Лайза Клейпас
Любов на разсъмване (16)

Шестнадесета глава

Макар Мерипен да беше дал на домакинството на Рамзи ясно да се разбере, че Лео, а не той, е господарят, прислужниците и работниците смятаха него за авторитет. Мерипен беше този, към когото се обръщаха при всеки проблем. И Лео нямаше нищо против нещата да останат така, докато свикне с ремонтираното имение и обитателите му.

— Не съм пълен идиот, въпреки че изглеждам така — каза той на Мерипен сухо, докато отиваха към източния ъгъл на имението една сутрин. — Редът, който си въвел, явно действа. Нямам намерение да прецакам нещата, само за да докажа, че аз съм господарят на имението. И като го казвам… Искам да предложа няколко подобрения, отнасящи се до къщите за наемане.

— О?

— Няколко не скъпи изменения в дизайна биха направили къщурките по-удобни и привлекателни. И щом идеята е по-нататък да основем своего рода селце в имението, наш дълг е да направим планове за модел на селото.

— Искаш да работиш по плановете и изчисленията? — попита Мерипен, изненадан от проявения интерес от обикновено ленивия господар.

— Ако нямаш възражения.

— Разбира се, че не. Имението си е твое. — Мерипен го погледна несигурно. — Смяташ ли да се върнеш към предишната си професия?

— Да, всъщност. Мога да започна като работещ архитект. Ще видим докъде могат да стигнат някои сериозни дилетанти. Пък и има смисъл да си наточа зъбите върху къщите на собствените си наематели. — Той се засмя. — Мисълта ми е, че те ще са по-малко склонни да ме съдят от останалите.

* * *

В имение с гъсти гори като земите на Рамзи, прореждането на дърветата беше задължително на всеки десет години. По сметки на Мерипен имението бе пропуснало поне два предишни цикъла, което означаваше, че има най-малко трийсетгодишни изсъхнали и хилави дървета, или пък такива с потиснат растеж, които подлежат на отсичане.

За смайване на Лео, Мерипен бе настоял да го прекара през целия процес, докато Лео научи накрая далеч повече, отколкото някога е искал да знае за дърветата.

— Правилното прореждане помага на природата — каза Мерипен в отговор на мрънкането на Лео. — Гората на имението ще е с по-здрави дървета и далеч по-ценна, ако се отстранят правилните дървета, за да се помогне на другите да растат.

— Аз по-скоро бих оставил дърветата да се оправят сами — каза Лео, но Мерипен го игнорира.

За да образова себе си и Лео, Мерипен бе уредил среща с малка група дървари. Те излязоха да изследват някои дървета, докато дърварите обясниха как да преценяват дължината и ширината на едно дърво, за да определят колко кубика съдържа. Използвайки мерителна лента и стълба, те направиха някои предварителни оценки.

Преди Лео да разбере какво става, се оказа на върха на стълба, помагайки в меренето.

— Може ли да попитам защо — извика той надолу към Мерипен, — ти стоиш долу, докато аз рискувам тук да си счупя врата?

— Дървото е твое — изтъкна кратко Мерипен.

— Както и вратът ми?

Лео разбираше, че Мерипен иска той да проявява активен интерес към имението и всички дейности в него, малки и големи. Изглежда в тези дни един аристократ собственик на земя не можеше просто да се отпусне в библиотеката и да си пие портвайн, независимо колко примамлив изглеждаше подобен сценарий. Човек можеше да делегира отговорности на мениджъри и слуги, но това означаваше да поеме риска да бъде ограбен.

Когато преминаха към другите точки от дневния списък, който изглежда ставаше все по-дълъг с напредването на седмицата, Лео започна да осъзнава каква чудовищна работа е свършил Мерипен за изминалите три години. По-голямата част от управителите на имения просто чиракуваха, а по-голямата част от синовете на благородниците бяха възпитани от ранни години в различните видове дейности на имението, което щяха да наследят един ден.

Мерипен, от друга страна, беше научил всичко това — управление на животновъдство, земеделие, лесовъдство, строителство, подобрения на почвата, заплати, печалби и наеми без никаква подготовка и без да разполага с време. Но сякаш бе роден за това. Имаше ясна памет, апетит за работа и неуморен интерес към подробностите.

— Признай нещо — каза Лео, след един на пръв поглед безполезен разговор за земеделието. — Понякога ти доскучава, нали? Сигурно излизаш от кожата си само след един час обсъждане на това как да се въртят всяка година посевите и колко орна земя трябва да се отпусне за жито и царевица.

Мерипен обмисли въпроса внимателно, сякаш никога не му беше хрумвало, че може да намира работата в имението за скучна.

— Не и щом трябва да се направи.

Може би точно тогава Лео най-после разбра. Ако Мерипен си беше поставил цел, никоя подробност не беше малка, никоя работа не беше незначителна за него. Нищо нямаше да го спре. Занаятчийството, което Лео бе осмивал в миналото, бе намерило своя идеален пласмент. Господ да помага на онзи, който се изпречеше на пътя на Мерипен.

Но Мерипен имаше една слабост.

Сега всички в семейството знаеха за страстното и невъзможно привличане между него и Уин. Както знаеха също, че всяко споменаване за това няма да доведе до нищо друго, освен до буря. Лео никога не бе виждал двама души да се борят със споделените си чувства толкова отчаяно.

Неотдавна Лео би избрал д-р Хароу за Уин без нито миг колебание. Да се омъжи за циганин беше сигурна деградация. А в лондонското общество бе напълно приемливо да се омъжиш по сметка и да намериш любовта другаде. Това обаче за Уин не бе възможно. Сърцето й беше прекалено чисто, чувствата й — прекалено силни. И след като бе видял битката на сестра си да оздравее и способността й да не губи никога кураж, Лео си помисли, че е истински срам тя да не може да има съпруга, когото иска.

* * *

На третата сутрин след пристигането им в Хемпшир Амелия и Уин излязоха на разходка. Беше свеж, ясен ден, пътеката малко кална на места, ливадите — покрити с килим от бели маргаритки, които на пръв поглед приличаха на току-що навалял сняг.

Амелия, която винаги бе обичала да се разхожда, се нагоди лесно към пъргавите стъпки на сестра си.

— Харесвам Стоуни Крос — каза Уин, наслаждавайки се на сладкия хладен въздух. — Това ми прилича повече на дом, отколкото Праймроуз плейс, макар че никога не съм живяла тук дълго.

— Да. Има нещо специално в Хемпшир. Когато и да се завърнем от Лондон, го намирам за неописуемо облекчително. — Като свали бонето си, Амелия го хвана за панделките и го залюля леко, докато вървяха. Изглеждаше погълната от пейзажа: купища цветя навсякъде, жужене на насекоми сред дърветата, миризми, които се носеха от затоплените от слънцето треви и кресон. — Уин — каза тя накрая, гласът й беше замечтан. — Не е нужно да напускаш Хемпшир, знаеш го.

— Да, знам го.

— Семейството ни може да понесе всеки скандал. Погледни Лео. Оцеляхме след всички негови…

— Като заговорихме за скандал — прекъсна я кисело Уин, — мисля си, че успях да направя дори нещо по-лошо от Лео.

— Не смятам, че е възможно, скъпа.

— Знаеш точно толкова добре, колкото и аз, че загубата на целомъдрието на една жена може да разруши едно семейство далеч по-ефективно от загубата на мъжката чест. Не е справедливо, но така стоят нещата.

— Ти не си изгубила целомъдрието си — извика възмутено Амелия.

— Не че не опитах. Повярвай ми, исках да го направя. — Поглеждайки по-голямата си сестра, Уин видя, че я е шокирала. Тя се усмихна слабо. — Мислиш, че съм над това да чувствам нещата по този начин?

— Ами… да, предполагам. Никога не си се занасяла по красиви момчета, нито пък си говорила за балове и партита, или пък да мечтаеш за бъдещ съпруг.

— Заради Мерипен — призна Уин. — Той беше всичко, което някога съм искала.

— О, Уин — прошепна Амелия. — Толкова съжалявам.

Уин се изкачи на едно стъпало, водещо през тясна пролука в каменната ограда и Амелия я последва. Тръгнаха по тревна пътека, която излизаше на горски път, и продължиха по тесния мост над потока.

Амелия хвана ръката на Уин.

— Във връзка с това, което току-що каза… сега съм сигурна повече от всякога, че не бива да се омъжваш за Хароу. Имам предвид, че трябва да се омъжиш за Хароу, щом искаш, но не поради страх от скандал.

— Искам да се омъжа. Харесвам го. И вярвам, че е добър човек. А ако остана тук, това ще доведе до безкрайна злочестина за мен и Мерипен. Един от нас трябва да се махне.

— Защо трябва да си ти?

— Мерипен е нужен тук. Тук му е мястото. А за мен няма значение къде ще съм. Всъщност, мисля, че ще е по-добре да започна ново начало някъде другаде.

— Кам ще говори с него — каза Амелия.

— О, не, не бива! Не и заради мен! — Гордостта й бе засегната и тя се обърна към Амелия. — Не му позволявай. Моля те.

— Не бих могла да спра Кам, без значение колко се опитвам. Той няма да говори с Мерипен заради теб, Уин. А заради Мерипен. Всички много се страхуваме какво ще стане с него, след като те загуби напълно.

— Той вече ме загуби — каза равно Уин. — Загуби ме в момента, когато отказа да се изправи и да ме защити. А след като си тръгна, няма да е в много по-различно положение от това, в което винаги е бил. Той никога няма да си позволи нежност. Всъщност, дори си мисля, че презира нещата, които му носят удоволствие, защото насладата може да го размекне. — Имаше чувството, че всички малки мускулчета на лицето й са замръзнали. Вдигна ръка да масажира напрегнатото си чело. — Колкото повече се грижи за мен, толкова повече се самоубеждава, че трябва да ме прогони.

— Мъже — оплака се Амелия.

— Мерипен е убеден, че няма какво да ми даде. В това има известна доза арогантност, не мислиш ли? Да решава от какво аз имам нужда. Да пренебрегва моите чувства. Да ме поставя толкова високо на пиедестал, което го освобождава от всяка отговорност.

— Не е арогантност — каза меко Амелия. — А страх.

— Е, аз не искам да живея по този начин. Няма да бъда ограничавана нито от моите, нито от неговите страхове. — Уин усети, че леко се отпуска, обзе я спокойствие, когато призна истината: — Обичам го, но не го искам, ако трябва да бъде насила завлечен или впримчен в брак. Аз желая партньор, който с готовност ще го направи.

— Със сигурност никой няма да те обвини за това. Всъщност винаги ме е смущавал начинът, по който хората казват за някоя жена, че „си е хванала“ мъж. Сякаш те са шарани, които ние успяваме да хванем на въдицата и да ги измъкнем от водата.

Въпреки мрачното си настроение, Уин не се сдържа и се усмихна.

Те продължиха по влажната, топла земя. Когато най-сетне се приближиха до къщата Рамзи, видяха, че един файтон спира пред входа.

— Джулиан е — каза Уин. — Толкова рано! Трябва да е тръгнал от Лондон преди съмване. — Тя ускори крачка и се оказа до него точно когато той слизаше от файтона.

Хладката му красота не бе засегната ни най-малко от дългото пътуване. Той пое ръцете на Уин и ги хвана здраво, усмихвайки й се.

— Добре дошли в Хемпшир — каза тя.

— Благодаря ви, скъпа моя. На разходка ли сте били?

— Ободряваща — увери го тя и му се усмихна.

— Много добре. Тук имам нещо за вас. — Той бръкна в джоба си и извади нещо малко. Уин усети, че слага пръстен на пръста й. Тя погледна надолу към рубина с формата на сърце, известен като „гълъбова кръв“, монтиран в злато и диаманти. — Говори се — каза й Джулиан, — че който притежава рубин, притежава удовлетворение и мир.

— Благодаря ви, толкова е красив — прошепна тя и се наведе напред. Очите й се затвориха, когато усети устните му да се притискат нежно към челото й. Удовлетворение и мир… Ако речеше господ, може би някой ден тя щеше да има тези неща.

* * *

Кам се усъмни в здравия си разум, приближавайки Мерипен, докато той работеше в двора. Загледа се в него за момент, докато брат му помагаше на трима дървари да разтоварят масивни трупи от каруцата. Това беше опасна работа, само една грешка можеше да доведе до тежки наранявания или смърт.

С помощта на наклонени дъски и дълги лостове мъжете търкаляха трупите сантиметър по сантиметър към земята. Пъхтящи от усилието, с напрегнати мускули, те се опитваха да контролират спускащия се товар. Мерипен, като най-високият и най-силният в групата, бе заел централна позиция, всъщност най-уязвимата, ако нещо се объркаше.

Разтревожен, Кам тръгна напред да помогне.

— Дръпни се — извика му Мерипен, когато го забеляза.

Кам спря рязко. Дърварите си бяха изработили метод, осъзна той. Всеки, който не познаваше процедурите им, можеше да предизвика по невнимание злополука.

Той изчака — гледаше как трупите безопасно се приземяват долу. Мъжете дишаха тежко, наведоха се и подпряха ръце на коленете си, докато се опитваха да се възстановят от усилието. Всички, освен Мерипен, който заби върха на смъртоносно остра кука в един от трупите. Той се обърна с лице към Кам, все още държейки чифт клещи.

Изглеждаше демоничен с тъмното си лице и потен, очите му искряха като адски огньове. Въпреки че Кам го беше опознал добре през изминалите три години, той никога досега не го беше виждал такъв. Приличаше на прокълната душа без надежда и желание за спасение.

Господ да ми помага, помисли си Кам. След като Уин се омъжеше за д-р Хароу, Мерипен можеше да излезе от контрол. Спомняйки си всички неприятности, които бяха имали с Лео, Кам простена вътрешно.

Той нямаше търпение да свърши веднъж завинаги с цялата тази проклета каша, разсъждавайки, че има далеч по-важни неща за вършене от това да се бори да върне здравия разум на брат си. Да остави Мерипен да се справи с последиците от собствения си избор.

Но след това се замисли как самият той би се държал, ако някой или нещо заплашеше да откъсне Амелия от него. Със сигурност не много по-различно. В него се надигна състрадание.

— Какво искаш? — попита го рязко Мерипен, оставяйки клещите настрана.

Кам бавно се приближи.

— Хароу е тук.

— Видях.

— Ще дойдеш ли вътре да го посрещнеш?

Мерипен го изгледа презрително.

— Лео е господарят на домакинството. Той може да посрещне негодника.

— Докато ти се криеш тук в двора?

Черните като кафе очи се присвиха.

— Не се крия. Работя. А ти се махай оттук.

— Искам да говоря с теб, фрал.

— Не ме наричай така. И нямам нужда от твоята намеса.

— Някой трябва да се опита и да ти налее малко разум в главата — каза меко Кам. — Погледни се, Кев. Държиш се точно като животното, в което се опита да те превърне ромския барон.

— Млъкни — дрезгаво произнесе Мерипен.

— Позволяваш му да реши какъв да бъде остатъка от живота ти, вместо ти самият да го направиш — настоя Кам. — Стискаш онези проклети вериги около китките си с всички сили.

— Ако не си затвориш устата…

— Ако нараняваше само себе си, нямаше да кажа и думица. Но ти нараняваш и нея и изглежда няма да…

Кам бе прекъснат, когато Мерипен се хвърли срещу него, нападайки го с ярост, която изпрати и двамата на земята. Падането беше болезнено дори на влажната земя. Те се претърколиха два пъти, три пъти, като всеки се опитваше да заеме доминираща позиция. Мерипен беше дяволски тежък.

Осъзнавайки, че прикован по този начин може да получи сериозни наранявания, Кам се извъртя и се освободи, след което се изправи. Зае отбранителна поза и блокира пътя отстрани, когато Мерипен се хвърли напред като разгневен тигър.

Дърварите се втурнаха, двама от тях хванаха Мерипен и го задърпаха назад, другият се спусна към Кам.

— Такъв си идиот — озъби се Кам, като гледаше Мерипен. Той се освободи от мъжа, който се опитваше да го възпре. — Решил си да съсипеш нещата за себе си независимо какво ти коства, нали?

Мерипен се приготви да го удари, лицето му беше заплашително, докато работниците се опитваха да го удържат.

Кам поклати глава с отвращение.

— Надявах се, че ще можем да поговорим разумно няколко минути, но явно с теб не е възможно. — Той погледна мъжете. — Пуснете го! Мога да се справя. Лесно е да спечелиш срещу мъж, който позволява на емоциите си да вземат най-доброто от него.

При тези думи Мерипен употреби видимо усилие да сдържи яростта си, притихна, бесът в очите му отслабна до блясък на студена омраза. Постепенно, със същото внимание, с каквото бяха смъквали тежките дънери, дърварите пуснаха ръцете му.

— Ти имаш право — каза Кам на Мерипен. — И изглежда ще продължаваш, докато го докажеш на всички. Така че нека ти спестя усилието: съгласен съм с теб. Не си подходящ за нея.

След тези думи той си тръгна от двора. Мерипен остана да гледа след него.

* * *

Отсъствието на Мерипен хвърли сянка над вечерята, независимо че всички се опитваха да се държат естествено. Странното беше, че Мерипен никога не бе доминирал разговор, както и никога не бе играл централната роля при събиранията, и все пак ненатрапчивото му отсъствие беше като да махнеш крак на стол. Равновесието се нарушаваше, когато него го нямаше.

Джулиан запълваше празнината с чар и безгрижие, разказвайки забавни истории за познатите си в Лондон, за клиниката, обясняваше основите на терапията, която имаше върху пациентите толкова добър ефект.

Уин слушаше и се усмихваше. Преструваше се на заинтересувана от ставащото около нея, подредения върху масата китайски порцелан и кристал, чиниите с хубава храна и изящните сребърни прибори. Тя бе спокойна на повърхността. Но вътрешно в нея кипяха емоции — гняв, желание и печал, смесени така, че не би могла да ги отдели една от друга.

По средата на вечерята, между рибата и блюдата с печено месо, един прислужник отиде до челото на масата с малък сребърен поднос. След което подаде една бележка на Лео.

— Господарю — промърмори мъжът.

Цялата маса утихна, всички гледаха Лео, докато четеше бележката. Той небрежно пъхна листа в джоба на сакото си и поръча на прислужника да приготви коня му.

Усмивка изкриви устните му, когато видя всички погледи, вперени в него.

— Моите извинения — каза той спокойно. — Имам малко работа, която не може да чака. — Ясните му сини очи проблеснаха сардонично, когато срещна тези на Амелия. — Може би ще успееш да ми запазиш от десерта? Знаеш колко много обичам плодов сладкиш със сметана.

— Като десерт или като глагол^[1]? — вдигна вежди сестра му и той се усмихна.

— Като двете, разбира се. — Лео стана от масата. — Моля да ме извините.

Уин усети, че я обхваща притеснение. Знаеше, че това по някакъв начин е свързано с Мерипен, усещаше го с костите си.

— Господи — произнесе тя заглушено. — Това е…

— Всичко е наред — каза той едновременно с нея.

— Да дойда ли и аз? — попита Кам, вперил очи в Лео. За всички ситуацията беше необичайна — Лео в ролята на човек, разрешаващ проблем. Необичайна бе тя и за самия Лео.

— Няма начин — отвърна Лео. — Не бих се лишил от това за нищо на света.

* * *

Затворът Стоуни Крос се намираше на улица „Фишмангър“. Местните наричаха двустайната постройка „общински обор“. Произходът на старинната дума се губеше назад във времето и се асоциираше с кошара, където през средновековието, когато все още се е практикувала системата на неоградените ниви, са се държали изгубените и безстопанствени животни. Собственикът на изгубена крава, овца или коза обикновено я намирал във въпросната кошара, откъдето можел да си я получи обратно срещу известна такса. В наши дни пияниците и по-дребните нарушители на закона биваха освобождавани от техните роднини и близки по същия начин.

Самият Лео бе прекарал в „общинския обор“ повече от пет денонощия. Но доколкото знаеше, Мерипен никога не се бе сблъсквал със закона и определено никога не се бе напивал нито на обществено място, нито насаме. Досега.

Тази размяна в положението им бе доста смайваща. Винаги Мерипен беше човекът, дошъл да прибере Лео от съответния затвор, в който той бе успял да попадне.

Лео се поздрави кратко с общинския полицай, който изглеждаше също толкова изумен от всичко това.

— Мога ли да попитам за характера на престъплението? — поинтересува се Лео нерешително.

— Влязъл в една кръчма и здравата се наквасил — отвърна полицаят, — след което се сбили с един местен.

— Защо са се били?

— Местният направил някаква забележка за циганите и питиетата и господин Мерипен пламнал като фойерверк. — Като се почесваше по главата, полицаят продължи замислено: — Мнозина от мъжете скочиха да го защитават — тук фермерите го харесват много, но той взе да напада и тях. И въпреки всичко те се опитаха да платят гаранцията му. Казаха, че не бил на себе си, бил се побъркал нещо. Доколкото познавам Мерипен, той е спокоен човек. Не е като останалите си събратя. Само че казах „не“, няма да взема гаранцията, докато не поохлади малко страстите. Юмруците му са като Хемпширски чукове. Няма да го пусна да излезе оттук, докато не изтрезнее.

— Мога ли да говоря с него?

— Да, господине. В първата стая е. Ще ви заведа до там.

— Не се затруднявайте — каза Лео любезно. — Знам пътя.

Полицаят се усмихна на думите му.

— Предполагам, че е тъй, господарю.

Килията беше без всякакви мебели, с изключение на един стол с къси крака, една празна кофа и един изтъркан сламеник. Мерипен седеше на сламеника, облегнал гръб на дъсчената стена. Черната му глава беше сведена в израз на върховно отчаяние.

Мерипен вдигна очи, когато Лео се приближи до редицата железни решетки, които ги отделяха. Лицето му беше измъчено и мрачно. Изглеждаше като човек, мразещ целия свят и всички негови твари.

Лео познаваше това чувство.

— Ей това се казва промяна — отбеляза той весело. — Обикновено ти си от тази страна, а аз — от другата.

— Разкарай се — озъби се Мерипен.

— И аз обикновено казвах точно това — учуди се Лео.

— Ще те убия. — Мерипен го изгледа свирепо.

— Това няма да ме поощри особено да те измъкна оттук, не мислиш ли? — Лео скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа преценяващо. Мерипен вече не беше пиян. Просто беше в отвратително настроение. И се измъчваше. Предвид собствените си грешки и престъпления, Лео си помисли, че трябва да проявява повече търпение с него. — Няма значение — каза той, — ще те освободя, тъй като си го правил за мен толкова много пъти.

— Направи го тогава.

— Сега. Но искам да ти кажа няколко неща. Очевидно е, че ако първо те пусна, ще избягаш като подгонен заек и няма да имам никакъв шанс.

— Казвай каквото искаш. Не те слушам.

— Погледни се. Целият си омърлян, вониш, арестуван си. И получаваш от мен лекция по добро поведение, което показва само колко ниско може да падне човек.

По всичко личеше, че Мерипен не обръща внимание на думите му. Лео продължи непоколебимо:

— Не ти прилича, Мерипен. За разлика от хора като мен, които стават дружелюбни, когато се напият, ти се превръщаш в отвратителен по нрав трол. — Лео направи пауза, обмисляйки как най-силно да го провокира. — Разправят, че алкохолът изважда наяве вътрешната природа.

Това му подейства. Мерипен хвърли на Лео тъмен поглед, изпълнен едновременно с ярост и страдание. Изненадан от силата на тази реакция, той се поколеба, преди да продължи.

Разбираше ситуацията много по-добре, отколкото този нещастник би повярвал, или би искал да повярва. Може би не знаеше цялото мистериозно и объркано минало на Мерипен, нито сложните завои и неочаквани обрати на характера, който го правеше неспособен да има жената, която обича. Но знаеше една проста истина, която изместваше всички останали.

Животът беше дяволски кратък.

— Мътните да те вземат — промърмори Лео, крачейки напред-назад. Би предпочел да вземе нож и да отреже парче от собствената си плът, отколкото да каже онова, което трябваше да каже. Но същевременно не можеше да се освободи от чувството, че по някакъв начин стои между Мерипен и унищожението, и че на него се пада да изтъкне онези няколко важни думи, онзи съдбоносен аргумент.

— Ако не беше такъв инат — каза Лео, — нямаше да съм принуден да правя това.

Никакъв отговор от Мерипен. Нямаше дори поглед.

Лео се обърна настрана и разтърка врата си, забивайки пръсти в стегнатите си мускули.

— Знаеш, че никога не съм говорил за Лора Дилард. Всъщност, това е може би първият път, когато произнасям цялото й име, след като почина. Но ще кажа нещо за нея, защото ти го дължа не само заради онова, което си направил за имението Рамзи, но…

— Недей, Лео. — Думите бяха твърди и студени. — Не се затруднявай.

— Е, аз съм добър в това. А и ти не ми оставяш друг шанс. Разбираш ли в какво се намираш, Мерипен? В затвор, създаден от самия теб. И дори след като излезеш оттук, пак ще си затворен. Целият ти живот ще е един затвор. — Лео си помисли за Лора, чертите й вече не бяха така ясни в съзнанието му. Но тя блуждаеше в него като спомена за слънчева светлина в свят, който бе дяволски студен след нейната смърт.

Адът не беше огнена бездна и сяра. Адът беше да се събудиш сам, с чаршафи, мокри от сълзите и от семето ти, знаейки, че жената, която си сънувал, никога няма да се върне при теб.

— След като загубих Лора — каза Лео, — всичко, което правя, е само начин да минава времето. Нищо не ме интересува. Но поне мога да живея с увереността, че съм се борил за нея. Поне съм прекарал всяка възможна проклета минута с нея. Тя умря, знаейки, че я обичам. — Той спря да крачи и изгледа Мерипен презрително. — А ти захвърляш всичко и разбиваш сърцето на сестра ми, защото си проклет страхливец. Или пък глупак. Как можеш… — Той млъкна, когато Мерипен се втурна към решетките, разтърсвайки ги като полудял.

— Млъкни, по дяволите.

— Какво ще стане с всеки от вас, след като Уин замине с Хароу? — настоя Лео. — Ти ще останеш в създадения от самия теб затвор, това е очевидно. Но Уин ще е много по-зле. Тя ще е сама. Далеч от семейството си. Омъжена за човек, който гледа на нея не по-различно, отколкото на декоративен предмет, поставен на рафта. А какво ще стане, когато красотата й повехне и тя изгуби ценността си за него? Как ще се отнася той с нея тогава?

Мерипен продължи да не помръдва, чертите му бяха разкривени, очите му блестяха заплашително.

— Тя е силно момиче — каза Лео. — Аз прекарах две години с Уин, гледах я как посреща предизвикателствата едно след друго. След всичко, с което се пребори, тя има пълното право да взема сама решения. Ако иска да рискува да има дете — ако се чувства достатъчно силна — това е нейно право. А ако ти си мъжът, когото иска, не бъди такъв идиот да я отхвърляш. — Лео разтърка челото си. — И ти, и аз не струваме и пукната пара — промърмори той. — Да, ти можеш да ръководиш имението и ми показа как се водят счетоводните книги, надзираваш арендаторите и инвентаризираш смрадливите килери за провизии. Предполагам, че ще продължаваме да се справяме все така добре. Но никой от нас няма да е повече от един полужив мъж, както повечето наоколо, и ние го знаем.

Лео спря, силно изненадан от чувството за стягане около шията, сякаш бяха преметнали примка през врата му.

— Амелия ми каза за едно свое подозрение преди време. То доста я тормозело. Каза ми, че когато Уин и аз сме се разболели от скарлатина, и ти си направил смъртоносния сироп от беладона, си го варил далеч по-дълго, отколкото е било нужно. И си държал чаша от него на нощното шкафче на Уин. Амелия била сигурна, че ако се случи така, че Уин умре, ти ще изпиеш останалата отрова. И аз винаги съм те мразил за това. Защото ти ме принуди да остана жив без жената, която обичах, докато ти нямаш никакво намерение да направиш същото.

Мерипен не отговори, не даде дори знак, че е регистрирал думите на Лео.

— Господи, човече — каза Лео дрезгаво. — Ако си имал смелостта да умреш за нея, не мислиш ли, че може да проявиш и кураж да живееш с нея?

Не последва нищо, освен тишина, когато Лео се отдалечи от килията, питайки се какво е направил, какъв ефект ще имат думите му.

Той стигна до кабинета на полицая и му каза да пусне Мерипен да излезе.

— Изчакайте още пет минути, обаче — добави той сухо. — Трябва да изчезна оттук с летящ старт.

* * *

След излизането на Лео в разговора около масата се усетиха нотки на бодрост. Никой не разсъждаваше гласно за причините, по които Мерипен отсъства, нито пък мистериозната поръчка, заради която Лео така внезапно бе излязъл… Но беше ясно, че двете неща са свързани.

Уин се притесняваше мълчаливо и си казваше строго, че не й е работа и че няма право да се тревожи за Мерипен. След което се разтревожи дори още повече. Когато се насили да хапне малко от вечерята, усети, че залъците пресядат на гърлото й.

Легна си рано като се оплака от главоболие и остави другите да играят различни игри в гостната. След като Джулиан я съпроводи до главното стълбище, тя му позволи да я целуне. Беше дълга целувка, която се превърна във влажна, когато той разтвори устните й и поиска да проникне навътре. Търпеливата сладост на устата му върху нейната беше, ако не разтърсваща земята, то поне много приятна.

Това я накара да си помисли, че Джулиан ще е умел и чувствителен партньор, когато най-после успее да го убеди да прави любов с нея. Но той не изглеждаше особено нетърпелив в това отношение, което бе едновременно разочароващо и облекчително за нея. Ако някога я беше погледнал с онази жажда, с която я гледаше Мерипен, може би това щеше да събуди у нея отклик.

Но Уин знаеше, че макар и Джулиан да я желае, чувствата му не доближават онази всеобхватност на тези на Мерипен. И не можеше да си представи той да изгуби присъствие на духа дори по време на най-големи интимности. Не можеше да си го представи потен и стенещ, докато я притиска плътно. Знаеше интуитивно, че Джулиан никога не би си позволил да слезе до това ниво на увлечение.

Знаеше също така, че в някакъв момент в бъдещето съществува вероятността Джулиан да спи с друга жена. Мисълта я обезсърчи. Но такава тревога не бе достатъчна, за да я откаже от брака. В края на краищата изневярата не беше нещо рядко срещано. Макар да се смяташе за социален идеал мъжът да спазва обета си за вярност, повечето хора бързаха да извинят съпруг, отклонил се от правия път. Според общественото мнение съпругата би трябвало да прости.

Уин се изкъпа, надяна нощница и седна в леглото да почете. В романа, който Попи й беше дала, имаше толкова объркващ брой герои и беше толкова многословен, че човек можеше да допусне, че на автора му се е плащало на дума. След като прочете две глави, тя затвори книгата и изгаси лампата. После легна и се загледа унило в тъмнината.

Накрая сънят я обори. Тя заспа дълбоко, посрещайки го като спасение. Но малко по-късно, докато все още бе тъмно, тя се събуди, мъчително излизайки от сънищата. В стаята имаше някой или нещо. Първата й мисъл беше, че това може би е порчето на Биатрикс, което понякога се шмугваше покрай вратата да събира разни неща, които го бяха заинтригували.

Уин разтърка очи и понечи да седне, когато усети движение покрай леглото. Над нея се надвеси огромна сянка. Преди изумлението да даде път на страха, тя чу познато мърморене и усети топли мъжки пръсти да се притискат към устните й.

— Аз съм.

Устните й се раздвижиха беззвучно под ръката му.

Кев.

Стомахът й се сви от желание и пулсът й се качи в гърлото. Но тя все още му беше ядосана, беше приключила с него и ако беше дошъл тук за среднощен разговор, горчиво се лъжеше. Понечи да му го каже, но за свое удивление усети дебело парче плат върху устата, което той после върза мълчаливо на тила й. След още няколко секунди китките й също бяха вързани.

Уин беше скована от шок. Мерипен никога преди не би направил подобно нещо. Но все пак беше той: би го познала дори само по докосването на ръцете. Какво искаше? Какво се въртеше в главата му? Дишането му стана по-плитко и по-забързано срещу косата й. Сега, когато зрението й привикна към тъмнината, тя видя, че лицето му е мрачно и непреклонно.

Мерипен издърпа рубинения пръстен от пръста й и го сложи на масичката отстрани. Взе главата й в ръце и се вгледа в широко отворените й очи. Каза само две думи. Но те обясниха всичко, което правеше и всичко, което възнамеряваше да направи.

— Ти си моя.

Вдигна я с лекота, преметна я върху силното си рамо и я изнесе от стаята.

Уин затвори очи, податлива, трепереща. Потисна няколко ридания в кърпата, запушваща устата й, не от злочестина или страх, а от неистово облекчение. Това не беше импулсивен акт. Това беше ритуал. Древна циганска церемония на ухажване, в която нямаше нищо необичайно и колебливо. Тя щеше да бъде отвлечена и покорена.

Най-после.