Айн Ранд
Атлас изправи рамене (29)

Глава XXIX
Генераторът

— Махайте се от пътя ми, дяволите да ви вземат!

Доктор Робърт Стедлър го чу по радиото в колата си. Не осъзна дали следващият звук — нещо средно между ахване, донякъде писък, донякъде смях, се надигна от него или от радиото — но чу щракването, което изключи и двете. Радиото млъкна. Никакви звуци повече не се чуваха от хотел „Уейн-Фолклънд“.

Той въртеше копче след копче под осветения циферблат. Не се чуваше нищо — нито обяснения, нито съобщения за технически проблеми, нито музика, която да покрие мълчанието. Всички станции излязоха от ефир.

Той потръпна, вкопчи се във волана, наведе се над него, като жокей в последните метри от надбягването, и натисна газта. Малкото парче магистрала пред него трептеше от подскоците на фаровете му. Отвъд осветената лента беше единствено празната прерия на Айова.

Не знаеше защо беше слушал предаването; не знаеше и какво го кара сега да трепери. Разсмя се рязко — прозвуча като злокобно ръмжане — дали на радиото или на хората в града, или на небето.

Гледаше редките километрични камъни по магистралата. Нямаше нужда да се консултира с картата: от четири дни картата беше отпечатана в ума му, като мрежа от линии, гравирани с киселина. Не можеха да му ги отнемат, мислеше си, не можеха да го спрат. Чувстваше се така, сякаш го преследват; но на мили зад него нямаше нищо, освен двата задни фара на колата му, като два малки сигнала за опасност, които летяха из мрака на долините на Айова.

Мотивът, който движеше ръцете и краката му сега, се беше появил преди четири дни. Беше лицето на мъжа на перваза и лицата, на които се беше натъкнал, когато беше избягал от онази стая. Бе им изкрещял, че не може да работи с Голт, нито пък те, че Голт ще унищожи всички тях, освен ако те не го унищожат първи.

— Не се правете на умен, професоре — студено беше отговорил господин Томпсън. — Пищяхте доста, че го мразите и в червата, но когато се стигна до действие, изобщо не ни помогнахте. Не знам на чия страна сте. Ако не ни се предаде мирно и тихо, може да се наложи да прибегнем до натиск — например заложници, които той няма да иска да нараним, — и вие сте пръв в списъка, професоре.

— Аз ли? — беше изкрещял той, треперейки от ужас, с горчив, отчаян смях. — Аз ли? Той ме проклина повече от всеки друг на земята!

— А аз откъде да знам? — беше отговорил господин Томпсън. — Чух, че сте били негов учител. А и не забравяйте, че вие бяхте единственият, за когото попита.

С вцепенено от страх съзнание той се беше почувствал така, сякаш ще бъде смазан от две приближаващи се стени: нямаше шанс, ако Голт откажеше да се предаде, и още по-малко, ако Голт се присъединеше към тези хора.

Тогава някакъв далечен силует си беше пробил път в ума му: образът на една сграда с купол като гъба, в средата на една долина в Айова. От този момент нататък всички картини бяха започнали да се сливат. Проектът X, мислеше си, без да знае дали това е образът на сградата или на феодален замък, който контролира околността и който му внушава чувство за време и свят, в който му беше мястото… Аз съм Робърт Стедлър, мислеше си, това е моя собственост, резултат на моите открития, казаха, че аз съм го изобретил… Ще им покажа аз! — Това си мислеше, без да знае дали има предвид човека на перваза или другите, или пък цялото човечество… Мислите му приличаха на листа, плаващи във вода, без връзки помежду си: Да поеме контрола… Ще им покажа аз!… Да поеме контрола, да управлява… Няма друг начин да се живее на Земята…

Това бяха единствените думи, които назоваваха плана в съзнанието му. Беше усетил, че останалото му е ясно — ясно като дива емоция, която викаше предизвикателно, че не е длъжен да си я изяснява. Щеше да поеме контрола върху Проекта X и щеше да управлява част от страната като лично феодално владение. Средствата? Емоцията му беше отговорила: някак си. Мотивът? Умът му повтаряше настойчиво, че мотивът му е ужасът от бандата на господин Томпсън, че вече не е на сигурно място сред тях, че планът му е практическа необходимост. В дълбините на вцепенения му мозък емоцията му въплъщаваше друг вид страх, удавен заедно с връзките между натрошените парчета от думи.

Тези парчета бяха единственият компас, насочвал движенията му през четирите дни и нощи, докато караше по пусти магистрали, през страна, която изпадаше в хаос, докато развиваше маниакалното умение да си купува нелегално бензин, докато крадеше случайните часове на неспокоен сън, в тъмни мотели, под фалшиви имена…

Аз съм Робърт Стедлър, мислеше си, умът му го повтаряше като формула на всемогъществото… Да поема контрола, мислеше си, докато шофираше бързо покрай безполезните светофари на полуизоставените градове, по вибриращата стомана на моста на „Тагарт“ над Мисисипи, покрай разпръснатите руини на фермите сред празните полета на Айова… Ще им покажа аз, мислеше си той, нека ме гонят, няма да ме спрат този път… Беше си го мислил, въпреки че никой не го бе преследвал, както никой не го преследваше и сега, с изключение на задните фарове на собствената му кола и на мотива, който заглушаваше, потиснат дълбоко в ума си.

Той погледна смълчаното радио и се разсмя — смехът беше като юмрук, размахан към празното пространство. Тъкмо аз съм практичният… Нямам избор… Няма друг начин… Ще им покажа на всички тия безсрамни гангстери, които забравят, че аз съм Робърт Стедлър… Всички ще се сринат, но не и аз! Аз ще оцелея! Ще победя! Ще им покажа аз!

Думите бяха като парчета стабилна почва в ума му, сред жестоко, мълчаливо блато; връзките лежаха на дъното му. Ако се свържеха, думите му щяха да образуват изречение: ще му покажа, че няма друг начин да се живее на Земята!

Разпръснатите светлини в далечината отпред бяха бараките, издигнати на площадката на Проекта X, известен сега като Града на хармонията. Когато се приближи, той забеляза, че на територията на проекта става нещо необичайно — оградата от бодлива тел беше срязана и на входа не го посрещна никаква охрана. Но някаква необичайна дейност кипеше в тъмнината и на светлината на няколко клатушкащи се фенера: виждаха се бронирани камиони, тичащи фигури, изкрещени крясъци със заповеди и отблясъци на щикове. Никой не спря колата му. На ъгъла на една барака видя неподвижното тяло на войник, проснато на земята. Пиян е, помисли си, искаше му се да мисли така и се чудеше защо не се чувства сигурен в това.

Гъбовидната сграда се издигаше на едно хълмче пред него; в тесните процепи на прозорците й имаше светлини и изпод купола й се подаваха безформените комини, прицелени в тъмнината наоколо. Един войник препречи пътя му, когато слезе от колата при входа. Войникът беше напълно въоръжен, но без фуражка, а униформата му беше твърде мърлява.

— Къде отиваш бе? — попита той.

— Пусни ме! — презрително нареди доктор Стедлър.

— Каква работа имаш тук?

— Аз съм доктор Робърт Стедлър.

— А аз съм Джо Блоу. Попитах те каква работа имаш. От новите ли си или от старите?

— Пусни ме да вляза, идиот такъв! Аз съм доктор Робърт Стедлър.

Не името, а тонът на гласа и поведението като че ли убедиха войника.

— Значи от новите — каза той, отвори вратата и викна на някого вътре: — Ей, Мак, погрижи се за тая клечка, виж какво иска!

В голата, мрачна железобетонна стая го посрещна мъж, който можеше и да е офицер, само дето куртката му беше разкопчана, а в ъгъла на устата му нагло висеше цигара.

— Ти пък кой си бе? — сопна се той, а ръката му подскочи ловко върху кобура на колана.

— Аз съм доктор Робърт Стедлър.

Името нямаше ефект.

— Кой ти позволи да идваш тук?

— Аз нямам нужда от разрешение.

Това като че ли подейства — мъжът махна цигарата от устата си.

— Кой те извика? — обърна се той с оттенък на несигурност.

— Ще ме оставиш ли да говоря с коменданта? — нетърпеливо попита доктор Стедлър.

— Комендантът ли? Закъснял си, брат.

— Тогава с главния инженер!

— Главния кой? А, Уили ли? Уили е добре, той е един от нас, но в момента отиде да върши една работа.

В залата имаше и други фигури, които слушаха с неспокойно любопитство. Офицерът махна към една от тях да се приближи — небръснат цивилен с изтъркано палто, наметнато на раменете.

— Какво искаш? — тросна се той на Стедлър.

— Някой може ли да ми каже къде са господата от научния персонал? — попита доктор Стедлър с безапелационната вежливост на заповед.

Двамата мъже се спогледаха, сякаш подобен въпрос беше неуместен тук.

— Ти да не идваш от Вашингтон? — подозрително попита цивилният.

— Не идвам. Ще ви накарам да разберете, че вече нямам нищо общо с оная банда във Вашингтон.

— Охо, така ли? — на мъжа май му хареса. — Значи си Приятел на народа тогава?

— Бих казал, че съм най-добрият приятел, когото народът някога е имал. Аз съм човекът, който му даде всичко това — той посочи наоколо.

— Така ли? — попита мъжът, впечатлен. — Значи си един от ония, които са направили сделка с Шефа?

— Аз съм шефът тук отсега нататък.

Мъжете се спогледаха и се дръпнаха няколко крачки. Офицерът попита:

— Значи името ви е Стедлър?

— Робърт Стедлър, и ако не знаете какво значи това, ще научите!

— Бихте ли ме последвали, сър? — каза офицерът разтреперано и вежливо.

Онова, което се случи после, не беше ясно за доктор Стедлър, защото умът му отказваше да допусне, че реалността на онова, което виждаше, е реално. Имаше купища силуети в наполовина осветени, разхвърляни кабинети, с твърде много огнестрелни оръжия по коланите, имаше безсмислени въпроси, зададени от груби гласове, които преминаваха от наглост в страх. Той не знаеше дали някой от тях изобщо се опитва да му даде обяснение, не ги слушаше; не можеше да позволи това да е вярно. Продължаваше да вика с тон на феодален суверен:

— Аз съм шефът тук отсега нататък… Аз давам заповедите… Дойдох да поема контрола… Аз притежавам това… Аз съм доктор Робърт Стедлър, и ако не знаете това име точно на това място, значи нямате работа тук, проклети идиоти! Ще се взривите, ако само толкова знаете! Да сте учили физика в гимназията? И не ме зяпайте така, сякаш никой от вас не е стъпвал в гимназия! Какво правите тук? Кои сте вие?

Отне му дълго време да осъзнае — когато умът му не можеше да го блокира повече, — че някой го беше изпреварил с плана: някой беше възприел същия възглед за съществуването и се беше втурнал да постигне същото бъдеще. Той разбра, че тези хора, които се наричаха Приятели на народа, си бяха присвоили Проекта X, тази вечер, преди няколко часа, с намерение да установят свое собствено царство. Той се смееше в лицата им, с горчиво, невярващо презрение:

— Не знаете какво правите, нещастни дребни престъпничета! Да не мислите, че вие — вие! — можете да управлявате прецизен научен инструмент? Кой е вашият водач? Настоявам да видя водача ви!

Тонът на смазващ авторитет, презрението му и собствената им паника — сляпата паника на хора на разюзданото насилие, които нямаха стандарти за сигурност или опасност — ги караше да се колебаят и да се чудят дали случайно той не е някой високопоставен член на ръководството им под прикритие; бяха еднакво готови да не се подчиняват и да се покорят на всяка власт. След като го прехвърляха от един нервен командир на друг, накрая той се оказа на желязно стълбище, по което слизаше надолу, сетне в дълги, кънтящи подземни коридори от железобетон на среща лично с „Шефа“. „Шефа“ се беше укрил в подземната контролна зала.

Сред сложните спирали на деликатните научни апарати, които произвеждаха звуковия лъч, пред стена от лъскави лостове, циферблати и скали, известна като Ксилофона, Робърт Стедлър се изправи срещу новия владетел на Проекта X. Това беше Къфи Мийгс.

Той носеше тясна, полувоенна куртка и кожени гамаши; плътта от врата му преливаше над яката; черната му коса лъщеше от пот. Крачеше неспокойно и несигурно пред Ксилофона, крещейки заповеди на хора, които се втурваха в стаята и също тъй бързо излизаха.

— Пратете куриери до всеки областен град, до който можете да стигнете! Кажете им, че Приятелите на народа са победили! Кажете им, че вече няма да приемат заповеди от Вашингтон! Новата столица на Народната общност е Градът на хармонията, известен от този момент нататък като Мийгсвил! Кажете им, че очаквам петстотин хиляди долара за всеки пет хиляди души население до утре сутринта, или иначе…

Мина известно време, преди вниманието на Къфи Мийгс и замъглените му сини очи да се фокусират върху личността на доктор Стедлър.

— Е, какво има? Какво има? — сопна се той.

— Аз съм доктор Робърт Стедлър.

— А? А, да! Да! Ти си важната клечка от космоса, нали? Ти си оня, дето лови атоми или нещо такова. Добре де, какво, по дяволите, правиш тука?

— Тъкмо аз трябва да ви задам този въпрос.

— А? Слушай, професоре, не съм в настроение за шеги.

— Дойдох тук да поема контрола.

— Контрол? Над какво?

— Над това оборудване. Над това място. Над околността в неговия обсег.

Мийгс го зяпна неразбиращо за миг, после попита меко:

— Как стигна дотук?

— С кола.

— Искам да кажа, кого доведе?

— Никого.

— Какви оръжия носиш?

— Никакви. Името ми е достатъчно.

— Дошъл си тук сам, само с името и колата си?

— Точно така.

Къфи Мийгс се изсмя в лицето му.

— Да не мислите — попита доктор Стедлър, — че можете да управлявате подобна инсталация?

— Изчезвай, професоре, изчезвай! Тичай, преди да съм накарал да те гръмнат! Нямаме полза от интелектуалци наоколо!

— Какво изобщо знаете за това? — доктор Стедлър посочи Ксилофона.

— На кого му пука? Техничарите вървят по сто за долар в наши дни! Изчезвай! Това не е Вашингтон! Няма да стигнат до никъде, ако се пазарят с тоя призрак от радиото и произнасят речи! Действие — ето какво е нужно! Пряко действие! Изчезвай, докторче! Времето ти свърши — той се люлееше нестабилно назад-напред и от време на време се хващаше за някой лост на Ксилофона. Доктор Стедлър разбра, че Мийгс е пиян.

— Не пипай тия лостове, глупак такъв!

Мийгс дръпна неволно ръка, сетне я размаха предизвикателно към панела.

— Ще пипам каквото си искам! Ти не ми казвай какво да правя!

— Дръпни се от панела! Махай се оттам! Това е мое! Разбираш ли? Това е моя собственост.

— Собственост ли? Ха! — Мийгс се изкикоти така, сякаш лаеше.

— Аз го изобретих! Аз го създадох! Аз го направих възможно!

— Тъй ли? Ами много благодаря, докторче. Много благодаря, ама вече нямаме нужда от теб. Имаме си собствени механици.

— Имаш ли представа какво е трябвало да знам, за да го осъществя? Ти не можеш да измислиш и една тръба! И един болт!

Мийгс вдигна рамене.

— Сигурно.

— Тогава как смееш да мислиш, че можеш да го притежаваш? Как смееш да идваш тук? Какво право имаш върху него?

Мийгс потупа кобура си.

— Ей това.

— Слушай, пиян простак такъв! — извика доктор Стедлър. — Знаеш ли с какво си играеш?

— Я не ми говори така, стар глупак! Кой си ти, че да ми говориш така? Мога да ти счупя врата с голи ръце! Не знаеш ли кой съм аз!

— Ти си уплашен главорез, който е излязъл от дупката си!

— О, така ли? Аз съм шефът! Аз съм шефът и няма да ме спре някакво си старо плашило като теб! Махай се оттук!

Те стояха и се гледаха за момент пред панела на Ксилофона, и двамата приклещени от страх. Непризнатият корен на страха на доктор Стедлър беше трескавата му битка да не признае, че наблюдава крайния си продукт, че това е неговият духовен син. Страхът на Къфи Мийгс имаше по-широки корени, обхващаше цялата вселена; той беше живял в хроничен страх цял живот, но сега се бореше да не признае това, от което се ужасяваше: в момента на неговия триумф, когато беше очаквал да е в безопасност, това мистериозно, окултно създание — интелектуалецът — отказваше да се бои от него и не се подчиняваше.

— Махай се оттук! — изръмжа Къфи Мийгс. — Ще извикам хората си! Ще накарам да те разстрелят!

— Махай се оттук, въшлив, безмозъчен, наперен олигофрен! — извика доктор Стедлър. — Да не мислиш, че ще ти позволя да се възползваш от моя труд на живота ми? Да не мислиш, че заради теб това… продадох… — той не довърши. — Спри да пипаш лостовете, дяволите да те вземат!

— Я не ми нареждай! Не можеш да ми казваш какво да правя! Няма да ме уплашиш с надутите си глупости! Правя каквото искам! За какво съм се бил, ако не мога да правя каквото искам? — той се разсмя и се протегна към един лост.

— Ей, Къфи, по-спокойно! — викна някакъв силует в задната част на стаята и се втурна напред.

— Назад! — изрева Къфи Мийгс. — Назад, всички! Уплашен, така ли? Ще ви покажа аз кой е шефът!

Доктор Стедлър скочи да го спре, но Мийгс го блъсна настрани с една ръка, захили се, като го видя да пада на пода, и с другата ръка дръпна един от лостовете на Ксилофона. Трясъкът — пискливият трясък на раздран метал и на налягания, които се сблъскват, звукът на чудовище, което се завърта — се чу само вътре в сградата. Навън не излезе никакъв звук. Погледната отвън, сградата просто се издигна във въздуха, внезапно и тихо, разчупи се на няколко големи парчета, изстреля няколко съскащи потока синя светлина в небето и се срути в купчина строителни отпадъци. В радиус от сто мили, на територията на четири щата, телеграфните стълбове паднаха като кибритени клечки, фермите се натрошиха на чакъл, сградите в градовете се срутиха като отрязани от един-единствен мигновен удар, без да има време до сгърчените тела на жертвите да достигне звук — и на ръба на кръга, на половината път през Мисисипи, локомотивът и първите шест вагона на един пътнически влак полетяха като дъжд от метал във водата на реката, заедно със западните колони на моста на „Тагарт“, прерязан през средата. На мястото, където бе Проектът X, сред руините нямаше останало нищо живо — освен, в продължение на още няколко безкрайни минути, купчина разкъсана плът и крещяща болка, която някога беше велик ум.

* * *

Дагни си мислеше, че има някакво чувство на безтегловна свобода в усещането, че телефонната кабина е единствената й непосредствена, абсолютна цел, без оглед на нито една от целите на минувачите по улиците около нея. Това не я караше да се чувства отчуждена от града; за пръв път й внушаваше усещането, че го притежава и че го обича, че никога преди не го е обичала така, както в този момент, с такова лично, тържествено и уверено чувство за собственост. Нощта беше спокойна и ясна; тя погледна към небето — както чувството й беше повече тържествено, отколкото радостно, но съдържаше в себе си очакване за радост, така и въздухът беше повече неподвижен, отколкото топъл, но съдържаше намек за далечната пролет.

Махайте се от пътя ми, дяволите да ви вземат! — мислеше си тя, не с възмущение, а едва ли не развеселена, с усещане за откъснатост и облекчение, насочено към минувачите, към трафика, когато някой се изправеше пред забързаните й крачки, и на всеки страх, който беше изпитвала в миналото. Беше го чула да го казва преди по-малко от час и гласът му сякаш още отекваше във въздуха на улиците и преливаше в далечно ехо от смях.

Беше се смяла триумфално в балната зала на „Уейн-Фолклънд“, когато го беше чула да го казва; беше се смяла с ръка, притисната върху устата, така че смехът да остане само в очите й — и в неговите, когато беше погледнал право към нея и тя беше разбрала, че го е чул. Бяха се погледнали само за секунда, над главите на сащисаната, пищяща тълпа, над трясъка на разхвърляните микрофони, въпреки че всички радиостанции бяха незабавно отрязани, над експлозиите от счупено стъкло от съборените маси, докато хората се блъскаха към вратите.

След това беше чула господин Томпсън да крещи, махайки към Голт:

— Върнете го обратно в стаята му, но го пазете с цената на живота си!

Тълпата се раздели, докато тримата мъже го извеждаха. Господин Томпсън сякаш щеше да рухне за миг, с глава, отпусната на ръката си, но се стегна, скочи на крака, махна неопределено към хората си да го последват и се втурна навън през частен страничен изход. Никой не се обърна към гостите: някои тичаха сляпо, за да се измъкнат, други седяха неподвижно и не смееха да мръднат. Балната зала беше като кораб без капитан. Тя си проби път през тълпата и последва кликата. Никой не се опита да я спре.

Намери ги струпани в малък, частен кабинет: господин Томпсън се беше сгърчил в едно кресло, сграбчил главата си с две ръце, Уесли Мауч стенеше, Юджийн Лоусън хлипаше като вбесено зло дете, Джим гледаше другите с необичайно, очаквателно внимание:

— Казах ви аз! — крещеше доктор Ферис. — Казах ви, нали? Ето докъде стигнахте с вашето „мирно убеждаване“!

Тя остана до вратата. Те като че ли забелязваха присъствието й, но не им пукаше.

— Напускам! — пищеше Чик Морисън. — Напускам! Стига толкова! Не знам какво да кажа на страната! Не мога да мисля! Няма да се опитвам! Няма полза! Нищо не можах да направя! Не можете да ме обвинявате! Аз напуснах! — той размаха ръце в безформени жестове на безпомощност и сбогуване и избяга от стаята.

— Направил си е скривалище в Тенеси — замислено каза Тинки Холъуей, сякаш и той беше взел подобна предпазна мярка и сега се чудеше дали времето е дошло.

— Няма да го запази за дълго, ако изобщо стигне там — каза Мауч. — С бандите разбойници и състоянието на транспорта… — той разтвори ръце и не довърши.

Тя знаеше какви чувства запълваха паузата — знаеше, че без значение какви лични дупки са си приготвили някога тези хора, те не осъзнаваха факта, че всички са хванати в капан. Забеляза, че по лицата им нямаше ужас — имаше намек за това, но изглеждаше чисто външен. Израженията им варираха от празна апатия до облекчението на измамници, които са смятали, че играта не може да свърши иначе, и не правят и усилия да го оспорват или да съжаляват за това, та до наглата слепота на Лоусън, който отказваше да осъзнае каквото и да е, или до особената напрегнатост на Джим, чието лице намекваше за скрита усмивка.

— Е? Какво? — нетърпеливо питаше доктор Ферис с пращящата енергия на човек, който се чувства у дома си в обзет от истерия свят. — Сега какво ще правите с него? Ще спорите? Ще обсъждате? Ще произнасяте речи?

Никой не отговори.

— Той… трябва… да… ни… спаси — бавно каза Мауч, сякаш насилваше последните остатъци от ума си да не разбират, и отправяше ултиматум на реалността. — Той… трябва… да поеме… властта… и да спаси системата.

— Защо не му напишете любовно писмо по въпроса? — попита Ферис.

— Трябва… да го накараме… да поеме властта… Трябва… да го насилим… да управлява — каза Мауч с тон на сомнамбул.

— Сега — обади се Ферис и внезапно снижи глас — виждате ли каква ценна институция е Държавният научен институт?

Мауч не му отговори, но тя забеляза: като че ли всички знаят какво има предвид.

— Възразихте, че моят частен научен проект е „непрактичен“ — меко каза Ферис. — Но какво ви казвах аз?

Мауч не отговори. Пукаше си пръстите.

— Не е време да се гнусим от това или онова — заговори Джеймс Тагарт с неочаквана увереност, но и неговият глас беше странно тих. — Не бива да сме бъзливци.

— Струва ми се… — замаяно каза Мауч, — че… че целта оправдава средствата…

— Твърде късно е за скрупули или принципи — каза Ферис.

— Само прякото действие може да проработи сега.

Никой не отговори — държаха се така, сякаш им се искаше паузите, а не думите да изразят онова, което обсъждаха.

— Няма да подейства — каза Тинки Холъуей. — Той няма да се огъне.

— Ти така си мислиш — каза Ферис и се разсмя. — Не си видял експерименталния ни модел в действие. Миналия месец получихме три самопризнания за три неразкрити убийства.

— Ако… — започна господин Томпсън и гласът му се пречупи внезапно в стон — ако той умре, всички ще загинем!

— Не се притеснявай — успокои го Ферис. — Няма. „Убеждаването на Ферис“ е изчислено срещу подобна възможност.

Господин Томпсън не отговори.

— Струва ми се… че нямаме друг избор… — каза Мауч; беше почти като шепот.

Смълчаха се. Господин Томпсън се мъчеше, бореше се да не забелязва, че всички гледат него. После внезапно извика:

— О, правете каквото искате! Нищо не можах да направя! Правете каквото искате!

Доктор Ферис се обърна към Лоусън.

— Джийн — напрегнато нареди той, все още шепнейки, — изтичай до бюрото за радиоконтрол. Нареди всички радиостанции да бъдат в готовност. Кажи им, че господин Голт ще бъде в ефир след три часа.

Лоусън скочи на крака с внезапна радостна усмивка и изтича вън от стаята.

Тя знаеше. Знаеше какво възнамеряват да правят и какво в тях го прави възможно. Не мислеха, че ще успеят. Не мислеха, че Голт ще се пречупи — не искаха да се пречупва. Не мислеха, че каквото и да е може да ги спаси сега — не искаха да бъдат спасявани. Подтиквани от паниката на безименните си емоции, те се бяха борили с реалността през целия си живот и сега бяха стигнали до момент, когато най-сетне се чувстваха у дома. Не се налагаше да знаят защо го чувстват, те, които бяха решили да не разбират никога какво чувстват, а просто изпитваха чувство на признание, тъй като тъкмо това бяха търсили — това беше реалността, която се подразбираше, отразила всичките им чувства, действия, желания, избори, мечти. Това беше същността и методът на бунта срещу съществуването и на неопределеното търсене на неназована нирвана. Те не искаха да живеят — искаха той да умре.

Ужасът, който тя изпита, беше само кратко пробождане — като шок от смяна на перспективата: осъзна, че предметите, които смяташе за хора, всъщност не са. Остана с чувство на яснота, с чувство за окончателен отговор и за нужда от действие. Той беше в опасност; нямаше време и място в съзнанието й за губене на емоции заради относно действията на приматите.

— Трябва да се уверим — шепнеше Уесли Мауч — че никой никога няма да научи за това…

— Никой няма да научи — каза Ферис, гласовете им съскаха като на съзаклятници. — Това е таен, отделен комплекс в подножието на Института… Звукоизолиран е и е отдалечен на безопасно разстояние от останалата част… Съвсем малка част от персонала изобщо е влизала там…

— Ако трябва да летим… — обади се Мауч и спря рязко, сякаш беше уловил някакво предупреждение в лицето на Ферис.

Тя видя очите на Ферис да се придвижват към нея, сякаш внезапно си беше спомнил за нейното присъствие. Тя удържа погледа му, позволи му да види несмущаваното й безразличие, като че нито я интересуваше, нито беше разбрала нещо. След това, сякаш просто беше доловила сигнала, че това е частно обсъждане, тя се обърна бавно, вдигна леко рамене и напусна стаята. Знаеше, че сега вече едва ли се притесняват от нея.

Тръгна със същото невъзмутимо безразличие из залите и излезе от хотела. Но след една пресечка, когато зави зад един ъгъл, тя изправи глава, а полите на вечерната й рокля заплющяха като платно о краката й от внезапната стремителност и скорост на стъпките й.

И сега тичаше в тъмнината, мислейки единствено за това да намери телефонна кабина: изпитваше ново чувство, което се надигаше неустоимо в нея, отвъд непосредственото напрежение от опасността и загрижеността: беше чувство на свобода в единен свят, в който никога не е трябвало да има препятствия. Видя лъч светлина на тротоара, който идваше от прозореца на един бар. Никой не я погледна втори път, когато прекоси полупразното помещение: малцината клиенти още чакаха и шептяха напрегнато пред пращящия, празен син екран на телевизора.

Застанала в тясното пространство на телефонната кабина, сякаш в кабина на космически кораб, който всеки момент ще излети за друга планета, тя набра номера OR 6–5693.

Гласът, който отговори веднага, беше на Франсиско.

— Ало?

— Франсиско?

— Здрасти, Дагни. Очаквах да се обадиш.

— Чу ли предаването?

— Да.

— Сега планират да го принудят да се предаде — тя успя да придаде на гласа си тона на фактически доклад. — Възнамеряват да го измъчват. Имат някаква машина, наречена „Убеждаването на Ферис“, в изолиран комплекс в подножието на Държавния научен институт. Това е в Ню Хемпшир. Споменаха за полет. Споменаха, че ще го пуснат по радиото до три часа.

— Ясно. От обществен телефон ли се обаждаш?

— Да.

— Още си във вечерните си дрехи, нали?

— Да.

— Сега ме слушай внимателно. Прибери се, преоблечи се, опаковай това-онова, от което ще имаш нужда, вземи бижутата си и всички ценности, които можеш да носиш, вземи си и топли дрехи. Няма да имаме време да го правим по-късно. Ще се срещнем след четирийсет минути, на североизточния ъгъл, на две пресечки на изток от главния вход на терминала на „Тагарт“.

— Ясно.

— До скоро, Плужек.

— До скоро, Фриско.

След по-малко от пет минути тя беше в спалнята на апартамента си и почти късаше от себе си вечерната си рокля. Остави я захвърлена на пода, като униформа на армия, в която не служеше вече. Сложи си тъмносин костюм и — беше си спомнила думите на Голт — бяло поло. Напълни един куфар и чанта с дръжка, която можеше да носи през рамо. Сложи бижутата си на дъното на чантата, включително и гривната от Риърдънов метал, която беше спечелила във външния свят, и златната монета от пет долара, която беше спечелила в долината.

Беше лесно да напусне апартамента и да заключи вратата, макар и да знаеше, че вероятно никога вече няма да я отвори. За миг й се стори по-трудно, когато дойде в кабинета си. Никой не беше я видял да влиза — преддверието беше празно, а огромната сграда изглеждаше необичайно тиха. Тя остана за миг загледана в стаята и във всички години, които се съдържаха в нея. След това се усмихна — не, не беше твърде трудно, — отвори сейфа си и взе документите, за които беше дошла. Нямаше нищо друго, което да иска да вземе от кабинета си, освен портрета на Нат Тагарт и картата на „Тагарт трансконтинентал“. Тя счупи двете рамки, нави картината и картата и ги пъхна в куфара си. Тъкмо го заключваше, когато чу звук от забързани стъпки. Вратата се отвори с трясък и главният инженер нахълта — разтреперан, с разкривено лице.

— Госпожице Тагарт! — викна той. — Слава Богу, госпожице Тагарт, че сте тук! Търсихме ви навсякъде!

Тя не отговори и го погледна въпросително.

— Госпожице Тагарт, чухте ли?

— Какво?

— Значи не сте! Боже, госпожице Тагарт, аз… не мога да повярвам, още не мога да повярвам, но… Господи, какво ще правим? Моста на „Тагарт“ вече го няма!

Тя го гледаше вторачено, неспособна да мръдне.

— Няма го! Взривен! Взривен за секунда, както по всичко личи! Никой не знае със сигурност какво е станало — но като че ли… мислят, че нещо се е объркало с Проекта X и… май са ония звукови лъчи, госпожице Тагарт! Не можем да се свържем с която и да е точка в радиус от сто мили! Не е възможно, не може да е възможно, но изглежда, че всичко в този кръг е било пометено!… Не можем да се доберем до никакъв отговор! Никой не може — нито вестниците, нито радиостанциите, нито полицията! Още проверяваме, но историите, които достигат до нас от периферията на района, са… — той потръпна. — Само едно нещо е сигурно: мостът го няма! Госпожице Тагарт! Не знаем какво да правим!

Тя се втурна към бюрото си и сграбчи слушалката на телефона. Ръката й спря по средата. Сетне бавно, болезнено, с най-голямото усилие, което някога се беше изисквало от нея, тя започна да придвижва ръката си надолу, докато не остави слушалката. Стори й се, че е отнело дълго време, сякаш ръката й трябваше да се движи срещу някакво огромно въздушно налягане, с което човешкото тяло не можеше да се пребори, и в тези няколко кратки момента, във вцепенението на заслепяваща болка, тя разбра какво е чувствал Франсиско в онази нощ преди дванайсет години, както и какво е чувствало едно момче на двайсет и шест, когато е погледнало двигателя си за последен път.

— Госпожице Тагарт! — викна главният инженер. — Не знаем какво да правим!

Слушалката чукна меко о вилката.

— И аз не знам — отговори тя.

След миг разбра, че всичко е свършило. Чу се да казва на мъжа да продължи да проверява и да й докладва по-късно и изчака звукът от стъпките му да изчезне в кънтящата тишина на преддверието. Прекосявайки чакалнята на терминала за последен път, тя погледна статуята на Натаниел Тагарт и си спомни за обещанието, което беше дала. Сега щеше да е само символ, мислеше си тя, но щеше да е такова сбогуване, каквото Натаниел Тагарт заслужаваше. Нямаше с какво друго да пише, така че извади червилото от чантата си, усмихна се на мраморното лице на човека, който щеше да я разбере, и нарисува голям доларов знак на пиедестала под краката му.

Стигна първа до ъгъла, на две пресечки източно от входа на терминала. Докато чакаше, наблюдаваше първите признаци на паниката, която скоро щеше да погълне града: имаше автомобили, които се движеха твърде бързо, някои от тях натоварени с покъщнина, имаше твърде много полицейски коли, които профучаваха, и твърде много сирени, които виеха в далечината. Новината за разрушаването на моста очевидно се разпространяваше из града; разбираха, че градът е обречен, и бяха започнали сляпо бягство, за да се измъкнат — но нямаше къде да отидат, а и това вече не беше нейна грижа.

Тя видя фигурата на Франсиско да се приближава от известно разстояние, позна отривистата му походка, преди още да може да различи лицето му под шапката, дръпната плътно над очите. Улови момента, в който той я видя, когато се приближи. Той махна с ръка и се усмихна. Някакво съзнателно подчертаване на жеста му й напомни за един друг Д’Анкония, който поздравява с „добре дошъл“ като дълго чакан пътник при портата на имението си.

Когато се приближи, тя се изправи тържествено, погледна лицето му и сградите на най-великия град в света, сякаш бяха свидетелите, които искаше, и каза бавно, с уверен и твърд глас:

— Кълна се в живота си и в любовта си към него, че никога няма да живея заради друг човек, нито ще искам друг човек да живее заради мен.

Той наведе глава, сякаш го приемаше. Усмивката му сега беше поздрав. После взе куфара й с една ръка, с другата пое нейната и каза:

— Хайде.

— Комплексът, познат като Проекта „Ф“, в чест на основателя си, доктор Ферис, беше малка сграда от стоманобетон, в долната част на склона на хълма, който поддържаше Държавния научен институт на по-високо и публично ниво. Само малкото сиво петно на покрива й се виждаше от прозорците на института, скрито в джунгла от стари дървета; не изглеждаше по-голямо от капак на шахта.

— Комплексът се състоеше от два етажа — един малък куб, сложен несиметрично върху друг по-голям. Първият етаж нямаше прозорци, само врата, обкована с железни клинове; на втория етаж имаше само един прозорец, като колебливо отстъпление пред дневната светлина, като лице с едно-единствено око. Хората от персонала на института не изпитваха любопитство към сградата и избягваха пътеките, които водеха към вратата й; никой не беше го изричал, но имаха впечатлението, че в сградата се развива проект, свързан с бацили на смъртоносни болести.

— Двата етажа бяха заети от лаборатории, които съдържаха огромно количество клетки с морски свинчета, кучета и плъхове. Но сърцето и същността на сградата беше една стая в мазето й, дълбоко под земята; стаята беше грубо покрита с порести плоскости от звукоизолиращ материал, които бяха започнали да се пукат и голата скала на пещерата прозираше през пукнатините. Комплексът винаги се охраняваше от екип от четирима специални пазачи.

— Тази вечер екипът беше увеличен до шестнайсет души, извикани по спешност от Ню Йорк. Пазачите, както и другите служители на Проекта „Ф“, бяха внимателно подбрани въз основа на една-единствена квалификация: неограничени способности за подчинение.

— Шестнайсетте души бяха разположени за през нощта извън сградата и в пустите лаборатории над земята, където оставаха безкритично на поста си, без любопитство към всичко, което можеше да се случва долу.

— В помещението в мазето доктор Ферис, Уесли Мауч и Джеймс Тагарт седяха в кресла, подредени до едната стена. В ъгъла срещу тях имаше машина, която изглеждаше като малък шкаф с неправилна форма. На предната й страна се виждаше редици от циферблати, на всеки от които имаше червен сегмент, квадратен екран, който изглеждаше като усилвател, редици числа, ред дървени ръкохватки и пластмасови бутони, както и един лост от едната страна и един червен стъклен бутон от другата. Тази лицева част като че имаше повече собствено изражение, отколкото механикът, натоварен с управлението й — беше плещест млад човек с подгизнала от пот риза, с ръкави, навити над лактите, бледосините му очи бяха замъглени от невероятно съвестна концентрация върху задачата му. От време на време раздвижваше устни, сякаш рецитираше научен наизуст урок.

Къса жица преминаваше от машината до акумулатор зад нея. Дълги намотки, като усуканите пипала на октопод, се протягаха по каменния под до кожен дюшек, сложен под ярка светлина. Джон Голт бе вързан за дюшека. Беше гол; малките метални дискове на електродите, с които завършваха жиците, бяха закачени по ръцете, раменете, бедрата и глезените му. Устройство, подобно на стетоскоп, бе закачено за гърдите му и свързано с усилвателя.

— Разбери ме правилно — започна доктор Ферис, обръщайки се за пръв път към него. — Искаме да поемеш пълната власт над икономиката на страната. Искаме да станеш диктатор. Искаме да управляваш. Ясно ли е? Искаме да издаваш заповеди и да измислиш кои са правилните заповеди. И възнамеряваме да получим онова, което искаме. Речите, логиката, аргументите или пасивното подчинение няма да те спасят. Искаме идеи, иначе лошо. Няма да те пуснем оттук, докато не ни кажеш какви са точните мерки, които ще предприемеш, за да спасиш системата ни. Тогава ще те накараме да ги кажеш на страната по радиото.

Той вдигна ръка и му показа хронометър.

— Ще ти дам трийсет секунди да решиш дали искаш да започнеш да говориш веднага. Ако ли не, тогава ние ще започнем. Разбираш ли?

Голт гледаше право в тях, с безизразно лице, сякаш разбираше твърде много. Не отговори. Те слушаха звука от хронометъра в пълно мълчание, отброявайки секундите, и звука от задавеното, неравномерно дишане на Мауч, който беше сграбчил облегалките на стола си.

Ферис даде знак с ръка на механика до машината. Онзи я включи, червеният стъклен бутон светна и се чуха два звука: единият беше тихото бръмчене на електрогенератора, а другият — някакво особено пулсиране, равномерно като часовник, но със странно приглушен резонанс. Отне им миг да осъзнаят, че идва от усилвателя и че чуват туптенето на сърцето на Голт.

— Номер три — каза Ферис и вдигна пръст.

Механикът натисна бутон под един от циферблатите. Дълга тръпка премина през тялото на Голт, лявата му ръка се сгърчи в резки спазми от тока, който преминаваше между китката и рамото му. Главата му падна назад, със затворени очи и стиснати устни. Не издаде и звук. Когато механикът вдигна пръст от бутона, ръката на Голт спря да трепери. Той не мърдаше.

Тримата мъже се огледаха така, сякаш за миг бяха изгубили пътя си в тъмното. Очите на Ферис бяха празни, тези на Мауч — ужасени, а на Тагарт — разочаровани. Тежкото пулсиране продължаваше да звучи в тишината.

— Номер две — продължи Ферис.

Десният крак на Голт започна да се гърчи този път, докато токът преминаваше между бедрото и глезена. Ръцете му бяха вкопчени в ръбовете на дюшека. Главата му се люшна веднъж, после застина. Пулсът леко отслабна. Мауч се беше отдръпнал, притиснат в облегалката на креслото. Тагарт седеше на ръба на своето, наведен напред.

— Номер едно, постепенно — нареди Ферис.

Торсът на Голт се изви нагоре и падна обратно в поредица от дълги тръпки; цялото напрежение падаше върху вързаните му китки, докато токът течеше от едната китка към другата, през дробовете му. Механикът бавно завърташе ръкохватката, увеличавайки волтажа на тока; стрелката на циферблата се движеше към червения отрязък, който отбелязваше опасната зона. Дишането на Голт се чуваше като накъсани хрипове, излезли от сгърчени дробове.

— Стига ли ти? — излая Ферис, когато токът спря. Голт не отговори. Устните му се разтвориха леко, търсеха въздух. Пулсът от стетоскопа препускаше диво. Но дъхът му се успокояваше в равномерен ритъм, с контролирано усилие да се отпусне.

— Много си мек с него! — изкрещя Тагарт, вторачен в голото тяло на дюшека.

Голт отвори очи и ги погледна за момент. Не можеха да разберат нищо, освен това, че погледът му беше строг и напълно съзнателен. След това той отново отпусна глава и остана неподвижен, сякаш беше забравил за тях. Голото му тяло беше странно не на място в килията. Те го знаеха, въпреки че никой от тях нямаше да го допусне до съзнанието си. Издължените линии на тялото му, от глезените до изваяните бедра, от сгъвката на ханша, до изправените рамене, изглеждаха като на гръцка статуя и носеха същото значение, само че стилизирано в по-лека и удължена форма и по-елегантна сила, която изразяваше и по-неспокойна енергия — тяло не на колесничар, а на строител на самолети. И също като значението на древногръцката статуя — статуята на човека като бог — беше в несъответствие с духа в музейните зали на нашия век; неговото тяло също така беше в несъответствие с килията, предназначена за предисторически дейности. Сблъсъкът беше още по-силен, защото беше свързан с електрически кабели, неръждаема стомана и прецизни инструменти, с лостовете на контролно табло. Може би — и това беше мисълта, на която най-яростно се съпротивляваха наблюдателите и бяха заровили най-дълбоко, на дъното на съзнанието си, мисълта, която познаваха само като неясна омраза и неясен страх, — може би отсъствието на такива статуи от съвременния свят беше трансформирало генератора в октопод и беше докарало тяло като неговото в пипалата му.

— Чувал съм, че си нещо като експерт по електричество — каза Ферис и се захили. — И ние сме такива, не мислиш ли?

Два звука му отговориха в тишината: бученето на генератора и пулсирането на сърцето на Голт.

— Смесена серия! — нареди Ферис и махна с един пръст към механика.

Шоковете започнаха да идват на неравномерни, непредсказуеми интервали, бързо един след друг или през няколко минути разстояние. Само конвулсиите по краката на Голт, по ръцете, по торса или цялото тяло показваха дали токът минава между два конкретни електрода, или тече от всички едновременно. Стрелките на циферблатите приближаваха червените зони, после се връщаха: машината беше изчислена така, че да причинява максимално силна болка, без да уврежда тялото на жертвата.

Но за наблюдателите беше непоносимо да чакат в минутите на паузите, изпълнени със звука на пулса: сърцето сега препускаше с неравномерен ритъм. Паузите бяха изчислени така, че да забавят този ритъм, но да не позволяват почивка на жертвата, която трябваше да очаква удар всеки един момент.

Голт лежеше отпуснат, сякаш не се опитваше да се бори с болката, а й се беше оставил, без да се опитва да я отрече, а да я понесе. Когато устните му се разтваряха, за да си поеме дъх, и внезапната тръпка ги запечатваше отново, той не се съпротивляваше на трескавото вкочаняване на тялото си, а го оставяше да отмине в мига, когато токът спираше. Само кожата на лицето му беше опъната и стегнатите очертания на устните му се изкривяваха настрани от време на време. Когато ударът преминаваше през гърдите му, златистите кичури коса по главата му се люшваха, сякаш духнати от повей на вятъра, удряха се в лицето му, през очите. Наблюдателите се чудеха защо косата му потъмнява, докато осъзнаха, че е плувнала в пот.

Ужасът от това човек да чува собственото си сърце да се бори така, сякаш ще експлодира всеки момент, трябваше да бъде насочен към жертвата. Но именно мъчителите трепереха от ужас, докато слушаха неравния, накъсан ритъм, и пропускаха да поемат дъх при всеки пропуснат удар. Сега сърцето звучеше така, сякаш подскача и се удря трескаво о ребрата като в клетка, в агония и отчаян гняв. Сърцето протестираше, човекът — не. Той лежеше неподвижно, със затворени очи и отпуснати ръце, и слушаше как сърцето му се бори за живота му.

Уесли Мауч пръв се пречупи.

— За Бога, Флойд! — изкрещя той. — Не го убивай! Да не си посмял да го убиеш! Ако той умре, умираме и ние!

— Няма да умре — изръмжа Ферис. — Ще му се иска, но няма. Машината няма да му позволи! Математически е изчислено! Няма риск!

— Добре де, не е ли достатъчно? Сега ще ни се подчини! Сигурен съм, че ще се подчини!

— Не! Не е достатъчно! Не искам да се подчинява! Искам да повярва! Да приеме! Да иска да приеме! Трябва да го накараме да работи за нас доброволно!

— Давай! — викна Тагарт. — Какво чакаш? Не можеш ли да усилиш тока? Той дори не е извикал още!

— Какво ти става? — задави се Мауч, като зърна лицето на Тагарт, докато токът гърчеше тялото на Голт. Тагарт се беше вторачил напрегнато, но очите му изглеждаха замъглени и мъртви, погледът му — а около този неодушевен поглед мускулите на лицето му се бяха опънали в цинична карикатура на наслада.

— Стига ли ти? — продължаваше да крещи Ферис към Голт Ферис. — Готов ли си да ни дадеш онова, което ние искаме?

Не чуха отговор. Голт надигаше глава от време на време и ги поглеждаше. Под очите му имаше тъмни кръгове, но самите очи бяха ясни и съзнателни.

С нарастваща паника наблюдателите изгубиха чувството си за контекст и език, и трите им гласа се сляха в поредица от неразличими писъци:

— Искаме да поемеш властта!… Искаме да управляваш!… Заповядваме ти да издаваш заповеди!… Изискваме да диктуваш положението!… Заповядваме ти да ни спасиш!… Заповядваме ти да мислиш!…

Не чуха друг отговор, освен пулса на сърцето, от който зависеше собственият им живот. Електричеството минаваше през гърдите на Голт и пулсът идваше на неравномерни тласъци, сякаш се засилваше и забавяше, когато изведнъж тялото му падна неподвижно, отпуснато: пулсът беше спрял.

Тишината дойде като поразяващ удар и преди да имат време да извикат, ужасът им беше надмогнат от друг: от факта, че Голт отвори очи и вдигна глава. Тогава осъзнаха, че бученето на мотора също е спряло и че червената светлина на контролния панел е угаснала: токът беше спрял; генераторът беше мъртъв. Механикът ръчкаше с пръст бутона, но без полза. Въртеше лоста за включване отново и отново. Ритна машината. Червената светлина не се запалваше, звукът не се върна.

— Е? — сопна се Ферис. — Е? Какво става?

— Генераторът изгоря — безпомощно каза механикът.

— Какво му е?

— Не знам.

— Добре де, разбери и го оправи!

Човекът не беше обучен електротехник — бяха го избрали не заради познанията му, а заради безкритичната му способност да натиска всякакви бутони, а усилието, което му беше нужно, за да се научи на това, беше толкова голямо, не можеше да се разчита да има място за каквото и да е друго. Той отвори задния капак на машината и зяпна сащисано сложните намотки: не можеше да открие никаква видима повреда. Сложи гумените си ръкавици, извади клещи, затегна няколко случайни болта и се почеса по главата.

— Не знам — каза той с безпомощно кротък глас. — Кой съм аз, че да знам?

Тримата мъже бяха скочили на крака и се бяха струпали зад машината, зяпнали непокорната й вътрешност. Действаха по-скоро по рефлекс: знаеха, че нищо не знаят.

— Но ти трябва да го поправиш! — изпищя Ферис. — Трябва да работи! Трябва да имаме ток!

— Трябва да продължим! — извика разтреперан Тагарт. — Това е абсурдно! Няма да позволя! Няма да ме прекъсват! Няма да го оставя да се измъкне! — той посочи към дюшека.

— Направи нещо! — Ферис крещеше на механика. — Не стой там! Направи нещо! Поправи го! Нареждам ти да го поправиш!

— Ама аз не знам какво не е наред — отвърна мъжът, мигайки.

— Ами открий тогава!

— Как да го открия?

— Нареждам ти да го поправиш! Чуваш ли? Накарай го да работи или ще те уволня и ще те хвърля в затвора!

— Ама аз не знам какво не е наред! — мъжът въздъхна с учудване. — Не знам какво да правя.

— Вибраторът е повреден — обади се един глас зад тях. Те се обърнаха: Голт се бореше да си поеме дъх, но говореше с ясния, компетентен тон на инженер. — Извадете го и погледнете под алуминиевия капак. Ще видите два контакта, запоени заедно. Разчупете ги, вземете малка пила и почистете замърсените повърхности. После върнете капака, включете го обратно в машината и генераторът ви ще проработи.

Последва дълъг миг пълна тишина. Механикът зяпаше Голт, удържаше погледа му и дори той беше в състояние да различи същността на искрицата в тъмносивите очи: беше презрителна подигравка. Той отстъпи назад. В несвързания полумрак на съзнанието му, по някакъв безсловесен, безформен, неразбираем начин, дори той осъзна значението на онова, което ставаше в килията.

Погледна Голт, погледна и тримата мъже, погледна и машината. Потръпна, хвърли клещите и избяга от стаята. Голт избухна в смях.

Тримата мъже отстъпваха бавно от машината. Бореха се да не си позволят да разберат онова, което механикът беше разбрал.

— Не! — викна Тагарт изведнъж, погледна Голт и скочи напред.

— Не! Няма да му позволя да се отърве безнаказано! — той падна на колене, драпайки отчаяно да намери алуминиевия цилиндър на вибратора. — Аз ще го поправя! Ще се справя сам! Трябва да продължим! Трябва да го пречупим!

— Спокойно, Джим — с неудобство каза Ферис и го изправи отново на крака.

— Дали няма… да е по-добре да отложим за през нощта? — умолително попита Мауч; гледаше към вратата, през която беше избягал механикът, а погледът му изразяваше наполовина завист, наполовина ужас.

— Не! — викна Тагарт.

— Джим, не му ли беше достатъчно? Не забравяй, трябва да внимаваме.

— Не! Не му е достатъчно! Дори не е изкрещял още!

— Джим! — изведнъж извика Мауч, ужасен от нещо в лицето на Тагарт. — Не можем да си позволим да го убием! Знаеш го!

— Не ме интересува! Искам да го пречупя! Искам да го чуя да крещи! Искам…

И след това самият Тагарт изкрещя. Беше дълъг, внезапен, пронизителен писък, сякаш беше видял нещо, въпреки че очите му зяпаха в празното пространство и изглеждаха неразбиращи, слепи.

Гледката беше вътре в него. Защитните стени на емоцията, на бягството, на преструвката, на половинчатото мислене и псевдодумите, изградени вътре в него през всичките тези години, бяха рухнали за миг — мигът, в който разбра, че иска Голт да умре, с ясното съзнание, че собствената му смърт ще последва.

Видя изведнъж мотива, който беше насочвал всичките действия през живота му. Не беше нежната му душа, нито любовта му към другите или общественият му дълг, или който и да е от другите лъжливи звуци, с които беше поддържал самоуважението си: беше порочното желание да унищожи всичко живо заради онова, което не беше живо. Беше стремежът да предизвика реалността чрез унищожението на всяка жива ценност, заради това да си докаже, че той може да съществува въпреки реалността и никога няма да се налага да бъде обвързан с някакви убедителни — солидни, неизменни факти. Само преди миг беше в състояние да почувства, че мрази Голт повече от всички останали, че омразата му е доказателство за злото, което представлява Голт, което няма нужда от допълнително назоваване, че иска Голт да бъде унищожен заради собственото му оцеляване. Сега знаеше, че беше пожелал унищожението на Голт с цената на собственото си унищожение, знаеше, че никога не е искал да оцелее, знаеше, че бе искал да измъчи и разруши именно величието на Голт — величие, което той сам признаваше, величие по единствения стандарт, който съществува, независимо дали човек го признава, или не: величието на човек, който беше господар на реалността по начин, в който нямаше равен. В мига, в който той, Джеймс Тагарт, се оказа пред ултиматума да приеме реалността или да умре, емоциите му бяха избрали смъртта — смъртта, вместо да се предаде на вселената, на която Голт беше толкова сияен син. В личността на Голт — и го знаеше — той търсеше унищожението на цялото съществуване.

Това разбиране се сблъскваше със съзнанието му не само чрез думи: цялото му разбиране беше съставено от емоции, така че сега беше обзет от емоция, от видение, което нямаше сили да пропъди. Вече не можеше да призове мъглата, която да скрие от погледа всичките задънени улици, които се беше борил никога да не бъде принуден да види: сега в края на всяка улица виждаше омразата си към съществуването, виждаше лицето на Черил Тагарт с радостния й стремеж да живее, както и факта, че тъкмо този стремеж винаги беше искал да победи, виждаше лицето си като лице на убиец, когото всички хора с право трябваше да ненавиждат, който унищожаваше ценностите само защото са ценности, който убиваше, за да не разкрие собственото си непоправимо зло.

— Не… — скимтеше той, вторачен в това видение, клатейки глава, за да избяга от него. — Не… Не…

— Да — каза Голт.

Той видя очите на Голт, приковани в собствените му, сякаш Голт виждаше същото, което виждаше и той.

— Казах ви го по радиото, нали? — каза Голт.

Това беше присъдата, от която се беше ужасявал Джеймс Тагарт, от която нямаше измъкване: присъдата, доказателството за обективност.

— Не… — каза той съвсем тихо още веднъж, но това вече не беше глас на живо съзнание. Той остана прав за момент, вторачен в празното пространство, после краката му отказаха, огънаха се и той седна на пода, с все още вторачени очи, без да забелязва какво прави или какво има наоколо.

— Джим…! — извика Мауч. Отговор не последва.

Мауч и Ферис не се запитаха какво беше станало с Тагарт: знаеха, че никога не трябва да се опитват да го откриват, под заплаха от това да споделят съдбата му. Знаеха кой е бил пречупен тази вечер. Знаеха, че това е краят на Джеймс Тагарт, независимо дали физическото му тяло щеше да оцелее.

— Да… да изкараме Джим оттук — разтреперано каза Ферис.

— Да го заведем на лекар… или някъде…

Те дръпнаха Тагарт, за да се изправи; той не се съпротивляваше, подчиняваше се апатично, и раздвижи краката си, когато го бутнаха. Тъкмо той беше стигнал до онова състояние, в което искаха да приведат насилствено Голт. Двамата му приятели го изведоха от стаята, хванали здраво ръцете му. Това им спести необходимостта да признаят пред себе си, че искат да избягат от очите на Голт. Голт ги гледаше, а погледът му беше твърде строго проницателен.

— Ще се върнем — тросна се Ферис към началника на пазачите. — Стой тук и не пускай никого. Ясно ли е? Никого.

Те избутаха Тагарт в колата, паркирана при дърветата на входа.

— Ще се върнем — каза Ферис, без да се обръща към никого, на дърветата и на тъмното небе.

За момента единственото нещо, в което бяха уверени, беше, че трябва да избягат от това мазе — мазето, в което живият генератор беше оставен вързан до мъртвия.