Джули Джеймс
Най-сексапилният мъж (32)

31

С пукот гръмна първата бутилка шампанско. Партито официално беше започнало.

Тейлър стоеше сред кръг от адвокати, всички нетърпеливи да й изкажат поздравленията си. За да отпразнува победата, фирмата беше резервирала едно от уединените помещения във „Фор Сийзънс“ в Бевърли Хилс. Партито беше многолюдно — адвокатите във фирмата винаги приемаха ентусиазирано всяко събитие, като предлог да си тръгнат от работа в шест часа, а също и да пийнат безплатно.

Тейлър тайно подозираше, че в този конкретен случай имаше и допълнителен фактор, който привличаше всички като свещ молци. От седмици из офиса се носеха истории за фантастичния й социален живот (тя подозираше, че Линда и секретарските кохорти имат пръст в тази работа) и от начина, по който всички нетърпеливо поглеждаха към вратата, тя предполагаше, че се надяват „знаете кой“ да се отбие.

Тейлър не спираше да разказва на колегите си историята за капитулацията на Комисията, която (както беше предрекъл Франк) беше довела до бързо споразумение по делото по-рано този следобед. Всъщност събитията се бяха развили толкова бързо, че Тейлър се чувстваше леко замаяна. Вероятно просто имаше нужда от малко свеж въздух.

Докато бавно се приближаваше към френските прозорци, водещи към терасата, резюмето на събитията от деня, което представяше на колегите си, ставаше все по-кратко. За щастие Дерек стоеше до нея и подхващаше темата, когато тя се уморяваше. Докато той разказваше за триковете й по делото, Тейлър се усмихваше облекчена, защото изглежда никой не забелязваше колко е разсеяна.

Някъде по средата на вечерта тя реши, че може да си даде кратка почивка, когато чу настойчиво чукане по стъкло. Тя погледна и видя Сам Блейкли да вдига тост.

— Е, имам само няколко думи, с които бих искал да отбележа победата на фирмата ни днес — той започна с горд поглед към Тейлър. — Победа, постигната в голямата си част заради уменията и отдадеността на един сътрудник — неудържимата Тейлър Донован. — Сам замълча, когато хората запляскаха и заподсвиркваха. После се обърна лично към нея:

— Тейлър, когато пристигна в офиса ни в Лос Анджелис, ни казаха, че си изгряваща звезда. И от това, което видях, с цялото си сърце съм съгласен с всички хвалби на чикагския офис.

Тя скромно се изчерви от комплимента.

— Ние тук, в лосанджелиския офис, те приехме като една от нас — продължи Сам — и страшно ще ни липсваш. И тъй като и на теб, разбира се, всички ние ще ти липсваме — Сам спря, за да изчака очаквания смях, — нека поне ти дам нещо, което се надявам, че ще облекчи тъгата ти.

Всички в стаята гледаха как Сам се приближава към Тейлър. Тя предположи, че ще й даде някакъв прощален подарък.

Но това, което той каза, я изненада.

Сам протегна ръка.

— Знам, че е с две години по-рано, Тейлър, и че за първи път се случва в историята на тази фирма, но нека аз пръв ти изкажа поздравленията си. Защото когато се върнеш в Чикаго, ще откриеш, че са ти приготвили доста по-голям офис — той намигна хитро. — Офис на партньор.

Цялата зала избухна в аплодисменти.

Тейлър беше смаяна.

Усещаше как хората я потупват по гърба. Стисна ръката на Сам, без да може да отрони дума. Един по един колегите й идваха да я поздравят. С всяка следваща минута Тейлър се чувстваше все по-зашеметена, докато буквално не й се стори, че стените покрай нея се въртят. Тя отчаяно се нуждаеше от въздух и след няколко минути се извини на хората и излезе на терасата.

Тръгна към края на балкона, като се опитваше да се успокои и попиваше гледката към зелените градини на хотела. В спускащите се бугенвилии шумолеше топъл вечерен бриз. Чисти, бели цветя обграждаха мраморните скулптури и фонтани. Беше толкова… типично калифорнийско. И тя поглъщаше всичко, опитвайки се да се наслади на всеки един детайл.

Защото времето й тук беше приключило.

Спогодби по средата на дело не бяха нещо необичайно, така че трябваше да е готова за вероятността да си тръгне по-рано от очакваното. Но тя не го беше направила.

Нямаше да има повече модни холивудски партита. Нямаше да има повече вечери в шикозни ресторанти и напитки в горещите клубове на Ел Ей. Нямаше да има вече апартамент край плажа, слънчеви калифорнийски дни, нито топли страстни нощи.

Нямаше да има повече Джейсън.

Това беше причината Тейлър да се движи като в мъгла, откакто делото приключи.

Тя се облегна на балкона и дълбоко пое дъх, успокояващ дъх. Знаеше, че трябва да се върне на партито и да се наслади на всеки миг от успеха си. Беше забележително постижение фирмата да я направи партньор две години по-рано. Това беше всичко, за което работеше, откакто завърши право. Беше всичко, което искаше.

Не беше ли така?

Тейлър чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя Линда.

— Вълнуваща вечер, а?

Тейлър кимна.

— Няма спор за това.

Линда я погледна за миг, после протегна ръка.

— Поздравления, Тейлър.

Тя се усмихна.

— Благодаря за всичко, Линда. Беше удоволствие да работя с теб.

— Някак ми се струва, че нещата в офиса доста ще затихнат, след като си тръгнеш — пошегува се Линда.

Тейлър се засмя.

— Вероятно.

После двете замълчаха и загледаха градините. След миг Линда я погледна.

— Какво ще му кажеш?

Тейлър сериозно поклати глава.

— Нямам никаква представа.

Точно тогава Сам ги откри на балкона и завлече Тейлър обратно на партито. Макар въпросът на Линда да остана в главата й, тя нямаше възможност да мисли повече за това. Обикаляше от една група адвокати на друга, бъбреше със самочувствието на един добър партньор.

След партито, докато караше към апартамента, мислеше за всичко, свързано с връщането й в Чикаго. Трябваше да си събере нещата от офиса и апартамента, да уреди пътуването си, да прекрати договора за апартамента и колата (хората от „Крайслер“ тъкмо се бяха съгласили да заменят ударения й „Пи Ти Крузър“ с друг), да се обади на комуналните компании, да върне абонамента, който беше направила в йога центъра на Санта Моника… списъкът беше безкраен.

Паркира пред кооперацията, без да забележи познатия черен „Астън Мартин“ на улицата. Джейсън излезе от колата и се приближи към нея.