Джейн Фийдър
Опасен маскарад (8)

7

Алекс чакаше край конюшнята за ездитни животни в Уайт Харт, удряше с ръкавиците по дланта си и често-често поглеждаше часовника, окачен над вратата. Десет минаваше. Защо тя не идваше? Самият той пристигна в девет, закуси в гостилницата в най-добро настроение и зачака. Допреди няколко минути всичко изглеждаше наред. Сега обаче се пръскаше от нетърпение — въпреки че обикновено не си позволяваше да допуска подобни чувства до сърцето си. Защото беше убеден, че всяко бързане неизбежно води до непростими грешки, никой не можеше да се мери с него, когато ставаше въпрос да изчака естественото и желано развитие на нещата в пълно спокойствие. Защо тогава тази сутрин не съумяваше да чака спокойно и непрекъснато поглеждаше часовника? Ливия със сигурност щеше да дойде. Той изобщо не се съмняваше в това. За да стигне дотук на кон, човек имаше нужда от около час, с наемния файтон беше доста по-бавно.

Докато търсеше разумни извинения за закъснението на своята дама, Алекс нервно потрепваше с токовете на ботушите си по паважа. Най-сетне, точно в десет и петнайсет, на входната алея се появи файтон. В сърцето му пламна радостно очакване. Почувства се като в началото на вълнуващ лов. По гърба му пробягваха тръпки. Да, май това беше точната дума — той се бе впуснал в лов с неизвестен край.

Още преди кочияшът да спре лекия файтон, Алекс се втурна да отвори вратичката.

— Добро утро, Ливия — поздрави той, свали шапка и се поклони. Усмивката му беше топла, слънчевите лъчи позлатяваха гъстата руса коса. Гласът му прозвуча съвсем спокойно, сякаш изобщо не бе проявявал нетърпение. Подаде й ръка да слезе от файтона и отново се усмихна.

По целия път дотук Ливия имаше чувството, че се готви да навлезе в непозната територия. Абсолютно непозната. На няколко пъти беше готова да се подаде навън и да помоли кочияша да се върне на Кавендиш Скуеър. Но всеки път се облягаше на вехтата тапицерия, скръстваше ръце в скута, стисваше устни и чакаше сърцето й да се успокои и погледът й да се проясни. Като видя Алекс, тя пое дълбоко въздух, отговори на поздрава му и остана приятно изненадана от спокойствието в гласа му. Сякаш случайно се бяха срещнали на улицата. Нищо не подсказваше, че е дошла на тайна среща с неизвестен изход.

Както обикновено, Алекс беше безупречно облечен: бричове от еленова кожа, блестящи ботуши, тъмнозелено палто и скромно вързано шалче от бял лен. По нищо не приличаше на денди, с нищо не изтъкваше красивата си външност. В същото време обаче беше толкова съвършен, че почти я уплаши. Внезапно я обзе желание да го види разрошен и изпотен, с разбъркани дрехи, смутен… Тогава щяха да се срещнат на едно ниво и да продължат започнатата игра.

Ливия се хвана за ръката му и стъпи на паважа. Яркото утринно слънце заслепи очите й след полумрака във файтона и тя примигна зад черния воал на шапката.

— Какво прекрасно утро — отбеляза тя и издърпа ръката си, която той явно бе забравил да пусне. Баналната забележка нямаше нищо общо с объркващите чувства, които бушуваха в сърцето й. Мрачните й опасения се намесваха така силно в радостното очакване, че когато вдигна глава към него, тя бе готова да се изсмее — само дето изобщо не й беше до смях. Каква бъркотия…

— Сякаш специално създадено за разходка на кон — добави той със същия тон. Гласът му прозвуча спокойно, едва ли не делово, но погледът, с който обходи тялото й, нямаше нищо общо с тона му. Обикновено очите му блестяха светлосини, но тази сутрин бяха потъмнели и пламтяха. Ливия откри в изпитателния му поглед нетърпение, глад и желание и стомахът й се сви на топка. Внезапно разбра, че всички маневри, с които се опитваше да крие истинските си чувства, са напразни. Воалът се оказа излишен. Етикетът на цивилизованото общество, задължителен и за двамата, практически вече не съществуваше. Ливия хвърли поглед в дълбините на пропастта и разбра, че стои на ръба. Между двамата надвисна тежко мълчание, прекъснато след минута от Алекс.

— Искате ли да се освежите в гостилницата, преди да потеглим? Наех частен салон и една прислужница очаква нарежданията ви.

Незнайно по какви причини Ливия остана много изненадана от проницателността му. В същото време любезността му успокои нервите й и пропастта се разми някъде далеч.

— Много благодаря, с удоволствие бих се освежила малко — кимна величествено тя.

— Тогава да влезем. — Алекс протегна ръка и внимателно повдигна воала на красивата черна шапчица, нахлупена върху тъмните къдрици. — Така е по-добре. Искам да виждам очите ви.

Синият му поглед сияеше и беше толкова настойчив, сякаш бе решил да запомни всеки сантиметър от фигурата и лицето й. Накрая кимна кратко, сякаш одобряваше видяното, мушна ръката й под лакътя си и я поведе към входната врата. Спокойствието й се изпари на мига. Настойчивият поглед и собственическите маниери бяха в противоречие с правилата на обществото, да не говорим, че двама души, запознали се едва преди няколко дни, бяха длъжни да стоят на почтено разстояние един от друг. Щом се бе съгласила да излезе на езда с него, защо настояваше да запазят срещата си в тайна — това беше крайно неприлично. Всъщност Александър Проков никога не е стоял на почтено разстояние от мен, спомни си Ливия, още от първата ни среща… Точно така, той бе уредил тази среща грижливо и без да се съобразява с желанията й. От друга страна обаче, не се опитваше да я залъгва. Освен това е малко късно да се обвиняваме един друг, реши тя, предаде се на силата му и му разреши да я въведе в гостилницата.

Салонът беше приятно обзаведен и чист. На масата ги очакваха кафе с хляб и масло. Зад паравана бе поставена масичка с леген и кана с топла вода. На прага ги очакваше млада прислужница.

— От колко време имате нужда? — попита Алекс и спря на прага, за да огледа всичко ли е наред.

— Няма да се забавя повече от четвърт час — обеща Ливия.

— Ще ви чакам при конете — каза той и се наведе над ръката й. — Побързайте, моля ви. — Шепотът му погали нежната кожа.

Ливия свали ръкавиците си и пое чашата с кафе, която й подаде момичето. Отпи жадно от ободряващата напитка и се опита да си възвърне самообладанието. Какво толкова страшно, че ще преживее едно малко приключение? На кого ще навреди? Никой няма да узнае. Ще язди прекрасен кон, придружена от мъж, чиято компания цени — нито повече, нито по-малко. Ливия кимна няколко пъти и се скри зад паравана.

Точно след час тя слезе в двора на гостилницата. Алекс я очакваше с конете и разговаряше с непознат мъж. Като я забеляза, рязко прекъсна разговора.

— Тогава до обед, Борис.

— Да, Ваше Сиятелство. — Непознатият мъж се поклони пред Ливия. — Добър ден, мадам.

Ливия отговори на поздрава с отсъстващ вид. Думите на княза отново събудиха безпокойството й. Какво означаваше „до обед“?

Тя се приближи до сребърната кобила и нежно помилва кадифените й ноздри. Животното изцвили тихо, под меката козина премина тръпка. Явно очакваше разходката със същото нетърпение като нея.

— Наистина е красавица — пошепна Ливия и стъпи върху преплетените ръце на Алекс, за да се качи на седлото.

— Междувременно измислихте ли как ще я кръстите? — попита весело той и се метна на гърба на врания жребец.

— Още не я познавам добре — отговори Ливия и поглади копринената грива. — Днес за пръв път ще имам възможност да я пояздя истински. После ще реша.

— Тогава да вървим!

Алекс цъкна с език и враният кон препусна.

В момента, в който Ливия се настани на седялото, опасенията й се разпръснаха. Отпусна се и препусна след Алекс към входа на парка. Свежият въздух миришеше на есен, но слънцето все още топлеше. Двамата избраха широка алея, оградена от двете страни от цветни лехи. Ливия заби токове в хълбоците на кобилата. Животното отметна глава и препусна в галоп. Краката му равномерно се разтягаха и прибираха. Ливия се нагоди без усилия към ускорения ритъм. След малко отново смушка коня и той се понесе по алеята в пълен галоп. Вятърът повдигна черния воал от лицето й и охлади бузите й. Устните й се отвориха, готови да нададат въодушевен вик.

Враният жребец също ускори ход и много скоро се изравни със сребърната кобила. Двамата продължиха напред в галоп. Алекс улови погледа на спътницата си и избухна в смях. Очевидно ездата го въодушевяваше не по-малко от нея.

— Пуснете юздите! — надвика той свиренето на вятъра и даде пример.

Ливия се наведе над шията на кобилата, за да намали съпротивлението на вятъра, зашепна нежни думи в наострените уши, за да ускори хода й. Животното буквално полетя по широката алея. Черният казашки кон на Алекс поддържаше темпото без усилие и явно беше готов да я надмине.

След няколко минути луд галоп Ливия обузда кобилката си, защото знаеше, че нито сърцето, нито дробовете и са издръжливи като на врания жребец. Макар и с нежелание, кобилата забави ход и препусна в лек галоп. Алекс също стегна юздите на коня си и изчака Ливия да го настигне.

— Отлично преценихте силите на кобилката — похвали я той. — Знаех си, че двете ще си паснете много добре.

— Тя е толкова нежна — отговори Ливия и помилва тила на кобилата, която не изглеждаше ни най-малко изтощена след дивия галоп. Точно обратното — явно гореше от желание да започне второ надбягване, защото отметна глава и изпръхтя възбудено. — А как се казва вашият жребец?

— Сюлейман.

— О, Сюлейман Великолепни — засмя се Ливия. — Много му отива. Аз пък ще кръстя дамата Дафне. — Тя помилва отново шията на кобилата и обясни: — Като нимфата от блатистите гори, която много обичала лова.

— И се влюбила в Аполон. — Алекс вдигна вежди. — Ако не съм забравил уроците по гръцка митология, тя не искала женитба. Помолила баща си да уважи желанието й.

— Точно така. Той й казал, че няма да я принуждава. Но красотата й се оказала гибелна за нея — продължи историята Ливия. — Аполон й заложил капан, за да я спечели, но тя предпочела да се превърне в лаврово дръвче, вместо да му се отдаде.

— Точно така — промърмори Алекс и й хвърли бърз поглед отстрани, докато препускаха. — Бих искал да знам дали някои вече се е опитвал да заложи капан на лейди Ливия Лейси…

Ливия се обърна и го изгледа пронизващо.

— И защо да се опитва?

— Ами… моля за извинение. — Алекс вдигна ръка. — Просто ми е чудно, че красива жена като вас живее сама. На вашата…

— Възраст — помогна му Ливия с остър глас. — Вижте, княз Проков, аз живея сама, защото така съм си избрала да живея. И разкривам всеки капан, все едно от кого ми е заложен. Освен това никой не се опитва да ми залага капани. Това не е цивилизовано.

Ливия отново пришпори коня си — по-силно, отколкото беше възнамерявала и кобилата препусна в буен галоп. Алекс не сваляше очи от лицето й. Пак направих грешка, каза си сърдито той. Защо никога не можеше да намери правилните думи с тази жена? Надяваше се на лек, весел разговор, който да му даде възможност да изложи намеренията си. Вместо това се прояви като тромав селянин, нечувствителен, дебелокож, неспособен да произнесе една красива дума…

Алекс пришпори Сюлейман и я последва. Ливия чу тропота на копитата му и подкара кобилата по тясна пътека между дърветата. Ако искаше да я следва, Алекс трябваше да забави ход. Странно защо, преследването я възбуди. По тялото й преминаваха тръпки. Изпита абсурдното желание да докаже на преследвача си, че е по-умна от него, да му се изплъзне. Неволно насочи Дафне по още по-тясна пътека с ниско надвиснали клони. Алекс щеше отново да забави ход… ако изобщо си направи труда да я последва. Тя изпита още по-силна възбуда, като си представи колко разочарована би била, ако той се откаже от играта. В края на пътеката се издигаше огромен стар дъб, а зад него се простираше малко плато, обрасло с трева. Тук и там растяха величествени букови дървета.

Само на метър от земята бе израсло силно разклонение на дъба, което събуди у Ливия прекрасни спомени от детството. В Ню Форест, красива област в Хемпшир, където се намираше малкото село Рингууд — там бяха израснали Ели, Нел и тя. Съвсем близо до селото растеше също такъв дъб с ниски разклонения. През ваканциите трите момичета изследваха мястото, придружени от Фредерик, по-големия брат на Нел, и приятелите му от училище. Това продължи няколко години, докато родителите решиха, че дъщерите им вече трябва да се захванат с женски занимания. През тези лета най-голямото им удоволствие беше да се катерят по стария дъб.

Ливия хвърли бърз поглед през рамо. Нито следа от Алекс и врания жребец. Щом стигна под дъба, тя спря Дафне и грижливо върза юздите на седлото. После вдигна поглед към дебелия клон и бързо се пренесе в детството си. Без да се поколебае нито минута, се надигна, хвана се за клона и се метна нагоре, към короната на дървото. Мускулите и цялото й тяло веднага си спомниха какво точно трябваше да правят — все пак бяха изпълнявали това движение безброй пъти в миналото. Някога трябваше да разчита на Фредерик и приятелите му, които я вдигаха, докато стигне до някой клон. Но на гърба на Дафне нямаше нужда от помощ.

Когато престана да усеща тежестта на ездачката си, кобилата изпръхтя стреснато и започна да рие с копита. След малко обаче вдигна глава и наостри уши — явно бе усетила другия кон. Едрият вран жребец се появи почти веднага. Въпреки тясната пътека препускаше с голяма скорост. Алекс се бе навел към шията на животното, за да избегне ударите на ниско надвисналите клони. Откакто Ливия и Дафне бяха изчезнали, той не преставаше да се ругае за глупостта си. Като откри кобилата без ездачка, сърцето му спря да бие.

Огледа се бързо, но не видя никъде Ливия. Възможно ли е кобилата да я е хвърлила някъде по пътя и да е спряла тук? Не, невъзможно, тя беше опитна ездачка. Или някои висящ клон я е помел от седлото? Дали не лежи някъде в безсъзнание?

— Ливия! Ливия! — Алекс извика с такава сила, че и двата коня се подплашиха. Никакъв отговор. По челото му изби студена пот. Сърцето му биеше безумно. Той препусна към кобилата, която се бе обърнала и вървеше към врания жребец Тогава Алекс забеляза, че юздите са вързани за седлото, и то много грижливо. Това не беше случайно. Човек, ударен от увиснал клон, не би могъл да върже юздите, преди да падне в безсъзнание на земята.

Князът присви очи и огледа тясната пътека, обградена от величествени дървета. Паниката му се разсея. Къде, по дяволите, се е скрила? — запита се гневно той. Явно бе решила да си поиграе с него. Да си поиграе на криеница… какъв беше смисълът на тази игра?

Алекс скочи от гърба на коня и закрачи към мястото, където стоеше кобилата. След секунди нещо го удари по бузата. Стреснат, той сведе поглед към земята. В краката му лежеше жълъд.

— Ливия, вие сте истински дявол! — извика той и за първи път погледна нагоре.

Тя се засмя весело и се настани още по-удобно сред клоните на дървото.

— Бях убедена, че отдавна съм забравила как се катери по дърветата — обясни тя, — и останах много учудена, когато се оказа, че тялото помни детските номера. Не е лошо постижение за застаряваща девица, нали?

— Много добре знаете, че не исках да кажа това — отвърна несигурно той. Не знаеше дали да се засмее, или да се ядоса.

— Може би — отговори през смях Ливия. — Честно казано, просто не можах да устоя на изкушението да раздрусам малко непоколебимото ви самочувствие.

Алекс се намръщи, но в следващия миг избухна в смях.

— И успяхте! Заслужавам си го. Очаквах от вас какво ли не, но да се катерите като момче по дърветата… Сега обаче е време да слезете. — Той протегна ръце. — И внимавайте да не си скъсате дрехите.

Ливия се наведе, сложи ръце на раменете му и се приготви да скочи. Ала Алекс светкавично я улови през талията й и я дръпна от клона, на който седеше. За момент Ливия се озова във въздуха над главата му и той я погледна усмихнат, с дръзко святкащи очи.

— Упорита като магаре… истинско диваче — заяви той и я сложи да стъпи на земята.

Ливия се прокле на ум, защото осъзна, че той нарочно е я свалил от дървото по този начин. С успешната игра на криеница тя бе извоювала предимство, но след като той почти я прегърна, това предимство се разтвори във въздуха — в момента тя се чувстваше объркана, едва ли не уплашена. От триумфа не бе останало нищо.

— Ще продължим ли? — попита меко Алекс и поведе Дафне към нея, без да чака отговор. — Ако позволите… — Отново я хвана с две ръце за талията и я вдигна на седлото.

Ливия кимна безмълвно и насочи коня към широката поляна зад стария дъб. Алекс се изравни с нея, без да се опитва да говори. Конете препускаха в лек тръс през меката трева. Май Сюлейман и Дафне се разбират по-добре от ездачите си, каза си с лека усмивка Ливия. В момента компанията на княз Алекс Проков й беше всичко друго, само не и приятна. Несигурността помежду им се усещаше дори физически и тя се чувстваше зле в кожата си.

Ако някой ми беше казал, че е толкова сложно да се ухажва жена, сигурно щях да му се изсмея, мислеше си Алекс. Но лейди Ливия Лейси беше по-различна от всички други жени в живота му. Безкомпромисна, енергична, независима… непредвидима. Постоянно го предизвикваше. Никога не постъпваше така, както очакваше от нея — и въпреки това, без да знае защо, той се наслаждаваше на всяка минута, прекарана в компанията й. Много скоро осъзна, че мълчанието не води до нищо и отвори уста.

— Какво ще кажете да препуснем малко по-бързо? Дафне изобщо не изглежда уморена.

Ливия го измери с внимателен поглед и си каза, че един хубав галоп ще разведри натегнатата атмосфера.

— Да, защо не?

Двамата препуснаха. Прекосиха с висока скорост широката поляна, прескочиха един поток и навлязоха в рядка горичка. Ливия остана с впечатление, че Алекс знае много добре накъде отиват, но ездата й беше приятна и не й се искаше да задава неудобни въпроси.

Яздиха почти два часа, като последователно препускаха или забавяха ход, за да щадят конете. През това време почти не разговаряха. Постепенно мълчанието изгуби от напрежението си и стана приятелско. Но несигурността на Ливия си остана. Сигурно защото досега беше позволявала този вид мълчание само на най-добрите си приятели. С тях тишината изразяваше доверие… и интимност. В момента й беше трудно да повярва, че преди два часа компанията на княза й е била неприятна.

Двамата прекосиха поредната горичка и алеята ги изведе към върха на хълм, където се издигаше красив павилион с отворени наполовина стени.

Ливия спря и се огледа. Пред очите й се разкри прекрасна панорама. През долината течеше Темза, лениво заобикаляйки десетки малки островчета, а в далечината се разпростираха горите и ливадите на Съри.

— Все още сме в парка — отговори Алекс, скочи от седлото и отиде при нея. — Елате.

Отново я хвана през кръста, за да й помогне да слезе, но този път тя го възприе като естествена приятелска услуга.

— Време е за обяд — обясни усмихнато той.

Сложи я на земята и съвсем леко плъзна ръка по талията й шапчицата й стоеше накриво, вятърът бе изтръгнал няколко тъмни кичурчета от прическата й и къдричките бяха нападали около ушите й. На бузата й имаше прашно петно.

Князът извади от джоба си снежнобяла кърпичка, изтри петното и попи капчиците пот от челото й.

— Със сигурност приличам на дивачка. — Ливия се усмихна колебливо. Не знаеше как да приеме вниманието му.

Алекс поклати глава.

— О, не! Със сигурност не приличате на дивачка. — Пръстите му се плъзнаха към нослето й, но в този момент той чу стъпки зад себе си и бързо отдръпна ръка.

— О, ето ви и вас, Борис. Приготвихте ли всичко?

— Разбира се, Ваше Сиятелство.

Мъжът, когото Ливия бе видяла в двора на гостилницата, излезе от павилиона. Следваше го млад коняр.

— Ние ще напоим конете, господарю. Обядът ви е готов. Както заповядахте. Позволете, мадам.

Той посегна към юздите и Ливия му ги предаде с готовност.

— Само ще ви помоля да разхлабите юздите и да…

— Разбира се, мадам — прекъсна я Борис и обърна коня към потока.

— Гладен съм като вълк — заяви Алекс, хвана Ливия за ръка и я измери със сериозен поглед. — Как мислите, скъпа възможно ли ще е известно време да се държим нормално? Целият този театър започва да ми омръзва.

— Аз пък нямам впечатлението, че играем театър — отговори сърдито тя.

— Отлично си спомням каква драматична сцена ми разиграхте на дървото — усмихна се той, но веднага поклати глава. — Не, забравете тази забележка. Аз ви предизвиках, макар и не нарочно.

Внезапно хвана ръката й и я размаха весело.

— Дълбоко в сърцето си аз си оставам славянин. Точно заради това ухажвам без никаква деликатност жената, която е завладяла сърцето ми. Но ще се постарая скоро да стана истински англичанин. Ще ви ухажвам учтиво и няма да си разреша нито една грешка. Няма да правя такива неща като онази вечер на бала… знам, че не ви хареса да ви въртя с такава скорост по паркета… спомням си, че често обърквах и стъпките. Искате ли да започнем съвсем отначало?

Ливия слушаше тирадата му със смръщено чело. За първи път той й казваше съвсем открито, че я ухажва. Всъщност, като се замислеше за поведението му през последните дни, не намираше друго обяснение. Тя потръпна и за пореден път изпита чувството, че я превръщат в пионка в една много сериозна игра. За съжаление нямаше ни най-малка представа за какво се касае. Въпреки смущението си успя да придаде на гласа си равен, едва ли не равнодушен тон, сякаш не бе чула последните му думи.

— Много се радвам, че имам възможността да се наслаждавам на компанията ви, княже. И на тези страхотни коне. Просто нямам думи да изразя колко прекрасно беше да яздя Дафне цяла сутрин.

Алекс я измери с пронизващ поглед и едва забележимо вдигна рамене. После отново хвана ръката й и я поведе към павилиона. Ливия не се възпротиви.

— Каква прекрасна гледка — промълви тя и посочи към завоя на реката.

— Това е най-прекрасната гледка в целия парк Ричмънд — допълни той и застана пред квадратната маса в средата на павилиона. — Желаете ли глътка вино?

Ливия се обърна стреснато. Масата беше наредена за двама.

— Да, много ви благодаря. — Тя се приближи малко и ахна. — О, дивечов пастет! И ягоди! Откъде сте намерили ягоди през септември? — Спомни си цветята, които й бе изпратил, и неволно се засмя. — И грозде.

Ливия си взе зърно грозде и пое чашата бяло вино, която той й подаде. Отпи глътка и кимна одобрително.

— Нали ви казах, че ще си направим пикник — отвърна Алекс и вдигна чаша.

— Но това изобщо не прилича на пикник — възрази тя и също вдигна чаша. — Не очаквах да обядвам в павилион.

Нервите й бяха опънати. Всеки момент можеше да се случи нещо непредвидено. Ливия се обърна отново, за да се наслади на гледката. С едната си ръка държеше чашата, другата почиваше на кръста й. Не чу как Алекс се приближи, но усети присъствието му зад себе си. Кожата й пламна. Побиха я тръпки, когато дъхът му помилва тила й и разпиля непокорните къдрички, освободили се от фуркетите. Сутринта бе завила косата си на кок, за да я скрие под черната шапка, но след галопа и качването на дъба прическата й беше в пълен безпорядък.

Тя усети ръката му на рамото си, усети как устните му докоснаха с лека целувка тила й. Той взе чашата от ръката й и я остави на масата. Кожата й беше още влажна от буйната езда. Миришеше на есенна гора и на коне и този аромат се смесваше с лавандуловото ухание на косите й. Алекс плъзна език във вдлъбнатинката на тила й и тя се разтрепери. Първоначалното му намерение беше само да я целуне нежно, като за начало, но когато се приближи до гъвкавото й тяло, забрави намеренията си. Ръцете му сами се плъзнаха напред и обхванаха гърдите й, повдигнати и подчертани от тясното жакетче. Устните му намериха ушенцето й и загризаха крайчето му. Пръстите му сръчно отвориха няколко малки копченца на жакетчето. Усети леката й съпротива, когато плъзна длани под меката материя, но тя угасна много скоро и гърдите й под тънката батиста на блузата се сгушиха в ръцете му. Зърната им щръкнаха и се втвърдиха в шепите му, а Ливия се облегна на гърдите му и въздъхна тихо, показвайки му, че се наслаждава на милувката.

С право се опасявах от непредвидени случки, каза си тя и в същото време призна, че е очаквала да се случи точно това. И дълбоко в себе си знаеше, че ще се случи. Просто нямаше ни най-малка представа как ще реагира. Силата на реакцията й я изненада. Дишането й се ускори. След първата колеблива съпротива тялото й се отдаде на възбудата, която го заливаше. Имаше чувството, че под нежните му милувки гърдите й се будят за нов живот. Внезапно закопня тези нежни ръце да обходят всеки сантиметър от тялото й.

Устните му оставиха пареща следа от ухото към бузата й и тя се обърна към него, за да посрещне целувката. Той свали жакетчето от раменете й и го пусна на пода. Дланите му се плъзнаха надолу към талията й. Той я обърна към себе си, тя вдигна глава и срещна погледа му. Видя жаждата в очите му и разбра, че и тя изпитва същото. Той й кимна решително и впи устни в нейните. Те бяха едновременно меки и твърди и тя ги посрещна с радост. Вдигна ръка и я сложи на тила му, за да го привлече по-близо до себе си. Отвори жадно устата си за милувките на езика му и започна да им отговаря. Усети вкуса на виното, примесен с аромата на земя и кожа. Помилва колосаната яка и потръпна от чувствена наслада. Твърдото му тяло се притисна към нейното и тя усети възбудата му. Прониза я светкавица и дълбоко в корема й нещо затрепери. Бедрата й инстинктивно се стегнаха. Тя се отдели от него и плъзна ръка между телата им. Помилва издутината на панталона му и усети как членът му затрепери и запулсира под докосването й. Алекс простена задавено и това я изпълни със задоволство. Той измъкна с треперещи ръце блузата й и започна да милва голата й кожа. След малко вдигна глава, отдели устни от нейните и направи крачка назад. Ръцете му се плъзнаха от гърба към гърдите и ги обхванаха здраво. Ливия изохка сподавено, разтърсена от интимното докосване. Без да съзнава какво прави, тя затвори очи, изви се назад, простена тихо и му предложи гърдите си. Полъхът на хладния въздух я възбуди още повече.

Алекс сръчно отвори перлените копченца на блузата и разголи гърдите й. Устните му веднага се сключиха около едното зърно и се заиграха с него. Ливия се разтрепери цялата. Долната част на тялото й пулсираше неудържимо.

Алекс шумно пое въздух. Не беше искал това да се случи и едно далечно ъгълче на съзнанието му, където все още бяха останали ясни мисли, го призова веднага да сложи край. В противен случай и двамата бяха безвъзвратно загубени. Струваше му огромно напрежение да вдигне глава, да отпусне ръце и да отстъпи назад.

Ливия изпита чувството, че й отнемат нещо ценно, и бе готова да избухне в плач. Устните й тръпнеха, вълните на възбудата не напускаха тялото й. Беше й горещо и студено едновременно, долната част на тялото й се усещаше пареща и пълна, коремът й пулсираше, сърцето й биеше с все сила. Целувките и ласките му се бяха запечатали върху голата й кожа. Тя втренчи поглед в него, неспособна да каже дори една дума. Той плъзна пръст по бузата й в нежна милувка и побърза да закопчее блузата, за да не се подаде на изкушението.

— Май и в теб се крие славянски темперамент — прошепна дрезгаво той.

Все още дишаше трудно, бузите му пламтяха, в очите му гореше желание. Но думите му й показаха, че полага усилия да овладее възбудата си, и тя го разбра.

— Мили боже, какво не бих дал да има легло наблизо… — продължи като на себе си той. — Или да те отведа на място, където никой няма да ни пречи…

Ливия направи крачка назад и се загледа с невиждащи очи в далечината. Вдигна ръце и притисна треперещи пръсти върху бузите си. Защо беше станало така, че тя бе навършила двайсет и седем години, без да преживее нито веднъж тази буря? Имаше чувството, че някой е намерил ключа дълбоко в тялото й и е отворил широко тайната врата. Дявол да ме вземе, каза си гневно тя. Би било пълна глупост да затворя отново тази врата. Решена на всичко, тя напъха блузата в колана на полата. Алекс и подаде чашата и заповяда тихо:

— Пий.

Тя изпи виното на един дъх и се наслади на вкуса и аромата му като никога досега. Изведнъж светът наоколо бе станал съвсем различен от преди. Изпълнен с цветове и усещания.

— Искаш ли да хапнем, или първо ще си поговорим? — попита Алекс, облегна се на парапета и обърна гръб на панорамата. Отпи глътка вино и я погледна изпитателно.

— За какво да говорим? — Едва произнесла тези думи, Ливия осъзна колко глупаво прозвучаха, и нетърпеливо разтърси глава. — Нищо не съм казала.

— Разбирам. — Алекс остави чашата и вдигна жакетчето й от пода. — Облечи го. Хладно е и може да настинеш.

Държа й, докато тя напъха ръцете си в ръкавите. Искаше да й помогне да закопчее копчетата, но се въздържа. Знаеше, че ако я докосне, няма да има връщане назад. Съзнаваше, че още не е настъпило времето да се поддаде на болезненото желание, което го мъчеше. Решително се отблъсна от парапета и посочи масата.

— Какво ще наредите да ви сервирам, мадам? Йоркширска шунка, пастет от дивеч, пушена сьомга и чудесни тортички за десерт. О, щях да забравя салатата от кресон и глухарче.

— Ще опитам от всичко. — Ливия се събуди от транса си и реши да се държи така, сякаш нищо не се е случило. — Позволявам ви да ми сервирате, каквото решите.

Тя изпи виното в чашата си, приближи се до масата и си наля още, докато той нареждаше хапки за нея в чиния от тънък порцелан със син ръб. Сега ще пия от това прекрасно вино ще хапна от всички тези вкусни ястия и няма да мисля какво ще ми донесе бъдещето, каза си решително Ливия.

— Заповядайте. — Алекс посочи сгъваемия платнен стол и сложи чинията пред него.

Ливия седна, разгъна снежнобялата салфетка върху коленете си и посегна към вилицата. Чувстваше се замаяна, сякаш бе изпила няколко чаши шампанско. Всъщност никога в живота си не беше изпитвала замайване, но познати мъже й бяха обяснили, че в началото изпадат в лека еуфория.

В това състояние нямаше граници, а светът изглеждаше потопен в розова пара. Тя се усмихна, зарадвана от приятните усещания. Алекс се настани насреща й и напълни чинията си. Бе стигнал до убеждението, че тактически е най-добре да говори направо.

— Трябва да говорим — започна той, отпи глътка вино и попита направо: — Искате ли да се омъжите за мен, Ливия?

Тя зяпна смаяно. Тъкмо се готвеше да поднесе вилицата към устата си, но ръката й замръзна насред движението.

— Какво казахте?

— Попитах искате ли да се омъжите за мен. — Алекс се усмихна с леко смущение. — Правя ви предложение за женитба. Не съм свикнал да произнасям тези думи. Не знам как се прави предложение. Моля да ме извините, ако не го правя с достатъчно блясък.

„На теб никога не ти липсва блясък — пошепна вътрешният й глас. — Винаги знаеш как да го направиш. Винаги си сигурен в себе си.“ Ливия остави вилицата си, опря лакът върху масата и положи брадичка върху дланта си, без да откъсва поглед от него.

— Защо искате да се ожените за мен, княз Проков? И, моля, не ме залъгвайте с някакви изсмукани от пръста аргументи.

Мъжът поклати глава.

— Повярвайте, никога не съм правил предложение за женитба.

— Вярвам ви — отговори просто Ливия. Беше наясно, че ако бе предложил брак на някоя жена, руският княз отдавна щеше да е обвързан. Жената, която би му отказала, още не се беше родила. — Но защо искате да се ожените точно за мен? Та ние изобщо не се познаваме.

Изведнъж я обзе подозрението, че разговорът се изплъзва от контрола й. Че е отлетяла на върха на павилиона и следи сцената оттам.

— Междувременно се опознахме доста добре — отбеляза той с иронично вдигнати вежди.

Ливия се изчерви и се ядоса на себе си.

— Няма да го отрека — отвърна сериозно тя, — защото рискувам да ме наречете лицемерка… и ще бъдете прав. Но… тези няколко мига… те не са основа, върху която бихме могли да изградим брака си.

— Налага се да ви възразя — рече меко Алекс, пресегна се през масата и хвана ръката и. Обърна я с дланта нагоре и плъзна пръст по линиите. — В такива моменти проличава вътрешното съгласие, което крие в себе си тайно обещание. Без него аз дори не бих помислил да прекарам живота си с вас. — Помълча малко и заключи хладно: — В този случай, скъпа Ливия, предложението ми съвсем нямаше да е така уважително.

Ливия разтърси глава, за да подреди обърканите си мисли.

— Оценявам искреността ви, но… трябва да има и други причини. Аз не мога да ви донеса богатство… не притежавам нищо ценно…

Алекс се засмя тихо.

— Нямам нужда от чуждо богатство. Баща ми беше сред най-богатите руски князе. Наследих огромни земи, двайсет имения с повече от пет хиляди крепостни и още какво ли не. Парите не ме интересуват ни най-малко.

— Тогава защо? — попита остро Ливия.

Алекс трябваше да обмисли следващите си думи много внимателно. Да прокара невидима граница между истината и измамата.

— Добре, ще бъда честен. Макар че това със сигурност няма да ми помогне. — Пусна ръката й и лицето му се затвори. — Имам нужда… не, аз искам съпруга, Ливия. И наследник. Вече съм на трийсет и шест години и достатъчно дълго бях ерген. Доскоро не вярвах, че ще срещна жена, с която бих могъл да водя хармоничен живот. Изобщо не си го представях. Но когато онази вечер се запознах с вас на бала…

— Как, за бога, сте разбрали всичко това само след една кратка среща? — извика възбудено тя.

— Нищо не съм разбрал — поправи я меко Алекс. — Вие ме омагьосахте. Знам, че трябваше да танцувате с онзи тромав Белингъм. Но защо да се хаби хубавият танц… Нещо дълбоко в мен ме накара да го бутна във фонтана и да танцувам с вас.

Ливия кимна замаяно. Виното се качи в главата й.

— А после, когато си поговорихме, изпитах… — Алекс я погледна многозначително. — … усетих магията ви. Изгубих се. Вие ме обезоръжихте.

Той улови отново ръката й и се заигра с тънките пръсти, без да откъсва очи от нейните.

— Съвсем честно ще ви призная, че съм свикнал да се налагам. Сега разбирам, че съм ви обсаждал твърде дръзко. Ако сега ми заявите, че нямате никакво намерение да помислите върху предложението ми, ще продължа да ви досаждам.

Алекс знаеше, че играе опасна игра, но си струваше да рискува най-големия залог. Ливия издърпа ръката си, стана и отиде до парапета на павилиона, за да погледне навън. Скръсти ръце на гърдите си и скри пръсти под мишниците. Не й беше студено, но изпитваше потребност да се усамоти. Невероятно, повтаряше си тя. Каква решителна стъпка… Как да се справи с нея? Ала едно нежно гласче в най-задното ъгълче на сърцето й постоянно и нашепваше: защо пък да не направиш тази стъпка?

Този мъж я възбуждаше и вълнуваше като никой друг преди него. Тя го харесваше. Все още не можеше да си представи, че това би могло да е любов, но не отричаше, че го желае. Ценеше компанията му, харесваше й да разговарят да водят словесни двубои. Опита се да си представи общото им бъдеще и по гърба й преминаха горещи тръпки. Сякаш пред очите й се разтвори огромна, празна географска карта, чакаща да бъде запълнена. Животът й щеше да се промени из основи. Вече нямаше да се притеснява за мнението на хората, щеше да живее, както й харесва. И може би… може би той беше точно това, което беше желала и очаквала, без да го признава дори пред себе си. Едно неочаквано събитие, което изведнъж ставаше действителност.

Ливия си представи баща си и потръпна. Какво щеше да отговори на руския княз, дошъл да помоли за ръката на дъщеря му? По-добре да не си представя, защото щеше да избухне в смях. Но баща й нямаше причини да не се съгласи — в очите на един плах английски граф руският княз беше подходяща партия във всяко отношение. Само че дали руският княз щеше да се съгласи да се омъжи за дъщерята на обикновен провинциален свещеник?

Ливия се обърна. Алекс бе станал заедно с нея и спокойно я чакаше, опрял ръце върху масата.

— Нужно ми е време да помисля — рече просто тя.

— Разбира се — кимна той, посегна към ножа и си отряза парче месо. — Хайде да обядваме.