Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (25)

24

Следващата седмица измина без особени събития. С обичайната работа Тейлър не усети как дойде още една петъчна сутрин. Беше заседнала в много гадно задръстване и най-вероятно щеше да закъснее.

По делото изминалите четири дни бяха минали гладко. Ищците вече изчерпваха своите показания и представяха последните си свидетели в подкрепа на исканията си за емоционални щети. От скептичните погледи, изписани по лицата на съдебните заседатели, Тейлър подозираше, че за тях, както и за нея, беше проблем да дадат на някого 30 милиона долара за предполагаем сексуален тормоз, който беше толкова сексуален, колкото и филм на Хилъри Дъф. Днес, и най-вече в Лос Анджелис, съдебните заседатели искаха да виждат процеси като тези по телевизията. Искаха драма. Скандал. В ерата на канала „НВО“ те очакваха сапунка за 30 милиона.

Тейлър отново се замисли колко много иска да спечели това дело. Имаше нужда да спечели това дело, защото напоследък работата беше единственото нещо в живота й, което все още имаше смисъл.

Беше се надявала, че посещението на Вал и Кейт ще й даде така необходимата яснота. Но остана още по-объркана.

След разговора им в петък вечерта те мълчаливо се съгласиха да прекарат остатъка от уикенда без стрес и отбягваха темата за Джейсън. В събота сутринта се събудиха и се отдадоха на калифорнийски живот: пазаруване в „Родео Драйв“, абсурдно скъп обяд в „Айви“, следобед на плажа и вечеря в старомодно бистро на открито в Санта Моника. Макар вечерта да не беше толкова бляскава, колкото предишната, момичетата си починаха, поговориха си и оставиха зад себе си всички грижи, свързани с мъже.

В неделя на обяд след късна закуска в хотел „Вайсрой“, Тейлър беше оставила Кейт и Вал на летището, ужасена колко бързо е отлетял уикендът. Едва на сбогуване Вал се осмели да повдигне темата за любовния й живот.

— Е, обади ни се следващата седмица и ни кажи как е минала съботата — прегърна тя силно Тейлър. — Нямам търпение да чуя всичко за втората ти среща със Скот Кейси.

Тейлър се усмихна колебливо.

— Няма проблем, Вал, аз ще го кажа, ако ти не го направиш… Знам, че си мислиш, че допускам грешка.

Вал поклати глава.

— Не мисля, че допускаш грешка. Мисля като Кейт — трябва да следваш инстинктите си. Просто се надявам да се вслушаш в тях, каквото и да ти казват.

Последните думи на Вал останаха в съзнанието на Тейлър доста след като двете й приятелки помахаха за довиждане и се качиха на самолета за Чикаго. Думите не излязоха от главата й и по-късно вечерта, когато с Дерек работиха до късно, и през цялата седмица по време на делото, докато разпитваше свидетелите на ищците.

Те отекваха в главата й и тази сутрин, докато чакаше в проклетото задръстване.

Тейлър нетърпеливо барабанеше с пръсти по волана. Погледна пак часовника си и с всяка минута тревогата й нарастваше. Никога досега не беше закъснявала за съда. Но късмет — тази сутрин пътят беше отбит през булевард „Уилшър“, който я извеждаше на магистралата, откъдето нямаше представа накъде отива.

Надникна през прозореца, търсейки някакъв знак или име на улица, което й звучи познато. Тъпата кола можеше да има поне навигационна система…

Изведнъж колите тръгнаха. Това беше още по-голям проблем за Тейлър, която нямаше представа накъде да се движи. Даде си сметка, че моментът не е подходящ да се прави на горда — извади мобилния си и се обади на Дерек да я напъти. Той вече беше в съда, доволен да чуе, че да, разбира се, че тя идваше, и не, не беше отишла на езерото Комо в Италия да скача във водата от яхтата на Джордж Клуни.

Тейлър записа указанията на Дерек върху някакъв стикер, който намери в жабката, а след това набързо преговориха стратегията за деня: не пропускаше възможност да възложи задачи.

— Провери дали веществените доказателства са подредени последователно — каза му тя, докато внимателно балансираше едновременно с телефона, химикала и волана. — Не искам да даваме на свидетелите никакво време да мислят между въпросите.

— Наистина ли смяташ, че Франк ще продължи да ги призовава? — попита Дерек от другата страна на линията. — Всички се справят толкова ужасно.

Тейлър забеляза изхода, към който трябваше да свие. Слава богу. Насочи се към разклонението все още с телефона в ръка.

— Ние може да го виждаме — отговори тя на Дерек, — но изглежда Франк си живее в луд…

Изведнъж някаква друга кола изскочи като от нищото в нейното платно и също се опита да свие към разклонението. Нямаше никакво време за реакция. Опита се да направи място като рязко нави волана надясно и сви в следващото платно, когато… усети удар от сблъсък с друга кола.

Всичко се случи светкавично: колелата на „Пи Ти Крузър“-а поднесоха, главата на Тейлър се удари в страничния прозорец и всичко се завъртя…

Колата спря в ров отстрани на пътя и въздушната възглавница се отвори.

Е, тъпият „Пи Ти Крузър“ имаше поне това.

 

 

Тейлър простена и измъкна главата си от надутата възглавница. Предпазливо докосна главата си там, където се беше ударила в прозореца. Макар да я болеше, не усети нищо топло, лепкаво или мокро. Прие това за положителен знак. След това наум запрехвърля следния списък: пръсти на ръце — движат се, пръсти на крака — движат се, зъби — изглежда всички са непокътнати.

Само след няколко секунди Тейлър чу лудо тропане отляво. Замаяна, тя се обърна по посока на шума и видя до шофьорския прозорец мъж на средна възраст със светлосин костюм и вратовръзка с Мики Маус. Мъжът рязко отвори вратата на колата.

Първата й мисъл беше, че тя, Тейлър Донован, щеше да бъде спасена от мъж със син спортен костюм и вратовръзка с Мики Маус.

Втората й мисъл бе, че тя, Тейлър Донован, не трябваше да бъде спасявана от никого.

Третата й мисъл бе, че тя странно мисли за себе си в трето лице, а това не беше добър знак.

Човекът Мики Маус пъхна глава в колата.

— Госпожице! Добре ли сте?

Тейлър се усмихна убедително. Не се притеснявайте. Все пак тя е Тейлър Донован. Убедена, че с обичайния си хумор и остроумие може да покаже колко спокоен и уверен човек е, тя извади мобилния си.

— Може ли толкова банално да постъпвам? — попита тя шеговито.

И това беше последното нещо, което Тейлър Донован каза, преди да изгуби съзнание.

 

 

— Казвам ви, добре съм. Няма нищо, за което да се притеснявате. Чувствам се страхотно.

Лекарят надраска нещо в записките си, без да обръща внимание на уверенията на Тейлър. Тя седеше на края на леглото и си мислеше, че спешното отделение на Лос Анджелис със сигурност има по-важни неща, за които да се притеснява, от цицината на главата й.

Тейлър вече се беше обадила в съда и за щастие съдията се оказа много разбран. Беше се съгласил да разпусне делото до понеделник и й беше казал да се грижи за себе си през уикенда. Сега само да можеше да се измъкне от тази проклета болница…

Лекарят най-сетне приключи с писането и затвори папката си.

— Имате мозъчно сътресение, госпожице. Това означава, че не мога да ви пусна в рамките на следващите двайсет и четири часа без придружител.

— Не, но вижте, аз съм добре — настояваше Тейлър. — Вижте? — тя размърда пръстите на краката и ръцете си, за да убеди лекаря. За съжаление беше с костюм и високи токчета и демонстрацията с пръстите на краката не бе особено впечатляваща.

— Съжалявам, но това е политика на болницата. Вината е във вас, адвокатите, че ни правите толкова предпазливи — усмихна се той на шегата си.

Тейлър простена. Не заради неубедителната нападка срещу професията й, нито защото главата я болеше повече, отколкото когато беше седемгодишна и брат й Патрик я изпусна да падне на паважа, докато играеха на бутаница с братята О’Мали, а защото наистина, наистина мразеше болниците — вероятно повече и от самолетите. Миришеха странно.

Лекарят я погледна съчувствено.

— Няма ли някой, на когото да се обадите да ви вземе?

Тейлър обмисляше доколко е етично да моли една секретарка да пази един пострадал мозък в петък вечер. Точно тогава мобилният й звънна.

— Съжалявам — извини се тя на лекаря. — Забравих да го изключа.

Тейлър скочи от кушетката и измъкна телефона от чантата. Видя, че Скот й се обажда, и вдигна изненадана.

— Ало?

— Здравей, красавице! — прозвуча весело гласът на Скот. — Обаждам се да видя по кое време да те взема утре.

Мамка му — съвсем беше забравила за срещата им. Пак.

— Ъм… Скот, здравей… има малък проблем. — Тейлър отиде в ъгъла на стаята и сниши глас, защото не искаше лекарят да чуе разговора им. — Претърпях нещо като катастрофа — прошепна тя. — Нищо сериозно, но мисля, че имам сътресение или нещо подобно. Казват, че няма да ме пуснат днес, освен ако някой не дойде да ме вземе. Политика на болницата.

Тейлър спря, чудейки се дали да продължи. Реши да направи усилие, водена от ужасните мисли за пренощуване в болницата.

— Едва ли би искал да променим срещата си за тази вечер, а? — попита тя Скот и леко се изсмя, за да прикрие, колко глупаво се чувства. — Просто трябва да внимаваш да не повърна, след като съм вечеряла. Макар че в Лос Анджелис това е по-скоро знак за социален натиск, нали?

Вместо реципрочен (или поне учтив) смях от другата страна на линията последва дълго мълчание.

Добре, тази не беше от най-успешните й шеги, помисли си Тейлър. Все пак имаше сътресение.

Най-сетне Скот отговори — звучеше още по-неловко от нея.

— Мамка му, Тейлър, знаеш ли… по принцип с радост щях да ти помогна, но виж, точно сега сме по средата на снимките и не мога да си тръгна от снимачната площадка. Освен това не знам доколко часа режисьорът ще иска да продължим довечера. Нали разбираш, красавице?

Тейлър кимна. Какво очакваше? Бяха имали само една среща.

— Разбира се, няма проблем — каза тя безгрижно, като се надяваше да прикрие крайната си неубедителност. — Ще ти звънна по-късно, когато се уредят нещата — тя набързо каза „довиждане“ и затвори.

Тейлър се обърна и видя, че лекарят я наблюдава. Очевидно беше чул всяка една думичка.

— Тук не е като в затвора — каза той с мила усмивка. — Можете да се обадите повече от веднъж. Знам, че сте отскоро в града, но трябва да познавате още някой.

Разбира се, точно тогава Тейлър се сети за още „някой“ в Лос Анджелис, когото познава.

О, да бе, сякаш това беше вариант.

Вероятно във въображаемия свят на Валери, Тейлър трябваше да се обади на Джейсън Ендрюс, (вероятно) най-сексапилния мъж на света, и той щеше да препусне към болницата като рицар в блестяща броня и да я отнесе във великолепния си замък далече, далече.

Но това беше реалният свят. И Тейлър знаеше, че в момента Джейсън е на снимки. Нямаше да моли друг мъж за помощ само за да се случи отново същото. Особено този мъж.

Тейлър седна на леглото и решително поклати глава.

— Не, не мога да се сетя на кого друг да се обадя — каза тя на лекаря. — Поне не на някой, който точно сега е свободен.

— Нито даже на колега от работата? — настоятелно попита лекарят. — Наистина не искам да ви задържам тук за през нощта.

Тейлър вдигна рамене.

— Предполагам, че нямам избор, нали?

Лекарят кимна с неохота. Той въздъхна и понечи да каже нещо, когато…

— Тя ще остане при мен.

Гласът дойде откъм вратата. Тейлър се обърна и… видя Джейсън.

Без да обръща внимание на изненаданото изражение на лекаря, той влезе в кабинета.

— Ще останеш при мен, Тейлър — каза той категорично.

Тя го гледаше смаяна.

— Какво правиш тук?

Джейсън й се усмихна.

— Чух, че си тук — каза той малко смутен.

Когато очите им се срещнаха, Тейлър — която заради гордостта си никога не позволяваше хората да я виждат притеснена — изведнъж усети, че няма никаква представа какво да каже.

Джейсън изчака някаква реакция от нейна страна, но тъй като тя не каза нищо, той се обърна притеснен към лекаря.

— Казаха ми, че е добре. Прекалено е тиха.

Докторът вдигна рамене.

— Госпожица Донован изглеждаше абсолютно добре, докато не се появихте вие, господин Ендрюс.

— О! Да, ами обикновено така става с нас — Джейсън потри ръце. — Е, какво трябва да направя, за да я измъкна оттук?

— Може да си тръгнете веднага, но трябва да я наблюдавате внимателно през следващите двайсет й четири часа — каза лекарят. — Най-важно е, когато спи, да я будите на всеки четири часа и да й задавате по няколко въпроса, за да се уверите, че е в съзнание.

Лекарят погледна изпод вежди.

— Що се отнася до вас, Тейлър, искам да ми обещаете да не се натоварвате през следващите няколко дни. Ако ме послушате, ще се оправите и може да се върнете на работа в понеделник.

Тейлър не можеше да откъсне поглед от Джейсън.

— Откъде разбра?

— Откъде разбрах какво?

— Че съм в болницата.

— Обадих се в офиса. Линда ми каза, че си тук.

Лекарят ги прекъсна:

— Значи, както казах, господин Ендрюс, ще трябва да й зададете няколко бързи въпроса, когато я събудите. Нещо от сорта на — той се обърна, за да покаже. — „Спомняте ли си името ми?“

Тейлър погледна доктора. Разбира се, че си спомняше името му, тя беше добре. Не си ли спомняше как си мърдаше пръстите на ръцете и краката?

— Доктор Сингър — каза му тя.

— Какво закусвахте тази сутрин?

— Не закусвам. Почакайте — голямо нискомаслено лате с две пакетчета подсладител „Спленда“ брои ли се?

Лекарят я погледна. Не, всъщност не се броеше.

— Как е моминското име на майка ви? — попита той.

— Дженингс.

Отегчена от разпита — това бяха наистина елементарни неща — Тейлър отново насочи вниманието си към Джейсън.

— И за какво ме търсеше?

Джейсън помисли, преди да отговори:

— Имах въпрос за сцената в съда, която снимахме.

— Бил си на снимки? И просто… си си тръгнал? За да дойдеш тук? Заради мен?

Джейсън се обърна и тихо попита лекаря.

— Сигурен ли сте, че е добре? Защото минаха вече три минути и тя още не ме е обидила.

За първи път Тейлър не беше в настроение да се заяжда. Тя сложи ръката си върху тази на Джейсън.

— Сериозно, Джейсън. Напуснал си снимките по средата, за да дойдеш тук?

Джейсън я погледна. Изведнъж и той стана сериозен.

— Казаха, че си в болница, Тейлър. Естествено, че си тръгнах.

От обикновения начин, по който го каза, и от начина, по който я погледна точно тогава, Тейлър изведнъж се почувства така, сякаш отново е в „Пи Ти Крузър“-а и започва да се върти.

Джейсън Ендрюс.

Нейният рицар в блестяща броня.

Е, ако вярваше в подобни неща…

Тя погледна към пода, за да не я види Джейсън как се усмихва. Миг по-късно усети ръката му на брадичката си и той изправи главата й. Очите му тревожно потърсиха нейните.

— Сигурна ли си, че си добре, Тейлър? Кажи нещо… нормално — той нежно прибра кичур от косата й зад ухото, като внимаваше да не докосне цицината на главата й.

Тейлър се взря в изумителните му сини очи. Той наистина беше най-прекрасният мъж, когото бе срещала.

С голямо усилие тя се измъкна от дълбините на най-сексапилните очи и някак си даже успя да се усмихне. Знаеше, че поне трябва да му благодари за това, че е дошъл.

Но тогава забеляза нещо, което беше пропуснала по-рано. Вгледа се в Джейсън по-отблизо.

— Чакай малко — ти с грим ли си?

О, да, ето я — малка следа от пудра на лицето му. А това петно на долния клепач от очна линия ли е?

Не можеше да пропусне такава възможности закачливо вдигна вежди.

— Джейсън, това е просто болница. Нямаше нужда да се докарваш така.

Джейсън се усмихна и се обърна към лекаря, най-сетне доволен.

— Окей. Наред е.