Джейн Фийдър
Опасен маскарад (22)

21

— Получих писъмцето ти. Какво, по дяволите, е толкова важно, та ме откъсваш от жената? — изръмжа мрачно Сергей още с влизането в задимената стая. — Страхотно женище. С огромен задник и знае как да си служи с него. — Мъжът оголи жълтите си зъби и изобрази тялото на проститутката с две ръце.

— Получихме депеша от Аракчеев. В Нистад е заловена подозрителна личност.

Игор отпи голяма глътка от бутилката с водка и я подаде на своя сънародник. В старата кръчма над вехтошарски дюкян на Чийп стрийт никой не се притесняваше за добрите маниери. Сергей отпи голяма глътка, изтри устата си с ръкав и върна бутилката на колегата си.

— Какво са изстискали от него?

— Засега не много. Принадлежи към гвардията. Трудно е да прекършат волята му. Обаче носел злато. Английско злато. Трябва да хванем Сперсков. Той има меко сърце. Непременно трябва да разберем какво знае за златото. — Игор отпи още една глътка и продължи: — Сперсков или Фьодоровски. Аракчеев казва, че нямало значение. Да намерим някой, но без да вдигаме излишен шум.

Сергей се изсмя доволно.

— Сперсков е идиот. По-лош е от другия. Главата му е пълна с безумни идеали. Много добре знам как да го примамя в капана. Уредил си е любовно гнезденце… оттатък, на Хаф Муун стрийт. Дамата е омъжена. Значи няма да остане там до края на нощта. Щом излезе, ще го хвана. Въпросът е къде да го скрием. Тук не става. Може да вика, а наоколо се мотаят доста хора.

— Тогава на реката. Знам един изоставен склад на Ботлъв Лейн. Съвсем на края е, няма как да го пропуснеш. Там никой няма да ни чуе. Пълно е с плъхове. — Игор плю върху вонящите въглища в камината. — Те няма да се притеснят, ако вдигаме шум.

— Тогава ще се върна при онази уличница. Имам още цял час на разположение. Ще я накарам да си развърти бедрата. — Сергей спря на прага и се обърна. — Ти ли ще го разпиташ или аз?

— Най-добре двамата. Нямам нищо против да пролея малко аристократична кръв. — Игор се изсмя презрително.

— Нали знаеш, че не съм от притеснителните.

Сергей вдигна рамене.

— Както искаш. Аз ще поседя още малко при моето момиче. Матроната й обеща да ми опече пиле.

— Тогава ще се видим след полунощ.

Игор посегна отново към бутилката с водка и си каза, че за работата, която им предстоеше, стомахът му има нужда по-скоро от водка, отколкото от печено пиле.

 

 

Княз Николай Сперсков излезе и грижливо затвори зелената врата на къщата. Намести шапката на главата си и се запъти към Пикадили в най-добро настроение. Докато размахваше бастуна си, чу в края на улицата енергични стъпки.

Нападението дойде без предупреждение. Едва успя да поеме дълбоко мразовития февруарски въздух и да се наслади на удовлетворението, което му бе донесла вечерта с дамата, а в следващия миг вече се задушаваше под вонящ и прашен конски чул. Той се разкрещя, зарита, размаха ръце в опит да се освободи, но напразно. Най-страшното беше, че нападението стана безмълвно. Някой го завлече до чакаща карета, хвърли го вътре и колата веднага потегли. Князът се освободи от задушаващото го платно, но в следващия миг някой го изрита в корема с груб ботуш. Сперсков се опита да си поеме въздух, закашля се и се сви от болка. Нападателят не каза нито дума.

 

 

Алекс стоеше пред спалнята на Ливия и се вслушваше в тишината. Борис го увери, че жена му не е напускала стаята си. Но вътре не се чуваше нищо. Алекс вдигна ръка и тихо почука. Никакъв отговор. По изключение се поколеба. Днес не смееше да влезе в спалнята на жена си без разрешение. До преди няколко часа изобщо нямаше да се замисли, но след като тя му бе наредила да я остави сама… Не би било добре да се натрапи.

— Ливия — повика меко той. — Може ли да вляза?

Никакъв отговор. Князът въздъхна и отиде в своята спалня. Макар да не се надяваше много, почука на свързващата врата. Нищо. Ливия или беше заспала, или все още не можеше да го понася.

Отдавна бе минало полунощ. Алекс се приближи до прозореца, който гледаше към пустата улица, и забарабани с пръсти по перваза. Беше прекарал ужасна вечер. Опита се да удави спомена за писмата с алкохол и игра на карти, но безуспешно. Как е възможно баща му да не е го споменал нито веднъж в страстните си писма. С нито една дума! Нима София не е питала за детето си? Дали той е мълчал въпреки това? Ако не й е отговарял, вероятно е искал да я накаже. Но в писмата му пламтеше чиста и дълбока любов.

Алекс се беше надявал, влизайки в тази къща, да открие каква е била жената, която го е родила. Вместо това се сблъскваше с нови и нови въпроси. Опита се да говори с Моркомб, но старецът упорито мълчеше. Не смееше да разпита другите стари служители за характера на починалата София Лейси, за да не предизвика ненужно любопитство. Особено от страна на Ливия.

Алекс обърна гръб на прозореца и се вгледа във вратата към нейната спалня. Можеше да продължи да живее и без да знае всичко за произхода си. Толкова години беше живял, без да познава майка си, и щеше да продължи по същия начин. Но как, за бога, да поправи огромната грешка, която беше извършил — да въвлече в тайните си дела една абсолютно невинна жена? Никога нямаше да си прости, че е наранил така тежко човек, който нямаше нищо общо с миналото му. Ако сега изгубя Ливия размишляваше Алекс, вероятно ще открия в себе си онази страст, за която пише баща ми в писмата си до София. Но това ще е безплодна страст… Нищо чудно и той да рухне под бремето на тази безнадеждна любов, както бе рухнал баща му.

Сега знаеше, че княз Алексей Проков е бил сърдечен и страстен мъж, но все още не можеше да разбере как се е превърнал в онова немилостиво, сдържано и студено същество, което помнеше от детските си години. Баща му не бе проявил капчица обич към единствения си син! Няма да стана като него, каза си решително Алекс, прекоси стаята и внимателно натисна бравата.

Страхът му, че Ливия е заключила, се оказа напразен. Той отвори и погледна в тъмната стая. Огънят бе догорял, свещите трепкаха, завесите на прозорците и около леглото бяха спуснати. Очевидно Ливия си бе легнала, без да повика камериерката си. Алекс се приближи на пръсти до леглото, отметна завесата и видя, че Ливия лежи неподвижно, но с широко отворени очи.

— Помислих, че спиш — прошепна нежно той. — Не исках да вляза, без да си ми разрешила.

— Вече е малко късно да се извиняваш, не мислиш ли? — Гласът й прозвуча дрезгаво, мъчително. В ивицата светлина, идваща от неговата спалня, Алекс видя, че очите й са силно зачервени и подути. И сега й беше трудно да запази самообладание.

— О, Ливия моля те… — пошепна той и посегна към ръката й. — Моля те, любов моя нека се опитаме да преодолеем случилото се.

Ливия въздъхна и затвори натежалите си клепачи.

— Не, Алекс. Уморена съм. Не и тази нощ.

Алекс не пусна ръката й. В погледа му светеше отчаяние. Инстинктът обаче му подсказа, че ще е фатално, ако я остави да заспи с гнева и болката, загнездили се в сърцето й.

— Добре, ти си почини, а аз ще разпаля огъня и ще пооправя малко стаята. Вечеряла ли си?

Ливия поклати глава, без да отвори очи. По лицето й пролича, че мисълта за храна я отвращава.

— Не съм гладна. Искам да заспя. Остави ме сама.

— Не. Веднъж вече го направих и няма да повторя тази грешка — отвърна решително той. — Ще остана до теб!

Пусна ръката й и отиде да оправи завесите на прозореца, за да прогони мрака навън. До камината бяха наредени дърва и въглища и той запали огън. Донесе нови свещи от стаята си нареди ги на перваза на камината, внимавайки светлината им да не пада върху леглото. Почувства се по-спокоен, когато разбра, че може да бъде полезен и да направи стаята по-уютна.

Ливия дишаше дълбоко, но си личеше, че още не е заспала. Алекс донесе от стаята си гарафа с коняк и наля в две чаши. Отнесе едната до леглото и помоли:

— Пийни малко, скъпа.

Ливия отвори очи.

— Ти упорито отказваш да ме оставиш сама, така ли?

— Точно така — отговори Алекс и й подаде чашата. — Имаш нужда от нещо силно.

Ливия си каза, че няма смисъл да започва спор. Не можеше да го принуди да я остави сама. Съзнаваше, че е смъртно уморена, но не е в състояние да заспи. Може пък конякът да й помогне.

Тя се надигна, сложи една възглавница зад гърба си и пое чашата от ръцете му. Вдъхна дълбоко сладкия аромат и главата й изведнъж се проясни.

— Бих могъл да ти донеса нещо за ядене — предложи той. — Или чаша топло мляко.

— Благодаря, не искам. — Ливия отпи глътка коняк и събра сили да говори. — Е, Алекс, опитай се да ми обясниш как възнамеряваш да решиш проблема. Ти ме измами. Излъга ме. Твърдеше, че ме обичаш…

— Не — прекъсна я рязко той. — Нямаш право да говориш така, Ливия. Никога не съм лъгал, че те обичам. Никога не съм симулирал чувства. Да, признавам, ти имаш пълното право да ме съдиш. Това ти дава голямо предимство. Но не е редно да се възползваш от това предимство, като изказваш неверни твърдения. Ясен ли съм?

Гневът му я изтръгна от сънливостта, прогони умората. Спасението дойде в точния момент. Защото самосъжалението беше отвратителен порок, а тя беше на път да се изгуби в блатото му.

— Но ти ме измами — повтори тя, ала в гласа й липсваше предишното ожесточение. — Ти ме излъга.

— Права си — кимна той. — И страшно съжалявам. Но сега ще ти кажа истината, Ливия. Не виждам как бих могъл да ти се доверя. Аз шпионирам срещу правителството на твоята страна, нима не разбираш?

— Вече го разбрах — отвърна иронично тя и се зарадва, че сарказмът й се завръща. — Да не мислиш, че това ме кара да се чувствам добре?

— Мога да си представя колко ти е гадно.

— Много си мил. Макар че беше за предпочитане да ми покажеш ноктите си. — Ливия му подаде празната чаша. — Искам още.

— Само че ще пиеш бавно — отговори Алекс и посегна към гарафата. — На празен стомах конякът е опасен.

— Няма да се почувствам по-зле от сега — отговори тя и веднага се наруга. Пак самосъжаление. Самосъжалението сковава. По-добре е да се гневи. — Тази къща беше символ на моята независимост. Обичах я… и продължавам да я обичам. В сърцето ми тя е моя завинаги. А ти си позволи да ми заявиш, че не мога да имам никакви претенции към моя дом. Това беше върхът на нахалството. Имам чувството, че си правиш груби шеги с мен. Разбираш ли? В състояние ли си да ме разбереш?

— Да, разбирам — отговори просто той.

— А какво е тя за теб? Ти си имаш и други къщи, нали?

— Да.

— Защо тогава си хвърлил око точно на моята? О, не е нужно да ми отговаряш на този въпрос. Знам, че тя не ми принадлежи. Мъжът е длъжен да защитава собствеността си, иначе не е истински мъж. Разбирам, естествено. — Гласът й преливаше от сарказъм.

— Не съм ти взел къщата — възрази Алекс. — Ако не беше намерила писмата, нямаше да откриеш тайната. Нямах никакво намерение да ти разкажа старата история… Защо да те наранявам ненужно?

Ливия не отговори. Трябваше да признае, че той има право. Без писмата щеше да продължи да си живее, както досега, щастливо омъжена за своя княз. Нямаше да знае колко грозно я е измамил той, нямаше да тъгува и да се гневи. Затова реши да опита по друг начин.

— Интересно ми е да узная какво мислеше да сториш, след като завършиш мисията си. Щеше ли да продължиш да се радваш на брачното щастие? Би следвало да се предполага, че това не е първата ти мисия за царя — значи няма да е и последната. Каква е моята роля в тази история?

Алекс се намръщи. Не биваше да навлиза в тази опасна територия. Никой не знаеше как ще завърши истинската му мисия.

— Не ме обиждай с подобни въпроси — отвърна остро той. — Ти си ми съпруга! Без теб животът ми не е пълноценен. Докато има война, ще живеем в Лондон. А после… кой може да знае? Ако дългът ме призове, ще се отзова. А ти ще си до мен. Като моя съпруга.

— Вярна и послушна съпруга — промърмори презрително Ливия. — Това ли очакват руските мъже?

— Говориш глупости. Започваш да ме ядосваш.

Ливия вдигна рамене.

— Опитай се да отхвърлиш обвиненията, ако можеш.

Алекс отчаяно поклати глава.

— А ти се опитай да ме убедиш, че английските съпрузи имат по-различни изисквания към жените си, скъпа. И в твоята страна жената е практически собственост на мъжа.

— Шах и мат! — Ливия изпи коняка на един дъх. — Разбира се, можеш да се позовеш на закона. Ти си ми съпруг и законът ме задължава да ти се подчинявам. Но не ти ли е ясно, че законът невинаги е най-добрият съдия? Аз имам баща и приятели с положение в обществото… Ако реша да те напусна, ще го направя и нищо не може да ме спре.

Алекс неволно отстъпи крачка назад.

— Не разбирам как стигнахме дотук. Аз те обичам и вярвам, че и ти ме обичаш.

Ливия стисна очи до болка.

— Да, по дяволите, аз също те обичам — прошепна едва чуто тя.

Дали беше готова да се предаде? Алекс кимна решително.

— Тогава нека престанем с тези глупави приказки за закони и собственически права. Съзнавам, че си нанесохме дълбоки рани. Сега трябва да се постараем да ги излекуваме… да ги излекуваме заедно, любов моя. Аз съм виновен и признавам вината си. Кълна се, че ще направя всичко по силите си, за да я изкупя.

— Това означава ли, че си ми казал всичко за тайната си мисия? Наистина ли вече знам всичко за теб? Кой си какъв си, какво замисляш? — Ливия се надигна и го погледна втренчено. — Готов ли си да ми се довериш изцяло? Сега и за в бъдеще?

Божичко, в каква паяжина се заплетохме! — помисли си отчаяно той. В никакъв случай не можеше да й каже всичко. Още не. Първо трябваше да си свърши работата.

— Не мога да ти обещая — отговори тихо той. По гласа му личеше колко дълбоко съжалява. — Но искам да се закълнеш, че няма да кажеш на никого какво си узнала за моята работа.

Ливия отново затвори очи.

— Заклевам се. Това е всичко, което имаме да си кажем.

Алекс постоя още няколко секунди до леглото, после безшумно спусна завесите и се оттегли. Отиде в стаята си и затвори вратата.

Замаяна от коняка, Ливия заспа бързо и сънува объркани сънища. През цялото време я мъчеше усещането, че нещо не е наред. То скоро се превърна в увереност, но в сънищата си тя не можеше да открие причината.

Когато се събуди, паметта й беше ясна и бистра. Вече не й беше трудно да разпознае източника на своето нещастие. Подутите й очи пареха, главата я болеше непоносимо. Стана от леглото и седна пред тоалетката. В стаята още цареше сумрак, но тя видя съвсем ясно, че изглежда много зле. Косата й стърчеше на всички страни като змиите от главата на Медуза. Бузите й бяха смъртнобледи, очите силно зачервени. В това състояние не можеше да позвъни за Етел.

В каната имаше още студена вода. Тя я изля в легена и си наплиска лицето. Намокри една кърпичка и я сложи върху очите си след малко почувства облекчение. Опита се да си среше косата и горе-долу да я подреди.

От съседната стая се чуха гласове и Ливия застина. Алекс и Борис, кой друг — помисли си тя. Дали Алекс ще влезе при нея? Тази мисъл я изплаши. Как ще реагира, ако той наистина го направи? Какво ще каже? Дали изобщо е в състояние да разсъждава разумно след толкова плач? Чувствата й бяха ужасно объркани.

Накрая Ливия все пак позвъни за Етел и вдигна завесите на прозореца. Дъждът най-сетне беше престанал и бледото зимно слънце се опитваше да пробие облаците. Скоро ще дойде пролетта и в градината ще нацъфтят безброй нарциси и фрезии, помисли си тя.

— Добро утро, милейди. — Етел влезе забързано в спалнята със сутрешния шоколад. — О, вече сте станали? — Момичето остави таблата и хвърли загрижен поглед към господарката си.

— Снощи очаквах да ме повикате, милейди. Добре ли сте?

— Добре съм, разбира се — отговори безучастно Ливия. — Снощи заспах рано. Не е за вярване, но се събудих едва преди няколко минути. Сигурно съм била много уморена.

— Да, мадам — отговори Етел, но в гласа й нямаше убеденост. — Само че не вечеряхте…

— Не бях гладна — изфуча гневно Ливия с надеждата тонът й да сложи край на дискусията. — Вероятно по-късно ще отида на Монт стрийт, Етел, пригответе ми костюма за езда.

— Да, мадам. Долу ли ще закусите?

Ливия се поколеба. От съседната стая вече не се чуваше шум. Алекс сигурно е слязъл на първия етаж.

— Донесете ми таблата тук, Етел. Ще се облека и ще седна пред камината.

Ама че си страхливка, наруга се Ливия, щом момичето излезе. Но никак не й се искаше да срещне Алекс, защото съзнаваше, че не е в състояние отново да поведе спор с него. Случаят не беше приключен. Предстоеше следващият рунд.

Ливия знаеше, че трябва да вземе решение. Съдбоносно решение. В момента обаче беше много объркана, за да зададе правилните въпроси и да си даде правилните отговори.

 

 

Алекс влезе в стаята за закуска и се огледа несигурно. Ситуацията беше необичайна за него и той се чувстваше много зле. Знаеше, че в никакъв случай не бива да се довери на жена си. Не точно сега. Ако тя продължи да настоява, че ще се помирят само ако й каже всичко за себе си, той ще я изгуби. Наля си кафе и прегледа пощата, оставена от Борис до чинията му. Покани и сметки. Поканите не го интересуваха, сметките бяха необходимо зло. Някой се покашля на вратата и Алекс вдигна глава.

— Извинете, господарю, но имате гост. — Борис се поклони леко. — Мосю Татаринов.

Само с тона си икономът показа какво е мнението му за ранния гост. Алекс се намръщи. Разбираше, че това не е обикновено посещение. Татаринов не беше от хората, крито се явяваха неканени. Сигурно се е случило нещо, което изисква спешни действия.

— Поканете го, Борис.

Татаринов влезе забързано и буквално избута Борис.

— Слава богу, че ви заварих вкъщи, Проков.

— По това време винаги съм вкъщи — отговори приветливо Алекс. — Заповядайте, моля. Кафе?

— Не искам кафе, но бих пил една водка, ако нямате нищо против. — Едрият, тромав руснак застана срещу домакина.

— Разбира се. Борис… — Алекс даде знак и икономът побърза да се оттегли — Защо не седнете, Татаринов?

— Не мога да седя. — Татаринов изглеждаше много развълнуван.

— Нещо не е наред, така ли? — попита тихо Алекс и сложи в чинията си парче пушена риба.

— Точно така — изръмжа посетителят и шумно пое въздух. — Тук мирише на Русия.

— Седнете най-сетне. — Алекс посочи стола насреща си и бутна през масата платото с пушена риба. — Каквото и да се е случило, ще ми го кажете, след като хапнете и пийнете.

Татаринов седна, сложи в чинията си пушена риба и изсипа отгоре й настърган хрян. Добави бъркани яйца и посегна към черния хляб. Борис донесе бутилка водка и я сложи на масата заедно с една малка чаша.

— Имате ли и други желания, господарю?

— За момента не. Благодаря, Борис.

Икономът излезе и Алекс попита нетърпеливо:

— Какво се е случило, Татаринов?

— Сперсков е изчезнал — отговори с пълна уста мъжът, прочисти гърлото си с глътка водка и продължи: — Нищо не разбирам.

— Как е възможно? — попита разтревожено Алекс.

— Отде да знам? — Татаринов вдигна рамене. — Не се прибрал вкъщи миналата нощ.

— Той има любовница — напомни му Алекс и избърса уста със салфетката.

— Знам, но тя е омъжена. Сперсков никога не остава в леглото й до сутринта. Тази сутрин отидох в дома му, но ми казаха, че снощи не се е прибрал. — Татаринов си взе още едно парче черен хляб. — Тогава отидох в любовното му гнездо на Хаф Муун стрийт. Слугата ми каза, че Сперсков излязъл от къщата малко след полунощ. Любовницата му си тръгнала след него.

Татаринов натъпка устата си с хляб и риба и задъвка бързо, без да откъсва поглед от княза.

— Кой знае къде е отишъл, след като е излязъл от онази къща — промърмори Алекс, опитвайки се да овладее надигащата се тревога. — Има много приятели в града. Не бих се учудил, ако има и други любовници. Сперсков открай време си пада по женската част.

— Прав сте — ухили се гостът. — Истински аристократ. Винаги съм смятал, че е твърде изнежен за нашата работа. Мислите му вечно са другаде. Постоянно си мисли как да се намърда най-добре между женски бедра.

— Присъдата ви е твърде строга, драги — отвърна с усмивка Алекс. — Сперсков е идеалист.

— В нашите редици няма място за идеалисти — отсече Татаринов. — Трябват ни войници.

— Трябват ни и войници, и идеалисти — поправи го сериозно Алекс. — Николай е предан на делото. Сляпо предан. Връзките му го правят незаменим. Ще ми кажете ли защо отидохте в дома му тази сутрин?

— Защото му е дадена задача да се грижи за предаването на съобщенията. Отдавна трябваше да получим вест от Нистад. Отидох да го питам какво става.

Алекс кимна. Всеки от групата имаше точно определени задачи. Сперсков поддържаше мрежа от познати и приятели из цяла Европа. Това му даваше възможност да приема и предава съобщения.

— Къде още го търсихте?

— Засега никъде. Реших да ви питам знаете ли нещо, преди да предприема следващите стъпки. Вие сте човекът, който държи в ръце всички нишки.

Татаринов си наля още една водка и обърна чашката наведнъж със същото сръчно завъртане на китката.

— Нямам представа къде може да е. Предлагам да разширим търсенето. Аз ще посетя познатите му англичани и французи, а вие ще се заемете с руснаците. Ако се окаже, че никой не го е виждал, положението става сериозно.

— Много добре. — Татаринов бутна стола си. — Благодаря за закуската, княже. Най-сетне да хапна нещо по-различно от гадостите, които ми сервират в този безбожен град.

— Още една водка? — попита любезно Алекс.

— Давайте. — Гостът му подаде чашата си.

— Ако Сперсков не се появи, смятате ли, че може да се е случило нещо лошо? — попита Алекс и хвърли салфетката на масата.

Татаринов поклати глава.

— Виждам само една възможност… хората на Аракчеев.

— Мислех, че ги контролирате — отвърна остро Алекс.

— Контролирам ги, но не мога да ги държа под око ден и нощ. Нито пък имам достъп до всяка депеша, която получават. Бъдете сигурен, че Аракчеев познава всички членове на нашата група, освен… — Той фиксира Алекс със зъл поглед и добави: — … освен вас, княже. Вие сте приятел на царя. Вие наблюдавате случващото се в Англия и му съобщавате.

— Съвсем вярно — кимна Алекс и усети странни тръпки в тила. — Какво по-точно искате да ми кажете, Татаринов?

— За момента нищо. И ако такава е божията воля, и за в бъдеще нищо — отговори мъжът и забърза към вратата. — Следобед ще се съберем да обсъдим положението, нали?

Алекс кимна.

— Точно в пет. В Блек Кок на Дийн стрийт.

— Ще бъда там.

След като Татаринов излезе, Алекс дълго седя замислен. Нямаше причини да подозира, че Аракчеев има пръст в тайнственото изчезване на Сперсков. Но не можеше категорично да отхвърли тази възможност. А не биваше да забравя и собственото си жалко положение. Дали да отиде при Ливия? Да се опита да затвори раната й? Или е по-добре за известно време да я остави на спокойствие? Може би щом гневът се уталожи тя ще започне да вижда нещата в по-мека светлина. Той не можеше да изпълни поставените от нея условия просто не можеше. Затова нямаше смисъл да започнат отново стария спор.

Ще я остави известно време на мира и тя ще се укроти. Дотогава ще измисли някоя полуистина, с която ще я залъже. При тази мисъл в устата му загорча. В брака му имаше предостатъчно полуистини и лъжи. Един ден трябва да сложи край.