Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (7)

6

Не можеше да го направи.

Беше късно същата вечер и Тейлър седеше в колата си — сребрист „Крайслер Пи Ти Крузър“, който беше наела за престоя си в Лос Анджелис — пред някакъв бар на име „Рейлис Тевърн“. Опита се да помисли дали има начин да се измъкне от ситуацията, но се сети за строгия поглед на Сам и се разколеба.

Още щом влезе в кабинета на шефа си този следобед, тя разбра, че няма да обсъждат спешна задача. Партньорите раздаваха задачите щастливо, както елфите на дядо Коледа раздаваха захарни пръчици, а Сам изобщо не изглеждаше щастлив, когато Тейлър застана пред бюрото му.

— Обадиха ми се днес — започна той със сериозен тон. — Имаш ли нещо против да ми кажеш какъв е проблемът с проекта „Ендрюс“? — Сам я погледна от висотата на стола си.

„О“, искаше да извика силно Тейлър. Той е просто един актьор.

Но като видя изражението на Сам, се опита да заглади нещата.

— Сам, просто не мисля, че съм подходяща за подобен проект. Сигурна съм, че на когото и да възложиш задачата, ще бъде много по-…

Сам я сряза.

— Джейсън Ендрюс не иска никой друг. Хората му ми предадоха, че той изрично е казал, че иска да работи с теб.

Тейлър се улови, че все повече се вбесява. Неговите „хора“? Забравете великата филмова звезда да вдигне телефона си сам. Мързелив — помисли си тя. Арогантен. Егоистичен, снизходителен, покровителствен…

Тя забеляза, че Сам я гледа втренчено и изведнъж се зачуди да не би да говори на глас.

Тейлър се стегна. Със сигурност можеше да накара Сам да разбере основанията й.

— Виж… при него става въпрос за някаква тъпа гордост. Повярвай ми, на Джейсън Ендрюс ще му мине. Освен това съм по средата на подготовката за процеса. Знам, че не е необходимо да ти припомням залозите в това дело срещу Комисията. Сега просто не е подходящото за мен време…

Сам отново я сряза.

— Тейлър, много те уважавам. Смятам, че си най-талантливият адвокат, който тази фирма е виждала, така че моля те, не ме разбирай погрешно, когато казвам, че изобщо не ми пука за какво става въпрос.

Той вдигна ръка, когато видя, че Тейлър се кани да отговори.

— Джейсън Ендрюс е много важен клиент за нашата фирма. Ние се занимаваме с данъците му и от години се опитваме да го привлечем и за съдебните искове. Човекът съди всеки, който пише глупости за него.

Тейлър погледна тавана и се опита да замълчи. От това, което беше видяла дотук, се съмняваше, че писаното за него са глупости.

После Сам се приведе в стола си. Погледна я с категорично изражение и изрече думи, от които я побиха тръпки.

— Срещаш се с Джейсън Ендрюс. И оправяш цялата работа.

И ето я, пет часа по-късно седи в колата си на някаква случайна улица в западен Холивуд. Тейлър надникна през прозореца, за да разгледа бара по-добре и се зачуди що за място е „Рейлис Тевърн“, че да бъде посещавано от супер известна знаменитост.

Отново погледна адреса на бележката, която Линда й бе дала, за да се увери, че е на правилното място.

Тейлър нервно потропа с пръсти по волана. Мисълта да пълзи в краката на Джейсън Ендрюс беше толкова унизителна. Вбесяваше се, че заради „общественото му положение“ (за което тя се съмняваше, че е продукт на нещо повече от външен вид и това, че е попаднал на точното място в точното време) хората веднага му засвидетелстваха такова уважение, че с едно щракване на пръсти от нея се очакваше да му се усмихне учтиво и да му се извини.

Дано Джейсън Ендрюс да е запознат със спасителната техника Хаймлих, помисли си Тейлър, защото със сигурност думите щяха да й приседнат.

След като осъзна, че не може да виси пред бара цяла нощ, тя слезе от колата и енергично затропа с токчетата към входната врата на заведението. Бързо надничане през прозореца й подсказа, че греши — барът изобщо не беше свърталище на знаменитости.

Когато отвори вратата и влезе, се почувства така, сякаш я връщат в южната част на Чикаго към някоя от сбирките с колеги на баща й. „Рейлис Тевърн“ беше нещо между спортен бар и ирландска кръчма — имаше мишени за дартс, маси за билярд и два малки телевизора върху бара (и по двата вървеше един и същи баскетболен мач). Посетителите бяха почти изцяло мъже на средна възраст, много от които все още бяха със служебните си облекла.

Определено хора, които нямаше да забележат известна личност в бара, помисли си Тейлър, а вероятно и да я разпознаеха, нямаше да обърнат внимание. Може би точно това беше целта.

Тя колебливо застана на вратата и огледа лицата на мъжете, седнали на бара, които я зяпнаха. Очевидно жени рядко посещаваха заведението.

И точно когато Тейлър мислеше, че не може да се чувства по-неловко, тя дочу силно ахване и глас, който извика името й с възхищение.

— Госпожице Донован!

Тя се обърна и видя Джейсън Ендрюс до билярдна маса в дъното на заведението. Той отиде до нея и се престори на изненадан.

— Не мога да повярвам, че ви виждам тук!

При вида на самодоволния му победоносен поглед Тейлър направи няколко стъпки назад и се подпря на вратата. О, боже, не можеше да го направи.

Понеже се почувства замаяна от мисълта да продължи, тя затвори очи и мълчаливо изрече няколко успокоителни „ом“ от часа по йога.

 

 

С ръце, скръстени очаквателно на гърдите, той всъщност знаеше какво ще последва. Джейсън се усмихна още по-широко, докато наблюдаваше реакцията на Тейлър. Това момиче сериозно го забавляваше. Заради обърканото й изражение, той беше почти сигурен, че тя ще се обърне и ще излезе, без да каже и дума.

Но вместо това тя дълбоко пое въздух. Джейсън я наблюдаваше как се изпъна в целия си ръст, не повече от 167 сантиметра според него, и решително направи крачка напред.

— Не се правете на изненадан, господин Ендрюс — каза тя с онзи неин делови тон. — Знам, че асистентката ви ви е уведомила за идването ми.

Джейсън невинно разшири очи и не се сдържа да не изимитира наперената й походка.

— Вие търсите мен? Какво бих могъл да сторя за вас, госпожице Донован?

Тейлър стоеше и злобно гледаше Джейсън, сякаш не искаше нищо друго, освен да го сграбчи за кашмирения пуловер и да му закопчае ципа чак до веждите.

Отново пое дълбоко дъх.

— Изглежда, че малко съм… прибързала, когато онзи ден излязох от съдебната зала — каза му тя. — Фирмата ми много държи да работи по вашия… малък проект.

Той не обърна внимание на нейния неприкрит присмех.

— А вие?

Тя отговори сухо:

— Склонна съм да не намесвам личните си предпочитания по въпроса.

Джейсън я зяпна. Тя наистина изобщо не беше впечатлена от него.

Той го намираше за забавно.

— Правилно ли разбирам, че не ме харесвате, госпожице Донован? — попита той сдържано.

Тейлър го проследи с поглед и спокойно каза:

— Няма да позволя чувствата ми към вас да компрометират кариерата ми, господин Ендрюс. Знаете, че ми създадохте доста главоболия в работата.

Джейсън спря и с изненада откри, че тази мисъл го кара да се чувства неловко.

— Вижте какво — предложи той великодушно, — нека почерпя нещо за пиене. Може да започнем отначало, да се опознаем, както му е редът — той я удостои с усмивката, от която трепваха женските сърца по целия свят. Пет и половина милиарда долара брутен приход от касите на кината в досегашната му кариера за „неговите малки проекти“. Представете си.

Тейлър вдигна глава сякаш обмисляше предложението му. После със скръстени на гърдите ръце направи няколко крачки към него. Когато се приближи толкова, че почти се докосваха тя го погледна и зелените й очи се впиха в неговите. Джейсън усети топлината на тялото й и се зачуди дали знае за какво си мисли в този момент.

Очевидно да.

— Нека изясним нещо, господин Ендрюс — каза тя категорично. — Това е само работа. Нищо повече.

Преди Джейсън да успее да отговори каквото и да било, Тейлър се отдръпна и тръгна.

— И утре рано ще ви чакам в кабинета си. Не закъснявайте.

После отметна коса, доволна от това колко добре изигра ролята си, и изрече думите, които Джейсън й бе казал преди:

— Със сигурност разбирате, господин Ендрюс… — провлечено и подигравателно продължи тя. — Аз съм много заета жена.

С тези думи тя се врътна на токчетата си и излезе от бара.

Джейсън стоеше и гледаше след нея. Как, по дяволите, винаги успяваше да има последната дума, недоумяваше той.

Докато наблюдаваше как Тейлър минава покрай прозореца отвън, Джеръми спря до него. За миг дори той не знаеше какво да каже.

— Е — успя да изрече най-сетне Джеръми, — изглежда много приятна. — Очевидно се беше наслаждавал на малкия им диалог. — Много е духовита.

— Прав си — Джейсън стрелна Джеръми с дяволит поглед. — Сега просто трябва да превърна тази духовитост в… нещо по-забавно.

Джеръми поклати глава със съмнение.

— Не знам. Мисля, че си намери майстора.

Джейсън се засмя.

— Нищо подобно.

— От това, което съм видял и чул досега, адвокатката води с две на нула.

Джейсън се замисли. Може и да не му харесваше да губи, но обожаваше тръпката от играта.

— Ще видим докога ще продължи така — каза той.

Последва Джеръми до билярдната маса. Огледа масата и изведнъж се почувства по-лек и по-жив, отколкото беше от много време насам. Всъщност не можеше да си спомни кога за последен път нещо беше грабвало интереса му така, както тази адвокатка.

Джейсън се наведе над билярдната маса и се прицели. Изкусно изстреля топката бияч, уцели топка номер девет, която се завъртя и се търкулна право в левия джоб. Той се изправи и уверено се усмихна на Джеръми.

Играта започваше.

 

 

На следващата сутрин Тейлър долови суетнята в мига, в който слезе от асансьора. Усети я вероятно защото всички спираха и я зяпаха, докато вървеше по коридора към кабинета си. А може би заради крякането на секретарките, които се бяха скупчили около бюрото на Линда и си подаваха огледалце, докато си слагаха червило и оправяха косите си. Това можеше да означава само едно нещо.

Джейсън Ендрюс беше в офиса й.

Тейлър се отправи към бюрото на Линда. Секретарката посочи към кабинета й, след което приближи пръст до устните си, за да покаже, че трябва да пазят тишина.

— Той е тук! — прошепна тя развълнувано.

— Да, предполагам.

Линда щеше да се пръсне на милиони щастливи парченца, докато продължаваше да бърбори.

— Поканих го направо в кабинета ти, не мога да си спомня изобщо какво му казах след „Здравейте“. О, боже мой, на живо даже е още по-секси… След това затворих вратата, защото всички зяпаха. — После заради Тейлър добави. — Не че аз бих направила нещо подобно.

Тейлър кимна. След това осъзна, че не е предполагала, че той ще се появи. Ако изобщо очакваше нещо, то бе ядосано обаждане от Сам тази сутрин, с питане що за извинение е това, при което имитира Джейсън Ендрюс пред самия него.

Тя се обърна към затворената врата на кабинета си. Време бе да се изправи пред врага. После отново погледна към Линда като се опитваше да спечели още една-две минути.

— Ъ, Линда, би ли ни запазила една от залите.

— Вече съм се погрижила. В конферентна зала „А“ сте.

— О, добре, чудесно.

Тейлър все още се разтакаваше. Вече целият офис се беше събрал и гледаше.

Линда посочи към вратата.

— Е, давай. Целият е твой — каза тя и намигна.

Другите секретарки се изкикотиха.

Тъй като не искаше да привлича повече внимание, Тейлър сграбчи дръжката на вратата и решително влезе.

— Господин Енд…

Думите увиснаха във въздуха, защото Джейсън, който стоеше пред прозореца и гледаше навън, се обърна при влизането й: като в кадър от филм сутрешното слънце го обливаше, приличаше на бог — тъмната му коса топло проблясваше на светлината, а очите му искряха по-сини и от южната част на Тихия океан.

Умът на Тейлър се превърна в бяло петно и за миг тя не можеше да се сети защо, по дяволите, беше ядосана на Джейсън Ендрюс.

Но тогава той проговори.

— Успахте ли се тази сутрин, госпожице Донован? — провлечено попита той.

Мигът приключи.

— Колко хубаво да се видим отново, господин Ендрюс — саркастично отвърна Тейлър. Поне този път носеше костюм, отбеляза тя, без да коментира как изглежда в него.

Иззад гърба си Джейсън извади средна по размер кутия, опакована със синя панделка.

— Донесох помирителен дар.

Той й подаде кутията.

Тейлър го погледна, хваната неподготвена. След като се поколеба за миг, тя взе кутията и седна на бюрото си, а Джейсън — на един от столовете срещу нея.

— Реших, че не сте от типа, който харесва цветя — каза той.

Тейлър го погледна пронизващо и се зачуди как го е разбрал от малкото им срещи.

— Това ми се стори по-уместно за вас. Може да го носите, когато отидете в съда следващия път.

Тя подозрително вдигна вежди. О, нима? Но лицето на Джейсън не издаде нищо.

Любопитството й надделя и Тейлър отвори кутията.

Затършува из хартията, докато не намери подаръка — беше тениска. Когато я извади, видя изписани две думи, абсолютно отговарящи на известния й съдебен аргумент „Всичко се случва“.

Погледна Джейсън, истински развеселена от шегата, и се усмихна.

— Добре, господин Ендрюс — отстъпи тя. — Да започваме.