Джейн Фийдър
Опасен маскарад (12)

11

Преподобният Лейси седеше в кабинета си и обмисляше неделната си проповед. Затова не чу пристигането на каретата. Обикновено не обръщаше особено внимание какво става около него, защото животът му вървеше по строго подредени коловози и близките му се стараеха да спазват традиционния ред и въведените от него обичаи. Когато вратата на стаята му се отвори без задължителното предупредително чукане, той се стресна и сърдито вдигна глава. Ливия не влезе, само надникна през открехнатата врата.

— Да си отида ли? — попита с усмивка тя, сякаш наистина не искаше да му пречи.

— Велики боже, Ливия! Влез, разбира се. — Баща й се надигна иззад писалището и вдигна очилата на високото си чело. — Защо не ме предизвести за посещението си, детето ми?

— Защото доскоро и аз самата не знаех, че ще дойда — отговори весело тя. — Просто седнах в каретата и потеглих.

Ливия влезе в добре познатата стая и тихо затвори вратата зад гърба си.

— Какво означава това? — попита подозрително баща й. — Доколкото си спомням, винаги съм те учил да се изразяваш ясно и точно. Английският език е достатъчно богат и ти не бива да злоупотребяваш с него, като образуваш такива смешни и безполезни изречения.

Въпреки че в гласа му звучеше гняв, бледосините му очи светеха от радост. Той разпери ръце и нежно прегърна дъщеря си. След това направи крачка назад, сложи ръце на раменете й и я погледна в очите.

— Дай да те видя.

С годините младежкият блясък в очите му бе угаснал, но острата наблюдателност и будният дух изобщо не бяха пострадали.

— Какво не е наред, Ливия?

Тя поклати глава.

— О, татко, всичко е наред! Но не бих искала да ти преча да си свършиш работата. По-добре е да вечерям и да дойда пак след един час. Денят беше дълъг и уморителен.

— Дошла си от Лондон само за един ден?

— Да, с пощенската карета — обясни Ливия. — Сменяха конете на всеки час и се придвижвахме много бързо.

Преподобният Лейси смръщи чело.

— Сигурно е било много скъпо.

Ливия, естествено, не можеше да му каже, че друг е платил пътуването й.

— Според мен си струваше — отбеляза спокойно тя. — Понякога човек може да си позволи да пътува луксозно. Иначе щях да нощувам в някой крайпътен хан и да платя за прислужница.

Баща й обмисли сериозно аргумента и кимна.

— Да, може би си права… Хайде, върви да вечеряш. А след час ела при мен да ми разкажеш защо си тръгнала така прибързано.

Ливия кимна и слезе в кухнята. Там завари Марта — жена от селото, която бе поела домакинството след заминаването й за Лондон. Тъкмо разбъркваше супата на печката.

— Имаме зеле и картофена супа, лейди Лив. От обяда на свещеника остана и малко пилешки пастет — посрещна я ведро тя. — Достатъчно ли е, или да ви сваря и две яйца?

— Не, няма нужда. Ще хапна супа и пилешки пастет. Много благодаря, Марта.

Ливия седна до дългата кухненска маса.

— Как е баща ми? Как се чувства в последно време?

— О, добре е. — Марта сипа солидна порция супа в глинена купичка и я сложи пред Ливия. — При влажно време го мъчат ставите, но иначе е добре. И пак не ми позволява да паля огън в кабинета му. Чака да дойде…

— Двайсети октомври — допълни с усмивка Ливия. — Така и не можах да разбера защо този ден е свещен за него. Никакъв огън след двайсети март и преди двайсети октомври. Само ако навън има един метър сняг. — Тя започна да яде супата. — Но иначе е здрав, нали?

— О, да. — Марта отряза дебела филия ечемичен хляб, набучи я на ножа и я подаде на Ливия. — Толкова се е задълбочил в книги и документи, че не си ляга преди полунощ. Но според мен така му е добре. — Жената отиде да вземе пастета от килерчето, без да престава да говори. — Липсвате му, лейди Лив. Никога няма да го признае, но е така.

Марта излезе от килера и сложи купата на масата.

— Искате ли да стопля пастета във фурната?

Ливия само кимна, защото устата й беше пълна. Наистина е странно, мислеше си тя — седя тук, в татковата кухня, хапвам си от простата му храна и си бъбря с Марта, сякаш никога не съм била на Кавендиш Скуеър. Чувстваше се както някога. Сякаш изобщо не беше живяла сред лондонската аристокрация, сякаш не беше ходила по балове и опери, сякаш не бе посещавала изискани салони. Възможно ли беше изминалите месеци да не са повлияли на сърцето й? Тя погледна крадешком икономката, която тъкмо пъхаше пастета във фурната, където печаха и хляба. Марта се държеше така, сякаш Ливия все още беше младото момиче, което с радост й помагаше да белят портокали, защото много обичаше портокалов конфитюр. Какво ли ще каже Марта, като види княз Проков?

— Какво ви доведе така внезапно при нас, лейди Лив? — Марта седна насреща й и изтри ръце в престилката. — Надявам се, че не е нещо лошо.

— О, разбира се, че не е лошо. — Ливия обра остатъците от супата с последната хапка хляб. — Имате ли още от бъзовото вино, Марта? С радост бих изпила една чашка.

Жената се засмя доволно.

— Помня, че вие обичате моето вино, затова съм запазила една бутилка специално за вас. Единствената от последната реколта. — Тя се надигна тромаво и отиде в килера. — Да, тук е. — Донесе бутилката и грижливо изтри праха с престилката си.

— Моля ви, изпийте една чашка с мен — покани я Ливия и сложи купата в мивката.

— С удоволствие — отговори непринудено Марта и отвори бутилката. — Вие налейте, а аз ще дам пастета. — Тя застана пред печката и попита с привидна небрежност: — Да не би да имаме повод за празнуване?

— Надявам се да ви зарадвам — отговори с усмивка Ливия, докато наливаше виното в две чаши. — Ще се омъжвам, Марта.

— Божичко! — Икономката се обърна с купа в ръце и се засмя зарадвано. — Това е най-хубавото нещо, което съм чувала от много време насам. Милата ми! А кой е щастливецът?

— Казва се Александър Проков — отговори Ливия и посегна към ухаещия пастет.

— Звучи чуждестранно — отбеляза подозрително Марта и пак седна насреща й. — Но в град като Лондон сигурно живеят много чужденци.

— Права сте — кимна усмихнато Ливия. — Годеникът ми ще дойде тук вдругиден, за да говори с татко. Мисля да го настаним в синята стая. Утре ще я проветрим и ще приготвим всичко.

— Значи той ще нощува тук?

— Да, така смятам. Разбира се, ако татко даде съгласието си. Щом сме сгодени, спокойно може да нощува в дома на баща ми, нали?

— Да, точно така — кимна удовлетворено Марта. — Пия за вас, мила моя. За дълъг, щастлив живот. — Тя чукна чашата си в чашата на Ливия и продължи настойчиво: — Вярвам, ще успеете да убедите отец Лейси, че няма нищо лошо да сключите брак с чужденец.

Ливия потръпна. Марта май не беше толкова убедена. Но баща й беше умен, образован човек, обиколил света. Надали би се отнесъл предубедено към мъжа, дошъл да помоли за ръката на дъщеря му, само защото не е англичанин. Въпреки това й беше трудно да скрие страха си, когато се върна в кабинета му.

Баща й стоеше пред студената камина, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона. Ливия забеляза колко са овехтели дрехите на баща й и се намръщи. Знаеше, че той не обръща внимание как е облечен, нито какво слагат пред него на масата. Неволно го сравни с винаги безупречно облечения княз Проков и в сърцето й се промъкна угризение.

— Е, какво имаш да ми кажеш, скъпо дете? — попита приветливо той, но погледът изпод гъстите вежди беше доста остър. — Или сам да отгатна?

— Дали ще можеш? — попита Ливия и приседна на страничната облегалка на едно кресло.

— Като си помисля, има твърде малко причини да се върнеш вкъщи без предизвестие — започна с усмивка отец Лейси. — Може би си изпаднала в немилост. Или изворът на финансовата независимост, който наследи от София Лейси, е пресъхнал. Или си решила да се омъжиш и си така добра да ме осведомиш за предстоящия си брак, преди целият свят да узнае.

— Никога не бих допуснала ти да узнаеш последен — рече тихо Ливия и се почувства обидена. Нима баща й наистина смяташе, че тя би могла да се отнесе към него с такава неблагодарност? — Прав си, смятам да се омъжа. Дойдох да ти го кажа, преди да те посети Алекс.

— Алекс ли? — промърмори замислено баща й.

— Александър. Княз Проков — продължи Ливия, без да откъсва поглед от него.

Лицето на баща й остана неподвижно.

— Руснак… Доста интересно, като се има предвид сегашното политическо положение. Е, разкажи ми за него, Ливия.

Отец Лейси се обърна към малката масичка, където стоеше гарафа.

— Редно е да вдигнем тост. Ще пийнеш ли чашка коняк с мен, скъпа?

Ливия го погледна нерешително. Вече беше пила доста от бъзовото вино. После обаче реши, че не би било зле да си вдъхне малко смелост.

— Да, благодаря ти, татко. — Тя пое кристалната чаша, която той й подаде, и започна да разказва. Баща й слушаше, кимаше и отпиваше по малко коняк. След като Ливия свърши, мина доста време в мълчание и накрая тя не издържа:

— Е, татко даваш ли ми благословията си?

Баща й я огледа замислено.

— Отдавна копнея да те видя омъжена за добър и почтен човек… човек, когото обичаш и уважаваш и който отговаря на чувствата ти. — Отпи още малко коняк и втренчи поглед в дъщеря си. — Виж, скъпа, ти ми разказа всичко, което знаеш за този мъж, и аз намирам, че е плашещо малко. Ала не ми каза нито дума дали го обичаш и можеш ли да си представиш живота без него.

Ливия сведе поглед към кехлибарената течност в чашата си.

— Нямам никакъв опит в тези неща, татко. Но знам, че съм готова за брак и че искам да направя тази стъпка. Онова, което изпитвам към този мъж, е много по-различно от всички чувства, които съм изпитвала досега. Той отговаря на чувствата ми, убедена съм в това. Според мен има разлика дали човек е влюбен в някого, или го обича. Мога само да кажа, че съм влюбена в Алекс. Трудно ми е да опиша това чувство. Надявам се и вярвам, че с времето чувствата ми към него ще се превърнат в истинска любов.

Баща й кимна удовлетворено.

— Прекрасен отговор, мила моя. Ти си достатъчно голяма, за да вземаш решенията си сама. Става въпрос за твоето бъдеще. Но аз бих бил безотговорен баща, ако не те предупредя, че сте взели това съдбоносно решение за твърде кратко време.

Той я погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Да, предполагах, че ще останеш с това впечатление — кимна сериозно Ливия. — Но, знаеш ли, аз имам чувството, че го познавам много отдавна. Съгласих се Хари да го проучи, да разбере с какви хора се среща, защото знаех, че ще повдигнеш възражения… но Хари не откри нищо подозрително. Запознах се с няколко негови сънародници… умни, образовани, състоятелни хора. Алекс се движи в най-доброто общество. Майка му е англичанка, но не знам почти нищо за нея. Доколкото разбрах, починала е почти веднага след раждането му…

Ливия замълча, изненадана от думите си. Защо бе останала с това впечатление? Алекс със сигурност не бе казал нищо подобно. Но сега това не беше важно.

— Исках само да кажа, че Алекс вече е представен в двора и се числи към най-тесния дворцов кръг. Каза ми, че е възпитан в двора на царица Екатерина. Заедно с внука й. — Ливия разпери ръце. — Не знам какво още да ти кажа за него.

— Опиши ми какъв е по характер — подкани я меко баща й.

— Нямаш ли доверие в моята преценка?

Отецът винаги беше окуражавал дъщеря си да му възразява, когато смята, че той се заблуждава.

— Разбира се, че вярвам в преценката ти, Ливия — засмя се той, — но често се случва страстта да замъгли погледа. Ти сама ми призна, че си влюбена в този мъж. Как би могла да си сигурна какъв е човекът, в когото си влюбена?

— Достатъчно ми е, че дълбоко в себе си чувствам сигурност — отговори твърдо Ливия.

— Значи той няма намерение да те отведе в Русия, когато сключите брак?

— Той казва, че ще живеем в Англия и аз му вярвам.

Отецът мълча дълго, без да откъсва поглед от дъщеря си. След малко поклати глава.

— Е… поне няма да се тревожа дали ще имаш достатъчно хляб на масата си… Знае се, че руските аристократи притежават несметни богатства… на гърба на робите… или на крепостните, както ги наричат. — Лицето му изрази неодобрение. — Виж, Ливия, това средновековно владичество е направо отвратително. Трудно ми е да се примиря с мисълта, че ще извличаш полза от робството. Дори като знам, че от тази женитба зависи щастието ти.

Ливия потрепери. Нима баща й щеше да й откаже благословията си само защото имаше принципни възражения срещу един обществен ред, съществуващ от столетия?

— Алекс не е в състояние сам да се пребори със системата — отбеляза тихо тя, но веднага усети колко жалко прозвучаха думите й.

— Да, но би могъл да освободи крепостните си. Би могъл да им възложи да обработват земите му и да им плаща добро възнаграждение — обясни с въздишка отец Лейси. — Въпреки това ще дам съгласието си. Неразумно е да държа един-единствен млад мъж отговорен за злото и несправедливостта, упражнявани дълги векове в една голяма страна. Кой знае, може би един ден той ще погледне на нещата с моите очи. И така, скъпа, аз ще приема княз Проков и ще направя всичко, което изисква бащиният дълг при тези обстоятелства. Знаете ли вече кога искате да се състои венчавката? Трябва да запиша датата в църковния календар.

— В събота преди Коледа — отговори Ливия и очите й се напълниха със сълзи. Облекчението я връхлетя с такава сила, че едва сега й стана ясно с какъв страх е очаквала този важен разговор. Вече й беше все едно дали баща й ще хареса бъдещия й съпруг, дали ще го оцени по достойнство. Най-важното беше, че той няма да й откаже съгласието си.

— Добре, в събота преди Коледа. Така да бъде. — Отец Лейси застана пред дъщеря си, помилва бузата й и я целуна по челото. — Ще бъдеш прекрасна булка, мила моя. Напомни ми да ти подаря накитите на майка ти. Сигурен съм, че ще намериш в кутията няколко прекрасни перли, които ще отиват много на косата и тена ти.

 

 

Два дни по-късно Алекс отиваше да вземе коня си и да тръгне за Хемпшир. Изведнъж усети, че го следят. Обърна се внимателно, но не забеляза нито една подозрителна личност зад гърба си, нито от другата страна на улицата. Въпреки това го обзе тревога. Опитът в армията го бе научил да вярва безусловно на инстинктите си, когато подуши опасност. Забави крачка, след малко спря и издуха несъществуваща прашинка от ръкава си. Така можа да се огледа незабелязано. Мъжът, който вървеше от другата страна на улицата, също спря и вдигна възхитен поглед към разкошната фасада на една къща. Алекс продължи пътя си със съзнанието, че не е сам. Напрегна слух, за да разбере дали стъпките на преследвача се приближават. Мъжът вървеше на същото разстояние зад него, размахвайки бастуна си.

Шпионите вървяха след Алекс от една седмица. Веднага щом излезеше от къщи, тръгваха подире му. Кой им плащаше? Дали бяха от английските тайни служби? Дали подозираха, че той участва в политическите разногласия между Англия и Русия? Беше готов да се закълне, че от пристигането си тук не е направил нито една грешна стъпка. Нито той, нито другите. Николай играеше ролята си съвършено — много му отиваше да се представя за очарователен развратник, това беше близо до характера му. Фьодоровски с лекота и увлечение играеше ролята на разсеян учен. Това се отнасяше и до останалите от малката група руски революционери, събрали се в английската столица. Само Татаринов не беше като тях. Добре, че не се движеше в техните кръгове. Доколкото знаеше, Татаринов живееше много уединено.

Алекс ускори крачка с намерението час по-скоро да стигне до конюшнята. Ала вместо да вземе коня си, зави в малката уличка на ковачите. Щеше да мине време, докато агентите разберат, че не е излязъл от обора на кон. Погледна бързо през рамо и установи, че уличката е празна. Направи крачка встрани и влезе в първото дюкянче. Златарят бързо излезе от задната стаичка и се усмихна с очакване.

— Какво мога да направя за вас, милорд?

— Търся сребърна захарница — отговори бодро Алекс и се извърна, за да вижда какво става на улицата, без да го забелязват отвън.

Собственикът на магазина нареди няколко захарници върху дългия тезгях. Само след минута в уличката се появи преследвачът му. Браво, явно се отличава с бърз ум, помисли си Алекс. Браво и на него самия, защото инстинктът не го бе излъгал. Наистина го следяха. Но какво означаваше фактът, че мъжът бе влязъл след него в тясната странична уличка? Само едно: агентът не си правеше труда да го следи дискретно — защото беше наясно, че жертвата отдавна знае какво се случва.

Играта започва да става досадна, каза си Алекс, когато мъжът ускори крачка и започна да наднича в магазинчетата на златарите. Застана пред тезгяха и посегна към една скромна захарница.

— Ще взема тази. Но ще дойда за нея след един месец. Не се притеснявайте, ще я плата веднага. — Извади портмонето от джоба си и отброи двайсет гвинеи. — Имате ли заден изход?

— Разбира се, милорд — отговори смаяният човек. Никога не беше сключвал толкова бърза сделка. Посочи вратата зад себе си и попита: — Кога ще дойдете за захарницата, сър?

— Може и след седмица. — Алекс се придвижи заднешком към вратата. — Вижте, господине, ако някой ви попита за мен, кажете, че не сте ме виждали. Ако си държите устата затворена, ще получите още веднъж същата сума.

Алекс мина бързо през работилницата на майстора, отвори още една врата и се озова в малка градина с клозет и кокошарник. Излезе през ниска портичка в още по-тясна уличка.

Спря за миг, за да се ориентира. Подобни сокаци имаше във всички квартали на Лондон. Всички те бяха свързани по тайнствен начин и образуваха неизброден лабиринт. Много лесно беше човек да се обърка. Вероятно, ако повървя малко, ще се върна на уличката на златарите, каза си Алекс. След двайсетина метра уличката се разшири и той разбра, че е бил прав. Огледа се изпитателно, но не откри преследвачи. Нима са се отказали?

Алекс зачака търпеливо. След минута в горния край на улицата се появи добре познато лице. Татаринов. Какво търсеше тук, за бога? Да не би да преследва агентите? И ако е така, защо? Тук нещо не беше наред.

Алекс зави по златарската уличка и тръгна право срещу Татаринов. Той го позна и за миг застина на мястото си. Но се овладя веднага, вдигна ръка за поздрав и забърза насреща му.

— Добро утро, княз Проков. Сребърни неща ли си купувате?

Въпросът прозвуча настойчиво, погледът на тъмните очи беше пронизващ.

— Купувам подарък — отговори небрежно Алекс. — Случайно открих един хубав магазин.

Татаринов кимна.

— А пък аз имам уговорка. Няма да ви задържам.

— Аз също — отвърна хладно князът. — Впрочем направи ли ви впечатление, че през последния половин час по улицата се движеше необичайна компания?

Мъжът насреща му сви вежди.

— Необичайна компания? Какво искате да кажете?

Алекс вдигна рамене.

— Живеем в трудни времена. Съветвам ви да си отваряте очите по-добре. Според мен някои хора проявяват просто безсрамно любопитство.

— Англичани или наши хора? — попита шепнешком Татаринов.

— Бих желал да можех да ви отговоря на този въпрос — отвърна тихо Алекс. — Е, аз заминавам извън града за няколко дни. По лични дела.

— Бог с вас, княже. — Татаринов направи лек поклон и проследи с поглед Алекс, който се обърна рязко и се запъти към конюшнята. Жребецът му вече беше оседлан и го чакаше. Зад седлото беше завързан малък куфар. Враният хубавец потропваше нетърпеливо по паважа и щом видя княза, изпръхтя с очакване.

— Нетърпелив е, ваша светлост — отбеляза младият коняр с лек укор.

— Да, съжалявам, че трябваше да ме чакате. — Алекс се метна на седлото. — Да тръгваме, приятелю.

 

 

Алекс влезе в Рингууд в късния следобед на следващия ден. Потърси селската гостилница — скромна сграда на площада — и попита за пътя към свещеническия дом. Изтощеният слуга и също толкова изтощеният кон останаха в гостилницата, а той тръгна на път сам. Скоро видя малката, покрита със сиви плочи къща непосредствено до църквата, заобиколена от добре гледана градина. Желязната портичка между два каменни стълба стоеше отворена.

Алекс спря и се загледа във фасадата на къщата. Ливия не бе преувеличила, когато му разказа, че баща й се отвращава от всеки признак на разкош. Скромният свещенически дом по нищо не приличаше на графско имение. Един прозорец на първия етаж се отвори и Алекс видя къдриците на Ливия. Тя му махна за поздрав и изчезна. Алекс се засмя и забърза към вратата на къщата. Тя се отвори и Ливия застана на прага.

— Яздил си бързо — отбеляза тя и му протегна ръка. Обзе я необяснима плахост. На какво ли се дължеше?

Постепенно й стана ясно, че беше съвсем различно да го посрещне в своя лондонски салон, където беше независима, зряла жена, взела съдбата си в свои ръце. Там й беше все едно, че хората ще клюкарстват, дори само защото двамата са били в едно помещение по едно и също време. Тук обаче, в къщата, където беше прекарала детството си, положението беше съвсем различно. Баща й беше наблизо, в кабинета си.

Алекс веднага забеляза внезапната й плахост и разбра откъде идва. Взе ръката й, поднесе я към устните си и промълви дрезгаво:

— Минаха четири дни… и всяка секунда беше истински ад.

Тактиката му успя. Ливия се засмя и плахостта й изчезна.

— О, Алекс, кога най-сетне ще се откажеш от празните си ласкателства! — Очите й светнаха радостно. — Колко пъти съм ти казвала, че цветистите ти преувеличения не звучат никак убедително.

— Тогава ще опитам по друг начин — засмя се той и я грабна в прегръдката си. Повдигна брадичката й с показалец и усмивката й угасна. Вгледа се в сините му очи и погледът му запали огън във вътрешността й. — Небето ми е свидетел, че ужасно ми липсваше — прошепна той и впи устни в нейните.

Ливия отговори на целувката и забрави света около себе си. Останаха само ароматът на косата и кожата му, вкусът на устата и твърдите мускули, които се притискаха към тялото й. След малко той се отдели от нея, щипна я по върха на носа и се изправи. Лицето й пламтеше, погледът й се замъгли.

— Не мислиш ли, че трябва да сме малко по-предпазливи, скъпа — попита шепнешком Алекс. — Не искам баща ти да ме намрази.

— Прав си — отговори тихо тя, приглади роклята си и се опита да подреди разбърканите си къдрици. — Би било ужасно, след като положих много усилия да го убедя.

— Наистина ли се наложи да го убеждаваш? — попита недоверчиво Алекс.

— Татко е яростен противник на феодалните отношения в Русия. — Ливия вдигна рамене. — Смята ги за средновековни. Но вероятно няма да заговори веднага по темата, а ще изчака да те опознае по-добре.

— Честно казано, аз горя от нетърпение да му обясня възгледите си — засмя се Алекс. — Все едно вярваш ли ми, или не, скъпо мое момиче, аз не съм сляп за греховете на феодализма. Като изключим тази тема, мислиш ли, че ще ме подложи на разпит?

— Не — успокои го Ливия. — Татко те чака с интерес. — Тя стисна ръката му и кимна замислено. — Знаеш ли, чувствам се странно… Тук не съм същият човек като в Лондон. Прояви разбиране, ако се държа другояче.

— Дадено. — Алекс сложи пръст на устните й, за да я накара да замълчи. — Веднага разбрах, любов моя. Върне ли се в своя дом от детството, човек неволно се връща към поведението и чувствата от онова време.

— Точно така! — Ливия бе много щастлива, че той е разбрал веднага. — Започва да ми става ясно, че руснаците в много отношения мислят като нас.

Алекс избухна в тих смях.

— Виж, според мен човешкият опит е еднакъв във всички култури. Това важи особено за детството… Е, да влезем ли в бърлогата на лъва?

— Влизаме! — кимна решително Ливия. Сърцето й беше пълно с облекчение и радостно очакване. Отвори широко вратата и го покани: — Заповядай.

Алекс влезе в просторното, скромно обзаведено преддверие. Тясна дървена стълба водеше към втория етаж. Рамките на прозорците отдавна не бяха боядисвани, по стените висяха метални свещници. До вратата имаше проста дъбова пейка. Масата с гладки крака и метален плот бе изтикана до стената. Дървеният под не беше лакиран. Никъде не се виждаха украси, цветя и излишни дреболии. Само на един от прозорците бе поставена медна ваза.

— Това е свещенически дом — обясни с усмивка Ливия, докато се опитваше да разгадае израза на лицето му. — Баща ми събира човешки души, не луксозни вещи.

— Естествено — потвърди меко Алекс и я погледна въпросително. — Тъкмо си спомних една поговорка… Крушата не пада по-далече от дървото. Прав ли съм?

Ливия го погледна смутено, но лицето й бързо се разведри.

— О, имаш предвид роклята ми! Баща ми е скромен, но аз не съм като него. Обличам се така само докато съм под покрива му, за да не го обидя. — Тя приглади отново простата сива рокля. — Помагах на Марта да приготви вечерята — добави бързо тя и посегна да отвърже престилката си. — Роклята е много стара, но тук нищо не се изхвърля. Намерих я в гардероба.

— Аха — кимна сериозно Алекс. — И си решила да я облечеш за последен път, за да се представиш достойно.

Ливия се засмя тихо.

— Май си прав. Макар че и първия път, когато я облякох, се представих достойно.

Алекс протегна ръка и прибра една непокорна къдрица зад ухото й.

— Баща ти сигурно ще настоява да не даваме много пари за сватбата.

— О, не! — Ливия размаха ръце. — Отец Лейси знае, че за всяко нещо си има време и място. Той не е стиснат, а подаръците му са винаги подходящи. А сега ми дай шапката и ръкавиците си. Ще те отведа при него.

Алекс я последва до работната стая на свещеника в задната част на къщата. От една страна, се радваше, че ще се запознае с човека, възпитал Ливия, от друга обаче се опасяваше, че той няма да го посрещне доброжелателно. Имаше чувството, че изведнъж се е върнал в собственото си детство, и едва не загуби самообладание, когато Ливия почука и отвори вратата.

— Алекс пристигна, татко.

— Заповядайте, влезте.

Отец Лейси се надигна иззад писалището си, направи няколко крачки и протегна ръка за поздрав на бъдещия си зет. Ливия ги представи един на друг и понечи да ги остави сами.

— Не, скъпа, не е нужно да излизаш — спря я бащата. — Безсмислено е човек да повтаря проповедите си, а и събитието, което предстои, засяга на първо място теб, затова държа да чуеш какво ще кажа. — Той се обърна въпросително към госта: — Предполагам, че нямате нищо против присъствието на дъщеря ми?

Алекс бързо поклати глава. Не си представяше, че би могъл да възрази на отец Лейси. Знаеше, че не е обичайно бъдещата булка да присъства на официалния разговор между баща си и жениха, но тук явно важаха други правила.

— Не, сър, не възразявам.

— Тогава седнете и да започваме. — Отец Лейси отново зае мястото си зад писалището. — Ливия ми каза, че сватбата ще се състои в съботата преди Коледа. Проверих в календара си и нямам възражения. Датата е много добре избрана. Надявам се, че и за вас е така?

Той погледна към Алекс, който след кратко колебание бе заел място на удобния кожен диван редом с Ливия.

— Аз съм на вашите услуги, сър — отговори Алекс. — Само Ливия има право да реши. Това важи и за сватбата, и за всичко останало.

В погледа на свещеника светна острота.

— Ако ми позволите тази забележка, това не е добра основа за един щастлив брак. Няма никакъв смисъл, когато единият не се съобразява с желанията на другия и преспокойно ги пренебрегва. — Той свали очилата си и ги изтри с кърпичка.

— Нямах това предвид, сър — обясни спокойно Алекс. — Моето желание е да изградим такъв брак, в който решенията да се вземат заедно.

Свещеникът се засмя тихо.

— Така значи, ще вземате решенията си заедно? Хубаво казано. Добре, съгласен съм, венчавката да се извърши в събота преди Коледа в моята църква. Подробностите оставям на Ливия — тя носи умна глава на раменете си и ще се справи. Предполагам, че вие ще й помагате с всички сили. Сега обаче… — Отец Лейси сложи очилата на носа си и облегна ръце на писалището. — Дойде времето да поговорим за сериозните неща.

— Да, разбира се. — Алекс стана и извади от джоба на жакета си дебел плик. — Позволих си да изготвя брачен договор, сър.

Извади документите от плика и ги разтвори пред свещеника.

— Моля, прочетете ги. Разпоредил съм Ливия да получава на всяко тримесечие сума за свои разходи, която се надявам да сметнете за достатъчна. Ако имаме деца, те също ще разполагат с добра издръжка. На последната страница ще намерите списъка на имуществото ми. Надявам се да останете доволен.

Алекс си седна на мястото, скръсти ръце и се загледа в бъдещия си тъст, който внимателно четеше документите. Ливия остана на дивана. Макар да гореше от желание да узнае повече за съдържанието на документите, тя успя да сдържи любопитството си, докато баща й ги прочете. Знаеше, че той има принципни възражения срещу източника на богатството, от което щеше да живее дъщеря му, но по спокойното му лице личеше, че не възнамерява да заговори по темата още сега, все едно колко усилия му струваше. Тя беше убедена, че нищо няма да убегне от острия му поглед. Ако в документите имаше и най-малка неяснота, ако в душата му се събудеше и най-малко съмнение, той щеше да го изрече.

Най-сетне отец Лейси събра грижливо документите и вдигна глава.

— Всичко изглежда напълно в ред — рече той, — но открих една разпоредба, която събуди интереса ми. Пишете, че след брака ще живеете в къщата на Ливия на Кавендиш Скуеър. Според мен това е твърде необичайно за мъж с вашето положение, княз Проков. Как така ще се нанесете в къща, която принадлежи на жена ви?

Алекс кимна и отговори съвсем спокойно:

— Постъпвам така, воден от практични съображения, сър. В момента живея в Лондон под наем, но имам намерение да купя имот, стига да ми предложат нещо изгодно и да отговаря на вкуса ми. Както вероятно знаете, добри предложения не идват всеки ден. Къщата на Кавендиш Скуеър е много добро място за живеене.

Алекс направи кратка пауза и продължи:

— Граф Харфорд, аз не ви моля за зестра. Издръжката на Ливия ще бъде напълно достатъчна и ако умра, дъщеря ви няма да остане в нужда. Вие няма да бъдете задължен да се грижите за моята вдовица. А с къщата на Кавендиш Скуеър ще постигнем две основни цели. Имотът, който ще купя, ще остане наследство на Ливия. Но няма да бързам, защото смятам, че точно сега би трябвало да инвестирам времето си в моята съпруга, а не в покупка на имот. Вероятно разбирате, че ще ми отнеме доста време и ще трябва много да търся докато намеря подходяща къща за семейството си. Да не говорим за разходите.

Лорд Харфорд кимна одобрително.

— Много разумно. Поздравявам ви, млади човече. Защо да купувате втора къща, след като си имате подходящ дом? — Той хвърли бързо поглед към дъщеря си. — А ти какво ще кажеш, Ливия? Готова ли си да вложиш дома си като зестра в брачния договор?

— Ще бъда прещастлива, ако продължа да живея на Кавендиш Скуеър — отговори зарадвано тя. — Не виждам причини да се местя другаде. Нямам възражения.

Ливия съзнаваше, че това е най-доброто решение, но въпреки това в сърцето й пропълзя недобро чувство. Къщата беше нейна собственост. Тя, естествено, беше готова да я сподели с приятелките си, но с времето беше разбрала, че е необикновено привързана към своя лондонски дом. Вероятно заради добрия дух на починалата София Лейси, който все още обитаваше стаите. Занапред обаче ще трябва да дели собствеността си с Алекс. Не, невъзможно. Къщата ще си остане нейна, тя ще е нейният принос в брака. Според закона обаче цялото брачно имущество принадлежеше на съпруга до смъртта му. Откъде се взеха тези егоистични, неразумни мисли? — укори се тя. Щом баща й беше убеден, че Алекс постъпва много великодушно към бъдещата си жена, тя нямаше право да му откаже единственото си имущество, което би могла да внесе в брака. Точно обратното — би трябвало да се радва, че и тя има някакъв принос към бъдещето им.

— Ако желаеш да направиш промени в своя дом, Ливия, аз още сега давам съгласието си — рече тихо Алекс, който я наблюдаваше внимателно и веднага забеляза колебанието й. Нима тази къща означава толкова много за нея? — Обещавам ти, че няма да се меся.

Ливия го погледна замислено. Старата къща имаше нужда от основен ремонт. Бе получила наследството си само преди няколко месеца и все се канеше да започне с най-належащите промени. София й бе завещала пет хиляди гвинеи — твърде малка сума, за да ремонтира къщата. Сега обаче, с парите на съпруга си, тя щеше да възвърне стария й блясък. Ще харчи спокойно и ще даде воля на фантазията си. Колко примамлива перспектива…

— Къщата има нужда от ремонт — рече тихо тя — и не вярвам да свършим до Коледа.

— Аз пък ти обещавам, че ще свършим — отговори спокойно Алекс. — Веднага щом се приберем в Лондон, ще ти пратя един познат архитект да обсъдите какво трябва да се направи. Ти ще решиш какво искаш, а той ще свърши всичко останало. Искам спокойно да се подготвиш за сватбата.

— Още нещо, княз Проков — намеси се бащата на Ливия с леко смръщено чело. — Аз съм стар човек и бих бил много нещастен, ако изгубя дъщеря си. Ако съм ви разбрал правилно, вие възнамерявате да останете в Англия поне до края на войната.

— Да, сър, точно така. Мога да ви уверя, че не възнамерявам да напусна Англия преди края на войната. Докато Европа воюва, аз ще стоя тук. Но не мога да кажа какво ще се случи, щом се възцари мир. — Александър вдигна рамене. — Обаче искам да знаете, че няма да взема решение, без да го обсъдя с Ливия.

Отецът се намръщи още повече. Между веждите му се вдълбаха две дълбоки бръчки. Над очите му легна сянка.

— Проклетата война… и никой не знае кога ще настъпи мир. Много ми е трудно да си представя какво трябва да се случи, за да се умиротвори Европа. Безумци са те, всички до един. Жалки, алчни, проклети безумци!

Ливия изохка изненадано. Баща й беше мек човек и се боеше от бога. Твърде рядко произнасяше толкова остри думи.

— Мисля, че тази война няма да продължи вечно, татко — опита се да го успокои тя с най-нежния си глас.

Алекс я наблюдаваше внимателно. Погледът му беше мрачен, обичайното му безгрижие се бе изпарило напълно.

— За съжаление баща ти е прав, Ливия. Краят не се вижда.

Войната щеше да продължи още дълго, ако той и другарите му не успееха да ускорят края й. Стъпките, които трябваше да предприемат, будеха в душите им тежки съмнения, макар да знаеха, че постъпват според традиция, дълбоко вкоренена в страната им още от прастари времена.

Колко деспоти и идиоти станаха жертва на атентати в мрачната, кървава история на Русия? Твърде много, безброй. Щом е нужно, ще добавим към тях още един.

Ливия погледна лицето на годеника си и потрепери. Бързо извърна глава настрана с надеждата да види отворен прозорец. Ала видя само спуснатите плътни завеси. В стаята не достигаше въздух.