Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (6)

5

— Е как мина срещата с адвоката?

Джейсън погледна към пътническото място, изненадан, че Джеръми си спомня. Беше споменал за срещата на приятеля си между другото миналия петък във Вегас, около четири сутринта, докато хапваха буритос в някаква долнопробна кръчма, на седем пресечки от известния булевард „Стрил“. (Джеръми беше използвал стария номер „тук поне никой няма да те познае“.)

Разбира се, тогава Джейсън не беше споменал, че срещата с адвоката е трябвало да се състои по-рано същия ден, горе-долу по времето, когато се бяха настанили на игралната маса във ВИП залата на хотел „Белажио“. Ако Джеръми знаеше тази подробност, той несъмнено би направил някоя саркастична забележка, която Джейсън (до петък вечерта той вече беше загубил над 100 000 долара на въпросната маса!) нямаше да е в настроение да чуе.

Причината не са парите, непрекъснато повтаряше Джейсън на Джеръми (който доста коравосърдечно беше отбелязал, че Джейсън изкарва десет пъти повече само за един ден снимки) — въпросът бил принципен. Той просто мразеше да губи.

Джейсън отново погледна към пътя, докато се чудеше как да отговори на въпроса на приятеля си. Умело насочи черния си „Астън Мартин Венкуиш“ към отбивката, която щеше да ги отведе до спортния комплекс „Стейпълс Сентър“. Имаха билети за тазвечерния мач между „Лейкърс“ и „Никс“. Разбира се, местата бяха на първия ред. Това бе един от малкото плюсове от славата на Джейсън, който всъщност Джеръми се принизяваше да ползва.

Джейсън се помъчи да измисли най-добрия начин, по който да опише срещата си с видната госпожица Тейлър Донован.

— Срещата с адвоката беше… поучителна — избра той думите най-сетне.

Джеръми престана да стиска черните кожени дръжки и си отдъхна, че вече излизат от магистралата.

— Добър ли беше?

— Тя прави зашеметяващи разпити, мога да ти кажа — отвърна Джейсън и се усмихна на себе си.

Джеръми го погледна внимателно.

— Какво не ми казваш?

Беше единственият, който изглежда винаги разбираше, когато Джейсън крие нещо. Двамата бяха дошли в Лос Анджелис преди близо шестнайсет години с големи мечти да пробият във филмовата индустрия. Когато кариерата на Джейсън полетя нагоре като ракета, животът му се промени в буквално всяко едно отношение. Приятелството им бе сред малкото неща, които останаха същите. Джеръми беше последният останал мост към нормалността в неговия свят — факт, който Джеръми не пропускаше да му припомня.

— Какво те кара да мислиш, че крия нещо? — попита Джейсън невинно.

— Последният път, когато направи тази физиономия, беше преди два месеца в бара „Четири сезона“ след интервюто ти с репортерката от „Венити Феър“. Когато ме помоли да се появя час по-късно и да викам пред стаята ти „Пожар!“.

Джейсън се засмя. Добри времена бяха.

— Ей, това се получи. В суматохата по евакуирането на сградата даже не се наложи да обещавам, че ще й се обадя.

— Сигурен съм, че останалите четиридесет човека, които трябваше да тичат десет етажа надолу по стълбите в един часа през нощта, ще се радват да узнаят, че са те спасили от поредния неудобен посткоитален момент.

— Стига, това е било най-вълнуващото нещо в живота им. Всички смятаха, че е много възвишено от моя страна да държа вратата на аварийния изход.

— Разбира се, та ти беше единственият, който знаеше, че всъщност няма пожар.

Джейсън махна с ръка.

— Подробности, подробности.

Джеръми завъртя очи.

— Кажи ми за адвокатката.

Толкова много възможни отговори, помисли си Джейсън. Можеше да му каже как наистина се вбеси, че госпожица Донован пропиля един ден от времето му, при положение че му оставаше толкова малко да се подготви преди началото на снимките; как се подразни безкрайно, че тя бе твърде упорита да слезе от метлата и да забрави за станалото (е, беше пропуснал няколко срещи — това едва ли беше престъпление); или, най-лошото от всичко, как се ядоса, че тя успя да го надхитри в малкото им упражнение по разпит.

А вероятно можеше да говори за факта, че буквално се беше заковал на място, когато тя за първи път се обърна и го погледна.

Защото Тейлър Донован беше зашеметяваща.

А той определено не очакваше подобно нещо.

Дълга, тъмна коса — тъмнокестенява, която падаше над едното око и се спускаше по раменете й на вълни; светла кожа, която леко се зачервяваше, когато бе ядосана (както се бе убедил с очите си) и дълбоки, изразителни зелени очи.

Именно очите й го накараха да спре. Имаха игрива искра, която казваше, че тя винаги е на пет стъпки пред теб и го знае.

Разбира се, можеше да са и краката — допусна Джейсън. Тя самодоволно го бе хванала да ги оглежда и това също го бе вбесило. Но той не можеше да устои: с правата тясна пола до коляното и високите обувки „Мери Джейн“ тя изглеждаше едновременно и класически, и секси, като жените в черно-белите филми.

Но без значение как изглеждаше Тейлър, категорично заключи Джейсън, мисълта, че го обиди и изфуча от съдебната зала му се струваше абсолютно нелепа.

Или изключително забавна. Все още не можеше да реши.

Джейсън погледна и видя, че Джеръми все още чака отговор.

— Беше ми ядосана — най-сетне каза той с усмивка, като реши, че това е най-добрият начин да обобщи преживяването.

— Беше ти ядосана? — Джеръми замълча и се замисли. — А все още не си правил секс с нея — после добави, — правил ли си?

Джейсън го погледна.

— Това не беше ядосване от типа: „Но тези три нощи в Лондон нищо ли не означаваха за теб?“ — той изимитира лигав женски глас.

— Проблемите с манекенката продължават ли?

— Марти се грижи за това.

Джейсън наклони глава в задълбочен размисъл.

— С тази адвокатка беше различно. Тя се държеше… — той затърси правилната дума. Изненада се, когато я намери. — Пренебрежително.

Погледна към Джеръми за помощ. Навреме улови усмивката на приятеля си.

— Пренебрежително? — повтори Джеръми, сякаш ужасен. — Към Джейсън Ендрюс? Мога ли да попитам защо?

Джейсън вдигна рамене, докато паркираше пред ВИП входа на „Стейпълс Сентър“.

— Бях отсвирил една-две срещи с нея миналата седмица — той изключи двигателя и невинно погледна Джеръми. — Не мислех, че някой ще обърне внимание.

Джеръми се хвана за сърцето с престорен ужас.

— Искаш да кажеш, че когато си влязъл, тя не е паднала веднага на колене в знак на благодарност?

Джейсън се усмихна и слезе от колата.

— Ще бъде честно да призная, че тя не реагира точно по този начин.

 

 

— И се постарай тя веднага да получи съобщението.

Джейсън и Джеръми седнаха на първия ред на мача на „Лейкърс“.

Бяха минали две минути от първото полувреме, когато Джейсън извади телефона си. Докато караше насам, беше взел решение.

Тази сутрин нямаше да бъде последната, в която вижда Тейлър Донован.

След като стигна до този извод, Джейсън се обади на мениджъра си и го помоли лично да й предаде, дума по дума, следното съобщение: „На господин Ендрюс много му хареса урока, който научи от госпожица Донован и най-учтиво моли да има възможност за следваща среща“.

Знаеше, че подтекстът ще я развесели. Усмихна се при мисълта за реакцията й: ще се усмихне сдържано и вероятно ще поиграе с кичур от тази забележителна, дълга, тъмна коса, докато измисли подходящ закачлив отговор.

След като приключи разговора с мениджъра си, Джейсън доволно насочи вниманието си към играта. Е, веднъж-два пъти мислите му се завъртяха и около това как ще бъде облечена Тейлър Донован при следващата им среща. Хареса му остроумното, секси адвокатско преживяване от сутринта. Ако само разкопчаеше едно-две копчета от ризата си, човек можеше даже да я нарече непослушна адвокатка. Вероятно в добавка носеше и строги библиотекарски очила. Можеше и делово да събере косата си, която, разбира се, щеше да се разроши по чаровен начин веднага щом…

Мобилният на Джейсън рязко звънна и прекъсна вътрешния му дебат за това коя е най-удобната поза за правене на секс на съдебната скамейка. Възможностите, които предлагаше ниската стена, му харесаха.

Намръщи се, когато видя, че обаждането е от Марти, неговия агент. Очакваше да е мениджърът му, с уж неохотно (но всъщност доволно) приемане на предложението му от страна на госпожица Донован. И се намръщи, защото беше напълно наясно с мнението, споделяно от агента, мениджъра и адвоката му, че само Марти знае как „да подхожда“ към него, когато има лоши новини.

Джейсън вдигна при второто позвъняване.

— Да, Марти. Какво става?

Джеръми седеше до Джейсън и видя, как приятелят му прие неочакваната новина. Щеше да се изсмее гласно, когато чу отговора му.

— Какво имаш предвид под „тя със съжаление отказа“ поканата ми? — попита той изумен. — Е, каза ли нещо друго?

Въпреки че Джеръми по принцип малко се интересуваше от разните лудории на Джейсън, той внимателно следеше тази развръзка. Беше чул съобщението, което той бе изпратил на въпросната Донован и отбеляза — с известна изненада — че граничи с извинение. А доколкото на Джеръми му беше известно, Джейсън Ендрюс не се беше извинявал на жена, различна от майка му, от петнайсет години насам.

Наблюдаваше как на лицето на Джейсън се изписа изненада, докато Марти предаваше останалата част от съобщението на Донован.

— Тя това ли каза? — Джейсън се облегна назад и се закиска. — Добре, кажи й, че съм видял задника й, когато изфуча от съдебната зала, и може да съм изкушен да гледам само него.

Джейсън изслуша отговора на агента си, след което отново премина в атака:

— Чуй ме, Марти, не искам да работя с никой друг. Искам нея. Тази, която си мисли, че може да ми обръща гръб. Постарай се фирмата й да разбере това. След което искам да се концентрираш върху лондонската история.

Той нетърпеливо махна с ръка при следващите думи на агента.

— Казах ти, всичко беше недоразумение. Аз само я поканих да дойде с мен до Лондон. Не съм казвал, че ще се връща с мен. Предай на мениджъра й, че не искам да виждам името й до моето в поредния клюкарски парцал. Край на разгласяването.

След тези думи той шумно затвори телефона си.

Джеръми го погледна косо.

— Пак ли супермоделът?

Джейсън се намръщи.

— Повярвай ми, ако трябваше да слушаш глупавото й бърборене цели три дни, и ти би я зарязал в Лондон. Не ми пука как изглежда с бански… или без бански.

След изразителния тон на Джейсън, Джеръми замълча и реши да остави играта да ги поразсее малко. Знаеше много добре колко се дразни Джейсън, когато жените, с които се забърква, откликват на медийното внимание. Актриси, певици, модели — все същото: едно обаждане от Джейсън Ендрюс и веднага резервираха маса в прословутия лондонски ресторант „Айви“, като вкарваха номера на клюкарската агенция „Тед Казабланка“ в телефона си на бутон за бързо избиране.

Джеръми видя как двама младежи на около двайсет и пет се настаниха на местата зад тях. Смътно разпозна единия като Роб-някой-си, актьор от едно от онези шоута на телевизия „CW“, когото беше срещнал на парти, организирано от режисьора на последния му сценарий. Ако правилно си спомняше, Роб се подвизаваше като част от антуража на Скот Кейси.

Когато Джеръми кимна да поздрави Роб-еди-кой-си, забеляза една от мажоретките на „Лейкърс“, която скачаше и им махаше.

— Мисля, че някой се опитва да привлече вниманието ти — Джеръми посочи момичето на Джейсън. Тя се размаха лудо, когато Джейсън погледна към нея. Той й се усмихна учтиво, незаинтересовано отвърна поглед и завъртя очи към Джеръми.

— Бил съм с тази. Правил съм го — после се усмихна дяволито, не се стърпя и гордо посочи още няколко от момичетата на „Лейкърс“. — И с тази. О, и с тази, и с тази също — той намигна разсеяно. — Заедно.

— И учудващо, взети заедно, те се равняват на един мозък — отговори сухо Джеръми.

Джейсън със съжаление поклати глава.

— За жалост не цял.

 

 

По-късно този четвъртък следобед, когато Тейлър вече пиеше второто си нискомаслено лате за деня, тя най-сетне успя да измъкне няколко свободни минути да седне в офиса и да прегледа третата чернова на Дерек с инструкциите им до съдебните заседатели.

Времето, осъзна тя, не беше на нейна страна през трите дни, които бяха изминали от срещата й с Джейсън Ендрюс. Откакто Франк от Комисията зае войнствена позиция и злобно започна да напада клиента й в медиите — това беше.

Тейлър веднага разпозна тактиката му: очевиден опит да изгради предубеждения срещу обвиняемия в очите на съдебните заседатели. В отговор лично тя бе връчила на Франк извънредно искане за санкции. След разпалените й аргументи съдията издаде забранителна заповед за изтичане на информация в медиите по делото и строго предупреди, че ако някой адвокат бъде видян или чут да говори с пресата, „по-добре да си донесе четката за зъби в съда“ (жаргонен начин да заплаши адвокатите със затвор заради неуважение). За втори път тази седмица Франк изхвърчаше от съдебната зала и отказваше да говори с нея.

През последните три дни Тейлър усещаше, че изостава от подготовката си за делото. Тъкмо седна на бюрото си и запреглежда черновата на Дерек, когато телефонът й звънна.

Щом видя познатия код 312, Тейлър вдигна и веднага се измъкна с оправданието:

— Знам, знам. Ужасна приятелка съм.

От другата страна на линията Кейт се засмя. Тя също работеше за една от най-добрите адвокатски фирми в Чикаго и знаеше каква лудница е понякога в офиса.

— Простено ти е щом се готвиш за дело. Вече направиха ли те партньор?

Тейлър блажено въздъхна при мисълта за своята цел, нещото, което най-много желаеше в живота.

— След две години, един месец и три седмици. Плюс-минус.

— Направо е плашещо, че го знаеш. Предполагам, че не трябва да си правя труда да те питам дали се забавляваш?

— Преди да започнеш да ми четеш конско, само да ти кажа, че част от тази заетост не беше по моя вина. Временно бях ангажирана с…

Тейлър спря, осъзнавайки, че ако каже на Кейт, че се е виждала с Джейсън Ендрюс, това ще доведе до дълъг разговор и ще трябва да й разкаже и най-малките подробности. Да не споменаваме, че тогава, за да бъде честна, трябваше да се обади и на Валери. А техният разговор можеше да продължи с дни.

— Както и да е — каза вместо това Тейлър. — Ще ти разкажа някой друг път на по напитка — а може би на по две, или три, помисли си тя. Толкова щяха да й трябват, за да забрави колко искрящо сини са очите на Джейсън.

Стой.

Откъде, по дяволите, се бе промъкнала тази мисъл, не знаеше как изскочи неканена в главата й просто така.

Не че отричаше факта, че Джейсън Ендрюс беше хубав. Висок, строен, добре сложен, с кобалтово сини очи и изсечени черти — тя много добре знаеше, че жените мечтаят точно за това. Но… я стига.

Той беше пълен глупак.

Тейлър се върна към разговора с Кейт, която питаше дали в близко време ще има някоя свободна вечер.

— Не знам. Защо, какво става? — попита тя разсеяно.

Кейт се поколеба.

— Има един човек в Ел Ей, с когото искам да те запозная.

— Не.

Тонът й не можеше да е по-категоричен.

— Не е задължително да бъде среща, просто някой, с когото да излизаш от време на време — настоя Кейт. — Знаеш ли, не всички са задници като Дейниъл — тя изведнъж млъкна, съжалявайки за последните думи.

Тейлър също замълча.

— Знам, Кейт, но… — гласът й заглъхна, а мислите й за миг се върнаха към Чикаго.

После се взе в ръце. Това не беше нещо, за което искаше да мисли по време на работа.

— Оценявам предложението — каза на Кейт и се опита да смекчи тона. — Но точно сега съм затънала в работа до шия, разбираш ли? Просто моментът не е подходящ. Като стана дума, за съжаление трябва да тръгвам — подготвяме нещо за утре, а аз изоставам — тя смотолеви бързо „чао“ и затвори.

Облегна се на стола и изведнъж се почувства много изморена. Тогава с крайчеца на окото си видя Линда, която се чудеше дали да влезе.

Изглежда секретарката беше усетила, че хваща Тейлър в неподходящ момент и се усмихна неловко.

— Извинявай. Но господин Блейкли иска да те види. Незабавно.

Леко я сви под лъжичката. „Незабавно“ никога не вещаеше добро за един сътрудник в голяма адвокатска фирма. Това означаваше, че или тотално си оплескал нещо, или ще ти възложат спешна задача.

С тази мисъл Тейлър кимна, отново си сложи маската и успокои напрежението в стомаха. Изправи се и грациозно приглади полата си.

След това се отправи към кабинета на шефа.