Айн Ранд
Атлас изправи рамене (12)

Глава XII
Аристокрацията на връзките

Календарът в небето зад прозореца на кабинета й показваше втори септември. Дагни се облегна уморено на бюрото си. Първата светлина, която проблясваше с наближаването на здрача, беше винаги лъчът, който осветяваше календара; когато белият отблясък на страницата се появяваше над покривите, той замъгляваше града и ускоряваше настъпването на тъмнината.

Тя гледаше този далечен календар всяка вечер през последните няколко месеца. Дните ти са преброени, сякаш казваше той, сякаш крачеше към нещо, което той знае, а тя не. Някога беше отброявал дните в надпреварата й да построи линията „Джон Голт“ — сега отброяваше дни в надпреварата срещу непознат разрушител.

Един по един мъжете, които бяха построили новите градове в Колорадо, бяха потънали в някаква мълчалива неизвестност, от която никой още не се беше върнал. Градовете, които бяха изоставили, умираха. Някои от фабриките, които бяха построили, бяха останали заключени, без собственик, други бяха конфискувани от местните власти — машините и на едните, и на другите не работеха.

Тя се чувстваше така, сякаш пред нея са разпънали мрачна карта на Колорадо — като контролно табло, с няколко светлинки, пръснати из планините. Една след друга светлините бяха угаснали. Един след друг хората бяха изчезнали. Във всичко това имаше някаква схема, която тя усещаше, но не можеше да определи — тя вече беше в състояние да предскаже почти със сигурност кой ще е следващият и кога. Не разбираше обаче защо.

От онези, които някога я бяха поздравили, когато слизаше от кабината на локомотива на перона на железопътния възел „Уайт“, беше останал само Тед Нилсън, който продължаваше да работи във фабриката „Нилсън Мотърс“.

— Тед, нали няма ти да си следващият? — го беше попитала тя при едно негово скорошно пътуване до Ню Йорк, беше го направила с опит да се усмихне. Той беше отговорил мрачно:

— Надявам се да не съм.

— Как така се надяваш? Не си ли сигурен?

Той беше казал бавно и тежко:

— Дагни, винаги съм смятал, че е по-добре да умра, отколкото да спра да работя. Но така си мислеха и онези, които си заминаха. Струва ми се невъзможно някога да поискам да оставя всичко. Но преди година и за тях изглеждаше невъзможно. Те бяха мои приятели. Знаеха какво ще ни направят — на тези от нас, които оцелеят. Нямаше да си тръгнат така, без да кажат и дума, оставяйки ни допълнителния ужас от необяснимото, освен ако нямаха изключително важна причина. Преди месец Роджър Марш от „Марш електрик“ ми каза, че ще накара да го приковат към бюрото му, за да не може да го остави, независимо какво ужасно изкушение се изправи пред него. Той беше бесен на онези, които си бяха тръгнали. Закле се, че никога няма да го направи. „И ако е нещо, на което мога да противостоя — каза той, — се заклевам, че ще запазя достатъчно от разума си, за да ти оставя писмо и да ти подскажа какво е, така че да не трябва да си блъскаш главата с ужаса, който сега и двамата изпитваме“ Така каза. Преди две седмици замина. И не ми остави писмо… Дагни, не знам какво ще направя, когато го видя — каквото и да е онова, което са видели, преди да си тръгнат.

Струваше й се, че някакъв разрушител се движи безшумно из страната и светлините угасват при допира му — някой, мислеше си тя с горчивина, който е обърнал принципа на двигателя от „Двайсети век“ и сега превръща кинетичната енергия в статична.

Това е врагът, с когото се състезавам, мислеше си тя, докато седеше на бюрото си в сгъстяващия се здрач. Месечният доклад от Куентин Даниълс лежеше на бюрото й. Тя не можеше да бъде сигурна, че Даниълс ще разреши загадката на двигателя, но разрушителят се движеше ловко, уверено, с ускоряващо се темпо — тя се чудеше дали, когато възстанови двигателя, ще е останал някакъв свят, който да го използва.

Тя хареса Куентин Даниълс от момента, в който влезе в кабинета й, на първата им среща. Той беше висок и слаб мъж, на малко над трийсет, с приятно, остро лице и привлекателна усмивка.

Чертите му носеха намек за усмивка винаги, особено когато слушаше — това беше поглед на добронамерена веселост, сякаш ловко и търпеливо отхвърляше незначителното в думите, които чуваше, и стигаше направо до смисъла, миг преди събеседника си.

— Защо отказахте да работите за доктор Стедлър? — попита тя.

Намекът за усмивка стана по-твърд и напрегнат — това беше най-близкото до емоция състояние, което беше изразявал.

Емоцията беше гняв. Но той отговори равно и провлачено, както винаги:

— Знаете ли, доктор Стедлър веднъж каза, че първата дума в „свободно научно изследване“ е излишна. Изглежда го е забравил. Аз пък твърдя, че „правителствено научно изследване“ е противоречие.

Тя го попита какъв пост е заемал в Технологичния институт в Юта.

— Нощен пазач — отговори той.

— Какво? — ахна тя.

— Нощен пазач — учтиво повтори той, сякаш тя просто не го беше чула и нямаше за какво да се удивлява човек.

Продължи, че не харесва нито една от оцелелите научни организации, че би му харесала работата в изследователската лаборатория на някой голям индустриален концерн.

— Но кой от тях може да си позволи да предприеме дългосрочна работа в наши дни, а и защо да го правят?

Така че, когато Технологичният институт в Юта бил затворен поради липса на средства, той останал там като нощен пазач и единствен обитател на мястото — заплатата му била достатъчна, за да посреща нуждите си, а лабораторията на института била там, непокътната, за негова лична, необезпокоявана употреба.

— Значи правите собствени проучвания?

— Точно така.

— С каква цел?

— За мое собствено удоволствие.

— Какво възнамерявате да направите, ако откриете нещо от научна важност или с търговска стойност? Ще го предоставите ли за публична употреба?

— Не знам. Не мисля така.

— Нямате ли желание да служите на човечеството?

— Не говоря този език, госпожице Тагарт. Както и вие, струва ми се.

Тя се засмя.

— Мисля, че ще се разбираме.

— Със сигурност.

След като му беше разказала историята на двигателя и той беше проучил ръкописа, се беше въздържал да коментира — беше казал само, че ще приеме работата при всички условия, които тя назове. Тя го помоли сам да определи условията. Протестираше, удивена, срещу ниската месечна заплата, която той поиска.

— Госпожице Тагарт — каза той, — ако има нещо, което да не мога да приема, то е нещо за нищо. Не знам колко дълго може да се наложи да ми плащате и дали изобщо ще получите нещо в замяна. Ще заложа на собствения си ум. Няма да позволя на никой друг да го прави. Не взимам пари за намерения. Но със сигурност възнамерявам да взимам пари за свършена работа. Ако успея, тогава ще ви одера жива, защото ще искам процент, а той ще бъде висок, но ще си струва.

Когато той назова искания процент, тя се засмя.

— Това наистина ще ме одере жива, но и наистина ще си струва. Добре.

Те се договориха, че това е неин частен проект, а той е неин частен служител — и двамата не искаха да се занимават с намеса от страна на Изследователския отдел на „Тагарт“. Той помоли да остане в Юта като нощен пазач, където имаше цялото лабораторно оборудване и цялото уединение, което му беше нужно. Проектът трябваше да остане конфиденциален помежду им, докато — и освен ако — не успееше.

— Госпожице Тагарт — каза в заключение той, — не знам колко години ще ми отнеме да разреша това, ако изобщо някога стане. Но знам, че ако прекарам остатъка от живота си с това и успея, ще умра доволен.

Сетне добави:

— Има само едно нещо, което искам повече от това да го разреша: да се срещна с човека, който вече го е направил.

Веднъж месечно, след завръщането си в Юта, тя му изпращаше чек, а той й пращаше доклад за работата си. Беше твърде рано за надежди, но докладите му бяха единствената светлинка в тежката мъгла на дните й в кабинета.

Тя вдигна глава, след като свърши да чете. Календарът в далечината отбелязваше втори септември. Светлините на града под него се бяха умножили и блещукаха в далечината. Тя си мислеше за Риърдън. Искаше й се да е в града, искаше й се да го види тази вечер. След това, забелязвайки датата, тя изведнъж си спомни, че трябва да хукне към къщи, за да се облече, защото трябваше да присъства на сватбата на Джим тази вечер.

Тя не беше виждала Джим извън офиса повече от година. Не беше срещала годеницата му, но беше чела достатъчно за годежа по вестниците. Тя стана от бюрото си изтощена, с отвращение и примирение: струваше й се по-лесно да отиде на сватбата, отколкото да се мъчи да оправдава отсъствието си след това.

Бързаше през голямата зала на терминала, когато чу глас, който я повика.

— Госпожице Тагарт!

В гласа имаше едновременно странна нотка на настойчивост и колебание. Това я накара да спре на място — отне й няколко секунди да осъзнае, че я е извикал старият човек от будката за цигари.

— Надявах се да ви зърна от няколко дни, госпожице Тагарт. Много исках да говоря с вас.

На лицето му имаше странен израз — усилие да не изглежда уплашен.

— Съжалявам — с усмивка каза тя, — но цяла седмица тичам вътре и после навън, и нямам време да спра.

Той не се усмихна.

— Госпожице Тагарт, онази цигара с доларовия знак, която ми дадохте преди няколко месеца… Откъде я взехте?

Тя остана неподвижна за момент.

— Опасявам се, че е дълга и сложна история — отговори тя.

— Има ли някакъв начин да се свържете с човека, който ви я е дал?

— Предполагам, макар и да не съм съвсем сигурна. Защо?

— Той ще ви каже ли откъде я е взел?

— Не знам. Какво ви кара да подозирате, че няма да го направи?

Той се поколеба, сетне попита:

— Госпожице Тагарт, какво бихте направили, ако трябва да кажете на някого нещо, за което знаете, че е невъзможно?

Тя се разсмя.

— Човекът, който ми даде цигарата, каза, че в такъв случай човек трябва да провери предпоставките си.

— Така ли? За цигарата?

— Е, не точно. Но защо? Какво трябва да ми кажете?

— Госпожице Тагарт, проверих по целия свят. Обърнах се към всеки източник на информация в тютюневата индустрия. Накарах да направят химически анализ на угарката. Няма фабрика, която да произвежда такава хартия. Ароматните елементи в този тютюн не са използвани в никаква друга смес. Тази цигара е направена на машина, но тя не е произведена от никоя позната ми фабрика — а аз знам всички. Госпожице Тагарт, ако питате мен, тази цигара не е произведена на земята.

* * *

Риърдън стоеше и гледаше разсеяно, докато сервитьорът избутваше количката с вечерята от хотелската му стая. Кен Данагър беше тръгнал. Стаята беше полутъмна — по неизказано съгласие те бяха приглушили светлините по време на вечерята, за да не може лицето на Данагър да бъде забелязано и може би разпознато от сервитьорите.

Трябваше да се срещат крадешком, като престъпници, които не бива да бъдат виждани заедно. Не можеха да се срещат в кабинетите или домовете си, само в претъпканата анонимност на града, в неговия апартамент в хотел „Уейн-Фолклънд“. Можеше да наложат глоба от 10 000 долара и десет години затвор на всеки от тях, ако станеше известно, че той се е съгласил да достави на Данагър четири хиляди тона строителни елементи от риърдънов метал. Не бяха обсъждали закона по време на вечерята, нито пък мотивите си или риска, който поемаха. Просто говореха за бизнес.

С ясен и сух глас, както винаги говореше при всеки разговор, Данагър му беше обяснил, че половината от първоначалната поръчка ще бъде достатъчна за укрепването на онези тунели, които ще рухнат, ако се забави още малко, и за поправката на фалиралите мини на Конфедеративната въглищна компания, които беше купил преди три седмици.

— Чудесна придобивка, но в ужасно състояние. Миналия месец е имало отвратителен инцидент, срутване и експлозия на газ, четиридесет жертви.

Беше добавил с тон, сякаш рецитираше някакъв общ статистически доклад:

— Вестниците пищят, че въглищата сега са най-важната стока за страната. Пищят и че хората от въглищния бизнес се възползват от недостига на петрол. Една банда във Вашингтон пищи, че се разширявам твърде много и че нещо трябва да се направи, за да бъда спрян, защото се превръщам в монополист. Друга банда във Вашингтон пищи, че не се разширявам достатъчно и че трябва да се направи нещо, за да се конфискуват мините ми, тъй като съм алчен за печалби и не искам да удовлетворя нуждите на обществото от гориво. При сегашния ми процент печалба мината на Конфедеративната компания ще върне парите, които съм похарчил за нея, след четиридесет и седем години. Нямам деца. Купих я, защото имам клиент, когото не мога да оставя без въглища — и това е „Тагарт Трансконтинентал“. Продължавам да се притеснявам какво ще стане, ако рухнат железниците.

Сетне беше спрял и беше добавил:

— Не знам защо още ми пука, но е така. Хората във Вашингтон май нямат ясна представа какво ще стане. Аз имам.

Риърдън беше казал:

— Ще доставя метала. Когато имаш нужда от другата половина от поръчката, уведоми ме. И нея ще доставя.

На края на вечерята Данагър беше казал със същия сдържан, студен тон, тон на човек, който знае точното значение на думите:

— Ако някой от нашите работници разбере това и се опита да ни изнудва, ще му платя, стига да иска разумна сума. Но няма да платя, ако има приятели във Вашингтон. Ако някой от тях дойде тук, отивам в затвора.

— Значи отиваме заедно — беше казал Риърдън.

Сам в полутъмната си стая, Риърдън забеляза, че перспективата да отиде в затвора го оставяше напълно безразличен. Спомни си времето, когато, на четиринайсет години, умиращ от глад, не можеше да открадне и плод от щанд на тротоара. А сега възможността да бъде пратен в затвора — ако тази вечеря беше престъпление — нямаше по-голямо значение за него от възможността да бъде смазан от камион: грозен физически инцидент без никаква морална стойност.

Мислеше си, че е принуден да крие като срамна тайна единствената сделка, която му беше донесла радост за година работа, и че крие, отново като срамна тайна, нощите си с Дагни — единствените часове, които го държаха жив. Чувстваше, че има връзка между двете тайни, някаква основна връзка, която трябваше да открие. Не можеше да я осъзнае, не можеше да намери думи, за да я назове, но чувстваше, че в деня, в който успееше да ги намери, щеше да отговори и на всеки въпрос в живота си.

Стоеше до стената, с отметната назад глава, със затворени очи, и мислеше за Дагни. И тогава почувства, че никакви други въпроси вече не го вълнуват. Мислеше си, че ще я види тази вечер, почти с омраза, защото утре сутрин изглеждаше толкова близо, а тогава трябваше да я остави. Чудеше се дали може да остане в града утре или трябва да си тръгне сега, без да я види, за да може да чака, за да може това винаги да е пред него: моментът, в който сключва ръце около раменете й и поглежда надолу към лицето й. Полудял си, мислеше си, но знаеше, че ако тя беше до него през всеки един час от живота му — щеше да е все същото, никога нямаше да се насити, щеше да се наложи да измисли някакво безсмислено мъчение за себе си, за да го понесе. Знаеше, че ще я види тази вечер, и мисълта да си тръгне, без да го направи, увеличаваше удоволствието — мигновено мъчение, което да подкопае сигурността му за следващите часове. Щеше да остави запалена лампата във всекидневната й, щеше да я държи в ръцете си на леглото и да вижда единствено извивката на светлината от китката до глезена й — една-единствена линия, очертаваща цялата форма на дългото й, фино тяло в мрака, след това щеше да обърне главата й към светлината, за да види лицето й, да го види как пада назад, без съпротива, косата й по ръката му, затворените очи и лицето, което сякаш изразява страдание, с устни, разтворени за неговите.

Той стоеше до стената и чакаше всички събития от деня да го напуснат, да се почувства свободен, да осъзнае, че следващият отрязък от време е негов.

Когато вратата на стаята му се отвори рязко и без предупреждение, той не чу и не можа да повярва в първия момент. Видя силуета на жена, сетне на пиколо, което остави един куфар и изчезна. Гласът, който чу, беше на Лилиан.

— Я, Хенри! Съвсем сам и на тъмно?

Тя натисна ключа за лампата до вратата. Стоеше там, облечена старателно, с костюм за пътуване в светло бежово, който изглеждаше така, сякаш беше пътувала в кутия — тя се усмихваше и сваляше ръкавиците си с такъв вид, сякаш се е прибрала у дома.

— Тук ли ще си тази вечер, скъпи? — попита тя. — Или излизаш?

Той не знаеше колко време е минало, преди да отговори:

— Какво правиш тук?

— Не помниш ли, че Джим Тагарт ни покани на сватбата си? — Тази вечер е.

— Не възнамерявах да ходя на сватбата му.

— А аз да.

— Защо не ми каза тази сутрин, преди да тръгна?

— За да те изненадам, скъпи — тя се засмя весело. — Практически невъзможно е да те изкарам пред хора, но си помислих, че може и да го направиш така, импулсивно, просто да излезеш и да се забавляваш, както правят женените двойки. Мислех си, че няма да възразиш — толкова често прекарваш нощта в Ню Йорк!

Той видя небрежния поглед, който тя му хвърли изпод периферията на модерната си шапка. Не каза нищо.

— Разбира се, рискувах — каза тя. — Можеше да водиш някого на вечеря. Или пък възнамеряваше да си дойдеш вкъщи тази вечер?

— Не.

— Имаше ли ангажимент за тази вечер?

— Не.

— Добре — тя посочи куфара. — Донесла съм си вечерно облекло. Ще се обзаложим ли на букет орхидеи, че мога да се облека по-бързо от теб?

Той си мислеше, че Дагни ще бъде на сватбата на брат си тази вечер — вечерта вече не значеше нищо за него.

— Ще те изведа, щом искаш — каза той, — но не и на тази сватба.

— Но аз тъкмо там искам да отида! Това е най-абсурдното събитие на сезона и всички го очакват от седмици, всичките ми приятели. Не бих го пропуснала за нищо на света. Няма по-добро шоу в града, нито пък по-добре рекламирано. Това е един смехотворен брак, но е точно каквото човек може да очаква от Джим Тагарт.

Тя се движеше небрежно из стаята, оглеждайки се, сякаш за да опознае непознато място.

— Не съм била в Ню Йорк от години — каза тя. — Така де, не и с теб. Не и на официално събитие.

Той забеляза паузата в безцелния бяг на очите й — поглед, който се спря за миг върху пълен пепелник и продължи нататък. Прободе го отвращение. Тя го видя в лицето му и се засмя весело:

— Но, скъпи, аз не съм облекчена! Разочарована съм. Наистина се надявах да намеря няколко угарки с червило.

Той й призна смелостта, че си е признала, макар и под прикритието на шега. Но нещо в подчертаната откритост на маниерите й го караше да се чуди дали се шегува — за кратък миг той почувства, че тя му казва истината. Отпъди впечатлението, защото не можеше да допусне, че е възможно.

— Опасявам се, че никога няма да станеш човечен — каза тя.

— Така че съм сигурна, че нямам съперница. А ако имам — в което се съмнявам, скъпи — не мисля, че ще се притеснявам за това, защото ако е човек, който винаги е на разположение, щом му се обадиш, без предварителна уговорка — е, всички знаят що за човек е това.

Той си помисли, че трябва да е внимателен — за малко щеше да я зашлеви.

— Лилиан, знаеш, че подобен хумор ми идва малко в повече.

— Ох, толкова си сериозен — засмя се тя. — Непрекъснато го забравям. Толкова си сериозен за всичко, особено за себе си.

Тогава тя изведнъж се извърна към него. Усмивката й си беше отишла. Тя имаше странен, умолителен вид, който той беше забелязвал и преди, вид, който изглеждаше изтъкан от искреност и кураж.

— Предпочиташ да бъдеш сериозен, Хенри? Добре. Колко време искаш да живея някъде в мазето на живота ти? Колко самотна искаш да стана? Нищо не съм искала от теб. Оставих те да си живееш живота, както ти харесва. Не можеш ли да ми дадеш една вечер? Да, знам, че мразиш партитата и ще се отегчиш. Но за мен това е важно. Наречи го социална суетност — искам да се появя поне веднъж със съпруга си. Предполагам, че никога не мислиш за това по този начин, но ти си важен човек, завиждат ти, мразят те, уважават те и се боят от теб, ти си мъж, който всяка жена би се гордяла да покаже като свой съпруг. Можеш да кажеш, че това е просто долна проява на женско самохвалство, но това е формата, под която се проявява щастието на всяка жена. Не живееш по тези стандарти, но аз живея. Не можеш ли да ми дадеш поне това, с цената на няколко часа скука? Не можеш ли да бъдеш достатъчно силен, за да се подчиниш на задължението си и да изпълниш съпружеския си дълг? Не можеш ли да отидеш там не заради себе си, а заради мен, не защото ти искаш да отидеш, а просто защото аз искам?

Дагни, отчаяно си мислеше той, Дагни, която никога не беше казала и дума за живота му у дома, която никога не беше изразила претенция, упрек или въпрос — той не можеше да се появи пред нея със съпругата си, не можеше да позволи да го види като гордо изложен съпруг, искаше му се да умре, точно в този момент, преди да е извършил това, защото знаеше, че ще го направи.

Защото беше приел тайната си като вина и си беше обещал да поеме последствията от нея, защото беше приел, че Лилиан има право, а той може да понесе всяка форма на порицание, но не може да откаже правото, когато се изисква от него, защото знаеше, че причината за отказа му да отиде беше същата, която не му даваше право да отказва, защото чуваше умолителния вик в съзнанието си: „За Бога, Лилиан, каквото и да е, само не това парти!“, а не си позволяваше да моли за милост… Каза равно, с безжизнен и твърд глас:

— Добре, Лилиан, ще отида.

* * *

Булчинският воал от поръбена с розово дантела се закачи на нацепения под на спалнята в евтиния й апартамент. Черил Брукс го повдигна внимателно и отстъпи, за да се огледа в едно изкривено огледало, което висеше на стената. Снимаха я тук цял ден, както и много пъти преди това през последните два месеца. Тя още се усмихваше с невярваща благодарност, когато хората от вестниците искаха да й направят снимка, но й се щеше да не го правят толкова често.

Застаряваща журналистка, която имаше сладникаво-сантиментална рубрика и горчивата мъдрост на стара полицайка, беше взела Черил под крилото си преди няколко седмици, когато момичето за първи път попадна в пресата като в месомелачка. Днес журналистката беше изгонила репортерите, беше изсъскала „Добре, добре, разкарайте се!“ на съседите, беше затръшнала вратата под носовете им и й беше помогнала да се облече. Трябваше да закара Черил на сватбата — беше открила, че няма кой друг да го направи.

Булчинският воал, бялата сатенена рокля, деликатните обувки и перленият наниз на шията й струваха петстотин пъти повече от цялото съдържание на стаята на Черил. По-голямата част от пространството се заемаше от легло, а останалото беше заето от скрин, стол и няколко рокли, окачени зад избеляла завеса. Големият кринолин на роклята се търкаше в стените при всяко движение, изящната й фигура се люшкаше над полата в драматичен контраст със стегнатия си, строг корсаж с дълги ръкави — роклята беше направена от най-добрия дизайнер в града.

— Виждате ли, когато получих работа в магазинчето, можех да се преместя в по-добра стая — каза извинително тя, — но мисля, че няма голямо значение къде спиш нощем, така че спестих парите си, защото ще ми трябват за нещо важно в бъдеще… — тя спря и се усмихна, клатейки смаяно глава. — Мислех, че ще ми трябват.

— Изглеждаш добре — каза журналистката. — Не можеш да видиш много в това така наречено огледало, но си добре.

— Начинът, по който стана всичко това… Дори нямах време да го осъзная. Но, виждате ли, Джим е прекрасен. Няма нищо против това, че съм просто продавачка в евтин магазин, която живее на подобно място. Не го брои за мой минус.

— Аха — каза журналистката с мрачно лице.

Черил си спомни чудото, когато Джим Тагарт беше дошъл тук за пръв път. Той се беше появил една вечер, без предупреждение, месец след първата им среща, когато тя се беше отказала от надеждата да го види някога отново. Беше ужасно притеснена, чувстваше се, сякаш се опитва да задържи изгрев в кална локва, но Джим се беше усмихнал, сядайки на единствения й стол, гледайки изчервеното й лице и стаята й. След това й беше казал да си сложи палтото и я беше завел на вечеря в най-скъпия ресторант в града. Беше се усмихнал на нейната несигурност, на непохватността й, на страха й да не вземе неправилната вилица, и на израза на очарование в очите й.

Тя не знаеше какво си мисли той. Но той беше разбрал, че тя е вцепенена не от мястото, а от това, че я е завел там, че едва докосва скъпата храна, че приема вечерята не като милостиня от богато копеле, както биха я приели всички момичета на света, а като някаква бляскава награда, която никога не е мислила, че ще заслужи.

Той се беше върнал след две седмици и оттогава срещите им ставаха все по-чести. Той пристигаше в магазина при затварянето, а тя виждаше как другите продавачки зяпат нея, лимузината, униформения шофьор, който й отваряше вратата. Той я водеше в най-добрите нощни клубове и когато я представяше на приятелите си, казваше:

— Госпожица Брукс работи в магазинчето на площад „Медисън“.

Тя виждаше странните изражения на лицата им и как Джим ги наблюдава с подигравателен оттенък в погледа си. Той искаше да й спести нуждата да се преструва или да се притеснява, мислеше си тя с благодарност. Той имаше силата да бъде честен и да не го е грижа дали другите го одобряват или не, с възхищение мислеше тя. Но усети странна, пареща болка, която не беше изпитвала преди, когато чу някаква жена, която работеше за някакво интелектуално политическо списание, да казва на събеседника си на съседната маса:

— Колко щедро от страна на Джим!

Ако той поискаше, тя щеше да му даде единствената отплата, която можеше да му предложи. Беше благодарна, че не го е направил. Но тя усещаше връзката им като огромен дълг, който нямаше с какво да заплати, освен с мълчаливото си обожание. Той няма нужда от обожанието ми, мислеше си.

Имаше вечери, когато идваше да я изведе, но вместо това оставаше в стаята й и й говореше, докато тя слушаше мълчаливо. Това винаги ставаше неочаквано, с някаква особена ненадейност, сякаш не беше възнамерявал да го прави, но нещо беше избликнало в него и той имаше нужда да говори. Тогава той седеше отпуснато на леглото й, без да забелязва нищо наоколо, нито нея самата, въпреки че очите му се преместваха върху лицето й, но само от време на време, сякаш за да се увери, че го слуша живо същество.

— … това не беше за мен, изобщо не беше за мен, защо не ми вярват тези хора? Трябваше да отстъпя пред исканията на синдикатите и да намаля влаковете, и мораториумът върху облигациите беше единственият начин да го направя, затова и Уесли го даде на мен — за работниците, не за мен. Всички вестници казаха, че съм велик пример, който всички бизнесмени трябва да следват — бизнесмен с чувство на социална отговорност. Ето това казаха. Така е, нали? Нали? Какво не му беше наред на този мораториум? Какво като е прескочил някои технически подробности? Беше с добра цел. Всички са съгласни, че всяко нещо е добро, стига да не го правиш за себе си… Но тя няма да ми се довери за добрите цели. Тя не мисли, че някой друг освен самата нея е добър. Сестра ми е безмилостна, надута кучка, която приема само собствените си идеи… Защо продължават да ме гледат така — и тя, и Риърдън, и всички тия хора? Защо са толкова сигурни, че са прави? Ако признавам превъзходството им в областта на материалното, защо те не признават моето в областта на духовното? Те имат мозъци, но аз имам сърце. Те имат способностите да произвеждат богатство, а аз имам способността да обичам. Нима моята способност не е по-великата? Не е ли била призната за най-великата през цялата човешка история? Защо те не я признават?… Защо са толкова сигурни, че са велики?… И ако те са велики, а аз не, не трябва ли тъкмо заради това да ми се поклонят, защото не съм? Няма ли това да бъде акт на истинска човечност? Не се изисква доброта, за да уважаваш човек, който заслужава уважение — това е просто възнаграждение, което си е заслужил. Но да даваш незаслужено уважение е най-върховният акт на милосърдие… Но те са неспособни на милосърдие. Те не са човечни. Не ги засягат нуждите на никого… или слабостта му. Нямат грижа… нямат жал…

Тя разбираше малко от всичко това, но разбираше, че той е нещастен и че нещо го е наранило. Той видя болката от нежността на лицето й, болката от възмущение към враговете му, видя погледа, предназначен за герой, отправен към него от човек, който можеше да изпитва и чувството, което пораждаше този поглед. Тя не знаеше защо е толкова сигурна, че само на нея той може да изповяда мъката си. Приемаше го като специална чест, като още един подарък. Единственият начин да бъде достойна за него беше никога да не го моли за нищо. Веднъж той й предложи пари и тя отказа с такъв ярък, болезнен пламък на гняв в очите си, че той не се опита пак. Гневът беше спрямо самата нея: чудеше се дали е направила нещо, с което да го накара да мисли, че е такъв човек.

Но не искаше да бъде неблагодарна за грижите му или да му досажда с грозната си бедност — искаше да му покаже желанието си да се издигне и да оправдае благосклонността му, така че му каза, че ако иска да й помогне, може да го направи, като й помогне да си намери по-добра работа. Той не отговори. През следващите седмици тя чакаше, но той така и не спомена за това.

Тя обвиняваше себе си: мислеше си, че го е обидила, че той го е възприел като опит от нейна страна да го използва.

Когато й подари една смарагдова гривна, тя беше твърде шокирана, за да разбере. Отчаяно опитвайки се да не го нарани, тя се опита да обясни, че не може да я приеме.

— Защо не? — попита той. — Не е като да си паднала жена, която плаща обичайната цена за това. Да не те е страх, че ще започна да искам нещо от теб? Не ми ли вярваш?

Той се засмя на глас, докато тя отговаряше притеснено, заеквайки. Усмихваше се с някакво особено удоволствие през цялата вечер, когато отидоха в един нощен клуб, а тя носеше гривната и износената си черна рокля.

Той я накара да сложи гривната отново за вечерта, когато я заведе на парти — на един великолепен прием, организиран от госпожа Корнилиъс Поуп. Ако я смяташе за достатъчно добра, и да я заведе в дома на своите приятели, мислеше си тя, прочути приятели, чиито имена беше виждала по недостъпните планински върхове на светските рубрики във вестниците, тя не можеше да го притеснява и да носи старата си рокля. Тя похарчи едногодишните си спестявания за вечерна рокля от светлозелен шифон с широко деколте, колан от жълти рози с кристална катарама. Когато влезе в строгата резиденция, със студени и бляскави светлини и тераса, надвесена над покривите на небостъргачите, разбра, че дрехата й не е подходяща за събитието, въпреки че не можеше да каже защо. Но се държеше гордо изправена и се усмихваше със смелото доверие на коте, което вижда протегната за игра ръка: хората, които са се събрали да си прекарат добре, няма да наранят никого, мислеше си тя.

Час по-късно опитът й да се усмихва се беше превърнал в безпомощна, смутена молба. Сетне усмивката й изчезна, докато наблюдаваше хората около себе си. Тя видя, че кокетните, самоуверени момичета се отнасяха с невероятно нахалство към Джим, сякаш не го уважаваха и никога не бяха го уважавали. Особено една от тях, някоя си Бети Поуп, дъщеря на домакинята, продължаваше да прави забележки, които Черил не можеше да разбере, защото не беше в състояние да повярва, че ги разбира правилно.

Никой не й обръщаше внимание в началото, с изключение на няколкото учудени погледа към роклята й. След известно време забеляза, че я наблюдават. Чу как една възрастна дама попита Джим, с притеснен тон, сякаш става въпрос за важен сродник, с когото е пропуснала да се запознае:

— Не казахте ли, че това е госпожица Брукс от площад „Медисън“?

Тя видя странна усмивка на лицето на Джим, когато отговори с непривично ясен глас:

— Да, от гишето за козметика в магазина.

След това видя, че няколко души станаха твърде учтиви с нея, а други подчертано се отдръпнаха, като повечето от тях бяха толкова удивени, че се чувстваха неловко, докато Джим ги наблюдаваше мълчаливо с онази странна усмивка.

Тя се опита да се махне, да избяга от вниманието им. Докато се промъкваше край стената, чу един мъж да казва, свивайки рамене:

— Е, Джим Тагарт е един от най-силните хора във Вашингтон в момента.

Не го каза с уважение.

Вън на терасата, където беше по-тъмно, тя чу двама мъже да си говорят и се зачуди защо е толкова сигурна, че говорят за нея. Чу единия да казва: „Тагарт може да си го позволи, ако му доставя удоволствие“, а другият да споменава нещо за коня на някакъв римски император на име Калигула.

Тя погледна самотната изправена кула на „Тагарт“, възправяща се в далечината, и си помисли, че разбира: тези хора мразеха Джим, защото му завиждаха. Каквито и да бяха, каквито и имена и колкото и пари да имаха, нито един от тях нямаше достижение, подобно на неговото, никой не беше предизвикал цялата страна, строейки линия, която всички мислеха за невъзможна. За пръв път тя видя, че всъщност имаше какво да предложи на Джим: тези хора бяха също толкова лоши и малки колкото онези, от които беше избягала в Бъфало; той беше също толкова самотен, колкото и тя винаги е била, и искреността на чувствата й беше единственото признание, което беше намерил.

Сетне тя се върна обратно в балната зала, проправяйки си път направо през тълпата, и единственото, останало от сълзите, които се беше опитала да сдържи в мрака на терасата, беше пламенният блясък в очите й. Ако той искаше открито да застане до нея, макар и да беше просто продавачка, ако искаше да се гордее показно с това, ако я беше довел тук, за да посрещне възмущението на приятелите си, то това беше жестът на храбър мъж, който не се подчиняваше на тяхното мнение, и тя искаше да се покаже достойна за куража му, като послужи за бостанско плашило на събитието.

Но беше доволна, че всичко най-накрая свърши, докато стоеше до него в колата му и пътуваха към къщи в мрака. Почувства някакво безрадостно облекчение, борбеното й неподчинение се беше превърнало в странно, тъжно чувство — опита се да не отстъпва пред него. Джим говореше малко, седеше и гледаше мрачно през прозореца на колата. Тя се чудеше дали го е разочаровала по някакъв начин.

Когато спряха пред пансиона, тя му каза отчаяно:

— Съжалявам, ако съм те изложила…

Той не отговори веднага, сетне попита:

— Какво ще кажеш, ако те помоля да се омъжиш за мен?

Тя го погледна, огледа се наоколо — видя един отвратително мръсен дюшек, проснат на някакъв перваз, една заложна къща от другата страна на улицата, една кофа с боклук на малката веранда до тях. Такива въпроси не се задаваха на такова място, тя не знаеше какво означава това и отговори:

— Аз май… нямам никакво чувство за хумор.

— Това е предложение, скъпа.

По този начин те стигнаха до първата си целувка — по лицето й се стичаха сълзи, сълзи, сдържани на приема, сълзи от шок, от щастие, от мисълта, че това трябва да е щастието, както и от някакъв тих, тъжен глас, който й казваше, че не това е начинът, по който е искала да стане.

Не беше и помислила за вестниците до онзи ден, когато Джим й каза да дойде в апартамента му и тя го намери претъпкан с хора, които носеха бележници, фотоапарати и светкавици. Когато за пръв път видя снимката си във вестника — снимка на тях двамата заедно, Джим я беше прегърнал, — тя се кикотеше от удоволствие и се чудеше с гордост дали всеки човек в града я е видял. След известно време удоволствието изчезна.

Те продължиха да я снимат — на гишето в магазина, в метрото, на входа на пансиона, в мизерната й стая. Сега беше готова да вземе пари от Джим и да избяга, да се скрие в някой мрачен хотел за няколкото седмици на годежа й, но той не го предложи.

Изглежда искаше тя да остане, където е. Отпечатваха снимки на Джим зад бюрото му, в главната зала на терминала на „Тагарт“, до стъпалата на частния му вагон, на официален банкет във Вашингтон.

Огромните статии на цяла страница във вестниците, статиите в списанията, гласовете по радиото, кинопрегледите — всички те се сливаха в един-единствен продължителен, нестихващ крясък: за „Пепеляшка“ и „демократичния бизнесмен“.

Тя си казваше, че не бива да изпитва подозрения, когато се чувства неудобно, казваше си да не бъде неблагодарна, когато се чувства наранена. Усети го само на няколко пъти, когато се будеше посред нощ и лежеше в тишината на стаята си, неспособна да заспи. Знаеше, че ще й отнеме години да се възстанови, да повярва, да разбере. Тя преминаваше залитайки през своите дни — като човек, получил слънчев удар, — виждайки единствено фигурата на Джим Тагарт така, както я беше видяла в нощта на великия му триумф.

— Слушай, хлапе — й каза журналистката, докато стоеше в стаята й за последен път, а воалът се спускаше като кристална пяна от косата й до покритите с петна дъски на пода. — Ти мислиш, че ако човек бъде наранен през живота му, то е заради греховете му, и това е вярно в дългосрочен план. Но има хора, които ще се опитат да те наранят заради доброто, което виждат в теб — те знаят, че е добро, имат нужда от него и те наказват за това. Не им позволявай да те пречупят, когато откриеш това.

— Не мисля, че ме е страх — каза тя, гледайки внимателно пред себе си, а лъчистата й усмивка смекчаваше сериозния й поглед. — Нямам право да се боя от нищо. Твърде щастлива съм. Разбирате ли, винаги съм мислела, че няма никакъв смисъл в това, което казват хората — че единственото, което може да ти се случи в живота, е страданието. Няма да отстъпя пред това и да се предам. Мислех, че могат да ти се случат неща, които са красиви и велики. Не очаквах да ми се случат на мен — не толкова много и не толкова скоро. Но ще се опитам да ги заслужа.

* * *

— Парите са коренът на всяко зло — каза Джеймс Тагарт. — Парите не могат да купят щастие. Любовта ще превъзмогне всяко ограничение и всяка социална дистанция. Може и да звучи изтъркано, момчета, но така се чувствам.

Той стоеше под светлините на балната зала в хотел „Уейн-Фолклънд“, в кръг от репортери, които се бяха струпали около него в момента, в който беше приключила брачната церемония. Той чуваше как тълпата от гости бучи като бурно море извън кръга. Черил стоеше до него, ръката й с бяла ръкавица почиваше върху черния му ръкав. Тя все още се опитваше да чуе думите на церемонията, не вярваше съвсем, че ги е чула.

— Как се чувствате, госпожо Тагарт?

Тя чу въпроса, който идваше някъде от кръга на репортерите. Беше като разтърсване, което я върна в съзнание: изведнъж двете думи направиха всичко реално. Тя се усмихна и въздъхна:

— Аз… много съм щастлива.

В двата противоположни края на балната зала Орън Бойл, който изглеждаше прекалено пълен в официалния си костюм, и Бъртрам Скъдър, който изглеждаше прекалено мършав в своя, наблюдаваха тълпата гости с една и съща мисъл, макар че нито един от двамата не би го признал. Орън Бойл си казваше, че търси приятелите си, а Бъртрам Скъдър смяташе, че събира материал за статия. Но и двамата, без го знаят, подреждаха наум лицата, които виждаха, класифицираха ги в две колони, които, ако имаха имена, щяха да се казват „благоразположение“ и „страх“. Имаше хора, чието присъствие означаваше специална протекция за Джеймс Тагарт, и други, чието присъствие беше желание да избегнат враждебността му — едните бяха ръка за помощ, която да го издърпа нагоре, а другите — сведени гърбове, по които да се качи. Според неписаните закони на съвремието никой не получаваше и не приемаше покана от човек с изявено публично присъствие по друга причина — или заради едното, или заради другото.

Хората от първата група бяха повечето млади, те идваха от Вашингтон. Тези във втората група бяха по-стари, те бяха бизнесмени.

Орън Бойл и Бъртрам Скъдър бяха от тези хора, които използват думите като публичен инструмент, който трябва да се избягва в уединението на собствения разсъдък на човека. Думите бяха ангажимент с последствия, срещу които не искаха да се изправят. Нямаха нужда от думи за таблицата си; класификацията се правеше с мимики — почтително вдигане на вежди, маркиращо „Така-а-а!“ за първата група, и саркастично движение на устните, равносилно на „Хм, добре!“ за втората. Едно лице наруши за миг гладката работа на системата им: когато видяха студените сини очи и русата коса на Ханк Риърдън мускулите на лицата им маркираха втората група, но мимиката казваше „о, Боже!“ Резултатът от пресмятането на силата на Джеймс Тагарт беше впечатляващ.

Те знаеха, че Джеймс Тагарт напълно го осъзнава, когато го видяха как се движи сред гостите си. Ходеше отривисто, като по морзовата азбука — той се движеше на къси пробези и с кратки спирания, с вид на леко раздразнение, сякаш пресмятайки броя на хората, които неудоволствието му можеше да притесни. Намекът за усмивка по лицето му имаше злорад оттенък, сякаш знаеше, че самият факт, че са дошли, за да го уважат, обезчестява присъстващите — знаеше го и му се наслаждаваше.

Опашката от тела продължаваше да се влачи и да се върти зад него, сякаш функцията им беше да му доставят удоволствието да ги пренебрегва. Господин Моуън пърхаше някъде в тази опашка, както и доктор Причът, и Балф Юбанк.

Най-настоятелният беше Пол Ларкин. Той продължаваше да описва кръгове около Тагарт, сякаш се опитваше да придобие тен от някой случаен лъч на това слънце, а изпълнената му с копнеж усмивка молеше да бъде забелязана.

Очите на Тагарт се движеха през тълпата бързо и крадешком, като фенерче на крадец, което, според стенографията на мускулите, разбираема за Орън Бойл, означаваше, че Тагарт търси някого и не иска никой да забележи. Търсенето приключи, когато Юджийн Лоусън дойде да стисне ръката на Тагарт и да каже, докато долната му устна се извиваше като възглавница, за да омекоти удара:

— Господин Мауч не успя да дойде, Джим. Господин Мауч много съжалява, беше си наел специален самолет, но в последната минута изникна нещо, жизненоважни национални проблеми, знаете как е.

Тагарт стоеше неподвижно, не отговаряше и се намръщи. Орън Бойл избухна в смях. Тагарт се обърна към него толкова рязко, че другите се изпариха, без да чакат нареждане да се махнат.

— Какво точно си мислиш, че правиш? — избухна Тагарт.

— Забавлявам се, Джими, просто се забавлявам — каза Бойл.

— Уесли беше твоето момче, нали?

— Аз знам един, който е моето момче и е по-добре да не го забравя.

— Кой? Ларкин? Хм, не, не мисля, че говориш за Ларкин. А ако не говориш за Ларкин, мисля, че трябва да внимаваш с притежателните местоимения. Нямам нищо против възрастовата класификация, знам, че изглеждам млад за годините си, но съм просто алергичен към местоименията.

— Много хитро, но някой ден ще прекалиш с хитростите и ще е скоро.

— Ако го направя, просто действай и се възползвай възможно най-добре от това, Джими. Ако.

— Проблемът с хората, които се изхвърлят, е, че паметта им е къса. По-добре си спомни кой задуши риърдъновия метал на пазара заради теб.

— Спомням си кой обеща да го направи. Същият, който след това дръпна всеки конец, до който успя да се добере, за да попречи издаването на тази директива, защото реши, че може да се нуждае от риърдънов метал в бъдеще.

— Защото ти похарчи десет хиляди долара, наливайки алкохол в хора, за които се надяваше, че ще попречат на директивата за мораториум върху облигациите!

— Точно така. Това направих. Имах приятели, които имаха облигации на „Тагарт“. И освен това аз също имам приятели във Вашингтон, Джими. Твоите надиграха моите с мораториума, но моите спечелиха за риърдъновия метал — и няма да го забравя. Но какво пък — за мен няма проблем, така се разпределят нещата, само не се опитвай да ме плашиш, Джими. Запази го за кретените.

— Ако не вярваш, че винаги съм се опитвал да направя най-доброто за теб…

— Разбира се, че е така. Най-доброто, което може да се очаква, като се вземе предвид всичко останало. А и ще продължиш да го правиш, докато имам някой, който ти трябва, но нито минута повече. Така че просто исках да ти напомня, че имам собствени приятели във Вашингтон. Приятели, които не се купуват с пари, също като твоите, Джими.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, което си мислиш. Онези, които можеш да купиш, не струват нищо, защото някой винаги може да им предложи повече, така че полето е отворено за всички и всичко е като добрата стара конкуренция. Но ако знаеш нещо, което може да уличи някого, значи си го хванал, няма кой да наддаде повече и можеш да разчиташ на приятелството му. Е, ти имаш приятели, и аз имам. Ти имаш приятели, които аз мога да използвам, и обратното. За мен няма проблем — какво толкова, човек трябва да търгува с нещо. Ако не търгуваме с пари, защото епохата на парите отмина, значи ще търгуваме с хора.

— Накъде биеш?

— Просто ти казвам някои неща, които трябва да запомниш. Вземи Уесли например. Обеща му асистентско място в Бюрото по национално планиране, за да прекараш Риърдън, по времето на Закона за изравняване на възможностите. Имаше връзките да го направиш и те помолих да го сториш, в замяна на правилото „Гарван гарвана око не вади“, за което пък аз имах връзките. Така че Уесли изигра ролята си, а ти се погрижи всичко да е черно на бяло — о, естествено, знам, че имаш писмено доказателство за сделките, които е сключил, за да помогне прокарването на този закон, докато взимаше парите на Риърдън, уж за да се бориш с него, и го държеше настрана. Доста грозни сделки. За господин Мауч ще бъде доста неприятно, ако това стане публично известно. Така че ти спази обещанието си и му извоюва работата, защото си мислеше, че го държиш. Така си и беше. А и той си плати доста богато, нали? Но това не работи вечно. След известно време господин Уесли Мауч може да стане толкова силен, а скандалът — толкова стар, че никой няма да го интересува как е започнал или кого е прецакал. Нищо не трае вечно. Уесли беше човек на Риърдън, после беше твой човек, а утре може да бъде човек на някого другиго.

— Да не намекваш нещо?

— Ами не. Просто те предупреждавам като приятел. Ние сме стари приятели, Джими, и си мисля, че такива трябва и да останем. Мисля, че можем да си бъдем много полезни един на друг, ако не започнеш да си въобразяваш погрешни неща за приятелството. Аз поне вярвам в баланса на силите.

— Ти ли попречи на Мауч да дойде тук тази вечер?

— Може би да, а може би не. Ще те оставя да се притесняваш. Ще е добре за мен, ако съм го направил, и още по-добре, ако не съм.

Черил следваше с поглед Джеймс Тагарт сред тълпата. Лицата, които продължаваха да се скупчват и да се менят около нея изглеждаха толкова приятелски, а гласовете им бяха толкова настойчиво топли, че тя беше сигурна, че в стаята няма никаква злоба. Чудеше се защо някои от тях й говореха за Вашингтон с изпълнен с надежда, поверителен тон, с полуизречения, полунамеци, сякаш търсеха помощта й за нещо тайно, което очакваха да разбира. Тя не знаеше какво да каже, но се усмихваше и отговаряше каквото й хрумне. Не можеше да опозори лика на „госпожа Тагарт“ с каквато и да е проява на страх.

След това видя врага — висока, слаба фигура в сива вечерна рокля, сега нейна зълва. Напрежението и гнева в съзнанието на Черил идваха от измъчения глас на Джим, който звучеше в главата й. Усещаше дразнещото натякване за някакъв дълг, останал неизпълнен. Очите й продължаваха да се връщат към нея и да я изучават напрегнато. Снимките на Дагни Тагарт във вестниците показваха само тяло, облечено в панталон или лице с наклонена шапка и вдигната яка на палтото. Сега тя носеше сива вечерна рокля, която изглеждаше неприлична, защото беше строга и скромна, толкова скромна, че скоро изчезваше от вниманието и го съсредоточаваше само върху крехкото тяло, което се преструваше, че скрива. В сивата тъкан имаше оттенък на синьо, което подхождаше на металното сиво на нейните очи. Не носеше бижута, само гривна на китката си — верижка от тежки метални брънки със синьо-зелен оттенък.

Черил изчака, докато Дагни остана сама, после се втурна напред, прекосявайки решително стаята. Погледна отблизо металните очи, които изглеждаха едновременно студени и напрегнати, очи, които гледаха право в нея с вежливо, безразлично любопитство.

— Има нещо, което искам да знаете — каза Черил с напрегнат и суров глас, — за да няма преструвки. Няма да съм просто сладка роднина. Знам какво сте сторили на Джим и как сте го потискали цял живот. Ще го защитавам от вас. Ще ви сложа на място. Аз съм госпожа Тагарт. Сега аз съм жената в това семейство.

— Чудесно — каза Дагни. — Аз пък съм мъжът.

Черил я гледаше как се отдалечава и си мислеше, че Джим е бил прав — сестра му беше създание на студеното зло; не й беше дала нито отговор, нито признание, нито каквато и да е емоция, освен полъх от нещо като изненадана, равнодушна веселост.

* * *

Риърдън стоеше до Лилиан и я следваше, докато тя се движеше. Тя искаше да я виждат със съпруга й, така че той се подчиняваше. Не знаеше дали някой го гледа или не; не забелязваше никого около тях, освен човека, който не можеше да си позволи да види. Образът, който занимаваше съзнанието му, беше от онзи момент, когато беше влязъл в стаята с Лилиан и беше видял Дагни да ги гледа. Беше погледнал право към нея, готов да поеме всеки удар, който очите й можеха да му нанесат. Каквито и да бяха последствията за Лилиан, той беше готов да признае публично изневярата си, там, в този момент, вместо да извърши отвратителното престъпление да избегне очите на Дагни, да затвори лицето си с безразличието на страхливец, да се преструва пред нея, че не знае какво прави.

Но удар нямаше. Той познаваше всеки оттенък на чувство, изразяван някога на лицето на Дагни — разбра, че тя не се е почувствала шокирана и видя единствено непокътната ведрина. Очите й се бяха срещнали с неговите, признавайки пълното значение на тази среща, но тя го гледаше така, както би го гледала навсякъде — в неговия кабинет или в нейната спалня. Беше му се сторило, че тя стои пред тях двамата, на няколко крачки разстояние, разкрита пред тях също така просто и открито, както и сивата рокля разкриваше тялото й.

Тя им се беше поклонила и вежливото движение на главата беше насочено и към двамата. Той беше отвърнал, беше видял как Лилиан кимва рязко, след това беше видял Лилиан да се отдалечава и беше осъзнал, че е останал с наведена глава доста дълго.

Не знаеше какво точно му казват приятелите на Лилиан или какво им отговаря. Също като човек, който върви стъпка по стъпка, опитвайки се да не мисли за дължината на безнадеждния път, и той преминаваше от момент на момент, без да допуска нищо в съзнанието си. Чуваше парченца от доволния смях на Лилиан и тон на задоволство в гласа й.

След известно време забеляза жените около себе си — те всички сякаш приличаха на Лилиан, със същата замръзнала вежливост, с неподвижно вдигнати тънки вежди и очи, застинали в скована веселост. Забеляза, че се опитват да флиртуват с него и че Лилиан наблюдава това така, сякаш се наслаждава на безнадеждността на техните опити. Значи това беше щастието на женската суета, което тя го беше умолявала да й даде, това бяха стандартите, по които не живееше, но с които трябваше да се съобразява. Обърна се, за да избяга при група мъже.

Не можа да намери и едно правилно твърдение в разговора на мъжете — за каквото и да говореха, то като че ли никога не беше темата, която всъщност обсъждаха. Той слушаше като чужденец, който разпознава някои от думите, но не може да ги свърже в изречение. Един млад мъж с безочието на алкохолик залитна край групата и се сопна с кикот:

— Научи ли си урока, Риърдън?

Не знаеше какво има предвид младият плъх — всички други изглежда го знаеха, изглеждаха шокирани и тайно се радваха.

Лилиан се отдалечи от него, сякаш му показваше, че не настоява да бъде до нея буквално. Той се оттегли в един ъгъл на стаята, където никой не можеше да го види или да проследи накъде сочи погледът му. След това си позволи да гледа Дагни. Гледаше сивата рокля, въртеливите движения на меката тъкан, докато тя вървеше, моментните паузи, изваяни от тъканта, сенките и светлината. Видя я обвита в синкавозелен дим, който се оформи за миг в широка дъга, която се простираше от коляното й до върха на сандала й. Познаваше всяка част, която светлината щеше да оформи, ако димът изчезнеше.

Почувства мрачна, разкъсваща болка: това беше ревността от всеки мъж, който говореше с нея. Никога не беше я чувствал преди, но тук я усещаше, тук, където всеки имаше право да се приближи към нея, освен самия той.

Сетне, сякаш един-единствен внезапен удар в съзнанието му за миг изчисти перспективата, той почувства огромно учудване — какво прави тук и защо? В този миг той изгуби всички дни и догми от миналото си, концепциите, проблемите и болката бяха изчезнали — той знаеше само, сякаш от огромна, ясна дистанция, че човек съществува, за да осъществи желанията си, и се чудеше защо стои тук, чудеше се кой има право да иска да изгуби и един незаменим час от живота си, когато единственото му желание беше да грабне крехкото тяло, облечено в сиво и да го държи през цялото време, което му беше останало на този свят.

В следващия момент почувства тръпката от идването на себе си. Усети стегнатото, презрително движение на устните си, свити, изразяващи думите, които крещеше на самия себе си: сключил си договор, спазвай го. А после внезапно си помисли, че в бизнес сделките съдилищата не признават договор, в който едната страна не е предоставила никакво ценно възнаграждение на другата. Чудеше се какво го е накарало да си го помисли. Мисълта изглеждаше неуместна. Той не й се отдаде.

Джеймс Тагарт видя Лилиан Риърдън да се приближава небрежно към него точно в момента, когато случайно беше останал сам в полутъмния ъгъл между една палма в саксия и един прозорец. Той спря и я изчака да се приближи. Не можеше да отгатне целта й, но маниерът й означаваше, според кодекса, който и той разбираше, че е по-добре да я изслуша.

— Харесва ли ти сватбеният ми подарък, Джим? — попита тя и се засмя на притеснения му поглед. — Не, не се опитвай да си спомниш списъка с неща в апартамента си, чудейки се кое по дяволите е от мен. Не е в апартамента ти, а е тук, и не е материален подарък, скъпи.

Той видя лекия намек за усмивка на лицето й, израз, който сред приятелите му означаваше покана да се сподели тайна победа — това не беше поглед, който изразяваше, че притежателят му се беше оказал по-умен от някого, а просто, че се беше оказал по-хитър. Той отговори внимателно, с безопасна, приятна усмивка:

— Твоето присъствие е най-добрият подарък, който можеш да ми подариш.

— Моето присъствие ли, Джим?

Чертите на лицето му се изопнаха за миг. Знаеше какво има предвид, но не беше очаквал да го чуе. Тя се усмихна открито.

— И двамата знаем чие присъствие е най-ценно за теб тази вечер — и най-неочаквано. Не си ли помисли да ми го признаеш? Изненадана съм. Мислех, че си гений в разпознаването на потенциални приятели.

Нямаше да се остави, гласът му остана внимателно неутрален.

— Нима съм пропускал да оценя приятелството ти, Лилиан?

— Стига, скъпи, знаеш за какво говоря. Не очакваше той да дойде, не мислеше наистина, че него го е страх от теб, нали? Но да накараш другите да мислят, че е така — това е неоценимо предимство, нали?

— Аз… изненадан съм, Лилиан.

— Не трябва ли да кажеш „впечатлен“? Гостите ти са впечатлени. Почти мога да ги чуя какво мислят из цялата стая. Повечето си мислят: „Ако той търси споразумение с Джим Тагарт, по-добре и ние да сме готови за старта“. А малцина мислят „Ако него го е страх, ще се измъкнем с много повече“. Това е точно както го искаш, разбира се, и не бих и помисляла да развалям победата ти, но ти и аз сме единствените, които знаят, че не си го постигнал сам.

Той не се усмихна, а попита с безизразно лице и спокоен глас, в който обаче имаше внимателно премерена рязкост:

— Какво целиш?

Тя се засмя.

— Всъщност същото, което и ти, Джим. Но, практически погледнато, нищо такова. Просто услуга, която ти направих, без да ми трябва услуга в замяна. Не се притеснявай, не лобирам за никакви специални интереси. Не се опитвам да изстискам някаква специална директива от господин Мауч. Дори не си прося диамантена корона от теб. Освен, разбира се, ако е корона от нематериален вид, каквато би била твоята признателност.

Той я погледна право в нея за пръв път, с присвити очи и лице, отпуснато в същата полуусмивка като нейната, с израз, който означаваше и за двамата, че са се почувствали удобно заедно: израз на презрение.

— Знаеш, че винаги съм ти се възхищавал, Лилиан, като на една наистина ненадмината жена.

— Осъзнавам го.

Слой насмешка покриваше леко меките нотки на гласа й като лак. Той я изучаваше нагло.

— Трябва да ми простиш, ако мисля, че известно любопитство е позволено между приятели — каза той, без тон на извинение. — Чудя се от какъв ъгъл разглеждаш възможността за някои финансови ангажименти — или загуби, — които да се отразят на твоите лични интереси.

Тя сви рамене.

— От ъгъла на ездачка, скъпи. Ако имаш най-силния кон в света, му стягаш юздите толкова, че да те носи удобно, дори и това да означава да пожертваш пълния му капацитет, дори и пълната му скорост никога да не се види и огромната му сила да се похаби. Ще го направиш, защото ако го оставиш на пълна скорост, ще те хвърли за нула време… Все пак финансовите аспекти не са основната ми грижа, нито пък твоята, Джим.

— Наистина съм те подценил — бавно каза той.

— Е, това е грешка, която искам да ти помогна да поправиш. Знам какви проблеми ти причинява той. Знам защо те е страх от него, а и имаш добри причини да е така. Но… ти си в бизнеса и в политиката, така че ще се опитам да го кажа на твоя език. Един бизнесмен казва, че може да достави стоките, а политическият агитатор казва, че може да достави гласовете, нали така? Това, което искам да знаеш, е, че аз мога да ти го доставя когато пожелая. Можеш да действаш съобразно това.

Според кодекса на приятелите му разкриването на някаква част от личността си означаваше да дадеш оръжие на врага си, но той прие признанието й и му отвърна:

— Де да бях толкова умен като сестра ми.

Тя го погледна без учудване; думите не й се сториха неуместни.

— Да, там е трудно — каза тя. — Няма ли раними места? Няма ли слабости?

— Никакви.

— Любовни връзки?

— Боже, не!

Тя вдигна рамене в знак, че трябва да сменят темата — Дагни Тагарт беше човек, с който не искаше да се занимава.

— По-добре да те оставям, че да можеш да си поговориш с Балф Юбанк — каза тя. — Изглежда притеснен, защото не си го погледнал цяла вечер и се чуди дали литературата ще остане без приятел в съда.

— Лилиан, ти си чудесна! — спонтанно каза той.

Тя се засмя.

— Това, скъпи мой, е нематериалната корона, която исках!

Остатък от усмивка остана на лицето й, докато се движеше през тълпата — неясна усмивка, която меко премина в израз на напрежение и скука, като този на всички лица около нея. Тя се движеше напосоки, наслаждавайки се на това да усеща, че я гледат, а сатенената й рокля с цвят на яйчена черупка блещукаше като тежък крем при движението на високото й тяло.

Онова, което прикова вниманието й беше синьо-зеленият проблясък, само за миг, на китката на слаба ръка. След това видя финото тяло, сивата рокля, крехките голи рамене. Спря и погледна намръщено гривната. Дагни се обърна, докато се приближаваше. От всичко, което предизвикваше негодуванието на Лилиан, безразличната вежливост на лицето на Дагни беше най-голямото.

— Какво мислите за сватбата на брат си, госпожице Тагарт? — небрежно и с усмивка попита тя.

— Нямам мнение за нея.

— Да не искате да кажете, че не я смятате за достойна за внимание?

— Ако искате да съм точна — да, точно това смятам.

— Но не виждате ли някакво чисто човешко значение в нея?

— Не.

— Не мислите ли, че човек като съпругата на брат ви заслужава някакъв интерес?

— Ами не.

— Завиждам ви, госпожице Тагарт. Завиждам на олимпийската ви дистанцираност. Това, мисля, е тайната защо низшите смъртни не могат и да се надяват да постигнат вашите успехи в бизнеса. Те позволяват вниманието им да бъде отклонявано, дори и да е само за това да признаят достижения в други области.

— За какви достижения говорим?

— Не отдавате ли някакво признание на жените, които достигат невероятни висоти на завоеванието не в промишлеността, а в човешките дела?

— Не мисля, че има такова нещо като „завоевание“ в човешките дела.

— О, но вижте например колко напрегнато трябва да работят другите жени — ако работата беше единственото, с което разполагаха, — за да постигнат това, което е постигнало онова момиче чрез личността на брат ви.

— Не мисля, че тя знае каква е същността на онова, което е постигнала.

Риърдън ги видя заедно и се приближи. Чувстваше, че трябва да чуе, независимо от последствията. Спря мълчаливо до тях. Не знаеше дали Лилиан е забелязала присъствието му, но знаеше, че Дагни го е видяла.

— Покажете все пак малко щедрост към нея, госпожице Тагарт — каза Лилиан. — Поне щедростта на вниманието. Не бива да презирате жените, които не притежават блестящия ви талант и които упражняват собствените си дарби. Природата винаги балансира даровете си и предлага компенсации, не мислите ли?

— Не съм сигурна, че ви разбирам.

— О, сигурна съм, че не искате да го формулирам по-ясно.

— Тъкмо напротив.

Лилиан ядосано потръпна — жените, които бяха нейни приятелки отдавна щяха да я разберат и да я спрат, но това беше нов за нея противник — жена, която отказваше да бъде наранена. Тя нямаше против да се изрази и по-ясно, но видя, че Риърдън я гледа. Усмихна се и каза:

— Вижте например снаха си, госпожице Тагарт. Какъв шанс има тя да се издигне в обществото? Никакъв, по вашите взискателни стандарти. Не би могла да направи успешна кариера в бизнеса. Не притежава необичайния ви ум. Освен това мъжете биха направили това невъзможно за нея. Щяха да я намерят за твърде привлекателна. Така че тя се е възползвала от факта, че мъжете имат стандарти, които, за съжаление, не са така високи като вашите. Прибягнала е до таланти, които, сигурна съм, вие презирате. Никога не сте се опитвали да се състезавате с нас, по-низшите жени, в единствената област на нашата амбиция — власт над мъжете.

— Ако го наричате власт, госпожо Риърдън, тогава не, не съм.

Тя се обърна, за да си тръгне, но гласът на Лилиан я спря.

— Ще ми се да вярвам, че сте напълно последователна, госпожице Тагарт, и напълно лишена от човешки слабости. Ще ми се да вярвам, че никога не сте изпитвала желание да ласкаете или да обиждате някого. Но виждам, че очаквахте Хенри и аз да сме тук тази вечер.

— Не, не мога да кажа такова нещо, не съм виждала списъка с гости на брат си.

— Тогава защо носите тази гривна?

Очите на Дагни се приковаха в нейните.

— Винаги я нося.

— Не мислите ли, че довеждате шегата твърде далеч?

— Това никога не е било шега, госпожо Риърдън.

— Тогава ще ме разберете, ако кажа, че бих желала да ми върнете тази гривна.

— Разбирам ви. Но няма да ви я върна.

Лилиан изчака за миг, сякаш за да позволи и на двете им да разберат значението на мълчанието си. За пръв път издържа погледа на Дагни, без да се усмихне.

— Какво очаквате да си помисля, госпожице Тагарт?

— Каквото ви харесва.

— Какъв е мотивът ви?

— Знаехте мотива ми, когато ми дадохте гривната.

Лилиан погледна Риърдън. Лицето му беше безизразно — тя не видя реакция, дори и намек за намерение да й помогне или да я спре — нищо, освен внимание, което я накара да се почувства така, сякаш стои пред прожектор. Усмивката й се върна като щит, весела, покровителствена усмивка, предназначена да превърне темата отново в обикновен светски разговор.

— Сигурна съм, госпожице Тагарт, че разбирате колко неподходящо е това.

— Не.

— Но вероятно знаете, че поемате опасен и грозен риск.

— Не.

— Не взимате ли предвид възможността… да бъдете разбрана погрешно?

— Не.

Лилиан поклати глава в усмихнат упрек.

— Госпожице Тагарт, не мислите ли, че това е случай, в който човек не може да си позволи да се втурне в абстрактна теория, а трябва да вземе предвид практическата реалност?

Дагни не се усмихваше.

— Никога не съм разбирала какво значи подобно твърдение.

— Значи, че вашето поведение може да е силно идеалистично — сигурна съм, че е така, — но, за съжаление, повечето хора не споделят възвишеното ви мислене и ще изтълкуват погрешно действието ви по начин, който ще бъде ужасно неприятен за вас.

— Тогава отговорността и рискът ще бъдат техни, не мои.

— Възхищавам се на вашата… не, не бива да казвам „невинност“, дали не е „чистота“? Сигурна съм, че никога не сте си го помисляли, но животът не е толкова прав и логичен като… като железопътна релса. Достойно за съжаление е, но е възможно възвишените ви намерения да накарат хората да си помислят неща, които… които, знаете, сигурна съм, ще бъдат мръсни и скандални.

Дагни гледаше право в нея.

— Не знам.

— Но вие не можете да пренебрегнете тази възможност.

— Напротив — Дагни се обърна.

— Но едва ли е необходимо да бъда по-ясна.

— Необходимо е, ако искате да продължим разговора.

Очите на Лилиан се преместиха върху лицето на Риърдън, търсейки знак, който да й помогне да реши дали да продължи или да спре. Той не й помагаше.

— Госпожице Тагарт — каза тя, — не съм ви равна по философска висота. Аз съм просто съпруга. Моля ви, дайте ми тази гривна, ако не искате да си помисля онова, което мога да си помисля и което не искате да назовавам.

— Госпожо Риърдън, това ли е начинът и мястото, по който сте избрали да намекнете, че спя със съпруга ви?

— Разбира се, че не! — викът й издаваше панически внезапен рефлекс — като рязко отдръпване на ръката на джебчия, заловен на местопрестъплението. Тя добави с ядосан, нервен кикот, със саркастичен и искрен тон, който признаваше колебливо истинското й мнение: — Това би било последното, която бих помислила.

— Тогава би ли се извинила на госпожица Тагарт? — каза Риърдън. Дагни сдържа дъха си, потискайки всичко, освен леко задъхване. И двете се обърнаха към него. Лилиан не видя нищо на лицето му, Дагни видя мъчение.

— Не е необходимо, Ханк — каза тя.

— Необходимо е. За мен — студено отговори той, без да я поглежда, но гледаше Лилиан заповеднически — заповед, която не можеше да остане неизпълнена. Лилиан изучаваше лицето му с меко учудване, но без притеснение или гняв, като човек, изправен срещу незначителна загадка.

— Но разбира се — отстъпчиво каза тя, гласът й отново беше с покоен и самоуверен. — Моля приемете извиненията ми, госпожице Тагарт, ако съм създала впечатление, че подозирам съществуването на връзка, която смятам за невероятна за вас, а и, познавайки неговите наклонности, невъзможна за мъжа ми.

Тя се обърна и се отдалечи безразлично, оставяйки ги заедно, сякаш решително доказвайки думите си.

Дагни стоеше неподвижно, със затворени очи; мислеше си за нощта, когато Лилиан й беше дала гривната. Тогава той беше застанал на страната на жена си — сега беше застанал на нейната. От тримата тя беше единствената, която разбираше напълно значението на това.

— Каквото и да е най-лошото, което искаш да ми кажеш, ще бъдеш права.

Тя го чу и отвори очи. Той я гледаше студено, със сурово лице, без знак на болка или извинение, който да предполага надежда за прошка.

— Мили мой, не се измъчвай така — каза тя. — Знам, че си женен. Никога не съм се опитвала да избягам от това. И тази вечер не ме наранява.

Първата й дума беше най-силният от поредицата удари, които той усети: никога не беше я използвала преди. Никога не беше му показвала този нежен тон. Никога не беше говорила за брака му в уединението на техните срещи — а и въпреки това го правеше тук с лекота и простота. Тя видя гнева по лицето му, бунта срещу съжалението, намерението да каже с презрение, че не си е признал никакво мъчение и няма нужда от помощ, сетне разбирането, че тя познава лицето му толкова добре, колкото и той нейното… Той затвори очи, наведе глава за миг и каза съвсем тихо:

— Благодаря.

Тя се усмихна и се отдалечи.

Джеймс Тагарт държеше празна чаша от шампанско в ръка и забеляза припряността, с която Балф Юбанк махна на един минаващ сервитьор, сякаш сервитьорът беше виновен за непростим пропуск. След това Юбанк довърши изречението си:

— … но вие, господин Тагарт, знаете, че човек, който живее в по-висш план, не може да бъде разбран или оценен. Това е безнадеждна битка — да се опитваш да получиш подкрепа за литература в свят, управляван от бизнесмени. Те са просто тесногръди, вулгарни хора от средната класа, или пък хищни диваци като Риърдън.

— Джим — каза Бъртрам Скъдър, тупвайки го по рамото — най-добрият комплимент, който мога да ти направя, е, че не си истински бизнесмен!

— Ти си културен човек, Джим — каза доктор Причът — не си бивш миньор като Риърдън. Не трябва да ти обяснявам изключителната нужда от помощ от страна на Вашингтон за висшето образование.

— Наистина ли харесахте последния ми роман, господин Тагарт? — продължаваше да пита Балф Юбанк. — Наистина ли ви хареса?

Орън Бойл погледна към групата, докато прекосяваше стаята, но не спря там. Погледът беше достатъчен, за да прецени естеството на нейните притеснения. Честно е, помисли си, човек трябва да търгува с нещо. Той знаеше какво точно се търгува, но не си направи труда да го назове.

— Ние сме в зората на нова ера — каза Джеймс Тагарт над ръба на чашата си с шампанско. — Ние разбиваме порочната тирания на икономическата власт. Ще освободим човека от управлението на долара. Ще освободим духовните си цели от зависимостта от собствениците на материални средства. Ще освободим културата си от примката на печалбарите. Ще построим общество, посветено на висши идеали, и ще заменим аристокрацията на парите…

— … с аристокрация на връзките — каза един глас зад групата.

Те се извърнаха. Човекът срещу тях беше Франсиско д’Анкония. Лицето му беше почерняло от лятното слънце, а очите му бяха точно с цвета на небето в ден като онзи, в който беше придобил тена си. Усмивката му напомняше за лятна сутрин. Начинът, по който носеше официалния си костюм караше останалите в тълпата да изглеждат така, сякаш са се маскирали с наети костюми.

— Какво има? — попита той във възцарилата се тишина. — Да не би да казах нещо, което някой тук не знае?

— Как ти се озова тук? — това беше първото нещо, което Джеймс Тагарт успя да каже.

— Със самолет до Ню Йорк, после с такси, а накрая — с асансьора от апартамента ми, петдесет и три етажа над теб.

— Нямах предвид… Исках да кажа…

— Не изглеждай толкова учуден, Джеймс. Ако кацна в Ню Йорк и чуя, че има парти, няма да го пропусна, нали? Винаги си казвал, че съм хрътка за купони.

Групата ги наблюдаваше.

— Радвам се да те видя, разбира се — внимателно каза Тагарт и добави войнствено, за баланс: — Но ако си мислиш, че…

Франсиско не прие заплахата, остави изречението на Тагарт да увисне във въздуха и попита вежливо:

— Ако си помисля какво?

— Разбираш ме много добре.

— Да, така е. Да ти кажа ли какво мисля?

— Това не е моментът за никакви…

— Мисля, че трябва да ме представиш на булката си, Джеймс. Маниерите ти никога не са ти били силна страна, обикновено ги губиш в извънредни ситуации, а точно това е моментът, в който човек има най-голяма нужда от тях.

Докато се обръщаше, за да го придружи до Черил, Тагарт дочу лек звук, който идваше от Бъртрам Скъдър — беше зародиш на кикот. Тагарт знаеше, че хората, които се тълпяха в краката му преди миг, чиято омраза към Франсиско д’Анкония беше вероятно по-голяма от собствената му, все пак се наслаждаваха на спектакъла. Последствията от това бяха сред нещата, които не се опитваше да назовава.

Франсиско се поклони на Черил и я поздрави, сякаш беше булка на престолонаследник. Докато наблюдаваше нервно, Тагарт усети облекчение и някакво неясно възмущение, което, ако беше назовано, щеше да му даде да разбере, че му се иска поводът да заслужава величието, което маниерите на Франсиско му придаваха за миг. Страхуваше си да остане до Франсиско, както и да го остави на свобода сред гостите. Той направи няколко колебливи стъпки встрани, но Франсиско го последва с усмивка.

— Не си мислел, че ще пропусна сватбата ти, Джеймс, при условие, че си ми приятел от детинство и основен акционер?

— Какво? — Тагарт се задави и веднага съжали: звукът признаваше паниката му. Франсиско изглежда не го забеляза и каза с весел и невинен глас:

— Разбира се, че знам. Познавам подставените лица зад подставените лица зад всяко име в списъка на акционерите на „Д’Анкония мед“ Изненадващо е колко много хора с имена като Смит и Гомес са достатъчно богати, за да притежават солидни парчета от най-богатата корпорация в света, така че не можеш да ме обвиняваш, че съм бил любопитен да науча какви важни личности, всъщност имам сред миноритарните си акционери. Изглежда мога да се похваля с удивителна колекция от публични фигури от целия свят, включително и от народни републики, където човек може да си помисли, че не са останали никакви пари.

Тагарт каза сухо и намръщено:

— Има много причини, свързани с бизнеса, човек понякога да не инвестира направо.

— Едната причина е, че човекът не иска хората да разберат, че е богат. Другата е, че не иска да знаят как е станал такъв.

— Нямам представа какво искаш да кажеш или защо имаш нещо против.

— О, аз нямам нищо против. Оценявам го. Страшно много инвеститори — от старото поколение — ме изоставиха след мините „Сан Себастиан“. Изплаших ги. Но модерните имат повече вяра в мен и действат, както винаги са го правили — на доверие. Нямам думи да изразя колко много го оценявам.

На Тагарт му се искаше Франсиско да не говори толкова високо, щеше му се хората да не се събират около тях.

— Справяш се изключително добре — каза той с безопасния тон на професионален комплимент.

— Да, нали? Чудесно е как акциите на „Д’Анкония мед“ се качиха през последната година. Но не мисля, че трябва да се надувам много за това — в света не остана много конкуренция, човек няма къде да инвестира парите си, ако случайно забогатее бързо, но съществува „Д’Анкония мед“, най-старата компания в света, най-сигурният избор векове наред. Помисли си само какво е преживяла през годините. Така че ако вие сте решили, че това е най-доброто място за скритите ви пари, което не може да бъде разрушено, че трябва да се появи някакъв изключително необичаен човек, за да разруши „Д’Анкония мед“ — е, прави сте.

— Чувам, че си започнал да взимаш отговорностите си сериозно и си се заловил с бизнеса. Казват, че работиш доста усилено.

— Нима някой го е забелязал? Старомодните инвеститори смятаха за важно да наблюдават какво прави президентът на компанията. Модерните инвеститори не мислят, че е важно да знаят. Не мисля, че дори поглеждат дейността ми.

Тагарт се усмихна.

— Но гледат данните от борсата. Това казва всичко, нали?

— Да. Да, така е, дългосрочно.

— Трябва да кажа, че съм доволен, че не се интересуваш само от партита през последната година. Резултатите личат в работата ти.

— Нима? Е, още не съвсем.

— Предполагам — каза Тагарт с внимателен тон, който съдържаше непряк въпрос, — че трябва да се чувствам поласкан, че си решил да дойдеш на този прием?

— О, но аз трябваше да дойда. Мислех, че ме очакваш.

— Ами не, не… тоест…

— Трябваше да ме очакваш, Джеймс. Това е великото, официално преброяване, на което жертвите идват, за да покажат колко лесно е да ги унищожиш, а унищожителите сключват пактове за вечна дружба, които траят по три месеца. Не знам към коя група точно принадлежа, но трябваше да дойда и да ме преброят, нали?

— Какво, по дяволите, си мислиш, че казваш? — изкрещя бясно Тагарт, виждайки напрежението в лицата наоколо.

— Внимавай, Джеймс. Ако се опиташ да се престориш, че не ме разбираш, ще го кажа много по-ясно.

— Ако си мислиш, че ще ти позволя да твърдиш…

— Мисля, че е забавно. Беше време, когато хората се страхуваха някой да не разкрие някоя тяхна тайна, която е неизвестна на тези около тях. Днес се боят от това, че някой ще назове онова, което всички знаят. Вие, практичните хора, замисляли ли сте се, че това е напълно достатъчно, за да разруши цялата ви голяма, сложна структура, с всичките ви закони и пушки — просто някой да назове истинската същност на онова, което правите?

— Ако си мислиш, че можеш да дойдеш на тържество като тази сватба, за да обиждаш домакина…

— Джеймс, аз дойдох тук да ти благодаря.

— Да ми благодариш?

— Разбира се. Направи ми голяма услуга — ти и твоите момчета във Вашингтон, и тези в Сантяго. Само се чудя защо никой от вас не си даде труда да ме уведоми. Тия директиви, които някой е издал тук преди няколко месеца, задушават цялата медодобивна промишленост в тази страна. И резултатът е, че изведнъж трябва да внасяте много по-големи количества мед. А къде по света има останала мед, ако не в „Д’Анкония мед“? Така че, виждаш, имам солидни причини да съм благодарен.

— Уверявам те, че нямам нищо общо с това — припряно каза Тагарт — и освен това, жизненоважната икономическа политика на тази страна не се определя от съображения като тези, за които намекваш, нито…

— Знам как се определя, Джеймс. Знам, че сделката е започнала с момчетата в Сантяго, защото са на хранилката на д’Анкония от векове — разбира се, „хранилка“ не е блага дума, по-точно е да кажем, че „Д’Анкония мед“ им плаща пари за защита от векове, нали така му викат вашите гангстери? Нашите момчета в Сантяго му викат данъци. Получават си дела от всеки продаден тон мед на д’Анкония. Така че имат солиден интерес да продавам колкото се може повече тонове. Но в един свят, който се превръща в Народна република, това е единствената страна, където хората не са принудени още да копаят за корени в гората, за да оцелеят, така че това е единственият пазар, останал на Земята. Момчетата в Сантяго искаха дял от този пазар. Не знам какво са предложили на момчетата във Вашингтон, или пък кой е изтъргувал нещо и с кого, но знам, че и ти си някъде по веригата, защото притежаваш солидно парче от акциите на „Д’Анкония мед“. И със сигурност ти е доставило удоволствие — тази сутрин, преди четири месеца, в деня след издаването на директивата — да видиш какъв невероятен скок постига „Д’Анкония мед“ на борсата. Направо е изскочила от листа с цифрите и те е праснала по лицето.

— Кой ти даде основание да измисляш подобна възмутителна история?

— Никой. Не знаех нищо за това. Просто видях скока на акциите онази сутрин. Това ми каза всичко, нали? Освен това момчетата в Сантяго лепнаха нов данък върху медта още на следващата седмица и ми казаха, че не бива да имам нищо против, не и след внезапното качване на акциите ми. Казаха, че работят изцяло в мой интерес. Питаха ме какво ме е грижа — в крайна сметка съм по-богат от преди. Вярно. Така беше.

— Защо настояваш да ми кажеш това?

— А ти защо отказваш да приемеш поздравленията, Джеймс? Това не е характерно и със сигурност не съвпада с линията на поведение, в която си такъв експерт. В епоха, когато хората съществуват не по право, а по милост, човек не отхвърля благодарен гост, опитва се да сграбчи в капана на благодарността колкото се може повече хора. Не искаш ли да съм един от хората, които са ти задължени?

— Не знам за какво говориш.

— Помисли каква услуга получих без каквото и да е усилие от моя страна. Никой не ме попита, не ме уведоми, не помисли за мен, всичко беше уредено без мен и всичко, което трябва да направя сега, е да произведа медта. Това беше велика услуга, Джеймс — и можеш да си сигурен, че ще ти се отблагодаря за нея.

Франсиско се обърна рязко, без да дочака отговор, и се отдалечи. Тагарт не го последва; стоеше и си мислеше, че би преживял всичко друго в замяна на една минута от техния разговор. Франсиско спря, когато стигна до Дагни. Погледна я мълчаливо за миг, без да я поздрави, а усмивката му признаваше, че тя беше първият човек, когото той беше видял, и първият, който го забеляза, щом влезе в балната зала. Противно на всяко съмнение и предупреждение в съзнанието й, тя чувстваше единствено радостна увереност — беше необяснимо, но тя се чувстваше така, сякаш неговата фигура в тази тълпа беше единствената точка на нерушима сигурност. Но в момента, в който тя започна да се усмихва, за да му покаже колко се радва да го види, той попита:

— Не искаш ли да ми кажеш какво блестящо достижение се оказа линията „Джон Голт“?

Тя усети как изведнъж устните й се присвиха и разтрепериха, докато отговаряше:

— Съжалявам, ако съм показала, че все още съм открита за удари. Не бива да се шокирам, че си достигнал до стадия, в който презираш достиженията.

— Така е, нали? Презирах тази линия толкова много, че не исках да я видя как достига до онзи край, до който в крайна сметка стигна.

Той видя внезапно изостреното внимание в погледа й от мисълта, която беше пробив в нова посока. Той я погледна за момент, сякаш познаваше всяка стъпка, която тя ще направи по този път, след това се разсмя и каза:

— Не искаш ли сега да ме попиташ кой е Джон Голт?

— Защо да искам, и то сега?

— Не си ли спомняш, че го предизвика да дойде и да си поиска линията? Е, той го направи.

Той продължи нататък, без да изчака да види погледа в очите й — поглед, който съдържаше гняв, удивление и първия проблясък на въпрос.

Мускулите на собственото му лице накараха Риърдън да разбере същността на реакцията си спрямо пристигането на Франсиско: изведнъж забеляза, че се усмихва и че лицето му се беше отпуснало в премрежена, доволна усмивка от няколко минути — докато наблюдаваше Франсиско д’Анкония в тълпата. Той си призна за пръв път за всички полуосъзнати, полупотиснати моменти, в които беше мислил за Франсиско д’Анкония и беше отхвърлял мисълта, преди тя да го накара да разбере колко много иска да го види пак. В моменти на внезапно изтощение — на бюрото си, докато огньовете от пещите бавно гаснеха в полумрака, в тъмнината, докато се разхождаше сам през празното поле до дома му, в тишината на безсънните нощи — той се улавяше, че мисли за единствения човек, който веднъж му беше заприличал на негов собствен говорител.

Той беше отблъснал спомена, казвайки си, че този е по-лош от всички останали, докато беше сигурен, че това не е истина, въпреки че не беше в състояние да назове причината за увереността си. Беше се улавял, че преглежда вестниците, за да види дали Франсиско д’Анкония се е върнал в Ню Йорк, сетне беше ги хвърлял настрана и се беше питал гневно: и какво, ако се е върнал? Да не би да искаш да го подгониш по нощните клубове и по коктейлите? Какво искаш от него?

Тъкмо това искаше, мислеше си той, докато осъзна, че се усмихва, виждайки Франсиско в тълпата — тъкмо това странно чувство на очакване, което съдържаше любопитство, забавление и надежда.

Франсиско като че ли не беше го забелязал. Риърдън чакаше, борейки се с желанието да се приближи — не и след онзи разговор, мислеше си — защо да го правя? Какво ще му кажа? А след това, със същата усмивка и леко сърце, той се оказа на половината път през залата, към групата, която заобикаляше Франсиско д’Анкония. Чудеше се, докато ги гледаше, защо тези хора са привлечени от Франсиско, защо искат да го затворят в плътен кръг, при условие, че неприязънта им беше очевидна зад усмивките им: Лицата им намекваха за някакъв странен израз — не на страх, а на страхливост — израз на виновен гняв. Франсиско беше притиснат отстрани на мраморното стълбище, наполовина излегнат, наполовина седнал на стълбите — нехайността на позата му, комбинирана със строгата официалност на дрехите му, му придаваше изключително елегантен вид. Неговото лице беше единственото с безгрижен вид и бляскава усмивка, която подхождаше на наслаждението от партито, но очите му изглеждаха умишлено безизразни, без следа от веселост, показвайки, като предупредителен сигнал, единствено изострено внимание.

Застанал незабелязано на края на групата, Риърдън чу една жена с огромни диамантени обици и увиснало, нервно лице, да пита напрегнато:

— Сеньор д’Анкония, какво мислите, че ще стане със света?

— Точно каквото заслужава.

— О, колко жестоко!

— Не вярвате ли в действието на моралния закон, госпожо? — сериозно попита Франсиско. — Аз вярвам.

Риърдън чу Бъртрам Скъдър, извън групата, да казва на едно момиче, което се възмущаваше от чутото:

— Не му позволявайте да ви обърка. Знаете ли, парите са коренът на всяко зло, а той е типичен продукт на парите.

Риърдън не мислеше, че Франсиско е чул това, но го видя да се обръща към тях със сериозна, вежлива усмивка.

— Значи мислите, че парите са коренът на всички злини? — каза Франциско Д’Анкония. — Запитвали ли сте се някога какъв е коренът на парите? Парите са средство за размяна, което не може да съществува без произведени стоки и хора, способни да ги произведат. Парите са материалната форма на принципа, че хората, които искат да правят сделки помежду си, трябва да го вършат чрез покупко-продажби, като дават стойност за стойност. Парите не са средството на лентяите, които просят от това, което имате, със сълзи, нито на мародерите, които ви го отнемат със сила. Парите са станали възможни единствено благодарение на хората, които произвеждат. Това ли смятате за злина?

Когато приемате пари като отплата за усилията ви, го правите само заради убеждението, че ще ги замените срещу продукта от усилията на други хора. Не просяците и мародерите придават стойност на парите. Нито океан от сълзи, нито всичките оръжия на света могат да превърнат онези късчета хартия в портфейла ви в хляб, който ви е нужен, за да преживеете утрешния ден. Онези късчета хартия, които би трябвало всъщност да са злато, са знаците на честта, вашият дял от създаденото от хората, които произвеждат. Портфейлът ви е израз на надеждата, че някъде по света около вас има хора, които не биха пренебрегнали моралния принцип, в който се корени смисълът на парите. Това ли смятате за злина?

Търсили ли сте някога корените на производството? Разгледайте един електрически генератор и се опитайте да си кажете, че е бил създаден от физическия труд на безразсъдни добичета. Пробвайте да отгледате поне едно зрънце жито без знанията, оставени ви от хората, които е трябвало първи да открият как се прави. Пробвайте да се сдобиете с храна само чрез физически действия и ще разберете, че човешкият ум е коренът на всички произведени стоки и на цялото съществувало някога на земята материално богатство.

Вие обаче твърдите, че парите се печелят от силните за сметка на слабите? Каква сила имате предвид? Не е силата на оръжието или на мускулите. Благосъстоянието е продукт на способността на човека да мисли. Тогава дали парите се печелят от човека, който е изобретил двигател за сметка на тези, които не са го изобретили? Дали се печелят от интелигентните за сметка на глупавите? От способните за сметка на некомпетентните? От амбициозните за сметка на мързеливите? Парите биват изработени — преди да могат да бъдат изпросени или ограбени, — изработени от усилията на всеки честен човек в съответствие с конкретните му способности. Честен човек е този, който знае, че не може да потребява повече, отколкото е произвел.

Да търгува с помощта на парите е общоприетото правило за всеки добронамерен човек. Парите се крепят на аксиомата, че всеки човек е собственик на своя ум и на усилията, които полага. Парите не позволяват на никоя друга сила да предписва каква да бъде стойността на вашите усилия, освен на тази на доброволния избор на човека, който ви предлага в замяна своите усилия. Парите ви позволяват да получите за своите стоки и своя труд толкова, колкото те струват за хората, които ги купуват, но не повече. Парите не позволяват никакви други сделки, освен взаимно изгодни, в съответствие с независимата преценка на участниците в сделката. Парите изискват от вас да признаете, че хората трябва да работят за собствената си полза, а не в своя вреда, за собствената си печалба, а не за своя загуба — това е признанието, че те, хората, не са някакви товарни животни, родени да носят теглото на своята нищета; че трябва да им предложите ценности, а не рани; че общата връзка между хората е не обмяната на страдания, а на стоки. Парите изискват да продавате не своята слабост на хорската глупост, а своя талант на техния разум; те ви налагат да купувате не най-големите боклуци, които ви се предлагат, а най-доброто, което можете да получите за парите си. И когато човечеството се ръководи от принципите на търговията — а това значи на разума; а не на насилието като върховен арбитър, — тогава печелят най-добрият продукт, най-доброто изпълнение, човекът с най-добрата преценка и с най-високи способности — а размерът на възнаграждението на отделния човек се определя от нивото на неговата производителност. Това е моралът на битието, чийто инструмент и символ са парите. Това ли смятате за злина?

Парите обаче са само инструмент. Те ще ви отведат, където пожелаете, но няма да ви заместят на шофьорското място. Те ще ви дадат средството да осъществите своите желания, но няма да определят какви да са желанията ви. Парите са проклятие за хората, които искат да обърнат наопаки закона за причинно-следствената връзка — хората, които се стремят да заменят ума, като заграбват продуктите на ума.

Парите не ще купят щастие на човека, който няма понятие какво иска: парите няма да му дадат ценностни принципи, ако е пропуснал да се научи какво да цени, и няма да му посочат цел, ако е отбягвал да я търси. Парите не ще купят интелигентност на глупака или адмирации на страхливеца, или уважение на некадърния. Човек, който се опитва да купи мозъците на онези, които го превъзхождат, и да ги накара да му служат, като замества преценката си с парите си, в края на краищата става жертва на онези, които той самият превъзхожда. Интелигентните го напускат, но измамниците и мошениците се тълпят около него, привличани от закона, който той не е открил: че никой не може да бъде по-малък от парите си. Това ли е причината, поради която ги наричате злина?

Само човек, който не се нуждае от тях, е годен да ги наследи — човекът, който би натрупал богатство независимо от къде започва. Ако един наследник е достоен за парите си, те му служат; ако не е — го унищожават. Но вие гледате отстрани и надавате врява, че парите са го покварили. Наистина ли? А не е ли той покварил парите си? Не завиждайте на неуспелия наследник — неговото богатство не е вашето богатство, а и самите вие нямаше да го оползотворите по-добре от него. Не смятайте, че е трябвало то да бъде разпределено между вас — обременяването на света с 50 паразита повече вместо с един нямаше да върне погубените добродетели, които това богатство преди е олицетворявало. Парите са жива сила, която, лишена от корените си, загива. Парите няма да служат на ума, който не им подхожда. По тази причина ли ги наричате злина?

Парите са вашето средство за оцеляване. Присъдата, която произнасяте за своя източник на препитание, е присъдата, която произнасяте за своя живот. Ако източникът е покварен, вие заклеймявате собственото си съществувание. Чрез измама ли се сдобихте с парите си? Поставяйки се в услуга на човешките пороци и човешката глупост? Угаждайки на глупаци с надеждата да получите повече, отколкото способностите ви заслужават? Занижавайки стандартите си? Вършейки работа, която ненавиждате, за клиенти, които презирате? Ако е така, тогава вашите пари няма да ви донесат нито един миг радост, който да струва и пукната пара. Тогава всичко, което купувате с тях, няма да е похвала за вас, а упрек, няма да е придобивка, а напомняне за срама. И тогава ще се разкрещите, че парите са злина. Злина, защото не биха заместили самоуважението? Злина, защото не биха ви позволили да се наслаждавате на покварата си? В това ли се корени омразата ви към парите?

Парите винаги ще останат следствието и няма да ви заместят на мястото на причината. Парите са продукт на добродетелите, но няма да ви дадат добродетели и няма да изкупят греховете ви. Парите няма да ви подарят онова, което не сте спечелили — нито материалното, нито духовното. В това ли се корени омразата ви към парите?

Или имахте предвид, че любовта към парите е коренът на всяко зло? Да се обича нещо означава да се познава и обича неговата същност. Да се обичат парите значи да се познава и обича фактът, че парите са творение на най-доброто у вас и те са вашето разрешително да обменяте своите усилия срещу усилията на най-добрата част от човечеството. Именно онзи, който би продал душата си за жълти стотинки, прокламира омразата си към парите най-шумно — той наистина има основание да ги мрази. Обичащите парите са готови да работят за тях. Те знаят, че са способни да ги заслужат.

Нека ви подскажа една тънкост при разгадаването на човешките характери: човекът, който заклеймява парите, ги е придобил по нечестен път; човекът, който ги уважава, ги е спечелил.

Бягайте презглава от всеки, който ви каже, че парите са зло. Подобно на хлопката на прокажения това изречение ви известява за приближаването на мародер. Докато хората живеят на земята заедно и се нуждаят от средство за размяна помежду си, единственият заместител, ако изоставят парите, е дулото на пистолета.

Но парите изискват от вас най-висши добродетели, ако желаете да ги спечелите и да ги запазите. Хората без кураж, гордост или самоуважение, хората, които нямат етично чувство за своето право да притежават парите си и не са склонни да ги бранят, както биха защитавали живота си, хората, които се извиняват, че са богати, няма да останат богати дълго. Те са естествената стръв за гъмжилото от мародери, които от векове се спотайват на скрито, но изпълзяват щом подушат някой, молещ прошка за вината си да притежава богатство. Те ще побързат да го освободят от вината му — а и от живота му, както заслужава.

Тогава ще видите появата на хора с двойни стандарти — те живеят чрез насилие, а разчитат стойността на заграбените пари да бъде създадена от онези, които търгуват с труда си, — появата на хора, очакващи удобния момент да яхнат почтеността. В едно морално общество това са престъпниците и законите се пишат, за да ви предпазят от тях. Но когато едно общество създава престъпници по право и мародери по закон — хора, които използват сила, за да си присвоят богатството на обезоръжени жертви, — тогава парите отмъщават за своите създатели. Такива мародери смятат за безопасно да обират беззащитните, след като веднъж са прокарали закон за тяхното обезоръжаване. Но плячкосаното от тях става притегателна сила за други мародери, който им го отнемат, както те са го отнели. Тогава надпреварата става не за най-способния в производството, а за най-безскрупулния в жестокостта. Когато насилието е мерило, убийството печели срещу джебчийството. И тогава обществото изчезва сред всеобхватна разруха и кръвопролития.

Искате ли да знаете дали този ден наближава? Наблюдавайте парите. Парите са барометър за достойнствата на обществото. Когато видите, че покупко-продажбите се извършват не със съгласие, а по принуда; когато видите, че за да произвеждате, ви е нужно разрешението на някой, който не произвежда нищо; когато видите, че парите се стичат при онези, които търгуват не със стоки, а с влияние; когато видите, че някои хора стават по-богати чрез подкупи и облагодетелстване, отколкото чрез работа, и вашите закони не закрилят вас от тях, но закрилят тях от вас; когато видите корупцията да се възнаграждава, а честността да се превръща в саможертва — тогава трябва да знаете, че обществото ви е обречено. Парите са средство толкова благородно, че те не се конкурират с пушките и не влизат в съглашателство с жестокостта. Те не биха позволили една страна да оцелее като полусобственост, полуплячка.

Всеки път, когато сред хората са се появявали разрушители, първата им работа е била да съсипят парите, защото парите са закрилата на хората и основата за морално живеене. Разрушителите си присвояват златото и оставят на неговите притежатели фалшиви купища хартия. Това убива всички обективни стандарти и изоставя хората на произвола на случайно избрани ценности. Златото е обективна ценност, еквивалент на произведеното богатство. Хартията е ипотека върху богатство, което не съществува, поддържана с оръжия, насочени към онези, които се очаква да го произведат. Хартията е чек, издаден от узаконени мародери въз основа на сметка, която не е тяхна — въз основа на добродетелите на жертвите. Следете за деня, в който той ще се върне с клеймо „Кредитът по сметката превишен“.

Щом сте превърнали в злината в средството за оцеляване, не очаквайте хората да останат добри. Не очаквайте да съхранят морала си и цял живот да бъдат плячка за неморалните. Не очаквайте от тях да произвеждат, щом производството се наказва, а ограбването се възнаграждава. Недейте пита: „Кой унищожава света?“. Вие го правите.

Намираме се в разгара на най-великите достижения на най-великата и най-продуктивна цивилизация, а вие се чудите защо всичко около вас се разпада, докато вие проклинате жизнената му сила — парите. Вие гледате на парите, както са го правили диваците преди вас, а се чудите защо джунглата бавно пълзи към периферията на градовете ви. През цялата човешка история парите винаги са били присвоявани от мародери от един или от друг вид, чиито имена са се сменяли, но методът им е оставал същият: да си присвоят богатството чрез сила и да държат производителите зависими, унизени, опозорени, лишени от достойнство. Фразата за злото на парите, която произнасяте с такова праведно безразсъдство, идва от времената, когато богатството е било произвеждано с труда на робите — робите, които повтарят движенията, открити някога от някого и с векове останали неусъвършенствани. Докато производството е било управлявано със сила, а богатството е било завоевание, е имало твърде малко за завладяване. И въпреки това, през всичките векове на застой и гладуване, човечеството е величаело мародерите като аристократи на шпагата, аристократи по рождение, аристократи по длъжност и е презирало производителите — като роби, търговци, като занаятчии, като индустриалци.

За слава на човешкия род имаше, за пръв и единствен път в историята, една страна на парите — и аз нямам по-висша и по-благоговейна възхвала, която да отдам на Америка, защото това означава: страна на разума, справедливостта, свободата, производството, достиженията. За първи път разумът и парите на отделния човек бяха освободени и нямаше състояния, натрупани от завоевания, а само състояния, натрупани чрез работа, и вместо копиеносци и роби, появи се истинският създател на благосъстоянието: най-великият работник, най-висшето човешко същество, издигналият се със собствени сили човек — американският индустриалец.

Ако поискате да назова най-забележителната особеност на американците, бих избрал факта, че те са създали фразата „правя пари“. Никой друг език или нация не са използвали преди тези думи, човечеството винаги е гледало на богатството като на статично количество — което да бъде присвоено, изпросено, наследено, споделено, заграбено или придобито в знак на благосклонност. Американците първи разбраха, че богатството трябва да бъде създадено. Думите „правя пари“ съдържат същността на човешката етика.

Но въпреки това тези са думите, заради които американците бяха отречени от загнилите култури от континентите на мародерите. Сега грабителското кредо ви е докарало до състояние да смятате най-забележителното си достижение за позорно клеймо, благополучието си — за вина, най-великите си личности, индустриалците — за мерзавци, великолепните си заводи — за продукт и собственост на физическия труд, труда на подтиквани от камшиците роби, нещо подобно на египетските пирамиди. Мерзавецът, който лукаво твърди, че не вижда разлика между силата на долара и силата на камшика, трябва да изпита разликата на собствения си гръб, което, мисля, ще се случи.

Докато не откриете, че парите са коренът на всяко добро, сами си просите унищожение. Когато парите престанат да бъдат инструментът, посредством който хората правят сделки помежду си, тогава хора стават инструменти на други хора. Кръв, камшици и пушки — или долари. Направете своя избор — друг няма, а времето ви изтича.

Франсиско не беше погледнал и веднъж Риърдън, докато говореше, но в мига, когато приключи, очите му се приковаха в лицето на Риърдън. Риърдън стоеше неподвижно, виждайки единствено Франсиско д’Анкония, отвъд движещите се фигури и ядосаните гласове помежду им. Имаше хора, които бяха слушали, но сега бързаха да се отдалечат, имаше и други, които казваха:

— Ужасно… Не е вярно… Колко злобно и себично… — и го казваха високо и предпазливо едновременно, сякаш искаха съседите им да ги чуят, а Франсиско — не.

— Господин д’Анкония — заяви жената с обиците, — не съм съгласна с вас!

— Ако можете да оборите дори и едно изречение, госпожо, ще ви изслушам с благодарност.

— О, аз не мога да ви отговоря, нямам никакви отговори, умът ми не работи по този начин, но чувствам, че не сте прав, така че знам, че грешите.

— Откъде знаете?

— Чувствам го. Не се водя по главата, а по сърцето си. Може да сте добър в логиката, но сте безсърдечен.

— Госпожо, когато всички видим хората да умират от глад около нас, вашето сърце няма да бъде от никаква полза за тяхното спасяване. А аз съм достатъчно безсърдечен, за да кажа, че когато закрещите „Но аз не знаех!“ няма да получите прошка.

Жената се извърна, с разтреперани бузи и глас:

— Несъмнено това е забавен начин да се говори на парти!

Един едър човек с неуловим поглед каза високо, с пресилено радостен глас, който предполагаше, че единственият му интерес към всеки проблем беше да не му позволи да стане неприятен:

— Ако така усещате парите, сеньор, мисля, че съм ужасно доволен, задето притежавам доста акции на „Д’Анкония мед“

Франсиско каза остро:

— По-добре си помислете още веднъж, сър.

Риърдън тръгна към тях, а Франсиско, който като че ли не гледаше към него, веднага тръгна да го посрещне, сякаш другите изобщо не съществуваха.

— Здравейте — каза Риърдън просто, с лекота, като на приятел от детинство. Усмихваше се. Видя как усмивката му се отрази по лицето на Франсиско.

— Здравейте.

— Искам да говоря с вас.

— С кого мислите, че говоря през последния четвърт час?

Риърдън се разсмя, признавайки точка за противника си.

— Не мислех, че сте ме забелязали.

— Забелязах, когато влязох, че вие сте единият от единствените двама души в тази стая, които се радват да ме видят.

— Не сте ли твърде самонадеян?

— Не, само твърде благодарен.

— Кой беше другият човек, който се радваше да ви види?

Франсиско вдигна рамене и каза:

— Една жена.

Риърдън забеляза, че Франсиско го беше отвел встрани, далеч от групата, толкова умело и естествено, че нито той, нито другите бяха забелязали, че е направено нарочно.

— Не очаквах да ви видя тук — каза Франсиско. — Не биваше да идвате на този прием.

— Защо не?

— Може ли да попитам какво ви накара да дойдете?

— Моята жена нямаше търпение да приеме поканата.

— Простете ми, че го изказвам така, но нямаше ли да е по-подходящо и по-малко опасно, ако ви беше помолила да я заведете на обиколка по бардаците?

— За каква опасност говорите?

— Господин Риърдън, вие не знаете как тези хора правят бизнес или как тълкуват присъствието ви тук. По вашия кодекс, но не и по техния, приемането на нечие гостоприемство е знак за добра воля, декларация, че вие и вашият гост сте в цивилизована връзка. Не им давайте разрешение да мислят подобно нещо.

— Тогава защо вие сте тук?

Франсиско весело сви рамене.

— О, няма значение какво правя аз. Аз съм просто купонджия.

— Какво правите на този прием?

— Просто си търся завоевания.

— И намерихте ли?

С неочаквано откровено лице Франсиско отвърна сериозно, почти тържествено:

— Да, мисля, че ще бъде най-доброто и най-страхотното.

Гневът на Риърдън беше неволен, викът му не беше пълен с упрек, а с отчаяние:

— Защо се пилеете по този начин?

Намек за усмивка, като далечен изгрев, се появи в очите на Франсиско, когато той попита:

— Ще признаете ли, че ви засяга?

— Ще чуете още няколко признания, ако към това се стремите. Преди да ви срещна се чудех как можете да пилеете богатство като вашето. Сега е по-лошо, защото не мога да ви презирам, както тогава, както бих искал, и все пак въпросът е много по-ужасяващ: как можете да пилеете ум като вашия?

— Не мисля, че точно сега го пилея.

— Не знам дали изобщо е имало нещо, което някога е значело нещо за вас, но ще ви кажа нещо, което не съм казвал на никого преди. Когато ви срещнах, спомняте ли си, че ми казахте, че искате да ми предложите благодарността си?

В очите на Франсиско нямаше и следа от веселост — Риърдън не беше се изправял никога срещу толкова сериозен и уважителен поглед.

— Да, господин Риърдън — тихо отговори той.

— Казах ви, че нямам нужда от нея и ви обидих. Добре, спечелихте. Речта, която произнесохте тази вечер — това ми предлагахте, нали?

— Да, господин Риърдън.

— Това беше повече от благодарност, а аз имах нужда от благодарност; беше повече от възхищение, а аз имах нужда и от това; беше много повече от всяка дума, която може да ми хрумне.

Ще имам нужда от няколко дни, за да обмисля всичко, което ми дадохте, но едно нещо знам със сигурност. Имах нужда от това. Никога не съм правил подобно признание, защото никога не съм търсил нечия помощ. Ако ви е било забавно да отгатнете, че ми беше приятно да ви видя, то сега вече имате нещо, на което можете да се смеете, ако искате.

— Може да ми отнеме няколко години, но ще ви докажа, че това са неща, с които не се шегувам.

— Докажете го сега, като отговорите на един въпрос: защо не практикувате това, което проповядвате?

— Сигурен ли сте, че не го правя?

— Ако нещата, които казахте, са истина, ако сте достатъчно велик, за да го знаете, трябваше да сте водещият индустриалец в света в момента.

Франсиско каза сериозно, сякаш го беше казал на онзи пълен човек, но със странна нотка на нежност в гласа си:

— Предлагам ви да го премислите пак, господин Риърдън.

— Мислил съм за вас повече, отколкото бих признал. Не намерих отговор.

— Нека ви подскажа: ако нещата, които казах, са верни, кой е най-виновният човек в тази стая тази вечер?

— Предполагам — Джеймс Тагарт?

— Не, господин Риърдън, не е Джеймс Тагарт. Но вие трябва да определите какво е вина и сам да изберете човека.

— Преди няколко години бих казал, че сте вие. Все още мисля, че тъкмо това трябваше да кажа. И ще съм в позицията на онази глупава жена, която говори с вас: всички причини, които знам, ме карат да мисля, че сте виновен, и все пак не мога да го почувствам.

— Вие правите същата грешка като онази жена, господин Риърдън, макар и в по-благородна форма.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид много повече от преценката ви за мен. Онази жена и всички други като нея продължават да отбягват мислите, за които знаят, че са добри. Вие продължавате да изтласквате от съзнанието си мислите, за които вярвате, че са лоши. Те го правят, защото искат да избегнат усилието. Вие го правите, защото няма да си позволите да допуснете нещо, което би ви пощадило.

Те задоволяват емоциите си на всяка цена. Вие жертвате вашите като първата цена за всеки проблем. Те не искат да понасят нищо. Вие сте готов да понесете всичко. Те продължават да бягат от отговорност. Вие продължавате да я поемате. Но не виждате ли, че основната грешка е същата? Всеки отказ да се види реалността, по каквато и да е причина, има разрушителни последствия. Няма зли мисли, освен една: отказът да се мисли. Не пренебрегвайте желанията си, господин Риърдън. Не ги жертвайте. Изследвайте причините им. Има граници на това, което трябва да понесете.

— Откъде знаете това за мен?

— Направих същата грешка някога. Но не съм я повтарял отдавна.

— Ще ми се… — започна Риърдън и спря рязко.

Франсиско се усмихна.

— Страх ви е да имате желания ли, господин Риърдън?

— Ще ми се да можех да си позволя да ви харесвам толкова, колкото всъщност ви харесвам.

— Бих дал… — Франсиско спря, Риърдън видя необяснима емоция, която не можеше да определи, но все пак беше сигурен, че е болка — той видя първия момент на колебание у Франсиско.

— Господин Риърдън, притежавате ли някакви акции в „Д’Анкония мед“?

Риърдън го изгледа с удивление.

— Не.

— Някой ден ще разберете какво предателство извършвам в момента, но… не купувайте никога акции на „Д’Анкония мед“. Изобщо не работете с „Д’Анкония мед“ по никакъв начин.

— Защо?

— Когато научите истинската причина, ще разберете дали изобщо е имало нещо или някой, който да значи нещо за мен… и колко много е значел.

Риърдън се намръщи: беше си спомнил нещо.

— Не бих работил с вашата компания. Не ги ли нарекохте хора с двойни стандарти? Нима вие не сте един от мародерите, които забогатяват в момента чрез директивите?

Необяснимо, но думите не поразиха Франсиско като обида, а върнаха увереността на лицето му.

— Нима мислите, че аз съм изкопчил тези директиви от планировчиците на обири?

— Ако не сте вие, кой тогава?

— Стопаджиите, които качвам.

— Без вашето съгласие?

— Без дори да знам.

— Неприятно ми е да призная колко много ми се иска да ви повярвам, но точно сега няма как да го докажете.

— Нима? Ще ви го докажа след по-малко от четвърт час.

— Как? Остава фактът, че вие сте спечелили най-много от тези директиви.

— Това е истина. Спечелих повече, отколкото господин Мауч и неговата банда изобщо можеха да си представят. След години работа те ми дадоха тъкмо шанса, който ми трябваше.

— Хвалите ли се?

— И още как!

Риърдън забеляза с недоверие, че очите на Франсиско му отправяха твърд, светъл поглед, поглед не на купонджия, а на човек на действието.

— Господин Риърдън, знаете ли къде повечето от тези нови аристократи пазят скритите си пари? Знаете ли къде повечето от лешоядите на справедливия дял са инвестирали печалбите си от риърдънов метал?

— Не, но…

— В акции на „Д’Анкония мед“. Безопасно, не личи и е извън страната. „Д’Анкония мед“ — стара, неуязвима компания, толкова богата, че може да оцелее още три поколения грабежи. Компания, управлявана от упадъчен плейбой, който не дава пет пари, който ще ги остави да използват собствеността му както им хареса и просто ще продължи да прави пари за тях — автоматично, както са правили и предците му. Нима това не е перфектно за мародерите, господин Риърдън? Само че дали не са изпуснали нещо?

Риърдън се взираше в него.

— Накъде биете?

Франсиско се изсмя изведнъж.

— Лоша работа за тези печалбари на гърба на риърдъновия метал. Не искате да изгубят парите, които сте изкарали за тях, нали, господин Риърдън? Но по света стават инциденти — знаете какво казват, човекът е просто безпомощна играчка, оставена на милостта на природните стихии. Например на рудните докове на „Д’Анкония мед“ във Валпараисо стана пожар… утре сутринта, пожар, който ги сравни със земята, заедно с половината пристанищни съоръжения. Колко е часът, господин Риърдън? О, май обърках глаголните времена. Утре следобед ще има срутване в мините на „Д’Анкония мед“ в Орано — няма да има жертви, освен самите мини. Ще се разкрие, че мините са неспасяеми, тъй като са експлоатирани на погрешните места месеци наред — какво можеш да очакваш от управлението на плейбой? Големите залежи от мед ще бъдат погребани под тонове скали, където и Себастиан д’Анкония не би могъл да ги достигне за по-малко от три години, а народната република никога няма да си ги върне. Когато акционерите започнат да се вглеждат, ще открият, че мините в Кампос, в Сан Феликс, в Лае Ерас са експлоатирани точно по същия начин и са работили на загуба повече от година, само дето плейбоят е манипулирал счетоводните книги и е държал това далеч от вестниците. Да ви кажа ли какво ще открият за леярните на „Д’Анкония мед“? Или за рудния флот? Но всички тези разкрития няма да донесат на акционерите нищо добро, защото акциите на „Д’Анкония мед“ ще са се сгромолясат с трясък утре сутрин, като електрическа крушка, ударена в бетон, ще катастрофират като експресен асансьор, разпръсвайки парчетата от стопаджиите в калта!

Триумфалното повишаване на гласа на Франсиско се сля с друг също толкова силен звук: Риърдън избухна в смях. Той не знаеше колко е продължил този момент или какво е почувствал — това беше нещо като удар, който го захвърли в някакъв друг вид осъзнаване, а след това втори удар го върна към собственото му съзнание — всичко, което остана след това, като събуждане след наркотик, беше чувството, че е познал някаква невероятна свобода, която никога не може да бъде достигната в реалността. Това беше като пожара на Уайът, това беше като тайна опасност. Осъзна, че отстъпва от Франсиско д’Анкония. Франсиско стоеше и го гледаше напрегнато и изглеждаше така, сякаш го е наблюдавал през цялото това неизмеримо време.

— Няма лоши мисли, господин Риърдън — меко каза Франсиско — освен една: отказът да се мисли.

— Не — каза Риърдън, беше почти като въздишка, трябваше да задържи гласа си тих, беше го страх, че ще се чуе как крещи, — не… ако това е ключът към вас, не, не очаквайте да ви поздравя… не сте имали силата да се борите с тях… избрали сте най-лесния и лош път… преднамереното разрушение… разрушение на достижение, което не сте създали и за което не сте достоен…

— Не това ще прочетете утре във вестниците. Няма да има никакви доказателства за предумишлена разруха. Всичко е станало в нормалния, обясним и подлежащ на оправдание ход на обикновената некомпетентност. Некомпетентността не подлежи на наказание в наши дни, нали? Момчетата в Буенос Айрес и Сантяго вероятно ще поискат да ми дадат субсидия, като утешение и награда. Голяма част от компанията „Д’Анкония мед“ все още съществува, макар и друга голяма част да си е отишла завинаги. Никой няма да каже, че съм го направил нарочно. Можете да си мислите каквото искате.

— Мисля, че вие сте най-виновният човек в тази стая — тихо, уморено каза Риърдън, дори и огънят на гнева го беше напуснал — усещаше единствено празнотата, която остава след смъртта на една голяма надежда. — Мисля, че сте по-лош от всичко, което предполагах…

Франсиско го погледна със странна, ведра полуусмивка — с ведростта на победата над болката, и не отговори. Мълчанието им позволи да чуят гласовете на двамата мъже, които стояха на няколко крачки от тях, и те се обърнаха да ги чуят.

Набитият възрастен мъж очевидно беше бизнесмен от онзи съзнателен, лишен от зрелищност тип. Официалният му костюм беше добро качество, но с кройка от преди двайсет години, със слаб оттенък на зелено по шевовете — беше го носил по редки поводи. Копчетата на ризата му бяха показни и твърде големи, но това беше трогателната показност на наследена вещ, обърканите парчета от старомодно майсторство, които вероятно бяха стигнали до него през четири поколения, както и бизнеса му. Лицето му имаше изражение, което в онези дни беше белег за почтеност: озадаченост. Той гледаше събеседника си, опитвайки се — съзнателно, безпомощно, безнадеждно — да разбере.

Събеседникът му беше по-млад и по-нисък, дребен човек с отпусната плът, с изпънати гърди и вирнати тънки мустачки. Казваше с покровителствено отегчение:

— Ами не знам. Всички викате, че разходите се вдигат, май сега цялата борса от това се оплаква, но това е обичайният хленч на хора, чиито печалби се свиват. Не знам, ще трябва да видим, да решим дали да ви разрешим да печелите или не.

Риърдън погледна Франсиско и видя лицето му, което беше отвъд представата му за онова, което чистотата на една-единствена цел може да направи с човешкото изражение: това беше най-безмилостното лице, което човек изобщо някога можеше да види. Беше мислил за себе си като за безмилостен, но знаеше, че не можеше да стигне това ниво, този оголен, неумолим поглед, мъртъв за всяко чувство освен справедливост. Каквото и да е останалото в него, мислеше си Риърдън, човек, който може да изпита това, е гигант.

Това продължи само миг. Франсиско се обърна към него с обичайното си изражение и каза съвсем тихо:

— Промених мнението си, господин Риърдън. Радвам се, че дойдохте на този прием. Искам да видите това.

След това, повишавайки глас, Франсиско каза изведнъж с весел, нехаен, пронизителен тон на човек, лишен напълно от чувство за отговорност:

— Няма ли да ми дадете този заем, господин Риърдън? Това ме поставя в ужасно положение. Трябва да получа парите, и то тази вечер, трябва да ги събера, преди стоковата борса да отвори сутринта, защото иначе…

Не трябваше да продължава, защото дребният човек с мустаците го беше сграбчил за ръка. Риърдън не вярваше, че тялото на човек може да промени размерите си по такъв начин, но с очите си видя как човекът олекна, смали се, сви се, сякаш въздухът бе изтеглен от дробовете му, и арогантният управник изведнъж се превърна в човече, което не можеше да заплашва никого.

— Нещо… нещо не е наред ли, сеньор д’Анкония? Искам да кажа, на… на стоковата борса?

Франсиско бързо вдигна пръст към устните си с уплашен поглед.

— Тихо! — прошепна той. — За Бога, тихо!

Мъжът трепереше.

— Значи нещо… не е наред?

— Да не би случайно да имате акции в „Д’Анкония мед“?

Мъжът кимна, неспособен да говори.

— О, това е много лошо! Е, добре, слушайте, ще ви кажа, ако ми дадете честна дума, че няма да го кажете на никого. Не искате да избухне паника.

— Честна дума… — задъхваше се човекът.

— По-добре изтичайте при брокера си и продавайте колкото с е може по-бързо, защото нещата в „Д’Анкония мед“ не вървят много добре. Опитвам се да събера малко пари, но ако не успея, ще имате късмет, ако получите и десет цента за долар утре сутрин о, по дяволите, забравих, че можете да намерите брокерите си чак утре сутрин, лоша работа…

Мъжът хукна през стаята, бутайки хората по пътя си, като торпедо, изстреляно в тълпата.

— Наблюдавайте — сурово каза Франсиско, обръщайки се към Риърдън.

Мъжът се изгуби в тълпата, не можеха да видят на кого продава тайната си и дали му е останала достатъчно хитрост, за да я изтъргува с тези, които правеха услугите, но видяха вълната от преминаването му да се разпростира из стаята, внезапни течения разцепиха тълпата, като първите пукнатини, след това пукнатините се увеличиха, сякаш по стена, която ще рухне всеки момент, появиха се празнини, но не от човешки допир, а от безликия дъх на страха.

Гласовете се задавиха изведнъж, появиха се локви от тишина, сетне се родиха различни звуци — надигащите се интонации на безполезно повтаряни въпроси, неестествени въздишки, писък на жена, няколко пресилени кикота от онези, които все още се опитваха да се преструват, че нищо не е станало.

Имаше и неподвижни моменти в движението на тълпата, като разпространяваща се парализа, имаше внезапна неподвижност, сякаш някакъв двигател беше спрян, седне дойде трескавото, безцелно, неуправляемо движение на предмети, които сякаш се търкалят надолу по хълм, оставени на сляпата милост на гравитацията и на всяка скала, която срещаха по пътя си. Хората бягаха навън, към телефоните, един към друг, струпваха се или избутваха телата около себе си безразборно. Тези хора, най-силните в страната, които държаха, без да отговарят пред никого, властта над храната и радостта на всеки човек, през всичките му години живот на тази земя, тези хора бяха станали на купчина отломки, които се люлееха от вятъра на паниката, отломки, останали от сграда, чиято ключова колона е била разрушена.

Джеймс Тагарт, чието лице имаше неподобаващ израз, породен от емоции, които от векове наред хората са се учили да прикриват, се хвърли към Франсиско и изкрещя:

— Вярно ли е?

— Ама Джеймс — каза с усмивка Франсиско — какво става? Защо изглеждаш разтревожен? Парите са коренът на всяко зло, така че на мен просто ми омръзна да бъда зъл.

Тагарт хукна към главния вход, крещейки нещо на Орън Бойл по пътя. Бойл кимна и продължи да кима, със старанието и смирението на безполезен слуга, след това хукна в друга посока. Черил, с воал, виещ се като кристален облак във въздуха, тичаше след Тагарт и го хвана на вратата.

— Джим, какво става?

Той я отблъсна и тя падна върху корема на Пол Ларкин, докато Тагарт бягаше навън.

Трима души стояха напълно неподвижни като колони в стаята, а погледите им прорязваха останките от катастрофата: Дагни гледаше Франсиско, а Франсиско и Риърдън се гледаха един друг.