Джейн Фийдър
Опасен маскарад (25)

24

Ливия се притискаше до стената на навеса. Наблизо се чуваше тропот на ботуши, примесен с глухи гласове, които говореха на руски. Похитителите на Алекс… тайната полиция. И четиримата на борда на „Каспар“ срещу Татаринов и тримата му спътници. Четири на четири, помисли си Ливия, значи имаме добър шанс, пък и предимството на изненадата е на наша страна. Сърцето й биеше с такава сила, че сигурно се чуваше надалеч. Ала главата й беше бистра, тя беше твърдо решена да действа и нямаше да позволи на мъжете да я отклонят от плана й.

Ливия проследи двамата агенти, които се приближаваха към кораба. Татаринов вече бе скочил на кея и тичаше в противоположната посока. Двамата мъже го проследиха с подозрителни погледи и се качиха на борда. Едва стоят на краката си, каза си Ливия и това я обнадежди. С пияните ще се справят по-лесно.

— Изчезвайте оттук — изсъска Татаринов зад нея и тя подскочи изненадано. Как бе успял да стигне до нея толкова бързо? Но не посмя да го попита.

— Това тайната полиция ли беше? — пошепна тя и влезе в тъмното помещение, където миришеше на мокри платна и мъжете.

— Аха — изръмжа той. — Стойте тук, а ние ще се погрижим да ги обезвредим.

— Не — възрази спокойно Ливия. — Аз знам, че Алекс е на кораба. Видях го, чух как тропа, видях и моряците, които влязоха при него. Ще ви помогна да го измъкнете. Изслушайте ме, ако обичате — почти извика тя, когато Татаринов понечи да я прекъсне. — Аз мога да отклоня вниманието на мъжете, а вие ще се качите на кораба и ще го освободите.

— Как така ще отклоните вниманието на мъжете? — попита стреснато той. — Вие сте луда. Какво можете да постигнете?

Ливия, която с мъка обуздаваше темперамента си, започна да разкопчава жакета си.

— Дайте ми бутилка… ром, уиски, бренди — все едно. — Свали горната част и се зае с блузката. — По кейовете денонощно се мотаят уличници, нали?

Татаринов продължаваше да я зяпа смаяно, но явно започваше да разбира.

— Разбира се, че се мотаят — изръмжа той. — Какво сте намислили?

— Ще се кача на борда с бутилка в ръце и ще се преструвам на пияна. Ще им предложа питие и тялото си — обясни просто тя. — Ще привлека вниманието им и ще го задържа достатъчно дълго, докато вие си свършите работата.

Татаринов я погледна с новопробудило се уважение. Ливия свали мрежичката и разроши къдриците си.

— Идете да купите една бутилка — нареди тя. — Тук има достатъчно кръчми нали? Най-добре ром. Ще пийна малко, за да мириша. — Ливия обходи с поглед мрачното помещение. — Трябва да изглеждам мръсна. Ще си натрия лицето с малко кал.

— Заклевате ли се, че няма да мръднете от мястото си, докато не се върна? — попита несигурно Татаринов. Нямаше представа как ще постъпи своенравната княгиня Проков.

— Бързо донесете бутилката — настоя тя и нави ръкавите на блузката си. — Нали разбирате, че не мога да предприема нищо без нея. Освен това вие и хората ви трябва да заемете позиция, преди да се кача на кораба, права ли съм?

— Вероятно сте права — промърмори той и излезе на кея през задната врата на навеса.

Ливия натри ръцете и бузите си с рядка кал. Как ли ще я измия по-късно? — запита се бегло тя, но веднага забрави тази мисъл. Отвори деколтето, за да се виждат гърдите й, и намаза и тях с кал. По ъглите висяха паяжини и тя се възползва от тях, за да „украси“ косата си. Докато се преобразяваше, Ливия съжали, че няма подръка огледало.

Татаринов се върна с тримата си спътници и мълчаливо й подаде отворена бутилка. Питието миришеше отвратително и стомахът й се сгърчи от отвращение.

— Какво е това?

— Местната ракия — отговори Татаринов. — На онези ща им хареса. Хайде, пийте.

Ливия отпи глътка и се закашля мъчително. Гърлото й затри като огън. Тя разтърси глава и за момент загуби способността си да говори. После разтри няколко капки в дланите си намаза се зад ушите и по шията. При други обстоятелства би се забавлявала с този специален „парфюм“, но положението беше твърде сериозно за празни приказки.

— Готова съм — обяви тя, след като огънят в гърлото й угасна и очите й престанаха да сълзят. — Онези очакват да се върнете и да платите за пътуването до Кале, нали?

Той кимна и я огледа внимателно под слабата светлина на лампите, проникваща през вратата на навеса.

— Какво сте намислила пак?

— Ами, бихме могли да се качим на кораба двамата… подръка… все едно сте ме намерили накъде навън. И двамата сме пийнали, аз съм готова да ви ощастливя… А вашите спътници ще ни следят и ще чакат своя ред.

— Планът е чудесен, но аз се познавам с хората на Аракчеев — отговори сухо Татаринов.

— Тогава отивам сама — заяви решително Ливия, макар че стомахът й се сви на топка. Как щеше да влезе в бърлогата на звяра без помощта на Татаринов?

През това време той обясни на хората си какъв е планът и те се стъписаха още повече, отколкото при появяването й. Разгоря се много оживена, но кратка дискусия. Татаринов кимна и се обърна отново към Ливия.

— Давайте. Да се захващаме за работа. — Той я придружи до вратата на навеса. — Постарайте се да ги отведете на кърмата — помоли той. — Ще ни направите огромна услуга и ще ни осигурите предимство, ако останат известно време с гръб към кея.

Ливия кимна.

— Ще го направя.

— Принцесо…

Татаринов се опита да каже нещо, но млъкна. Вместо това на лицето му изгря усмивка и Ливия го погледна смаяно. В следващия миг усмивката изчезна.

— Мосю Татаринов — отвърна учтиво тя, кимна и излезе на кея.

Размаха бутилката, изсмя се дрезгаво и се заклатушка към стълбичката на „Каспар“.

— Кой е там? — извика един от моряците и се наведе през парапета да види по-добре залитащата жена.

— Една добра приятелка — отговори тя, заваляйки думите, и пак размаха бутилката. — Имаш ли една сребърна монета за мен, момко? Ще ти даря небето на земята.

Морякът избухна в смях. Тримата му спътници се събраха на палубата и замахаха с ръце.

— Качи се, момиче! Имаме още час, преди да почне отливът. И достатъчно пари, ако ни обслужиш както трябва.

Ливия се изкиска, притисна бутилката до гърдите си и мина по стълбичката, която свързваше кораба с кея. Един от мъжете я прегърна с грамадните си ръце и лепна влажна целувка върху устата й. Удари я миризма на бира, но Ливия си представи как Алекс лежи вързан под палубата и преодоля отвращението. Прегърна мъжа с една ръка, а с другата посегна към следващия. Мъжете си я предаваха от ръка на ръка, мачкаха гърдите й под ризата, тупаха я по задника, щипеха я. Взеха й бутилката и пиха един по един. Ливия разпери ръце и обяви:

— Щом един може, значи могат всички!

Мъжете се разсмяха и забързаха след нея към кърмата. Бутаха я насам-натам, обсипваха я с целувки. През това време Татаринов и тримата руснаци минаха по стълбичката с извадени ножове. Изведнъж един от мъжете чу или усети нещо, защото се обърна рязко и изкрещя предупредително.

Ливия стъпи здраво на краката си и се огледа. Татаринов и хората му имаха на своя страна ефекта на изненадата, но противниците им също бяха добре въоръжени и, макар и пияни, не бяха забравили да се бият. Ливия разбра, че нито едната, нито другата страна ще извоюва бърза победа. Значи тя трябваше да свърши най-важната работа.

Не се поколеба нито секунда. Притисна се до релинга и се запромъква към отвора за трюма, опитвайки се да стои далече от биещите се. Молеше се да са я забравили. Прекоси палубата пълзешком и се скри в сянката на товарния люк. Сърцето й биеше до пръсване, гадният вкус на алкохола преобръщаше стомаха й. Спусна се по тясната стълбичка и стигна до каютата.

Алекс все така беше вързан на стола. Главата му висеше на гърдите, от раната на слепоочието се процеждаше кръв. Раната изглеждаше тежка — според Ливия го бе улучил пръстен. Но сега не можеше да си позволи съчувствие, камо ли пък ужас. Трябваше да действа.

Алекс беше в безсъзнание. Цялото му тяло беше омотано с въжета. Отчаяна, Ливия потърси вода, но не намери нищо. Тогава се сети за бутилката. Вдигна главата на Алекс и решително изля гадното питие в устата му. Той моментално отвори очи зяпна я неразбиращо, разтърси глава и потрепери от болка.

— Какво търсиш тук, в името на небето? — прошепна дрезгаво той. Гласът му звучеше глухо и несигурно. Явно беше много зле.

— Помагам ти — отговори Ливия и преглътна напиращите радостни сълзи. — Къде другаде да бъда, ако не до теб в този труден момент?

В очите му светнаха искри, но бързо угаснаха.

— Никъде другаде — пошепна той и се закашля, защото тя изля в устата му още малко алкохол. — Защо ми причиняваш това? Не виждаш ли, че съм полумъртъв? Да ме довършиш ли искаш?

— О, Алекс! — Ливия целуна окървавената му уста. — Тежко ли си ранен?

— За момента всичко е наред. Трябва да побързаме. В онова чекмедже има нож. От часове го гледам.

Гласът му звучеше изненадващо силно и Ливия се зарадва. Ала здравият човешки разум й подсказа, че този прилив на енергия може скоро да угасне — раните му бяха сериозни. Тя намери ножа и бързо преряза въжетата, омотани около тялото му. Накрая коленичи на пода и преряза ония на глезените.

— Татаринов…

— На палубата е, знам. Колко са?

— Четирима срещу четирима.

— Ако не знаех, че си имат работа с марионетките на Аракчеев, щях да твърдя, че нямат нужда от моята помощ — рече тихо Алекс. — Но сега… Дай ми ножа, любов моя.

Господи как отчаяно беше копняла да чуе отново това сладко обръщение!

— Нося пистолета ти — съобщи тя.

— Ти си прекрасна жена. — Алекс грабна пистолета. — Не преставаш да ме изненадваш. — Погледна я дълбоко в очите и заяви: — Обичам те, Ливия. И отчаяно копнеех да ти го кажа. Умирах от страх, че няма да ми повярваш. И че никога няма да имам случай да ти го кажа. Да те убедя…

— Отдавна съм убедена — прекъсна го тя. — Не са нужни повече обяснения, любими мой.

Алекс се опита да се усмихне, но се получи само безпомощна гримаса.

— Сега отиваме горе — заговори делово той. — Искам да стоиш настрана. Говоря сериозно, Ливия. Не можеш да си представиш какво те очаква, ако паднеш в ръцете им. Те не се спират пред нищо. Ако те заловят, всички сме загубени. Щом излезем на палубата, тичай към стълбичката и се скрий на кея. Разбра ли ме?

— Разбрах те — отговори безизразно Ливия.

— Върви плътно след мен.

Двамата се изкачиха по дървените стъпала и излязоха на палубата. Гредите бяха опръскани с кръв. Татаринов и един от хората на Аракчеев се биеха с ками. И двамата кървяха. Битката очевидно беше на живот и смърт. Единият моряк лежеше в несвяст върху руло въжета, вторият се биеше с един от спътниците на Татаринов. Другият агент на Аракчеев бе обкръжен от двама руснаци и също се биеше на живот и смърт.

— Ще сложим край на тази кървава баня — прошепна Алекс. Вдигна пистолета и изчака мъжът, който се биеше с Татаринов, да му обърне гръб. Тогава натисна спусъка. Само Ливия чу думите му:

— Дължах ти го, приятелю.

Отекна гръм и участниците в битката замръзнаха по местата си. Простреляният запълзя по палубата, вторият таен агент бе обезвреден за секунди. Двамата мъже му отнеха оръжието, но не го убиха. Вторият моряк захвърли кривия си нож и се хвана за рамото, което кървеше обилно. Внезапно се възцари тишина. Даже шумът от кръчмите бе заглъхнал. Само звездите обливаха със студена светлина окървавените греди на палубата и падналите мъже.

Алекс се обърна и откри Ливия на стълбичката. Тя не бе намерила сили да избяга на кея, както бе обещала. Сцената я омагьосваше. Той отиде при нея и заговори меко, но настойчиво:

— Ти си невероятна жена, скъпа, пълна с изненади. Тази нощ направи истинско чудо и аз те обожавам. Но сега, за пръв и единствен път, те моля да направиш онова, което ти казвам. Разбра ли ме, Ливия?

Тя кимна замаяно. През последните минути събитията следваха с главоломна бързина и животът и се бе преобърнал.

— Говоря съвсем сериозно, Ливия.

Алекс я хвана за раменете, раздруса я леко и я принуди да го погледне. Не искаше тя да вижда кървавата сцена на палубата.

— Знаеш ли къде са конете?

— Да, разбира се.

— Тогава иди при тях и ме чакай там.

— Какво ще правиш? — попита тихо тя, макар да знаеше отговора. Всъщност не искаше да чуе нищо.

— Вземи това и върви. — Алекс сложи пистолета в ръката й. Дулото все още беше топло.

— Зареден ли е? — пошепна изненадано Ливия.

— Не, но никой, освен теб не го знае, нали? Ако някой се опита да ти досажда, размахай го насреща му. Хайде, върви.

Алекс я обърна към кея и я бутна напред.

— Ще уредя нещата тук и веднага ще дойда при теб. Върви моля те.

Ливия го послуша. На кея цареше потискаща тишина. Шумът в кръчмите бе заглъхнал, пияните моряци спяха дълбоко, за да са бодри на разсъмване. Явно никой не беше чул изстрела на палубата на „Каспар“. Но дори да са чули, крясъкът е заглъхнал в ужасния шум, опита се да се успокои Ливия. Скри пистолета в джоба на полата си и се почувства по-уверена, макар да знаеше, че оръжието ще е безполезно при сериозна заплаха. Но сега, след като бе успяла да освободи Алекс, вече нямаше причини да се страхува.

Ливия намери дрехата си в навеса за лодки и бързо се облече. После отиде при конете, които я поздравиха с тихо цвилене. Дафне вдигна високо сребърната си глава и се потърка в рамото й.

— Ей сега ще тръгнем — пошепна Ливия, скри лице в гривата на кобилата и вдъхна дълбоко миризмата й. Помилва кадифените ноздри и прогони всяка мисъл за онова, което в момента ставаше на борда на „Каспар“. Съзнаваше, че Алекс и Татаринов нямат друг изход, освен да убият хората на Аракчеев. Иначе те щяха да разкажат за случилото се. Вероятно същата съдба щеше да сполети и моряците от „Каспар“. В противен случай руските тайни агенти щяха да тръгнат по следите на загиналите си колеги и да научат какво е станало на кораба. Като се сети какво са причинили на непознатия Сперсков, Ливия потрепери. Вече знаеше, че тези хора са безогледни и не се притесняват да прибягват до мъчения.

Шпионажът беше мръсна работа. Убийства, покушения и какво ли още не. Ливия не беше глупачка и разбираше, че любовта към родината понякога е страшен мотив. Тя беше в състояние да гледа фактите в очите, дори когато те не й харесваха. Най-важното за нея беше животът на Алекс.

Ливия чу стъпки отдели се от Дафне и излезе от полусрутения заслон. Алекс идваше сам, лицето му бе разкривено от болка. Куцаше на всяка крачка. Резките и синините по лицето му изглеждаха още по-страшни в утринния здрач. Спъна се леко и Ливия се втурна да му помогне.

— Опри се на мен, любов моя. Дафне ще ни отведе живи и здрави в Лондон.

— Няма да тръгнем веднага за Лондон — възрази Алекс и за момент се облегна на рамото й. — Ще се махнем оттук и ще спрем в някой хан. Чувствам се напълно изтощен. Ти свърши предостатъчно работа тази нощ. Имаш нужда от почивка.

— Глупости — отвърна Ливия. — Аз съм единствената без рани. Нямам даже драскотина. Въобще не си помръднах пръста.

Алекс я огледа и вдигна вежди.

— Позволи да се усъмня в думите ти, скъпа. Като виждам как изглеждаш…

— Представих се за пристанищна уличница — обясни Ливия и бързо закопча жакетчето, за да скрие голотата си. — Как другояче да изглеждам?

— Да, разбира се — отвърна той с подигравателна сериозност. — Но не беше необходимо да се мажеш с кал.

— Ако не беше толкова зле, княз Проков, нямаше да се въздържа и щях да те изритам — заплаши го тя. — Това ли ти е благодарността за самоотвержената ми акция?

Сърцето й ликуваше. Въпреки драматичните събития мъжът й бързо си възвръщаше старата форма.

— Къде са другите? — попита тя и огледа пустия кей. — Ще ги чакаме ли?

— Не — отвърна Алекс. — Те трябва да свършат още нещо. Ще чакат отлива.

— Защо? — попита изненадано тя. — Кажи ми, Алекс.

— Ще излязат с „Каспар“ в открито море и ще го потопят — отговори глухо той и се отдели от нея.

— А как ще се приберат на сушата?

— С лодката. Татаринов е отличен лоцман. — Алекс се запъти към заслона. — Ще вземем всички коне. Те няма да се върнат повече тук. По крайбрежието има предостатъчно села и спокойни заливи, където могат да слязат.

— И всичко случило се тази нощ, всичко, което се знаеше за Александър Проков и плановете му, ще потъне с „Каспар“ — заключи Ливия.

— Точно така — кимна той. — Но да не говорим повече за това. Ти ще възседнеш Дафне и ще водиш един от другите коне. Аз ще се оправя с останалите.

Ливия изведе Дафне на кея, покатери се на седлото не особено елегантно, но без чужда помощ и посегна към юздите на втория кон.

— Ще можеш ли да яздиш? — попита загрижено тя, когато той възседна якия жребец на Татаринов. — Ако паднеш…

— Няма да падна — обеща с усмивка той. — А и няма да яздим дълго. Ще се отдалечим от реката и ще влезем в някой хубав хан.

— Но как ще обясним на хората там състоянието ти? Да не говорим как изглеждам аз. — Ливия попила разрошените си коси и замърсеното лице и потръпна от отвращение.

— Да тръгваме — подкани я Алекс. — Най-добре не казвай нито дума повече. Прави се на онемяла от шока. Изпълнявай нарежданията ми.

— Държиш се покровителствено с жената, която току-що те спаси от сигурна смърт — отбеляза хладно Ливия. — А аз се надявах, че окончателно си се освободил от руската си склонност да ми се налагаш.

Алекс избухна в смях, но в следващия миг лицето му се разкриви от болка.

— Аз все още съм човекът, за когото се омъжи, скъпа моя. Но нека поговорим за това, щом дойдем на себе си. По-късно ще имаш време да размислиш за случилото се. И за още много неща.

Гласът му звучеше сериозно, усмивката бе изчезнала. Ливия знаеше за какво намеква той. Прав беше. Тя имаше нужда от време, за да размисли върху целия им досегашен живот. И най-важното: да си даде отговор на въпроса дали любовта им е достатъчно силна, за да преодолее кризата и да спаси брака им.

Алекс и Ливия излязоха от Гринич Вилидж и се насочиха към вътрешността на страната, но без да се отдалечават много от реката. Ливия виждаше, че Алекс е мобилизирал всичките останали му сили, за да не падне от седлото. Тя не казваше нищо, но го наблюдаваше с нарастваща тревога.

Скоро след изгрев-слънце пътят се оживи. Селяни с натоварени коли отиваха на пазара в Ковънт Гардън, млади момичета, подкарали стадо гъски, ги изгледаха ужасено.

— Ей там има гостилница. — Ливия посочи постройка с покрив от слама. Над входната врата висеше табела. — Мисля, че е време да спрем.

Алекс не реагира. Дали бе чул предложението й? Лицето му беше като вкаменено от болка. Ала насочи конете към двора, където имаше паянтов обор. Когато влязоха в двора, един ратай тъкмо почистваше дръгливо пони. Той се обърна и като видя в какво състояние са двамата ездачи, зяпна. Приближи се към тях и попита съчувствено:

— Какво ви се е случило, сър?

— Нападнаха ни разбойници — отвърна кратко Алекс и слезе от коня. Едва краката му бяха докоснали земята, когато се залюля така силно, че трябваше да се хване за седлото, за да не падне. — Моля ви, погрижете се за конете. Дайте им вода и сено. Ще ви платя щедро.

Ратаят го изгледа със съмнение, но дори ранен и слаб, Алекс все още излъчваше авторитет. Щом селянчето пое юздите, Ливия слезе от гърба на кобилата си, отиде при мъжа си и му предложи да го подкрепи. Той поклати глава.

— Помни, че още си в шок — пошепна в ухото й той. — Опри се на мен и се прави, че всеки момент ще рухнеш. Бъди спокойна, ще се справим.

Ливия стисна устни, но реши да не му противоречи. Въпреки това не се облегна на него, а изправи гръб и двамата тръгнаха редом към задната врата. Веднага щом влязоха, насреща им излезе гостилничарят.

— Какво мога да направя за вас? — попита той и ги огледа недоверчиво в сумрака на коридора.

— Искаме хубава стая и гореща вода — отговори властно Алекс. — Нападнаха ни разбойници. Преди разсъмване. Убиха слугата ми и отвлякоха половината ни коне. Накрая успях да ги обърна в бягство. За съжаление жена ми бе ранена и още е в шок.

Мъжът продължаваше да ги оглежда.

— Доста зле изглеждате — установи накрая той. — Да повикам ли лекар?

— Не, няма нужда. — Алекс му махна заповеднически. — Съпругата ми ще ми помогне. Тя падна от коня, но няма сериозни наранявания. Не говори, защото още е в шок.

Гостилничарят явно продължаваше да се съмнява.

— Ще повикам жена си — рече той и излезе.

След минута се върна, следван от мършава жена със строго лице. Косата й беше силно опъната на кок на тила. Погледът й беше още по-корав от този на мъжа й.

— Какво става тук? — попита враждебно тя. — Какво ми говорите за улични разбойници? Никога не сме имали такива по нашите места.

— Вече ви казах, че съпругата ми и аз бяхме нападнати — отговори спокойно Алекс. — Отивахме на конския пазар в Саутуърк. Оборът ни е извън Гринич. Тръгнахме преди разсъмване. Не след дълго бяхме нападнати. Очевидно са ни чакали в засада. — Изведнъж гласът му зазвъня, остър като наточена стомана. — Ако не желаете да ни обслужите, просто кажете. Няма да ви досаждаме.

Жената моментално омекна.

— Никой не ви гони, сър. Въпросът е как ще платите.

— С парите си, мадам — отвърна остро Алекс.

— Но нали през цялото време твърдите, че са ви ограбили? — настоя жената.

— Откраднаха ни конете, но кесията ми си е на мястото — благоволи да обясни Алекс.

Ливия усети как мъжът й сложи ръка на рамото й. Досега изпълняваше нарежданията му и не вдигаше глава. Ала когато той се опря с цялата си тежест на нея, тя усети, че е останал съвсем без сили, и изпита див гняв срещу алчните гостилничари.

— Ей, жено, нима не виждаш, че хората са зле! — намеси се сърдито собственикът. — Щом могат да си платят, ще им дадем стая.

— Така де — кимна успокоено жената. — Елате с мен.

Ливия и Алекс я последваха по тясната стълба и влязоха в малка, лошо мебелирана стая под покрива.

— Надявам се, че това е достатъчно — рече жената.

Алекс видя само леглото. Направи крачка напред и се строполи върху сламеника. Ливия реши, че е крайно време да вземе нещата в свои ръце.

— Моля ви, донесете ни вода — обърна се тя към гостилничарката с мек, почти треперещ глас. — Трябва да почистя раните му.

— Веднага — отговори жената. — Вече си мислех, че сте глухоняма.

— И някакви превръзки — добави Ливия.

— Ей сега — промърмори гостилничарката и излезе.

— Имаме ли пари? — попита Ливия.

— Събуй ми ботушите — помоли Алекс.

Ливия помисли, че той все още не е в състояние да отговаря на въпросите й. Отиде до леглото, наведе се и събу ботушите му.

— Виж в левия — пошепна той и затвори очи с надеждата да укроти пулсиращата болка. — Вътре, над тока.

Ливия опипа внимателно кожата и установи, че на едно място тя се отделя лесно. Дръпна я и изненадано установи, че отдолу има дупка. Вътре беше натъпкана кесия.

— Сигурно си го научил от тайните агенти — отбеляза с лека ирония тя, извади кесията, развърза я и откри златни монети. Винаги ли ги носиш със себе си?

— Виждаш, че ще ни послужат — отговори глухо той. — За бога, Ливия, после ще говорим. Заспивам.

Ливия се изправи и го погледна безпомощно. Лицето му бе станало пепеляво. Обикновено тенът му беше бронзов, но сега цялото му лице беше в синини, хлътнало и сиво. Той стискаше зъби, а когато след малко отвори очи, тя видя, че са кървясали. Тя заходи нервно напред-назад, очаквайки гостилничарката да се появи с водата. Най-после пристигна млада прислужница с кана хладка вода, кърпа, мехлем и превръзки.

— Господарката каза, че искате закуска, мадам.

Ливия хвърли поглед към Алекс. В това състояние явно не би могъл да яде. Тя също не беше гладна. Усещаше само безкрайна умора.

— Не, няма да закусваме. Много ви благодаря за предложението. Може би по-късно, когато се наспим.

Момичето направи реверанс и излезе. Ливия въздъхна облекчено. Най-сетне имаше всичко необходимо. Внимателно почисти раните на Алекс с кранчето на кърпата и ги намаза с мехлем. Отвори ризата му и едва не извика, като видя колко лошо са го били.

— Копелета — изсъска гневно тя, избърса гърдите му и също ги намаза с мехлем.

Алекс не спеше, но и нямаше сили да се помръдне, докато тя се грижеше за раните му. Ливия събу чорапите му, разхлаби колана на панталона и внимателно го зави с одеялото. Той въздъхна и скоро се унесе. Тя се постара да почисти калта, с която се беше омазала, но не постигна особен успех, защото нямаше сапун. Освен това й трябваха конец и игла, за да закърпи ризата си. Добре, че жакетчето беше цяло и щеше да я покрие.

В момента не мога да направя нищо, помисли си Ливия и се пъхна под завивката. Сгуши се до топлото му тяло и въздъхна доволно. Дългата, напрегната нощ я бе смазала и тя трепереше от изтощение. Скоро се затопли и потъна в дълбок сън без сънища.