Айн Ранд
Атлас изправи рамене (1)

Глава I
Темата

— Кой е Джон Голт?

Светлината гаснеше и Еди Уилърс не можеше да различи лицето на скитника, който изрече думите си просто и безизразно. Но от залеза далеч в края на улицата в очите му се отразяваха жълти проблясъци, и тези очи бяха втренчени в Еди Уилърс, подигравателни и спокойни — сякаш въпросът беше отправен към безпричинното му безпокойство.

— Защо ти е да знаеш? — попита Еди Уилърс с напрежение в гласа.

Скитникът се облегна на касата на вратата, остро парче счупено стъкло зад него отразяваше жълтия метален блясък на небето.

— А теб това защо те тревожи? — попита той.

— Никак даже — тросна се Еди Уилърс.

Той бръкна бързо в джоба си. Скитникът го беше спрял и беше помолил за петаче, след това беше продължил да говори, сякаш за да убие настоящия момент и да отложи проблема за следващия. Молбите за дребни монети бяха толкова чести по улиците напоследък, че не беше необходимо да слуша обяснения, а и нямаше желание да чуе подробности за отчаянието на точно този скитник.

— Иди си купи чаша кафе — каза той, докато протягаше монетата на сянката без лице.

— Благодаря, господине — каза гласът равнодушно, а лицето се наведе напред за момент. То беше потъмняло от вятъра, прорязано от бръчки на умора и цинично примирение със съдбата, а очите му бяха интелигентни.

Еди Уилърс продължи напред, чудейки се защо винаги по това време на деня изпитва чувство на безпричинен страх. „Не, мислеше си той, не е страх, няма от какво да ме е страх: това е просто огромно, безформено предчувствие, без източник или обект“. Той беше свикнал с чувството, но не можеше да намери обяснение за него, а скитникът говореше така, сякаш знаеше какво изпитва Еди, сякаш смяташе, че това е в реда на нещата, дори нещо повече — сякаш знаеше причината.

Еди Уилърс изправи рамене, налагайки си да се вземе в ръце. „Трябва да спра с това“, мислеше си, беше започнал да си въобразява разни неща. „Винаги ли съм се чувствал така?“ Той беше на трийсет и две години. Опита се да си спомни. Не, не беше изпитвал винаги това чувство, но не можеше да си спомни кога беше започнало. Чувството го връхлиташе изведнъж, на произволни интервали, а сега идваше по-често от всякога. „От сумрака ще да е — помисли си той, — мразя сумрака.“

Облаците и извисяващите се на техния фон небостъргачи бяха добили кафяв оттенък като стара маслена картина — цветът на повяхващ шедьовър. Дълги струи мръсотия се спускаха от островърхите кулички по крехките, разядени от саждите стени. Високо горе, на стената на една кула, имаше пукнатина във формата на неподвижна мълния, дълга десет етажа. Нещо назъбено прорязваше небето над покривите — половин шпил, който още отразяваше блясъка на залеза, златният обков отдавна се беше олющил от другата половина. Блясъкът беше червен и неподвижен, като отражение на огън — но не на жив, а на гаснещ огън, за който е твърде късно да се разгори отново.

„Не — помисли си Еди Уилърс, — няма нищо притеснително във вида на града. Изглежда така, както винаги си е изглеждал.“

Той продължи напред, напомняйки си, че е закъснял с връщането в кантората. Не му харесваше задачата, която трябваше да изпълни, щом се върне, но трябваше да я свърши. Затова и не се опита да я отложи, а се насили да върви по-бързо.

Зави зад ъгъла. В тясното пространство между тъмните силуети на две сгради, като зад полуотворена врата, той видя страницата на гигантския календар, окачен в небето.

Това беше календарът, който кметът на Ню Йорк беше издигнал миналата година на върха на една сграда, за да виждат гражданите датата по същия начин, по който виждаха и часа — като погледнат кулата на обществената сграда. Един бял правоъгълник, окачен над града, който показваше датата на хората по улиците долу. На ръждивата светлина на тазвечерния залез на правоъгълника се четеше „2 септември“.

Еди Уилърс отклони поглед. Никога не беше харесвал този календар. По някакъв необясним или неопределим начин той го смущаваше. Чувството, сякаш се сливаше с неговото безпокойство, беше от същия вид.

Изведнъж си помисли, че има някаква фраза, някакъв цитат, който изразяваше онова, което календарът изглежда внушаваше. Но не можеше да си я спомни. Той вървеше, търсейки опипом изречение, което висеше в ума му като празна черупка. Не можеше нито да я запълни, нито да я пренебрегне. Погледна назад. Белият правоъгълник се извисяваше над покривите и известяваше с непоколебима решителност: „2 септември“.

Еди Уилърс премести поглед към долния край на улицата, до една ръчна количка със зеленчуци пред покритата веранда на къща от червеникавокафяв камък. Видя купчина лъскавозлатисти моркови и свежата зеленина на млад лук. Видя чиста бяла завеса, развяваща се в отворения прозорец. Видя как един автобус завива зад ъгъла, управляван умело. С удивление забеляза, че си е възвърнал увереността — и тогава усети също толкова неочакваното, необяснимо желание всички тези неща да не остават на открито, незащитени от празното пространство над тях.

Когато стигна до Пето авеню, той задържа погледа си върху витрините на магазините, покрай които минаваше. Нямаше нищо, което да иска или да има нужда да купи, но той обичаше да гледа изложените стоки — всякакви стоки, предмети, направени от хора, за да бъдат използвани от хора. Наслаждаваше се на гледката на проспериращата улица — само около четвърт от магазините бяха затворени, с тъмни и пусти витрини.

Не знаеше защо изведнъж си спомни за дъба. Нямаше нищо, което да предизвика този спомен. Но той си мислеше за него и за летата на детството си в имението на Тагарт. Беше прекарал по-голямата част от детството си с децата на Тагарт, а сега работеше за тях, също както неговият баща и дядо бяха работили за техния баща и дядо.

Огромният дъб се издигаше на хълм над река Хъдзън, на пусто място в имението на Тагарт. Еди Уилърс, тогава на седем години, обичаше да идва до дървото и да го наблюдава. То беше стояло там стотици години и той си мислеше, че ще стои вечно.

Корените му обхващаха хълма като юмрук, с пръсти, забити в земята, и той си мислеше, че ако някой великан го хване за короната, няма да може да го изкорени, а ще повдигне хълма и цялата земя заедно с него, като топка на края на връв. Чувстваше се в безопасност в присъствието на дъба, той беше нещо, което не можеше да бъде променено или застрашено, беше най-великият символ на силата.

Една нощ гръмотевица удари дъба. Еди го видя на другата сутрин. Дървото лежеше разцепено на две и той гледаше в ствола му като в отвора на черен тунел. Стволът беше просто куха черупка: сърцевината му беше изгнила отдавна и вътре нямаше нищо — само фин сив прах, разнасян и от най-лекия повей на вятъра. Жизнената сила си беше отишла, а формата, останала след нея, не можеше да оцелее сама.

Години по-късно чу да казват, че децата трябва да бъдат предпазени от шока при първия си сблъсък със смърт, болка или страх. Но тези неща никога не бяха го плашили: неговият шок дойде, докато стоеше съвсем тихо и гледаше в черната дупка на ствола. Това беше огромно предателство — още по-ужасно, защото той не можеше да разбере какво всъщност е било предадено. Знаеше, че не е самият той, нито неговото доверие, беше нещо друго. Той постоя там малко, без да издаде звук, после се върна в къщи. Никога не промълви и дума за това — нито тогава, нито по-късно.

Еди Уилърс разтърси глава, когато скърцането на ръждясалия механизъм, който сменяше цвета на светофара, го спря на ръба на бордюра. Ядоса се на себе си. Нямаше причина да си спомня за дъба тази вечер. Той вече не означаваше нищо за него, само капчица тъга, а вътре в него — парченце болка, която се раздвижваше за момент и угасваше, като капка дъжд по стъклото на прозорец, оттичаща се надолу във формата на въпросителна.

Не искаше никаква тъга да помрачава спомените от детството му, обичаше спомените си — всеки ден от годините, за които си спомняше, сега изглеждаше облян от спокойна, ярка слънчева светлина. Струваше му се, че няколко лъча от нея достигаха до настоящето: не точно лъчи, по-скоро точици светлина, които понякога случайно осветяваха за момент неговата работа, самотния му апартамент, кроткия, педантичен ход на неговото съществуване.

Помисли си за един летен ден, когато беше на десет. В този ден, на полянка в гората, единствената скъпа приятелка в неговото детство му каза какво ще правят, като пораснат. Думите й бяха резки и ослепителни като слънчевата светлина. Той слушаше, възхитен и учуден. Когато тя го запита какво иска да прави, Еди веднага отговори:

— Онова, което е правилно.

И добави:

— Ти трябва да направиш нещо велико… Тоест, ние двамата заедно.

— Какво? — попита тя, а той каза:

— Не знам. Тъкмо това трябва да разберем. Не само това, което каза. Не просто да работим и да си изкарваме хляба. А да печелим битки, да спасяваме хора от пожари или да изкачваме върхове — нещо такова.

— Че защо? — попита тя.

— Свещеникът каза миналата неделя, че винаги трябва да се стремим да достигнем най-доброто в себе си. Какво смяташ, че е най-доброто в нас?

— Не знам.

— Ще трябва да го открием.

Тя не отговори — гледаше встрани, към железопътната линия.

Еди Уилърс се усмихна. Беше казал „онова, което е правилно“, преди двайсет и две години. Оттогава никога не беше оспорвал това твърдение, другите въпроси бяха избледнели в съзнанието му — беше твърде зает, за да си ги задава. Но още смяташе за очевидно, че човек трябва да прави онова, което е правилно — така и не узна как хората могат да искат да постъпват другояче; беше разбрал обаче, че го правят. Това все още изглеждаше просто и неразбираемо за него: просто — че нещата трябва да бъдат правилни, а неразбираемо — че не са. Знаеше, че не са. Размишляваше върху това, когато зави зад ъгъла и стигна до грамадното здание на „Тагарт Трансконтинентал“.

Сградата се издигаше над улицата, беше най-високата й горда постройка. Еди Уилърс винаги се усмихваше, когато я зърнеше. Дългите й редици прозорци не бяха счупени, в контраст с тези на съседите. Контурите й прорязваха небето — без ронещи се ъгли или износени ръбове. Изглеждаше така, сякаш се издига над годините, неподвластна на влиянието им. Винаги щеше да стои там, мислеше си Еди Уилърс.

Всеки път, когато влизаше в „Тагарт Билдинг“, усещаше облекчение и чувство на сигурност. Това беше място на компетентност и мощ. Подовете на коридорите бяха като огледала от мрамор. Матовите правоъгълници на осветителните й тела бяха като плочи от втвърдена светлина. Зад стъклените прегради момичета в редици стояха зад пишещи машини, а тракането на клавишите напомняше шума на бързо движещ се влак. И като ехо, което му отговаря, от време на време лек трепет минаваше по стените, издигайки се от дълбините на сградата, от тунелите на големия терминал, където влаковете тръгваха, за да прекосят континента, и спираха, след като пак са го прекосили, както бяха тръгвали и спирали поколения наред. „Тагарт Трансконтинентал“, мислеше си Еди Уилърс, „От океан до океан“ — гордият рекламен лозунг на неговото детство, много по-блестящ и свещен от всяка библейска заповед. „От океан до океан завинаги“ — мислеше си Еди Уилърс, сякаш повтаряше клетва, докато минаваше през безупречно чистите коридори към сърцето на сградата, към кабинета на Джеймс Тагарт, президент на „Тагарт Трансконтинентал“.

Джеймс Тагарт седеше зад бюрото си. Той изглеждаше като човек, приближаващ петдесетте, който беше достигнал зряла възраст направо след юношеството, пропускайки младостта. Имаше малки, капризни устни, и рядка коса, лепната на плешиво чело. Позата му беше изкривена, немарлива, сякаш от ненавист към високото му слабо тяло — тяло с елегантни очертания, предназначено за уверен и уравновесен аристократ, но преобразено в непохватен и недодялан дебелак. Кожата на лицето му беше бледа и мека. Очите му бяха светли и премрежени, с поглед, който се движеше бавно, никога не спираше съвсем, плъзгаше се непрекъснато покрай нещата във вечно възмущение от тяхното съществуване. Изглеждаше твърдоглав и изтощен. Беше на трийсет и девет години.

Той раздразнено вдигна глава при звука на отварящата се врата.

— Не ме безпокой, не ме безпокой, не ме безпокой — каза Джеймс Тагарт.

Еди Уилърс тръгна към бюрото.

— Важно е, Джим — каза той, без да повишава глас.

— Добре де, добре, какво има?

Еди Уилърс погледна към една карта на стената на кабинета. Цветовете й бяха избледнели под стъклото — той се чудеше колко президенти от семейство Тагарт са седели пред нея и в продължение на колко години. Железопътните линии „Тагарт Трансконтинентал“, мрежата от червени линии, прорязващи избледнелия контур на страната от Ню Йорк до Сан Франциско, изглеждаше като система от кръвоносни съдове. Сякаш някога, много отдавна, кръвта беше препълнила главната артерия и под натиска на своето свръхизобилие се беше разклонила към произволни точки, разпростирайки се из цялата страна. Една червена ивица си пробиваше път от Шайен в Уайоминг до Ел Пасо в Тексас — линията „Рио Норте“ на „Тагарт Трансконтинентал“. Наскоро бяха добавени нови начертания и червената линия беше продължена на юг отвъд Ел Пасо — но Еди Уилърс бързо отвърна поглед, когато стигна до тази точка.

Той погледна Джеймс Тагарт и каза:

— Става въпрос за линията „Рио Норте“.

Забеляза как погледът на Тагарт се плъзна към ъгъла на бюрото.

— Имаме още една катастрофа там.

— Железопътни катастрофи стават всеки ден. Трябваше ли да ме безпокоиш за това?

— Знаеш какво се опитвам да ти кажа, Джим. „Рио Норте“ си отива. Линията е мъртва. Релсите са износени.

— Ще ги подменим с нови.

Еди Уилърс продължи, сякаш не беше получил отговор.

— Линията е съсипана. Не си струва да се опитваме да пускаме влакове по нея. Хората отказват да пътуват с тях.

— Струва ми се, че няма железопътна компания в страната, която да няма някое и друго направление на загуба. Не сме единствените. Това е общ проблем — временно състояние в цялата държава.

Еди стоеше и го гледаше мълчаливо. Онова, което Тагарт не харесваше у Еди Уилърс, беше навикът му да гледа хората право в очите. Очите на Еди бяха сини, широки и питащи, имаше руса коса и квадратно лице, незабележимо с нищо, освен с този поглед на добросъвестно внимание и открито удивление.

— Какво искаш от мен? — сопна се Тагарт.

— Просто дойдох да ти кажа нещо, което трябва да знаеш, защото все някой трябва да ти го каже.

— Че е станала още една катастрофа?

— Че не можем да изоставим линията „Рио Норте“.

Джеймс Тагарт рядко вдигаше глава, а когато гледаше хората, го правеше, като повдигаше тежките си клепачи и гледаше изпод вежди.

— Кой мисли да се отказва от линията „Рио Норте“? — попита той. — Никога не е ставало въпрос за отказване. Възмутен съм, че го казваш. Дълбоко възмутен.

— Но ние не сме спазвали разписанието през последните шест месеца. Не сме завършвали курс без някаква повреда, малка или голяма. Губим всичките си товародатели, един след друг. Колко още можем да издържим?

— Ти си песимист, Еди. Липсва ти вяра. Точно това подкопава морала на една организация.

— Искаш да кажеш, че няма да се направи нищо за линията „Рио Норте“?

— Изобщо не съм казвал това. Просто в момента, в който получим новите релси…

— Джим, няма да има никакви нови релси.

Той забеляза как клепачите на Тагарт бавно се повдигат.

— Тъкмо се върнах от кантората на „Асошиейтед Стийл“ Говорих с Орън Бойл.

— Какво каза той?

— Говори час и половина, и не ми даде нито един конкретен отговор.

— А за какво изобщо го безпокоиш? Мисля, че първата поръчка на релси трябва да бъде доставена следващия месец.

— А преди това трябваше да бъде доставена преди три месеца.

— Непредвидени обстоятелства. Напълно извън контрола на Орън.

— А преди това трябваше да се достави преди още шест месеца. Джим, чакаме „Асошиейтед Стийл“ да ни достави тези релси вече тринайсет месеца.

— Какво искаш да направя? Не мога да управлявам бизнеса на Орън Бойл.

— Искам да разбереш, че не можем повече да чакаме.

Тагарт попита провлачено, с тон наполовина подигравателен, наполовина предпазлив:

— Какво каза сестра ми?

— Тя ще се върне чак утре.

— И все пак, какво искаш да направя?

— Ти трябва да решиш.

— Каквото и друго да кажеш, има нещо, което не трябва да споменаваш — и това е „Риърдън стийл“.

Еди не отговори веднага, после каза тихо:

— Добре, Джим. Няма да го споменавам.

— Орън е мой приятел.

Отговор не последва.

— Възмутен съм от поведението ти. Орън Бойл ще достави тези релси веднага, щом това изобщо е възможно. Докато не може да ги достави, никой не може да ни упрекне.

— Джим! За какво говориш? Не разбираш ли, че линията „Рио Норте“ се руши, независимо дали някой ни упреква или не?

— Хората ще го преглътнат, ще трябва да го направят. Стига да ги нямаше „Финикс-Дюранго“.

Той видя как лицето на Еди се напрегна.

— Никой не се е оплаквал от линията „Рио Норте“, докато не се появи „Финикс-Дюранго“.

— „Финикс-Дюранго“ вършат чудесна работа.

— Представи си някой на име „Финикс-Дюранго“ да се конкурира с „Тагарт Трансконтинентал“! Та преди десет години те бяха само местна линия за превоз на мляко!

— В момента държат по-голямата част от товарните превози в Аризона, Ню Мексико и Колорадо.

Тагарт не отговори.

— Джим, не можем да изгубим Колорадо. Това е последната ни надежда. И последната надежда на всички. Ако не се стегнем, ще изгубим всеки голям товародател в щата заради „Финикс-Дюранго“. Вече изгубихме нефтените полета на Уайът.

— Не разбирам защо всички продължават да говорят за нефтените полета на Уайът.

— Защото Елис Уайът е чудо, което…

— По дяволите Елис Уайът!

Тези петролни кладенци, помисли си изведнъж Еди, дали нямат нещо общо с кръвоносните съдове на картата? Не беше ли това начинът, по който червеният поток на „Тагарт Трансконтинентал“ се беше разлял из страната преди години — подвиг, който днес изглеждаше невероятен? Той мислеше за петролните кладенци — избликващ черен поток, който залива континента едва ли не по-бързо, отколкото влаковете на „Финикс-Дюранго“ можеха да го пренесат. Това нефтено поле беше само каменисто парче земя в планините на Колорадо, обявено за изчерпано и изоставено преди години. В края на живота си бащата на Елис Уайът беше успял да изстиска някакъв живот от умиращите нефтени кладенци. Сега изглеждаше така, сякаш някой е инжектирал адреналин в сърцето на планината, сърцето беше започнало да бие, а черната кръв беше избликнала между скалите — разбира се, че това е кръв, мислеше си Еди Уилърс, защото кръвта трябва да храни, да дава живот, и тъкмо това правеше „Уайът Ойл“ Внезапно нов живот закипя по пустите склонове, появиха се нови градчета, нови електроцентрали, нови заводи в една област, която никой преди не забелязваше на картата. Нови заводи, мислеше си Еди Уилърс, по време, когато печалбите от товарните превози от цялата славна стара индустрия бавно падат всяка година; богато ново петролно поле във време, когато помпите спираха в други прочути нефтени полета и те изчезваха едно след друго; нов индустриален щат, в който никой не беше очаквал, че ще има нещо повече от говедовъдство и отглеждане на цвекло. Един мъж направи всичко това, и то само за осем години — това, мислеше си Еди Уилърс, е като историите, които беше чел в учебниците и на които никога не беше вярвал докрай, историите на първите заселници в тази страна. Искаше му се да се срещне с Елис Уайът. За него се говореше много, но малцина го бяха срещали, той рядко идваше в Ню Йорк. Казваха, че е на трийсет и три години и има буен характер. Беше открил някакъв начин да съживява изчерпани нефтени кладенци и беше започнал да го прави.

— Елис Уайът е алчно копеле, което преследва само и единствено парите — каза Джеймс Тагарт. — Струва ми се, че в живота има и по-важни неща от това да правиш пари.

— За какво говориш, Джим? Какво общо има това с…

— Освен това той ни измами. Обслужвахме нефтените полета на Уайът години наред. По времето на стария Уайът пускахме по един влак с цистерни седмично.

— Вече не е времето на стария Уайът, Джим. „Финикс-Дюранго“ пуска по два влака с цистерни на ден, и при това по разписание.

— Ако ни беше дал време да се разраснем заедно с него…

— Той няма време за губене.

— Какво очаква? Да зарежем всичките си други клиенти, да пожертваме интересите на цялата страна и да му дадем всичките си влакове?

— Нищо подобно. Не очаква нищо. Просто работи с „Финикс-Дюранго“.

— Мисля, че е вреден, безскрупулен грубиянин. Мисля, че е безотговорно парвеню, което е страшно надценено.

Беше удивително да чуеш внезапна емоция в безжизнения глас на Джеймс Тагарт.

— Не съм сигурен, че тези нефтени полета са чак толкова полезни. Струва ми се, че той размества пластовете в икономиката на цялата страна. Никой не очакваше Колорадо да стане индустриален щат. Как можем да имаме някаква сигурност и да планираме каквото и да е, ако всичко се променя непрекъснато?

— За Бога, Джим! Той…

— Да, знам, знам, той прави пари. Но ми се струва, че това не е критерият, по който се определя ценността на един човек за обществото. А що се отнася до нефта му, той щеше да допълзи при нас. И щеше да чака реда си заедно с всички производители, и нямаше да иска повече от справедливия си дял от транспорта — ако не беше „Финикс-Дюранго“ Не можем да направим нищо, когато се изправяме срещу такава разрушителна конкуренция. Никой не може да ни държи отговорни.

Напрежението, което усещаше в гърдите и слепоочието си, мислеше си Еди Уилърс, идваше от усилието, което правеше — беше решил да изясни нещата веднъж завинаги, а те бяха толкова ясни, че нищо не можеше да попречи на Тагарт да ги разбере, освен ако той не ги е изложил както трябва. Така че той се опитваше с все сили, но се проваляше, както винаги се беше провалял при всичките им спорове — каквото и да кажеше, винаги изглеждаше, че не говорят за едно и също нещо.

— Джим, какво говориш? Какво значение има, че никой не ни държи отговорни, когато линията се разпада?

Джеймс Тагарт се усмихна, беше тънка усмивка, развеселена и студена.

— Трогателно е, Еди. Трогателна е предаността ти към „Тагарт Трансконтинентал“ Ако не внимаваш, ще се превърнеш в истински феодален крепостник.

— Вече съм такъв, Джим.

— Но може ли да попитам дали е твоя работа да обсъждаш тези неща с мен?

— Не, не е.

— Тогава защо не се научиш, че имаме отдели, които се грижат за това? Защо не докладваш на този, който отговаря за него? Защо не поплачеш на рамото на скъпата ми сестра?

— Виж, Джим, знам, че не е моя работа да говоря с теб. Но не мога да разбера какво става. Не знам какво ти казват квалифицираните ти съветници и защо не могат да те накарат да разбереш. Така че реших да опитам да ти го кажа сам.

— Еди, аз ценя детската ни дружба. Но нима мислиш, че това ти дава право да влизаш в кабинета ми когато пожелаеш? С оглед на ранга ти, не трябва ли да имаш предвид, че аз съм президент на „Тагарт Трансконтинентал“?

Нямаше смисъл. Еди Уилърс го погледна както обикновено, не наранен, по-скоро учуден, и попита:

— Значи не възнамеряваш да направиш нищо за линията „Рио Норте“?

— Не съм казал това. Изобщо не съм казал това — Тагарт гледаше картата, към червената линия на юг от Ел Пасо. — Просто веднага щом мините в Сан Себастиан започнат да работят и мексиканският клон започне да се изплаща…

— Нека не говорим за това, Джим.

Тагарт се обърна, стреснат от невиждания досега неумолим гняв в гласа на Еди.

— Какво има?

— Знаеш какво има. Сестра ти каза…

— По дяволите сестра ми! — каза Джеймс Тагарт.

Еди Уилърс не помръдна. Не отговори. Стоеше и гледаше право напред. Но не виждаше нито Джеймс Тагарт, нито каквото и да е в кабинета.

След миг се поклони и излезе.

Във фоайето служителите от кабинета на Джеймс Тагарт гасяха лампите и се готвеха да си тръгват. Но Поп Харпър, началникът на службата, още стоеше на бюрото си, извивайки лостовете на наполовина разглобена пишеща машина. Всички в компанията имаха впечатлението, че Поп Харпър е роден точно в този ъгъл, на точно това бюро, и никога няма да поиска да го напусне. Беше началник на канцеларията още от времето на бащата на Джеймс Тагарт.

Поп Харпър погледна Еди Уилърс, когато той излезе от кабинета на президента. Беше мъдър, бавен поглед — сякаш казваше, че знае, че посещението на Еди в тяхната част от сградата означава проблеми по линията; знае, че нищо не е излязло от посещението; и освен това е напълно безразличен към това, което знае. Това беше циничното безразличие, което Еди Уилърс беше видял в очите на скитника от ъгъла.

— Ей, Еди, знаеш ли къде мога да намеря вълнено бельо? — попита той. — Търсих из целия град, никъде няма.

— Не знам — каза Еди, спирайки. — Защо питаш мен?

— Питам всички. Може би все някой ще ми каже.

Еди погледна неловко бледото, съсухрено лице и бялата коса.

— Студено е в тази дупка — каза Поп Харпър. — И ще бъде още по-студено тази зима.

— Какво правиш? — попита Еди и посочи парчетата от разглобената пишеща машина.

— Проклетото нещо пак се развали. Няма смисъл да го пращам на ремонт, последният път им отне три месеца, за да го поправят. Реших да го позакърпя сам. Но не за дълго, предполагам — той отпусна юмрука си върху клавишите. — Готов си за боклука, приятел. Дните ти са преброени.

Еди зяпна. Точно това беше изречението, което се беше опитал да си спомни: „Дните ти са преброени“ Но беше забравил в каква връзка се беше опитвал да си го припомни.

— Няма смисъл, Еди — каза Поп Харпър.

— От какво няма смисъл?

— От нищо. От каквото и да е.

— Какво има, Поп?

— Няма да поръчвам нова пишеща машина. Новите ги правят от ламарина. Когато старите си отидат, това ще е краят на машинописа. В метрото тази сутрин имаше катастрофа, не им работели спирачките. Трябва да си отидеш вкъщи, Еди, да си пуснеш радиото и да послушаш някой добър танцувален оркестър. Забрави, момче. Проблемът ти е, че никога не си имал хоби. Някой пак е откраднал крушките от стълбището в сградата, където живея. Гърдите ме болят. Не можах да си купя хапчета за кашлица тази сутрин, дрогерията на нашия ъгъл е фалирала миналата седмица. Железопътната компания „Тексас Уестърн“ фалира миналия месец. Вчера временно затвориха моста „Куинсбъроу“ за ремонт. Така че какъв е смисълът? Кой е Джон Голт?

* * *

Тя седеше до прозореца на влака, с отметната назад глава и с крак, опънат върху празната седалка пред нея. Рамката на прозореца трепереше от скоростта на движението, стъклото висеше над пуста мрачина, в която нарядко проблясваха ярки светлинки.

Кракът й, изваян от стегнатия блясък на чорапа, с права, дълга линия над сводесто ходило, чак до върха на стъпалото в лачена обувка с висок ток, беше женствено елегантен. Изглеждаше не на място в прашния вагон и странно несъвместим с всичко останало в пътничката. Тя носеше палто от камилска вълна, което някога е било скъпо, увито безформено около стройното й нервно тяло. Яката му беше вдигната до скосената периферия на шапката й. Кичур кестенява коса падаше назад, почти докосвайки линията на раменете й. Лицето й беше сякаш направено от остри повърхности, формата на устата й беше рязко очертана — чувствена уста, държана затворена с неумолима точност. Държеше ръцете си в джобовете на палтото. Стойката й беше изпъната, сякаш се възмущаваше от неподвижността, и съвсем не женствена, сякаш тя не осъзнаваше собственото си тяло и факта, че е тяло на жена.

Тя седеше и слушаше музиката. Това беше симфония на триумфа. Нотите течаха нагоре, говореха за издигане и самите те бяха издигане, бяха същността и формата на движението нагоре, сякаш въплъщаваха всяко човешко действие и мисъл, които имаха издигането за свой мотив. Беше фойерверк от звук, който се измъква от своето скривалище и се разгръща. Той притежаваше свободата на неограниченото движение и напрежението на целенасочеността. Помиташе пространството и оставяше единствено радостта от усилие без прегради. Само едно слабо ехо в звуците говореше за това, от което музиката се беше измъкнала, но говореше с удивление през смях при откритието, че няма грозота или мъка, и никога не е трябвало да има. Това беше песента на огромно избавление.

Тя си мислеше: само за няколко мига, докато трае това, можеш да се отпуснеш напълно, да забравиш всичко и просто да си позволиш да чувстваш. Тя си мислеше: отпусни се, пусни юздите, това е всичко.

Някъде с крайчеца на съзнанието си, под музиката, тя чуваше звука от колелата на влака. Те потракваха равномерно, всеки четвърти удар беше по-силен, сякаш наблягаше на съзнателна цел. Тя можеше да се отпусне, защото чуваше колелата. Слушаше симфонията и си мислеше: „Ето защо колелата трябва да се движат и ето къде ме отвеждат.“

Никога не беше чувала тази симфония преди, но знаеше, че е написана от Ричард Хали. Разпознаваше стремителността и великолепната наситеност. Познаваше стила на темата — беше ясна, сложна мелодия — във време, когато никой вече не пишеше мелодии… Тя седеше вгледана в тавана на вагона, но не го виждаше — беше забравила къде е. Не знаеше дали слуша цял симфоничен оркестър или просто музикалната тема, може би чуваше оркестрацията само в собственото си съзнание.

Смътно си даде сметка, че предварителни отзвуци от тази тема имаше из цялото творчество на Ричард Хали, през всичките години на дългата му борба, до онзи ден в средата на живота му, когато славата го порази изведнъж и го повали. Тъкмо това, мислеше си тя, докато слушаше симфонията, е била целта на неговата битка. Тя си спомняше половинчати опити в неговата музика, фрази, които я обещаваха, скършени парчета мелодия, които започваха, но никога не я достигаха, когато Ричард Хали е написал това, той… Тя се изправи на седалката. Кога Ричард Хали е написал това?

В същия момент разбра къде е и за пръв път се учуди откъде идва музиката.

На няколко крачки, в края на вагона, един спирач оправяше бутоните на климатичната инсталация. Беше рус и млад. Подсвиркваше си темата от симфонията. Тя разбра, че я свирука отдавна и че това е всичко, което беше чула.

Тя го гледаше невярващо известно време, преди да повиши глас и да попита:

— Бихте ли ми казали какво си свирукате?

Момчето се обърна към нея. Тя се натъкна на прям поглед и видя открита, пламенна усмивка, сякаш той споделяше тайна с приятел. Тя хареса лицето му — чертите му бяха стегнати и стабилни, нямаше го видът на отпуснати мускули, избягващи отговорността за форма, която тя се беше научила да очаква в лицата на хората.

— Това е концертът на Хали — отговори той с усмивка.

— Кой?

— Петият.

Тя изчака един миг, преди да каже бавно и много внимателно:

— Ричард Хали е написал само четири концерта.

Усмивката на момчето изчезна. Сякаш някой го беше разтърсил и го беше върнал в реалността, точно както тя се беше почувствала няколко минути преди това. Сякаш капак на прозорец се беше затръшнал и всичко, което беше останало, беше безизразно, безлично, равнодушно, празно лице.

— Разбира се — каза той. — Сбъркал съм. Сгреших.

— Тогава какво беше това?

— Нещо, което съм чул някъде.

— Какво?

— Не знам.

— Къде си го чул?

— Не си спомням.

Тя млъкна безпомощно, той се извръщаше, без да проявява повече интерес.

— Звучеше като тема на Хали — каза тя. — Но аз познавам всяка нота, която е написал, а той никога не е писал това.

Лицето му беше все още безизразно, само едва доловима учтивост се долавяше по него, когато той пак се обърна към нея и каза:

— Вие харесвате музиката на Ричард Хали?

— Да — каза тя. — Много я харесвам.

Той я погледна за момент, сякаш се колебаеше, после се извърна. Тя го наблюдаваше как си върши работата, безмълвно и сръчно. Не беше спала две нощи, но не можеше да си позволи да спи, имаше да обмисля твърде много проблеми, и недостатъчно време: влакът трябваше да пристигне в Ню Йорк рано сутринта. Тя имаше нужда от това време, и все пак искаше влакът да се движи по-бързо; но това беше „Тагарт Комет“, най-бързият влак в страната.

Опита се да мисли, ала музиката още отзвучаваше в периферията на съзнанието й и тя продължаваше да я чува, звучаща с пълна сила, като неумолимите стъпки на нещо необратимо… Тя поклати глава гневно, захвърли рязко шапката си и запали цигара.

Нямаше да спи, мислеше си, можеше да издържи до утре вечерта… Колелата на влака тракаха в отчетлив ритъм. Тя дотолкова беше привикнала към тях, че не ги чуваше съзнателно, а звукът се превръщаше в чувство на покой вътре в нея… Когато изгаси цигарата си, знаеше, че има нужда от още една, но си помисли, че ще си даде още минута, само няколко минути, преди да я запали…

Беше заспала и се събуди от внезапно силно раздрусване, усещайки, че нещо не е наред, преди още да разбере какво е то: колелата бяха спрели. Вагонът стоеше беззвучен и полутъмен в синия отблясък на нощните лампи. Тя погледна часовника си: нямаше причина да спират. Погледна навън през прозореца: влакът беше спрял насред пусто поле.

Тя чу как някой се движи на седалката си от другата страна на коридора и попита:

— От колко време стоим тук?

Мъжки глас отговори безразлично:

— От около час.

Мъжът я погледна сънливо учуден, защото тя скочи на крака и се втурна към вратата. Навън духаше студен вятър, насред празното парче земя под празното небе. Тревите шумоляха в мрака. Далеч напред тя видя фигурите на хора до локомотива, а над тях, открояваща се в небето, червената светлина на семафор. Тя тръгна бързо към тях покрай неподвижната редица от колелета. Никой не й обърна внимание, докато се приближаваше. Персоналът на влака и неколцина пътници стояха скупчени под червената светлина. Бяха спрели да говорят, изглежда чакаха с кротко безразличие.

— Какво става? — попита тя.

Инженерът се обърна учуден. Въпросът й беше прозвучал като заповед, не като аматьорското любопитство на пътник. Тя стоеше с ръце в джобовете, яката на палтото й беше вдигната, а вятърът размяташе кичури коса през лицето й.

— Червен семафор, госпожо — каза той и посочи с пръст нагоре.

— Откога е така?

— От час.

— Не сме на главната линия, нали?

— Точно така.

— Защо?

— Не знам.

Кондукторът се обади:

— Не мисля, че е трябвало да ни отпращат по странично разклонение, стрелките не работеха както трябва, а това тук не работи изобщо — той кимна с глава по посока на семафора. — Сигналът едва ли ще се смени. Смятам, че е повреден.

— Тогава какво правите?

— Чакаме да се смени.

Докато тя мълчеше учудена и ядосана, огнярят се подсмихна:

— Миналата седмица специалният влак на „Атлантик Саутърн“ престоял на резервна линия два часа — просто нечия грешка.

— Това е „Тагарт Комет“ — каза тя. — „Комет“ никога не е закъснявал.

— Единственият в страната, който не е — каза механикът.

— Винаги има първи път — добави огнярят.

— Не разбирате от железници, госпожо — каза един пътник.

— Няма сигнална система или диспечер в страната, които да стават за нещо.

Тя не обърна внимание на тези думи, а каза на машиниста:

— Ако знаете, че семафорът е развален, какво възнамерявате да правите?

Той не хареса авторитетния й тон и не разбираше защо тя го използва толкова естествено. Изглеждаше като младо момиче, само устата и очите й показваха, че е жена над трийсетте. Тъмносивите очи бяха прями и обезпокоителни, сякаш прорязваха предметите, изхвърляйки всичко незначително настрани. Лицето му се струваше смътно познато, но не можеше да се сети къде го е виждал.

— Госпожо, нямам намерение да си залагам главата — каза той.

— Той иска да каже — намеси се огнярят, — че нашата работа е да чакаме заповеди.

— Вашата работа е да карате този влак.

— Не и на червен семафор. Ако сигналът каже да спрем, спираме.

— Червеният семафор означава опасност, госпожо — каза пътникът.

— Няма да поемаме никакви рискове — каза механикът. — Който и да е отговорен за това, той ще прехвърли вината върху нас, ако тръгнем. Така че няма да тръгнем, докато някой не ни каже.

— Ами ако никой не ви каже?

— Все някой ще се появи, рано или късно.

— Колко дълго предлагате да чакаме?

Механикът вдигна рамене.

— Кой е Джон Голт?

— Той иска да каже — намеси се огнярят — да не задавате въпроси, на които никой не може да отговори.

Тя погледна червената светлина и линията, която се губеше и тъмната, непрогледна далечина. После каза:

— Движете се внимателно до следващия семафор. Ако работи, отидете до главната линия и спрете при първата отворена кантора.

— Тъй ли? И кой го казва това?

— Аз.

— Че коя си ти?

Настъпи съвсем кратка пауза, миг на удивление при въпрос, който не беше очаквала, но механикът погледна отблизо лицето й и изпъшка заедно с нейния отговор:

— Боже Господи!

Тя отговори без да демонстрира обида, а просто като човек, на когото не му задават често подобен въпрос:

— Дагни Тагарт.

— Леле, да ме… — каза огнярят и тогава всички млъкнаха. Тя продължи със същия спокоен авторитетен тон.

— Стигнете до главната линия и задръжте влака, докато аз отида до първата отворена кантора.

— Да, госпожице Тагарт.

— Трябва да наваксате. Имате остатъка от нощта, за да го направите. Докарайте „Комет“ по разписание.

— Да, госпожице Тагарт.

Тя вече се обръщаше, за да се си тръгне, когато механикът попита:

— Ако има някакъв проблем, поемате ли отговорността за него, госпожице Тагарт?

— Да.

Кондукторът я последва по обратния път към нейния вагон. Питаше я удивено:

— Но… просто място в обикновен вагон, госпожице Тагарт? Какво е станало? Защо не ни уведомихте?

Тя се усмихна спокойно.

— Нямах време за официалности. Моят вагон беше закачен за номер 22 от Чикаго, но слязох в Кливлънд, а номер 22 закъсняваше, така че оставих вагона. „Комет“ беше следващият влак и го взех. Нямаше останали места в спалните вагони.

Кондукторът поклати глава.

— Брат ви нямаше да вземе пътническо място.

Тя се разсмя.

— Не, нямаше.

Мъжете около локомотива я гледаха как се отдалечава. Младият спирач беше сред тях. Той попита, сочейки я:

— Коя е тази?

— Тя е човекът, който управлява „Тагарт Трансконтинентал“ — каза механикът, уважението в гласа му беше искрено. — Това е вицепрезидентът по експлоатацията на подвижния състав.

Когато влакът потегли, докато звукът от свирката му отмираше сред полята, тя седна до прозореца и запали още една цигара. Мислеше си: всичко се разпада по същия начин, из цялата страна, може да се очаква навсякъде, по всяко време. Но не чувстваше гняв или безпокойство, нямаше време да чувства.

Това беше просто още един проблем за справяне сред многото други. Тя знаеше, че управителят на клона в Охайо не става за нищо и че е приятел на Джеймс Тагарт. Тя не беше настояла да го изхвърлят отдавна, просто защото нямаше по-добър човек, когото да сложи на негово място. Добрите хора бяха странно трудни за намиране. Но трябваше да се отърве от него, мислеше си, и щеше да даде мястото му на Оуън Келог, младият инженер, който вършеше блестяща работа като един от асистентите на управителя на терминала на Тагарт в Ню Йорк, всъщност Оуън Келог управляваше терминала. Тя наблюдаваше работата му от известно време — винаги търсеше проблясъци на компетентност, като търсач на диаманти сред необещаваща пустош. Келог беше още твърде млад, за да бъде направен управител на клон, тя искаше да му даде още година, но нямаше време за губене. Трябваше да говори с него веднага, щом се върне.

Ивицата земя, която се мяркаше през прозореца, сега се движеше по-бързо, сливайки се в сив поток. Някъде сред сухите изчисления в ума си тя все пак забеляза, че има време да почувства нещо — силното, ободряващо удоволствие от действието.

* * *

С първото свистене на въздуха, когато „Комет“ се гмурна в тунелите на терминала на Тагарт под централната част на Ню Йорк, Дагни Тагарт се изправи на седалката. Винаги го изпитваше, когато влакът влизаше под земята — това чувство на нетърпение, надежда и тайно вълнение. Сякаш нормалното съществуване беше снимка на безформени неща със зле отпечатани цветове, а това беше скица, направена с няколко резки линии, които карат нещата да изглеждат ясни, важни и струващи си да се направят.

Тя гледаше тунелите, докато те преминаваха покрай нея — голи бетонни стени, мрежа от тръби и жици, преплетени релси, които се отклоняваха към черни дупки, където висяха зелени и червени светлини, като далечни цветни петна. Нямаше нищо друго, нищо, което да разводни усещането, така че човек можеше да се възхищава на голата целесъобразност и изобретателността, която я беше постигнала. Тя мислеше за „Тагарт Билдинг“, която стоеше над главата й в момента, устремена право в небето; мислеше: това са корените на сградата, кухите корени, които се извиват под земята и хранят града.

Когато влакът спря, когато тя слезе и чу бетона на перона под токчетата си, се почувства лека, извисена, заредена за действие.

Дагни Тагарт тръгна, крачейки бързо, сякаш скоростта на стъпките й можеше да даде форма на нещата, които чувстваше. След няколко мига разбра, че си свирка мелодия — и това беше темата от Петия концерт на Хали. Усети, че някой я гледа, и се обърна. Младият спирач стоеше и я наблюдаваше напрегнато.

* * *

Тя седеше на подлакътника на големия стол пред бюрото на Джеймс Тагарт, с разтворено палто над измачкания костюм за пътуване. Еди Уилърс седеше в другия край на стаята и от време на време записваше. Неговата титла беше „специален асистент на вицепрезидента по експлоатацията на подвижния състав“, а основното му задължение беше да бъде неин пазач срещу загубата на време. Тя го молеше да присъства на срещи от този вид, защото никога не й се налагаше да му обяснява каквото и да е след това. Джеймс Тагарт седеше на бюрото си, с глава, потънала между раменете му.

— Линията „Рио Норте“ е купчина боклук от край до край — каза тя. — Много по-лошо е, отколкото си мислех. Но ще я спасим.

— Разбира се — каза Джеймс Тагарт.

— Част от релсите могат да бъдат спасени. Не много и не за дълго. Ще започнем да полагаме нови релси в планинските секции, на първо място в Колорадо. Ще получа новите релси след два месеца.

— О, да не би Орън Бойл да е казал, че…

— Поръчах релсите на „Риърдън стийл“.

Слабият сподавен звук, дошъл откъм Еди Уилърс, беше потиснатото му радостно възклицание.

Джеймс Тагарт не отговори веднага.

— Дагни, защо не седнеш на стола както трябва? — каза той накрая, гласът му беше сприхав. — Никой не води бизнес разговори по този начин.

— Аз — да.

Тя чакаше. Той попита, докато очите му отбягваха нейните:

— Не каза ли, че ти си поръчала релсите от Риърдън?

— Снощи. Обадих му се от Кливлънд.

— Но бордът не е разрешавал. Аз не съм разрешавал. Не си се посъветвала с мен.

Тя се пресегна, вдигна слушалката на телефона на бюрото му и му я подаде.

— Обади се на Риърдън и го отмени.

Джеймс Тагарт се облегна назад.

— Не съм казал това — отговори ядосано той. — Изобщо не съм казал това.

— Значи остава?

— И това не съм казал.

Тя се обърна.

— Еди, накарай ги да съставят проектодоговор с „Риърдън стийл“. Джим ще го подпише — тя извади смачкано парче хартия от джоба си и го хвърли на Еди. — Това са цифрите и условията.

Тагарт каза:

— Но бордът не е…

— Бордът няма нищо общо с това. Упълномощиха те да купиш релсите преди тринайсет месеца. Откъде ще ги купуваш е твоя работа.

— Не мисля, че е правилно да взимаме такова решение, без да дадем на борда шанса да изрази мнението си. И не виждам защо трябва аз да бъда принуден да поема отговорността.

— Аз я поемам.

— Ами разходите, които…

— Риърдън иска по-малко от „Асошиейтед Стийл“ на Бойл.

— Добре, ами Орън Бойл?

— Анулирах договора. Имахме право да го анулираме преди шест месеца.

— Кога си направила това?

— Вчера.

— Но той не се е обадил, за да потвърдя.

— Няма и да го направи.

Тагарт седеше, забил поглед в бюрото си. Тя се чудеше защо той негодува от възможността да търгува с Риърдън и защо неговото негодувание е толкова странно и уклончиво. „Риърдън стийл“ беше основният доставчик на „Тагарт Трансконтинентал“ в продължение на десет години, от момента, в който беше запалена първата пещ на Риърдън, по времето, когато баща им беше президент на железопътната компания. В продължение на десет години по-голямата част от релсите им идваха от „Риърдън стийл“. Нямаше много фирми в страната, които да доставят онова, което е било поръчано, точно когато и както е било поръчано. „Риърдън стийл“ беше една от тях.

Ако беше луда, мислеше си Дагни, щеше да заключи, че брат й мрази да работи с Риърдън, защото Риърдън си вършеше работата с невероятна ефикасност; но тя не направи такова заключение, защото мислеше, че подобно чувство е извън човешките възможности.

— Не е честно — каза Джеймс Тагарт.

— Какво не е честно?

— Че винаги даваме целия си бизнес на Риърдън. Струва ми се, че трябва да дадем шанс и на някого другиго. Риърдън няма нужда от нас, той е достатъчно голям. Трябва да помагаме на по-малките да се развиват. Иначе просто насърчаваме монопола.

— Не говори глупости, Джим.

— Защо винаги трябва да получаваме стока от Риърдън?

— Защото винаги я получаваме.

— Не харесвам Хенри Риърдън.

— Аз пък го харесвам. Но какво значение има едното или другото? Имаме нужда от релси и той е единственият, който може да ни ги даде.

— Човешкият елемент е много важен. Ти изобщо не разбираш човешкия елемент.

— Говорим за спасяването на една железопътна линия, Джим.

— Да, естествено, разбира се, но ти все пак никак не разбираш човешкия елемент.

— Не. Не го разбирам.

— Ако дадем на Риърдън толкова голяма поръчка за стоманени релси…

— Няма да са стоманени. Ще бъдат от риърдънов метал.

Тя винаги беше избягвала да изразява личните си реакции, но беше принудена да наруши правилото си, когато видя изражението на лицето на Тагарт. Тя избухна в смях.

Риърдъновият метал беше нова сплав, произведена от Риърдън след десет години експерименти. Скоро го беше пуснал на пазара. Не беше получил поръчки и не беше намерил клиенти.

Тагарт не можа да разбере внезапния преход от смеха към новия тон в гласа на Дагни, гласът й беше студен и рязък:

— Остави, Джим. Знам всичко, което ще кажеш. Никой не го е използвал преди. Никой не одобрява риърдъновия метал. Никой не се интересува от него. Никой не го иска. И все пак нашите релси ще бъдат направени от риърдънов метал.

— Но… — каза Тагарт, — но… никой не го е използвал преди!

Той забеляза с удовлетворение, че тя беше млъкнала от яд.

Обичаше да наблюдава емоции — те бяха като червени фенери, окачени из тъмната неизвестност на личността на другите — отбелязваха ранимите им точки. Но каква емоция може да предизвика една метална сплав и какво показва подобна емоция беше неразбираемо за него — така че не можеше да се възползва от откритието си.

— Общоприетото мнение на най-добрите авторитети в металургията — каза той — изглежда е изключително скептично към риърдъновия метал, в сравнение с…

— Остави, Джим.

— Добре, чие мнение послуша?

— Не слушам мнения.

— А какво тогава?

— Преценки.

— Добре, чия преценка възприе?

— Моята.

— Но с кого се консултира?

— С никого.

— Тогава какво, за Бога, знаеш за риърдъновия метал?

— Че това е най-великото нещо, пускано някога на пазара.

— Защо?

— Защото е по-здрав от стоманата, по-евтин от нея и ще надживее всяко парче метал, което съществува.

— Но кой казва това?

— Джим, учих инженерство в колежа. Когато погледна нещо, го виждам.

— И какво видя?

— Формулата на Риърдън и тестовете, които ми показа.

— Ако ставаха за нещо, все някой щеше да го използва, а никой не го е направил.

Той видя проблясъка на гняв и продължи нервно:

— Откъде можеш да знаеш, че е добър? Откъде можеш да си сигурна? Как можеш да решаваш?

— Все някой решава такива неща, Джим. Кой?

— Така или иначе не виждам защо ние трябва да сме първите. Изобщо не виждам защо.

— Искаш ли да спасим линията „Рио Норте“, или не?

Той не отговори.

— Ако пътят може да го понесе, бих изтръгнала всяко парче релса по цялата система и бих го заменила с риърдънов метал. Всичко има нужда от подмяна. Нищо няма да издържи още дълго. Но не можем да си го позволим. Първо трябва да се измъкнем от затрудненото положение. Искаш ли да излезем или не?

— Все още сме най-добрата железопътна компания в страната. Другите се справят много по-зле.

— Значи искаш да останем в това положение?

— Не съм казал това! Защо винаги опростяваш нещата по този начин? И ако те е грижа за парите, не виждам защо искаш да ги пръскаш за линията „Рио Норте“, когато „Финикс-Дюранго“ ни отмъкна целия бизнес там. Защо да харчим пари, когато нямаме защита срещу конкурент, който ще разруши инвестицията ни?

— Защото „Финикс-Дюранго“ е отлична железница, но аз възнамерявам да направя линията „Рио Норте“ по-добра. Защото ще победя „Финикс-Дюранго“, ако е необходимо — но няма да е необходимо, защото ще има място за две или три железопътни компании, които да печелят цели състояния в Колорадо. Защото бих ипотекирала цялата система, за да построя разклонение до всеки район около Елис Уайът.

— Писнало ми е да слушам за Елис Уайът.

Той не хареса начина, по който очите й се преместиха върху него и останаха неподвижни за миг.

— Не виждам никаква нужда от незабавно действие — каза той, звучеше засегнат. — И какво точно смяташ за толкова обезпокоително в настоящото положение на „Тагарт Трансконтинентал“?

— Последствията от твоята политика, Джим.

— Коя политика?

— Първо — тринайсетмесечният експеримент с „Асошиейтед Стийл“. И второ — мексиканската ти катастрофа.

— Бордът одобри договора с „Асошиейтед Стийл“ — побърза да каже той. — Бордът гласува и да се построи линията „Сан Себастиан“ Освен това не разбирам защо я наричаш катастрофа.

— Защото мексиканското правителство ще национализира линията ти всеки момент.

— Това е лъжа! — гласът му стигна до вик. — Това са просто злонамерени слухове! Имам отличен вътрешен източник, който…

— Не ми показвай, че си уплашен, Джим — каза тя презрително. Той не отговори. — Няма полза да се паникьосваш за това сега. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да омекотим удара. А ще бъде лош удар. Четиринайсет милиона долара са загуба, от която няма да се възстановим лесно. Но „Тагарт Трансконтинентал“ е понасяла много силни трусове и в миналото. Ще се постарая да понесе и този.

— Отказвам да допусна, категорично отказвам да допусна възможността линията „Сан Себастиан“ да бъде национализирана!

— Добре. Не я допускай.

Тя замълча. Той каза отбранително:

— Не разбирам защо толкова искаш да дадеш шанс на Елис Уайът, а смяташ, че е грешка да взимаме участие в развитието на една онеправдана държава, която никога не е имала шанс.

— Елис Уайът не иска от никого да му даде шанс. А аз не съм в бизнеса с даване на шансове. Аз управлявам железопътна компания.

— Това е изключително тесногръдо, мисля аз. И не виждам защо трябва да помагаме на един човек, вместо на цяла нация.

— Не съм заинтересована да помагам на никого. Искам да правя пари.

— Това е непрактичен подход. Егоистичната алчност за печалба е нещо, което остана в миналото. Сега е общоприето, че интересите на обществото като цяло трябва да бъдат поставяни на първо място във всеки бизнес, който…

— Колко възнамеряваш да говориш, за да избегнеш темата, Джим?

— Коя тема?

— Договорът с „Риърдън стийл“.

Той не отговори. Седеше и я изучаваше мълчаливо. Стройното й тяло, на ръба на припадъка от изтощение, се държеше изправено от правата линия на раменете, а раменете се държаха от съзнателно усилие на волята. Малцина харесваха лицето й: то беше твърде студено, очите — твърде настойчиви, нищо не можеше да й придаде чара на мекия поглед. Красивите крака, спуснати надолу от облегалката на стола към средата на полезрението му, го притесняваха — те объркваха оценката му.

Тя остана безмълвна, а той беше принуден да попита:

— Значи реши да поръчаш просто така, под влияние на моментен подтик, по телефона?

— Реших преди шест месеца. Чаках Ханк Риърдън да се приготви за производство.

— Не го наричай Ханк Риърдън. Вулгарно е.

— Всички го наричат така. Не сменяй темата.

— Защо е трябвало да му се обаждаш снощи?

— Не можах да го намеря по-рано.

— Защо не изчака, докато се върнеш в Ню Йорк, и тогава…

— Защото видях линията „Рио Норте“.

— Ще имам нужда от време да го обмисля, да изложа нещата пред борда, да намеря най-доброто…

— Няма време.

— Не ми даде шанс да си съставя мнение.

— Изобщо не ми пука за твоето мнение. Няма да споря с теб, с твоя борд или твоите професори. Имаш да правиш избор — и трябва да го направиш сега. Просто кажи да или не.

— Това е нелеп, своеволен, произволен начин да…

— Да или не?

— Това ти е проблемът. Винаги свеждаш всичко до „да“ или „не“. Нещата никога не са така абсолютни. Нищо не е абсолютно.

— Металните релси са. Дали ще ги получим или не — също.

Тя чакаше. Той не отговори.

— Е? — попита тя.

— Поемаш ли отговорността за това?

— Да.

— Действай — каза той и добави: — Но на твой риск. Няма да го отменя, но не мога да гарантирам какво ще кажа на борда.

— Кажи каквото искаш.

Тя се изправи. Той се наведе над бюрото, не желаейки да приключи разговора, и при това да го приключи толкова решително.

— Ясно ти е, разбира се, че всичко това ще изисква една дълга процедура — каза той почти обнадеждено. — Не е толкова просто.

— О, естествено — каза тя. — Ще ти пратя подробен доклад, който Еди ще подготви и който ти няма да прочетеш. Еди ще ти помогне с работата. Отивам във Филаделфия довечера, за да видя Риърдън. Двамата имаме доста работа.

И добави:

— Наистина е толкова просто, Джим.

Тя се обърна, когато той проговори отново — и онова, което каза, беше смущаващо неуместно:

— За теб всичко е наред, защото имаш късмет. Другите не могат да го направят.

— Какво да направят?

— Другите хора са човечни. Чувствителни са. Не могат да посветят целия си живот на метали и машини. Ти имаш късмет — никога не си имала някакви чувства. Никога не си чувствала каквото и да е.

Тя го погледна, тъмносивите й очи преминаха бавно от удивление към спокойствие, после придобиха странно изражение, което напомняше на изтощение, само че отразяваше много повече от простото понасяне на момента.

— Не, Джим — тихо каза тя. — Мисля, че никога не съм усещала каквото и да е.

Еди Уилърс я последва до кабинета й. Когато тя се връщаше, той чувстваше, че светът става по-ясен, по-прост и лесен за справяне и забравяше моментите си на безформен страх. Той беше единственият човек, който смяташе за напълно естествено тя да бъде оперативен вицепрезидент на голяма железопътна компания, макар и да беше жена. Тя му беше казала, когато той беше на десет, че ще управлява компанията някой ден. Сега това не го учудваше, също както не го беше учудило и през онзи ден на полянката в гората.

Когато влязоха в кабинета, когато той я видя да сяда на бюрото и да хвърля поглед на бележките, които й беше оставил, той се почувства сякаш е в колата си със запален двигател, готов да потегли.

Тъкмо щеше да напусне кабинета й, когато си спомни за нещо, което не беше докладвал.

— Оуън Келог от отдела на терминала помоли за среща с теб — каза той.

Тя вдигна поглед учудено.

— Странно, тъкмо щях да пратя да го повикат. Нека се качи. Искам да го видя… Еди — изведнъж, добави тя, — преди да започна, кажи им да ме свържат с Ейърс от Музикална компания „Ейърс“.

— Музикална компания? — повтори невярващо той.

— Да, има нещо, което искам да го питам.

Когато господин Ейърс запита с учтива готовност каква услуга може да й окаже, тя го попита:

— Можете ли да ми кажете дали Ричард Хали е написал нов концерт за пиано, пети?

— Пети концерт ли, госпожице Тагарт? Не, разбира се, че не.

— Сигурен ли сте?

— Напълно сигурен, госпожице Тагарт. Не е писал нищо през последните осем години.

— Жив ли е още?

— Ама разбира се… тоест, не мога да кажа със сигурност, той изчезна напълно от обществения живот, но съм сигурен, че щяхме да чуем, ако е умрял.

— Ако е написал нещо, щяхте ли да знаете?

— Разбира се. Първи щяхме да разберем. Ние издаваме всичките му творби. Но е спрял да пише.

— Разбирам. Благодаря.

Когато Оуън Келог влезе в кабинета й, тя го погледна със задоволство. Радваше се да види, че смътния спомен за неговия вид е верен — лицето му имаше същите качества като това на младия спирач във влака, лице на онзи тип човек, с който тя можеше да върши работа.

— Седнете, господин Келог — каза тя, но той остана прав пред бюрото й.

— Някога ме помолихте да ви уведомя, ако реша да сменя работата си, госпожице Тагарт. Така че дойдох да ви кажа, че напускам.

Това беше последното нещо, което тя очакваше, отне й миг, преди да успее да попита тихо:

— Защо?

— По лични причини.

— Тук сте неудовлетворен?

— Не.

— Получили сте по-добра оферта?

— Не.

— В коя железопътна компания отивате?

— Не отивам в никоя компания, госпожице Тагарт.

— Тогава какво ще работите?

— Не съм решил още.

Тя го изучаваше, чувствайки се леко неудобно. В лицето му нямаше враждебност, той гледаше право в нея, отговаряше просто и прямо — говореше като човек, който няма какво да крие или да демонстрира, лицето му беше учтиво и празно.

— Тогава защо искате да напуснете?

— Въпросът е личен.

— Болен ли сте? Със здравето ви ли е свързано?

— Не.

— Ще напуснете ли града?

— Не.

— Да не сте наследили пари, които ви позволяват да се оттеглите?

— Не.

— Възнамерявате ли да продължите да работите, за да се издържате?

— Да.

— Но не искате да работите за „Тагарт Трансконтинентал“?

— Не.

— В такъв случай нещо трябва да е станало, за да ви подтикне към решението ви. Какво е то?

— Нищо, госпожице Тагарт.

— Бих желала да ми кажете. Имам причина да искам да знам.

— Ще ми повярвате ли за това, госпожице Тагарт?

— Да.

— Няма човек, предмет или събитие, свързано с работата ми тук, което да има някакво влияние върху решението ми.

— Нямате конкретно оплакване срещу „Тагарт Трансконтинентал“?

— Никакво.

— Тогава мисля, че може да промените мнението си, когато чуете какво искам да ви предложа.

— Съжалявам, госпожице Тагарт. Не мога.

— Може ли да ви кажа какво имам предвид?

— Да, ако искате.

— Ще повярвате ли, че бях решила да ви предложа поста, който ще ви предложа, преди да поискате да ме видите? Искам да го знаете.

— Винаги ще ви вярвам, госпожице Тагарт.

— Става въпрос за поста на управител на клона в Охайо. Ваш е, ако го искате.

На лицето му не пролича реакция, сякаш думите не означаваха за него повече, отколкото за някой дивак, който никога не е чувал за железници.

— Не го искам, госпожице Тагарт — отговори той.

След момент тя каза с напрежение в гласа:

— Напишете си сам фиша за заплатата, Келог. Назовете цената си, искам да останете. Мога да предложа толкова, колкото ви предлага която и да е железопътна компания.

— Няма да работя за друга железопътна компания.

— Мислех, че обичате работата си.

Това беше първият намек за емоция у него — просто леко разширяване на очите и странно, спокойно подчертаване на думите, когато той отговори:

— Обичам я.

— Тогава ми кажете какво трябва да кажа, за да ви задържа! — беше толкова неволно и толкова очевидно искрено, че той я погледна така, сякаш това му беше подействало.

— Може би не е честно да идвам тук, за да ви кажа, че напускам, госпожице Тагарт. Знам, че ме помолихте да ви кажа, защото искахте да имате възможност да ми направите контрапредложение. Така че щом съм дошъл, изглежда съм отворен за сделка. Но не съм. Дойдох само защото… защото исках да спазя думата си към вас.

Това прекъсване беше като внезапна светкавица, която й показа колко много са значели за него нейният интерес и молба, и че това решение не е било от лесните.

— Келог, нищо ли не мога да ти предложа? — попита тя.

— Нищо, госпожице Тагарт. Абсолютно нищо.

Той се обърна и тръгна към вратата. За пръв път в живота си тя се чувстваше безпомощна и победена.

— Защо? — попита тя, без да се обръща към него. Той спря. После вдигна рамене и се усмихна — за миг беше жив и това беше най-странната усмивка, която тя беше виждала: в нея се криеше скрита радост, разбито сърце и безкрайна горчивина. Той отговори:

— Кой е Джон Голт?