Джейн Фийдър
Опасен маскарад (3)

2

— Лельо Лив, лельо Лив! Върнахме се!

Развълнуваното дете събуди Ливия от дълбок сън без сънища. Без да престава да вика, то забарабани с пръстчета по топлата й буза.

— Франи, скъпа, не смущавай съня на леля си — помоли тихо Аурелия Фърнхем. — О, Лив, съжалявам, не забелязах, че малката е нахлула в стаята ти.

Ливия отвори очи и се усмихна. Опря се на лакът и приглади разбърканата си черна коса.

— Ели! Хубаво е, че се върна. Скъпа Франи, вече съм будна и е време да престанеш да ме гъделичкаш. Ела при мен. — Тя потупа с длан завивката и се засмя подканващо.

— Знаеш ли, лельо Лив, ние бяхме на истинско пътешествие. Хиляда и още хиляда мили от дома на дядо до вкъщи. На Сюзън все й беше лошо и мърмореше на Линтън и Стийви, а пък аз… — разбъбри се задъхано малкото момиче, докато се настаняваше до нея.

— Радвам се, че не съм била в каретата. — Ливия се усмихна дяволито на Аурелия. — Макар че с радост бих погостувала на Нел и Хари в Шотландия. За съжаление татко имаше нужда от мен. Къде са двамата сега? Все още в Рингууд, или се върнаха с теб в Лондон?

— В момента са в Хемпшир, в Дейджънхем Менър. Знаеш ли, Хари спечели изцяло доверието на Маркби. Истинско чудо. Ако ги видиш, няма да повярваш на очите си.

— Сигурно — кимна Ливия и се облегна удобно на възглавниците.

Това беше втори брак на Нел. Първият й мъж бе загинал във войната. Баща му, старият граф Маркби, беше известен с грубостта си.

— Значи се е примирил с втория съпруг на Нел?

— Така изглежда — кимна Аурелия.

Някой почука на вратата и тя отиде да отвори.

— О, чаят. Много благодаря, Хестър.

Влезе млада прислужничка, понесла тежка табла. Остави я на скрина и направи реверанс.

— Да налея ли, мадам?

— Не, аз ще се погрижа. — Аурелия посегна към сребърната кана. — Моля, кажете на Дейзи да заведе Франи на закуска.

— Да, мадам.

— Много благодаря, Хестър.

Ливия кимна, момичето отново направи реверанс и бързо излезе от спалнята.

— Не искам закуска — нацупи се Франи. — Искам да остана при вас.

— Преди десет минути ми заяви, че умираш от глад — засмя се майка й и наля чай в две чашки от крехък севърски порцелан. — Нали знаеш, че мис Ада и мис Мейвис ще се обидят, ако не си изядеш закуската. Приготвили са я специално за теб. Овесената каша е подправена с най-ароматния мед. Не искаш да ги обидиш, нали?

Франи кимна мрачно и когато бавачката дойде да я вземе, излезе, без да протестира.

— Обичам това дете, но понякога ме подлудява — заяви Аурелия и грижливо затвори вратата. — Говори три пъти повече от Сюзън и Стиви, взети заедно.

Усмихната, тя се замисли колко различни бяха децата на приятелката й Нел от нейната скъпа дъщеричка. Да, постоянното й бърборене беше повече от изморително. Взе чашата си и приседна на ръба на леглото.

— Разкажи ми за себе си. Какви си ги забъркала пак?

— Нищо особено — отговори разсеяно Ливия и посегна към бисквитите. — Само дето снощи имах необичаен кавалер… Но първо искам да ми разкажеш как са Нел, Хари и децата. Не знам нищо за Нел, откакто замина от Шотландия, за да се прибере вкъщи. Много искам да разбера как Хари е успял да спечели доверието на графа. Защото бях твърдо убедена, че като узнае за бягството й, старецът ще получи удар.

— Отначало изглеждаше, че ще стане точно така — потвърди Аурелия, — но в крайна сметка го поставиха пред свършен факт. Какво друго му оставаше, освен да каже „да“?

След битката при Трафалгар Аурелия и снаха й Корнелия Дейджънхем бяха вдовици. Свекърът на Корнелия, граф Маркби, все още беше глава на семейството и управляваше наследството на децата. Корнелия се влюби във виконт Хари Бонъм и преди половин година двамата избягаха, за да се оженят. Всички очакваха, че графът ще се разгневи ужасно и няма да иска да я види повече.

— Никой не вярваше, че старецът ще се примири с брака на Нел — промърмори замислено Ливия и изпи чая си.

— Права си. Но Хари знае какво прави. Явно умее да общува с такива хора. Искаш ли още чай?

— Да, моля те, налей ми още една чаша. Разбирам какво имаш предвид. Хари излъчва доброта и увереност. Всеки се хваща в мрежите му. — Ливия се засмя доволно. — Нали и Нел не можа да му устои, въпреки че дълго се съпротивляваше.

— Да, права си, опита се. — Аурелия се присъедини към смеха й и подаде пълната чаша. — Нел е много щастлива — въздъхна тя. — Да знаеш как й завиждам. Да, знам, че не е редно да завиждам на чуждото щастие, но какво да правя!

— Това е напълно нормално — опита се да я утеши Ливия.

— Аз пък съм убедена, че някъде навън чака и твоят Хари. Да, Ели, трябва само да го срещнеш.

Тя се наведе към приятелката си и я прегърна. Аурелия вдигна рамене и лицето й се проясни.

— Сигурно си права — рече тя, — но сега трябва да ми разкажеш за необичайната среща снощи.

— Сигурно няма да повярваш, но се запознах с руски княз — заговори възбудено Ливия. Сивите й очи святкаха.

— С красив руски княз — добави Аурелия, убедена, че е отгатнала правилно. Вече бе забравила мъката си и мислеше само за романтичната среща.

— Да, права си, красив е. Изглежда… страшно самоуверен. За да танцува с мен, бутнал горкия Белингъм във фонтана.

След минути Аурелия вече знаеше всички подробности около студената баня на надменния граф Белингъм във фонтана на Кларингтън Меншън.

— Искам да чуя и останалото — помоли през смях Аурелия и Ливия повтори всичко, което се бе случило до края на вечерта.

— Възхитително! — извика Аурелия, след като изслуша разказа й. — Горя от нетърпение да се запозная с руския княз. По всичко личи, че има сериозни намерения да ни посети.

— И аз останах с това впечатление — призна Ливия, отметна завивката и стана от леглото. — Но за тази сутрин имам уговорка с Лили Деврие. Ще пояздим в парка. Ако се появи, ще остане разочарован.

Тя отиде до гардероба и го отвори.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Ели?

Приятелката й поклати глава.

— О, не, не и тази сутрин. След дългото пътуване се чувствам разбита. Тръгнахме от Бейзингсток в шест сутринта, а Франи стана още в пат.

— Щом е така, ще останеш тук и ще посрещнеш тържествено руския княз. Разбира се, ако не си прекалено уморена, за да играеш ролята на домакиня — отговори Ливия, докато преглеждаше костюмите си за езда.

— Може би — отговори Аурелия. — Ще се видим долу на закуска.

— Няма да се бавя — обеща Ливия и извади от гардероба любимия си тъмнозелен костюм. — Ако срещнеш някъде Хестър, кажи й да дойде при мен. Това тук има нужда от гладене.

— Разбира се, ще й кажа.

Аурелия излезе от стаята. Ливия разпростря костюма върху завивката и облече утринна рокля от тафта, видяла и по-добри времена. Когато Хестър влезе, тя тъкмо четкаше гъстите си тъмни къдрици. Два лейкландски териера вървяха по петите на момичето. Джавкайки въодушевено, те се втурнаха да поздравят стопанката си и затанцуваха на задните си лапи, сякаш не я бяха виждали година.

— Лейди Фарнхем каза, че имате нужда от мен, мадам — извика Хестър, за да заглуши веселото джавкане.

— Да, Хестър. Трябва да изгладите зеления костюм за езда. Млъкнете най-сетне — заповяда Ливия на кучетата. — Нали знаете, че и аз се радвам да ви видя.

Тя остави четката и се наведе да погали животните, които се опитваха да се покатерят в скута й.

— Сега ще сляза да закуся. Ще ви бъда благодарна, ако след около половин час ми донесете гореща вода.

— Разбира се, мадам. — Хестър вдигна костюма от леглото и бързо излезе. Ливия тръгна след нея, следвана от кучетата.

Намери Аурелия в затопления салон, зачетена в „Морнинг Газет“. Веднага след като Ливия се настани в къщата на Кавендиш Скуеър, приятелките заедно обзаведоха тази стая, за да има къде да се усамотяват. Домът им по нищо не приличаше на студената, мрачна и занемарена къща, която бяха заварили преди половин година.

— О, я виж, в новините от двора се говори за твоя княз! — възкликна Аурелия, когато Ливия и кучетата влязоха в салона. — Преди два дни бил представен на Прини, на прием, даден от кралицата. Прочети.

Тя подаде вестника на приятелката си и се зае с препечената филийка. Ливия седна насреща й и набързо прочете съобщението.

— Не ми каза откога е в Лондон — промълви замислено тя и посегна към каната с кафе. — Но аз реших, че е тук най-много от седмица или две. Вероятно това е причината, че досега не сме се срещали никъде.

— Княз Проков… — Аурелия си взе втора препечена филийка. — Как мислиш, дали е емигрант? Или просто чужденец, решил да опознае страната ни?

Ливия вдигна рамене.

— Не пожела да ми обясни. Само отбеляза, че политиката била досадна и не искал да има нищо общо с политическите игри. Според мен е дошъл да играе хазарт.

— Авантюрист значи… — Аурелия вдигна вежди. — А ти на какво мнение си, Лив? Иска ли ти се да си поиграеш с него?

Ливия се изчерви и веднага се ядоса на смущението си.

— Зависи какво иска да играе — отвърна тя и уж небрежно вдигна рамене.

Аурелия кимна и скришом огледа приятелката си.

— Би могло да стане забавно — изкоментира тя и се посвети на закуската си.

 

 

Какъв прекрасен предобед, каза си Ливия, когато застана на стълбищната площадка пред къщата и нахлузи ръкавиците си.

Само за езда в парка. Ала когато видя коня, който я очакваше на улицата, сърцето й спря да бие. От конюшнята отново й бяха изпратили петнистия скопен жребец, който упорито отказваше да препусне. При цялата си скромност Ливия беше убедена, че е отлична ездачка и перспективата да язди тази тромава стара кранта я вбесяваше. За съжаление не можеше да си позволи да доведе собствения си кон в Лондон — издръжката му щеше да й струва много скъпо. Който няма пари, се задоволява с малко, каза си решително тя и слезе по стълбите. Конят бе доведен от старичък коняр, който й помогна да се качи на седлото.

— Накъде, мадам?

— В Хайд Парк… Станхоуп Гейт — отговори тя, намести се на седлото и усети как конят размърда широкия си гръб, но не се помръдна. Конярят възседна собствения си кон и подсвирна през зъби. Двете животни веднага потеглиха.

Ливия умело управляваше тромавия кон, който не се смущаваше даже от навалицата на Пикадили. Това животно е създадено специално за нервни ездачи, повтаряше си недоволно тя, но не и за човек, който желае кон с огнен темперамент. Като видя Лили Деврие, която я очакваше с конярчето си на входа на Хайд Парк, в сърцето й за миг пламна завист. Лили бе възседнала жива сива кобила с фина глава и грациозни крака. Е, да, съпругът й беше много богат.

— Добро утро, Ливия! Виж какъв прекрасен ден! — извика весело Лили, щом я зърна. — Хареса ли ти снощният бал у лейди Кларингтън? Направо се поболях от мъка, че не можах да дойда. Обаче Хектор настоя да вечеряме с родителите му. Беше ужасно досадно.

Лили насочи кобилата към пясъчната алея, която обикаляше парка успоредно с павирания път за карета. Кобилата тръгна спокойно редом с едрия кафяв кон. Ливия започна да разказва за бала, но незнайно по каква причина не обели нито дума за руския княз. Всъщност нямаше никакви основания да премълчи, че се е запознала с княз Проков. Разбира се, нямаше да каже на никого, освен на Ели и Нел, че горкият Белингъм е бил бутнат във фонтана, но въпреки това се колебаеше да заговори за непознатия.

— О, виж, идва полковник Мелтън! — извика весело Лили и изтръгна Ливия от мислите й. — Ей там, в групата, която язди право към нас.

Ливия вдигна глава. Да, трима ездачи препускаха право към тях. Двамата носеха драгунски униформи, а третият беше в цивилен костюм за езда. И този трети мъж беше княз Проков. По гърба й полазиха тръпки, сърцето й се сви от вълнение.

— Добро утро, дами! — извика полковник Мелтън и галантно размаха украсената с перо шапка. — Каква прекрасна случайност, лейди Деврие, лейди Ливия. Със сигурност познавате лорд Талгарт. — Той посочи втория мъж в гвардейска униформа, който също направи галантен поклон. — А запознахте ли се вече с княз Проков?

— Аз не — отговори Лили, усмихна се любезно и огледа непознатия с неприкрит интерес. — За мен е удоволствие, сър.

Младият мъж се поклони, промърмори нещо неразбрано и веднага се обърна към Ливия.

— Имах честта да се запозная с дамата снощи — съобщи той и впери ясносин поглед в лицето й. — Много се радвам, мадам, че имаме възможност толкова скоро да опресним познанството си.

— Наистина, сър — отговори Ливия с учтива усмивка. Въздухът помежду им отново се насити с напрежение и тя неволно си припомни искрящите перлички в шампанското. Тръпките по гърба й се усилиха. Виновни са проклетите му сини очи, каза си сърдито тя. Кой му дава право да има толкова сини очи?

— Ще позволите ли да пояздим с вас? — Още докато задаваше този учтив въпрос, полковникът обърна коня си и тръгна редом с Лили. — Я ми кажете, лейди Деврие, защо в последно време почти не ви виждам в града? Явно онзи негодник Деврие иска да ви има само за себе си. И да ни лиши от приятната ви компания. Да знаете, че при пръв удобен случай ще му откъсна главата!

Лили избухна във весел смях. Всички познаваха предпочитанията й към безобидни флиртове и размяна на остроумия.

— Заповядайте от другата ми страна, лорд Талгарт, на алеята има място за три коня — обърна се тя към втория драгун. — Сигурна съм, че князът желае да задълбочи познанството си с лейди Ливия.

Казвайки тези думи, Лили се обърна и съзаклятнически намигна на спътницата си. Ливия положи много усилия, за да не се изчерви. Князът, който вече бе обърнал коня си и яздеше редом с нея, я смущаваше все повече.

— Боже, какъв хубав кон! — извика неволно тя, когато враният жребец отметна глава назад и юздата се обтегна.

— Казашки кон — обясни с усмивка той. — Не мога без него, затова го докарах тук. — Той огледа нейния с поглед на познавач и поклати глава. — Извинете ме, но вашият не струва нищо.

Ливия вдигна рамене.

— Докараха ми го от конюшнята за наемане. Какво може да се очаква от такова място?

— О, разбирам. — Князът кимна и побърза да смени темата. — Каква щастлива случайност, че се срещнахме отново. Да знаете, че имах намерение да ви посетя още преди обяда.

— И сега това усилие ще ви бъде спестено? — попита Ливия с иронично вдигнати вежди.

— Посещението в дома ви не може да се нарече усилие, мадам — отговори тържествено Проков. — Точно обратното. То ще е най-голямата радост за мен.

— Ласкаете ме, сър — отговори тихо Ливия и се ядоса, че не й хрумваше по-оригинален отговор.

— В никакъв случай. — Александър понижи тон и продължи шепнешком: — Искам да ви кажа, че няма да пожаля нито усилия, нито средства, за да се наслаждавам на компанията ви.

Очите му святкаха весело, гласът му звучеше меко и подканващо.

— Със или без помощта на градинските фонтани — отговори ледено тя, опитвайки се да игнорира тона му, но осъзна, че се е провалила.

— Така е по-добре — пошепна нежно той. — Когато очите ви се смеят, изглеждате невероятно красива.

Ливия го погледна втренчено. Смехът изчезна от очите й.

— Нямам нужда от незначителни комплименти, княз Проков. Може би жените в Русия ги харесват, но аз държа джентълмените да разговарят с мен с подобаваща сериозност.

— А откъде ви хрумна, че аз говоря несериозно? — попита той, без да се впечатли от тона й.

— Вие не ме познавате — обясни строго Ливия — и очевидно не знаете, че в нашата страна не е обичайно да увличате чужди хора в интимни разговори.

— Е, надявам се, че ще свикнете с моите чудатости — отговори той с топла усмивка. — И, кой знае, може би един ден те ще ви харесат. Какво ще кажете за един лек галоп — разбира се, ако конят ви благоволи да забърза?

Князът се наведе към нея, размаха камшика и леко плесна животното по хълбока. Конят подскочи като ужилен от пчела и препусна по алеята. Скоростта му се увеличаваше с всеки миг. Ливия трябваше да полага усилия, за да се задържи на седлото и нямаше време да се отдава на гнева, който я заливаше. През цялото време княз Проков препускаше елегантно редом с нея. Много скоро оставиха компанията далеч зад себе си. Щом се увери, че са сами, князът дръпна юздите и враният жребец послушно тръгна ходом. Скопеният кон обаче продължи да галопира и Ливия имаше нужда от цялата си сръчност, за да го убеди да премине в лек тръс.

— Как смеете! — изфуча вбесено тя, когато най-сетне овладя животното. — Как си позволихте тази дързост, без дори да ме попитате искам ли да препускам?

— Исках да остана насаме с вас — отговори той, сякаш това беше напълно естествено и му даваше всички основания да удари коня й и да го стресне. — Освен това съм убеден, че изобщо не ви изложих на опасност. Само малка изненада, нищо повече. Вие сте в състояние да обуздаете дори моя жребец, да не говорим за тази тромава стара кранта.

— Дори да казвате истината, никой не ви дава право да постъпвате по този начин с мен — настоя тя, макар че гневът й бързо отшумя. Този мъж се държеше по начин, който го правеше неустоим. Вероятно защото отрано е свикнал да преодолява всяка съпротива по пътя си, каза си тя. Би трябвало сега да се чувства обидена и да му се скара, но по неизвестни причини тя се чувстваше… възбудена.

— Нали ми прощавате? — попита нежно той и докосна ръката й в тънка ръкавица. — Моля ви, Ливия, не искам да ми се сърдите. — Усмивката му беше обезоръжаваща. — Много добре знаете, че ако не бях му помогнал малко, това животно изобщо нямаше да се размърда. Прощавате ли ми?

Ливия не отговори. Вместо това погледна назад през рамо.

— Очевидно с нашия див галоп сме се отдалечили много от стария коняр.

— За див галоп и дума не може да става.

Ливия вдигна рамене.

— За лек галоп, както го представихте, също. Трябва да се върна при лейди Деврие, преди да е изпратила драгуните да ни търсят. — Тя обърна коня си и се сбогува с вдигнат камшик. — Желая ви хубав ден, княз Проков.

— Позволете да ви придружа по обратния път, докато се присъедините към приятелката си. За компенсация — помоли смирено той и изравни коня си с нейния. — За мен ще е чест, ако ми позволите да ви изпратя до дома ви. Смятам, че не е редно да минете през половината Лондон, придружена само от коняр, и то от наемен обор. Имате нужда от истински придружител. Какво ще стане, ако конят ви се подплаши и препусне срещу някоя карета?

Ливия не издържа и избухна в смях. Алекс я наблюдаваше одобрително. Този път обаче прояви достатъчно разум и си замълча. Вече знаеше, че тя не харесва празни комплименти. Ливия му се отблагодари, като прие компанията му, без да протестира. Скоро се присъединиха към другите.

— Къде бяхте? — попита обвинително Лили. — Ливия, нали знаеш, че не бива да галопираш в парка.

— Конят на лейди Ливия се подплаши — обясни със сериозно изражение княз Проков. — Беше й трудно да го спре и аз я последвах, за да й помогна.

— Наистина ли? — Лили огледа недоверчиво едрия кафяв кон. — Това животно изглежда мързеливо и тромаво. Няма огън в кръвта като вашия вран жребец.

— Права си — отговори студено Ливия. — Князът просто се опитва да бъде забавен. — Тя го дари с хладна усмивка и добави: — Само леко недоразумение. Вероятно не разбира английския хумор.

— Туше — промърмори той и се хвана за сърцето, като фехтовач, получил точен удар.

— Е, нали не се е случило нищо лошо — намеси се сърдечно полковникът. — Искате ли да продължим разходката си?

— Не, аз трябва да се върна на Кавендиш Скуеър — отговори Ливия. — Лейди Фарнхем се завърна от дълго пребиваване в Шотландия и има нужда от моята компания.

— Тогава да вървим — предложи бързо Александър. — Не е редно да карате дамата да чака.

Той посегна към юздата на кафявия кон и понечи да го обърне към алеята. Ливия замахна с камшика за езда и го плесна по облечената в кожена ръкавица ръка. Алекс изохка тихо, отдръпна ръка и улови пронизващия й поглед.

— Много ви благодаря за помощта, сър — изрече тя с измамна учтивост. — Наистина сте много мил, но се боя, че се налага да отхвърля предложението ви. Останете при приятелите си.

Ливия се сбогува с компанията и потегли обратно към Станхоуп Гейт, следвана от стария коняр. Алекс изчака няколко минути, после също се сбогува и препусна след нея. Настигна я още на портата, но този път тя не обърна внимание на появата му. Няколко минути яздиха в мълчание, но той не издържа.

— Очевидно съм станал жертва на тежка заблуда. Ще ми простите ли?

Щом отминаха Пикадили, Ливия го погледна с малко повече благосклонност.

— Вие за какъв се смятате? — Въпросът прозвуча по-скоро изненадано, отколкото възмутено. — Аз изобщо не ви познавам, а вие се държите така, сякаш имате право… сякаш се познаваме от деца. Или нещо подобно.

Мъжът подигравателно вдигна рамене.

— О, не, това няма нищо общо с невинната детска любов. Аз не правя такива неща.

— Аз също — отговори Ливия и в следващия миг се прокле за глупостта си. Защо тогава си приказваш с него напълно естествено, сякаш, се познавате от години? Нали само преди няколко минути те вбеси? Объркана от собственото си поведение, тя разтърси глава, стисна здраво устни и мълча, докато стигнаха до Кавендиш Скуеър. Алекс скочи от седлото още преди слугата да се е помръднал и й подаде ръка.

— Позволете да ви помогна, мадам.

— Нямам нужда от помощ — отвърна кратко тя, плъзна се елегантно от седлото и приглади полите си. — Желая ви приятен ден, княз Проков.

— Случайно съм много жаден — оплака се жално той. — Не би ли могло икономът ви да ми донесе чаша вода? Ненавиждам натрапниците, но… — Той поглади многозначително гърлото си.

— Най-добре минете по стълбата към входа за служителите — отговори хладно Ливия — и почукайте на вратата на кухнята. Прислугата със сигурност ще ви налее чаша вода.

Най-сетне стрелата й улучи. Князът доби вид, сякаш някой го е залял със студена вода. Ливия се засмя доволно.

— Ако се бях сетила колко е хубаво да ви извадя от релси, щях да се постарая да го направя много по-рано, княз Проков. — Тя се обърна и посочи парадното стълбище. — Моля, заповядайте. Сигурна съм, че мога да ви предложа нещо много по-освежително от чаша вода.

— Много любезно от ваша страна, мадам — отговори сухо князът и я последва.

Очевидно пред Ливия Лейси не бива да прилагам обичайните си номера и да се възползвам от моментната ситуация в своя изгода, размишляваше той, докато изкачваше стълбите. Младата дама реагираше на триковете му много по-бързо и много по-умело от другите. И веднага бе разбрала как може да го засегне. Това би трябвало да го ядоса, но той изобщо не й се сърдеше. Даже му се щеше да се засмее. Плячката си струва, каза си доволно той, и много скоро ще бъда възнаграден.

Ливия удари с месинговото чукче по вратата и придружителят й подскочи изненадано. Шумът отекна по цялата улица.

— Икономът ми не чува — обясни спокойно Ливия. — И вече не се движи така бързо, както на млади години.

Тя почука втори път и вратата най-сетне се отвори. Моркомб надникна и се огледа недоверчиво.

— А, вие ли сте? — поздрави той както обикновено.

— А вие кого очаквахте? — попита ведро Ливия и отвори широко вратата, за да го принуди да отстъпи настрани. — Ако обичате, вземете камшика на княз Проков. Също и ръкавиците, и всичко останало, което иска да свали.

Когато Ливия влезе в преддверието, Алекс разбра, че трябва да следва примера й, и я настигна. Иначе старецът щеше да му затвори вратата под носа. Икономът изглеждаше доста… необичайно. Не стига, че носеше мазна престилка, ами и оглеждаше посетителя с неприкрито любопитство. Безмълвно протегна ръка за камшика, високата шапка и изчака Алекс да свали ръкавиците си.

— Лейди Фарнхем вероятно е в салона? — осведоми се Ливия.

— Откъде да знам — изръмжа икономът, продължавайки да оглежда княза.

— Е, тогава бихте могли да я потърсите и да й кажете, че имаме гост — предложи любезно Ливия. — И бъдете така добър да ни сервирате шери в приемната.

По тона й личеше, че не дава заповеди. Моркомб промърмори нещо неразбрано и се затътри към кухнята. Алекс последва домакинята в просторния, красиво обзаведен приемен салон. Мебелите не бяха съвсем нови и това им личеше, а килимът и завесите изглеждаха доста излинели. Но тези дребни недостатъци още повече подсилваха уютната атмосфера.

— Имате необикновен иконом — отбеляза Алекс. — Или съм се излъгал и той изобщо не е иконом?

— Моркомб е член на семейството — обясни Ливия. — Той, жена му и сестра й винаги са служили при моята роднина. Аз я наричах леля София, но мисля, че е била по-скоро далечна братовчедка… Всъщност няма значение. Важното е, че тя ми завеща къщата си, но само при условие, че няма да уволня Моркомб и двете жени. Те имат право да останат тук, докато желаят. — Ливия се засмя весело. — Да, съзнавам, че поведението им е необичайно, но иначе са прекрасни хора. Вече свикнах с тях.

— Разбирам.

В този момент вратата се отвори и Алекс се обърна. Жената, която влезе в салона, носеше табла с гарафа и чаши. Изглеждаше малко по-възрастна от Ливия, бледорусата коса обрамчваше лицето като корона, кафявите очи светеха меки и топли.

— Моркомб благоволи да ме уведоми, че имаме гост — заговори тя с приятно дружелюбен тон. — Казах си, че ще стане по-бързо, ако аз поднеса шерито, а не той.

Младата дама сложи таблата на масичката.

— Ели, позволи ми да ти представя княз Проков. — Ливия се поклони церемониално. — Княз Проков, това е лейди Фарнхем. Моя приятелка и компаньонка.

Тя намигна на Аурелия и двете избухнаха в смях.

— Само на хартия — обясни Аурелия и протегна ръка на госта. — Много се радвам да се запозная с вас, княз Проков.

— Удоволствието е изцяло мое, лейди Фарнхем. — Алекс се наведе над ръката й и я вдигна към устните си.

— Нали ще приемете чаша шери? — Ливия вече бе наляла и му подаде чашата. — Или все пак предпочитате вода?

Тя го погледна и сивите й очи засвяткаха дяволито, но той се престори, че не е разбрал намека.

— Много ви благодаря — отвърна той, пое чашата и застана пред камината.

Трябваше да обуздае любопитството си, защото младата дама явна беше проницателна. Вътрешно обаче се разкъсваше. Гореше от желание да разгледа цялата къща, да опипа стените сантиметър по сантиметър. От години изучаваше плановете и скиците на този дом, знаеше отлично къде се намира всяко помещение, познаваше дори тавана. Ето че най-после беше тук. Отпи глътка шери и се вгледа в портрета над камината. На платното беше изобразена млада жена, облечена като за прием в двореца. Косата й беше напудрена, вдигната в сложна прическа и украсена със задължителните щраусови пера. Меките и очи сякаш оглеждаха помещението и проникваха във всеки ъгъл. За частица от секундата Алекс повярва, че тя е погледнала дълбоко в душата му и се разтрепери.