Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (12)

Дванадесета глава

Онази вечер Кев беше в отвратително настроение по много причини. И най-вече защото Уин изпълняваше заканата си. Държеше се подчертано приятелски с него. Любезно, учтиво, мило. А той нямаше какво да стори, още повече че тъкмо това беше поискал. Само дето изобщо не бе очаквал, че ще има нещо по-лошо, отколкото Уин да го гледа с копнеж. И това беше безразличие.

Към Кев тя се държеше вежливо, дори нежно, по същия начин както с Лео или Кам. Държеше се с Кев като с брат. И той едва го издържаше.

Семейство Хатауей се бяха събрали в трапезарията на апартамента, смееха се и се шегуваха. Тази вечер за първи път от много време насам всички седяха заедно на масата: Кев, Лео, Амелия, Уин, Попи и Биатрикс, а също Кам, мис Маркс и д-р Хароу.

Въпреки че мис Маркс се беше опитала да откаже, те бяха настояли тя да вечеря със семейството.

— В края на краищата — каза Попи, като се смееше — как иначе ще знаем как да се държим? Някой трябва да ни пази от нас самите.

Мис Маркс отстъпи, макар да беше ясно, че би предпочела да е другаде. Тя заемаше възможно най-малко пространство — дребна, безцветна фигура между Биатрикс и д-р Хароу. Гувернантката рядко вдигаше поглед от чинията си, освен когато Лео говореше. Въпреки че очите й до голяма степен бяха закрити от очилата, Кев предположи, че те не изразяваха нищо, освен неприязън към брата Хатауей.

Сякаш мис Маркс и Лео бяха намерили един в друг въплъщението на всичко онова, което най-много не харесваха. Лео не можеше да понася лишени от чувство за хумор хора или вечно критични, и мигновено бе започнал да нарича гувернантката „Сатана във фуста“. А мис Маркс, на свой ред, презираше женкарите. Колкото по-чаровни бяха те, толкова по-дълбока беше нейната неприязън.

Повечето от разговорите по време на вечерята се въртяха около клиниката на д-р Хароу, на която семейство Хатауей гледаха като на чудотворно начинание. Жените ласкаеха Хароу до степен да ти призлее, възхищаваха се на баналните му коментари, изразявайки открито възторга си.

Кев изпитваше инстинктивна неприязън към Хароу, въпреки че не беше сигурен дали е заради самия доктор, или заради привързаността, която Уин демонстрираше към него.

Изкушаваше се да се държи надменно с него заради излъсканото му съвършенство. Освен това в усмивката му се таеше дяволитост, той демонстрираше жив интерес към разговорите около него и сякаш никога не се вземаше прекалено на сериозно. Хароу бе очевидно човек, нагърбил се с тежки отговорности — с тези на живота и на самата смърт — и въпреки това ги носеше с лекота. Беше от онзи вид хора, които сякаш винаги са на място, независимо от обстоятелствата.

Докато семейството се хранеше и разговаряше, Кев мълчеше, обаждаше се единствено когато трябваше да отговори на въпросите във връзка с имението Рамзи. Той гледаше внимателно Уин и не можеше да определи какви точно са чувствата й към Хароу. Тя се държеше с доктора по обичайния си начин, лицето й не разкриваше нищо. Но когато очите им се срещнеха, се виждаше неможеща да се сбърка връзка, чувство за споделена история. И най-лошото от всичко, Кев долови в изражението на доктора сянка от неговото собствено възхищение пред Уин.

По средата на отвратително любезната вечеря, Кев осъзна, че Амелия, която седеше на края на масата, е необичайно мълчалива. Той я погледна изпитателно и забеляза, че лицето й с пребледняло и страните й са потни. Тъй като седеше до нея, той се наведе и прошепна:

— Какво има?

Амелия го погледна разсеяно.

— Болна съм — отвърна му тя също шепнешком, преглъщайки мъчително. — Чувствам се толкова… О, Мерипен, помогни ми да стана от масата.

Без да чака, той блъсна назад стола си и й помогна да се изправи.

Кам, който се намираше в другия край на дългата маса, ги погледна въпросително:

— Амелия?

— Болна е — отвърна Кев.

Кам бързо стана и се приближи до тях, лицето му изразяваше загриженост и безпокойство. Той взе Амелия на ръце и я изнесе въпреки протестите й от стаята, сякаш се касаеше за нараняване, а не за обикновено храносмилателно смущение.

— Може би ще мога да помогна — каза д-р Хароу със съпричастност и сгъна салфетката си върху масата, след което ги последва.

— Благодаря ви — усмихна му се Уин благодарно. — Толкова се радвам, че сте тук.

Кев едва се въздържа да не изскърца със зъби от ревност, когато Хароу излезе от стаята.

Останалите ястия бяха почти напълно пренебрегнати, семейството се премести в главната приемна зала да изчака за новини от Амелия. Времето течеше невъзможно бавно.

— Какво може да е? — попита тъжно Биатрикс. — Амелия никога не е боледувала.

— Всичко ще е наред — опита се да я успокои Уин. — Д-р Хароу ще се погрижи за нея.

— Може би трябва да отида и да попитам как е — предложи Попи.

Но преди някой да е отговорил, на прага се появи Кам. Изглеждаше объркан, лешниковите му очи обходиха членовете на семейството, пръснати в помещението. Той сякаш не можеше да намери точните думи. След това върху лицето му се появи ярка усмивка, въпреки очевидното му усилие да я потисне.

— Без съмнение, англичаните имат по-цивилизован начин да го изразят… — каза той, — но Амелия носи дете.

Стаята се изпълни с щастливи възклицания.

— Какво казва Амелия — попита Лео.

— Нещо от сорта, че не било подходящо — изкриви се усмивката на Кам.

Лео се засмя тихо.

— За деца рядко настъпва подходящ момент. Но тя със сигурност ще бъде очарована да има едно малко същество, на което да заповядва.

Кев наблюдаваше Уин през масата. Беше очарован от копнежа, който замъгли очите й. Ако до този миг не бе осъзнавал до каква голяма степен тя мечтае за свои собствени деца, то сега не се съмняваше. У него се надигна топла вълна и преди да осъзнае какво се случва, усети, че е възбуден, тялото му жадуваше да й даде онова, което тя искаше. Изпита непреодолимо желание да я държи, да я люби, да я изпълни със семето си. Реакцията беше толкова варварска и неуместна, че се почувства унижен.

Явно уловила погледа му, Уин вдигна очи към него. Погледът й беше възпиращ, сякаш тя можеше да види цялата онази горещина, която го изгаряше отвътре. Миг след това тя изви очи настрани.

* * *

Като се извини на останалите, Кам се върна отново при Амелия, която седеше на ръба на леглото. Д-р Хароу бе излязъл от спалнята, за да ги остави насаме.

Кам затвори вратата и се облегна на нея, погледна жена си с нежност. Малко разбираше от тези неща. Както в ромската, така и в културата на англичаните, бременността и раждането на дете бяха женски работи. Но той знаеше, че съпругата му се чувства неспокойно в ситуации, над които не може да има контрол. Знаеше също така, че жени в нейното състояние имат нужда от успокоение и нежност. А той имаше големи запаси от тях.

— Нерви? — попита я меко Кам, докато се приближаваше.

— О, не, ни най-малко, нищо необичайно и ако се очаква, че ще… — Гласът й секна и тя си пое рязко дъх, когато той се отпусна до нея и я прегърна. — Да, малко съм нервна. Искам… Искаше ми се да мога да разговарям с майка си. Не знам всъщност какво трябва да правя.

Разбира се. Амелия обичаше да ръководи всичко, да се държи повелително и компетентно независимо какво прави. Но целият процес на износването на дете щеше да е нарастваща зависимост и безпомощност до последния етап, когато природата щеше да поеме пълната власт.

Кам притисна устните си към блестящата й тъмна коса, която ухаеше на дива роза. Разтърка гърба й нежно.

— Ще намерим някоя жена с опит, с която да си поговориш. Лейди Уестклиф, например. Ти я харесваш, а и тя ще бъде откровена. А колкото до това какво ще правиш… на първо място ще ми позволиш да се грижа за теб и да те глезя, да ти давам всичко, което пожелаеш. — Той я усети как леко се отпуска. — Амелия, любов моя — прошепна той, — от толкова време го искам.

— Наистина ли? — Тя се усмихна и се притисна силно към него. — Аз също. Макар да се надявах да се случи в по-подходящо време, когато ремонтът на къщата в имението е завършен и Попи се сгоди, и семейството се установи…

— Повярвай ми, за твоето семейство никога няма да настъпи подходящо време. — Кам я притисна леко назад да легне върху леглото. — Каква прекрасна малка майчица ще си само — прошепна той, прегръщайки я. — С тези твои сини очи, с розовите бузи и този кръгъл корем, в който е моето дете…

— Когато наедрея още, надявам се, че няма да се перчиш като ме даваш за пример за мъжествеността си.

— Вече го правя, мониша.

Амелия погледна в усмихнатите му очи.

— Не мога да разбера как се е случило.

— Не ти ли го обясних през първата ни брачна нощ?

Тя се засмя и обви ръце около врата му.

— Имам предвид факта, че съм вземала предпазни мерки. Всички онези отвратителни чайове, които пиех. И накрая въпреки всичко забременях.

— Циганин, какво искаш. — Това бе единственото му обяснение, след което я целуна страстно.

* * *

Когато Амелия се почувства достатъчно добре, за да се присъедини към останалите жени за чая, мъжете слязоха на долния стаж в мъжкия салон на „Рътлидж“. Макар помещението фиктивно да бе за гости на хотела, то се бе превърнало в любимо място на благородниците, които искаха да споделят компанията на изтъкнатите чуждестранни посетители на хотела.

Таваните бяха тъмни и ниски, облицовани с лъскаво палисандрово дърво, а подовете покрити с дебели килими „Уилтън“. Мъжкият салон завършваше с големи, дълбоки сепарета, които осигуряваха уединение за четене, пиене и провеждане на разговори. Главното пространство беше обзаведено с тапицирани в кадифе столове и маси, отрупани с кутии с цигари и вестници. Слугите се движеха дискретно, понесли чаши греяно бренди и портвайн.

Като се настани в едно незаето осемстенно сепаре, Кев поръча бренди за масата.

— Да, господин Мерипен — почтително се поклони келнерът, бързайки да изпълни поръчката.

— Колко добре обучен персонал — отбеляза д-р Хароу. — Намирам за похвално, че се отнасят непредубедено към всички гости.

Кев му хвърли въпросителен поглед.

— Защо да не го правят?

— Представям си, че джентълмен с вашия произход не навсякъде бива обслужван по този начин.

— Мисля, че повечето заведения обръщат по-голямо внимание на качеството на дрехите на мъжа, отколкото на цвета на лицето му — отвърна Кев равно. — Обикновено няма значение, че съм ром, щом мога да си позволя да купя стоките им.

— Разбира се. — Хароу изглежда се почувства неловко. — Моите извинения. Обикновено не съм толкова нетактичен, Мерипен.

Кев кимна кратко, давайки му да разбере, че не се е обидил.

Хароу се обърна към Кам, намерил сгоден момент да промени темата.

— Надявам се, ще ми позволите да препоръчам един колега да се грижи за госпожа Роан по време на останалата част от престоя ви в Лондон. Познавам много лекари тук.

— Оценявам го — каза Кам, докато поемаше чашата с бренди от слугата. — Макар да предполагам, че няма да останем много дълго в Лондон.

— Изглежда госпожица Уинифред има голяма слабост към децата — произнесе замислено Хароу. — Предвид състоянието й, щастие е, че ще има племеннички и племенници, които да обича.

Останалите трима мъже го изгледаха напрегнато. Кам бе спрял с чашата бренди по средата на пътя към устата си.

— Състояние? — попита той.

— Говоря за невъзможността й да има свои собствени деца — поясни Хароу.

— Какво, по дяволите, искате да кажете, Хароу? — вдигна вежди Лео. — Не провъзгласихме ли триумфално всички ние чудотворното изцеление на сестра ми, дължащо се главно на вашите усилия?

— Тя наистина се възстанови, господарю. — Хароу се намръщи замислено, загледан в тумбестата чаша. — Но винаги ще си остане крехка и с деликатно здраве. Според мен не бива никога да зачева. По всяка вероятност процесът ще завърши със смърт.

Думите му бяха последвани от тежка тишина. Дори Лео, който обикновено си даваше вид, че не му пука, не можа да потисне реакцията си.

— Съобщили ли сте това на сестра ми? — попита той. — Защото тя създаде впечатление у мен, че е достатъчно здрава да се омъжи и да има собствено семейство един ден.

— Обсъдих го с нея, разбира се — отвърна Хароу. — Казах й, че ако се омъжи, съпругът й трябва да се съгласи на бездетен съюз. — Той направи пауза. — Само че госпожица Хатауей още не е готова да приеме идеята. С времето се надявам да я накарам да промени очакванията си. — Той леко се усмихна. — В края на краищата не за всяка жена майчинството, така възхвалявано от обществото, е условие, за да бъде щастлива.

Кам го погледна остро.

— Бих казал, че сестрата на съпругата ми ще намери това твърдение най-малкото за разочарование.

— Да. Но госпожица Хатауей ще живее дълго и ще се радва на по-добър живот като бездетна жена. И ще се научи да приема променилите се обстоятелства. В това е нейната сила. — Той отпи малко бренди, преди да продължи тихо: — Госпожица Хатауей вероятно изобщо не е била предназначена да износи дете, още преди да се разболее от скарлатина. Толкова тесен таз. Елегантна, но едва ли е идеал за жена, благословена да създава потомство.

Кев остави брендито да се спусне по гърлото му и да го опари с кехлибарения си огън. После оттласна стола си назад и се изправи, неможещ повече да понесе близостта с този нещастник тук. Споменаването на „тесния таз“ на Уин бе последната капка. Той се извини, излезе от хотела и потъна в нощта. Студеният въздух охлади чувствата му, острите градски миризми, оживлението и шумът, виковете в лондонската нощ оживяха. Господи, толкова му се искаше да е далеч от това място.

Искаше му се да отведе Уин със себе си на село, на някакво чисто и сигурно място. Далеч от блестящия д-р Хароу, чието безупречно, изискано съвършенство, изпълваше Кев с ужас. Всеки инстинкт го предупреждаваше, че Уин не е в безопасност с този човек.

Макар да не беше в безопасност и с него.

Собствената му майка беше умряла по време на раждане. Мисълта да убие Уин със собственото си тяло, като я изпълва със сперма, докато…

Цялото му същество потръпна при тази мисъл. Най-големият му ужас бе да не я нарани. Да не я изгуби.

Кев искаше да говори с нея, да я слуша, да й помогне по някакъв начин да се примири с ограниченията, които й бяха дадени. Той беше издигнал бариера между тях и не бе посмял да я прекрачи. Защото ако недостатъкът на Хароу беше липсата на съпричастност, този на Кевин бе пълната му противоположност. Прекалено много чувства, прекалена нужда.

Достатъчна да я убие.

* * *

По-късно същата вечер Кам отиде в стаята на Кев, който тъкмо се бе върнал от разходката си, тънък слой вечерна мъгла още покриваше палтото и косата му.

Отговаряйки на почукването на вратата, Кев застана на прага с намръщено лице:

— Какво има?

— Имах частен разговор с Хароу — каза Кам с безизразно лице.

— И?

— Иска да се ожени за Уин. Но има намерение бракът да е само на хартия. Уин още не знае.

— По дяволите — промърмори Кевин. — Тя ще е последната придобивка към колекцията му от изискани предмети. Ще си стои целомъдрена, докато той върти любовните си афери…

— Не я познавам добре — промърмори Кам, — но не мисля, че тя ще се съгласи на такова споразумение. Особено ако ти й предложиш алтернатива, фрал…

— Има само една алтернатива, и тя с да стои в безопасност със семейството си.

— Има още една. И ти можеш да й я предложиш.

— Невъзможно.

— Защо не?

Кев усети, че лицето му пламва.

— Не мога да стоя спокоен и целомъдрен до нея. Не мога да го издържа.

— Има начини да се предотврати забременяване.

Това предизвика презрително сумтене от страна на Кев.

— Понеже при теб то се получи, нали? — Той потърка леко лицето си. — Знаеш другите причини, поради които не мога да й предложа.

— Знам начина, по който някога си живял — каза Кам, подбирайки внимателно думите си. — Разбирам страха ти да не я нараниш. Но въпреки всичко това, направо не мога да повярвам, че ще я пуснеш да отиде при друг мъж.

— Бих го направил, ако така ще е по-добре за нея.

— Можеш ли с чиста съвест да кажеш, че най-доброто, което Уинифред Хатауей наистина заслужава, е някой като Хароу?

— По-добре той — успя да произнесе Кевин, — отколкото такъв като мен.

* * *

Въпреки че светският сезон още не бе свършил, бе решено, че семейството ще отиде в Хемпшир. Трябваше да се мисли за състоянието на Амелия — за нея щеше да е от полза по-здравословно обкръжение, а Уин и Лео искаха да видят имението Рамзи. Единственият въпрос бе дали е честно да лишат Попи и Биатрикс от останалата част от сезона. Но двете момичета заявиха, че с радост ще напуснат Лондон.

Тази реакция не беше неочаквана за Биатрикс, която очевидно все още се интересуваше повече от книги и животни и лудуваше в провинцията като дива сърна. Но Лео бе изненадан, че Попи, която бе споделила откровено, че иска да си намери съпруг, е толкова нетърпелива да тръгнат.

— Видях всички изгледи за сезона — каза Попи мрачно на брат си, докато пътуваха през Хайд парк в един открит файтон. — Никой не си заслужава заради него да стоя в града.

Биатрикс седеше на срещуположната седалка с порчето Доджър, свито в скута й. Мис Маркс се беше вклинила в ъгъла, вперила поглед през очилата си в пейзажа.

Лео рядко бе срещал такава отблъскваща жена. Дразнеща, бледа, фигурата й представляваше смесица от остри лакти и ъглести кости, неотстъпчив характер, труден и необщителен.

Очевидно Катрин Маркс мразеше мъжете. За което Лео не би могъл да я обвинява, тъй като той самият много добре познаваше недостатъците на събратята си. Освен това тя не изглеждаше да обича особено и жените. Единствените хора, с които явно се отпускаше, бяха Попи и Биатрикс, които бяха казали, че мис Маркс била изключително интелигентна и би могла да бъде много духовита понякога, и имала прекрасна усмивка.

Лео трудно можеше да си представи стегнатата черта на устата на мис Маркс да се извие в усмивка. Той дори се съмняваше дали тя има зъби, тъй като никога не ги беше виждал.

— Тази жена направо ще унищожи гледката — оплака се той тази сутрин, когато Попи и Биатрикс му казаха, че ще го вземат в техния файтон. — Няма да мога да се наслаждавам на пейзажа — този ангел на смъртта, който хвърля сянка върху него.

— Сигурна съм, че някой мъж се е отнесъл с нея много зле в миналото й — каза Попи полугласно. — Всъщност, чух няколко слуха, че мис Маркс станала гувернантка, защото била замесена в скандал.

Лео бе заинтригуван въпреки волята си.

— Какъв скандал?

Попи понижи гласа си до шепот:

— Разправят, че пилеела щедро ласките си.

— Не прилича на жена, която би била толкова щедра на ласки — възрази Биатрикс с нормален глас.

— Стига, Бий! — възкликна Попи. — Не искам госпожицата да дочуе. Може да си помисли, че клюкарстваме за нея.

— Но ние наистина клюкарстваме за нея. Освен това не вярвам, че тя би направила… разбираш, нали… онова, с някого. Ами че тя изобщо не прилича на такава жена.

— Вярвам го — съгласи се Лео. — Обикновено най-благосклонни в ласките са жените, на които такива липсват.

— Не разбирам — каза Биатрикс.

— Той има предвид, че непривлекателните жени по-лесно биват съблазнявани — тихо рече Попи, — с което не съм съгласна. А и освен това мис Маркс изобщо не е непривлекателна. Тя е само малко… неприветлива.

— И мършава като шотландско пиле — промърмори Лео.

Докато каретата минавате покрай Мраморната арка и продължаваше по Парк лейн, мис Маркс не откъсна очи от шествието на пролетните цветя.

Когато я погледна случайно, Лео забеляза, че тя има доста приличен профил — малко сладко връхче на носа, което поддържаше очилата, и нежна кръгла брадичка. Много неприятно, че стиснатата уста и свъсеното чело разваляха останалото.

Той обърна отново вниманието си към Попи, която размишляваше за липсата си на желание да остане в Лондон. Сигурно други момичета на нейната възраст щяха да умоляват да останат до края на сезона и да се наслаждават на всичките балове и партита.

— Разкажи ми за кандидатите през този сезон — каза той на Попи. — Не е възможно нито един да не задържи интереса ти?

Тя поклати глава.

— Нито един. Запознах се с няколко, които наистина ми харесват, като лорд Бромли или…

— Бромли? — повтори Лео и веждите му подскочиха нагоре. — Но той е два пъти по-възрастен от теб. Нямаше ли някои по-млади, които да те заинтригуват? Някой, роден през този век, може би?

— Е, има един господин Радсток.

— Пълен и тромав — каза Лео. Беше срещал този шопар преди известно време. Висшите кръгове на Лондон представляваха относително малка общност. — Кой друг?

— Лорд Уолскорт, много внимателен и дружелюбен, но… е бъзлив като заек.

— Любознателен и приятен за гушкане? — попита Биатрикс, очевидно с високо мнение за зайците.

Попи се усмихна.

— Не, но е по-скоро безцветен и… о, просто заешки. Което е нещо приятно за домашен любимец, но не и за съпруг. — Тя го изимитира, като оправи панделките на бонето си, вързани под брадичката й. — Сигурно ще ме посъветваш да снижа очакванията си, Лео, но аз вече и без това съм ги снижила дотолкова, че и червей не може да се промуши под моите изисквания.

— Съжалявам, Попи — каза нежно Лео. — Иска ми се да познавах някого, когото да ти препоръчам, но единствените ми познати са нехранимайковци и пияници. Отлични приятели, няма що. По-скоро ще застрелям някого от тях, отколкото да позволя да ми стане зет.

— Това ми напомня за нещо, което исках да те питам.

— О? — Той погледна сладкото й сериозно лице, тази прекрасна, възхитителна сестра, която се стремеше толкова отчаяно да има спокоен и нормален живот.

— Сега, след като съм извън обществото — каза Попи, — чувам слухове…

Усмивката на Лео стана мрачна, когато разбра, какво ще каже тя.

— За мен.

— Да. Наистина ли си толкова развратен, колкото някои хора твърдят?

Въпреки личния характер на разговора, Лео знаеше, че мис Маркс и Биатрикс са насочили пълното си внимание към него.

— Боя се, че да, скъпа — каза той, когато мизерният парад на миналите му грехове прекоси съзнанието му.

— Но защо? — попита Попи с откровеност, която обикновено би му се сторила привлекателна. Но не и с лицемерния поглед на мис Маркс, отправен към него.

— Много по-лесно е да си развратен — каза той. — Особено за човек, който няма причини да не бъде такъв.

— А какво ще кажете като например да заслужи място в рая? — обади се Катрин Маркс. Ако не идваше от такъв непривлекателен източник, той би си помислил, че гласът е хубав. — Това не е ли достатъчна причина да ви накара да се държите малко по-благоприлично?

— Зависи — дойде сардоничният му отговор. — Какво е за вас раят, мис Маркс?

Тя обмисли въпроса много по-внимателно, отколкото можеше да се очаква.

— Мир. Спокойствие. Място, където няма грях, няма клюки, нито конфликти.

— Е, госпожице Маркс, боя се, че представата ви за рая съвпада с моята представа за ада. Затова развратният ми начин на живот щастливо ще продължи. — Обръщайки се отново към Попи, той заговори далеч по-любезно: — Не губи надежда, сестричке. Със сигурност съществува някой, който те чака. Един ден ще го намериш и той ще е точно това, за което си се надявала.

— Наистина ли го мислиш? — попита Попи.

— Не. Но винаги ми се струва, че е мило да се каже на човек в твоето положение.

Попи се изкикоти и смушка Лео в ребрата, докато мис Маркс го удостои с поглед, пълен с неприкрито отвращение.