Айн Ранд
Атлас изправи рамене (22)

Глава XXII
Утопията на алчността

— Добро утро!

Застанала на прага на вратата си, тя го видя в другия край на всекидневната. Планините в прозорците зад гърба му имаха сребристорозов оттенък, който изглеждаше по-ярък от дневната светлина — обещание, че светлината ще настъпи. Слънцето се беше издигнало някъде над земята, но не беше достигнало върха на преградата им, и небето блестеше вместо него и известяваше за движението му. Тя беше чула радостния поздрав към слънцето, но не в песента на птиците, а в звъненето на телефона преди миг, видя началото на деня не в светещата зеленина на клоните отвън, а в отраженията по хрома на печката, искрите в стъкления пепелник на масата и свежата белота на ръкавите на ризата му. Собственият й глас не можеше да устои на усмивката, същата като неговата, когато му отговори:

— Добро утро!

Той събираше от бюрото бележки с изписани с молив изчисления и ги напъха в джоба си.

— Трябва да отида до електроцентралата — каза той. — Току-що ми се обадиха, че имат проблеми с лъчевия екран. Самолетът ви май го е повредил. Ще се върна след половин час и ще приготвя закуската.

Нехайната простота на гласа му, начинът, по който приемаше присъствието й, и домашната рутина помежду им като даденост, която сякаш нямаше никакво значение за тях — всичко това й внуши чувство за невероятна значимост, както и за това, че и той го знае.

Тя отговори също толкова нехайно:

— Ако ми донесете бастуна, който оставих в колата, закуската ще е готова, като се върнете.

Той я погледна с леко учудване, очите му се преместиха от превързания й глезен към късите ръкави на блузата, които оставиха ръцете й голи и откриваха тежката превръзка на лакътя й. Но прозрачната блуза, отворената яка, косата, която падаше на раменете, толкова невинно голи под прозрачната тъкан, я правеха да изглежда като ученичка, а не като инвалид, а позата й караше превръзките да изглеждат неуместни.

Той се усмихна не точно на нея, а сякаш на някакъв внезапен спомен.

— Щом искате — каза той.

Беше странно да остане сама в неговата къща. Усещането бе емоция, която никога преди не беше изпитвала: почтително уважение, което я караше да усеща колебливи ръцете си, сякаш допирът до всеки предмет наоколо би бил твърде интимен. В същото време я обхвана безразсъдно чувство на лекота, на това, че си е у дома в тази къща, сякаш притежава нейния собственик.

Беше странно да изпитва такава чиста радост от простата задача да приготви една закуска. Сякаш движенията, с които пълнеше кафеварката, изстискваше портокали и режеше хляб, се извършваха заради самите тях, заради онова удоволствие, което човек очаква, но рядко намира в движенията на танца. С учудване осъзна, че не е изпитвала подобно удоволствие от работата си от дните, когато бе оператор на гара Рокдейл.

Тъкмо слагаше масата, когато видя един човек да бърза по пътеката към къщата — ловка, елегантна фигура, която скачаше по камъните с нехайна лекота, сякаш летеше. Той отвори рязко вратата с вик: „Здрасти, Джон!“, и спря на място, щом я видя. Носеше тъмносин пуловер и панталон, имаше златиста коса и толкова шокиращо съвършено красиво лице, че тя застина, вторачена в него. В погледа й нямаше възхищение, а само вцепенение и неверие. Той я погледна така, сякаш не беше очаквал да види жена в тази къща. Сетне тя видя как я разпознава и изражението му прераства в друг вид учудване — отчасти радост, отчасти триумф, изразен с усмивка.

— О, и вие се присъединихте към нас? — попита той.

— Не — сухо отговори тя. — Не съм. Аз съм стачкоизменник.

Той се засмя както възрастен се смее на дете, което използва сложни и непознати термини, които не разбира.

— Ако знаете какво казвате, знаете също и че не е възможно — каза той. — Не и тук.

— Строших вратата. Буквално.

Той погледна превръзките й, преосмисляйки въпроса си, а погледът му беше почти нахален с откритото си любопитство.

— Кога?

— Вчера.

— Как?

— Със самолет.

— Какво правехте със самолет в тази част от страната?

Той имаше прямите, властни маниери на аристократ или на уличен побойник — по-вероятно първото, а беше облечен като второто. Тя го погледна за миг, нарочно оставяйки го да чака.

— Опитах се да се приземя върху един праисторически мираж — отговори тя. — И го направих.

— Вие сте стачкоизменник — каза той и се разсмя, сякаш разбрал цялата значимост на проблема. — Къде е Джон?

— Господин Голт е в електроцентралата. Трябва да се върне всеки момент.

Той седна в едно кресло без да иска разрешение, все едно си беше у дома. Тя се върна мълчаливо към работата си. Той седеше и наблюдаваше движенията й с открита усмивка, сякаш гледката как подрежда прибори на кухненска маса беше някаква специална и парадоксална гледка.

— Какво каза Франсиско, когато ви видя тук? — попита той.

Тя се обърна към него рязко, но отговори спокойно:

— Него още го няма.

— Няма ли го? — сепна се той. — Сигурна ли сте?

— Така ми казаха.

Той запали цигара. Тя се питаше, докато го гледаше, каква ли професия си е избрал, обичал и напуснал, за да дойде в долината. Не можеше да отгатне, нищо не му прилягаше. Улови се, че изпитва абсурдното желание изобщо да няма професия, защото всяка работа изглеждаше твърде опасна за тази невероятна красота. Беше безстрастно чувство, не гледаше на него като на мъж, а като на одушевено произведение на изкуството, и за външния свят беше направо обида подобно съвършенство да бъде подложено на ударите, мъченията и белезите, които се превръщаха в съдба на всеки човек, който обичаше работата си. Чувството изглеждаше още по-абсурдно, защото чертите на лицето изразяваха такава твърдост, че никаква опасност на земята не можеше да му се опре.

— Не, госпожице Тагарт — внезапно каза той, уловил погледа й, — никога не сте ме виждали преди.

Тя се стресна, осъзнала, че го изучава открито.

— Откъде знаете коя съм? — попита тя.

— Първо, виждал съм снимките ви във вестниците много пъти. Второ, вие сте единствената жена, останала във външния свят, поне доколкото съм информиран, която ще бъде допусната в Дерето на Голт. Трето, вие сте единствената жена, която би имала куража — и разточителността — да остане стачкоизменник.

— Кое ви кара да сте сигурен, че съм стачкоизменник?

— Ако не бяхте, щяхте да знаете, че не тази долина, а животът на хората във външния свят е праисторически мираж.

Те чуха звука на двигател и видяха кола да спира долу, пред къщата. Тя забеляза ловкостта, с която гостът се изправи на крака, щом видя Голт в колата — ако не беше очевидната лична готовност, щеше да изглежда като инстинктивен жест на заставане „мирно“. Голт спря, когато влезе и видя посетителя си. Усмихна се, но гласът му беше странно нисък, почти тържествен, докато прецени и каза тихо, с неизказано облекчение:

— Здравей.

— Здрасти, Джон.

Тя забеляза, че ръкостискането им дойде с миг закъснение и продължи миг по-дълго, като ръкостискане на мъже, които не са били сигурни дали предишната им среща няма да е последна. Голт се обърна към нея:

— Запознахте ли се?

— Не точно — каза посетителят.

— Госпожице Тагарт, мога ли да ви представя Рагнар Данешолд?

Тя знаеше как трябва да е изглеждало лицето й, когато чу гласа на Данешолд, сякаш от много далеч:

— Не се бойте, госпожице Тагарт, не съм опасен за никого в дерето на Голт.

Тя можа само да поклати глава, преди да си възвърне контрола над гласа си и да каже:

— Не е заради това, което сте причинили на някого… а заради това, което те ви причиняват…

Смехът му я извади от моментното й вцепенение:

— Внимавайте, госпожице Тагарт. Ако започвате да се чувствате така, няма да останете стачкоизменник още дълго — и добави: — Но трябва да започнете с възприемането на правилните неща от хората в Дерето на Голт, а не на грешките им: изгубиха дванайсет години в притеснения за мен — напразно.

Той погледна Голт.

— Кога пристигна? — попита Голт.

— Късно снощи.

— Сядай. Ще закусиш с нас.

— Но къде е Франсиско? Не е ли пристигнал още?

— Не знам — каза Голт и се намръщи леко. — Питах на летището. Никой няма новини от него.

Когато тя се насочи към кухнята, Голт понечи да я последва.

— Не — каза тя — днес това е моя работа.

— Нека ви помогна.

— Това е място, в което човек не моли за помощ, нали?

Той се усмихна.

— Точно така.

Тя никога не беше изпитвала толкова голямо удоволствие от движението, от ходенето — сякаш краката й не носеха никаква тежест, сякаш подкрепата на бастуна в ръката й беше само излишен жест на елегантност — удоволствието да усеща как стъпките й очертават ловки, прави движения, да усеща безпогрешната, спонтанна прецизност на жестовете си — всичко това изпитваше, докато слагаше на масата пред двамата мъже храната им. Поведението й им показваше, че осъзнава как я гледат — държеше главата си като актриса на сцена, като жена в бална зала, като победител в мълчаливо съревнование.

— Франсиско ще се зарадва да разбере, че вие го замествате днес — каза Данешолд, когато тя се присъедини към тях на масата.

— Какво?

— Видите ли, днес е първи юни, и ние тримата — Джон, Франсиско и аз — закусваме заедно на всеки първи юни през последните дванайсет години.

— Тук ли?

— Не и в началото. Но да, тук, откакто тази къща беше построена преди осем години — той вдигна рамене с усмивка. — За човек, който има зад гърба си повече векове традиции от мен, е странно, че именно Франсиско нарушава нашата собствена традиция.

— Ами господин Голт? — попита тя. — Колко века има той зад себе си?

— Джон ли? Нито един. Зад него няма нищо — всичките са пред него.

— Остави вековете — каза Голт. — Кажи ми каква година преживя. Изгуби ли хора?

— Не.

— Изгуби ли време?

— Питаш дали са ме ранявали? Не. Нито драскотина, освен онзи път, който трябва да си забравил вече, преди десет години, когато бях още аматьор. Тази година не съм изпадал в никаква опасност — всъщност бях много по-защитен, отколкото ако имах малка бакалия под властта на Директива 10–289.

— Изгуби ли битки?

— Не. Тази година загубите бяха изцяло за другата страна, крадците изгубиха повечето си кораби срещу мен — и повечето си хора срещу теб. И ти имаше силна година, нали? Знам, следях те. От последната ни закуска си прибрал всички, които искаше от Колорадо, както и още неколцина, като Кен Данагър, който си бе огромна плячка. Но нека ти кажа за една още по-голяма, която е почти твоя. Ще го прибереш скоро, защото виси на тънък косъм и е почти готов да падне в краката ти. Той е човекът, който ми спаси живота — така че ти е ясно докъде е стигнал.

Голт се облегна назад и присви очи.

— Значи не си изпадал в никаква опасност, а?

Данешолд се разсмя.

— О, поех дребен риск. Струваше си. Беше най-приятната среща в живота ми. Исках да ти го разкажа лично. Това е история, която ще искаш да чуеш. Знаеш ли кой е човекът? Ханк Риърдън. Аз…

— Не!

Това беше гласът на Голт — и беше заповед, а в краткото му и рухване имаше оттенък на ярост, каквато нито един от двамата не беше чувал от него преди.

— Какво? — меко, невярващо попита Данешолд.

— Не ми го казвай точно сега.

— Но ти винаги си казвал, че Ханк Риърдън е човекът, когото най-много си искал да видиш тук.

— Още го искам. Но ще ми разкажеш по-късно.

Тя изучаваше внимателно лицето на Голт, но не можеше да открие никаква следа, само затворено и безстрастно изражение — изражение на решителност или контрол, — което опъна скулите и устните му. Каквото и да знаеше за нея, помисли си тя, единственото обяснение на това изражение беше, че знае нещо, което нямаше как да знае.

— Срещали сте се с Ханк Риърдън? — попита тя, обръщайки се към Данешолд. — И той е спасил живота ви?

— Да.

— Искам да чуя за това.

— А аз — не! — каза Голт.

— Защо не?

— Не сте една от нас, госпожице Тагарт.

— Разбирам — тя се усмихна с предизвикателен нюанс. — Да не мислите, че мога да ви попреча да приберете Ханк Риърдън?

— Не, не това си мисля.

Тя забеляза, че и Данешолд наблюдава лицето на Голт, сякаш и той смята случилото се за необяснимо. Голт издържа на погледа му, решително и открито, сякаш го предизвикваше да намери обяснението и му обещаваше, че ще се провали. Тя знаеше, че Данешолд не е успял, когато видя лека гънка на усмивка да смекчава клепачите на Голт.

— Какво друго постигна тази година? — попита Голт.

— Победих закона за гравитацията.

— Винаги си го правил. В каква конкретна форма беше този път?

— Под формата на полет от средата на Атлантика до Колорадо в самолет, натоварен със злато много над безопасния му товарен капацитет. Чакай само Мидас да види какво количество ще вложа. Моите клиенти тази година ще забогатеят с… Чакай, казал ли си на госпожица Тагарт, че е един от моите клиенти?

— Не, още не. Можеш да й кажеш, ако искаш.

— Аз съм… Какво казахте, че съм? — попита тя.

— Не се шокирайте, госпожице Тагарт — каза Данешолд. — И не възразявайте. Свикнал съм с възражения. Аз съм един вид чудак тук. Никой от тях не одобрява методите ми за водене на нашата битка. Нито Джон, нито доктор Акстън. Мислят, че животът ми е твърде ценен за това. Но, видите ли, баща ми беше епископ — и от всичките му проповеди имаше само една фраза, която възприех: „Който нож вади, от нож умира“.

— Какво искате да кажете?

— Че насилието не е практично. Ако моите другари мислят, че силата на техните мускули е практическо средство, чрез което да ме управляват — тогава нека видят какъв е изходът от съревнование, в което от едната страна има само груба сила, а от другата сила, управлявана от ум. Дори Джон признава, че в тази епоха аз имам моралното право да избера курса, по който поех. Правя същото, което и той, но по свой собствен начин. Той изземва човешкият дух от мародерите, а аз — продуктите на този дух. Той ги лишава от разум, аз — от богатство. Той източва духа на света, а аз източвам тялото му. Той им преподава урок, който трябва да научат, но аз съм нетърпелив и ускорявам напредъка в ученето. Но, както и Джон, аз само се съобразявам с моралния им кодекс и отказвам да им осигуря двоен стандарт за моя сметка. Или за сметка на Риърдън, или за ваша.

— За какво говорите?

— За метода ми да наложа данък върху онези, които са наложили данък върху доходите. Всички методи за облагане са сложни, но този е много прост, защото е голата същност на всички останали. Нека ви обясня.

Тя слушаше. Слушаше как един блестящ глас рецитираше, със сухия тон на педантичен счетоводител, пълен отчет за финансовите трансфери, банковите сметки, връщането на данък върху дохода — сякаш четеше прашните страници на счетоводен тефтер, тефтер, където всяко вписване беше направено с цената на собствената кръв като гаранция, която може да се изплати всеки момент, при всяко драсване с молива на счетоводителя. Докато го слушаше, тя виждаше съвършенството на лицето му и си мислеше, че това е главата, за която светът е обявил награда от милиони. С цел да я хвърли на бунището на смъртта… Това лице, за което си беше помислила, че е твърде красиво, за да бъде белязано от каквато и да е ползотворна кариера — си мислеше тя във вцепенение и пропускаше половината от думите му — това лице, твърде красиво, за да бъде подложено на риск… След това я порази мисълта, че физическото му съвършенство беше проста илюстрация, детински урок, предназначен за нея, за жестоката, очевидна същност на външния свят и за съдбата на всяка човешка ценност в нечовешка епоха. Колкото и несправедлив или лош да е неговият начин на действие, мислеше си тя, как могат те да… Не! — помисли си. Начинът му на действие е правилен и това е ужасното в него — че правдата няма друг курс, по който да поеме — и че тя не би могла да го съди, че тя не може нито да го оправдае, нито да каже дори една дума на упрек.

— … а имената на моите клиенти, госпожице Тагарт, бяха избрани бавно, едно по едно. Трябваше да съм сигурен в природата на характера им и в кариерата им. Вашето име беше едно от първите в моя списък за реституция.

Тя положи усилие, за да запази лицето си изпънато и безизразно, и отговори само:

— Разбирам.

— Вашата сметка е една от последните, останали неизплатени. Тя е тук, в банката на Мълиган, и можете да я поискате в деня, когато се присъедините към нас.

— Разбирам.

— Вашата сметка обаче не е толкова голяма като някои от другите, въпреки че от вас бяха изтръгнати значителни суми през изминалите дванайсет години. Ще откриете — както е отбелязано на копията от документите ви за връщане на данък върху дохода, които Мълиган ще ви предаде, — че съм възстановил единствено данъците, които сте платили върху заплатата си като оперативен вицепрезидент, но не и данъците, които сте платили върху дохода си от акциите на „Тагарт трансконтинентал“. Заслужили сте си всяка стотинка от тези акции и по време на баща ви щях да ви възстановя всяка стотинка от печалбата, но под управлението на брат ви „Тагарт трансконтинентал“ взе дела си от разграбването, печелеше чрез насилие, с правителствени услуги, субсидии, мораториуми и директиви. Не бяхте отговорна за това, всъщност бяхте най-голямата жертва на тази политика, но аз възстановявам само пари, направени с чиста способност за производство, не и пари, каквато и да е част от които е плячка, взета със сила.

— Разбирам.

Бяха свършили със закуската. Данешолд запали цигара и за миг я погледна през първата струя дим, сякаш познаваше силата на конфликта в ума й — после се усмихна на Голт и се изправи.

— Аз ще бягам — каза той. — Жена ми ме чака.

— Какво? — ахна тя.

— Жена ми — весело повтори той, сякаш не беше разбрал причината за нейното удивление.

— Коя е вашата съпруга?

— Кей Лъдлоу.

Нещата, които я поразиха, бяха повече, отколкото можеше да осмисли.

— Кога… кога се оженихте?

— Преди четири години.

— Как сте могъл да се покажете някъде за достатъчно дълго време, че да преминете през брачна церемония?

— Оженихме се тук, венча ни съдията Нарангансет.

— Как може — тя се опита да спре, но думите избликнаха неволно в безпомощен, възмутен протест. Но дали срещу него, срещу съдбата или външния свят, тя така и не успя да разбере… — как може тя да живее през останалите единайсет месеца с мисълта, че вие всеки момент може да…? — не успя да довърши.

Той се усмихваше, но тя видя огромната сериозност на онова, през което и той, и съпругата му е трябвало да минат, за да заслужат правото на подобна усмивка.

— Тя може да го преживее, госпожице Тагарт, защото ние не вярваме, че тази земя е царство на мизерията, където човекът е осъден на унищожение. Не смятаме, че трагедията е наша естествена съдба и не живеем в хроничен страх от катастрофа. Не очакваме нещастието, преди да имаме конкретна причина да го очакваме, и когато го срещнем, сме свободни да се борим с него. Не щастието, а страданието смятаме за неестествено. Не успеха, а бедствието смятаме за ненормално изключение в човешкия живот.

Голт го придружи до вратата, после се върна, седна на масата и спокойно посегна за още една чаша кафе. Тя скочи на крака сякаш изхвърлена от някакво налягане, строшило предпазна клапа:

— Да не мислите, че някога ще приема парите му?

Той изчака, докато струята кафе напълни чашата му, сетне погледна нагоре към нея и отговори:

— Да, точно това мисля.

— Е, няма! Няма да му позволя да рискува живота си заради това!

— Нямате избор в това отношение.

— Имам избора никога да не ги поискам!

— Да, това да.

— Значи ще си останат в банката до второто пришествие!

— Не, няма. Ако не си ги поискате, част от тях — много малка част — ще бъдат прехвърлени на мен от ваше име.

— От мое име? Защо?

— За да платят стаята и храната ви.

Тя се вгледа в него, а погледът й от ядосан стана учуден, сетне се отпусна бавно на стола. Той се усмихна.

— Колко дълго смятахте, че ще останете тук, госпожице Тагарт? — той видя безпомощния й поглед. — Не сте мислили за това? Аз мислих. Ще останете тук един месец. Месецът на вашата почивка, както всички нас. Не искам вашето съгласие — вие не искахте нашето, когато дойдохте тук. Вие нарушихте нашите правила, така че ще трябва да си поемете последствията. Никой не напуска долината през този месец. Мога да ви пусна, разбира се, но няма да го направя. Няма правило, което да налага да ви задържа, но като си пробихте със сила път до тук, ми дадохте право да избирам, така че ще ви задържа, просто защото искам да сте тук. Ако в края на месеца решите, че искате да се върнете обратно, ще бъдете свободна да го направите. Не и преди това.

Тя седеше изправена, с отпуснати черти, а формата на устните й беше омекотена от лек, умишлен намек за усмивка — това беше опасната усмивка на противник — но очите й бяха студени, бляскави и замъглени — като очите на съперник, който е напълно готов да се бие, но се надява да загуби.

— Добре тогава — каза тя.

— Ще искам заплащане за стаята и храната — против нашите правила е да даваме незаслужена издръжка на друго човешко същество. Някои от нас имат жени и деца, но тук става въпрос за взаимно разплащане — той я погледна — от вид, който не мога да събирам. Така че ще ви искам по петдесет цента на ден, а вие ще ми платите, когато приемете сметката, депозирана на ваше име в банката на Мълиган. Ако не приемете сметката, Мълиган ще задължи депозита ви с тази сума и ще ми даде парите, когато ги поискам.

— Ще се съобразя с исканията ви — отговори тя; гласът й беше пронизващо, уверено, преднамерено точен като на търговец. — Но няма да позволя употребата на тези пари за дълговете си.

— Как иначе ще се съобразите?

— Предлагам да заслужа стаята и храната си.

— С какво?

— С работа.

— Като каква?

— Като ваша готвачка и домашна прислужница.

За пръв път тя го видя да изпита шок от неочакваното — по начин и сила, които не беше предвидила. Беше само като взрив от смях, но той се смееше така, сякаш беше ударен отвъд защитите си, много отвъд непосредственото значение на думите й — тя усети, че е нанесла удар по миналото му, че е освободила някакъв спомен, някакво значение, за което не би могла да подозира. Той се смееше така, сякаш виждаше някакъв далечен образ и се смееше в лицето му, сякаш това беше неговата победа — и нейната.

— Ако ме наемете — каза тя със строго и вежливо лице, рязък, ясен, безстрастен и професионален тон, — ще готвя храната ви, ще чистя къщата ви, ще пера дрехите ви и ще извършвам всички други действия, които се изискват от прислужник, в замяна на стая, храна и пари, които ще са ми необходими за някои дрехи. Може да съм малко възпрепятствана от раните си през следващите няколко дни, но това няма да продължи дълго и ще съм в състояние да върша работата си изцяло.

— Това ли искате да правите? — попита той.

— Това искам да правя — отговори тя и спря, преди да е произнесла края на отговора, който се беше родил в съзнанието й: повече от всичко на света. Той още се усмихваше с радостна усмивка, която можеше да премине в искрящо ликуване.

— Добре, госпожице Тагарт — каза той. — Ще ви наема.

Тя наведе глава в знак на сухо формална благодарност.

— Благодаря ви.

— Ще ви плащам по десет долара на месец, освен стаята и храната ви.

— Много добре.

— Аз ще съм първият човек в тази долина, който си наема прислуга.

Той стана, бръкна в джоба си и хвърли на масата златна монета от пет долара.

— Като аванс към надницата ви — каза той.

Тя с учудване откри, докато протягаше ръка към монетата, че изпитва нетърпеливата, отчаяна, колеблива надежда на младо момиче на първата си работа: надеждата, че ще е в състояние да я заслужи.

— Да, сър — каза тя със сведен поглед.

* * *

Оуън Келог пристигна по следобедно време, на третия й ден в долината. Тя не знаеше кое го шокира най-много: дали това, че я видя да стои на края на пистата, докато слизаше от самолета, или видът на дрехите й — деликатната й, прозрачна блуза, ушита в най-скъпия магазин в Ню Йорк, и широката памучна пола, която си беше купила в долината за шейсет цента, или пък бастунът, превръзките и кошницата с покупки в ръката й. Той слезе сред група хора, видя я, спря, после хукна към нея, сякаш изхвърлен от толкова силна емоция, че каквато и да беше природата й, изглеждаше като ужас.

— Госпожице Тагарт… — прошепна той и не успя да каже нищо повече, докато тя се смееше, опитвайки се да обясни как е успяла да стигне преди него. Той я слушаше така, сякаш нямаше значение, и след това изрече онова, от което трябваше да се съвземе:

— Но ние си мислехме, че сте мъртва.

— Кой си го мислеше?

— Ами всички… Така де, всички във външния свят.

Тя изведнъж спря да се усмихва, докато той започна да възстановява историята и гласът му си възвърна първоначалните нотки на радост.

— Госпожице Тагарт, не помните ли? Казахте ми да се обадя в Уинстън, Колорадо, и да им кажа, че ще сте там до обяд на следващия ден. Това трябваше да бъде онзи ден, трийсет и първи май. Но вие не стигнахте до Уинстън и късно следобеда по всички радиостанции гърмеше новината, че сте изчезнали в самолетна катастрофа някъде в Скалистите планини.

Тя кимна бавно, схващайки събитията, за които не беше и помисляла.

— Чух го на борда на „Комет“ — каза той. — На една малка гара насред Ню Мексико. Кондукторът ни държа там цял час, докато му помагах да провери новината по телефона. Той беше поразен, както и аз. Всички бяха поразени — екипажът на влака, началникът на гарата, стрелочниците. Скупчиха се около мен, докато аз звънях в редакциите на вестниците в Денвър и Ню Йорк. Не научихме много. Само че сте напуснала летището в Афтън точно преди зазоряване на трийсет и първи май, че вероятно сте последвала самолета на никакъв непознат, че пазачът ви е видял да се отдалечавате на югоизток, и че никой не ви е виждал след това… А спасителните екипи претърсват Скалистите планини за останки от самолета ви.

Тя попита неволно:

— Стигна ли „Комет“ до Сан Франсиско?

— Не знам. Пълзеше на север из Аризона, когато се отказах. Имаше твърде много закъснения, твърде много неща не бяха наред, и заповедите бяха напълно объркани. Слязох и продължих цяла нощ на стоп до Колорадо, просех си превоз по камиони, файтони, каруци, само за да стигна до там навреме — до мястото за срещата, където се събираме за транспортния самолет на Мидас, който ни взима и ни кара тук.

Тя тръгна бавно по пътеката към колата, която беше оставила пред бакалията на Хамънд. Келог я последва, и когато заговори отново, гласът му затихна леко, забави се заедно със стъпките им, сякаш имаше нещо, което и двамата искаха да отложат.

— Намерих работа на Джеф Алън — каза той; гласът му звучеше толкова сериозно и тържествено, сякаш казваше: погрижих се за изпълнението на завещанието ви. — Вашият агент в Лоръл го грабна и го сложи на работа веднага щом пристигнахме. Агентът имаше нужда от всеки здрав телесно — не, здрав умствено — човек, който можеше да намери.

Бяха стигнали до колата, но тя не се качваше.

— Госпожице Тагарт, не сте ранена сериозно, нали? Казахте, че сте се разбили, но не е било сериозно?

— Не, съвсем не беше сериозно. Ще мога да се справям и без колата на господин Мълиган до утре, а след ден-два няма да имам нужда и от това — тя замахна с бастуна си и го хвърли презрително в колата. Стояха мълчаливо, тя чакаше.

— Последното телефонно обаждане, което направих от онази гара в Ню Мексико — бавно каза той — беше до Пенсилвания. Говорих с Ханк Риърдън. Казах му всичко, което знам. Той ме изслуша, последва пауза, и сетне каза: „Благодаря, че ми се обадихте“ — Келог беше свел очи и добави: — Никога не искам да чувам отново подобна пауза в живота си.

Той вдигна очи към нейните — в погледа му нямаше упрек, а само пълното разбиране на онова, за което не беше и подозирал, когато бе чул молбата й, но беше отгатнал впоследствие.

— Благодаря — каза тя и отвори вратата на колата. — Мога ли да ви закарам? Трябва да се върна обратно и да приготвя вечерята, преди работодателят ми да се е прибрал.

Едва когато се върна в къщата на Голт, когато застана сама в празната, потънала в слънце стая, тя се изправи лице в лице с пълното значение на онова, което изпитваше. Погледна през прозореца към планините, които сякаш поддържаха небето на изток. Мислеше си за Ханк Риърдън, за това как седи на бюрото си на две хиляди мили разстояние, с вкаменено лице, за да не допусне агонията — същото каменно изражение, с което беше посрещал всички удари през годините — и тя почувства отчаяно желание да води неговата битка, да се бори за него, за миналото му, за това напрежение на лицето му и за куража, който го подхранва, също както искаше да се бори за „Комет“, който пълзеше с последни сили през пустинята по разпадащ се коловоз. Тя потръпна, затвори очи, сякаш беше виновна за двойно предателство, сякаш висеше в пространството между тази долина и останалата част от земята, без да има право на нито едно от двете.

Чувството изчезна, когато седна срещу Голт на масата за вечеря. Той я гледаше, открито и невъзмутимо, сякаш присъствието й беше нещо естествено и сякаш тази гледка беше единственото, с което той би искал да занимава съзнанието си. Тя се облегна леко назад, сякаш подчинявайки се на значението на погледа му, и каза сухо, вещо, с преднамерен отказ:

— Проверих ризите ви и намерих една с две липсващи копчета и друга с протрит ляв ръкав. Искате ли да ги закърпя?

— Ама разбира се, стига да можете.

— Мога.

Това изглежда не промени значението на погледа му, а само подчерта удовлетворението му, сякаш той беше искал тя да каже точно това. Само че тя не беше сигурна дали точно удовлетворение е името на онова, което виждаше в очите му. Беше напълно сигурна, че той не е искал тя да казва каквото и да е.

От другата страна на прозореца, зад ръба на масата, буреносните облаци бяха помели и последните следи от светлина в небето на изток. Тя се запита защо се притеснява да погледне навън, защо се чувства така, сякаш иска да се залови отчаяно за златните парчета светлина по дървената повърхност на масата, по намазаната с масло повърхност на кифличките, по медната кафеварка, по косата на Голт — да се залови като за малък остров на ръба на бездна. След това се чу да пита неволно, осъзнала, че това беше предателството, което искаше да избегне:

— Позволявате ли комуникация с външния свят?

— Не.

— Никаква ли? Дори и бележка без обратен адрес?

— Не.

— Дори и съобщение, което не издава никакви ваши тайни?

— Не и оттук. Не и през този месец. Не и на външни хора по което и да е време.

Тя се улови, че избягва очите му и се насили да вдигне поглед към него. Неговият поглед се беше променил: беше наблюдателен, неподвижен, неумолимо проницателен. Той попита, сякаш таеше вече защо му задава тези въпроси:

— Искате ли да помолите за специално изключение?

— Не — каза тя, издържайки на погледа му.

На следващата сутрин след закуска, докато седеше в стаята си и внимателно правеше кръпка на ръкава на ризата на Голт със затворена врата, за да не му позволи да види непохватните й усилия върху необичайната задача, тя чу звук от кола, която спря пред къщата. Чу стъпките на Голт да преминават бързо през всекидневната, чу го да отваря със замах външната врата и да вика навън с радостния гняв на облекчението:

— Време беше!

Тя се изправи, но спря: чу гласа му с внезапно изменен, сериозен тон, сякаш при шока от нещо, което е видял:

— Какво има?

— Здравей, Джон — каза ясен, тих глас, който звучеше спокойно, но беше натежал от изтощение. Тя седна на леглото, лишена изведнъж от сили: гласът беше на Франсиско. Чу Голт да пита строго и загрижено:

— Какво има?

— Ще ти кажа после.

— Защо закъсня толкова?

— Трябва да тръгна пак след час.

— Да тръгнеш?

— Джон, дойдох само да ти кажа, че няма да мога да остана тук тази година.

Последва пауза, после Голт попита мрачно и тихо:

— Толкова ли е зле — каквото и да е?

— Да… може и да се върна преди края на месеца. Не знам — и добави с отчаяно усилие: — Не знам дали да се надявам всичко да свърши бързо, или… или не.

— Франсиско, можеш ли да понесеш още един шок?

— Аз ли? Нищо не може да ме шокира в момента.

— Тук, в стаята ми за гости, има човек, когото трябва да видиш. Ще те шокира, така че е по-добре да те предупредя, че този човек още е стачкоизменник.

— Какво? Стачкоизменник? В твоята къща?

— Нека ти кажа как…

— Това е нещо, което искам да видя сам!

Тя чу презрителния кикот на Франсиско и устрема на стъпките му, видя как вратата се отваря рязко и забеляза смътно, че Голт я затваря и ги оставя сами. Не знаеше колко дълго е стоял Франсиско, загледан в нея, защото първият момент, който осъзна напълно, беше, когато го видя на колене, с ръце около нея, с лице, притиснато в краката й, моментът, в който като че ли тръпката, която премина по тялото му и го остави неподвижно, беше преляла в нейното и й беше дала силата да се движи. Видя с удивление, че ръката й се движи нежно по косата му, докато си мислеше, че няма право да го прави, но същевременно от дланта й изтичаше ведър поток, обгръщаше ги и двамата и изглаждаше миналото. Той не мръдна, не издаде звук, сякаш самият факт, че я държеше, казваше всичко, което той имаше да каже. Когато най-накрая вдигна глава, гледаше така, както тя погледна, когато отвори очи в долината: сякаш в света никога не беше съществувала болка. Смееше се.

— Дагни, Дагни, Дагни — гласът му звучеше не сякаш изричаше признание, на което се беше съпротивлявал с години, а сякаш просто повтаряше нещо, което се знае, и се смееше на претенцията да не се казва — разбира се, че те обичам. Уплаши ли се, когато той ме накара да го кажа? Ще го казвам толкова често, колкото искаш — обичам те, скъпа, обичам те, винаги ще те обичам, не се бой за мен, не ме интересува дали ще те имам някога пак, какво значение има? Ти си жива и си тук, и вече знаеш всичко. И то е толкова просто, нали? Виждаш какво е и защо трябваше да те изоставя, нали? — той посочи долината. — Това е — твоята земя, твоето царство, твоят свят. Дагни, винаги съм те обичал и това, че те изоставих — тъкмо в това беше любовта ми.

Той пое ръцете й и ги притисна към устните си, задържа ги, без да мърда — не като целувка, а като дълъг миг на покой, сякаш усилието от речта беше отвличане от факта на нейното присъствие, сякаш се разкъсваше от твърде много неща, които да каже, от натиска на всички думи, струпани в мълчанието на годините.

— Жените, които преследвах — не си повярвала, нали? Никога не съм докосвал и една от тях — но мисля, че го знаеш, че винаги си го знаела. Плейбоят беше роля, която трябваше да играя, за да не позволя на мародерите да ме заподозрат, докато разрушавах „Д’Анкония мед“ пред очите на целия свят. Това е дупката в системата им — те са тръгнали да се борят с всеки човек с чест и амбиции, но само да видят някой безполезен и пропаднал тип, и си мислят, че им е приятел, мислят, че са в безопасност — в безопасност! Това е техният възглед за живота, но вече научават доколко злото е безопасно, а некомпетентността — практична! Дагни, тъкмо в нощта, в която разбрах за пръв път, че те обичам — точно тогава разбрах и че трябва да замина. Когато влезе в хотелската ми стая, в онази нощ, когато видях как изглеждаш, какво представляваш, какво значиш за мен — и какво те очаква в бъдеще. Ако беше нещо по-малко, можеше и да ме спреш за кратко. Но това беше ти, ти, окончателният аргумент, който ме накара да те напусна. Помолих те за помощ през онази нощ — срещу Джон Голт. Но знаех, че ти си най-доброто му оръжие срещу мен, въпреки че нито ти, нито той го знаехте. Ти беше всичко, което той търсеше, всичко, за което ни казваше да живеем или да умрем, ако трябва… Бях готов за него, когато внезапно ме извика да дойда в Ню Йорк през онази пролет. Не бях го чувал от известно време. Той се бореше със същия проблем, с който и аз. Но той го реши… Помниш ли? Това беше времето, когато не беше получавала новини от мен в продължение на три години. Дагни, когато поех бизнеса на баща си, когато започнах да работя с промишлената система на целия свят — тъкмо тогава започнах да съзирам същността на злото, за която бях подозирал, но която смятах за твърде чудовищна, за да й повярвам. Видях събиращата данъци сган, която беше раснала векове наред като тумор върху „Д’Анкония мед“ и ни източваше без никакво право; видях правителствените наредби, приети, за да ме смажат, само защото имах успех, и да помогнат на моите конкуренти, само защото те бяха шляещи се некадърници; видях профсъюзите, които печелеха всеки иск срещу мен, само защото имах способността да правя тяхната прехрана възможна; видях, че да искаш пари, които не можеш да спечелиш, се смята за справедливо искане, но ако ги спечелиш, това се осъжда като алчност; видях политиците, които ми намигаха и ми казваха да не се притеснявам, защото можело просто да работя малко по-упорито и да ги надхитря всички. Погледнах отвъд моментните печалби и видях, че колкото по-усилено работя, толкова повече се затяга въжето около шията ми, видях, че енергията ми отива по дяволите, че върху паразитите, които се хранят от мен, са поникнали други, че са хванати в собствения си капан — и че за това няма причина, няма известен отговор, че тръбите от канализацията на света, които източват производителната му кръв, водят до някаква влажна мъгла, която никой не е посмял да пробие, а хората само вдигат рамене и казват, че животът на земята може да е и само зло. И тогава прозрях, че цялата световна промишленост, с всичките си великолепни машини, с пещите за хиляди тонове метал, с трансатлантическите кабели, обзаведените с махагон офиси, борсите, ослепителните електрически реклами, с мощта и богатството си — че всичко това се управлява не от банкери и бордове на директорите, а от всеки небръснат хуманист във всяка кръчма, от всяко подуто, злобно лице, което проповядва, че качеството трябва да се наказва само защото е качество, че целта на способностите е да служат на некомпетентността, че човекът има право да съществува единствено заради другите… Знаех го. Не виждах начин да се боря с това. Джон намери начина. Само двама души бяхме с него в нощта, когато отидохме в Ню Йорк в отговор на повикването му, Рагнар и аз. Каза ни какво трябва да направим и до какви хора трябва да стигнем. Беше напуснал „Двайсети век“. Живееше в една таванска стая в мизерен квартал. Отиде до прозореца и посочи небостъргачите на града. Каза, че трябва да угасим светлините на света, и когато видим светлините на Ню Йорк да угасват, ще знаем, че сме свършили работата си. Не поиска да се присъединим към него веднага. Каза ни да го обмислим и да претеглим всичко, което ще ни причини това. Аз му дадох отговор на сутринта на втория ден, а Рагнар — няколко часа по-късно, следобед… Дагни, това беше сутринта след последната ни нощ заедно. Бях видял, като видение, от което не можех да избягам, за какво трябва да се боря. Така изглеждаше ти през онази нощ, така говореше за железницата си, по който изглеждаше, когато се опитвахме да видим силуета на Ню Йорк от върха на една скала над река Хъдсън — трябваше да те спася, да разчистя пътя ти, да те оставя да намериш града си. Трябваше да не ти позволявам да се спъваш до края на живота си, докато си пробиваш път из отровната мъгла, а очите ти още гледат право напред, както гледаха на слънчевата светлина, и се опитват да открият края на пътя ти, но намират там не кулите на града, а някакво тлъсто, мокро, безмозъчно създание, което реализира радостта си от живота като гълта джин, докато ти си похабила твоя живот, за да плащаш! Ти да не познаеш радостта, за да може той да я познае? Ти да служиш за храна на чуждото удоволствие? Ти да си средството, а нечовеците да са целта? Дагни, това видях, това не можах да им позволя да ти причинят! Нито на теб, нито на всяко дете, което изглежда като теб, когато се обърне към бъдещето, нито на когото и да е с твоя дух, способен да изпита и един миг, в който да е гордо, невинно, уверено и радостно жив. Това беше моята любов, именно това състояние на човешкия дух, и аз те оставих, за да се боря за него, но знаех, че ако трябва да те изгубя, именно теб ще печеля отново с всяка година от битката. Но сега разбираш, нали? Видяла си долината. Това е мястото, което искахме да достигнем като деца, ти и аз. Достигнахме го. Какво повече мога да искам? Само да те видя тук. Не каза ли Джон, че си още стачкоизменник? Е, добре, само въпрос на време е, но ще станеш една от нас, защото винаги си била, и ако не го съзираш напълно, ние ще почакаме, за мен няма значение, стига само да си жива, стига само да не трябва да летя над Скалистите планини и да търся останките от самолета ти!

Тя въздъхна, щом разбра защо не е дошъл навреме в долината. Той се разсмя.

— Не ме гледай така. Не ме гледай като че съм рана, която те е страх да докоснеш.

— Франсиско, наранявала съм те по много най-различни начини…

— Не! Не си ме наранявала, нито пък той, изобщо не говори така. Той е раненият, но ние ще го спасим, той също ще дойде тук, където му е мястото, и ще разбере, може би и той ще се смее над това. Дагни, не се надявах да чакаш, знаех какъв риск поемам. И ако трябва да има някой, радвам се, че това е той.

Тя затвори очи и стисна устни, за да не простене.

— Скъпа, недей! Не виждаш ли, че съм го приел?

Но не е той, мислеше си тя, и аз не мога да ти кажа истината, защото това е човек, който може никога да не я чуе от мен и никога да не бъде мой.

— Франсиско, аз наистина те обичах — каза тя и задържа дъха си, шокирана, осъзнавайки едновременно, че не беше имала намерение да го казва и че не това е времето, което искаше да използва.

— Но това все още е така — спокойно и усмихнато каза той.

— Ти още ме обичаш, въпреки че има едно конкретно изражение на любовта, което винаги ще чувстваш и искаш, но няма да ми даваш повече. Аз съм все още онова, което бях, и ти винаги ще го виждаш, винаги ще ми отговаряш по същия начин, въпреки че сега обичаш друг мъж. Без значение какво чувстваш към него, това няма да промени онова, което чувстваш към мен, и няма да е предателство към нито един от двамата, защото идва от един и същи корен, това е същото заплащане за същите ценности. Каквото и да стане в бъдеще, ние винаги ще бъдем един за друг каквото сме били, защото ти винаги ще ме обичаш.

— Франсиско — прошепна тя, — нима знаеш това?

— Разбира се. Не схващаш ли вече? Дагни, всички форми на щастие са едно, всяко желание е подтиквано от все същия двигател — от нашата любов към една — единствена ценност, към най-високия потенциал на собственото ни съществуване, и всяко достижение е неин израз. Огледай се. Виждаш ли колко много възможности имаме тук, на земя без пречки? Виждаш ли колко много неща съм свободен да направя, да изпитам, да постигна? Виждаш ли, че всичко тук е част от онова, което ти си за мен, както аз съм част от него за теб? И ако те видя да се смееш с възхита пред нова пещ за мед, която аз съм построил, това ще бъде друга форма на чувството, което изпитах, докато лежах в леглото до теб. Дали ще искам да спя с теб? Отчаяно. Дали ще завиждам на мъжа, който го прави? Несъмнено. Но какво значение има това? Стига ми, че си тук, че те обичам и че си жива.

Тя сведе очи, лицето й беше строго, задържа главата си наведена, като в знак на почит, и каза бавно, сякаш изпълняваше тържествено обещание:

— Ще ми простиш ли?

Той като че се сепна, после си спомни, разсмя се весело и отговори:

— Още не. Няма нищо за прощаване, но ще ти простя, когато се присъединиш към нас.

Той се изправи, вдигна и нея на крака, а когато ръцете му я обгърнаха, целувката им беше обобщение на цялото им минало, негов край и знак, че са го приели напълно. Голт се извърна към тях от другия край на всекидневната, когато излязоха. Стоеше до един прозорец и гледаше долината — и тя беше уверена, че е стоял там през цялото време. Видя очите му да изучават лицата им с поглед, който се местеше от единия към другия. Лицето му се отпусна леко, когато видя промяната в това на Франсиско, който попита с усмивка:

— Защо си ме зяпнал?

— Знаеш ли как изглеждаше, когато влезе?

— Така ли? Не бях спал три нощи, за това. Джон, ще ме поканиш ли на вечеря? Искам да знам как тоя твой стачкоизменник е стигнал тук, но мисля, че мога да рухна и да захъркам в средата на някое изречение, макар в момента да се чувствам така, сякаш никога няма да спя пак. Така че си мисля, че е по-добре да си ида у дома и да остана там до довечера.

Голт го наблюдаваше с лека усмивка.

— Нямаше ли да тръгваш след час?

— Какво? Не… — меко каза той след миг учудване. — Не! — триумфално се засмя след това. — Вече не трябва! Вярно, не бях ти казал какво има, нали? Търсех Дагни. Търсех… останките от самолета й. Казаха, че е изчезнала при катастрофа в Скалистите планини.

— Разбирам — спокойно каза Голт.

— Помислих си какво ли не, с изключение на това, че ще реши да се разбие в Дерето на Голт — доволен каза Франсиско. В гласа му звучеше онова радостно облекчение, което почти придава приятен вкус на ужаса от миналото, след като го побеждава чрез настоящето. — Продължавах да летя в района между Афтън, Юта и Уинстън, Колорадо, над всеки връх, над всеки процеп, над всяка останка от кола в овразите под мен, и всеки път, когато видех някоя, аз… — той спря, беше почти като тръпка. — А нощем излизахме пеша — спасителните екипи от железопътната компания в Уинстън, катерехме се насам-натам, без посока, без план, само напред, докато не се съмнеше, и… — Той потръпна, опитвайки се да го потисне и да се усмихне. — Не бих го пожелал и на най-лошия си…

Спря рязко, усмивката му изчезна и мъгляво отражение на израза, който бе носил в продължение на три дни, се върна на лицето му — като при внезапния спомен на гледка, която беше забравил. След дълго мълчание той се обърна към Голт.

— Джон — гласът му звучеше необичайно сериозно, — можем ли да уведомим хората отвън, че Дагни е жива… в случай, че има някой, който… който се чувства като мен?

Голт го гледаше право в очите.

— Искаш да дариш на някого отвън облекчение от последствията, че е останал там?

Франсиско сведе поглед, но отговори твърдо:

— Не.

— Съжаление ли, Франсиско?

— Да. Забрави. Прав си.

Голт се извърна с жест, който изглеждаше странно непривичен: беше неритмичен и рязък, като да беше неволен. Така и не се обърна отново; Франсиско го погледна учудено, после попита меко:

— Какво има?

Голт се обърна и го погледна за момент, без да отговаря. Тя не можеше да разбере що за емоция смекчава чертите на лицето на Голт: беше като усмивка, като нежност, като болка, но и като нещо по-голямо, което правеше всички тези представи излишни.

— Каквото и да е платил всеки един от нас за тази битка — каза Голт, — ти си поел най-тежките удари, нали?

— Кой? Аз ли? — Франсиско се усмихна шокиран, радостен, недоверчив. — Нищо подобно! Какво ти става?

После се разсмя и добави:

— Съжаление ли, Джон?

— Не — твърдо каза Голт.

Тя видя Франсиско да го наблюдава смръщено, леко озадачено — защото Голт го беше казал, обърнат не към него, а към нея.

* * *

Емоцията, която й внушиха непосредствените впечатления от къщата на Франсиско, когато влезе в нея за пръв път, не беше къщата като онази, която беше изпитала при смълчания й вид, когато я беше видяла заключена. Чувстваше не трагична самота, а ободряваща яснота. Стаите бяха голи и грубовато прости, къщата изглеждаше построена с уменията, решимостта и нетърпението, типични за Франсиско — изглеждаше като хижа на заселник, сглобена, за да послужи просто като трамплин за дълъг полет в бъдещето — бъдеще, където го очакваше такова огромно поле за действие, че не можеше да се губи време за нещо като комфорт в началото му. Мястото носеше сиянието не на дом, а на свежо дървено скеле, издигнато, за да приюти раждането на небостъргач.

Франсиско, с ръкавели на ръцете, стоеше в средата на всекидневната си от петнайсет квадратни метра с вид на домакин на палат. От всички места, на които някога го беше виждала, това изглеждаше най-подходящо да бъде негово. Също както простотата на дрехите му, в комбинация с маниерите му, му придаваха вид на висш аристократ, така и суровостта на стаята й придаваше вид на изключително патрицианско убежище — един-единствен царствен нюанс беше добавен към суровия изглед: два древни сребърни бокала стояха в малка ниша, изрязана в стената от голи трупи; орнаментите им изискваха лукса на дългия и скъп труд на някой занаятчия — много повече работа, отколкото беше отнело построяването на хижата. Дизайнът им беше избледнял и изгладен от вековете — много повече векове, отколкото са били необходими, за да пораснат боровете за трупите в стените. В средата на тази стая леките, естествени маниери на Франсиско бяха обагрени от спокойна гордост, сякаш усмивката му й казваше мълчаливо: това съм аз, това съм бил през всичките тези години.

Тя погледна към сребърните бокали.

— Да — каза той в отговор на мълчаливото й предположение — принадлежали са на Себастиан д’Анкония и съпругата му. Това е единственото нещо, което донесох тук от двореца си в Буенос Айрес. Това и гербът над вратата. Само това исках да спася. Всичко друго ще изчезне само след няколко месеца. — Той се разсмя. — Те ще конфискуват всичко, последните остатъци от „Д’Анкония мед“, но ще бъдат изненадани. Няма да намерят много, което да си струва. А колкото до двореца, няма да могат да си позволят дори сметката за отопление.

— А после? — попита тя. — Къде ще отидеш след това?

— Аз ли? Ще отида да работя за „Д’Анкония мед“.

— Какво искаш да кажеш?

— Помниш ли стария девиз „Кралят е мъртъв, да живее кралят“? Когато трупа от имота на предците ми вече го няма, моята мина ще стане новото, младо тяло на „Д’Анкония мед“ — собственост, която моите предци са искали, за която са работили, заслужили са, но никога не са притежавали.

— Твоята мина ли? Каква мина? Къде?

— Тук — каза той и показа планинските върхове. — Не знаеше ли?

— Не.

— Притежавам медна мина, до която мародерите няма да стигнат. Тя е тук, в тези планини. Аз направих проучванията, аз я открих, аз започнах да копая. Беше преди осем години. Аз бях първият човек, на когото Мидас продаде земя в тази долина. Аз купих тази мина. Започнах работата със собствените си ръце, както го е направил и Себастиан д’Анкония. Вече имам управител, който да се занимава с нея, беше най-добрият ми металург в Чили. Мината произвежда цялата мед, от която имаме нужда. Печалбите ми се влагат в банката на Мълиган. Това ще бъде всичко, което ще имам след няколко месеца. Това ще бъде и всичко, от което ще имам нужда.

„… За да завладея света“ — така звучеше гласът му в последното изречение. Тя се смая от разликата между него и срамния, сладникав гласец, полухленч, полузаплаха, глас на просяк и бандит, с който хората от техния век произнасяха думата „нужда“.

Дагни — казваше той, застанал до прозореца, загледан сякаш не във върховете на планините, а във времето — възраждането на „Д’Анкония мед“, а и на света трябва да започне тук, в Съединените щати. Тази страна е единствената в историята, родена не по случайност и не от слепи междуплеменни войни, а като рационален продукт на човешкия ум. Тази страна е била построена върху върховенството на разума и в продължение на един великолепен век е заела водещо място в света. Ще трябва да го направи отново. Първата стъпка на „Д’Анкония мед“, както и на всяка друга човешка ценност, трябва да дойде оттук, защото останалата част от Земята е стигнала до дъното на вярванията, които е поддържала векове наред: мистична вяра, върховенство на ирационалното, което има само два самотни паметника в края на пътя си: лудница и гробище… Себастиан д’Анкония е допуснал една грешка: приел е система, която твърди, че собствеността, която е придобил по право, трябва да бъде негова не по право, а с позволение. Неговите наследници платиха за тази грешка. Аз платих последната вноска… Мисля, че ще видя деня, в който, израснали от корена си в тази земя, мините, леярните и пристанищата за руда на „Д’Анкония мед“ ще се разпръснат отново по света и в родната ми страна, и аз ще съм първият, който ще започне нейното възстановяване. Може и да го видя, но не мога да бъда сигурен. Никой не може да предскаже кога другите ще решат да се върнат към разума. Може би в края на живота си ще съм създал единствено тази мина — „Д’Анкония мед“ №1, Дерето на Голт, Колорадо, Съединени американски щати. Но, Дагни, помниш ли амбицията ми да удвоя производството на мед на баща ми? Дагни, ако в края на живота си произвеждам и един фунт мед годишно, аз ще бъда по-богат от баща си, по-богат от всеки мой предшественик с техните хиляди тонове, защото този фунт ще бъде мой по право и ще бъде използван, за да поддържа свят, който го знае!

Това беше онзи Франсиско от детството им, в обноските си, в маниера си, в непомрачения блясък на очите си. Тя се втурна да го разпитва за медната му мина, както го беше разпитвала за индустриалните му проекти по време на разходките им по брега на Хъдсън, връщайки си чувството за безпрепятствено бъдеще.

— Ще те взема с мен и ще ти покажа мината — каза той — веднага щом глезенът ти се възстанови напълно. Трябва да се катерим по стръмна пътека, за да стигнем там, просто пътечка за мулета, още няма път за камиони. Нека ти покажа новата топилня, която проектирам. Работя върху нея от известно време, твърде сложна е за сегашното ни ниво на производство, но когато възможностите на мината пораснат достатъчно, за да я оправдаят — само да видиш колко време, труд и пари ще спести!

Те седяха на пода, наведени над листове хартия, които той разпръсна пред нея, и изучаваха заплетените секции на пещта — със същата радостна добросъвестност, с която някога проучваха отпадъците в едно бунище.

Тя се наведе напред точно когато той се пресягаше за един лист и се оказа облегната на рамото му. Неволно остана неподвижна само за миг — мъничко прекъсване в потока на едно — единствено движение — докато очите й се вдигаха към неговите. Той гледаше надолу към нея, без да крие какво изпитва, но и без да намеква за по-нататъшни искания. Тя се отдръпна, осъзнала, че изпитва същото желание като неговото.

После, още в плен на възвърналото се усещане за онова, което беше изпитвала към него в миналото, тя осъзна едно качество, което винаги е било част от това чувство, но сега за пръв път виждаше ясно: ако това желание беше прослава на живота, то чувствата й към Франсиско винаги са били прослава на нейното бъдеще — като миг на величие, спечелен с частично плащане на непозната сметка, като потвърждение на някакво предстоящо обещание. В мига, когато го осъзна, тя разбра и кое е единственото желание, което някога е изпитвала не като символ на бъдещето, а като пълно и окончателно настояще. Разбра го от един образ — образ на една мъжка фигура, застанала пред вратата на малка гранитна сграда. Крайната форма на обещанието, което я беше карало да продължава да се движи, беше човекът, който вероятно щеше завинаги да остане само недостижимо обещание.

Но това, смаяно си мислеше тя, беше именно възгледът за човешката съдба, който най-страстно мразеше и отхвърляше: че човек винаги трябва да е увлечен от някакъв недостижим, блестящ образ, винаги да е осъден да се стреми, но не и да постига. Нейният живот и нейните ценности не можеха да я доведат дотук — никога не беше откривала красота в копнежа по невъзможното и никога не беше смятала възможното за недостижимо. Но беше стигнала до това и не можеше да намери отговор.

Не можеше да се откаже нито от него, нито от света, мислеше си тя, докато гледаше Голт тази вечер. Отговорът изглеждаше по-труден в негово присъствие. Чувстваше, че не съществува проблем, че нищо не може да се сравни с факта, че го вижда, нищо не може да има силата да я накара да си тръгне — и заедно с това — че нямаше да има право да го погледне, ако се откажеше от железницата. Усещаше, че го притежава, че са се разбрали за неназованото от самото начало — и едновременно с това — че той можеше да изчезне от нейния живот, и на някоя бъдеща улица във външния свят да я подмине със спокойно безразличие.

Забеляза, че не я разпитва за Франсиско. Когато говореше за посещението си, тя не виждаше реакция по лицето му — нито одобрение, нито гняв. Стори й се, че е усетила един недоловим оттенък в сериозното му, внимателно изражение: сякаш ставаше въпрос за нещо, за което е решил да не изпитва чувства.

Смътните й опасения се превърнаха във въпросителен знак, който на свой ред започна да дълбае като свредел ума й през следващите вечери — когато Голт напускаше къщата и тя оставаше сама. Той излизаше през вечер, след вечеря, без да й казва къде ходи, и се връщаше след полунощ и дори по-късно. Тя се опита да не си позволява да открие с какво напрежение и безпокойство го чакаше да се върне. Не го питаше къде прекарва вечерите си. Колебанието, което я спираше, беше твърде силното и желание да разбере и тя продължаваше да мълчи, като някаква неясна форма на неподчинение — отчасти към него, отчасти към собствената си тревога.

Не искаше да признае онова, от което се страхува, или да му придаде убедителната форма на думите — познаваше го само чрез грозното, заядливо натякване на непризнатата емоция. Част от тази емоция беше безжалостно негодувание, каквото не беше изпитвала никога преди: това беше нейният отговор на ужаса, че в живота му може да има друга жена. Но негодуването беше омекотено от някаква здрава същност в онова, от което се боеше — като че ли тази заплаха можеше да бъде преборена, а — ако се наложи — и приета. Но имаше и друг, по-грозен страх: гнусният силует на саможертвата, подозрението, което не смееше да изрече за него — че той иска да се махне от пътя й и да позволи празнотата да я принуди да се върне при мъжа, който беше неговият най-любим приятел.

Минаха дни, преди тя да заговори за това. Сетне, веднъж по време на вечеря, когато той тъкмо щеше да излиза, тя осъзна особеното удоволствие, с което го наблюдаваше да яде храната, която беше приготвила — и изведнъж, неволно, сякаш това удоволствие й даваше право, което не дръзваше да назове, сякаш радост, а не болка разчупваше съпротивата й, тя се чу да го пита:

— Какво правите през вечер?

Той отговори просто, като да мислеше, че тя отдавна знае.

— Преподавам.

— Какво?

— Чета курс от лекции по физика, както правя всяка година през този един месец. Това е моята… На какво се смеете? — попита той, видял облекчението, мълчаливия смях, който като че не беше насочен към неговите думи, а после, преди тя да отговори, той се усмихна, отгатнал отговора, и тя видя нещо дълбоко лично в усмивката му, нещо, което беше почти безсрамна интимност — в контраст със спокойния, безличен и нехаен начин, по който той продължи: — Знаете, че това е месецът, през който всички ние търгуваме с достиженията от истинските си професии. Ричард Хали изнася концерти, Кей Лъдлоу участва в две пиеси, написани от автори, които не пишат за външния свят, а аз чета лекции и докладвам за работата, която съм извършил през годината.

— Безплатни лекции?

— Разбира се, че не. Курсът струва десет долара на човек.

— Искам да ви чуя.

Той поклати глава.

— Не. Ще можете да посетите концертите, пиесите и всякакъв друг вид представления за удоволствие, но не и моите лекции или някаква друга продажба на идеи, които можете да изнесете извън долината. Освен това моите клиенти, или студенти, са само хора, които имат практически цели, за да посещават курса ми: Дуайт Сандърс, Лорънс Хамънд, Дик Макнамара, Оуън Келог и неколцина други. Тази година прибавих и един начинаещ: Куентин Даниълс.

— Наистина ли? — попита тя почти с нотка на ревност. — Как може да си позволи нещо толкова скъпо?

— На кредит. Дадох му погасителен план. Заслужава си.

— И къде преподавате?

— В хангара във фермата на Дуайт Сандърс.

— А къде работите през годината?

— В лабораторията си.

Тя попита внимателно:

— Къде е тази лаборатория? Тук, в долината ли?

Той издържа погледа й за момент, позволи й да види веселието в неговия, както и че знае целта й, сетне отговори:

— Не.

— И сте живели във външния свят през всички тези дванайсет години?

— Да.

— А дали — мисълта изглеждаше непоносима — имате работа като тази на останалите?

— О, да — веселието в погледа му придоби някакъв особен смисъл.

— Не ми казвайте, че сте втори помощник-счетоводител!

— Не, не съм.

— Тогава какво работите?

— Онова, което светът желае да работя.

— Къде?

Той поклати глава.

— Не, госпожице Тагарт. Ако решите да напуснете долината, това е едно от нещата, които не бива да знаете.

Той се усмихна отново по онзи дързък и личен начин, който сега показваше, че знае каква заплаха се съдържа в отговора му и какво означава тя за нея. После стана от масата.

Когато излезе, тя изпита чувството, че потокът на времето е тежест, която я притиска в неподвижната къща — като инертна, полутечна маса, която се хлъзгаше и разтегляше в темпо, а то не й позволяваше да прецени дали са изминали минути или часове. Беше се излегнала в едно кресло във всекидневната, смазана от тежка, безразлична отпадналост — не желание да мързелува, а безсилие, заради потайното желание за насилие, което никакво по-слабо действие не може да удовлетвори.

Онова специално удоволствие, което беше изпитала, докато го наблюдаваше да яде храната, която беше приготвила — мислеше си тя, докато лежеше неподвижно със затворени очи, а умът й, както и времето, се движеше из една вселена с премрежен, забавен ход — това беше удоволствието да знае, че му е доставила чувствена наслада, че една форма на удовлетворение на тялото му идва от нея.

Има причина, мислеше си тя, една жена да иска да готви за един мъж — о, не като задължение, не като постоянно занимание, само като рядък, специален ритуал, символ на… в какво са го превърнали проповедниците на женския дълг? Кастрираното изпълнение на неблагодарен труд се смяташе за женска добродетел, докато онова, което му придаваше значение, се смяташе за срамен грях… Работата с мазните петна, парата и слузестите обелки в смрадлива кухня се смяташе за духовно занятие, акт на съобразяване с моралния дълг, докато значението на две тела в спалнята се смяташе за физическо задоволяване, отстъпление пред животинския инстинкт — без величие, без значение и без гордост на духа, на която да имат право въпросните животни.

Тя скочи на крака. Не искаше да мисли за външния свят или за неговия морален кодекс. Но знаеше, че не това е обектът на мислите й. И тя не искаше да мисли за онова, към което се стремеше умът й, за онова, към което се връщаше непрекъснато въпреки волята й, по повелята на някаква собствена воля…

Крачеше из стаята, изпълнена с омраза към грозната, нервна, неконтролирана отпуснатост на движенията си, разкъсвана между нуждата да се накара да наруши вцепенението и осъзнаването, че не това е искала. Палеше цигари като мигновена илюзия за целенасочено действие и след миг ги хвърляше, усетила погнусата от подмяната на целта. Гледаше из стаята като неспокоен просяк, молещ физическите обекти да й дадат мотив, искаше да намери нещо за чистене, за поправяне, за търкане, макар да знаеше, че нито една от тези задачи не си струва усилието. Когато нищо не си струва усилието, казваше някакъв строг глас в ума й, това е просто завеса, покриваща желание, което си струва твърде много — какво искаш всъщност? Тя запали клечка кибрит и гневно насочи пламъка към цигарата, която забеляза, че виси незапалена в ъгъла на устните й… „Какво искаш всъщност?“ — повтаряше гласът строго, като съдия. „Искам да се върне!“ — отговори тя, запращайки думите като беззвучен вик към някакъв обвинител вътре в нея, както човек би хвърлил кокал на животно, което го преследва, с надеждата да го отвлече, за да не се нахвърли върху него.

Искам да се върне, меко каза тя в отговор на обвинението, че няма причина за такова нетърпение… Искам да се върне, умолително каза тя в отговор на студеното напомняне, че нейният отговор не уравновесява везните на съдията… Искам той да се върне! — предизвикателно извика тя, борейки се да не изпусне единствената прекалена, предпазна дума в изречението.

Усети как главата й клюма от изтощение като след дълъг побой. Цигарата, която държеше между пръстите си, беше изгоряла с половин инч. Тя я смачка и отново рухна в креслото.

Не се опитвам да избягам, мислеше си, не се опитвам да избягам, просто не мога да намеря път към някакъв отговор… Можеш да вземеш онова, което искаш, каза гласът, докато тя търсеше опипом пътя си през сгъстяващата се мъгла. Но ако си готова да дадеш по-малко от твоето пълно приемане, от цялостното ти убеждение — то това е предателство към всичко онова, което той представлява… Тогава нека ме проклина, помисли си, сякаш гласът се беше изгубил в мъглата и нямаше да я чуе, нека ме проклина утре… Искам… да се върне… Не чу отговор, защото главата и бе се отпуснала леко на стола — тя спеше.

Когато отвори очи, го видя на три стъпки от себе си, загледан в нея, като че стоеше там от известно време. Видя лицето му, и с яснотата на цялостното си възприятие, видя и значението на изражението му: беше тъкмо онова, с което се беше борила часове наред. Видя го, без да се учуди, защото още не си беше възвърнала съзнанието за каквато и да е причина, поради която това трябва да буди учудване.

— Точно така изглеждате — меко каза той, — когато заспивате в кабинета си. — Тя разбра, че и той не осъзнава напълно това, което й е позволил да чуе: начинът, по който го каза, потвърди колко често го е мислел и поради каква причина. — Изглеждате така, сякаш ще се събудите в свят, в който нямате нищо за криене, и нищо, от което да ви е страх. Тя усети, че първото движение на лицето й е било усмивка, разбра го в момента, в който усмивката изчезна, в който стана ясно, че и двамата са будни. Той добави спокойно и напълно осъзнато: — Но тук това е вярно.

Първата й емоция в реалността беше чувство за мощ. Тя се изправи и седна с нехайно, но уверено движение, усещайки как движението преминава през тялото й. Зададе му въпрос и забавеният му каданс, оттенъкът на небрежно любопитство, сякаш смисълът му беше очевиден, му придадоха нотка на презрение:

— Откъде знаете как изглеждам… в кабинета си?

— Казах ви, че ви наблюдавам от години.

— Как сте могли да ме наблюдавате толкова подробно? Откъде?

— Няма да ви отговоря сега — просто, без да я предизвиква отвърна той. Лекото преместване на рамото й, когато се облегна назад, паузата, сетне ниският и по-дрезгав тон на гласа й оставиха намек за победоносна усмивка:

— Кога ме видяхте за пръв път?

— Преди десет години — обясни той, гледайки право в нея, позволявайки й да види, че отговаря на пълното, неизказано значение на нейния въпрос.

— Къде? — Думата беше почти като заповед.

Той се поколеба, сетне тя забеляза лека усмивка да играе по устните му, но не и в очите — усмивка, с която човек съзерцава с копнеж, горчивина и гордост нещо, което е придобил на мъчителна цена — очите му бяха насочени не към нея, а към тогавашното момиче.

— Под земята, на терминала на „Тагарт“ — отговори той.

Тя осъзна внезапно позата си: раменете й бяха отпуснати на стола, беше безгрижна, наполовина излегната, с протегнат напред крак. Със строгата кройка на прозрачната си блуза, широката си селска пола, боядисана ръчно в ярки цветове, с тънките си чорапи и високите си токове, тя не изглеждаше като директор на железопътна компания. Осъзнаването на това я порази в отговор на очите му, които сякаш виждаха не достижимото, а онова, което всъщност бе: негова прислужница.

Тя разпозна мига, в който една недоловима промяна в блясъка на тъмнозелените му очи отмести воала на дистанцията и замени панорамата на миналото с гледката на непосредственото настояще. Посрещна погледа му с онзи дързък поглед, който изразява усмивка, без да е мръднала и мускул на лицето си. Той се извърна, но докато прекосяваше стаята, стъпките му бяха красноречиви като глас. Тя знаеше, че той иска да напусне стаята, както го правеше всеки път — никога не оставаше за повече от едно кратко „лека нощ“, когато се прибираше вкъщи. Наблюдаваше борбата у него, изразена в стъпките му, започнали в една посока и свърнали в друга, или пък в увереността й, че тялото й се е превърнало в инструмент за директно усещане на неговото, като екран, който отразява и движенията, и мотивите му. Не беше сигурна. Знаеше само, че той, който никога не беше започвал или губил битка срещу самия себе си, сега нямаше сили да напусне стаята.

Поведението му сякаш не изразяваше напрежение. Свали си палтото, хвърли го настрани, остана по риза и седна срещу нея до прозореца в другия край на стаята. Но седна на облегалката на един стол, без да остава, ала и без да си тръгва. Тя усети лекото, почти фриволно чувство на триумф от това, че го държи също толкова сигурно, колкото и чрез физически допир — за един миг, кратък и опасен, това беше по-удовлетворяваща форма на контакт. След това изпита внезапен, заслепяващ шок — като задъхване и писък някъде в нея — и тя затърси зашеметена какво го беше предизвикало. Разбра, че той просто се е облегнал леко на една страна и че е видяла нехайната му поза, дългата линия, преминаваща от рамото, през талията и бедрата му надолу по краката. Отклони поглед, за да не му позволи да види, че трепери, и изостави всички мисли за триумф и за това кой сега въплъщава силата.

— Виждал съм ви много пъти след това — спокойно и твърдо каза той, макар и малко по-бавно от обикновено, сякаш можеше да контролира всичко, освен нуждата си да говори.

— Къде сте ме виждали?

— На много места.

— Но сте се постарали да останете невидим? — Нямаше как да не забележи изражението му.

— Да.

— Защо? Бояхте ли се?

— Да.

Каза го просто и на нея й отне миг да разбере, че той признава колко добре е знаел какво би означавало за нея да го види.

— Знаехте ли коя съм, когато ме видяхте за първи път?

— О, да. Вторият ми най-лош враг.

— Какво? — Не беше го очаквала, но попита вече по-спокойно: — Кой е най-лошият?

— Доктор Робърт Стедлър.

— Слагате ме в една категория с него?

— Не. Той е мой осъзнат враг. Той е човекът, който продаде душата си. Не мислим да го връщаме. Но вие — вие бяхте една от нас. Знаех го дълго преди да ви видя. Знаех също, че последна ще се присъедините към нас и че най-трудно ще ви победя.

— Кой ви каза това?

— Франсиско.

Тя пропусна един миг, сетне попита:

— Какво е казал?

— Каза, че от всички в списъка ни вие ще сте най-трудната за побеждаване. Тогава чух за вас за пръв път. Франсиско сложи името ви в списъка. Каза ми, че сте единствената надежда и бъдеще за „Тагарт трансконтинентал“, че ще ни се противопоставяте дълго време, че ще водите отчаяна битка за железницата си, защото сте твърде издръжлива, смела и посветена на работата си.

— Той я погледна. — Не ми каза нищо друго. Говореше за вас така, сякаш просто обсъждаше поредния бъдещ стачник. Знаех, че сте приятели от детинство, това беше всичко.

— Кога ме видяхте?

— Две години по-късно.

— Как?

— Случайно. Беше късно през нощта… на пътническия перон на терминала на „Тагарт“. — Тя знаеше, че това е форма на отстъпление, той не искаше да го казва, и все пак трябваше да говори. Чу сподавеното напрежение и съпротивата в гласа му, но трябваше да говори, за да даде и на себе си, и на нея тази единствена форма на контакт. — Носехте вечерна рокля. Имахте пелерина, която наполовина се беше смъкнала от тялото ви, видях първо голите ви рамене, гърба и профила ви — за миг изглеждаше така, сякаш пелерината ще продължи да се смъква и ще останете там гола. След това видях, че носите дълга мантия с цвят на лед, като туника на гръцка богиня, но бяхте с късата коса и властния профил на американска жена. Изглеждахте абсурдно не на място на гаров перон — а и аз не ви виждах на гаров перон, виждах гледка, която никога не беше ме спохождала преди, но след това изведнъж осъзнах, че мястото ви е именно сред релсите, саждите и траверсите, че тъкмо това са подходящите декори за летящата мантия и голите рамене, за лице, толкова живо като вашето — тъкмо железопътният перон, а не апартамент със завеси. Вие изглеждахте като символ на лукса и мястото ви беше тъкмо там, където е неговият източник, вие сякаш връщахте богатството, грацията, екстравагантността и насладата от живота на собствениците им по право, на хората, които са създали железниците и фабриките. Носехте едновременно енергията и нейната награда, изразявахте комбинация от компетентност и лукс. А аз бях първият човек, който някога е определял по какъв начин тези две неща са неделими, така че си помислих: ако нашето време придаде форма на истинските си богове и издигне статуя на значението на една американска железопътна компания, тази статуя щеше да бъде вашата… После видях какво правите и разбрах коя сте. Давахте заповеди на трима служители на терминала, не чувах думите ви, но гласът ви звучеше решително, ясно и уверено. Разбрах, че сте Дагни Тагарт. Приближих се достатъчно, за да чуя две изречения. „Кой е наредил?“ — попита един от мъжете. „Аз“ — отговорихте вие. Само това чух. Беше достатъчно.

— И после?

Той бавно вдигна поглед през стаята и срещна нейния, а потиснатото напрежение, което снижи гласа му и смекчи тона му, му придаде и оттенък на самоирония — отчаяна и почти нежна:

— После разбрах, че да изоставя двигателя си не е било най-скъпата цена, която трябва да платя за тази стачка.

Тя се запита коя анонимна сянка сред пътниците, които бяха вървели забързано покрай нея — толкова несъществени и пренебрегнати, колкото парата от локомотивите, — коя сянка и лице са били неговите. Чудеше се колко близо е била до него в продължението на онзи, непознат за нея, момент.

— Защо не говорихте с мен — тогава или по-късно?

— Помните ли случайно какво правехте на терминала тази нощ?

— Помня смътно една нощ, в която ме извикаха от някакво парти. Баща ми беше извън града, а новият управител на терминала беше направил някаква грешка, която беше спряла целия трафик в тунелите. Старият управител беше напуснал неочаквано седмица преди това.

— Аз го накарах да напусне.

— Разбирам…

Гласът й затихна, сякаш се отказваше от звука, а клепките й се сведоха, сякаш се отказваха от зрението. Ако не беше издържал тогава, мислеше си тя, ако беше дошъл да я повика било тогава, било по-късно, до каква ли трагедия щяха да стигнат? Спомни си как се беше чувствала, когато беше извикала, че ще застреля разрушителя, щом го види…

Щях да го направя, мислеше си тя — не с думи, усещаше го само като вибриращо напрежение в стомаха си, щях да го застрелям след това, ако бях разбрала ролята му… И щеше да се наложи да я разбера… И все пак… — тя потръпна, защото осъзна, че й се искаше тогава да е дошъл при нея, защото мисълта, която не можеше да допусне в ума си, но плуваше като тъмна топлина из тялото й, беше: щях да го застрелям, но не и преди да…

Вдигна клепки и осъзна, че в нейните очи тази мисъл беше също толкова оголена за него, колкото за нея — в неговите. Видя премрежения му поглед и изопнатите му устни, видя го в ноктите на агонията, почувства се удавена от ликуващото желание да му причини болка, да я види, да я наблюдава — да я наблюдава отвън границите на неговата и на собствената си издръжливост, сетне да го хвърли в безпомощността на удоволствието.

Той стана и извърна очи и тя не можа да разбере дали лекото повдигане на главата или напрежението на чертите му правеше лицето му да изглежда странно спокойно и открито, сякаш беше лишено от емоция — до голата чистота на структурата си.

— Всеки човек, от когото вашата компания имаше нужда и когото изгубихте през последните десет години — каза той, — аз направих така, че да го изгубите. — Гласът му беше равен и блестящо прост като на счетоводител, който напомня на безразсъден купувач, че цената е нещо абсолютно, от което не може да избяга. — Аз издърпах всяка подпорна греда изпод „Тагарт трансконтинентал“ и ако решите да се върнете, ще видя как компанията рухва върху главата ви.

Той се обърна и понечи да излезе от стаята. Тя го спря. Гласът й, много повече от думите, го накара да спре — беше нисък, без следа от емоция, само с пропадаща тежест, и единственият му оттенък беше някакъв провлечен тон, като вътрешно ехо, който приличаше на заплаха; това беше глас, който моли, от човек, който още пази представата за чест, но тя отдавна вече не го интересува:

— Искате да ме задържите тук, нали?

— Повече от всичко на света.

— Бихте могли да ме задържите.

— Знам.

Гласът му съдържаше същия звук като нейния. Той изчака, за да възвърне контрола над дишането си. Когато заговори отново, гласът му беше тих и ясен, с някакво подчертано чувство, което беше почти като усмивка с разбиране:

— Искам да приемете това място. Каква полза би имало физическото ви присъствие, лишено от значение? Това е тъкмо онази фалшива реалност, с която повечето хора се залъгват цял живот. Аз не мога да го правя. — Той се обърна и тръгна. — Нито пък вие. Лека нощ, госпожице Тагарт.

Той влезе в спалнята си и затвори вратата.

Вече беше отвъд царството на мисълта, лежеше в леглото си в тъмната стая, неспособна нито да мисли, нито да спи. Стенещата ярост, която изпълваше ума й, беше само като чувство в мускулите й, но нейният тон и нейните гърчещи се сенки бяха като умолителен вик, който тя осъзнаваше не като думи, а като болка: нека дойде, нека нахълта, да вървят по дяволите и железницата, и стачката му, и всичко, с което живеем, да върви по дяволите всичко, което сме били и сме! Ако трябва да умра, нека умра, но да е утре, нека той да дойде тук, на каквато и да е цена, не ми е останало нищо, което да не искам да му продам — това ли означава да се превърнеш в животно? Сигурно и аз съм животно… Тя лежеше по гръб, с длани, притиснати в чаршафа, за да се спре, да не стане и да не влезе в стаята му, осъзнала, че е способна дори на това…

Това не съм аз, това е тяло, което не мога нито да търпя, нито да контролирам… Но някъде вътре в нея — не под формата на думи, а като топка неподвижност — присъстваше съдията, който я наблюдаваше, ала вече не със строг упрек, а с одобрение и радост, сякаш казваше: тялото ти ли? Ако той не беше онова, което знаеш, че е, щеше ли тялото ти да те доведе дотук? Защо твоето тяло иска тъкмо неговото, а не нечие друго? Мислиш ли, че наистина проклинаш нещата, които и двамата сте преживели? Проклинаш ли онова, което почиташ точно в този момент, със самото си желание? Нямаше нужда да чува думите, знаеше ги, винаги ги беше знаела…

След малко изгуби сиянието на това познание и не остана нищо друго, освен болката и притиснатите в чаршафа длани… и почти безразличният въпрос дали и той е буден и се бори със същото мъчение.

В къщата не се чуваше и звук, тя не видя никаква светлина от прозореца му по дънерите на дърветата отвън. След доста време тя чу от мрака на стаята му два звука, които й дадоха пълен отговор — разбра, че той е буден, но няма да дойде — чуха се стъпки и щракване на запалка.

* * *

Ричард Хали спря да свири, извърна се от пианото и погледна Дагни. Видя я как свежда неволно лице, за да скрие твърде силна емоция, изправи се, усмихна се и каза меко:

— Благодаря.

— Ама не… — прошепна тя, защото знаеше, че дължи благодарност, но че е безполезно да я изразява. Мислеше си за годините, в които е писал творбите, които тъкмо й беше изсвирил, тук, в тази малка хижа на склона в долината, когато цялото това невероятно великолепие от звуци е било оформено — като издигащ се паметник на една идея, която приравнява чувството за живот с чувството за красота. Докато в същото това време тя е вървяла по улиците на Ню Йорк, в безнадеждно търсене на някаква наслада, с писъците на съвременните симфонии зад гърба си, сякаш изплюти от възпаленото гърло на високоговорител, който кашля злобната си омраза към съществуването.

— Наистина го мисля — с усмивка каза Ричард Хали. — Аз съм бизнесмен и никога не правя каквото и да е без заплащане. Вие ми платихте. Разбирате ли защо исках да свиря пред вас тази вечер?

Тя вдигна глава. Той стоеше в средата на всекидневната, бяха сами, прозорецът беше отворен в лятната нощ, към тъмните дървета по дългия склон от тераси, които слизаха към отдалечените светлинки в долината.

— Госпожице Тагарт, за колко хора творбите ми означават толкова много, колкото за вас?

— Не са много — просто отговори тя, без да се хвали, без да го ласкае, като обективен знак на почит към строгите ценности, за които ставаше въпрос.

— Това е възнаграждението, което искам. Малцина могат да си го позволят. Нямам предвид вашата наслада, нямам предвид вашето чувство — по дяволите емоциите! — имам предвид вашето разбиране и факта, че вашата наслада е от същото естество като моята, че тя произтича от същия източник: от вашата интелигентност, от съзнателната преценка на един интелект, способен да оцени моята творба по стандарта на същите ценности, в името на които тя е написана — имам предвид не факта, че ви разчувства, а че почувствахте това, което аз желаех да почувствате, не факта, че се възхищавате на творбата ми, а че й се възхищавате заради нещата, които аз желаех да предизвикват възхищение. — Той се разсмя и продължи.

— Има само една страст у повечето хора на изкуството, която е по-бурна от жаждата им да са предмет на възхищение: страхът им да идентифицират същността на възхищението, което получават. Аз обаче никога не съм споделял тези страхове. Не се залъгвам относно творчеството си или отклика, който търся — ценя и двете твърде високо. Не ме е грижа, ако ми се възхищават безпричинно, емоционално, интуитивно, инстинктивно — или сляпо; не ме е грижа за слепотата в никоя от формите й — имам твърде много за показване. Не ме интересува и глухотата — имам твърде много за казване. Не ме е грижа, ако някой ми се възхищава със сърцето си, а само — ако го прави с главата си. И когато намеря потребител с тази безценна способност, тогава моето изпълнение е взаимна търговия с взаимна изгода. Човекът на изкуството е търговец, госпожице Тагарт, най-неотстъпчивият и най-взискателният от всички търговци. Разбирате ли ме сега?

— Да — недоверчиво каза тя, — разбирам ви. Недоверчиво, защото чуваше своето собствено верую за морална гордост, избрано от човек, от когото най-малко беше очаквала да го избере.

— Ако наистина е така, защо изглеждахте толкова трагично само преди миг? За какво съжалявахте?

— За годините, в които творбите ви са останали нечути.

— Нищо подобно. Изнасям два или три концерта всяка година. Тук, в Дерето на Голт. Следващата седмица ще има един. Надявам се да дойдете. Цената на билета е двайсет и пет цента.

Тя не можа да се сдържи да не се засмее. Той също се усмихна, после лицето му постепенно стана сериозно — сякаш под напора на някакво неизказано видение. Той гледаше мрака през прозореца, към мястото, на което в един процеп между клоните, с изпит от лунната светлина цвят, останал единствено с металния си блясък, висеше знакът на долара — като фигура от бляскава стомана, гравирана в небето.

— Виждате ли защо бих дал три дузини модерни артисти за един истински бизнесмен?… Независимо дали е симфония или мина за въглища, цялата работа е акт на съзидание и носи едно и също начало: ненарушена способност да гледаш със собствените си очи — което означава: способност да се извършва рационално разпознаване — което означава: способност се види, свърже и да се направи онова, което не е било виждано, свързвано или правено преди. Онази блестяща визия, за която казват, че принадлежи на авторите на симфонии и романи — каква мислят, че е движещата дарба на хората, които откриват как да използват нефта, как да експлоатират мина, как да построят двигател? Онзи свещен огън, за който се твърди, че гори у музикантите и поетите — какво предполагат, че движи индустриалеца да се опълчи срещу целия свят заради своя нов метал, както са правили през всички векове изобретателите на самолета, строителите на железницата, откривателите на нови бацили или нови континенти?… Някаква безкомпромисна преданост в стремежа към истината ли, госпожице Тагарт? Чували ли сте моралистите и любителите на изкуството през вековете да говорят за безкомпромисната преданост на артиста в стремежа към истината? Посочете ми по-велик пример за такава преданост от акта на човек, който заявява, че Земята все пак се върти, или от акта на човек, който казва, че сплав от стомана и мед има определени свойства, които й дават възможност да върши определени неща, че тя представлява еди-какво си и има еди-какви си свойства — и дори светът да го изтезава или да го смачка, той няма да даде лъжливи показания срещу доказателствата на своя разум! Това, госпожице Тагарт, този вид дух, кураж и любов към истината — в противовес с един немарлив безделник, който обикаля, самолюбиво убеждавайки ви, че почти е стигнал съвършенството на лунатик, защото е артист, който няма ни най-малка идея какво представлява или означава изкуството му, той не е ограничаван от такива недодялани концепции като „битие“ или „смисъл“, той е изразното средство на висши тайнства, той не знае как или защо е създал своята творба, тя просто е излязла от него спонтанно, като бълвоч, повърнат от пияница, той не я е обмислял, той не би се унижил да я обмисля, той просто я е почувствал, всичко, което трябва да прави е да чувства — той чувства, той, безхарактерният, с несвързаната реч и вечно шарещите очи, лигавещият се, потръпващ, неизчезващ негодник! Аз, който знам каква дисциплина, какви усилия, какво напрягане на ума, какво безпощадно изтощение са нужни, за да се постигне ясен и мощен стил, за да се създаде едно произведение на изкуството — аз, който знам, че е нужен труд, такъв, пред който каторгата прилича на почивка, и взискателност, каквато дори садистичният водещ на армейска строева подготовка не може да наложи — аз бих предпочел механика от въглищната мина пред ходещото изразно средство на висши тайнства. Механикът знае, че не неговите чувства поддържат движението на вагонетките с въглища под земята — и той знае какво поддържа движението им. Чувства? О, да, ние чувстваме — вие, той и аз, ние фактически сме единствените хора, способни да чувстват — и ние знаем кое поражда чувствата ни. А това, което не познаваме и чието научаване забавихме твърде дълго, е природата на онези, които твърдят, че не са отговорни за чувствата си. Не знаем какво чувстват те. Научаваме го сега. Грешката ни струваше скъпо. И най-виновните за това ще платят най-трудната цена — както, в името на справедливостта, са длъжни. Най-виновни за това са истинските артисти, които сега ще видят, че ще бъдат изтребени първи и че те са подготвили триумфа на собствените си изтребители, като са подпомогнали унищожаването на единствените си защитници. Защото, ако има по-трагичен глупак от бизнесмена, който не осъзнава, че е представител на най-висшия творчески дух на човека — то това е артистът, който смята бизнесмена за свой враг.

Това е вярно, мислеше си тя, вървейки из улиците на долината и гледайки с детска възбуда блещукащите на слънцето витрини — вярно е, че бизнесмените тук имат целенасочената избирателност на изкуството. А изкуството — продължи, като седна в тъмнината пред дъсчената концертна сцена и слушаше контролираната сила и математическата точност на музиката на Хали — носи строгата дисциплина на бизнеса.

И двете носят светлината на инженерното творение, мислеше тя, докато седеше сред редиците пейки под открито небе и наблюдаваше Кей Лъдлоу на сцената. Беше преживяване, което не беше изпитвала от детството си — да бъдеш прикован три часа от пиеса, която разказва история, която не е виждала преди, с думи, които не е чувала, и тема, която не е избрана от „вечните теми“ на вековете. Беше забравеното удоволствие да стои на нокти пред находчивото, неочакваното, логичното, целенасоченото, новото и да го вижда въплътено в представление и в невероятната артистичност на жена, която играеше роля, чиято красота на духа беше равна на физическото й съвършенство.

— Затова съм тук, госпожице Тагарт — каза Кей Лъдлоу, усмихвайки се в отговор на коментара й след представлението. — Каквото и качество на човешкото величие да имам таланта да изобразявам — това беше качеството, което външният свят искаше да принизи. Караха ме да играя само символи на покварата, проститутки, преследвачки на развлечения, разбивачки на семейства, които винаги биват побеждавани накрая от малкото момиченце на съседите, символизиращо добродетелта на посредствеността. Използваха таланта ми, за да го охулят. Затова напуснах.

Дагни си помисли, че от детството си не е изпитвала такова възторжено чувство след театрална пиеса — чувството, че в живота има неща, които си струва да се достигнат, а не че си разгледал в подробности някаква страна от живота в клоаките, която не е имало причина да виждаш. Докато публиката се разпиляваше в мрака сред осветените редици от пейки, тя забеляза Елис Уайът, съдията Нарангансет, Кен Данагър — мъже, за които някога казваха, че презират всяка форма на изкуство.

Последното, което видя тази вечер, бяха две високи, изправени, слаби фигури, които вървяха заедно по пътеката сред скалите, а лъчът на фенерче проблесна веднъж по златото на косите им. Това бяха Кей Лъдлоу и Рагнар Данешолд, и тя се запита дали можеше да понесе да се върне в свят, където точно тези двамата бяха осъдени на унищожение.

Пробуденото чувство за собственото й детство се връщаше всеки път, когато срещаше двамата синове на младата жена, която притежаваше пекарната. Тя често ги виждаше по пътеките в долината — две безстрашни същества, на седем и на четири години. Те се изправяха срещу живота така, както го беше правила и тя. Нямаха изражението, което беше виждала по лицата на децата във външния свят — изражение на страх, потайно и подигравателно, изражение на дете, което се защитава срещу възрастните, защото открива непрекъснато, че чува само лъжи, и се учи да изпитва омраза. Двете момчета демонстрираха открита, радостна, приятелска самоувереност, като котенца, които не очакват да бъдат наранени — имаха невинно, естествено, лишено от самохвалство чувство за собствената си значимост и невинна вяра в способността на всеки непознат да я признае; изпитваха онова живо любопитство, което може да ги заведе навсякъде със сигурността, че животът не съдържа нищо недостойно или недостъпно за откриване, и се държаха така, сякаш ако се сблъскаха със злото, щяха да го отхвърлят с презрение — не като опасност, а като глупост, — нямаше да го приемат със засегнато примирение, като закон на съществуването.

— Те са моята кариера, госпожице Тагарт — каза млада майка в отговор на думите й, докато увиваше един топъл хляб и й се усмихваше от другата страна на тезгяха. — Те са професията, която избрах, която, въпреки всички празни приказки за майчинството, човек не може да практикува успешно във външния свят. Мисля, че познавате съпруга ми, той е преподавателят по икономика, който работи като водопроводчик за Дик Макнамара. Знаете, разбира се, че в тази долина не може да има колективни ангажименти и семействата и роднините могат да дойдат тук само ако всеки положи клетвата по собствено, свободно убеждение. Дойдох тук не само заради професията на съпруга си, но и заради собствената си. Дойдох тук, за да възпитам децата си като човешки същества. Няма да ги предам на образователни системи, предназначени да замъгляват мозъка на детето, да го убедят, че разумът е безсилен, че съществуването е ирационален хаос, с който не можем да се справим, и така да ги натикват в състояние на хроничен страх. Възхищавате се на разликата между моите деца и тези във външния свят ли, госпожице Тагарт? Причината е съвсем проста. Причината е, че тук, в Дерето на Голт, няма човек, който да не сметне, че е чудовищно да подхвърли на дете и най-малкото внушение за ирационалност.

Докато гледаше тримата ученици на доктор Акстън вечерта на годишната им среща, тя си мислеше за учителите, които училищата в света са изгубили. Единственият друг гост, когото той беше поканил, беше Кей Лъдлоу. Шестимата седяха в задния двор на къщата му, светлината на залеза обливаше лицата им, а дъното на долината се сгъстяваше в мека синя пара далеч отдолу. Тя гледаше учениците му, трите гъвкави, ловки тела, полуизтегнати в сгъваемите столове, в поза на спокойно удовлетворение, облечени в панталони, леки якета и разкопчани ризи: Джон Голт, Франсиско д’Анкония, Рагнар Данешолд.

— Не се учудвайте, госпожице Тагарт — каза доктор Акстън, — и не правете грешката да мислите, че тези трима мои ученици са някакъв вид свръхчовешки същества. Те са нещо много по-велико и смайващо: те са нормални хора, нещо, което светът никога не е виждал, и техният подвиг е, че са успели да оцелеят като такива. Необходими са изключителен ум и още по-изключителна почтеност, за да останеш недокоснат от разрушаващите мозъка влияния на световните доктрини, натрупаното зло на вековете, да останеш човечен, тъй като човешко е единствено рационалното.

Тя почувства някакъв нов оттенък в отношението на доктор Акстън, някаква промяна в строгостта на обичайната му резервираност — той я включваше в техния кръг, сякаш беше нещо повече от гост. Франсиско се държеше така, сякаш присъствието й на тяхното събиране беше естествено и можеше да се приеме радостно за даденост. Лицето на Голт не отразяваше никаква реакция, поведението му беше на вежлив придружител, който я беше довел тук по искане на доктор Акстън.

Забеляза, че очите на доктор Акстън непрестанно се връщат върху нея, с някаква спокойна гордост, че показва студентите си на възприемчив наблюдател. Думите му продължаваха да се въртят около една и съща тема, беше като баща, който е намерил слушател, заинтригуван от най-любимия му въпрос:

— Трябваше да ги видите, докато бяха в колежа, госпожице Тагарт. Нямаше други момчета, „обусловени“ от толкова различни среди, но — по дяволите обуславянето — трябва да са се харесали от пръв поглед сред хилядите други в кампуса. Франсиско, най-богатият наследник в света, Рагнар, европейският аристократ, и Джон, човекът, създал се сам във всякакъв смисъл — дошъл от никъде, без стотинка, без родители, без връзки. Всъщност е син на някакъв механик от бензиностанция на някакъв забравен кръстопът в Охайо, напуснал е дома си на дванайсет, за да си пробие път сам, но аз винаги съм мислил, че е дошъл на този свят като Минерва, богинята на мъдростта, която е изскочила от главата на Юпитер напълно израснала и въоръжена… Помня деня, когато видях тримата за пръв път. Седяха в задния край на класната стая, аз четях специален курс за докторанти, толкова труден, че малцина външни хора изобщо рискуваха да посещават точно тези лекции. Тези тримата изглеждаха твърде млади дори за първокурсници — тогава са били на по шестнайсет, както научих по-късно. В края на тази лекция Джон се изправи и ми зададе въпрос. Беше въпрос, който аз, като учител, бих се гордял да чуя от студент, учил шест години философия. Беше въпрос, свързан с метафизиката на Платон, който самият Платон не е успял да си зададе. Аз отговорих и помолих Джон да дойде в кабинета ми след лекцията. Той дойде, и тримата дойдоха, аз видях другите двама в преддверието и ги пуснах да влязат. Говорих им цял час, после отмених всичките си срещи и им говорих цял ден. След това уредих да преминат курса и да получат кредитите си за него. Минаха го. Получиха най-високите оценки в курса. Основните им предмети бяха два: физика и философия. Изборът им удиви всички, освен мен: съвременните мислители смятаха за ненужно да се разбира действителността, а съвременните физици смятаха за ненужно да се мисли. Аз разбирах по-добре истината — онова, което ме удиви, беше, че и тези деца го знаеха… Робърт Стедлър оглавяваше Физическия факултет, а аз — Философския. Ние двамата отменихме всички правила и ограничения за тези трима студенти, спестихме им цялата рутина, второстепенните курсове, натоварвахме ги с най-трудните задачи и разчистихме пътя им към дипломиране в две специалности в рамките на четирите години. Те работеха за това. И през тези четири години работеха и за да се издържат. Франсиско и Рагнар получаваха издръжка от родителите си, Джон нямаше нищо, но и тримата работеха почасово, за да придобият собствен опит и пари. Франсиско работеше в медна леярна, Джон — в железопътно депо, Рагнар — не, госпожице Тагарт, Рагнар не беше най-буйният, а тъкмо най-уравновесеният от тримата — той работеше като администратор в университетската библиотека. Имаха време за всичко, което искаха, но нямаха никакво време за хората или за някакви социални дейности в кампуса. Те… Рагнар! — внезапно, остро викна той. — Не сядай на земята!

Данешолд се беше изплъзнал и сега седеше на тревата с глава, облегната на коленете на Кей Лъдлоу. Той се изправи послушно и се засмя. Доктор Акстън се усмихна с нотка на извинение.

— Стар мой навик — обясни той на Дагни. — „Условен“ рефлекс, предполагам. Казвах му го често през годините в колежа, когато го хващах да седи на тревата в задния ми двор, в студени, мъгливи вечери. По този начин показваше, че е безмилостен, караше ме да се притеснявам, трябваше да знае, че е опасно, и… — той спря рязко, прочете в очите на Дагни своята собствена мисъл: мисълта за опасността, срещу която порасналият Рагнар е решил да се изправи. Доктор Акстън вдигна рамене и разпери ръце в жест на безпомощна самоирония. Кей Лъдлоу му се усмихна с разбиране.

— Къщата ми беше досами кампуса — продължи с въздишка той, — на една отвесна скала над езерото Ери. Прекарвахме много вечери заедно, ние четиримата. Седяхме както сега, в задния ми двор, в есенните или пролетните вечери, само дето вместо този гранитен склон пред нас беше повърхността на езерото, разпростряла се в спокойна, безбрежна шир. През тези вечери трябваше да работя поусилено, отколкото в която и да е класна стая, да отговарям на всички въпроси, които ми задаваха, да обсъждам темите, които повдигаха. Към полунощ правех топъл шоколад и ги карах да го изпият — подозирах, че никога не отделят време, за да се нахранят както трябва — и след това продължавахме да говорим, докато езерото изчезнеше в пълен мрак и небето изглеждаше по-светло от земята. На няколко пъти оставахме там, докато не забележех изведнъж, че небето потъмнява, а езерото избледнява и сме само на няколко изречения от зазоряването. Трябваше да обърна внимание, че не спят достатъчно, но обикновено го забравях, губех чувството си за време — когато те бяха там, винаги се чувствах така, сякаш е рано сутрин и пред нас се простира дълъг, неизчерпаем ден. Те никога не говореха за това какво искат да могат да направят в бъдеще, никога не се чудеха дали някаква мистериозна всемогъща сила не им е дарила непознаваем талант, за да постигат нещата, които тя иска — говореха само за онова, което ще направят. Дали привързаността превръща хората в страхливци? Знам, че чувствах страх само в редките моменти, когато ги слушах и си мислех в какво се превръща светът и с какво ще трябва да се сблъскат по-нататък. Страх ли? Да — но това беше нещо повече от страх. Това беше онази емоция, която прави хората способни да убиват — изпитвах я, когато си помислих, че целта на световния ход е да разруши тези деца, че тези трима мои синове са белязани за жертвоприношение. О, да, бих убил — но кого да убия? Всички и никого, нямаше един-единствен враг, нямаше център, нямаше злодей, не беше глупаво ухиленият социален работник, неспособен да изкара и стотинка, или грабливият бюрократ, уплашен от сянката си — цялата земя потъваше в мръсотията на ужаса, бутана от ръката на всеки уж приличен човек, който вярва, че нуждата е по-свята от способността, а съжалението — от справедливостта. Но това бяха само редки моменти. Не се чувствах така винаги. Слушах децата си и знаех, че нищо няма да ги спре. Гледах ги, докато седяха в задния ми двор, а оттатък къщата бяха високите, тъмни сгради на онова, което още е паметник на непоробената мисъл, университетът „Патрик Хенри“. Още по-далеч бяха светлините на Кливлънд, оранжевият отблясък на стоманодобивните заводи зад батареите от комини, проблясващите червени светлини на радиокулите, дългите бели лъчи на летищата и черният ръб на небето… И си мислех, че в името на всяко величие, което някога е съществувало и е движело този свят, величието, на което те бяха последната издънка, те ще победят… Спомням си една нощ, когато забелязах, че Джон мълчи от дълго време, и видях, че е заспал, проснат на земята. Другите двама признаха, че не е спал от три дни. Изпратих ги у дома веднага, но сърце не ми даваше да го будя. Беше топла пролетна нощ, донесох одеяло, завих го и го оставих да спи там, където си беше. Стоях до него до сутринта и докато наблюдавах лицето му на звездната светлина, сетне и първия слънчев лъч по необезпокояваното му чело и затворените клепки, преживях нещо, което не беше молитва, защото не се моля. Това бе онова състояние на духа, за което молитвата е погрешно насочен опит: пълно, уверено, утвърждаващо себеотдаване на любовта към справедливото. На сигурността, че справедливото ще победи и че това момче ще има бъдещето, което заслужава. — Той посочи долината. — Не очаквах да е толкова велико — или толкова трудно.

Беше се стъмнило и планините се бяха слели с небето. Сякаш увиснали в пространството, под тях се виждаха светлините на долината, червеният дъх на леярната на Стоктън над тях и осветената редица прозорци на къщата на Мълиган — като железопътен вагон, изстрелян в небето.

— Имах съперник — бавно каза доктор Акстън. — Беше Робърт Стедлър… Не се мръщи, Джон, това е минало… Джон го обичаше някога. Е, аз също — не, не съвсем, но онова, което изпитвах към ум като този на Стедлър, беше болезнено близо до любовта, беше най-рядкото удоволствие: възхищението. Не, не го обичах, но и двамата се чувствахме така, сякаш сме последните оцелели от някаква изчезваща епоха или земя в нечленоразделното блато на посредствеността наоколо. Смъртният грях на Робърт Стедлър беше, че той никога не разбра коя е истинската му родина… Мразеше глупостта. Това беше единствената емоция, която съм го виждал да демонстрира към хората — хаплива, горчива, отегчена омраза към всяка некадърност, която смееше да му се противопостави. Искаше да върши нещата по своя начин, искаше да го оставят на мира да гони целите си, искаше да измете хората от пътя си и никога не разбра какви са средствата за това, каква е същността на този път или на враговете му. Той тръгна по прекия път. Усмихвате се, госпожице Тагарт? И вие го мразите, нали? Да, знаете по какъв пряк път пое… Казал ви е, че бяхме съперници за тези трима студенти. Вярно беше — така де, аз не мислех така за това, но знаех, че той го мисли. Ако сме били съперници, аз имах едно предимство: знаех защо имат нужда от професиите и на двама ни, а той никога не разбра интереса им към моята. Никога не разбра важността й за самия него — което в крайна сметка го и разруши. Но в тези години той беше още достатъчно жив, за да сграбчи тези трима студенти. И „сграбчване“ е точната дума. Тъй като интелигентността беше единствената ценност, която той обожаваше, той ги стисна така, сякаш бяха негово лично съкровище. Винаги е бил много самотен човек. Мисля, че през целия му живот Франсиско и Рагнар са били единствената му любов, а Джон — единствената му страст. Именно Джон той смяташе за свой наследник, за свое бъдеще, за собственото си безсмъртие. Джон възнамеряваше да стане изобретател, което означаваше, че трябва да бъде физик — той трябваше да направи доктората си под ръководството на Робърт Стедлър. Франсиско възнамеряваше да напусне, след като завърши, и да започне да работи — щеше да бъде съвършена комбинация от нас двамата, неговите интелектуални бащи — индустриалец. А Рагнар — не знаете каква професия си беше избрал Рагнар, нали, госпожице Тагарт? Не, не беше летец-изпитател, нито изследовател на джунглите, нито пък водолаз. Беше нещо много по-смело. Рагнар искаше да стане философ. Абстрактен, теоретичен, академичен, уединен в кула от слонова кост философ… Да, Робърт Стедлър ги обичаше. И все пак — казах, че бих убил, за да ги защитя, само дето нямаше кого да убивам. Ако това беше решението — а, разбира се, не беше така, — човекът за убиване беше Робърт Стедлър. От всички възможни хора, от цялата възможна вина за злото, което сега унищожава света — неговата вина е най-тежка. Той притежаваше ума, за да прозре по-добре. Носеше единственото почтено и успяло име, което по-късно беше използвано за насърчение на властта на мародерите. Той беше човекът, който хвърли науката във властта на техните пушки. Джон не го очакваше. Нито пък аз… Джон се върна за докторантурата си по физика. Но не я завърши. Напусна в деня, когато Робърт Стедлър подкрепи основаването на Държавния научен институт. Срещнах Стедлър случайно в коридора на университета, когато излизаше от кабинета си след разговора си с Джон. Изглеждаше променен. Надявам се никога вече да не видя подобна промяна в лицето на човек. Видя ме да се приближавам, не осъзнаваше, но аз знаех какво го накара да се обърне към мен и да изкрещи: „Гади ми се от вас, непрактични идеалисти!“ Аз се извърнах. Знаех, че съм чул човек да произнася смъртна присъда за себе си… Госпожице Тагарт, помните ли въпроса, който ми зададохте за тримата ми ученици?

— Да — прошепна тя. — Успях да доловя от въпроса ви какво ви е казал Робърт Стедлър за тях. Кажете ми, защо изобщо говорихте за тях?

Той видя леко раздвижване в горчивата й усмивка.

— Той ми разказа тяхната история като оправдание за вярата си в безсилието на човешката интелигентност. Даде ми ги като пример за разбитите си илюзии. Каза, че са имали способности, които човек може да очаква да променят хода на света.

— Нима не го направиха?

Тя кимна бавно и задържа главата си сведена за дълго, в знак на съгласие и почит.

— Онова, което искам от вас, госпожице Тагарт, е да разберете цялата злина на онези, които твърдят, че са се убедили от опит, че Земята е царство на злото, където доброто няма шанс за победи. Да проверят предпоставките си. Да проверят стандартите си за ценност. Да проверят — преди изобщо да са си позволили безсрамно да изрекат нещо за злото като необходимост — дали знаят какво е добро и какви условия изисква то. Робърт Стедлър вярва, че интелигентността е безсилна и че човешкият живот може да бъде единствено ирационален. Дали е очаквал Джон Голт да стане велик учен, готов да работи под заповедите на доктор Флойд Ферис? Очаквал ли е Франсиско д’Анкония да стане велик индустриалец, готов да произвежда по заповедите и в полза на Уесли Мауч? Очаквал ли е Рагнар Данешолд да стане велик философ, готов да преподава под заповедите на доктор Саймън Причът, че няма ум и че само силата има право? Дали това е бъдеще, което Робърт Стедлър би сметнал за рационално? Искам да обърнете внимание, госпожице Тагарт, че тези, които крещят най-силно за разбитите си илюзии, за провала на добродетелта, за безсилието на разума и немощта на логиката, са тъкмо онези, които са постигнали пълния, точен, логичен резултат от идеите, които са проповядвали — толкова безмилостно логичен, че те не смеят да го назоват. В свят, в който се проповядва несъществуването на разума, моралната оправданост на управление с груба сила, наказването на компетентните в полза на некомпетентните, жертването на най-доброто заради най-лошото — в такъв свят най-добрите трябва да се обърнат срещу обществото и да се превърнат в най-смъртоносните му врагове. В такъв свят Джон Голт, човек с неоценима сила на ума, остава общ работник; Франсиско д’Анкония, чудодеен производител на богатство, става пройдоха, а Рагнар Данешолд, човек на просветлението, става човек на насилието. Обществото — и доктор Робърт Стедлър постигнаха всичко, което защитаваха. От какво могат да се оплачат? Че Вселената е ирационална ли? Нима?

Той се усмихна — усмивката му изразяваше безжалостната нежност на увереността.

— Всеки човек изгражда света си по свой образ и подобие — каза той. — Той има силата да избира, но не и силата да избяга от необходимостта да прави избор. Ако се откаже от тази сила, той се отказва и от статута си на човек, и смилащият всичко хаос на ирационалното е резултатът, който ще постигне в сферата си на съществуване — и то по свой собствен избор. Който съхрани и една мисъл, неувредена от отстъпки пред волята на другите, който въплъти и една клечка кибрит или малка градина, изработени като образи в съзнанието му — той е човек, и то само в тези рамки, които пък са единствената мярка за неговата добродетел. Те — той посочи учениците си — не правеха отстъпки. Това — посочи долината — е мярката за онова, което са съхранили, и онова, което са… Сега мога да повторя отговора на въпроса, който ми зададохте, защото знам, че ще го разберете напълно. Попитахте ме дали съм горд с това, в което са се превърнали тримата ми синове. По-горд съм, отколкото някога съм се надявал. Горд съм с всяко тяхно действие, с всяка тяхна цел, и с всяка ценност, която са избрали. И това, Дагни, е целият ми отговор.

Той произнесе малкото й име с бащински тон, беше казал последните две изречения, загледан не в нея, а в Голт. Тя видя как Голт му отвърна с открит поглед, останал неподвижен за миг, като знак за потвърждение. Сетне очите на Голт се преместиха към нейните. Тя го видя да я гледа така, сякаш носеше неизказана титла, която висеше в безмълвието помежду им, титла, която доктор Акстън й беше дал, но не беше изказал на глас, и която никой от другите не беше уловил — тя видя в очите на Голт искрица на развеселеност заради нейния шок, на подкрепа, и — невероятно — на нежност.

* * *

„Д’Анкония мед“ №1 беше малък прорез в лицето на планината, който изглеждаше така, сякаш нож беше направил няколко среза и бе оставил скална тераса, червена като рана, върху червеникавокафявия склон. Слънцето я обливаше. Дагни стоеше на края на пътеката, хванала ръката на Голт от едната страна, и тази на Франсиско от другата, а вятърът духаше в лицата им и политаше над долината, на две хиляди фута надолу.

Това, мислеше тя, докато гледаше мината, е историята на човешкото богатство, изписана върху планините: над прореза се бяха привели няколко борови дървета, изкривени от бурите, които бяха бушували в пущинака векове наред. Шестима мъже работеха по терасите и огромна маса сложни машини очертаваше деликатни линии в небето, повечето работа вършеха машините. Дагни забеляза, че Франсиско представя царството си колкото на нея, толкова и на Голт, ако не и повече.

Не си я виждал от миналата година, Джон… Чакай само да я видиш след година. Ще приключа отвън, само след няколко месеца, и после това ще е постоянната ми работа. Боже, не, Джон — каза той през смях в отговор на някакъв въпрос. Но внезапно тя улови особения му поглед — всеки път, щом се спреше върху Голт; беше същият, който беше видяла в очите му, когато стоеше в стаята й, стиснал здраво ръба на една маса, за да преживее непоносим момент: тогава изглеждаше така, сякаш вижда някого пред себе си. Бил е Голт, помисли си, образът на Голт му е помогнал да премине през това.

Някаква част от нея изпитваше неясен страх: усилието, което беше направил Франсиско в онзи момент, за да приеме загубата й и съперника си — като цена, която се изискваше заради неговата битка, — му беше струвало толкова много, че дори не беше в състояние да заподозре истината, която доктор Акстън вече беше отгатнал. Какво ще му причини, когато научи? — питаше се тя, и чу горчив глас, който й напомни, че вероятно никога няма да съществува подобна истина, която да научава.

Друга част от нея изпитваше неясно напрежение, докато гледаше как Голт наблюдава Франсиско: беше открит, прост, прям поглед, отстъпващ пред прямо чувство. Запита се с притеснение, което никога не беше назовавала или прогонвала напълно, дали това чувство ще го доведе до низините на себеотрицанието.

Но по-голямата част от ума й изглеждаше пометена от някакво огромно облекчение, сякаш се надсмиваше на всички съмнения. Погледът й продължаваше да се връща върху пътеката, по която бяха стигнали дотук, върху двете изтощителни мили криволичене, които се виеха като крехка спирала от пръстите на краката й до дъното на долината. С очите си продължаваха да ги проучват, а умът й препускаше към някаква своя цел.

Храстите, боровете и прилепналият по земята килим от мъх пълзяха отдолу, по гранитните издатини на зелените склонове. Мъхът и храстите постепенно изчезваха, но боровете продължаваха, проправяха си път нагоре по изтъняващи ивици, превръщаха се в точици — единични дървета, изправени върху голата скала към белите проблясъци на снега, в процепите под върховете. Тя гледаше към най-изобретателното минно оборудване, което някога беше виждала, после към пътеката, по която с мъка си пробиваха път копитата на мулетата и осигуряваха най-древната форма на транспорт.

— Франсиско — попита тя и посочи нагоре, — кой проектира машините?

— Те са просто адаптирани варианти на стандартно оборудване.

— Кой ги проектира?

— Аз. Нямаме излишни хора. Трябваше да компенсирам.

— Хабиш безотговорно купища работна сила и време, като пренасяш рудата си с мулета. Трябва да построиш релсов път до долината.

Тя гледаше надолу и не забеляза внезапно прикования в нея поглед и предпазливия оттенък в гласа му:

— Знам, но е толкова трудно, че производството на мината не може да го оправдае в момента.

— Глупости! Много по-просто е, отколкото изглежда. На изток има проход, където наклонът е по-малък, а камъкът е по-мек. Забелязах го по пътя насам, няма да са необходими толкова много завои — три мили коловоз или дори по-малко ще свършат работа.

Тя сочеше на изток и не забеляза напрежението, с което двамата мъже наблюдаваха лицето й.

— Имате нужда само от една теснолинейка… като първите железопътни линии… там са започнали първите железници — в мините, само че онова са били въгледобивни мини… Гледайте сега, виждате ли този хребет? Има достатъчно място за трифутов коловоз, няма да са необходими взривни работи или разширяване. Виждате ли лекия наклон в продължение на около половин миля? Това е около четирипроцентов наклон, всеки локомотив може да го изкачи — говореше бързо, ясно, уверено, осъзнавайки единствено радостта от това да изпълнява естествените си функции в естествения си свят, където нищо не можеше да бъде по-важно от това да намери решение на проблема. — Пътят ще се изплати за около три години. Мисля, по груба преценка, че най-скъпата част от работата ще бъдат две стоманени подпори, има и едно място, където може да се наложи да пробия тунел, но е само стотина фута, дори по-малко. Стоманените подпори ще ми трябват, за да прехвърля коловоза през онази клисура и да го докарам дотук, но не е толкова трудно, колкото изглежда. Дайте да ви покажа, имате ли листче?

Не обърна внимание колко бързо Голт извади бележник и молив и ги пъхна в ръцете й, тя ги грабна, сякаш очакваше да са там, сякаш даваше заповеди на строеж, където такива подробности не можеха да я забавят.

Нека само ви дам приблизителна представа за какво говоря. Ако забием диагонално пилони в скалата — тя скицираше набързо, действителната стоманена конструкция ще бъде дълга само шестстотин фута, ще отреже тази последна половин миля от спираловидните завои, мога да положа релсите за три месеца и… — Тя спря. Когато погледна нагоре към лицата им, пламъкът беше напуснал нейното. Тя смачка скицата и я хвърли настрани в червения прахоляк. — И за какво? — викна тя, а отчаянието избликна от нея за пръв път. — Да построя три мили коловоз и да изоставя трансконтиненталната система!

Двамата мъже я гледаха, по лицата им нямаше упрек, само израз на разбиране, почти състрадание.

— Съжалявам — тихо каза тя със сведени очи.

— Ако промениш мнението си — каза Франсиско, — ще те наема веднага. Или пък Мидас ще ти даде заем за пет минути, за да финансираш тази железница, ако искаш да я притежаваш.

Тя поклати глава.

— Не мога… — прошепна тя — още не… — Вдигна очи, уверена, че те познават същността на отчаянието й и че е безполезно да крие борбата си. — Опитах веднъж. Опитах да се откажа… Знам какво ще означава… Ще мисля за всяка положена траверса, за всеки клин… Ще мисля за другия тунел… и за моста на „Нат Тагарт“… Само да не бях чула за него! Да можех само да остана тук и никога да не разбера какво правят в компанията, никога да не науча накъде отива!

— Ще трябва да чуеш за това — каза Голт, безмилостният му, свойствен за него тон звучеше неумолимо, защото беше прост, лишен от всякаква емоционална стойност, с изключение на уважението към фактите. — Ще чуеш за всяка стъпка от последната агония на „Тагарт трансконтинентал“. За всяка катастрофа. За всеки спрян влак. За всяка изоставена линия. Ще чуеш за рухването на моста на „Тагарт“. Никой не остава в тази долина, освен по окончателен, съзнателен избор, основан на окончателно, съзнателно познаване на всеки факт, свързан с решението му. Никой не остава тук, като фалшифицира реалността по какъвто и да е начин.

Тя го погледна, изправила глава, знаейки какъв шанс отхвърля. Мислеше си, че нито един човек от външния свят би й казал това в този момент, мислеше си за кодекса, който обожаваше съшитите с бели конци лъжи като акт на милосърдие, и почувства пристъп на отвращение от него, видяла за пръв път цялата му грозота. Почувства и огромна гордост от непроницаемото, чисто лице на мъжа пред себе си, а той видя как тя се контролира строго по стиснатите й устни, макар те да бяха смекчени от напрежението на емоцията, докато тя отговаряше спокойно:

— Благодаря. Прав сте.

— Не е необходимо да ми отговаряте сега — каза той. — Ще ми кажете, щом решите. Има още седмица.

— Да — спокойно каза тя, — само още седмица.

Той се обърна, вдигна смачканата й скица, сгъна я прилежно я прибра в джоба си.

— Дагни — каза Франсиско, — когато претегляш решението си, мисли за първия път, в който се отказваш, ако искаш, но премисли всичко, свързано с него. В тази долина няма да се налага да се измъчваш, като поправяш покриви и строиш пътища, които не водят доникъде.

— Кажи ми — внезапно попита тя — как разбра къде съм тогава?

Той се усмихна.

— Джон ми каза. Разрушителят, помниш ли? Чудеше се защо разрушителят не е пратил никого след теб. Но го направи. Тъкмо той ме прати там.

— Той те е пратил?

— Да.

— Какво ти каза?

— Нищо особено. Защо?

— Какво каза? Помниш ли точните думи?

— Да, помня. Каза: „Ако искаш шанса си, ето го. Заслужил си го“. Помня, защото… — Той се обърна към Голт, леко и небрежно озадачен: — Джон, така и не разбрах защо го каза. Защо точно това? Защо това да е моят шанс?

— Имаш ли нещо против да не ти отговоря точно сега?

— Не, но…

Някой му махна от терасата на мината и той бързо се отдалечи, сякаш темата не заслужаваше повече внимание. Тя разбираше колко дълго време й е необходимо, за да обърне главата си към Голт. Знаеше, че и той я гледа. В очите му не можеше да прочете нищо друго, освен намек за присмех, като че той знаеше какъв отговор търси тя и че няма да го намери по лицето му.

— Дал сте му шанс, който вие сте искал сам?

— Аз нямаше да имам шанс, преди той да получи всеки възможен шанс.

— Как разбрахте, че го е заслужил?

— Разпитвах го за вас в продължение на десет години, всеки път, когато можех, по всеки възможен начин, от всякакъв ъгъл. Не той ми го каза — каза ми го начинът, по който говореше за вас. Не искаше да говори, но го правеше твърде охотно, едновременно охотно и колебливо, и тогава разбрах, че не е било само приятелство от детинство. Разбрах от колко много се е отказал заради стачката и колко отчаяно не се е отказал от него завинаги. Аз ли? Аз само го разпитвах за един от най-важните си бъдещи стачници, както съм го разпитвал и за мнозина други.

Намекът за присмех остана в очите му — той знаеше, че тя искаше да чуе това. Но това не беше отговорът на единствения въпрос, от който се боеше. Тя премести поглед от лицето му към приближаващата се фигура на Франсиско, без да крие повече от себе си, че внезапното, тежко, мрачно безпокойство беше страхът, че Голт може да хвърли и трима им в безнадеждната бездна на саможертвата. Франсиско се приближаваше, замислено вгледан в нея, сякаш претегляше някакъв въпрос, който запалваше дръзки искрици в очите му.

— Дагни, остава само седмица — каза той. — Ако решиш да се върнеш, ще ти бъде последната за дълго време напред. — В гласа му нямаше упрек или тъга, само някаква мекота, единственото доказателство за някаква емоция. — Ако си тръгнеш сега — о, да, все пак ще се върнеш, но няма да е скоро. А пък аз след няколко месеца ще дойда да живея тук за постоянно, така че ако ти си тръгнеш, няма да те видя пак, може би години наред. Искам да прекараш последната си седмица с мен. Искам да се пренесеш у дома. Като мой гост, нищо повече, без причина, освен това, че би ми харесало.

Каза го просто, сякаш нищо не можеше да се крие между тримата. Тя не видя и следа от учудване по лицето на Голт. Усети някакво бодване в гърдите, нещо твърдо, безразсъдно и почти злостно, което беше като неясна възбуда, която я хвърля в сляпо действие.

— Аз съм просто служител — каза тя със странна усмивка, гледайки Голт, — имам работа, която трябва да довърша.

— Няма да ви задържам — каза Голт и тя изпита гняв заради тона на гласа му — тон, който нямаше скрито значение и отговаряше единствено на буквалния смисъл на думите й. — Можете да напуснете по всяко време. От вас зависи.

— Не, не зависи. Тук съм затворник, не помните ли? Трябва да получавам заповеди. Нямам предпочитания, нямам желания, не мога да вземам решения. Искам вие да решите.

— Искате аз да реша?

— Да!

— Е, значи имате желание.

Ироничната нотка в гласа му идваше от неговата сериозност и тя продължи предизвикателно, без да се усмихва, сякаш го предизвикваше да продължи да се преструва, че не разбира.

— Добре. Това е, което искам!

Той се усмихна както човек се усмихва на сложните замисли на дете, които отдавна е прозрял.

— Много добре каза тя — но не се усмихна, когато се обърна към Франсиско: — Тогава — не!

Предизвикателство към противник, който беше най-строгият учител, бе всичко, което Франсиско беше прочел на нейното лице. Той вдигна рамене със съжаление, но с весел глас каза:

— Може би си прав. Ако ти не можеш да я спреш да се върне, никой не може.

Тя не чуваше думите на Франсиско. Беше поразена от невероятното облекчение, което я завладя при отговора на Голт, облекчение, което й подсказа колко дълбок е бил страхът, който я е помел по пътя си. Едва след като напълно осъзна какво е било толкова важно за нея в неговия отговор — знаеше, че ако беше отговорил иначе, това би разрушило идеята за долината. Искаше да се смее, да ги прегърне и двамата и да се смее с тях — празнувайки, сякаш вече нямаше значение дали ще остане тук, или ще се върне в света. Една седмица изглеждаше безкрайно дълго време, и едната, и другата посока изглеждаха окъпани в неизменна слънчева светлина, никаква битка вече не беше трудна, си мислеше, ако това беше същността на съществуването. Облекчението не дойде от това, че той не би се отказал от нея, нито пък от увереността, че ще победи — облекчението дойде от сигурността, че той винаги ще остане онова, което е.

— Не знам дали ще се върна в света, или не — трезво каза тя, но гласът й още трепереше от потиснатата мощ, която беше от чиста радост. — Съжалявам, че все още не съм в състояние да взема решение. Сигурна съм обаче в едно: няма да ме е страх да реша.

Франсиско прие внезапната ведрост на лицето й като доказателство, че инцидентът е бил маловажен. Но Голт разбра — той я погледна, а в очите му се четеше и развеселеност, и презрителен упрек. Не каза нищо, докато не останаха сами, тръгнали надолу по пътеката към долината. Тогава я погледна отново, веселието в очите му се беше изострило, и каза:

— Трябваше да ме подложите на изпитание, за да разберете дали ще падна до най-ниското стъпало на алтруизма ли?

Тя не отговори, но го погледна с открито, беззащитно съгласие. Той се разсмя и отклони поглед, а след няколко стъпки каза бавно, сякаш цитираше:

— Никой не остава тук, като фалшифицира реалността по какъвто и да е начин.

Част от силата на облекчението — мислеше си тя, докато вървеше мълчаливо до него — беше шокът от контраста: бе видяла внезапно, непосредствено, живо, сякаш я беше докоснала, точната картина на значението на саможертвата, ако те тримата я изпълнеха. Голт щеше да се откаже от жената, която иска, в името на приятеля си, подменяйки най-великото чувство, изваждайки него от реалността, а себе си от нейния живот — без значение каква би била цената за него или за нея; сетне щеше да мъкне остатъка от годините си през блатото на непостигнатото и неизпълненото. Тя щеше да се обърне за утеха към втория най-добър избор, имитирайки любов, която не чувства, готова да я имитира, тъй като волята й за самоизмама е основната предпоставка за саможертвата на Голт; сетне щеше да изживее годините си в безнадежден копнеж, приела, като облекчение за незарастваща рана, няколкото мига на уморена привързаност, плюс убеждението, че любовта е безсилна, а щастието не може да бъде намерено на Земята. Франсиско щеше да се бори с изплъзващата се мъгла на подменената реалност с живот, превърнат в лъжа от двама души, които му бяха най-скъпи, на които вярваше най-много, борейки се да разбере какво липсва на щастието му — надолу по крехкия ешафод на лъжата над бездната на откритието, че не той е човекът, когото тя обича, а е просто ненавистен заместител, нещо като пациент, който тя е приела от съжаление, нещо като патерица, а проницателността му щеше да се превърне в опасност, и просто щеше да отстъпи пред инертната глупост да защитава калпавата сграда на радостта си, да се бори, да се предаде и да потъне в ужасната рутина на убеждението, че постижението е невъзможно за човека… Така и тримата, които имаха всички дарове на съществуването, разпилени пред тях, щяха да свършат като озлобени нещастници, които крещят отчаяно, че животът е безизходица — безизходица заради това, че не са могли да направят нереалността реална.

Но тъкмо това е моралният кодекс на хората във външния свят, мислеше си тя, кодекс, който им нарежда да действат с предпоставката за слабостта, измамата и глупостта на другия — това беше рамката на живота им, същата тази битка в мъглата на преструвките и неразбраните неща, същото това вярване, че фактите не са солидни и окончателни, това състояние, в което, отрекли всяка форма на реалност, хората търсят опипом пътя си в живота, нереален и неоформен, и умират, без да са се раждали. Тук, мислеше си тя, докато гледаше надолу през зелените клони към блещукащите покриви в долината, се общува с хора, които са чисти и здрави като скали, и огромната душевна лекота на облекчението й идваше от увереността, че няма трудна битка, няма опасно решение на място, в което няма сумрачна несигурност, нито безформено извъртане на случайността.

— Хрумвало ли ви е някога, госпожице Тагарт — попита Голт с нехайния тон на абстрактна дискусия, но така, сякаш знаеше какъв ще бъде нейният отговор, — че няма конфликт на интереси между хората и в бизнеса, и в търговията и в най-личните им желания, стига да забравят ирационалното в представите си за възможното и да забравят разрушението в представите си за практичното? Няма конфликт, няма призиви за саможертва, никой не е заплаха за целите на другите, ако хората разберат, че реалността е нещо абсолютно, което не може да се фалшифицира, че лъжите не работят, че неспечеленото не може да се притежава, че незаслуженото не може да се дава, че разрушаването на стойност, която съществува, няма да придаде стойност на нещо, което я няма. Бизнесменът, който иска да спечели пазар, като задуши по-добрия конкурент, работникът, който иска дял от богатството на работодателя си, човекът на изкуството, който завижда на по-големия талант на съперника си — всички те искат факти, които не съществуват, и разрушението е единственото средство за осъществяване на желанието им. Ако го преследват, няма да постигнат пазар, богатство и безсмъртна слава, по-скоро ще разрушат производството, работата и изкуството. Желанието за нещо ирационално не може да се постигне, независимо дали жертвените животни го искат или не. Но хората няма да спрат да искат невъзможното и няма да забравят копнежа си по разрухата, докато саморазрушението и саможертвата им се проповядват като практични средства за постигане на нечие щастие. Той я погледна и добави бавно, при което лекото напрежение бе единствената промяна в безразличния тон на гласа му: — В моя власт е да постигна или разруша единствено собственото си щастие. Трябва да проявите повече уважение и към него, и към мен, и да не се плашите от онова, което ви притеснява.

Тя не отговори — чувстваше, че и една дума може да накара пълнотата на момента да прелее, просто се обърна към него с поглед, който признаваше, че е обезоръжена, по детски смирена, и който щеше да бъде извинение, ако не преливаше от радост. Той се засмя развеселен, разбрал, почти взел нейната страна в онова, което споделяха, и в знак на одобрение към онова, което тя чувстваше.

Продължиха мълчаливо, а на нея й се струваше, че това е един летен ден от безгрижната младост, която никога не беше преживяла, че просто се разхождат сред природата като двама души, които са свободни за удоволствието от движението и за слънцето — без нерешени грижи, за които да мислят. Чувството й за лекота се сливаше с безтегловното усещане да върви надолу, сякаш нямаше нужда от усилия, за да върви, а само за да се сдържи да не полети, и тя вървеше, борейки се със скоростта на движението, наведена назад, докато вятърът духаше в полата й като в платно, за да забави движението й.

Разделиха се в края на пътеката, той продължи напред за среща с Мидас Мълиган, а тя отиде в магазина на Хамънд със списък продукти за вечерята, сякаш това беше единствената й грижа на света. Негова съпруга, мислеше си, вслушвайки се в думата, която доктор Акстън не беше произнесъл, думата, която отдавна усещаше, но никога не беше произнасяла, от три седмици насам тя беше негова съпруга във всякакъв смисъл — освен в един — и този, последният, трябваше тепърва да се заслужи, но всичко останало беше реално и днес тя можеше да си позволи да го разбере, да го почувства, да живее с тази единствена мисъл за един — единствен ден.

Бакалските стоки, които Лорънс Хамънд беше подредил пред нея на полирания тезгях на магазина си, никога не бяха й се стрували като толкова блестящи предмети — погълната от тях, тя осъзнаваше само частично някакъв смущаващ елемент. Нещо не беше наред, но умът й беше твърде зает, за да го забележи. Схвана го едва когато видя Хамънд да спира за миг, да се мръщи и да поглежда нагоре към небето през отворената витрина.

— Мисля, че някой се опитва да повтори вашата каскада, госпожице Тагарт. — В мига, в който го изрече, тя разбра, че това е звук от самолет над тях и че го чуваше от известно време — звук, който не биваше да се чува в долината след първото число на месеца. Втурнаха се на улицата. Малкият сребърен кръст на самолета кръжеше над пръстена от върхове като блестящо водно конче, което всеки момент можеше да закачи върховете с крилете си.

— Какво си мисли, че прави? — каза Лорънс Хамънд. Пред вратите на магазините и по улицата бяха спрели хора, които зяпаха нагоре.

— Дали… очакваме някого? — попита тя и се учуди от притеснението в гласа си.

— Не — отвърна Хамънд. — Всеки, който има работа тук, си е тук. Той не звучеше притеснен, а суров и любопитен. Сега самолетът се беше превърнал в малка чертица — като сребърна цигара, която се стрелкаше към склоновете на планините — беше се снижил.

— Изглежда като частен моноплан — каза Хамънд, примигвайки на слънцето. — Не е военен модел.

— Екранът ще удържи ли? — попита тя с тон на отбранително възмущение пред наближаващ противник.

Той се разсмя.

— Да удържи ли?

— Ще ни види ли?

— Екранът е по-сигурен от подземно скривалище, госпожице Тагарт. Както вече трябва да знаете.

Самолетът се издигна и за миг беше само лек проблясък, като парче хартия, понесено от вятъра — вдигаше се несигурно, сетне отново слизаше в бързи спирали.

— Какво, по дяволите, се опитва да направи? — попита Хамънд. Очите й се стрелнаха към него.

— Търси нещо — каза Хамънд. — Какво?

— Има ли някъде телескоп?

— Ами да, на летището, но… — той тъкмо щеше да попита какво й става, но тя вече тичаше през улицата, по пътеката към летището, без да осъзнава, че тича, подтиквана от нещо, което нямаше нито време, нито кураж да назове. Намери Дуайт Сандърс при малкия телескоп в контролната кула — наблюдаваше внимателно самолета, озадачен и намръщен.

— Дай да го видя! — сопна се тя. Сграбчи металната тръба, притисна око о лещите, докато ръката й водеше бавно корпуса, следвайки самолета, след това ръката й спря, но пръстите й не се разтвориха и лицето й остана наведено над телескопа, притиснато към окуляра, когато той се наведе и видя, че лещата е притисната към челото й.

— Какво има, госпожице Тагарт?

Тя бавно вдигна глава.

— Да не би да е някой, когото познавате?

Тя не отговори. Побърза да излезе, стъпките й бяха бързи, но се движеше безцелно, на зигзаг, несигурно — не смееше да тича, но трябваше да избяга, да се скрие, не знаеше дали се бои да не бъде видяна от хората наоколо или от самолета отгоре — самолетът, чиито сребърни крила носеха номера на Ханк Риърдън.

Спря едва когато се спъна в един камък и забеляза, че е тичала. Беше на малка тераса сред скалите над летището, скрита от града, открита за небето. Изправи се, подпирайки се на гранитната стена, усети топлината на слънцето по скалата под дланите си, после се изправи, облегната на стената, неспособна да помръдне или да откъсне поглед от самолета.

Самолетът кръжеше бавно, спускаше се, после се издигаше отново, бореше се така, както се беше борила и тя, за да различи останките сред безнадеждна шир, осеяна с пукнатини и скали — изплъзваща се, неясна шир, която нито можеше да остави, нито да изследва добре. Той търсеше останките от самолета й, не беше се предал, и каквото и да му бяха стрували тези три седмици, каквото и да беше чувствал, единственото доказателство, което щеше да даде на света, и единственият му отговор беше непрекъснатото, настойчиво, монотонно бръмчене на двигателя, който носеше един крехък самолет над недостъпната планинска верига.

През блестящата яснота на летния въздух самолетът изглеждаше интимно близо, тя можеше да го види как се люлее от случайните течения и се подмята от повеите на вятъра. Тя можеше да го види и й се струваше невъзможно той да не може. Цялата долина лежеше под него, окъпана в слънце, блестяща, със стъклата по прозорците и зелените морави, които крещяха да бъдат видени — краят на измъченото му търсене, изпълнението на най-смелите му желания. Не останките от самолета и нейното тяло, а нейното живо присъствие и неговата свобода — всичко, което търсеше или някога беше търсил, сега лежеше открито пред него и го чакаше. Той можеше да го достигне, по правата линия надолу, през чистия въздух — беше негово и не искаше нищо, освен да бъде способен да го види.

— Ханк! — крещеше тя и размахваше ръце, давайки отчаяни сигнали. — Ханк!

Падна на скалата, разбрала, че няма как да го достигне, че няма власт да му даде способността да види, че никаква сила на Земята не може да пробие екрана, освен собствения му ум. Внезапно, за пръв път, тя усети, че екранът е не най-ефирната, а най-мрачната и абсолютна бариера в света.

Приведена към скалата, тя наблюдаваше с мълчаливо примирение безнадеждните кръгове на борбата на самолета, безнадеждния вик за помощ на двигателя му, вик, на който нямаше как да отговори. Самолетът се снижи рязко, но това беше само началото на последното му издигане, проряза права линия между планините и се изстреля в открито небе. Сетне, сякаш закотвен в езеро без брегове или изход, продължи да се стопява, докато изчезна от поглед.

Тя си помисли с горчиво състрадание колко много е пропуснал. Ами аз? — си помисли. Ако напуснеше долината, екранът щеше да се затвори също толкова плътно и за нея, Атлантида щеше да потъне под стена от лъчи, по-непробиваеми от дъното на океана, и тя също щеше да бъде оставена да се бори за онова, което не знаеше как да види, тя също щеше да се сражава с миражите и с първобитна варварщина, докато реалността на всичко, което някога беше желала, щеше да остане завинаги недостижима. Но онова, което я теглеше към външния свят, караше я да последва самолета, не беше образът на Ханк Риърдън — тя знаеше, че не може да се върне при него, дори да се върнеше в света — беше мисълта за куража на Ханк Риърдън и на всички онези, които още се бореха да оцелеят. Той не би се отказал да търси самолета й, след като всички други отдавна са се отчаяли, както не би се отказал от завода си, нито пък от която и да е цел, която е избрал и за която е останал поне малък шанс. Беше ли сигурна, че за света на „Тагарт трансконтинентал“ не е останал никакъв шанс? Беше ли сигурна, че условията на битката са такива, че да не иска да спечели? Хората от Атлантида бяха прави да изчезнат, ако знаеха, че не оставят нищо ценно след себе си, но докато не видеше, че не е останал нито един неизпробван шанс, нито една битка, която да не е провела, нямаше право да остава сред тях. Това беше въпросът, измъчвал я седмици наред, но тя не бе стигнала до отговор.

Лежа будна през цялата нощ, притихнала и неподвижна, следвайки — като инженер или като Ханк Риърдън — процеса на безстрастен, точен, почти математически анализ, без оглед на цената или чувствата. Агонията, която той преживяваше в самолета си, беше като тази, през която преминаваше тя в безмълвната си тъмна клетка, търсейки, но не откривайки отговор. Гледаше надписите по стените на стаята си, които едва личаха на слабата звездна светлина, но помощта, която тези мъже бяха призовали в най-тъмния си час, беше недостъпна за нея.

* * *

— Да или не, госпожице Тагарт?

Тя гледаше лицата на четиримата мъже в мекия полумрак на всекидневната на Мълиган: Голт, чието лице излъчваше ведрото и безстрастно внимание на учен; Франсиско, чието лице изглеждаше безизразно заради опита за усмивка, която можеше да посрещне и единия, или другия отговор; Хю Акстън, който беше благ и състрадателен; Мидас Мълиган, който беше задал въпроса без следа от злост в гласа си. Някъде, на две хиляди мили оттам, страницата на календара светеше над покривите на Ню Йорк с надпис „28 юни“ и изведнъж й се стори, че я вижда, сякаш висеше над главите им.

— Имам още един ден — твърдо каза тя. — Ще ме оставите ли да го преживея? Мисля, че стигнах до решението си, но не съм напълно уверена в него и имам нужда от цялата сигурност, която мога да събера.

— Разбира се — съгласи се Мълиган. — Всъщност имате време до вдругиден сутринта. Ние ще почакаме.

— Ще чакаме и след това — каза Хю Акстън, — макар и във ваше отсъствие, ако се наложи.

Тя стоеше до прозореца, обърната към тях, и за миг изпита задоволство при мисълта, че стои изправена, че ръцете й не треперят, че гласът й звучи също така контролирано, стабилно и безмилостно като техните — това я накара да се почувства свързана с тях.

— Ако някаква част от вашата несигурност — каза Голт — е конфликт между сърцето и ума ви, последвайте ума си!

— Помислете за причините, които ни карат да сме сигурни, че сме прави — продължи Хю Акстън, — но не и за факта, че сме сигурни. Ако не сте убедена, оставете нашата сигурност. Не се изкушавайте да замествате вашата преценка с нашата.

— Не разчитайте на нашето знание какво е най-добро за вашето бъдеще — каза Мълиган. — Ние наистина знаем нещо, но то не може да е най-доброто, докато и вие не го разберете.

— Не обръщай внимание на нашите интереси или желания — каза Франсиско. — Дължиш нещо единствено на себе си.

Тя се усмихна без тъга, но и без радост, при мисълта, че във външния свят никога не би получила такива съвети. И понеже знаеше колко отчаяно искат да й помогнат, след като никаква помощ не беше възможна, тя се почувства длъжна да ги успокои.

— Пробих си със сила път дотук — спокойно каза тя — и трябваше да понеса отговорност за последствията. Понасям я.

Наградата й беше да види усмивката на Голт, която беше почти като военно отличие. Когато извърна поглед, си спомни изведнъж за Джеф Алън, скитника на „Комет“, в мига, в който му се бе възхитила за това, че се беше опитал да й каже, че знае къде отива, да й спести товара на безцелността си. Усмихна се леко сега го преживяваше и от двете страни и знаеше, че няма по-низко и безполезно действие от това човек да хвърли върху друг товара на собствения си отказ от избор. Почувства странно спокойствие, почти увереност; знаеше, че това е вид напрежение, но напрежение с невероятна яснота. Улови се да мисли: тя работи добре под напрежение, с нея ще се работи добре — и осъзна, че мисли за самата себе си.

— Нека оставим това за вдругиден, госпожице Тагарт — предложи Мидас Мълиган. — Тази вечер сте още тук.

— Благодаря.

Остана до прозореца, докато те продължиха да обсъждат делата на долината, това беше заключителният разговор за месеца. Тъкмо бяха свършили вечерята, и тя си мислеше за първата си вечеря в този дом преди месец; носеше същото, което беше носила и тогава — сивия костюм, който беше част от кабинета й, а не селската пола, която беше толкова лесна за носене на слънце. Тази вечер съм още тук, мислеше си, а ръката й беше притисната властно в перваза.

Слънцето още не беше изчезнало отвъд планините, но небето беше равномерно синьо — дълбоко и мамещо, сливаше се със синевата на невидимите облаци, които бавно скриваха слънцето; само краищата на облаците се очертаваха с тънка пламтяща лента и изглеждаха като блещукаща, усукана мрежа от неонови лампи… като виещи се реки… като… като карта на железопътни линии, начертана с бял огън в небето.

Тя чу Мълиган да дава на Голт имената на онези, които не се завръщаха във външния свят.

— Имаме работа за всички тях — каза Мълиган. — Всъщност само десет-дванайсет души се връщат тази година, повечето за да приключат, да се оправят с онова, което притежават, и да дойдат тук за постоянно. Мисля, че това беше последният ни почивен месец, защото още преди края на следващата година всички ще живеем в долината.

— Добре — каза Голт.

— Ще се наложи, както вървят нещата навън.

— Да.

— Франсиско — каза Мълиган, — нали ще се върнеш след няколко месеца?

— Най-късно през ноември — отговори Франсиско. — Ще изпратя съобщение по късовълновия предавател, когато съм готов да се върна. Ще запалите ли отоплението у нас?

— Да — каза Хю Акстън. — И ще ти приготвя вечеря, когато се прибереш.

— Джон, приемам, че този път няма да се връщаш в Ню Йорк — каза Мълиган.

Голт го погледна за миг и отговори спокойно:

— Не съм решил още.

Тя забеляза уплашената бързина, с която Франсиско и Мълиган се наведоха напред и се вторачиха в него, както и колко бавно се премести върху него погледът на Хю Акстън — той не изглеждаше учуден.

— Не мислиш да се връщаш в ада за още една година, нали? — попита Мълиган.

— Напротив!

— Но, за Бога, Джон, защо?

— Ще ви кажа, щом реша.

— Но ти няма вече какво да правиш там. Стигнахме до всички, за които знаехме и за които можехме да се надяваме да узнаем. Списъкът ни е пълен, с изключение на Ханк Риърдън, а него ще го имаме до края на годината, и госпожица Тагарт, ако реши. Това е всичко. Работата ти е завършена. Няма какво повече да търсим навън, освен окончателното рухване, когато покривът падне върху главите им.

— Знам.

— Джон, когато това стане — твоята глава е единствената, която не искам да бъде там.

— Никога не се е налагало да се притеснявате за мен.

— Но нима не виждаш до какъв етап са стигнали? Само на крачка са от откритото насилие — по дяволите, дори са направили крачката и са я заявили отдавна! Но още миг, и ще видят пълната реалност на онова, което са направили, тя ще експлодира в проклетите им лица — просто, открито, сляпо, случайно и кърваво насилие, вилнеещо, поразяващо всичко и всички, без да подбира. Точно в средата на такова нещо не искам да те виждам.

— Мога да се грижа за себе си.

— Джон, няма причина да поемаш риск — каза Франсиско.

— Какъв риск?

— Мародерите се притесняват за хората, които изчезват. Подозират нещо. Точно ти не трябва да оставаш там. Винаги има шанс да открият кой си.

— Има шанс. Но не е голям.

— Но няма никаква причина да се поема рискът. Не е останало нищо, което аз и Рагнар да не можем да свършим.

Хю Акстън ги наблюдаваше мълчаливо, облегнат назад: лицето му носеше онзи напрегнат израз, който не беше нито горчивина, нито усмивка — израз, с който човек наблюдава някакво събитие, което го интересува, но лежи извън полезрението му.

— Ако се върна — каза Голт, — няма да е заради нашата работа. Ще бъде, за да спечеля единственото нещо, което искам от света за себе си, а не да свърша работата. От света не съм взел нищо и не съм искал нищо. Но има едно нещо, което още е там, което е мое и което няма да им дам. Не, не мисля да нарушавам клетвата си, нямам работа с мародерите, няма да съм от полза за никого там, няма да помагам нито на крадците, нито на неутралните, нито пък на стачкоизменниците. Ако отида, то ще е само заради самия мен, и не мисля, че рискувам живота си, но ако е така, сега съм свободен да го направя.

Той не я поглеждаше, но тя трябваше да се извърне и да се притисне в рамката на прозореца, защото ръцете й трепереха.

— Но, Джон — викна Мълиган и махна към долината, — ако нещо стане с теб, ние какво ще… — Той спря рязко, виновно.

Голт се разсмя.

— Какво щеше да кажеш?

Мълиган махна неясно с ръка, сякаш се оправдаваше за нещо.

— Нима щеше да кажеш, че ще умра като най-големия неудачник в света?

— Добре де — виновно каза Мълиган. — Няма да го кажа. Няма да кажа, че няма да се справим без теб — ще се справим, няма да те моля да останеш тук заради нас, дори не съм мислил, че ще се върна някога към тая гнусна стара молба, но, човече, какво изкушение е, почти виждам защо го правят хората. Знам, че каквото и да искаш, ако искаш да рискуваш живота си, няма какво повече да се каже, но си мисля само, че… Боже, Джон, такъв ценен живот!

Голт се усмихна.

— Знам. Точно за това не мисля, че го рискувам — мисля, че ще победя.

Франсиско мълчеше и гледаше напрегнато Голт — намръщен, учуден, сякаш не само че не е намерил отговор, а внезапно е зърнал въпрос.

— Виж, Джон — каза Мълиган, — тъй като не си решил дали ще заминаваш… Не си решил още, нали?

— Не, още не.

— Тъй като не си решил, ще ми позволиш ли само да ти напомня няколко важни неща?

— Давай!

— Страх ме е от случайните опасности — безсмислените, непредсказуеми опасности в един разпадащ се свят. Имай предвид физическите рискове от сложна машина, оставена в ръцете на слепи идиоти и побъркани от страх бъзливци. Помисли си само за железниците им — ще се подлагаш на риск, като с ужаса в тунела в Уинстън, всеки път, когато се качиш на влак, и ще има все повече подобни инциденти, които ще стават все по-бързо и по-бързо. Ще достигнат точката, в която няма да минава и ден без голяма катастрофа.

— Знам.

— Същото ще става и във всяка друга индустрия, където има машини — машини, с които те мислеха, че могат да заместят умовете ни. Самолетни катастрофи, експлозии на цистерни, пробиви в пещи, токови удари от далекопроводи, сблъсъци в метрото, паднали мостове — те ще видят всичко това. Самите машини, които направиха живота им толкова безопасен, сега ще го превърнат в постоянна заплаха.

— Знам.

— Знам, че знаеш, но помислил ли си за всеки детайл? Позволил ли си си да си го представиш? Виж точната картина на онова, в което искаш да влезеш, преди да решиш дали изобщо нещо може да оправдае това решение. Знаеш, че в градовете ще бъде най-зле. Градовете са създадени от железниците и ще си отидат с тях.

— Точно така.

— Когато линиите бъдат отрязани, Ню Йорк ще умре от глад само след два дни. Само толкова храна имат. Храни го континент с дължина три хиляди мили. Как ще пренасят храна до Ню Йорк? Чрез директиви и волски каруци? Но първо, преди да стане това, ще минат през цялата агония — намаляването на доставките, недостига, гладните бунтове, сляпото насилие насред растящата стагнация.

— Така е.

— Първо ще изгубят самолетите си, после автомобилите, сетне камионите, накрая и файтоните.

— Така е.

— Фабриките ще спрат, после пещите, после радиостанциите. После електрическата им система ще се срине.

— Така е.

— Има само един износен конец, който свързва континента. Ще има един влак на ден, после на седмица, после мостът на „Тагарт“ ще се срути и…

— Не, няма!

Това беше нейният глас и всички се обърнаха към нея. Лицето й беше бяло, но по-спокойно от онзи момент, в който за последен път им беше отговорила. Голт се изправи бавно на крака и наведе глава, сякаш приемаше присъда.

— Взехте решението си — каза той.

— Да.

— Дагни — каза Хю Акстън. — Съжалявам — говореше меко, с усилие, сякаш думите му се бореха и не успяваха да запълнят мълчанието в стаята. — Ще ми се да не виждам това да се случва. Бих предпочел всичко, но не и да те видя как оставаш тук поради липса на смелост да защитаваш убежденията си.

Тя разпери ръце — жестът изразяваше простота и прямота — и каза, обръщайки се към всички толкова спокойно, че можеше да си позволи да покаже емоция:

— Искам да знаете едно: щеше ми се да мога да умра след още един месец, само за да мога да го прекарам в тази долина. Толкова много исках да остана. Но ако съм решила да живея — не мога да напусна битката, която мисля, че именно аз трябва да водя.

— Разбира се — с уважение каза Мълиган, — стига още да мислите така.

— Ако искате да знаете коя е единствената причина, която ме връща там, ще ви я кажа: не мога да се насиля да изоставя на провала цялото величие на света, всичко, което беше мое и ваше, което е направено от нас и още си е наше по право, защото не мога да повярвам, че е възможно хората да откажат да видят, че могат да останат слепи и глухи за нас завинаги — при условие, че истината е на наша страна и техният живот зависи от това да я приемат. Те все още обичат живота си и това е непокварената останка от умовете им. Докато хората искат да живеят, аз не мога да изгубя битката си.

— А искат ли? — меко каза Хю Акстън. — Наистина ли искат? Не, не ми отговаряйте сега. Знам, че отговорът на този въпрос е най-труден за разбиране и за приемане от всички ни. Просто вземете този въпрос там, със себе си — като последна предпоставка, която трябва да проверите.

— Напускате ни като приятел — отбеляза Мидас Мълиган — и ние ще се борим с всичко, което направите, защото знаем, че грешите, но няма да обвиняваме вас.

— Ще се върнете — каза Хю Акстън, — защото вашата грешка е от незнание, а не от морално несъвършенство, не е отстъпление пред злото, а само последното действие, поради това, че сте жертва на собствената си добродетел. Ще ви чакаме и, Дагни, когато се върнете, ще сте открила, че никога не е било необходимо да има конфликт между желанията ви — такъв сблъсък на ценности като този, който понесохте толкова добре.

— Благодаря — отвърна тя и притвори очи.

— Трябва да обсъдим условията за вашето заминаване — каза Голт. Говореше безстрастно, като бизнесмен. — Първо трябва да ни дадете дума, че няма да разкриете тайната ни или каквато и да е част от нея — нито нашата кауза, нито нашето съществуване или това на долината, нито къде сте била през последния месец, на когото и да е във външния свят, по което и да е време и с каквато и да е цел.

— Давам ви думата си.

— Второ, никога не трябва да се опитвате да откриете тази долина отново. Не бива да идвате тук без покана. Ако нарушите първото условие, това няма да ви изложи на сериозна опасност. Ако нарушите обаче второто, ще ви изложи. Нашата политика не позволява да се оставяме на милостта на добрата воля на друг човек или на милостта на обещание, което не може да бъде изпълнено принудително. Нито пък можем да очакваме да поставите нашите интереси над собствените си. Тъй като вярвате, че поведението ви е правилно, може да дойде ден, в който да намерите за необходимо да доведете враговете ни в тази долина. Ние няма да ви предоставим възможност да го направите. Ще бъдете изведена оттук със самолет, с вързани очи, и то на достатъчно голямо разстояние, за да не сте в състояние да намерите отново пътя.

Тя наведе глава.

— Прав сте.

— Самолетът ви е поправен. Искате ли да го получите, като подпишете чек от сметката си в банката на Мълиган?

— Не.

— Тогава ще го задържим до момента, в който решите да платите. Вдругиден ще ви отведа с моя самолет на място извън долината и ще ви оставя в близост до друг транспорт.

Тя кимна.

— Добре.

Вече беше тъмно, когато напуснаха къщата на Мидас Мълиган. Пътят към къщата на Голт минаваше през долината, покрай дома на Франсиско, и тримата се прибраха заедно. Няколко осветени прозореца плуваха в мрака и първите поточета влага се стичаха бавно по стъклата, като отсенки от далечно море. Вървяха мълчаливо, но звукът от стъпките им, слети в един-единствен, равномерен ритъм, беше като реч, която трябваше да се улови, без да се въплъщава в друга форма. След известно време Франсиско каза:

— Нищо не се променя, само срокът се удължава, а последната отсечка винаги е най-трудна, — но все пак е последна.

— Надявам се — каза тя. След миг повтори тихо: — Накрая е най-тежко.

Обърна се към Голт.

— Може ли да помоля за нещо?

— Да.

— Ще ми позволите ли да тръгна утре?

— Щом искате.

Когато след известно време Франсиско заговори, сякаш се обръщаше към неизречения въпрос в нейния ум — гласът му звучеше като отговор:

— Дагни, и тримата сме влюбени — тя вдигна рязко глава към него — в едно и също нещо, независимо в каква форма е. Не се чуди защо не усещаш граници помежду ни. Ти ще бъдеш една от нас, докато си влюбена в релсите и локомотивите си, и те ще те върнат обратно при нас, без значение колко пъти ще губиш пътеката. Единственият човек, който не може да бъде спасен, е човекът без страст.

— Благодаря — меко каза тя.

— За какво?

— За… за начина, по който звучиш.

— Как звуча? Кажи го, Дагни.

— Звучиш… сякаш си щастлив.

— Щастлив съм — точно като теб. Не ми казвай какво чувстваш. Знам го. Но, виждаш ли, адът, който можеш да изтърпиш, е точно толкова голям, колкото е любовта ти. Адът, който аз не бих могъл да понеса, е да те видя безразлична.

Тя кимна мълчаливо — не можеше да определи като радостно нито едно от чувствата си — и все пак беше сигурна, че той е прав. Облачета влага плуваха пред луната, като дим, и в разливащото се сияние тя не можеше да различи израженията на лицата им, докато вървеше между тях. Единственото, което можеше да долови, бяха изправените силуети на телата им, ненарушимият ритъм на стъпките им и чувството, че иска това да продължи вечно — чувство, което не можеше да определи, но беше сигурна, че не е нито съмнение, нито болка. Когато се приближиха до хижата му, Франсиско спря, а ръката му, сочеща вратата, сякаш ги прегръщаше:

— Ще влезете ли за малко, нали е последната ни нощ заедно? Да пийнем за онова бъдеще, в което и тримата сме уверени.

— Така ли? — попита тя.

— Да, така е — потвърди Голт.

Тя погледна лицата им, когато Франсиско запали лампата в къщата. Не можеше да определи израженията им — в тях нямаше щастие или някаква подобна на радост емоция, бяха напрегнати и сериозни, но това беше искряща сериозност, си помисли тя, ако нещо подобно изобщо беше възможно, и странното сияние в нея и подсказваше, че и собственото й лице изглежда така. Франсиско взе три чаши от един шкаф, но спря, споходен от внезапна мисъл. Той сложи едната чаша на масата, после взе двата сребърни бокала на Себастиан д’Анкония и ги сложи до нея.

— Направо в Ню Йорк ли се връщаш, Дагни? — попита той със спокойния, непринуден тон на домакин, докато вадеше бутилка старо вино.

— Да — също така спокойно отговори тя.

— Аз летя за Буенос Айрес вдругиден — каза той, докато вадеше тапата. — Не съм сигурен дали ще се върна в Ню Йорк след това, но ако го направя, ще бъде твърде опасно за теб да ме виждаш.

— Не би ме притеснило — каза тя, — стига да не мислиш, че вече нямам право да те виждам.

— Така е, Дагни. Нямаш. Не и в Ню Йорк.

Той наливаше виното и погледна към Голт:

— Джон, кога ще решиш дали ще се връщаш, или ще останеш?

Голт погледна право в него, после като човек, който съзнава всички последствия от думите си, каза бавно:

— Аз реших, Франсиско. Връщам се.

Ръката на Франсиско спря. За известно време той виждаше единствено лицето на Голт. След това очите му се преместиха към нейното. Остави бутилката и без да отстъпва, изглеждаше като че самият му поглед се отдръпна, за да обхване и двамата.

— Ама разбира се — каза той. Изглеждаше, сякаш се е отдръпнал още по-далеч и сега вижда всичките минали години. Гласът му беше равен, обективен, достоен за мащаба на гледката.

— Знаех го още преди дванайсет години — каза той. — Знаех го още преди ти да го знаеш, и аз трябваше да мога да прозра онова, което и ти щеше да прозреш. В онази нощ, когато ни извика в Ню Йорк, си помислих, че — той говореше на Голт, но очите му се преместиха към Дагни — това е всичко… Всичко, което искаш, всичко, за което ни казваше да живеем или да умрем, ако се налага. Трябваше да разбера, че и ти ще си го разбереш. Нямаше как да е иначе. Стана така, както трябваше да стане. Беше ясно още тогава, преди дванайсет години. Той погледна Голт и се разсмя меко: — И твърдиш, че аз съм поел най-тежкия удар?

Той се обърна твърде бързо, после прекалено бавно довърши наливането на виното и напълни трите чаши на масата. Вдигна двата сребърни бокала, погледна ги за миг, после подаде единия на Дагни, а другия на Голт.

— Вземете ги — каза той. — Спечелихте си ги — и то неслучайно.

Голт пое бокала от ръката му, но сякаш го прие с очи, когато се спогледаха.

— Бих дал всичко да не беше така — каза той, — освен онова, което е отвъд даването.

Тя задържа бокала си, погледна Франсиско и му позволи да види как гледа Голт.

— Да — обади се тя сякаш в отговор. — Но аз не съм го спечелила, и онова, което ти вече си платил, го плащам сега. Не знам дали някога ще спечеля достатъчно, за да съм заслужила това, но ако адът е цената и мярката — тогава нека съм най-алчната от трима ни.

Отпиха. Тя стоеше със затворени очи, усещаше как виното се стича в гърлото й и разбра, че и за трима им това е най-измъченият — но и най-тържественият — момент, който някога са преживявали.

Не проговори на Голт, докато изминаваха последната отсечка от пътя до дома му. Дори не обръщаше глава към него, усещайки, че дори и един поглед би бил твърде опасен. Усещаше, в тяхното мълчание, спокойствието от пълното разбиране и напрежението, че не бива да назовават нещата, които разбират.

Но тя застана срещу него във всекидневната му, с пълното съзнание и увереност, че е права — увереност, че няма да се пречупи и сега е безопасно да говори. Каза безстрастно, нито с молба, нито победоносно, а просто сякаш установяваше факт:

— Връщате се обратно във външния свят, защото аз ще бъда там.

— Да.

— Не искам да го правите.

— Нямате избор по този въпрос.

— Отивате заради мен.

— Не, заради себе си.

— Ще ми позволите ли да ви видя там?

— Не.

— И няма да ви видя?

— Не.

— И няма да знам къде сте или какво правите?

— Няма.

— Ще ме наблюдавате ли както преди?

— Дори повече.

— Да ме защитите ли целите?

— Не.

— Какво тогава?

— Да бъда там в деня, в който решите да се присъедините към нас.

Тя го погледна внимателно, без да си позволи друга реакция, стремейки се само да намери отговор за първата част от отговора му, която не беше разбрала напълно.

— Всички други от нашите ще са се махнали — обясни той. — Ще бъде вече твърде опасно да остават. Аз ще остана като ваш последен ключ, преди вратата на долината да се затвори напълно.

— О! — Тя го преглътна, преди да се е превърнало в стон. После си върна безразличната дистанцираност и попита: — Ами ако ви кажа, че решението ми е окончателно и никога няма да се присъединя към вас?

— Това ще бъде лъжа.

— Ами ако сега реша, че искам да го направя окончателно и да държа на него, независимо от бъдещето?

— Независимо от бъдещите доказателства и убежденията, до които ще достигнете?

— Да.

— Това ще бъде по-лошо от лъжа.

— И сте уверен, че съм взела погрешно решение?

— Да.

— Вярвате ли, че човек трябва да отговаря за собствените си грешки?

— Да.

— Тогава защо не ме оставите да понеса последствията от моите?

— Правя го и ще ги понесете.

— Ако открия твърде късно, че искам да се върна в тази долина, защо трябва да понасяте риска и да държите вратата отворена за мен?

— Не трябва. Няма да го направя, ако нямам себична изгода.

— Каква себична изгода?

— Искам ви тук.

Тя затвори очи и сведе глава, открито признавайки поражението си — поражение в спора и в опита й да се изправи спокойно срещу пълния смисъл на онова, което напускаше. Сетне вдигна глава и, потънала в неговото откровение, го погледна, без да крие нито страданието, нито копнежа, нито спокойствието си, осъзнала, че и трите се съдържаха в погледа му.

Лицето му беше същото като в мига, когато го беше видяла обляно от слънце за пръв път: безмилостно ведро и непоколебимо проницателно, без болка, страх или вина. Помисли си, че ако можеше да остане и да го гледа — правите линии на веждите над тъмнозелените очи, извитата сянка, която подчертаваше формата на устата му, излятата му сякаш от метал кожа, която се виждаше зад отворената яка на ризата и небрежно спокойната поза на краката му — щеше да й се иска да прекара остатъка от живота си по този начин и на това място. В следващия миг осъзна, че ако желанието й се осъществи просто така, съзерцанието ще изгуби всякакъв смисъл, защото ще е предала всичко, което му придаваше стойност.

Сетне — не като спомен, а като преживяване на настоящето — тя преживя отново момента, в който беше стояла на прозореца в стаята си в Ню Йорк, загледана в обвития от мъглата град, към недостижимия силует на Атлантида, потънала някъде далеч, и разбра, че сега вижда отговора на въпроса на онзи момент. Усещаше не думите, които беше отправила към града, а онова неизразимо усещане, което ги беше породило: ти, когото винаги съм обичала и никога не открих, ти, когото очаквах да видя на края на релсите отвъд хоризонта… На глас каза:

— Искам да знаете едно. Започнах живота си, вярвайки в един абсолют — че е в моя власт да оформя света според най-висшите си ценности и че никога няма да го предам на по-нисък стандарт, без значение колко дълга или тежка ще е битката. Ти, чието присъствие винаги съм усещала по улиците на града, продължаваше да говори безмълвният глас в нея, и чийто свят исках да построя… — Сега знам, че съм се борила за тази долина — любовта ми към теб ме караше да продължавам, тъкмо тази долина смятах за възможна и не бих заменила за нищо по-малко, нито пък бих предала на безсмисленото зло — любовта и надеждата ми да те достигна и желанието да бъда достойна за теб в деня, когато застана срещу теб лице в лице. Връщам се, за да се боря за тази долина, да я освободя от подземното й съществуване, да спечеля полагащото й се по право място, да ви дам Земята наистина, след като вече е ваша по дух, и да ви срещна отново в деня, когато ще мога да ви предам целия свят. Или пък, ако се проваля, да остана в изгнание далеч от тази долина до края на живота си — но онова, което остане от живота ми, ще бъде все още твое, и аз ще продължа в твое име, въпреки че никога няма да произнеса това име, ще продължа да ти служа, въпреки че никога няма да победя, ще продължа, за да бъда достойна за теб за деня, в който ще те срещна, въпреки че това никога няма да се случи. Ще се боря за това, дори да трябва да се боря срещу вас, дори да ме проклинате като предател… дори да не ви видя никога вече.

Той беше стоял неподвижно, беше я слушал, без да промени изражението си, само очите му я следяха в потвърждение на това, че чува всяка нейна дума, дори и онези, които не беше произнесла. Отговори с все същия поглед, който сякаш изграждаше връзка, която все още не трябваше да се скъсва, гласът му отразяваше донякъде нейния, като сигнал от същия код, глас без знак от емоция, освен подчертаното накъсване на думите:

— Ако се провалите, както са се проваляли хората в търсенето на видение, което е трябвало да се осъществи, но е оставало завинаги недостижимо за тях, ако и вие като тях си помислите, че най-висшите ви ценности не трябва да бъдат достигани, а най-великите ви представи не трябва да се осъществяват — не проклинайте тази земя, както те са правили, не проклинайте съществуването. Видяхте онази Атлантида, която те са търсили, тя е тук, съществува, но човек трябва да влезе в нея гол и сам, без парцалите на лъжите през вековете, с най-чистата яснота на ума, не с невинно сърце, а с нещо, което е много по-рядко: с безкомпромисен разум, като единствено притежание и единствен ключ. Няма да влезете тук, преди да научите, че не е необходимо да убеждавате или да завладявате света. Когато го научите, ще видите, че през всички тези години на вашата битка нищо не ви е спирало да влезете в Атлантида и не е имало вериги, освен онези, които сте била готова да носите. През всичките тези години онова, което искахте да спечелите най-много, ви чакаше — той я погледна, сякаш отговаряше на неизречените, стаили се в ума й въпроси, — чакаше ви също така непреклонно, както вие се борехте, също така страстно и отчаяно, но с по-голяма увереност от вашата. Излезте навън и продължете битката си. Продължавайте да носите нежелани товари, да поемате незаслужени наказания и да вярвате, че можете да служите на справедливостта, като хвърляте собствения си дух на най-несправедливите мъчения. Но в най-лошите си и мрачни моменти си спомнете, че сте видели и друг свят. Спомнете си, че можете да го достигнете веднага щом решите да прозрете. Спомнете си, че ще ви чака и че е истински, възможен, ваш.

Сетне, обърнал глава, с все така ясен глас, но с очи, които сложиха край на връзката, той попита:

— В колко часа желаете да тръгнем утре?

— О…! Веднага щом ви е удобно.

— Тогава пригответе закуската в седем и в осем ще тръгнем.

— Добре.

Той бръкна в джоба си и й подаде малък, блестящ диск, който тя не успя да различи в първия момент. Той го пусна в дланта й: беше златна монета от пет долара.

— Последната част от заплатата ви за месеца — каза той.

Тя стисна монетата твърде силно, но отговори спокойно:

— Благодаря.

— Лека нощ, госпожице Тагарт.

— Лека нощ.

Не спа в часовете, които й оставаха. Седеше на пода на стаята с лице, притиснато към леглото, усещайки единствено присъствието му от другата страна на стената. От време на време се чувстваше така, сякаш е пред нея, сякаш седи в краката му. Така прекара последната си нощ с него.

* * *

Напусна долината както беше дошла, без да отнесе нищо, което трябваше да остане там. Остави малкото вещи, които беше придобила — селската си пола, една блуза, престилка, малко бельо, сгънати прилежно в едно чекмедже в скрина в стаята й. Погледна ги за миг, преди да затвори чекмеджето, с мисълта, че ако се върне, вероятно ще ги намери пак там. Взе със себе си единствено златната монета от пет долара и превръзката, която още стягаше ребрата й.

Слънцето докосваше върховете на планините и рисуваше блестящ кръг — като граница на долината, — когато се качи на самолета. Облегна се назад в седалката до него и видя лицето на Голт наведено над нея, както в мига, когато беше отворила очите си първата сутрин. Сетне затвори очи и усети как ръцете му слагат превръзката на очите й. Чу запалването на двигателя, но не като шум, а като вибрация от експлозия вътре в тялото си — само че тръпката беше далечна, сякаш човекът, който я изпитваше, щеше да бъде ранен, ако не беше толкова далеч. Не знаеше дали колелетата са се отделили от земята и дали самолетът е прекосил кръга от планински върхове. Лежеше неподвижно, пулсът на двигателя беше единствената й представа за пространство, сякаш се носеше в поток от звуци, които от време на време я разклащаха. Звука идваше от двигателя, от контрола на ръцете му върху щурвала; тя насочи вниманието си към това — всичко друго трябваше да се понесе, без да му се съпротивлява.

Лежеше неподвижно с протегнати напред крака, с ръце на облегалките, без да чувства някакво движение, дори и нейно, което да й дава представа за време, без пространство, без зрение, без бъдеще, в нощта на затворените си клепачи под натиска на превръзката, със съзнанието за присъствието му до нея като единствената неизменна реалност. Не говореха. Изведнъж тя каза:

— Господин Голт.

— Да.

— Не. Нищо. Просто исках да знам дали сте още тук.

— Винаги ще бъда тук.

Тя не знаеше в продължение на колко мили този спомен за звука от произнесените думи остана като неин единствен, малък ориентир, който се стопяваше в далечината и накрая изчезна. После й остана само неподвижността на неразчленимото настояще. Не знаеше дали е минал час или ден, когато усети движението надолу, което означаваше, че всеки момент ще се приземят или ще се разбият — и двете възможности й се струваха еднакви. Почувства удара на колелетата в земята като странно закъсняло усещане — като че измина някакъв отрязък от време, преди да го повярва. Усети разтърсващото движение, после рязкото спиране и тишината, а накрая — допира на ръцете му по косата си, докато махаше превръзката. Видя искряща слънчева светлина, ивица обгорели бурени, порасли към небето — нямаше планини, които да ги спират, видя изоставена магистрала и неясния силует на някакъв град на около миля разстояние. Погледна часовника си: преди четирийсет и седем минути все още беше в долината.

— Там ще намерите гара на „Тагарт“ — каза той и посочи града — и ще можете да вземете влак.

Тя кимна разбиращо. Той не я последва, докато слизаше на земята. Наведе се към отворената врата на самолета и двамата се спогледаха. Тя стоеше с лице към него, лекият вятър галеше косата й, линията на раменете й беше очертана от костюма на бизнес дама, сред безкрайността на празната прерия.

Той посочи с ръка на изток, към някакви невидими градове.

— Не ме търси там — каза той. — Няма да ме намериш, докато не ме поискаш такъв, какъвто съм. И когато ме поискаш — аз ще съм най-лесният за откриване човек.

Тя чу звука от вратата, която се затръшва зад него — стори й се по-силен от гърма на витлото, който го последва. Гледаше колелетата на самолета и следата от смачкани бурени зад тях. После видя ивица небе — между колелата и бурените. Огледа се. Над силуета на града в далечината беше надвиснала червеникава мараня и формите му сякаш се бяха изкривили под облак от ръжда. Над покривите се виждаха останки от срутен комин. Сухо, жълто парче стара хартия прошумоля леко в тревата до нея: беше вестник. Тя гледаше всички тези предмети с празни очи, неспособна да ги види като реални.

Вдигна очи към самолета. Видя как крилете му се смаляват в небето и увличат заедно с бялата диря звука от двигателя. Продължи да се издига като дълъг сребърен кръст, след това линията на движението му се насочи към хоризонта, машината се снижи леко, сетне сякаш спря да се движи — само се смаляваше. Тя я наблюдаваше като угасваща звезда, докато се смали до точица, сетне до искра, която вече не беше сигурна, че вижда. Когато забеляза, че целият простор на небето е осеян с такива искрици, вече знаеше със сигурност, че самолетът е изчезнал.