Джейн Фийдър
Опасен маскарад (9)

8

Ливия седеше в каретата, която я носеше обратно към Кавендиш Скуеър. Ръцете й почиваха в скута, очите й бяха затворени, главата й бе облегната върху кожената тапицерия на седалката. Сумракът във вътрешността на колата, трополенето на колелата и равномерния тропот на конете я хипнотизираха. Чувстваше се изтощена, но не толкова от изморителната езда в парка. Болеше я глава и беше сигурна, че скоро ще се пръсне, ако не престане да размишлява върху положението, в което беше изпаднала. Сигурно бе напълно излишно да си блъска главата и да търси скрити причини за действията на Алекс. Какво искаш? — запита се настойчиво тя. Какво искаше в действителност? Да се омъжи и да има деца? Да, разбира се. Но през последните месеци беше отхвърлила трима кандидати за ръката й, въпреки че предложенията бяха почтени и дори примамливи. И тримата мъже бяха приятни, симпатични и сигурно щяха да станат добри съпрузи. Въпреки това изгледите за бъдеще с някой от тях я уплашиха, те не й обещаваха живота, за който тя тайно копнееше. Възможно ли беше несъзнателно да е очаквала точно този нервен гъдел, точно тази приятна възбуда, която се явяваше при всяка среща с руския княз?

Вълнението от днешния ден не я напускаше. Тя имаше чувството, че цялото й тяло трепти и издава звуци, че по кожата й танцуват искри. Чувстваше се жива като никога преди, всяко мускулче беше напрегнато, а сетивата й жадно възприемаха света. Непрестанно си припомняше онези страстни, безумни мигове в павилиона и се разтреперваше. Гърдите й реагираха, зърната им се втвърдяваха и тя буквално усещаше ръцете му върху кожата си.

Какво значение имаше, че не знае почти нищо за този мъж? Ако беше лош човек, вътрешният глас със сигурност щеше да я предупреди да бяга. Ако е брутален тип, насилник, престъпник… не, невъзможно. Но със сигурност е нещо повече от сумата на детайлите, които беше разкрил досега. Ами ако е лъжец и измамник?

Кой би могъл да й даде отговор на всички тези въпроси? Алекс не й беше разказал почти нищо за себе си. Откъде би могла да знае, че той не я лъже, след като нямаше факти в ръцете си, за да го провери? И най-важното: какво целеше той с предложението си? Отговорът на този въпрос беше най-труден. Особено ако не приеме простото твърдение, че му трябва жена… по-точно, че иска да се ожени и да има наследник… и че досега не е срещнал жена, подходяща като нея. Ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че казаното от него съответстваше точно на нейните желания. В нейните мечти имаше съпруг и деца и Алекс беше много подходящ и за двете. Е, добре, щом иска да се омъжи, защо да не е за него?

Ливия изправи гръб и избута кожената завеска на прозорчето. Каретата беше доста по-удобна от файтона, който я бе отвел в Ричмънд. Веднага щом се върнаха в Уайт Харт, Алекс заповяда да отведат Дафне и Сюлейман в конюшнята и да докарат каретата му. Това само затвърди убеждението й, че той е свикнал да не се лишава от удобства и не се съобразява с разходите. Да, очевидно руският княз беше богат човек. Какво значение има това за мен? — запита се тя, докато наблюдаваше как хората по улицата бавно потъват в падащата мъгла. Уличните хлапета — вече бяха запалили факлите си и предлагаха на минувачите да ги придружат до домовете им. Ливия смяташе, че не е алчна за пари. През целия си досегашен живот беше принудена да пести. Лишаваше се от най-простите удобства: богата и добра храна, меко легло, фино спално бельо, огън в камината… Луксът й беше чужд. Умееше да пали огън, оправяше леглото си, даже си готвеше прости ястия. Баща й отказваше да й вземе камериерка и държеше в къщата си само най-необходимия персонал. Преди дванайсет години, когато майка й почина, Ливия започна да изпълнява ролята на икономка в свещеническия дом. Тогава беше петнайсетгодишна.

Колко пъти си беше мечтала да има собствена карета, добър кон за езда като Дафне, да сяда пред богато наредена трапеза, а сутрин личната й камериерка да й носи чая в леглото. Да живее спокойно, без грижа за утрешния ден. Да разполага с богат, елегантен гардероб. От една страна, се смееше на номерата, които приятелките й прилагаха, за да покажат, че притежават много и разнообразни дрехи, но все пак предпочиташе да си има собствени и да ги сменя, когато пожелае. Защо да се срамува, че харесва хубавите неща? Нима на дъщерята на отец лорд Харфорд беше забранено да има такива мечти? Внезапно Ливия избухна в смях.

Разбира се, че не се срамуваше. Нямаше причини да изпитва срам. Да, скромността беше добро качество. Вероятно скромният живот през изминалите години е бил балсам за душата ми, каза си развеселено тя, но човешката душа иска поне от време на време да бъде глезена.

Каретата зави към Кавендиш Скуеър и скоро спря пред къщата й. Лампите вече бяха запалени, пред входа висеше фенер и осветяваше стълбището. Младият лакей скочи на паважа, отвори вратичката и спусна стълбичката.

— Пристигнахме, милейди.

— Да, много ви благодаря.

Ливия слезе от каретата. Момчето се затича към вратата да почука.

— Чукайте силно — извика подире му тя. — Икономът е глух.

Ала вратата се отвори почти веднага и на прага застана Аурелия, осветена от лампите в антрето.

— Знаех си, че си ти — каза тя, докато оглеждаше момъка и каретата. — Личи си, че си яздила дълго. — Очите й святкаха развеселено.

— Ричмънд Парк е доста голям — отбеляза спокойно Ливия, влезе в антрето и се сбогува с лакея на княза.

— Значи сега му позволяваш и да те вози в каретата си? — попита тихо Аурелия. — Разбирам те. Много по-удобна е от вехтите градски файтони.

— Наистина е много по-удобна — кимна Ливия и забърза към стълбището. — Първо ще се преоблека, Ели, защото мириша на кон. После ще говорим.

— Ще ме намериш в салона — заяви приятелката й. — Наредих на Моркомб да ни сервира вечерята там, за да сме на спокойствие. Или ти имаш уговорка и за вечерта?

— Не, нямам — отвърна сухо Ливия. — А дори и да имах, щях да я откажа. Честно казано, чувствам се напълно изтощена. Не съм яздила толкова дълго, откакто за последен път бях на лов. Обиколките на Хайд Парк са скучни и бавни и явно съм загубила тренинг.

Докато говореше, Ливия се изкачваше с бързи стъпки към стаята си. Аурелия разбра, че за момента няма да чуе нищо повече и се запъти към салона. По-късно щеше да узнае подробностите.

Ливия слезе много скоро, облечена в проста, доста стара рокля. Видът й ясно показваше, че има намерение да прекара спокойна вечер пред камината. Тя пое с благодарност чашката шери, която й предложи Аурелия, и с въздишка се отпусна в дълбокото кресло с избеляла тапицерия. Протегна крака към огъня, отпи глътка и кимна доволно.

— Хубаво е да си седиш у дома.

— Мога да си представя, че имаш нужда от почивка, след като си прекарала деня в компанията на руския княз — засмя се тихо Аурелия, уж заета с бродерията си. — Той е най-вълнуващият човек, когото познавам.

Ливия поклати глава и отново въздъхна.

— О, Ели, не знам откъде да започна!

— Карай поред — посъветва я приятелката й. — Започни от сутринта. И се постарай да ми спестяваш маловажните подробности, например петната от трева по костюма ти за езда.

— Няма никакви петна — отговори Ливия и бузите й пламнаха. — Но за малко да стане.

Аурелия вдигна глава и впи поглед в лицето й.

— Знаеш ли, ти цялата сияеш — рече замислено тя. — Ще ми кажеш ли причината?

Ливия попила пламтящите си бузи.

— За първи път в живота си изпитах тези чувства, Ели — прошепна възбудено тя. — И трябва да ти призная, че горя от желание да разбера какво става по-нататък… по-добре днес, отколкото утре.

Аурелия заби иглата в плата и започна разпита.

— Може ли да се каже, че си тръгнала на откривателско пътуване просто ей така? Или то е посветено специално на княз Проков?

— Той помоли за ръката ми — отговори просто Ливия и отново отпи глътка шери.

Аурелия остави бродерията на дивана, преплете пръсти и тихо изсвири през зъби.

— Този човек знае какво иска и упорито преследва целта. Не ти даде и минутка за размисъл. Е, какво му отговори?

Ливия вдигна рамене.

— Казах му, че имам нужда от време, за да размисля. — И тъй като Аурелия не каза нищо, тя продължи: — Ох, Ели, надявах се ти да ми помогнеш. Не съм способна да разсъждавам разумно.

— Това е разбираемо — кимна мъдро приятелката й. — Това предложение за женитба дойде твърде внезапно. В наше време рядко се правят такива предложения.

Аурелия имаше свое мнение по въпроса, но предпочете да мълчи, защото не искаше Ливия да се вълнува излишно. Все още не беше сигурна какво точно иска приятелката й: да се омъжи за княза или не? Може би Ливия искаше да стане жена на Алекс Проков и само затова молеше за безусловната й подкрепа? Или пък наистина желаеше да обсъдят разумно предимствата и недостатъците на една такава женитба?

— Наистина ли предложението му идва като гръм от ясно небе? Като си спомня как бутна Белингъм във фонтана и как достави у дома цяла ботаническа градина… да не говорим пък за Дафне…

— Дафне ли?

— Ами да. Още не съм ти разказала каква е историята с това прекрасно животно. — Ливия се приближи още малко към огъня и се усмихна извинително. — Отначало Алекс заяви, че кобилата е моя. Не че ще ми я дава от време на време, а че ми я подарява. Аз, разбира се, му казах, че в никакъв случай не мога да приема такъв подарък. Поспорихме малко и накрая се съгласих понякога да излизам на езда с Дафне. Един вид да я вземам под наем.

— Още при втората или третата ви среща е поискал да ти подари чистокръвна кобила? — попита невярващо Аурелия.

— Е, той просто е различен от другите хора — отговори примирително Ливия. Знаеше, че омаловажава случващото се, но не можеше другояче.

— Напълно си права — кимна сериозно Аурелия и й наля още малко шери. — Какво ще кажеш да го проучим, преди да вземеш решение?

— И как ще го направим? — попита скептично Ливия.

— Чрез Хари.

Ливия кимна замислено. Ако имаше човек, който би могъл да проникне в тайните на руския княз, това беше само Хари. Той знаеше всичко за емигрантите в Лондон.

— Но Хари е в Рингууд.

— О, не, скъпа. Вече са на път към Лондон. Надявам се да пристигнат още утре през деня. — Аурелия стана и взе едно писмо от малкото писалище. — Пратеник донесе това писмо от Корнелия. Пътуват бавно заради Сюзън.

Ливия отвори писмото и се зачете.

— Горя от нетърпение да видя отново Нел. — Очите й светнаха радостно. — Разбира се, и Хари, и децата. Я ми кажи, ти писала ли си на Корнелия за Алекс?

Аурелия кимна с лека усмивка.

— Би трябвало да ти е ясно, че ще го направя. Онова, което вълнува теб, вълнува всички ни. Освен това смятам, че не съм в състояние да те подкрепям сама.

Ливия се засмя, но бързо стана отново сериозна.

— Положението е дяволски сложно — призна тихо тя. — И мнението на Нел е много важно за мен. Обаче… — Тя се поколеба малко и продължи: — … не съм много сигурна, че е редно Хари да тръгне по следите на Алекс. Струва ми се… неблагодарно. Ако му повярвам, ако реша, че мога да му имам доверие, трябва да го направя по вътрешно убеждение. А не защото човек от британските тайни служби го е проверил отвсякъде.

— Разбирам те. Но ние дори не знаем в какви кръгове се движи — отговори спокойно Аурелия. — Трябва да има приятели тук, нали? В Лондон има много руски емигранти. Хубаво ще е да разберем дали имат добро мнение за него. По каква причина е дошъл в Англия? Дали е просто безобиден чуждестранен гост, или има нещо повече? Като си помисля за политическите отношения между нашата страна и Русия… — тя поклати глава. — Може би твоят Алекс съвсем не е приказно богатият руски княз, за какъвто се представя.

Ливия се взираше замислено в чашата си.

— В случай, че… да, казвам го изрично: в случай, че се омъжа за него, ще го направя независимо какъв е. И той ще се ожени за мен независимо каква съм. Не мога да си представя, че мога да прекарам остатъка от живота си с този мъж при други условия.

— Мога само да те поздравя за това решение — усмихна се меко Аурелия. — Но какво ще правиш, ако той пожелае да те заведе в Русия? Наистина ли ще имаш сили да оставиш всичко зад гърба си — семейството, приятелите, живота, който ти е добре познат?

Ливия прехапа долната си устна. Трудно й беше да отговори.

— Мисля, че ще се наложи да го направя, Ели. Няма да се омъжа за него, преди да сме си изяснили тези въпроси. Трябва да съм наясно с последствията. Според мен е нормално, ставайки негова жена, да го следвам навсякъде. Приемам това, но се надявам той да помисли за моите желания и очаквания, преди да вземе такова съдбоносно решение.

Аурелия кимна. Съзнаваше, че са си казали най-важното. Ливия и руският княз трябваше сами да решат по кой път ще тръгнат. След кратко колебание тя все пак попита:

— Кажи ми, Лив… има ли между вас страст? Голяма страст? Или ще си уредите брак по разум, удобен и за двама ви… по-скоро приятелство, отколкото любов?

Ливия избухна в тих смях.

— Все още не знам какво е любовта, Ели. Но онова, което става между нас, буди желание. И ми доставя удоволствие. Мисля, че това наистина е голямата страст. Опитвам се да разбера дали огънят гори достатъчно силно, за да имаме поне приемлив брак. — Ливия спря за миг и се усмихна замечтано. — Знаеш ли, почти съм убедена, че с княз Проков ще имаме доста горещо приятелство.

Аурелия се засмя доволно.

— Разбирам те — проговори през смях тя. — Но си представих лицето на баща ти, когато руският княз го помоли за ръката на дъщеря му.

Ливия въздъхна угрижено.

— И аз се питах как ще реагира. Няма да откаже, защото отдавна съм отминала възрастта, когато съм била зависима от него. Но ми се иска да одобри женитбата ми.

Усмивката на Аурелия угасна. Ливия беше много близка с баща си, макар да не се съобразяваше с религиозното му усърдие и самоотричане. Ако обаче отец Лейси откажеше да признае официално брака на дъщеря си и да присъства на венчавката, последствията щяха да са много сериозни.

— Той никога не ти е натрапвал своите решения — напомни тихо Аурелия. — Винаги е държал да вървиш по свой път.

— Права си — кимна Ливия. — Татко винаги ме е окуражавал сама да вземам решения. Сама да избирам по кой път ще тръгна. Помниш ли как ме научи да играя шах?

Тя беше само на четири годинки, когато баща й започна да й показва как се играе шах. Тренираше издръжливостта и тактиката й със спокойна упоритост, докато тя не започна да го побеждава редовно. Мисли логично, проповядваше и всяка вечер той, и планирай играта поне пет хода напред. Овладееш ли това умение, ще можеш да управляваш кораба си през опасните подводни скали на живота.

Но дали проповедите на баща й щяха да й помогнат да вземе правилното решение за връзката си с княз Проков?

— Най-добре поговори с Нел веднага щом се върнат — предложи Аурелия. — Дори да не искаш Хари да пусне в ход връзките си.

Ливия кимна.

— С трима разумни приятели около себе си със сигурност ще се справя.

 

 

На следващия ден следобед Корнелия Бонъм пристигна на Кавендиш Скуеър сама, без деца и съпруг. Изкачи на един дъх стълбите до добре познатата врата и почука силно с бронзовото чукче. Блестящо излъскано, установи със задоволство тя, а и стълбите са грижливо изметени. Опря ухо на вратата, за да чуе влачещите се стъпки на Моркомб. Вратата се отвори със скърцане и старецът надникна навън.

— О, вие ли сте? — извика смаяно той, сякаш не я беше виждал с години.

— Да, Моркомб, аз съм — потвърди зарадвано Корнелия и влезе в преддверието. — Вкъщи ли са дамите?

— Май не съм ги виждал да излизат — отговори с усмивка икономът. — Сигурно са в салона.

— Благодаря, Моркомб. — Корнелия забърза към салона.

— Искате ли да ви сервирам чай, милейди? Нашата мила Ада е опекла сладкиш с канела, точно онзи, дето много го обичате.

Корнелия спря и се обърна отново към него.

— Прекрасно, Моркомб. Откакто съм заминала, си мечтая за сладкиш с канела. Никой не умее да го прави като Ада.

Моркомб кимна убедено.

— Просто не можеш да му се наситиш, мадам.

Когато достойният иконом изчезна в кухнята, Корнелия продължи към салона. На лицето й грееше усмивка. Прекрасно е, че се върнах вкъщи, каза си тя, отвори вратата към салона и застана на прага.

— Я познайте кой се е завърнал!

— Нел!

Ливия и Аурелия се втурнаха към нея и започнаха да я прегръщат.

— Колко е хубаво да те видим отново! Сякаш мина цяла вечност! Чакаме те от сутринта.

— Нямаш представа колко гости отпратихме, за да сме сами, когато се появиш. Най-после! — Аурелия я хвана подръка и я поведе към дивана. — Ще кажа на Моркомб да ни направи чай.

— Вече му поръчах — засмя се Корнелия. — По-точно той сам предложи и добави, че Ада ми е опекла сладкиш с канела.

— Радвам се, че се върна, защото откакто замина, не сме хапвали сладкиш с канела — каза Ливия. — Очевидно са предчувствали, че ще се появиш днес.

— Всъщност ние винаги сме знаели, че близначките притежават свръхестествени способности — добави Аурелия. — Заповядай, Нел, седни. Как мина пътуването? Как са децата?

— Как е Хари? — допълни Ливия и взе ръкавиците и шапката на приятелката си.

— Всички са добре. Сюзън не повърна нито веднъж по време на пътуването. Линтън огледа ремонтираните детски стаи в дома на Хари на Монт стрийт и изненадващо ги одобри. Стийви тича по градината и не може да се нарадва на новото си пони. — Корнелия се настани на дивана и зарадвано плесна с ръце. — О, също като в доброто старо време!

— Не съвсем — възрази тихо Аурелия.

— Права си — кимна с лека тъга Корнелия и сведе глава.

— Вече няма да живея с вас. Но приятелството ни ще си остане завинаги. — Тя огледа бързо двете млади жени насреща си и попита: — Какво се е случило? Няма ли да ми разкажете?

— Вече знаеш — отговори Ливия. — Ели ти е писала за руския княз.

— Да, но Нел не знае нищо за най-новите събития — намеси се Аурелия. — По-точно за случилото се вчера.

— Нима се е случило нещо сериозно? — Корнелия наклони глава и впи поглед в лицето на Ливия. — Хайде, разказвайте.

В този момент се появи Моркомб с таблата и приятелките замълчаха. След като икономът излезе, Ливия започна да разказва.

— Колко по-просто би било, ако разбирахме действията му — отбеляза Корнелия, щом изслуша историята. — Ако беше човек, който играе според нашите правила и произхожда от нашия обществен кръг. Този княз Проков обаче е екзотична птица. Когато разбираш някого, знаеш какво иска и какво очаква. И имаш право да решиш ще го приемеш ли, или не.

— Точно това е и моето впечатление — съгласи се Аурелия.

— Аз пък точно на това не мога да устоя — обясни тихо Ливия. — Не го разбирам и това го прави много по-интересен от всички други. Никога не мога да предскажа следващия му ход и това ме вълнува.

— Тогава предлагам да не обсъждаме ситуацията от гледна точка на разума — обяви тържествено Корнелия, — а да оставим Лив да следва инстинктите си.

— Тя точно това прави — засмя се Аурелия. — А доколкото си спомням и ти постъпи така, когато се появи Хари.

— Това ме направи щастлива — обясни меко Корнелия и помилва ръката на приятелката си. — Сигурна съм, че ти знаеш кое е най-доброто за теб, Лив. Ние сме с теб, каквото и да сториш. Където и да те отведе пътят ти.

— По всяко време — потвърди Аурелия й сложи ръка върху пръстите на Корнелия. — Но аз много държа Хари да потвърди, че князът е непозната личност в мрежата му.

— Права си. Просто мярка на предпазливост, Лив — обясни Корнелия, когато Ливия понечи да възрази. — Все пак в момента сме във война с Русия.

Ливия кимна колебливо. Беше й омразно да се рови в живота на други хора, за да открие изобличаващи ги обстоятелства, но съзнаваше, че знае твърде малко за своя княз. Здравият човешки разум й повеляваше да прибегне до тази мярка, за да не живее повече в неизвестност.

 

 

Хари не откри почти нищо. Хората от тайните служби, естествено, знаеха кой е княз Александър Проков, но никой не го смяташе за опасен. Не се занимаваше с политика, нямаше причини да стои далеч от двора в Санкт Петербург. Не беше беглец от Русия, а просто жизнерадостен гост от чужбина. Богат руски благородник, питомец на царица Екатерина. Познаваше се с царя от детските си години, беше служил като офицер в известния Преображенски полк. Подобно на много други руски аристократи и той се интересуваше само от развлеченията, които предлагаше Лондон.

— Нищо не разбирам — призна Хари пред Корнелия след два дни. Двамата току-що си бяха легнали. — Няма никакви признаци, че момъкът крие нещо. Изглежда е точно такъв, за какъвто се представя. Руснаците от неговия кръг прекарват повече време в обиколки из европейските дворове, отколкото в Санкт Петербург. Повечето са страхотно богати, добре образовани и отлично възпитани. Винаги е било така. По всичко личи, че нашият човек не се интересува от политика.

Докладваха ми, че руските емигранти имат добро отношение към него. В клубовете също го приемат. Княз Проков е дружелюбен, общителен член на нашето общество и перфектен джентълмен. Според мен можем да го приемем като много подходящ кандидат за ръката на Ливия. Смея даже да твърдя, че не бихме могли да й пожелаем по-добър.

Хари се наведе към жена си и я целуна нежно.

— Ако желаеш, ще продължа да го проучвам.

Корнелия поклати глава.

— Не е нужно. Лив не иска това. — Тя се сгуши в прегръдката му и въздъхна доволно. — Тя сама трябва да реши какво иска… Но ако се омъжи, един ден той може да я отведе в Русия.

Хари въздъхна и понечи да стане.

— Вече не ми се вярва, че тази вечер ще успея да завоювам вниманието ти — оплака се той. — Я ми кажи: да не би вече да съм ти доскучал?

— Не ставай смешен. — Корнелия помилва бузата му и се наслади на лекото объркване в прекрасните му зелени очи.

— Тази мисъл ми хрумна току-що и никак не ми хареса. Моля те, продължавай, Хари.

— Това звучи доста по-добре — изръмжа той и Корнелия съсредоточи цялото си внимание върху играта на нежните му ръце.

 

 

След два дни Хари спря елегантната си двуколка пред Уайтс. Хвърли юздите в ръцете на лакея си и влезе в клуба, нетърпелив да изиграе партия макао. Беше прекарал последните дни в кабинета си във военното министерство, мъчейки се да разшифрова сложно кодирано послание от Русия. Сега се наслаждаваше на перспективата да раздвижи бодрия си дух с изчисляването на най-добрите шансове в играта на карти. Това щеше да му помогне да се отпусне и да проясни главата си.

— О, Хари, ето те най-после! — Гласът на лорд Дейвид Фостър дойде от една ниша край прозорците. Лордът му махна зарадвано. — Ела, седни, при нас. Ник тъкмо ни забавлява с ловните си истории. Представи си, убил огромна дива свиня в Бавария!

— Ник дори не знае къде се намира Бавария — отговори весело Хари и прекоси елегантния салон, вземайки си пътьом чаша мадейра от таблата на келнера. Спря до масата и сложи ръка върху рамото на приятеля си Никълъс Питършам. — Прав ли съм, Ник?

— Преди няколко години бях там на почивка — отговори той с добре изиграно възмущение. — Е, Бонъм, благодаря ти, че не ме обвиняваш в лъжа.

— Извикай го на дуел — предложи през смях Дейвид. — Не бива да търпиш такива обиди.

— Да извикам Хари на дуел? Да не съм луд? — възмути се Ник. — По-добре да изляза отново срещу глигана.

— Няма да ти се наложи — отвърна Хари и се настани в дълбокото кресло срещу него. — Съжалявам, че ти създадох проблеми, Ник. Напълно бях забравил онази почивка. Сега, си спомних, че се върна в училището с белег на бедрото. Настояваше, че е от бивните на глиган. — Хари поклати глава с добре изиграна тъга. — Не съм сигурен, че някой ти повярва. Още тогава имаше талант да преувеличаваш.

Ник избухна в смях.

— Винаги съм казвал, че е грешка да прекарваш времето си с хора, които познаваш от детските си години — рече той и подигравателно размаха пръст към Хари. — И аз бих могъл да разкажа няколко истории за теб, които не би желал да станат достояние на обществото.

— Разбира се, че можеш, Ник — отвърна спокойно Хари и стана. — Сега обаче отивам да играя макао. Идвате ли?

— О, не, аз вече изгубих стотина гвинеи — отговори угрижено Дейвид. — Имам намерение да удавя мъката си с вино.

— Ти идваш ли, Ник?

Сър Никълъс Питършам допи чашата си и стана.

— С радост ще изиграя партия-две, макар да знам, че ще съжалявам.

Двамата влязоха в сумрачния игрален салон. Запалените свещи създаваха усещането, че навън цари вечна нощ. Лакеите повтаряха залозите с приглушени гласове. Играчите хвърляха картите върху дебелата покривка на масата, тракаха зарове. Мъжете около масите мълчаха.

Вниманието на Хари бе привлечено от групата около масата в ъгъла. Двама от играчите му бяха познати: княз Николай Сперсков и граф Константин Фьодоровски, известни руски емигранти. Английските тайни служби бяха започнали да ги следят почти веднага след пристигането им в Лондон. След като се разбра, че двамата възнамеряват да останат по-дълго в Англия, Хари поиска досиетата им, но не откри нищо интересно. Подобно на повечето руски емигранти те разполагаха с неизчерпаеми средства, движеха се сред широк кръг познати и очевидно не се интересуваха от нищо друго, освен от разнообразни забавления. Не се различаваха кой знае колко от англичаните, които през сезона се забавляваха в столицата, а през лятото си почиваха в провинцията. Хората говореха, че княз Николай живее на широка нога и особено обича жените. Очевидно руснакът се гордееше с мъжката си сила и върволицата метреси — до една омъжени дами с безупречни обществени връзки. Нямаше сведения, че използва жените за други цели, освен за нощни забавления. Нямаше сведения и за тайни занимания, нито за връзки с руските тайни служби.

За разлика от княза граф Фьодоровски живееше сравнително скромно. Умееше да води разговор и имаше разностранни интереси. И за него проучванията не бяха дали резултат. Не се занимаваше с подозрителни дейности.

— Познаваш ли човека, който играе с Фьодоровски и Сперсков, Ник? — попита Хари на път към масата за макао.

Ник обходи салона с търсещ поглед и размаха чашата си.

— Да, май го познавам… Как ли се казваше? Срещнах го в Брукс, а после на езда с Ливия… преди около седмица. Името му май започваше с П… — Той щракна с пръсти. — Проков! Княз Александър Проков.

— Аха — промърмори Хари. — Мисля, че и аз съм го срещал, но още не са ни представили един на друг. Ще направиш ли това усилие, Ник?

Приятелят му, който тъкмо бе седнал, му хвърли измъчен поглед.

— Точно сега ли?

— Не, не точно сега. Когато станат и тръгнат да излизат. Искам да се срещнем уж случайно. Сега ще се върнем при Дейвид и ще довършим разговора си за лова на глигани. — Хари се обърна с усмивка към другите играчи около масата за карти, които го очакваха да заеме мястото си. — Джентълмени, моля да ме извините, но бях забравил, че имам друга уговорка.

— Както желаеш. — Ник също се извини и тръгна след него. — Макар да не разбирам защо се интересуваш от този човек… Той е просто още един руски благородник.

— Защото той се интересува от Ливия — обясни шепнешком Хари. — Жена ми ме задължи да го проуча.

— Знаех си аз, че тук се разиграват някакви игрички — оповести триумфално Ник. — Когато ги срещнах в парка, Ливия изглеждаше необичайно нервна. А пък нашият руски приятел се държеше като собственик. Ако му хрумне да създава проблеми на Ливия…

— О, не, Ник, намеренията му са напълно почтени. — Хари хвана приятеля си подръка и го поведе към другия салон.

— Да не би да искаш да кажеш, че Ливия също проявява интерес? — попита изненадано Ник и забави крачка.

Хари вдигна рамене.

— По този въпрос Нел не ми е казала нищо, Ник. Аз просто изпълнявам нарежданията й.

Ник го погледна невярващо и отново тръгна напред.

— Решихме, че не е зле да поговорим още малко за лова на глигани — оповести весело Хари и се настани в креслото срещу Дейвид.

— Нали щяхте да играете макао?

Дейвид посегна към нова чаша вино от таблата, която държеше келнерът.

— Няма да играем. По лични причини Хари реши да се запознае с княз Проков — оповести мрачно Ник. — Ти познаваш ли го, Дейвид?

— Само бегло — отговори лордът. — Изглежда ми много приятен.

— И аз така си мислех — въздъхна Ник. — Но по всичко личи, че е хвърлил око на Ливия Лейси.

Дейвид зяпна смаяно.

— Сериозно ли говориш? Това е недопустимо!

— О, Дейвид, нали не мислиш, че тази работа те засяга? — попита с усмивка Хари и си взе чаша вино. — Нито пък мен. Нали знаеш какви са дамите от Кавендиш Скуеър. Просто Нел ми възложи да се осведомя за княза, а аз съм послушен съпруг. Желанията на дамата на сърцето ми са заповед за мен.

Приятелите му се засмяха многозначително и вдигнаха чашите си.

След около половин час Алекс излезе от игралния салон с двама приятели и примигна срещу ярката светлина на лампите. Ник стана и отиде при него.

— Здравейте, Проков. Заповядайте при нас да пийнем по чашка… Бих желал да ви представя на един стар приятел, който тъкмо се върна от продължителен меден месец в Шотландия.

Тримата руснаци се присъединиха към групата около масата. Размениха се поздрави, усмивки, поклони, учтиви думи. Тайно в себе си Алекс се учудваше на проявената от Питършам любезност — двамата почти не се познаваха. Но беше убеден, че скоро ще открие обяснението. Така и стана.

— Излизали ли сте отново на езда с лейди Ливия? — попита Ник подчертано небрежно. — Онзи ден ви търсих в парка, но не ви видях никъде.

— За съжаление нямах удоволствието да придружа дамата на разходка в парка — отговори Алекс с леко вдигнати вежди и се настани на стола, донесен от грижливия келнер.

— Донесете ни бургундско от деветдесет и седма — нареди Ник и продължи разговора с Алекс. — Хари е женен за най-добрата приятелка на Ливия Лейси.

— Наистина ли? — Алекс се обърна с искрен интерес към мъжа вляво от себе си. — Аз пък мислех, че тази чест се пада на лейди Фърнхем.

— Лейди Фърнхем е зълва на съпругата ми — обясни с усмивка Хари. — И двете са най-добрите приятелки на Ливия Лейси.

— О, разбрах.

Алекс наистина бе разбрал. Очевидно Хари Бонъм смяташе да го разпита. Искаше да узнае всичко за него. Е, той нямаше нищо против да го проучат. Тримата мъже насреща му принадлежаха към висшето общество, а той възнамеряваше да се настани трайно в този кръг. Затова нямаше да скрие нищо от тях.

Алекс се обърна за миг към сънародниците си. Княз Николай явно се радваше, че е попаднал в добра компания, и се наслаждаваше на хубавото вино. Константин, който предпочиташе сериозни разговори на научни теми, седеше насреща му и се усмихваше колебливо. Много скоро обаче Хари заговори за научните експерименти на Джоузеф Пристли, довели до откриването на кислорода, и руснакът се оживи.

Докато опразваха втората бутилка бургундско, Хари обясни подробно:

— Притежавам голям брой бутилки от същото лозе, само че от 96 година… Джентълмени, предлагам да им обърнем сериозно внимание. Да проверим дали пък не са по-добри. Аз живея на Монт стрийт, както знаете, и спокойно можем да отидем пеша.

— С удоволствие, Хари — отговори Дейвид и стана пръв, при което леко залитна. — Вечерта едва започва.

— Да, все още е следобед — потвърди Ник. — Хайде, джентълмени, избата на Бонъм ни очаква. Горя от нетърпение да опитам от вината му.

Алекс също се съгласи. Щеше да му е полезно да се запознае с приятелите на Ливия и да ги обезоръжи с чара си.

— Княз Николай, граф Фьодоровски, надявам се, че е вие ще ни придружите? — попита приветливо Хари.

— О, да, разбира се, защо не? — съгласи се князът с топъл глас и подръпна впечатляващите си черни мустаци. — Винаги съм казвал, че няма нищо по-хубаво от това да прекараш следобеда на чаша старо вино с добра компания. Константин, какво ще кажеш? Ти имаш чувствително небце.

— Вашето гостоприемство е чест за мен, виконт Бонъм — отговори графът и се поклони учтиво. — Но аз по-скоро бих искал да видя екземпляра ви от The History and Present State of Electricity на Джоузеф Пристли. „Историята и съвременното състояние на електричеството, придружени с някои основни опити“ е най-добрата му книга, винаги съм бил убеден в това.

— Абсолютно съм съгласен с вас — кимна Хари — и смятам, че Англия преживя голяма загуба, когато бунтовете го накараха да избяга в Америка. Признавам, политическите и религиозните му възгледи не са особено популярни, но това съвсем не е причина да пратиш някого в изгнание.

— Политиката и религията винаги възбуждат страстите — отбеляза Алекс. — Достатъчно е да погледнем около себе си, за да го видим.

— Много вярна забележка. — Княз Николай поклати глава.

— Но мисля, че сега не е време за сериозни разговори. Хайде да идем да опитаме виното.

Алекс едва забележимо вдигна рамене и излезе след другите от клуба. Не му бе убягнало, че Николай не желае да разговаря по теми, които лесно могат да станат опасни. Но ако не споменаваме политическото положение, ще събудим още повече съмнения, отколкото ако обявим политическите си възгледи на всеослушание, каза си той.