Джейн Фийдър
Опасен маскарад (6)

5

Аурелия и Франи тъкмо се връщаха от разходка в парка, когато Ливия слезе от наетия файтон на Кавендиш Скуеър.

— Лельо Лив, лельо Лив, бяхме в парка! — веднага се развика малкото момиче. — Хранихме патиците!

Малката задърпа ръката на майка си, за да стигнат по-бързо до Ливия.

— Е, как беше обядът? — извика през смях Аурелия, хвана здраво ръката на Франи и я преведе пред улицата. Импулсивната й дъщеря имаше навика да се откъсва и да хуква нанякъде точно когато най-малко се очакваше.

— Ужасен. — Ливия разтърка пулсиращите си слепоочия. — Но вече си знам урока: никога няма да отговарям на покани, без да съм ги прочела. Как не погледнах подателя! Отгатни за какво си говорихме през цялото време.

Ливия се наведе и целуна по бузката малката Франи, която не преставаше да бърбори.

— За княз Проков — засмя се Аурелия.

— Абсолютно правилно. — Ливия хвана другата ръка на момиченцето и трите изкачиха стълбите. — Нали няма да останете още навън?

— О, не, Франи е изтощена до смърт и трябва да си полегне.

Ливия почука, но трябваше да почакат доста време, докато Моркомб отвори. Веднага щом влязоха в залата, усетиха тежкия аромат на цветята.

— Обзалагам се, че не си казала нито дума за величествения подарък на княза — каза Аурелия, пусна ръката на Франи и мина с измъчено изражение покрай двете грамадни вази, сложени от двете страни на вратата. Франи се разпищя от удоволствие и направи няколко обиколки около двете вази като пчеличка, открила цяла градина с нектар.

— Отново позна — отговори Ливия, опитвайки се да надвика възбуденото дете. — Сигурно си представяш как щяха да реагират клюкарките! — Тя поклати глава и отново разтри слепоочията си.

— Но той сигурно ще продължи да те обсипва с внимание и това не може да остане скрито — предупреди я Аурелия. — Готова ли си да се изправиш пред любопитството на дамите?

— О, да. Надявам се знаците на внимание да се придържат към установените граници. Тогава ще се разменят само обичайните клюки. — Ливия забърза по стълбата към горния етаж. — И щом заговорихме за него, мисля, че е време да се приготвя за разходката в парка. Знам, че ще приказват за нас, но не ме интересува.

— Разходката е напълно в рамките на приличието. — Аурелия се засмя меко. — Но всичките тези цветя вкъщи не са, да знаеш, че съм ти оставила наметката на леглото.

— Благодаря ти, ти си ангел!

Ливия влезе в стаята си и веднага се зае да се приготвя. След около половин час беше напълно готова и се оглеждаше замислено в голямото огледало. Ако наистина имам намерение да разбия сърцето на руския княз, мисля, че съм облечена точно както трябва — каза си тя. Кафявата кадифена наметка блестеше и подчертаваше по особено красив начин тъмните й къдрици, а сивите кожички сякаш бяха създадени точно за очите й. Кожената шапка я правеше по-висока и си пасваше чудесно със сивите ботушки и дългите ръкавици от козя кожа. Ливия кимна доволно и слезе в салона да се покаже на приятелката си.

— Мислиш ли, че мога да се покажа на княза в този вид? — попита весело тя, щом влезе.

Аурелия, която седеше зад малкото писалище, остави перото и се обърна с очакване.

— О, разбира се — отговори доволно тя. — Тоалетът ти е изключително елегантен.

— На кого пишеш?

— На Нел. Исках да попитам дали двамата с Хари имат намерение да се завърнат в Лондон преди Коледа. Когато си тръгнах от Рингууд, Нел още не беше решила.

— Горя от нетърпение да я видя, а и Хари също. — Ливия приседна на страничната облегалка на дивана и грациозно разпростря пешите си. — Сякаш е минала цяла вечност, откакто избяга с Хари. Оттогава трябва да разчитам само на писмата й.

— Пощата е много бавна — засмя се Аурелия. — Ако беше видяла със собствените си очи къщата на Хари в планините, щеше да разбереш колко е трудно да се изпращат писма. Мястото е изолирано от света. Да, това е най-доброто описание.

— Разбирам — кимна Ливия. — Знам, че Хари обича това място. Освен това смята, че е най-добре да се скрие някъде, докато обществото забрави онзи стар скандал и смъртта на бившата му жена. Той има инстинкт за тези неща, и то много верен. След като се ожени за Нел, обществото отново раздуха скандала и няколко седмици не се говореше за нищо друго. Но, слава богу, скоро им омръзна и си намериха други теми. Дори да се върнат в Лондон, никой няма да ги одумва.

Ливия помълча малко и продължи замислено:

— Половин година е много време, Ели… Децата сигурно са се променили много. Дали ще ги позная? За щастие Стиви не пострада сериозно от отвличането.

— Доколкото знам, не си спомня какво се е случило — кимна Аурелия. — А и Нел през цялото време е била до него. Окуражавала го е и му е обещавала, че всичко ще завърши добре.

Ливия я погледна с известно съмнение.

— А как е сега братовчедът Найджъл?

— Изцяло е променен. — Аурелия поклати глава. — Все още не разбирам какво го беше прихванало. Как е възможно да играеш с такива високи залози? Защо си навлече всички тези неприятности? Уж не е глупак.

— Права си, не е глупак, но е млад и няма опит — усмихна се с разбиране Ливия. — Събрал се е с лоши приятели, които разполагат с много повече пари от него, и му е било много трудно да признае, че не би могъл да си плаща дълговете.

— Права си — потвърди Аурелия. — Но, слава богу, всичко приключи. Найджъл е отново в Оксфорд и се е посветил изцяло на следването. Преподавателите му се страхуват да не се претоварва. Звучи малко абсурдно, нали?

Ливия се засмя. В този момент се почука и тя скочи.

— О, моят придружител вероятно е пристигнал. Добре ли изглеждам?

Аурелия я огледа критично и кимна утвърдително.

— Всичко е наред. Изглеждаш зашеметяващо.

— Много ви благодаря, мадам!

Ливия се изкиска и излезе от салона с бързи крачки. Прекоси преддверието и пътьом подвикна към кухнята:

— Не си правете труда, Моркомб, аз ще отворя!

Старият иконом кимна неодобрително и се прибра.

— Добър ден, княз Проков!

— Добър ден, Ливия… Моля ви, оставете тези глупости с княза — поздрави той и свали шапка. — Звучи ужасно. — Изправи се и продължи, преди тя да е успяла да му отговори: — Изглеждате чудесно, макар да не сте с костюм за езда.

— Но вие изобщо не споменахте, че ще яздим! — извика сърдито Ливия и погледна с недоумение безупречния му панталон от еленова кожа, блестящите ботуши и котешкото бяло бастунче. — Предположих, че ще се разхождаме. Знаете, че нямам кон. Вече е късно да поискам от конюшнята за наемане.

— Крантата, която ви бяха изпратили вчера, изобщо не може да се нарече кон — отвърна пренебрежително той. — Затова отидох и ви купих истински ездитен кон. Погледнете сама.

Той посочи към улицата, Ливия се надигна на пръсти и надникна над рамото му. Гледката я изуми. Спретнато облечен момък държеше за юздите прекрасна казашка кобилка. Сивата и козина блестеше, сякаш бе поръсена със сребро, а крехката структура издаваше, че е расова.

— Божичко, колко е красива! — извика задъхано Ливия. — И подхожда перфектно на вашия вран жребец. От Русия ли я докарахте?

— О, не, купих я вчера от Татърсел — обясни с усмивка той. — Елате да се запознаете.

Ливия не дочака да чуе повторна подкана. Приближи се и нежно помилва копринената грива на кобилата.

— Здравей, красавице — пошепна тя и плъзна длан по кадифените ноздри. Кобилата вдигна глава, изцвили тихо и леко раздвижи мускулите на шията си.

— Да, наистина е прекрасна — съгласи се самодоволно Алекс. — Търговецът спази обещанието си. Колко време ви трябва, за да се преоблечете?

— Не повече от четвърт час — отговори възбудено Ливия.

— Ще ви чакам.

Той проследи с усмивка как младата дама се втурна по стълбите и се приготви да чака, колкото е необходимо. От опит знаеше, че жената се нуждае поне от половин час, за да се преоблече. Толкова по-голямо беше учудването му, когато Ливия спази обещанието си и се появи на прага точно след петнайсет минути. Очевидно дамата на сърцето му не беше омесена от същото тесто като другите изискани лондончанки. Това го зарадва.

— Ето ме! — извика тя, докато пътьом нахлузваше ръкавиците си. — Надявам се, че не съм се забавила много.

— Изобщо не се забавихте — потвърди той. — Впечатлен съм от бързината ви.

В погледа му светеше възхищение. Ливия бе облякла подчертаващ фигурата й тъмнозелен костюм за езда. Жакетчето имаше еполети и закопчаване като на хусарска униформа. Високата шапка бе украсена с дълго перо.

— Прекрасна сте — прошепна той. — Наистина прекрасна.

Ливия не отговори на забележката му и положи усилия да не забелязва пронизващия му поглед. Въпреки това бе поласкана от вниманието му. Този мъж не се опитваше да крие възхищението си от нея и не се преструваше — това го правеше различен.

Алекс взе юздата на сивата кобила от ръцете на чакащия коняр и я сложи в ръката на Ливия. Наведе се и подложи длан, за да й помогне да се качи на седлото. Тя се справи сръчно и без усилия и се намести удобно. Веднага забеляза колко фина е кожата на седлото и как добре е обработена. Всичко е съобразено с този елегантен кон, каза си доволно тя. Всъщност нито за миг не се беше усъмнила, че Александър Проков купува само най-качествените неща. Руският княз беше много претенциозен. Не би могла да си представи, че се докосва до некачествени вещи, камо ли да ги купува.

— Удобно ли ви е?

Той опипа с опитна ръка сбруята и стигна чак до кожените стремена, за да провери дали са достатъчно стегнати и обхващат ли добре ботушките й.

— Много съм добре, благодаря.

Ливия се усмихна. Нямаше смисъл да се опитва да крие колко е щастлива, че може да язди такава прекрасна кобила. Гореше от нетърпение да потеглят, за да усети хода на коня. Алекс кимна и възседна врания си жребец. Двамата тръгнаха бавно по улицата, докато конярят ги следваше на почтено разстояние. Неговият кон също беше много по-добър от онези, които обичайно даваха на слугите.

— Да не би да сте решили да си направите собствена конюшня? — попита Ливия, когато завиха по Оксфорд стрийт. Кобилката явно се уплаши от каретите с обковани в желязо колела, които тракаха оглушително, от многото пешеходци и от крясъците на уличните продавачи, защото затанцува нервно, но Ливия успя да я успокои.

— Да, до известна степен — кимна Алекс, който през цялото време я наблюдаваше скритом, за да види как ще се справи с коня. Отначало помисли, че Ливия в никакъв случай няма да успокои нервната кобила, но много скоро разбра, че не е нужно да се тревожи. Тя държеше юздите съвсем спокойно, но направляваше коня си с голяма увереност. Наведе се, пошепна няколко думи и животното веднага се успокои.

— Засега притежавам този вран жребец и две двойки за каретата — обясни Алекс.

— И тази красавица — добави Ливия и помилва шията на кобилата.

— О, не, тя е ваша — възрази той.

Ливия подскочи и стреснатата кобилка направи огромен скок. Нужно й беше известно време, за да успокои животното, преди да отговори на чудовищната му забележка.

— Не ставайте смешен. — В гласа й прозвуча сериозен укор, погледът й ясно издаваше неодобрение.

— Какво смешно има? — попита меко Алекс. — Просто ви купих кон. Най-добрия за вас. Ако нямате конюшня, ще го подслоним в моята. Щом пожелаете да излезете на езда, ще ми пратите вест и конярят ще доведе кобилката пред вратата ви. Просто и удобно.

Ливия продължи да го гледа втренчено, без да мигне.

— Вие сте луд — рече тихо тя. — Не мога да приема такъв подарък, при никакви обстоятелства. Първо, обществото няма да одобри действията ми и второ, изключено е джентълмен да направи на дама толкова скъп подарък, ако не… Господи, нямам думи да изразя колко ме обидихте.

— Обидил съм ви? — В гласа на Алекс прозвуча искрена изненада. — Как може един подарък да ви обиди? Само преди минута казахте, че кобилата е прекрасна. Исках само да ви доставя радост. За мен е истинско щастие да гледам как яздите кон, който е достоен за вас.

— Наистина ли не разбирате? — Междувременно Ливия бе проумяла, че той наистина не е в състояние да разбере защо подаръкът му е невъзможен. — Ние с вас изобщо не се познаваме. Срещали сме се само два пъти… е, добре, три. Какво ще си помислят хората?

— Кой се интересува какво ще си помислят хората?

— Не ставайте глупав — отвърна остро тя и в гласа й прозвуча отчаяние. — Аз живея в това общество и така ще е до края. За вас може би важат само собствените ви правила, княз Проков, но аз не мога да си позволя да участвам във вашите игрички. Готова съм да повярвам, че не сте си помислили нищо лошо, като сте пожелали да ми направите този безсрамен подарък, но ви гарантирам, че обществото ще си извади собствени заключения. Нямам намерение да ставам за посмешище. Мисля, че е най-добре да се върна на Кавендиш Скуеър.

Ливия стегна юздата и обърна коня в посоката, от която идваха. За нещастие точно в този миг се появи файтон. Кобилата изведнъж се озова срещу два едри коня, изцвили страхливо и отметна глава назад. Алекс се наведе светкавично, грабна юздата и издърпа уплашеното животно настрана. Файтонът мина съвсем близо до тях и файтонджията ги наруга с най-груби думи.

— Това не беше особено умно от ваша страна — рече укорно князът. — Никога не обръщайте коня си насред оживена улица.

— Знам — отговори през стиснати зъби Ливия. — Пуснете юздата.

Той се поколеба.

— Нали искахме да отидем в парка. По-добре да продължим разговора някъде, където няма такова движение.

Макар че кипеше от гняв, Ливия се принуди да признае, че той е прав. Беше изключено да се прибере вкъщи сама, както и да се скара с него насред Оксфорд стрийт. Дръпна нетърпеливо юздата и със знак му даде да разбере, че е съгласна с предложението. Той веднага отдръпна ръката си и потегли напред. Двамата стигнаха в мълчание до Хайд Парк и завиха по алеята за ездачи. Само след минути Ливия осъзна, че мястото е крайно неподходящо за сериозен разговор. Прекрасният септемврийски следобед бе привлякъл в парка десетки ездачи. Лондонското висше общество се наслаждаваше на топлото есенно слънце — по широката алея непрестанно трополяха карета, конете се движеха бавно и редицата често-често спираше, когато се срещаха познати и приятели. Нямаха възможност да се измъкнат от навалицата. Освен това непрекъснато срещаха познати и трябваше да се поздравяват. През цялото време ги следваха любопитни погледи. Интересът към коня й също беше голям.

— Не можем да говорим тук — рече тихо тя, за да прекъсне натегнатото мълчание. — Готова съм да направя една обиколка на парка, а после ще ме върнете на Кавендиш Скуеър и ще сложим край на този смешен епизод.

— Не мога да проумея защо наричате подаръка ми смешен — отговори глухо Алекс. И той като нея се стараеше да изглежда спокоен и дори се усмихваше. — Очевидно вашето разбиране за обида е много различно от моето, скъпа.

— Сега това няма значение — отсече Ливия, но като забеляза идващия насреща им мъж, веднага млъкна. — О, Ник, как сте? Не съм ви виждала цяла вечност.

— Не бях в града, милейди — отговори сър Никълъс Питършам и спря жребеца си. — Прекрасно животно яздите — добави въодушевено той и огледа внимателно сивата кобила. — Да не би наемната конюшня да е обновила състава, или сте решили да създадете собствена?

— Нито едното, нито другото — отговори бързо Ливия. Трите приятелки се бяха запознали с Ник още първите дни след пристигането си в Лондон и оттогава често се срещаха. Не биваше да го навежда на лоши мисли. — Кобилата не е моя. Княз Проков ми я предостави за разходка в парка. Познавате ли княза, Ник?

— Доколкото си спомням, наскоро се срещнахме в Броукс — отговори небрежно, лорд Питършам. — Как сте, Проков?

— Благодаря, отлично, сър Никълъс. — Алекс кимна и направи лек поклон. — Наслаждаваме се на ездата.

— Ах, разбирам… естествено.

Ник изкриви лице. Отговорът на княза му вдъхна чувството, че присъствието му е нежелано… поне за придружителя на Ливия. Огледа я предпазливо, премести поглед към Проков и кимна несигурно.

— Е, тогава ще ви оставя да яздите спокойно. И без това бързам. Но моля те, Лив, кажи ми имате ли вести от Нел и Хари? В последното писмо, което получих от Хари, пише, че подготвят завръщането си в Лондон.

— Знам само, че в момента са в Хемпшир, за да сключат мир със стария граф — съобщи Ливия. — Нямаме представа кога ще се върнат в Лондон.

Много й се искаше да покани Ник да поязди с тях, но реши да не го прави. Княз Проков се държеше студено и й даваше да разбере, че компанията на Ник е нежелана. Незнайно по какви причини тя прояви разбиране към каприза му. Но как би могло да бъде другояче с мъж, готов да отстрани от пътя си всяко препятствие, дори с непозволени средства? — запита се ядосано тя и веднага си каза, че се ядосва повече на собствената си неспособност да се противопостави на Алекс, отколкото на самия него.

— Заповядайте някой ден на Кавендиш Скуеър, Ник — сбогува се Ливия със сърдечна покана към приятеля си. — Надявам се да ви видим много скоро.

— Разбира се, Лив. Ще дойда още утре, ако нямате нищо против.

— Прекрасно! Довиждане, Ник!

Алекс кимна кратко и лордът се отдалечи със смръщено чело. Нещо не беше наред. Съвсем ясно бе забелязал, че Ливия е нервна и едва се сдържа.

— Добър приятел, предполагам — започна Алекс, щом Ник се отдалечи.

— Да — отговори кратко Ливия.

— Имате ли и други добри приятели сред мъжката половина от обществото? — попита делово той.

— Това изобщо не ви засяга — изсъска Ливия.

Алекс се засмя тихичко.

— Питам се колко съперници имам.

— Съперници? Как да разбирам тази дума? — попита тя, готова да избухне в смях, но веднага се укори, задето безсрамието му я развеселяваше.

— Много държа само аз да се наслаждавам на вниманието на най-красивата, най-възхитителната жена в Лондон — отговори тържествено той.

— Прекалихте със силните думи — отвърна Ливия. — Вашите екстравагантни и безполезни комплименти подлагат на изпитание търпението ми, княз Проков.

— За всичко е виновна руската ми кръв — отговори жално той. — Руският народ обича да преувеличава. Умереността ни е чужда. Все повече се убеждавам, че ми е много трудно да заприличам на англичанин — много по-трудно, отколкото си представях.

— Не ви вярвам нито дума — отговори сърдито тя. — Не вярвам, че вашата руска кръв или така нареченият ви славянски темперамент са отговорни за държанието ви. Вие играете. И по неразбираеми за мен причини ме въвлякохте във вашата игра, но ми позволете да отбележа, че с подобна тактика няма да постигнете каквото сте намислили… каквото и да е то.

Ливия препусна напред и Александър я проследи със замислен поглед.

— Тогава е най-добре да променя тактиката — рече той, когато я настигна и се изравни с нея. — Бихте ли ми казали как е най-добре да се държа, за да стигна по-бързо до целта? Сигурно вече сте разбрали, че схващам бързо.

Ливия го огледа смръщено. В сивите й очи светна неловкост. Инстинктът й подсказваше, че това вече не е игра.

— Моля ви, Алекс, кажете ми искрено: защо се залепихте за мен и не ме пускате?

— Защото съм напълно безсилен срещу обзелото ме чувство — отговори тихо той. — Още когато ви видях за първи път… трябваше… исках… — Усмивката му беше обезоръжаваща. — Защо просто не се чувствате поласкана? Защо не приемате комплиментите ми?

Думите му звучаха напълно невинно. Ливия беше достатъчно искрена пред себе си, за да признае, че обяснението му я развълнува по особен начин. По гърба й пробягваха сладостни тръпки. Не можеше да отрече, че го харесва и че вниманието му я ласкае.

— Добре, ще се опитам — отговори тя, като се стараеше да говори делово. — Но няма да приемам повече подаръци. Даже да е само букет цветя.

— Колко жалко. Нямате представа колко ми е приятно да ви правя подаръци.

— О, моля, не извъртайте нещата! Много ли държите да ме представите като подла неблагодарница? — попита обидено тя. — Убедена съм, че много добре знаете каква е разликата между букет цветя и цяла ботаническа градина. Както и разликата между копринен шал и расова кобила.

— Не виждам особена разлика. Най-важното е подаръкът да е подходящ. Когато правя подарък, искам получателят да се зарадва и да е щастлив. Няма ли да се съгласите поне да ви давам под наем кобилката, когато искате да пояздите?

Докато говореше, Алекс не откъсваше очи от нея и дълбоко в сините зеници светеха искри, които я привличаха неустоимо. В този момент той не й изглеждаше ни най-малко нахален и арогантен, а искрен… и дори раним. Руският княз искаше да й направи подарък, който да я зарадва. С какво право го отблъскваше? Не, това беше абсурд. Гласът вътре в нея, който й внушаваше, че се държи неблагодарно, трябваше да замлъкне.

— Да — отговори просто тя. — Ще се радвам много, ако ми позволите от време на време да яздя тази прекрасна кобила. Много съм ви благодарна, Алекс. — Помилва копринената грива и продължи замислено: — Ездата с нея е огромно удоволствие. Но според мен трябва да я изпробвам на друго място, не в Хайд Парк. Тук сме принудени да се съобразяваме с твърде много хора и коне.

— Тогава да отидем в Ричмънд — предложи веднага той. — Там има достатъчно широки и дълги алеи. Ще отпуснете юздите и ще видите какво може малката.

Казвайки тези думи, князът пришпори коня си.

— Невъзможно! — извика Ливия. Този човек беше непоправим! Наистина ли искаше още сега да я отведе в Ричмънд?

— Скоро ще се стъмни.

— Тогава ще отидем утре сутринта. Ще дойда пред дома ви точно в десет. С кобилата, разбира се. Ще прекараме целия ден заедно. Ще си направим пикник.

В очите на Алекс светеше решителност и Ливия изпита отчаяние.

— Пак го направихте, Алекс.

— Какво съм направил? — попита смаяно той.

— Говорите ми така, сякаш сте убеден, че нямам друга работа, освен да се подчинявам на желанията ви. Нима забравихте, че сър Никълъс обеща да ме посети утре сутринта?

— О, това е без значение — отвърна той с пренебрежителен жест. — Като не ви намери вкъщи, ще остави картичката си и ще намине друг път. Разбира се, можете да му оставите писъмце или да помолите приятелката си да го приеме и да му обясни.

— Ами ако Аурелия има други планове? — попита сухо Ливия.

— Е, добре, напишете му кратко писмо — отговори нетърпеливо князът. — Или кажете на иконома да му обясни. Убеден съм, че утре ни очаква най-прекрасният слънчев ден през тази есен. Трябва да се възползваме от удобния случай.

— През този сезон времето често се променя — напомни му Ливия и въздъхна. — Алекс, вие сте непоправим.

— Да, това е едно от най-приятните ми качества — засмя се той. — А сега искам да изберете име на кобилата.

— Тя не е моя. Защо аз трябва да й дам име? — попита хладно Ливия.

— Защото на мен не ми хрумва нищо подходящо — изохка театрално той. — Сигурно ще я нарека Силвър или нещо подобно. А вие ще й измислите най-хубавото име. Моля ви, направете го — така ще направите услуга и на мен, и на нея. Сигурно знаете, че е от голямо значение как се казва един кон.

Пак успя да ме залъже, помисли си недоволно Ливия и се предаде. Какъв смисъл да се противи?

— Това е вярно… Само че ми трябва време да помисля. Засега вашата красавица ще си остане без име.

— Желаете ли да се връщаме на Кавендиш Скуеър, или ще направим още една обиколка?

— Връщаме се — реши Ливия. Имаше чувството, че е била премазана от парна машина. И кой беше виновен, ако не княз Проков? Тя имаше спешна нужда да си поеме дъх и да обмисли положението много сериозно.

— Както желаете — кимна с усмивка князът.

Щом стигнаха пред къщата й, той скочи от коня, за да й помогне да слезе. Свали я от седлото и стисна ръката й малко по-дълго, отколкото беше нужно и прилично. Накрая я поднесе към устните си и положи лека целувка върху китката.

— Тогава до утре, Ливия — прошепна той и задържа погледа й. — В десет, нали?

Тя кимна и понечи да издърпа ръката си, но той я стисна за миг, после я пусна и с усмивка я придружи до входната врата. Чувствата й се събудиха. Нещо в сините му очи я смущаваше. В погледа му имаше решителност… и желание. Поведението му нямаше нищо общо с безобидните флиртове в обществото. Това вече не беше игра, нито преувеличен комплимент. Точно така, каза си тя с внезапна убеденост, той не играе. Намеренията му са сериозни. Колкото по-бързо разбере какво всъщност става, толкова по-добре за нея.

Алекс почука силно, изчака икономът да отвори вратата и се сбогува. Блясъкът в очите му бе изчезнал, сега в сините зеници светеше само светска учтивост.

— Ще броя минутите до утре, скъпа Ливия.

Тя му се усмихна за сбогом и бързо си влезе вкъщи. Зарадва се, че отново е между добре познатите четири стени на дома си. На сигурно място, където винаги знаеше какво се случва.

Дълбоко замислен, Алекс слезе по стълбите, възседна жребеца си, вдигна глава и огледа внушителната сграда. Нямаше никакво време, трябваше веднага да щурмува крепостта. Ако царят наистина отзове посланика си в Лондон, той трябва да е утвърдил положението си в обществото. Не беше достатъчно да е приет от лекомислените ергени — трябваше да се движи в двора, да е уважаван от влиятелните дами и техните съпрузи, от дипломатите и политиците. Не беше нужно да се ожени веднага. Достатъчно бе да обяви годежа си с уважавана и добре поставена в обществото млада дама и да определят дата за сватбата. Това щеше да му отвори всички врати. Затова бе избрал тактика, която му обещаваше бързо постигане на целта. Имаше достатъчно опит с жените и беше убеден, че ще спечели играта. Жените направо се разтапяха, когато мъжът се отнасяше към тях с непоколебима решителност, редувана с ласкателни за суетата им жестове. Днес обаче го мъчеха съмнения. Ливия не беше като жените, с които беше общувал досега. Тя имаше ум и сърце и умееше да води спор. Отдавна бе минала възрастта за женене, но все още беше девствена. Би трябвало да е поласкана, дори въодушевена, че един престижен ерген я отрупва със знаци на внимание. Да, би трябвало да му дава всички аванси, за да й предложи брак. Вместо това тя се стараеше да го държи на разстояние. Сигурно има причини една толкова красива жена да остане сама досега, каза си той. Има нещо, което не й позволява да живее като всички други жени. Вероятно защото е финансово независима… или поне така си мисли. Най-лесното би било да разсее заблудата й и да й предложи брак в замяна. Един вид обезщетение за всички съмнения и обърквания, които носеше със себе си ухажването. Би било безумие да отхвърли предложението му. Въпреки всички тези разумни доводи обаче той не беше съвсем наясно какво се е случило след първата им среща. Имаше чувството, че се заплита като муха в нейната паяжина и лека-полека губи от поглед основната си цел.

А простата истина беше, че той я желаеше с цялата сила на тялото си. Да, желанието му беше толкова силно, че ако не внимаваше, можеше да го унищожи. И ако беше честен пред себе си, трябваше да признае, че не е само това. Желанието му не беше чисто физическо. Вярно, когато гледаше високия, пищен бюст, стройната талия и прекрасно заобления ханш, слабините му се разтреперваха. Външно Ливия беше много сдържана, но той всеки ден се убеждаваше, че зад хладната външност бушува огън. Тя беше толкова импулсивна, че в леглото сигурно щеше да е прекрасна — а и извън леглото. Ливия Лейси притежаваше темперамент, който му напомняше за живак. Характерът й със сигурност не беше идеален, освен това тя нямаше да се поколебае да използва лактите си, ако някой се опита да нахлуе в личната й сфера. Алекс размишляваше, мечтаеше, усмихваше се…

Най-после се овладя и си заповяда да се стегне. Не биваше да забравя, че иска да се ожени за Ливия, за да я използва като полезен инструмент, като помощник в делата, с които се беше заел. Трябваше да помни това и да не дава воля на горещото желание в сърцето и тялото си. Извърна се назад да види къщата още веднъж и смръщи чело. Имаше още една цел, която не биваше да забравя. Майка си. Жената, която не познаваше. Коя е била София Лейси? Явно любовница на баща му… достатъчно безкористна, за да се откаже от детето си, защото е била убедена, че така е най-добре за него. Още от най-ранно детство той се разкъсваше от любопитство и гореше от желание да узнае коя е англичанката, която го е родила. В някое скрито ъгълче на къщата със сигурност щеше да намери ключа към истинската природа на майка си. Верните й служители непременно щяха да му разкажат каква е била. Сигурно са й служили дълго и предано, щом се е постарала да осигури старините им. Все още нямаше право да ги разпитва. Първо трябваше да влезе подобаващо в къщата. Да стане техен господар.

Александър разтърси глава и прогони смущаващите мисли. Трябваше да се съсредоточи изцяло върху мрачните дела, които го бяха довели в Англия. Нямаше време за губене. Дали пък да не приложа друга тактика спрямо Ливия? — запита се изведнъж той. Или да увелича натиска, като й направя предложение, което да не може да отхвърли? Съзнаваше, че преди да тръгнат за Ричмънд, трябва да е взел решение.

 

 

— Какво се е случило? — извика Аурелия веднага щом Ливия влезе в салона. — Защо си с костюм за езда? Нали се бе облякла за разходка?

— Оказа се, че съм се заблудила — отговори Ливия и се отпусна на дивана. — Алекс ме бил поканил на езда, а не на разходка. И доведе страхотна кобилка, купена специално за мен.

За миг Ливия се запита дали да разкаже на приятелката си за истинските намерения на княза, но се отказа. Засега.

— Значи си се преоблякла набързо? — попита Аурелия и присви очи. Нещо не беше наред.

— Точно така — потвърди безгрижно Ливия. — А утре ще отидем на езда в Ричмънд Парк. Искам да изпробвам как препуска кобилата.

— Разбирам — промърмори Аурелия, въпреки че не разбра абсолютно нищо.

— Ник обеща да намине. Моля те да ме извиниш пред него и да му предадеш, че съм възпрепятствана да го видя.

— Разбира се, ще го направя. Кога се видя с Ник?

— Срещнахме се в парка. Нали ти казах, просто спомена, че ще намине. — Ливия явно не казваше цялата истина. — Нямаме твърда уговорка.

— Разбирам — повтори Аурелия и безпомощността й се засили. — Но щом аз трябва да остана тук, коя ще е компаньонката ти, докато яздиш в Ричмънд Парк с княза?

Ливия вдигна рамене.

— Не ми трябва компаньонка, Ели. Никой няма да ни види, никой няма да узнае.

Аурелия поклати глава.

— Не бъди толкова сигурна. Все някой ще види, че излизаш от града сама с княза, и клюкарките ще узнаят много скоро. Това ще застраши доброто ти име. Опасно е да говорят за теб, нали знаеш? Едно е да яздите в Хайд Парк, където се разхожда цялото общество, но съвсем друго да препускате по самотните алеи на Ричмънд Парк.

Ливия прехапа устни. Приятелката й, естествено, беше права. Но когато се уговори с княза да си направят пикник в Ричмънд Парк, нито тя, нито той мислеше за придружителка. Би било хубаво приятелката й да излезе на разходка с тях — двете се разбираха много добре, но при утрешната среща трети човек беше излишен. Без да го признава пред себе си, тя искаше отново да изпита онзи възбуждащ гъдел на играта с огъня. Прекрасно чувство, което я обземаше при всяка среща с Александър Проков. Мина доста време, преди Ливия да събере смелост да си признае какво изпитва, но сега вече нямаше съмнение. Приличието и съобразяването с обществото нямаха място в света на руския княз и на нея точно това й харесваше. Той я възбуждаше, караше цялото й тяло да пулсира. Ето, още отсега очакваше с тръпнеща радост утрешния ден.

Имаше предостатъчно мъже, с които би могла да излезе на езда в Ричмънд Парк, придружена от Ели, но Александър Проков със сигурност не беше сред тях. Ливия осъзна, че приятелката й я гледа втренчено и се изчерви.

— Ще си взема файтон — реши бързо тя. — Даже да ме види някой, няма да знае накъде съм се запътила. А изляза ли от града, там вече никой не ме познава. Алекс ще ме чака с конете в парка. После пак ще се върна с файтон. Никой няма да ме заподозре.

— Да, никой — съгласи се саркастично Аурелия. — Но не забравяй, че трябва да яздите само по скритите алеи, там, където почти не ходят хора от нашето общество. Предполагам, че той точно това иска.

Под изучаващия поглед на приятелката й бузите на Ливия пламнаха още по-силно.

— Мисля, че си права — промълви тихо Ливия. — Но разбери, Ели, това засяга само нас.

— Добре, мила, щом така искаш. — Аурелия вдигна рамене. — Аз не нося отговорност за теб. Надявам се, че знаеш какво правиш.

Ливия избухна в смях.

— Сериозно ли мислиш, че знам? Аз не съм толкова сигурна.

— Лив, нямам намерение да ти държа морални проповеди — успокои я с усмивка приятелката й. — Когато Хари се прехвърли през прозореца на Нел, не я укорявахме, помниш ли? Ако ти се иска да преживееш приключение с руския княз под дърветата в Ричмънд Парк, направи го. Само внимавай, защото тревата е влажна.

Ливия се засмя облекчено.

— Надявам се, че няма да се стигне чак дотам. Въпреки това признавам, че мисълта за утрешната езда много ме вълнува.