Айн Ранд
Атлас изправи рамене (28)

Глава XXVIII
Егоистът

— Това не беше реално, нали? — каза господин Томпсън.

Те стояха пред радиото, след като и последните нотки от гласа на Голт бяха затихнали. Никой не беше мръднал в последвалата тишина; стояха, гледаха радиото, сякаш чакаха. Но радиото беше вече само дървена кутия с няколко копчета и платнен кръг, опънат върху празен високоговорител.

— Като че ли го чухме — каза Тинки Холъуей.

— Неизбежно беше — допълни Чик Морисън.

Господин Томпсън беше седнал на една щайга. Бялото продълговато петно на нивото на лакътя му беше лицето на Уесли Мауч, който седеше на пода. Далеч зад тях, като остров в безкрайния полумрак на студиото, стоеше изоставен и напълно осветен салонът, приготвен за предаването им — полукръг от празни кресла под мрежа от мъртви микрофони на светлината на прожекторите, които никой не беше поел инициативата да угаси.

Очите на господин Томпсън се стрелкаха по лицата наоколо, сякаш търсеха някакви особени вибрации, които само той познаваше. Останалите се опитваха да го правят крадешком, като всеки се мъчеше да огледа останалите, без да им позволи да уловят собствения му поглед.

— Пуснете ме да изляза! — изпищя млад треторазреден асистент, изведнъж, без да се обръща към никого в частност.

— Я се стегни! — сопна се господин Томпсън.

Звукът от собствената му заповед и хълцащият стон на силуета, задържан някъде в мрака, като че ли му помогнаха да си възвърне познатата версия на реалността. Главата му се подаде малко повече между раменете.

— Кой позволи това да ста… — започна той да надига глас, но спря; вибрациите, които улови, бяха опасната паника на притиснати в ъгъла същества. — Какво разбрахте? — попита той вместо това. Отговор не последва. — Е? — И зачака. — Хайде, някой да каже нещо!

— Не трябва да го вярваме, нали? — викна Джеймс Тагарт, завирайки лицето си в господин Томпсън по начин, който беше почти заплашителен. — Нали?

Лицето му беше разкривено, чертите му изглеждаха безформени и мустаци от малки капчици блестяха между носа и устата му.

— Я по-кротко — несигурно каза господин Томпсън и се отдръпна малко от него.

— Не трябва да вярваме! — Гласът на Тагарт беше равен, настойчив, изпълнен с усилие да запази полусънищата. — Никой не го е казвал преди! Това е само един човек! Не трябва да вярваме!

— Спокойно — каза господин Томпсън.

— Защо е толкова сигурен, че е прав? Кой е той, че да се изправя срещу целия свят, срещу всичко, казвано някога векове и векове наред? Кой е той, че да знае? Никой не може да бъде сигурен! Никой не може да знае кое е правилно! Няма правилно!

— Млъквай! — изпищя господин Томпсън. — Какво се опитваш да…

Силният звук, който го спря, беше военен марш, който изскочи изведнъж от радиото — военният марш, прекъснат преди три часа, звучеше с познатото стържене на студиен запис. Отне им няколко секунди, за да го възприемат смаяни, докато бодрите, кънтящи звуци продължаваха да маршируват из тишината, звучейки гротескно и неуместно, като кикот на луд. Директорът на радиостанцията се подчиняваше сляпо на максимата, че не бива да има празно радиовреме.

— Кажете им да го спрат! — изкрещя Уесли Мауч и скочи на крака. — Ще накара слушателите да мислят, че ние сме разрешили тая реч!

— Проклет глупак! — викна господин Томпсън. — Да не предпочиташ хората да мислят, че не сме?

Мауч се закова на място и очите му се стрелнаха към господин Томпсън с възхитения поглед на аматьор към маестро.

Продължете програмата както обикновено! — нареди господин Томпсън. — Кажете им да продължават с каквито там програми са планирали за този час! Без специални изявления, без обяснения! Кажете им да продължават, все едно нищо не е станало!

Половин дузина от блюстителите на морала на Чик Морисън се втурнаха към телефоните.

— Запушете устите на коментаторите! Не им позволявайте да коментират! Изпратете съобщение до всяка станция в страната! Нека хората да се чудят! Не им позволявайте да мислят, че сме притеснени! Не им позволявайте да мислят, че това е важно!

— Не! — изкрещя Юджийн Лоусън. — Не, не, не! Не можем да създаваме у хората впечатлението, че одобряваме тази реч! Тя е ужасна, ужасна, ужасна! — Лоусън не плачеше, но гласът му беше недостоен — като на възрастен, който хлипа от безпомощна ярост.

— Че кой е казал нещо за одобрение? — тросна се господин Томпсън.

— Ужасна е! Неморална! Себична, безсърдечна, безмилостна! Това е най-порочната реч, произнасяна някога! Тя… ще накара хората да изискват да бъдат щастливи!

— Това е само реч — каза господин Томпсън не особено твърдо.

— Струва ми се — каза Чик Морисън в опит да звучи услужливо, — че хората с по-благородна духовна природа, знаете какво искам да кажа, хората с… ами… с мистични наклонности. — Той спря за миг, сякаш очакваше да го зашлевят, но никой не се помръдна, така че той повтори по-твърдо: — Да, с мистични наклонности, няма да обърнат внимание на тази реч. В крайна сметка логиката не е всичко.

— Трудовите хора няма да й обърнат внимание — намеси се Тинки Холъуей още по-услужливо. — Не звучеше като приятел на работниците.

— Жените в страната няма да й обърнат внимание — заяви Мама Чалмърс. — Мисля, че е установен факт, че жените не обръщат внимание на тия работи с разума. Те имат по-фини чувства. Можете да разчитате на жените.

— Можете да разчитате на учените — обади се доктор Саймън Причът. Всички се блъскаха напред, пламнали изведнъж от желание да говорят, сякаш бяха намерили тема, която можеха да обсъждат уверено. — Учените са достатъчно умни, за да не вярват в разума. Той не е приятел на учените.

— Той не е приятел на никого — каза Уесли Мауч, възвръщайки си донякъде самоувереността от това, че внезапно беше осъзнал нещо, — освен може би на едрия бизнес.

— Не! — ужасено викна господин Моуън. — Не! Не обвинявайте нас! Не го казвайте! Няма да говорите така!

— Как?

— Да казвате, че… че някой е приятел на бизнеса!

— Хайде да не вдигаме толкова шум за тази реч — предложи доктор Флойд Ферис. — Беше твърде интелектуална. Прекалено интелектуална за обикновения човек. Няма да има ефект. Хората са твърде тъпи, за да я разберат.

— Да — обнадеждено каза Мауч, — така е.

— Първо на първо — продължи доктор Ферис, — хората не могат да мислят. Второ на второ, не искат.

— А трето — каза Фред Кинън, — не искат да умрат от глад. И за това какво предлагате?

Като че ли беше произнесъл въпрос, който всички предшестващи мнения трябваше да предотвратят. Никой не му отговори, но всички сгушиха глави между раменете си и фигурите леко се приближиха — като малка групичка под тежестта на празното пространство в студиото. Военният марш бумтеше в тишината — с несломима веселост, като ухилен череп.

— Спрете го! — ревна господин Томпсън и махна към радиото. — Спрете проклетото нещо!

Някой му се подчини, но внезапната тишина беше по-лоша.

— Е? — попита накрая господин Томпсън, вдигайки колебливо очи към Фред Кинън. — Какво смятате, че трябва да направим?

— Кой, аз ли? — ухили се Кинън. — Аз не командвам това представление.

Господин Томпсън удари с юмрук по коляното си.

— Кажете нещо! — нареди той, но като видя Кинън да се извръща, добави: — Който и да е!

Нямаше доброволци.

— Какво трябва да направим? — крещеше той, осъзнавайки, че онзи, който отговори, ще поеме властта.

— Какво да направим? Не може ли някой да ни каже какво да направим?

— Аз мога!

Беше женски глас, но приличаше много на гласа, който бяха чули по радиото. Те се извърнаха към Дагни преди още тя да успее да пристъпи напред, излизайки от мрака зад групата. Когато го направи, лицето й ги изплаши — защото беше напълно лишено от страх.

— Аз мога — повтори тя към Томпсън. — Трябва да се предадете.

— Да се предадем? — с празен поглед повтори той.

— Свършено е с вас. Не виждате ли, че е свършено? От какво друго имате нужда, след това, което чухте? Предайте се и се разкарайте от пътя. Оставете хората да съществуват свободно — той я гледаше, без да възразява или да мърда. — Още сте живи, използвате човешки език, търсите отговори, разчитате на разума — още разчитате на разума, дяволите да ви вземат! Можете да разберете. Невъзможно е да не сте разбрали. Няма на какво да се преструвате, че се надявате, няма какво да искате, да спечелите, да откраднете, няма до какво да се доберете. Пред вас има само разрушение — разрушението на света и вашето собствено. Предайте се и се разкарайте!

Те слушаха напрегнато, но като че ли не чуваха думите й, като че се бяха заловили сляпо за нещо, което обаче единствено тя притежаваше: това, че е жива. Зад яростта в гласа й прозираше ликуващ смях, лицето й грееше, очите й сякаш посрещаха с радост някаква гледка, която се намираше на необозримо разстояние, така че блясъкът по челото й не изглеждаше като отражение на студиен прожектор, а като изгрев.

— Искате да живеете, нали? Махнете се от пътя, ако искате шанс. Оставете тези, които могат, да поемат нещата. Той знае какво да прави. Вие — не. Той е в състояние да създаде средствата за човешкото оцеляване. Вие не сте.

— Не я слушайте! — това беше толкова див вик на омраза, че те се отдръпнаха от доктор Робърт Стедлър, сякаш беше изказал на глас непризнатото вътре в тях. Лицето му изглеждаше така, както те се притесняваха, че ще изглеждат собствените им в уединението на мрака. — Не я слушайте! — викаше той, а очите му избягваха нейните, докато тя му отправи поглед, с който първо му се учуди, а после сякаш го погреба. — Или вашият живот, или неговият!

— Спокойно, професоре — каза господин Томпсън и го отблъсна с една ръка. Господин Томпсън следеше Дагни, сякаш някаква мисъл се бореше да си пробие път в ума му.

— Всички знаете истината — каза тя, — както и аз, както и всеки, който е чул Джон Голт! Какво още чакате? Доказателства? Даде ви ги. Факти? Около вас са. Колко трупа още възнамерявате да натрупате, докато се откажете — от оръжията си, от властта, от контрола и от цялата си долнопробна алтруистична вяра? Предайте се, ако искате да живеете. Откажете си, ако в мозъците ви е останало нещичко, което още да иска хората да оцелеят на тази земя!

— Ама това е предателство! — викна Юджийн Лоусън. — Това си е чиста проба предателство!

— Не сега — каза господин Томпсън. — Не изпадай в крайности.

— Ъ? — попита Тинки Холъуей.

— Ама… не е ли скандално? — учуди се Чик Морисън.

— Да не си съгласен с нея, а? — попита Уесли Мауч.

— Кой е казал, че съм съгласен? — каза господин Томпсън с изненадващо кротък тон. — Не избързвайте. Само не избързвайте. Няма вреда от това да чуем всички мнения, нали?

— Такива мнения ли? — попита Уесли Мауч, а пръстът му сочеше отново и отново към Дагни.

— Всякакви — кротко каза господин Томпсън. — Не бива да сме нетолерантни.

— Но това е предателство, разруха, нелоялност, себичност и пропаганда на едрия бизнес!

— Ами не знам — реагира господин Томпсън. — Трябва да бъдем отворени за всичко. Трябва да взимаме предвид гледната точка на всички. Тя може и да е права донякъде. Той знае какво да прави. Трябва да сме гъвкави.

— Да не искаш да кажеш, че си готов да се откажеш? — ахна Мауч.

— Да не прибързваме със заключенията — ядосано се сопна господин Томпсън. — Ако има нещо, което не мога да понасям, то това са хора, които привързват със заключенията. Другото нещо са интелектуалците в кулите си от слонова кост, които са се хванали за някаква любима своя теория и нямат никакво чувство за практическа реалност. Във времена като днешните на първо място трябва да сме гъвкави.

Той прочете удивление по всички лица наоколо — и по лицето на Дагни, и на останалите, но по различни причини. Той се усмихна, изправи се на крака и се обърна към Дагни.

— Благодаря ви, госпожице Тагарт — започна той. — Благодаря ви, че изказахте мнението си. Точно това искам да знам — че можете да ми вярвате и да говорите с мен напълно откровено. Ние не сме ваши врагове, госпожице Тагарт. Не обръщайте внимание на момчетата — разстроени са, но скоро ще слязат на земята. Не сме врагове нито на вас, нито на страната. Разбира се, правили сме грешки, и ние сме просто хора, но се опитваме да направим най-доброто, на което сме способни, за хората, наистина за всички, в тези трудни времена. Не можем да правим необмислени преценки и да взимаме изключително важни решения просто така, нали? Трябва да го вземем под внимание, да го обмислим, да го претеглим внимателно. Просто искам да помните, че не сме ничии врагове — разбирате това, нали?

— Казах, каквото имах да казвам — отговори тя и се отвърна от него, без да схваща значението на неговите думи и без да има сили да се опитва да го разбере. Обърна се към Еди Уилърс, който беше гледал мъжете наоколо с толкова голямо възмущение, че изглеждаше парализиран — сякаш мозъкът му крещеше: „Зло!“ и не можеше да мръдне към никаква друга мисъл. Тя посочи с глава вратата и той я последва послушно.

Доктор Робърт Стедлър изчака вратата да се затвори зад тях и се обърна към господин Томпсън.

— Проклет глупак! Знаеш ли с какво се заиграваш? Не разбираш ли, че това е въпрос на живот и смърт? Или ти — или той?

Леката тръпка, която премина по устните на господин Томпсън, беше презрителна усмивка.

— Странно поведение за професор. Изобщо не съм си мислел, че професорите избухват.

— Не разбираш ли? Не виждаш ли, че е или едното, или другото?

— И какво искаш да направя?

— Трябва да го убиеш.

Именно фактът, че доктор Стедлър не извика, а го каза тихо, студено, с напълно съзнателен глас, предизвика миг ледена тишина — като отговор от цялата стая.

— Трябва да го намерите — отново повиши глас доктор Стедлър. — Не трябва да оставите нито един камък необърнат, докато не го намерите и не го унищожите! Ако той оживее, ще унищожи всички ни! Ако той живее, ние няма да можем!

— И как да го намеря? — бавно и внимателно попита господин Томпсън.

— Аз… знам как. Мога да ви дам нишка. Наблюдавайте тая Тагарт. Пратете хора да наблюдават всяко нейно движение. Тя ще ви заведе при него, рано или късно.

— Откъде знаеш?

— Не е ли очевидно? Не е ли чист късмет, че не ви е зарязала отдавна? Нямате ли акъл да видите, че и тя е от ония?

Той не каза кои са ония.

— Даа — замислено каза господин Томпсън, — да, така е — той поклати глава с доволна усмивка. — Професорът май има право. Сложете опашка на госпожица Тагарт — нареди той и махна към Мауч. — Да я следят денонощно. Трябва да го намерим.

— Да, сър — безучастно каза Мауч.

— А като го намерите — напрегнато попита доктор Стедлър, — ще го убиете ли?

— Да го убием ли, идиот такъв? Та ние имаме нужда от него! — викна господин Томпсън.

Мауч изчака, но никой не рискува да зададе въпроса, който всички имаха наум, така че той се насили да произнесе вдървено:

— Не ви разбирам, господин Томпсън.

— Ох, теоретични интелектуалци! — раздразнено каза господин Томпсън. — Какво зяпате? Просто е. Който и да е, той е човек на действието. Освен това има и група за натиск: събрал е всички мозъци. Знае какво да прави. Ще го намерим и той ще ни каже. Ще ни каже какво да правим. Ще оправи нещата. Ще ни измъкне от дупката.

— Нас ли, господин Томпсън?

— Естествено. Теориите ви нямат значение. Ще сключим сделка с него.

— С него?

— Разбира се. Е, ще трябва да правим компромиси, ще трябва да направим някои отстъпки пред едрия бизнес, и на момчетата на благоденствието няма да им хареса, но какво пък — да знаете някакъв друг начин?

— Ама идеите му…

— Кой го е грижа за идеите му?

— Господин Томпсън — задавено каза Мауч. — Аз… боя се, че той е човек, който не е отворен за сделка.

— Няма такива хора — каза господин Томпсън.

* * *

Студеният вятър блъскаше потрошените табели над витрините на изоставените магазини по улицата пред радиото. Градът изглеждаше необичайно спокоен. Далечният тътен на трафика беше по-слаб от обикновено и караше вятъра да звучи по-доловимо. Празните тротоари се простираха в мрака; няколко самотни фигури стояха и си шепнеха на групички под редките улични лампи.

Еди Уилърс не проговори, докато не отминаха на няколко пресечки от радиото. Той спря рязко, когато стигнаха до изоставен площад, където високоговорителите, които никой не се беше сетил да изключи, предаваха домашна комедия — пискливите гласове на съпруг и съпруга, които се караха за срещите на отрочето си — на празен паваж, обграден от неосветени фасади. Отвъд площада няколко светли точки, пръснати вертикално над двайсет и пет етажната граница на града, намекваха за далечна, издигаща се форма — сградата на „Тагарт“. Еди спря и посочи сградата с треперещ пръст.

— Дагни! — извика той и после неволно снижи глас. — Дагни — прошепна той, — аз го познавам. Той… работи там… там… — той продължаваше да сочи сградата с невярваща безпомощност. — Той работи за „Тагарт трансконтинентал“…

— Знам — отговори тя с безжизнено монотонен глас.

— Общ работник… най-обикновен общ работник…

— Знам.

— Аз говорех с него… Години наред… в закусвалнята на терминала… Той ми задаваше въпроси… всякакви въпроси за компанията, а аз — Боже, Дагни, дали защитих компанията или помогнах да се разруши?

— И двете. Нито едно от двете. Вече няма значение.

— Можех да си заложа живота, че той обича железницата!

— Обича я.

— Но я разруши.

— Да.

Тя стегна яката на палтото си и продължи срещу вятъра.

— Говорих с него — след малко каза той. — Лицето му… Дагни, не ми изглеждаше като никое друго, то… показваше, че разбира толкова много… Радвах се всеки път, когато го виждах там, в закусвалнята… Просто говорех… Не мисля, че осъзнавах как ми задава въпроси… но го правеше… толкова много въпроси за компанията и… за теб.

— Питал ли те е някога как изглеждам, докато спя?

— Да… Да, пита ме… Бях те заварил веднъж заспала в кабинета и когато го споменах, той… — той спря, сякаш внезапна връзка беше паднала с трясък на мястото си в ума му. Тя се обърна към него на светлината на една улична лампа, като потвърждение на мисълта му. Той затвори очи.

— Боже, Дагни — прошепна той. Продължиха да вървят мълчаливо. — Вече си е тръгнал, нали? От терминала на „Тагарт“, искам да кажа.

— Еди — каза тя с внезапно потъмнял глас, — ако цениш живота му, никога не задавай този въпрос. Не искаш да го намерят, нали? Не им давай никакви следи. Дори не прошепвай и дума на когото и да е, че го познаваш. Не се опитвай да разбереш дали работи още на терминала.

— Искаш да кажеш, че е още там?

— Не знам. Знам само, че може и да е.

— Сега?

— Да.

— Още?

— Да. Мълчи си, ако не искаш да го убиеш.

— Мисля, че си е тръгнал. Няма да се върне. Не съм го виждал от… от…

— Откога? — остро попита тя.

— От края на май. От нощта, когато тръгна за Юта, помниш ли? — той спря за момент, сякаш споменът за срещата през онази нощ и пълното разбиране на значението й го поразиха едновременно. Той продължи с усилие: — Видях го в онази нощ. Оттогава не съм… Чаках го в закусвалнята… Така и не се върна.

— Не мисля, че ще ти позволи да го виждаш сега, ще се държи на разстояние. Но не го търси. Не разпитвай.

— Странно. Дори не знам какво име е използвал. Беше Джони… нещо си, или…

— Беше Джон Голт — каза тя с лек, безрадостен смях. — Не гледай във ведомостта на терминала. Името е още там.

— Просто така? През всичките тези години?

— Дванайсет години. Просто така.

— И сега още е там?

— Да.

След миг той каза:

— Знам, че това не доказва нищо. Службата по личния състав не е съкратила и едно име от ведомостта от влизането в сила на Директива 10–289. Ако някой напусне, дават името и работата му на някой гладен техен приятел, вместо да го докладват на Комисията по унификация.

— Не разпитвай службата по личния състав или която и да е. Не привличай внимание към името му. Ако започнем да го търсим, някой може да се зачуди. Не го търси. Не прави никакви движения по посока към него. И ако случайно го зърнеш някога, дръж се така, сякаш не го познаваш.

Той кимна. След малко каза тихо, напрегнато:

— Не бих им го предал, дори и за да спася компанията.

— Еди…

— Да?

— Ако някога го зърнеш, кажи ми.

Той кимна. След две пресечки я попита спокойно:

— Скоро ще напуснеш и ще изчезнеш, нали?

— Защо говориш такива неща? — беше почти вик.

— Нали?

Тя не отговори веднага; когато го направи, звук на отчаяние се долавяше в гласа й, въплътен единствено в пресилената му монотонност:

— Еди, ако напусна, какво ще стане с влаковете на „Тагарт“?

— Няма да има влакове на „Тагарт“ до една седмица. Може би и по-малко.

— Няма да има правителство от разбойници след десет дни. После хора като Къфи Мийгс ще разкъсат последните останали релси и локомотиви. Да изгубя ли битката, като пропусна да изчакам само още миг? Как да я оставя да изчезне, та това е „Тагарт трансконтинентал“, Еди, да изчезне завинаги при условие, че едно последно усилие може да я задържи? Изтърпях толкова дълго, мога да изтърпя още малко. Само още малко. Не помагам на бандитите. Нищо не може да им помогне вече.

— Какво ще правят?

— Не знам. Какво могат да направят? Свършено е с тях.

— И аз така мисля.

— Не ги ли видя? Те са мизерни, паникьосани плъхове, които бягат, за да спасят живота си.

— Има ли значение за тях?

— Кое?

— Животът им.

— Още се борят, нали? Но са свършени и го знаят.

— Действали ли са някога съобразно с това, което знаят?

— Ще трябва. Ще се предадат. Няма да трае още дълго. А ние ще сме тук, за да спасим каквото е останало.

* * *

„Господин Томпсън желае да се знае — гласяха официалните съобщения на сутринта на 23 ноември, — че няма причини за безпокойство. Той моли обществеността да не бърза да си извлича прибързани заключения. Трябва да запазим дисциплината си, морала, единството и чувството си за либерална толерантност. Необичайната реч, която някои от вас може да са чули по радиото снощи, беше подтикващ към размисъл принос към нашите идеи за световните проблеми. Трябва да се отнесем към нея трезво, като избягваме крайностите на пълно осъждане или безразсъдно приемане.

Трябва да я разглеждаме като една от многото гледни точки в нашия демократичен форум на общественото мнение, който, както показаха събитията от снощи, е отворен за всички. Истината, каза господин Томпсън, има много страни. Трябва да останем безпристрастни“.

„Мълчат“, написа Чик Морисън като обобщение на доклад от един от репортерите си, които беше пратил на мисия, наречена „Измерване на обществения пулс“. „Мълчат“, написа и на следващия доклад, после на още и още. „Мълчание“, написа той, намръщен неловко, в обобщение на доклада си до господин Томпсън. „Хората като че ли мълчат“.

Пламъците, които се издигнаха в една зимна нощ и погълнаха един дом в Уайоминг, бяха невидими за хората в Канзас, които наблюдаваха люлеещ се червен отблясък на хоризонта в прерията, причинен от пламъците, които погълнаха една ферма, а този отблясък не беше отразен от прозорците на една улица в Пенсилвания, където виещите се червени езици бяха отражение от пламъците, които поглъщаха фабрика. Никой не спомена на следващата сутрин, че тези пламъци не са избухнали случайно и че собствениците на трите места бяха изчезнали. Съседите ги наблюдаваха без коментар — но и без учудване. Няколко къщи бяха открити изоставени на случайни места из страната, някои заключени и празни, други отворени и с изнесена покъщнина, но хората наблюдаваха мълчаливо и пристъпваха тежко на път за работа, малко по-бавно от обикновено, сред повеите на снега по занемарените улици в лабиринта на ранния утринен полумрак.

После, на 27 ноември, един лектор на политически митинг в Кливлънд беше пребит и трябваше да се измъква по тъмните алеи. Мълчаливата му публика изведнъж се беше оживила, когато беше извикал, че причината за всичките им проблеми е себичната им грижа за собствените им проблеми.

На сутринта на 29 ноември работниците в една фабрика за обувки в Масачузетс бяха учудени, когато влязоха в цеховете и не намериха бригадира. Но те заеха местата си и започнаха да вършат обичайната си работа, да подават кожа на гилотините, да сгъват кутии на конвейера, чудейки се защо часовете минават, а не се виждат никакви нито бригадирът, нито управителят, нито директорът или президентът на компанията. Едва на обяд откриха, че кабинетите на фабриката са празни.

— Проклети канибали! — изпищя една жена насред препълнено кино и избухна в истерични хлипове, а публиката не показа и следа от учудване, сякаш тя пищеше вместо всички тях.

„Няма причини за безпокойство — гласеше официалното съобщение на 5 декември. — Господин Томпсън желае да съобщи, че е готов да преговаря с Джон Голт за начините и средствата за постигане на бързо решение на проблемите. Господин Томпсън моли настоятелно хората да проявят търпение. Не бива да се притесняваме, не бива да се съмняваме, не бива да се обезсърчаваме“.

Санитарите в една болница в Илинойс не се учудиха, когато им докараха мъж, пребит от по-големия си брат, който го беше издържал цял живот: по-младият му се беше разкрещял с обвинение в себичност и алчност… Също както санитарите в една Ню йоркска болница не показаха учудване при случая с жена, която беше дошла със счупена челюст: бе я зашлевил един напълно непознат, който я беше чул да нарежда на петгодишния си син да даде най-хубавата си играчка на децата на съседите.

Чик Морисън се опита да направи турне, за да укрепи морала в страната с речи за саможертвата за общото благо. Още на първата спирка го засипаха с камъни и трябваше да се върне във Вашингтон.

Никой не беше им присъждал титлата „по-добрите“, нито пък беше спирал за миг, след като го каже, за да осъзнае значението й, но всички знаеха — всеки в собствената си общност, квартал, офис или магазин, съгласно някакви собствени, неизказани критерии — кои ще са онези, които рано или късно няма да се появят на поста си и ще изчезнат мълчаливо в търсене на някакви непознати граници. Хората, чиито лица бяха по-непроницаеми от другите, чиито очи бяха по-прями, чиято енергия беше по-морална и им даваше сили да издържат, хората, които сега се изплъзваха един по един от всяко кътче на страната — на страната, която сега бе като далечен роднина на онова, което някога е било истинска слава, смазана от хемофилия, губеща най-здравата си кръв, която изтичаше от неизлечима рана.

— Но ние сме готови да преговаряме! — викаше господин Томпсън на асистентите си, докато нареждаше специалното съобщение да се повтаря по всички радиостанции по три пъти на ден. — Готови сме да преговаряме! Ще го чуе! Ще отговори!

Специални агенти получиха нареждане да слушат денонощно радиоприемници, настроени на всяка известна честота и да чакат отговор от непознатата станция. Отговор не последва. Празни, безнадеждни, несъсредоточени лица се срещаха все по-често по улиците на градовете, но никой не можеше да разбере значението им. Както някои хора бягаха с телата си в подземията на ненаселените места, така други можеха да спасят единствено душите си и бягаха в подземията на умовете си. И никаква сила на земята не можеше да установи дали празните им, безразлични очи бяха щитове пред скрити съкровища в шахти, които никога повече нямаше да бъдат разкопани, или просто представляваха дупки в празнината — очи на паразити.

— Не знам какво да правя — каза помощник-управителят на една петролна рафинерия, отказвайки да приеме работата на управителя, който беше изчезнал, а агентите на Комисията по унификация не можеха да кажат дали лъже, или не. Само един намек за прецизност в тона на гласа му и отсъствието на извинение или срам ги караше да се чудят дали е бунтовник или глупак. Беше опасно да му се поверява насила работата и в единия, и в другия случай.

— Дайте ни хора! — молбата започваше да кънти все по-силно пред Комисията по унификация, от всички кътчета на страната, опустошена от безработица, и нито молителите, нито комисията дръзваха да добавят опасните думи, които тя предполагаше: „Дайте ни способни хора!“ Имаше опашки от чакащи за местата на портиерите, мазачите, носачите и помощник-келнерите за години напред, но нямаше кой да кандидатства за местата на директорите, мениджърите, управителите, инженерите.

Експлозиите в петролните рафинерии, катастрофите на дефектни самолети, пукнатините в пещите, сблъсъците на влакове и слуховете за пиянски оргии в кабинетите на новоназначените директори караха членовете на комисията да се страхуват от хората, които кандидатстваха за отговорните позиции.

„Не се отчайвайте! Не се предавайте! — повтаряха официалните съобщения на 15 декември, както и през всеки следващ ден. — Ще постигнем съглашение с Джон Голт. Ще го накараме да ни води. Той ще реши всичките ни проблеми. Ще накара нещата да работят. Не се предавайте! Ще доведем Джон Голт!“

Награди и почести се предлагаха на кандидатите за ръководни постове, после на бригадирите, после на опитните механици, после на всеки, който беше готов на усилие, за да заслужи повишение: увеличаване на заплатата, бонуси, данъчни облекчения и медал, измислен от Уесли Мауч, който трябваше да се казва „Орден на обществения благодетел“. Това не доведе до резултати. Парцаливите хора слушаха предложенията за материални придобивки и се отвръщаха с апатично безразличие, защото бяха изгубили самата идея за ценност. Онези, които мереха обществения пулс, мислеха с ужас, че това са хора, на които не им се живее, или поне не им се живее в настоящите условия.

„Не се отчайвайте! Не се предавайте! Джон Голт ще реши проблемите ни!“ — викаха гласовете по радиото в официалните съобщения, които отекваха в тишината на падащия сняг или в неотоплените домове.

— Не им казвайте, че не сме го намерили! — викаше господин Томпсън към асистентите си. — Но, за Бога, кажете им да го намерят!

На цели банди от момчетата на Чик Морисън им бяха възложили задачата да разпространяват слухове: половината от тях раздухваха историята, че Джон Голт е във Вашингтон и разговаря с ръководителите на правителството, докато другите разправяха, че правителството ще даде петстотин хиляди долара за информация, която би помогнала да бъде открит Джон Голт.

— Не, няма и следа — каза Уесли Мауч на господин Томпсън в обобщение на докладите от специалните агенти, разпратени да проверят всеки, на име Джон Голт, из цялата страна. — Мърлява групичка са. Има един Джон Голт, който е професор по орнитология, осемдесетгодишен, има един пенсиониран зарзаватчия с жена и девет деца, има един общ работник в железниците, който работи едно и също от дванайсет години, има и още подобен боклук.

„Не се отчайвайте! Ще намерим Джон Голт!“ — гласяха официалните съобщения денем, но нощем, на всеки час, по тайна, официална заповед, късовълнови предаватели излъчваха призив в празното пространство: „Обади се, Джон Голт! Обади се, Джон Голт! Слушаш ли, Джон Голт? Искаме да преговаряме. Искаме да говорим с теб. Кажи ни къде си и къде можем да те намерим. Чуваш ли ни, Джон Голт?“ Нямаше отговор.

Снопчетата обезценени хартиени пари ставаха все по-големи в джобовете на народа, но имаше все по-малко неща, които да се купят с тези пари. През септември бушел жито струваше единайсет долара; през ноември — трийсет; през декември — сто, а вече наближаваше цена от двеста долара, докато печатницата на правителствения монетен двор се надпреварваше с гладната смърт — и губеше надпреварата.

Когато работниците от някоя фабрика пребиеха бригадира си и разбиеха машините в пристъп на отчаяние, срещу тях не можеха да се вземат никакви мерки. Арестите бяха безполезни, затворите бяха пълни, полицаите намигаха на затворниците и ги оставяха да избягат, още по пътя към затвора — хората просто извършваха движенията, подходящи за съответния моменти, без мисъл за следващия момент. Никакви действия не можеха да се предприемат, когато тълпи гладни хора нападаха складове в покрайнините на градовете. Нищо не можеше да се направи, когато наказателните роти се присъединяваха към хората, които бяха изпратени да накажат.

„Слушаш ли, Джон Голт? Искаме да преговаряме. Може да се съгласим с условията ти… Слушаш ли?“

Шепнешком се разправяха слухове за покрити каруци, които пътуват нощем покрай изоставените коловози, и за тайни селища, въоръжени, за да устояват на нападенията на ония, които наричаха „индианците“ — всякакви грабещи диваци, били те бездомни тълпи или правителствени агенти. От време на време се виждаха светлини на далечния хоризонт на прерията, по хълмовете, по планинските склонове, където нямаше сгради. Но нито един войник не можеше да бъде убеден да издири източниците на тези светлини.

По вратите на изоставените къщи, по порталите на рушащите се фабрики, по стените на правителствените сгради се появяваха от време на време, нарисувани с тебешир, с боя, с кръв, извити доларови знаци.

„Можеш ли да ни чуеш, Джон Голт? Прати ни съобщение. Назови условията си. Ще се съгласим на всякакви условия. Чуваш ли ни?“ Нямаше отговор.

Стълбът червен дим, който избухна в небето в нощта на 22 януари и остана необичайно неподвижен за миг, като тържествен мемориален обелиск, а после се залюля в небето, като прожектор, който изпраща неразбираемо съобщение, и изчезна също така изведнъж, както се беше появил, беляза края на „Риърдън Стийл“, но обитателите на района не го знаеха. Научиха го през следващите нощи, когато те — същите, които бяха проклинали завода заради дима, изпаренията, саждите и шума — погледнаха навън и вместо пулсиращата от живот светлина на познатия им хоризонт, видяха единствено черна празнота.

Заводът беше национализиран като собственост на дезертьор. Първият носител на титлата „народен управител“, назначен да управлява завода, беше човек от фракцията на Орън Бойл, дундест хрантутник на металургията, който искаше единствено да следва служителите си и същевременно да изпълнява механично движенията на началник. Но в края на месеца, след твърде много сблъсъци с работниците, твърде много случаи, в които единственият му отговор беше, че не е могъл да направи нещо, след твърде много неиздадени заповеди, твърде много телефонен натиск от приятелчетата му, той беше помолил да го преместят на друга позиция. Фракцията на Орън Бойл се разпадаше, откакто господин Бойл беше преместен в почивна станция, където лекарят му му беше забранил всякакъв контакт с бизнеса и му бе наредил да плете кошници като трудова терапия. Вторият „народен управител“, изпратен в „Риърдън Стийл“, беше от фракцията на Къфи Мийгс. Той носеше кожени гамаши и използваше лосиони за коса с парфюм, беше дошъл на работа с пистолет на кръста, викаше наляво и надясно, че дисциплината е основната му цел и че, Господ му е свидетел, ще я постигне, иначе лошо. Единственото видимо приложение на дисциплината беше заповедта му, която забраняваше всякакви въпроси.

След седмици трескава дейност на застрахователните компании, на бригадирите, линейките и екипите за първа помощ, които се отзоваваха на серия от необясними инциденти, „народният управител“ изчезна една сутрин, след като беше продал и изпратил на различни гангстери в Европа и Латинска Америка повечето кранове, автоматичните конвейери, запасите от топлоотразяващи тухли, резервния електрически генератор, та дори и килима от помещението, което някога беше кабинетът на Риърдън.

Никой не беше в състояние да се справи със събитията от бушуващия хаос през следващите няколко дни — събитията останаха неназовани, страните бяха оставени без право на отговор, но всички знаеха, че кървавите сблъсъци между старите и новите работници не стигаха до такива изстъпления само заради тривиалните причини, които ги бяха предизвикали. Нито пазачите, нито полицаите, нито щатските шерифи бяха в състояние да съхранят реда дори и за ден, нито пък която и да е от фракциите можеше да излъчи кандидат, готов да поеме поста на „народен управител“.

На 22 януари дейността на „Риърдън Стийл“ беше временно спряна. Стълбът от червен дим през онази нощ беше причинен от шейсетгодишен работник, който беше запалил една от сградите и бе заловен на местопрестъплението, загледан в пламъците с празна усмивка.

— Отмъстих за Ханк Риърдън! — извикал предизвикателно той, а сълзите течали по потъмнялото му от пещите лице.

Не им позволявай да те нараняват така, мислеше си Дагни, свлечена на бюрото си, над страница от вестник, където кратко съобщение известяваше „временния“ край на „Риърдън Стийл“, не им позволявай да те нараняват толкова много… Тя продължаваше да вижда лицето на Ханк Риърдън, до прозореца в офиса му, как гледа един кран на фона на небето с товар от синьо-зелен метал… Не им позволявай да нараняват него така — това беше молбата в ума й, без да я насочва към някого, — не позволявай да чуе за това, да разбира… После видя друго лице, лице с нетрепващи зелени очи, което й казва с глас, неумолим заради уважението си към фактите: „Ще трябва да чуеш за това. За всяка катастрофа. За всеки спрян влак. Никой не остава в долината, като фалшифицира реалността по какъвто и да е начин“.

Остана неподвижна, без да вижда и чува, само с огромното присъствие, което беше нейната болка, докато чу познатия вик, превърнал се в лекарство, замъгляващо всички сетива, освен способността за действие: „Госпожице Тагарт, не знаем какво да правим!“ — и тя се изстреля на крака, за да му отговори.

„Народна република Гватемала — пишеха вестниците на 26 януари — отклони искането на Съединените щати за заем от хиляда тона стомана“.

През нощта на 3 февруари млад пилот летеше по обичайния си маршрут — седмичен полет от Далас до Ню Йорк. Когато стигна до празния мрак оттатък Филаделфия, на мястото, където пламъците на „Риърдън Стийл“ години наред бяха любимият му ориентир, поздрав в нощната самота, фар от живата земя, той видя покрито със сняг пространство, мъртвешки бяло и фосфоресциращо на звездната светлина, парче земя с върхове и кратери, което изглеждаше като лунна повърхност. Напусна на следващата сутрин.

Във вледенените нощи, над умиращите градове, чукайки напразно по глухи прозорци, по слепи стени, издигайки се над покривите на тъмни сгради и по скелетите на развалините, молбата продължаваше да ечи в празното пространство, към неуловимото движение на звездите, към студения огън на техния блясък: „Чуваш ли ни, Джон Голт? Чуваш ли ни?“

Госпожице Тагарт, не знаем какво да правим — каза господин Томпсън; беше я повикал на личен разговор по време на едно от кратките си посещения в Ню Йорк. — Готови сме да отстъпим, да приемем условията му, да му позволим да поеме нещата, но къде е той?

— За трети път — каза тя с лице и глас, стегнати до скъсване, за да не допуснат никаква емоция — не знам къде е. Какво ви кара да мислите обратното?

— Ами не знам, трябваше да опитам… Мислех си, че просто… Мислех, че има как да стигнете до него…

— Няма.

— Разбирате ли, не можем да известим, дори по късовълново радио, че искаме да се предадем окончателно. Хората може да го чуят. Но ако има как да стигнете до него, да му кажете, че сме готови да отстъпим, да хвърлим на боклука политиката си, да направим всичко, което ни каже…

— Казах, че няма.

— Ако само се съгласи на разговор, просто разговор, това няма да го ангажира с нищо, нали? Искаме да му предадем цялата икономика, стига само да ни каже кога, къде и как. Само да ни даде някакъв знак… да отговори… Защо не отговаря?

— Чухте речта му.

— Но какво да правим? Не можем просто да напуснем и да оставим страната без никакво управление. Потръпвам, като си помисля какво може да стане. С такива социални елементи на свобода — ами, госпожице Тагарт, само това мога да направя, за да ги държа на линия, иначе обирите и убийствата ще започнат да се случват посред бял ден. Не знам какво им става на хората, но май вече не са цивилизовани. Не можем да напуснем в такъв момент. Нито можем да напуснем, нито можем да управляваме нещата още дълго. Какво да правим, госпожице Тагарт?

— Започнете да намалявате контрола.

— А?

— Започнете да отменяте данъците и наредбите.

— О, не, не, не! Това е немислимо!

— За кого?

— Искам да кажа, че не е сега моментът, госпожице Тагарт, не е сега моментът. Страната не е готова за това. Лично аз бих се съгласил с вас, аз съм свободолюбив човек, госпожице Тагарт, не жадувам за власт, но това е извънредно положение. Хората не са готови за свобода. Трябва да поддържаме силната ръка. Не можем да възприемем идеалистична теория, която…

— Тогава не ме питайте какво да правите — каза тя и стана.

— Но госпожице Тагарт…

— Не съм дошла тук да споря.

Вече беше стигнала вратата, когато той въздъхна и каза:

— Надявам се още да е жив.

Тя спря.

— Надявам се да не са направили нещо грубо.

Измина миг, преди да е в състояние да попита:

— Кой? — и да го произнесе като дума, а не като писък.

Той вдигна рамене, разтвори ръце и ги отпусна безпомощно.

— Вече не мога да удържам собствените си момчета. Нямам представа какво могат да се опитат да направят. Има една клика, фракцията на Ферис, Лоусън и Мийгс, които ме преследват повече от година, за да предприема по-силни мерки. По-твърда политика. Честно казано, искат да прибягна до терор. Да въведа смъртно наказание за граждански престъпления, за критици, дисиденти и други такива. Аргументът им е, че след като хората не искат да ни съдействат, трябва да ги насилим да го направят. Нищо няма да накара системата ни да работи, казват те, освен терора. И може да са прави, като гледам как се развиват нещата. Но Уесли не иска силна ръка, Уесли е миролюбив човек, либерал, както и аз. Опитваме се да държим хората на Ферис под контрол, но… Разбирате ли, те са против това да се предаваме на Джон Голт. Не искат да се договаряме с него. Не искат и да го намерим. Не бих им давал шанс. Ако го намерят първи, ще… не мога да ви опиша какво могат да направят… това ме притеснява. Защо не отговаря? Защо изобщо не отговаря? Ами ако са го намерили и са го убили? Няма и да разбера… Така че се надявах да имате някакъв начин… някакви средства да разберете дали е още жив — гласът му изтъня до въпросителна.

Цялата й съпротива срещу нахлуването на вцепеняващ ужас се въплъти в усилието да задържи гласа си също толкова твърд, колкото и коленете си, достатъчно дълго, за да каже „Не знам“ и да излезе от стаята.

* * *

Иззад гнилите тръби на нещо, което някога е било щанд за зеленчуци на ъгъла, Дагни погледна крадешком назад по улицата: редките улични лампи я разделяха на отделни острови, тя можеше да види заложна къща на първия, кръчма на следващия, църква на последния и черните празнини между тях; тротоарите бяха празни; беше трудно да се прецени, но улицата изглеждаше празна.

Тя зави зад ъгъла с решителна крачка, после спря рязко и се ослуша: беше трудно да каже дали необичайното напрежение в гърдите й беше звукът от собствения й пулс, със сигурност едва ли можеше да го различи от звука на далечна кола и от безжизненото шумолене на Ийст Ривър някъде наблизо; със сигурност обаче не чуваше човешки стъпки зад себе си. Тя разтърси рамене — наполовина разкършване, наполовина тръпка — и тръгна по-бързо. Ръждясал часовник в някаква неосветена дупка изкашля часа: четири сутринта.

Страхът от преследване не изглеждаше напълно реален, никакъв страх не можеше да й се стори реален. Чудеше се дали неестествената лекота на тялото й е напрегнатост или отпускане — то беше толкова вдървено, че тя го усещаше сякаш сведено до едно-единствено свойство: силата на движението. Умът й беше недостижим, като двигател, оставен под автоматичния контрол на нещо абсолютно, което вече не може да се поставя под въпрос.

Ако гол куршум може да чувства, докато лети, точно това би почувствал, мислеше си тя — само движението и целта, нищо друго. Мислеше си го мъгляво, дистанцирано, сякаш собствената й личност беше нереална; само думата „гол“ като че стигаше до нея: гол… лишен от всяка грижа, различна от целта… числото 367, номер на къща на Ийст Ривър, което съзнанието й не спираше да повтаря, число, което толкова дълго си беше забранявала да помни.

Триста шейсет и седем, мислеше си тя, загледана в невидимия силует отпред, сред ъглестите форми на евтините пансиони, триста шейсет и седем… там живее… ако изобщо е жив… Спокойствието, дистанцията, увереността на стъпките й идваха от сигурността, че това е едно „ако“, с което не може да съществува повече. Беше живяла с него в продължение на десет дни, нощите зад гърба й бяха като една-единствена стъпка напред, която я беше довела до тази нощ, сякаш устремът, който подтикваше стъпките й сега, идваше от онези стъпки, които бяха звучали без отговор в тунелите на терминала. Беше го търсила в тунелите, беше вървяла часове наред, нощ след нощ, часовете на смяната, в която някога беше работил, из подземните пасажи, платформи, работилници, по всяка извивка на изоставен коловоз, без да задава въпроси на никого, без да обяснява присъствието си. Беше вървяла без страх и надежда, подтиквана от чувство на отчаяна преданост, което беше почти като чувство на гордост.

Това чувство идваше от моментите, в които тя беше спирала, внезапно учудена, в някой тъмен подземен ъгъл, чувайки полуоформените думи в съзнанието си: това е моята железопътна компания — докато гледаше някоя арка, вибрираща от звука на далечни колелета; това е моят живот — докато чувстваше напрегнатата буца, в която се бяха превърнали всички потиснати в нея неща; това е моята любов — докато мислеше за човека, който може би беше някъде в тези тунели. Не може да има конфликт между тези три неща… В какво се съмнявам? Какво може да ни раздели, тук, където само той и аз можем да бъдем? После се сещаше отново за контекста на настоящето, тръгваше твърдо, изпитвайки същата нерушима лоялност, но при звука на други думи: забрани ми да те търся, може да ме съдиш, можеш да ме отхвърлиш… но с правото аз да съм жива, трябва да знам, че и ти си жив… трябва да те видя поне веднъж… без да спирам, без да говоря, без да те пипам, само да те видя… Не го видя. Изостави търсенето си, когато забеляза любопитните, учудени погледи на работниците под земята, които следваха стъпките й.

Беше свикала среща на железничарите от терминала, уж за да повдигне морала им, беше провела срещата два пъти, за да се срещне с всички поред, беше повторила все същата неразбираема реч, пламнала от срам заради празните общи приказки, които произнасяше, но и от гордост, че вече не усеща да има значение, беше наблюдавала изтощените, озверели лица на мъжете, които вече не се интересуваха дали им нареждат да работят, или да слушат безсмислени звуци. Не беше видяла лицето му сред техните.

— Всички ли присъстваха? — беше попитала тя бригадира.

— Да, така мисля — безразлично бе отговорил той.

Беше се мотала по входовете на терминала, наблюдавайки как хората идват на работа. Но имаше твърде много входове, а нямаше място, откъдето да може да наблюдава, без да я виждат — беше стояла в мокрия полумрак на блестящ от дъжда тротоар, притисната о стената на склад, с вдигната яка на палтото, докато капките дъжд падаха от периферията на шапката й, беше стояла на открито на улицата, с ясното съзнание, че всеки поглед я разпознава и се чуди, че бдението й е твърде опасно очевидно. Ако сред тях имаше човек на име Джон Голт, някой можеше да се досети за естеството на диренето й… но ако нямаше Джон Голт… ако го нямаше в целия свят, мислеше си тя, вече нямаше опасност — нито пък свят.

Няма опасност, няма свят, мислеше си тя, докато вървеше по улиците сред копторите към къщата с номер 367, която беше — или пък не — негов дом. Чудеше се дали така се чувства човек, докато чака смъртна присъда: няма страх, няма гняв, няма загриженост, само ледена дистанцираност — като светлина без топлина, като познание без ценности.

Една консервена кутия се закачи за крака й и звукът прокънтя твърде силно и продължително, отразен от стените на един сякаш изоставен град. Улиците изглеждаха заличени от изтощение, не от покой, сякаш хората зад стените не спяха, а бяха припаднали от умора. Той трябва да се е прибрал от работа… ако работи… ако още има дом… Тя гледаше силуетите на копторите, ронещия се гипс, олющената боя, избледнелите табели на разпадащи се магазини с нежелани стоки по немити витрини, хлътнали, опасни за изкачване стълби, невъзможни за носене дрехи — навсякъде разпадащи се, празни, изоставени, недовършени места, паметници на изгубена надпревара срещу двама врагове — липсата на време и липсата на сила. Тя си мислеше, че това е мястото, където той е живял дванайсет години, той, който притежаваше такава невероятна сила да осветява същността на човешкото съществуване.

Някакъв спомен се опитваше да си проправи път в нея, после изведнъж си го спомни: името му беше Старнсвил. Тя усети тръпката. Но това е Ню Йорк! — изкрещя на себе си тя, за да защити величието, което беше обичала; после се изправи с невъзмутима строгост пред присъдата, произнесена от ума й: град, който го е оставил в тези коптори в продължение на дванайсет години беше обречен, осъден на бъдещето на Старнсвил.

После изведнъж това спря да има значение — тя почувства някакъв странен удар, като от внезапно настъпила тишина, чувство за пълна неподвижност, което тя сметна за някакъв вид спокойствие: видя номер 367 над вратата на стар пансион.

Мислеше си, че е спокойна, само дето времето изведнъж беше загубило своята непрекъснатост и бе натрошило възприятията й на отделни парченца: тя осъзна момента, в който видя номера, после момента, в който погледна списъка на мухлясалата мъждива лампа в коридора и видя думите „Джон Голт, 5 ет., отзад“, надраскани с молив от нечия неграмотна ръка, после момента, в който спря в подножието на едно стълбище, погледна нагоре към чезнещите ъгли на парапета и изведнъж се облегна на стената, разтреперана от ужас, предпочитайки да не разбира нищо. После дойде моментът, когато почувства движението на крака си, сложен на първото стъпало, последван от един-единствен полет с лекота, от издигане без усилие, съмнение или страх, от пропадането на извитата стълба под нетрепващите й крака, сякаш устремът на неустоимото й издигане идваше от изправеното й тяло, от позата на раменете й, от вдигнатата й глава и тържествуващата сигурност, че в момента на окончателното си решение тя нямаше да очаква катастрофата на живота си там, на края на стълбата, за чието изкачване й бяха необходими трийсет и седем години.

На върха тя видя тесен коридор, чиито стени се събираха към неосветена врата. Чу дъските на пода да скърцат в тишината под стъпките й. Усети натиска на пръста си върху звънеца и чу звука му в непознатото пространство отвъд. Чакаше. Чу краткото пропукване на дъска, но то идваше от долния етаж. Чу рева на влекач някъде в реката. После осъзна, че е пропуснала някакъв период от време, защото следващият момент, който преживя, не беше като пробуждане, а като раждане: сякаш два звука я издърпаха от празнотата — стъпките зад вратата и звука от ключ — но тя като че не беше там до момента, когато пред нея вече нямаше врата, а фигурата на прага беше Джон Голт, застанал небрежно в собствения си коридор, облечен в панталон и риза, с тяло, наведено леко към светлината зад него.

Тя знаеше, че очите му улавят момента, после преминават набързо през миналото и бъдещето му, че светкавичен изчислителен процес ги подчинява на съзнателния му контрол, и докато една гънка на ризата му мръдна в ритъм с дъха му, той вече знаеше резултата — а резултатът беше лъчиста усмивка за добре дошла.

Тя не можеше да помръдне. Той я грабна за ръката, дръпна я в стаята, тя усети натиска на устните му, слабото му тяло през палтото си, станало изведнъж твърдо и непознато. Видя смеха в очите му, усети допира на устните му отново и отново, отпусна се в ръцете му, задъхана така, сякаш не беше дишала през всичките пет етажа стълби, лицето й беше притиснато в ъгъла между врата и рамото му, за да го задържи, да го задържи в ръцете си, с пръстите си, с кожата на бузата си.

— Джон… жив си… — само това можа да каже.

Той кимна, сякаш знаеше какво искаха да му разкажат тези думи. После вдигна шапката й, която беше паднала на пода, свали палтото й и го сложи настрани, погледна фината й, трепереща фигура, с пламъче на одобрение в погледа, ръката му премина по впитото синьо поло, което придаваше на фигурата й крехкостта на ученичка и напрежението на боец.

— Следващия път, когато се видим — каза той, — облечи бяло. И то ще изглежда чудесно.

Тя осъзна, че е облечена така, както никога не се появява публично — както си беше облечена вкъщи през безсънната си нощ. Засмя се, открила отново способността да се смее: беше очаквала да каже всичко, само не и това.

— Ако има следващ път — спокойно добави той.

— Какво… какво искаш да кажеш?

Той отиде до вратата и я заключи.

— Седни — подкани я той.

Тя остана права, но огледа стаята, на която така и не беше обърнала внимание: дълга, гола мансарда с легло в единия край и газова печка в другия, няколко дървени мебели, голи дъски, които подчертаваха дължината на пода, една-единствена лампа, запалена на бюрото, затворена врата в сенките отвъд кръга светлина — и Ню Йорк от другата страна на огромен прозорец, простор от правоъгълни сгради и разпръснати светлини, с кулата на „Тагарт“ в далечината.

— Сега ме слушай внимателно — каза той. — Мисля, че имаме около половин час. Знам защо си дошла тук. Казах ти, че ще бъде трудно да устоиш и че вероятно ще се пречупиш. Не съжалявай. Виждаш ли? И аз не мога да съжалявам. Но сега трябва да знаем как да действаме оттук нататък. След около половин час агентите на мародерите, които са те проследили, ще бъдат тук, за да ме арестуват.

— О, не! — простена тя.

Дагни, който и от тях да има остатъци от човешка проницателност, ще разбере, че не си една от тях, че ти си последната им връзка с мен, и няма да те изпуска от поглед — или от погледа на шпионите си.

— Не ме следяха! Гледах…

— Няма как да го забележиш. Промъкването е нещо, в което са специалисти. Който и да те е проследил, в момента докладва на шефовете си. Присъствието ти в този район, по това време, моето име в списъка долу, фактът, че работя в твоята компания — това е достатъчно дори и за тях, за да направят връзката.

— Тогава да се махаме!

Той поклати глава.

— Сигурно вече са обградили сградата. Преследвачът ти е бил упълномощен да мобилизира всеки полицай в района. Сега искам да знаеш какво ще трябва да направиш, когато дойдат тук. Дагни, имаш само един шанс да ме спасиш. Ако не си разбрала напълно какво казах по радиото за човека по средата, сега ще го разбереш. Няма среда, в която да застанеш. А не можеш да застанеш и на моя страна, не и докато сме в ръцете им. Сега трябва да застанеш на тяхна страна.

— Какво?

— Трябва да застанеш на тяхна страна изцяло, толкова последователно и шумно, колкото възможностите ти да подвеждаш позволяват. Трябва да действаш като една от тях. Трябва да се държиш като най-злия ми враг. Ако го направиш, ще имаме шанс да се измъкнем живи. Имат нужда от мен твърде много, ще стигнат до всякакви крайности, преди да стигнат до това да ме убият. Каквото и да изтръгват от хората, могат да го изтръгнат само с помощта на ценностите на жертвите — но няма моя ценност, с която да могат да ме заплашат. Но ако заподозрат дори съвсем леко какво представляваме един за друг, те ще те подложат на мъчения — физически мъчения, искам да кажа — пред очите ми, след по-малко от седмица. Няма да чакам това да стане. При първото споменаване за мъчения върху теб ще се самоубия и ще ги спра на място.

Каза го спокойно, с все същия безразличен, практичен и пресметлив глас, както и останалото. Тя знаеше, че наистина го мисли и че има право: виждаше по какъв начин само тя можеше да успее да го унищожи — там, където цялата сила на враговете му щеше да се провали. Той видя неподвижния й поглед, поглед на разбиране и ужас. Кимна с лека усмивка.

— Не трябва да ти казвам, че ако го направя, то няма да е акт на саможертва. Няма да искам да живея при техните условия, няма да искам да им се подчинявам, нито пък да те видя как изтърпяваш едно доста разтеглено убийство. След това няма да има никакви ценности, които да търся, а аз не искам да съществувам без ценности. Не е необходимо да ти казвам, че не дължим никакъв морал на онези, които ни държат на прицел. Така че използвай цялата способност за измама, която можеш да мобилизираш, но ги убеди, че ме мразиш. Тогава ще имаме шанс да останем живи и да се измъкнем — не знам кога или как, но знам, че съм свободен да действам. Ясно ли е?

Тя се насили да вдигне глава, да погледне право в него и да кимне.

— Когато дойдат — каза той, — кажи им, че си се опитала да ме откриеш за тях, че си заподозряла нещо, когато си видяла името ми във ведомостта за заплати, и си дошла тук да провериш.

Тя кимна.

— Аз ще се инатя да призная самоличността си — те може да познаят гласа ми, но аз ще се опитам да отрека — така че ти ще им кажеш, че аз съм онзи Джон Голт, когото търсят.

Отне й няколко секунди повече, но кимна отново.

— След това ще изискаш — и ще приемеш — наградата от петстотин хиляди долара, която са предложили за залавянето ми.

Тя притвори очи, после кимна.

— Дагни — бавно каза той, — няма начин да служим на собствените си ценности при тяхната система. Рано или късно, независимо дали го искаш или не, те трябва да те доведат до момент, в който единственото нещо, което да можеш да направиш за мен, е да се обърнеш против мен. Събери силите си и го направи — и тогава ще спечелим този половин час, а може би и бъдещето.

— Ще го направя — обеща тя, после добави: — Ако това ще стане.

— Ще стане. Не съжалявай. Аз не съжалявам. Не си видяла същността на враговете ни. Сега ще я видиш. Ако аз трябва да съм залогът за демонстрацията, която ще те убеди, готов съм да стана залог и да те спечеля обратно от тях, веднъж и завинаги. Нали не искаше да чакаш повече? О, Дагни, Дагни, нито пък аз!

Начинът, по който я държеше, по който я целуваше, я караше да се чувства така, сякаш всяка стъпка, която е направила, всяка опасност, всяко съмнение, дори предателството й спрямо него — ако това изобщо беше предателство, — сякаш всичко това й даваше тържествено право върху този момент. Той видя борбата по лицето й, напрежението на невярващия протест срещу самата нея и тя чу гласа му през косата си, притисната към устните му:

— Не мисли за тях сега. Никога не мисли за болка, опасност или врагове дори и миг повече, отколкото е необходимо, за да се пребориш с тях. Ти си тук. Това е нашето време, нашият живот, не техните. Не се бори да си нещастна. Щастлива си.

— Дори и с риска да те унищожа? — прошепна тя.

— Няма. Но — да, дори и така. Не мислиш, че това е безразличие, нали? Нима безразличие те пречупи и те доведе тук?

— Аз… — и тогава силата на истината я накара да притисне устните му до своите, а после да хвърли думите в лицето му: — Не ме интересуваше дали някой от нас ще оцелее след това, просто исках да те видя поне веднъж!

— Щях да бъда разочарован, ако не беше дошла.

— Знаеш ли какво беше да чакам, да се боря, да отлагам с още един ден, после още един, после…

Той се разсмя.

— Дали знам? — меко каза той.

Ръката й се отпусна в безпомощен жест: мислеше за неговите десет години.

— Когато чух гласа ти по радиото — продължи тя, — когато чух най-великото твърдение, което някога… Не, нямам право да ти кажа какво си помислих.

— Защо не?

— Мислиш, че не съм го приела.

— Ще го приемеш.

— Оттук ли говореше?

— Не, от долината.

— И после се върна в Ню Йорк?

— На следващата сутрин.

— И си тук оттогава насам?

— Да.

— Чу ли призивите, които ти изпращаха всяка нощ?

— Разбира се.

Тя огледа бавно стаята, очите й преминаха от кулите на града отвъд прозореца към дървените греди на тавана, после към напукания гипс на стените и към металните тръби на леглото му.

— Бил си тук през цялото това време — каза тя. — Живял си тук дванайсет години… тук… по този начин…

— По този начин — повтори той и отвори една врата в дъното на стаята. Тя ахна: дългото, ярко осветено пространство без прозорци отвъд прага, затворено в черупка от меко проблясващ метал, като малка бална зала на борда на подводница, беше най-модерната лаборатория, която беше виждала.

— Влизай — с широка усмивка каза той. — Вече не се налага да пазя никакви тайни от теб.

Сякаш прекосяваше границата към друга вселена. Гледаше сложното оборудване, блещукащо на ярката, разсеяна светлина, към мрежите от кабели, черната дъска, издраскана с математически формули, към дългите редици предмети, оформени от безмилостната дисциплина на целенасочеността — а после обратно към огънатите дъски и ронещия се гипс на мансардата. Или едното, или другото, мислеше си тя; това е изборът, пред който е изправен светът: човешка душа на фона на едното или на другото.

— Искаше да знаеш къде работя единайсет месеца от годината — каза той.

— И всичко това — попита тя и посочи лабораторията — със заплатата на — посочи и мансардата — общ работник?

— О, не! От хонорарите, които Мидас Мълиган ми плаща за електроцентралата, за лъчевия щит, за радиопредавателя и за още това-онова.

— Тогава… защо ти трябва да работиш като железничар?

— Защото никакви пари, спечелени в долината, не могат да се харчат навън.

— Откъде взе това оборудване?

— Аз го проектирах. Леярната на Андрю Стоктън го произведе. — Той посочи към един скромен предмет с размерите на радиошкаф в ъгъла на стаята: — Там е двигателят, който искаше — и се разсмя на нейното удивление, на неволния й скок напред, — не си давай труд да го проучваш, така или иначе сега няма да им го дадеш.

Тя гледаше вторачено блестящите метални цилиндри и блещукащите намотки, които напомняха за ръждясалия силует, който почиваше като свещена реликва в стъклен ковчег в едно подземие на терминала на „Тагарт“.

— Доставя ми собствено електричество за лабораторията — каза той. — Никой не се налага да се чуди защо един общ работник използва такива фантастични количества електричество.

— Но ако намерят това място…

Той се изсмя:

— Няма.

— От колко време… — тя спря; този път не се задъха — онова, с което се сблъска, можеше да се посрещне единствено с миг на пълна вътрешна неподвижност: на стената, зад ред машини, тя видя снимка, изрязана от вестник — тя, с панталон и риза, застанала до локомотива при откриването на линията „Джон Голт“, с вдигната глава и усмивка, изразяваща контекста, значението и слънчевата светлина на този ден. Един стон беше единственият й отговор, когато се извърна към него, но изразът на лицето й беше същият като на снимката.

— Аз бях символът на онова, което искаше да разрушиш в света — каза той. — Но ти беше символът на онова, което аз исках да постигна — той посочи снимката. — Хората очакват да се чувстват така веднъж или два пъти в живота си, по изключение. Но аз, аз реших да избера това като нещо постоянно и нормално.

Погледът му, ведрата сила на очите и ума му правеха всичко това реално за нея — сега, в този момент, в пълния му контекст, в този град. Когато я целуна, тя осъзна, че ръцете им, с които се обгръщаха един друг, държаха най-великия им триумф, че това беше реалността, недокосната от болка или страх, реалността на Петия концерт на Хали, че това беше наградата, която бяха искали, за която се бяха борили и която бяха спечелили.

Звънецът на вратата се обади.

Първата й реакция беше да се отдръпне, неговата — да я задържи по-силно и дълго. Когато вдигна глава, той се усмихваше. Каза само:

— Сега е времето да не се боим.

Тя го последва обратно в мансардата. Чу вратата на лабораторията да се заключва зад тях. Той й подаде мълчаливо палтото, изчака да закопчае колана и да сложи шапката си, после отиде до входната врата и я отвори.

Трима от четиримата мъже, които влязоха, бяха мускулести фигури във военни униформи, всеки с по два пистолета на кръста, с широки, безформени лица и очи, лишени от проницателност.

Четвъртият, командирът им, беше крехък цивилен със скъпо палто, малки мустачки, бледосини очи и с маниерите на интелектуалец от ония, които се занимават с връзки с обществеността. Той премигна към Голт, към стаята, направи крачка напред, спря, направи още една и пак спря.

— Да? — каза Голт.

— Вие ли сте… Джон Голт? — твърде високо попита той.

— Така се казвам.

— Вие ли сте онзи Джон Голт?

— Кой?

— Говорихте ли по радиото?

— Кога?

— Не му позволявайте да ви заблуждава — металният глас беше на Дагни и беше насочен към командира. — Той е Джон Голт. Ще предам доказателството в щаба. Можете да действате.

Голт се обърна към нея като към непозната.

— Ще ми кажете ли сега коя сте и какво търсите тук?

Лицето й беше празно, като лицата на войниците.

— Името ми е Дагни Тагарт. Исках да се уверя, че вие сте човекът, когото цялата страна търси.

Той се обърна към командира.

— Добре — каза той. — Аз съм Джон Голт, но ако искате изобщо да ви отговарям, махнете си доносника от мен — той посочи Дагни.

— Господин Голт! — викна онзи с огромна приветливост. — За мен е чест да се запозная с вас, чест и привилегия! Моля ви, господин Голт, не ни разбирайте погрешно, ние сме готови да угодим на вашите желания, не, разбира се, че не трябва да говорите с госпожица Тагарт, ако не искате, тя само се опитваше да изпълни патриотичния си дълг, но…

— Казах ви да я разкарате от мен.

— Ние не сме ваши врагове, господин Голт, уверявам ви, че не сме ваши врагове — той се обърна към Дагни. — Госпожице Тагарт, оказахте неоценима услуга на народа. Заслужихте най-висшата форма на обществена благодарност. Позволете ни да поемем оттук — успокоителните движения на ръцете му я избутваха назад, извън полезрението на Голт.

— А сега какво искате? — попита Голт.

— Народът ви чака, господин Голт. Искаме само шанс да разпръснем недоразуменията. Само шанс да си съдействаме — облечената му в ръкавица ръка махаше към тримата мъже; дъските на пода пращяха, докато те мълчаливо отваряха чекмеджетата и шкафовете; претърсваха стаята. — Духът на нацията ще се възроди утре сутрин, господин Голт, когато научат, че сме ви открили.

— Какво искате?

— Просто да ви поздравя от името на народа.

— Арестуван ли съм?

— Защо да мислим с такива старомодни термини? Работата ни е само да ви придружим безопасно до върховния съвет на държавните ръководители, където присъствието ви е спешно необходимо — той спря за момент, но не получи отговор. — Върховните ръководители на страната биха желали да разговарят с вас — просто да разговарят и да постигнат приятелско разбирателство.

Войниците вадеха само дрехи и кухненски принадлежности; нямаше писма, нямаше книги, дори и вестник, сякаш в стаята живееше неграмотен човек.

— Нашата цел е само да ви помогнем да заемете полагащото ви се място в обществото, господин Голт. Изглежда, не разбирате собствената си обществена стойност.

— Напротив.

— Тук сме само за да ви защитим.

— Заключено! — обяви един войник, като удари с юмрук по вратата на лабораторията.

Началникът пусна подкупваща усмивка.

— Какво има зад тази врата, господин Голт?

— Частна собственост.

— Бихте ли я отворили, моля?

— Не.

Командирът разпери ръце в жест на наранена безпомощност.

— За съжаление, ръцете ми са вързани. Заповеди. Трябва да влезем в тази стая.

— Влизайте.

— Това е само формалност, проста формалност. Няма причина нещата да не се уредят приятелски. Няма ли да ми съдействате, моля?

— Казах не.

— Сигурен съм, че не бихте желали да прибягваме до… ненужни средства — отговор не последва. — Имаме властта да разбием тази врата, но, разбира се, не бихме желали да го правим — отново зачака, но не получи отговор. — Разбийте бравата! — сопна се той към един от войниците.

Дагни погледна лицето на Голт. Той стоеше безучастно, с изправена глава, тя видя невъзмутимите черти на профила му, очите му, насочени към вратата. Бравата беше малка, квадратна плочка от полирана мед, без дупки или механизъм. Мълчанието и внезапната неподвижност на тримата здравеняци бяха неволни, докато касоразбиваческите инструменти в ръцете на четвъртия продължаваха да стържат внимателно по дървото на вратата. Дървото подаде лесно и започнаха да падат малки тресчици, чийто звук се усилваше от мълчанието и се чуваше като стрелба на далечен пистолет. После лостът на взломаджията стигна до медната плочка, чуха лек шум зад вратата, не по-силен от въздишката на уморен ум. След минута бравата падна и вратата отстъпи назад с няколко сантиметра.

Войникът отскочи назад. Командирът се приближи, с неравни, като хълцане, стъпки, и отвори вратата докрай. Изправиха се пред черна дупка с непознато съдържание, пълна с безмилостна тъмнина. Спогледаха се, после погледнаха Голт — той не мръдна, стоеше и гледаше тъмнината.

Дагни ги последва, когато пристъпиха през прага, предшествани от лъчите на фенерчетата си. Пространството оттатък беше дълга метална черупка, празна, с изключение на купчините прах по пода — странен, сивкавобял прах, който сякаш идваше от руини, необезпокоявани от векове. Стаята изглеждаше мъртва като празен череп.

Тя се извърна, за да не им позволи да видят по лицето й крещящия спомен за това, което представляваше този прах преди няколко минути. Не се опитвай да отвориш тази врата, беше й казал той при входа на електроцентралата в Атлантида… ако се опиташ да я разбиеш, машините вътре ще се сринат в купчина боклук много преди вратата да подаде… Не се опитвай да отвориш тази врата, мислеше си тя, но знаеше, че онова, което вижда сега, е видимата форма на твърдението: не се опитвай да насилваш ума си.

Мъжете се отдръпнаха мълчаливо и продължиха да се оттеглят към външната врата, после спряха несигурно, един след друг, на различни места в мансардата, сякаш изоставени там от отлив.

— Е — каза Голт, като посегна за палтото си и се обърна към началника, — да вървим.

* * *

Три етажа на хотел „Уейн-Фолклънд“ бяха евакуирани и превърнати във военен лагер. Пазачи с автомати стояха на всеки ъгъл на дългите коридори с кадифени пътеки. Стражи с щикове стояха по площадките на аварийните стълбища. Вратите на асансьорите на петдесет и деветия, шейсетия и шейсет и първия етаж бяха заключени; само една врата и един асансьор бяха оставени като единствен път за достъп, пазени от войници в пълно бойно снаряжение. Странно изглеждащи хора бродеха из салоните, ресторантите и магазините на приземния етаж: дрехите им бяха твърде нови и твърде скъпи, неуспешна имитация на обичайните посетители на хотела, камуфлаж, съсипан от факта, че дрехите не пасваха на мускулестите фигури и бяха допълнително деформирани от подутини на места, на които дрехите на бизнесмените нямат причина да се подуват, за разлика от тези на гангстерите. Групи пазачи с автомати „Томпсън“ стояха на всеки вход и изход на хотела, както и по стратегическите прозорци на околните улици.

В центъра на този лагер, на шейсетия етаж, в помещенията, които бяха познати като президентския апартамент на хотел „Уейн-Фолклънд“, сред сатенени завеси, кристални полилеи и скулптурни гирлянди, Джон Голт, облечен в панталон и риза, седеше в обсипано с брокат кресло, с крак, изтегнат върху кадифена възглавничка, с кръстосани зад главата ръце, и гледаше в тавана.

Тъкмо в тази поза го завари господин Томпсън, когато четиримата пазачи, застанали пред вратата на президентския апартамент от пет сутринта, я отвориха в единайсет, за да го пропуснат, и я затвориха отново. Господин Томпсън изпита лек пристъп на безпокойство, когато изщракването на ключалката отряза пътя му за бягство и го остави сам със затворника му. Но той си спомняше заглавията на вестниците и гласовете по радиото, които съобщаваха от ранни зори: „Джон Голт е намерен! Джон Голт е в Ню Йорк! Джон Голт се присъедини към каузата на народа! Джон Голт е на разговор с ръководителите на страната, работи за бързо разрешаване на проблемите ни!“ — и се насили да чувства, че наистина го вярва.

— Виж ти, виж ти! — весело каза той и тръгна към креслото. — Значи вие сте младият човек, който започна целия този шум. — О! — изведнъж каза той, когато погледна от по-близо тъмните зелени очи. — Е, аз… ужасно съм доволен да се запознаем, господин Голт, ужасно съм доволен. Аз съм господин Томпсън.

— Приятно ми е — каза Голт.

Господин Томпсън се тръшна в един стол, рязкото движение предполагаше ведро отношение на бизнесмен.

— Сега да не вземете да си помислите, че сте арестуван или някаква подобна глупост — той посочи стаята. — Това не е затвор, както можете да видите. Виждате, че към вас се отнасят както трябва. Вие сте велик човек, много велик човек, и ние го знаем. Просто се чувствайте като у дома си. Можете да поискате каквото ви хрумне. Уволнете всеки мързеливец, който не ви се подчинява. И ако не харесате някое от момчетата от армията навън, просто ми кажете — и ще пратим друг да го замести.

Той млъкна очаквателно, но не получи отговор.

Единствената причина да ви доведем тук е само защото искаме да говорим с вас. Нямаше да го направим така, но не ни оставихте избор. Продължихте да се криете. А ние искахме само шанс да ви кажем, че сте ни разбрали напълно погрешно — той разтвори ръце с обезоръжаваща усмивка. Очите на Голт го наблюдаваха безмълвно. — Произнесохте една реч… Човече, какъв оратор сте само! Направихте нещо на страната — не знам какво или защо, но го направихте. Хората като че ли искат нещо, което вие имате. Но си мислехте, че ще му се съпротивляваме до смърт, нали? Точно тук грешите. Няма. Лично аз мисля, че голяма част от речта беше смислена. Да, господине, точно така. Разбира се, не съм съгласен чак с всяка дума, която казахте, но какво пък, не очаквате да се съгласим с всичко, нали? Различни мнения — ето какво движи света. Аз винаги съм готов да променя мнението си. Отворен съм за всякакъв спор.

Той се наведе напред подканващо, но не получи отговор.

— Светът е в ужасна бъркотия. Точно както казахте. Тук съм съгласен с вас. Имаме общ възглед. Можем да започнем оттук. Нещо трябва да се направи по въпроса. Аз исках само… Вижте — изведнъж викна той — защо не ме оставите да говоря с вас?

— Вие говорите.

— Аз… така де… знаете какво искам да кажа.

— Напълно.

— Е?… Така де, какво имате вие да кажете?

— Нищо.

— А?!

— Нищо.

— Стига де!

— Не съм искал да говоря с вас.

— Но… ама чакайте! Ние имаме да обсъждаме много неща!

— Аз нямам.

— Вижте — каза господин Томпсън след кратка пауза, — вие сте човек на действието. Практичен човек. И то какъв! Каквото и друго да не разбирам за вас, в това съм сигурен. Не е ли така?

— Дали съм практичен? Да.

— Е, добре, както и аз. Можем да говорим направо. Можем да сложим картите си на масата. Каквото и да преследвате, предлагам ви сделка.

— Винаги съм отворен за сделка.

— Знаех си! — триумфално извика господин Томпсън и удари с юмрук коляното си. — Казах им, на всичките ония интелектуални теоретици като Уесли!

— Винаги съм отворен за сделка — с всеки, който има ценност, която да ми предложи.

Господин Томпсън не беше сигурен защо се забави за миг, преди да отговори.

— Добре, напиши си чека, брат, напиши си чека!

— Какво имате, което да можете да ми предложите?

— Ами всичко!

— Например?

— Каквото кажете. Не сте ли чу ли късовълновите ни излъчвания за вас?

— Чух ги.

— Казахме, че ще приемем всичките ви условия, каквито и да са. И наистина е така.

— Не чухте ли как казах по радиото, че нямам условия, за които да се пазаря? И наистина е така.

— Ама вижте, не сте ни разбрали правилно! Мислехте, че ще се борим с вас. Но няма. Не сме толкова сковани. Готови сме да приемем идеята ви. Защо не отговорихте на призивите ни и не дойдохте да говорим?

— Че защо да го правя?

— Защото… защото искахме да говорим с вас в името на страната.

— Не признавам правото ви да говорите от името на страната.

— Я слушайте, не съм свикнал да… Е, добре, защо просто не ме изслушате?

— Слушам.

— Страната е в ужасно състояние. Хората умират от глад и се предават, икономиката се разпада, никой не произвежда вече. Не знаем какво да направим по въпроса. Вие знаете. Знаете как да накараме нещата да работят. Добре, готови сме да отстъпим. Искаме да ни кажете какво да правим.

— Казах ви какво да правите.

— Какво?

— Да се разкарате.

— Това е невъзможно! Това е фантастично! Това е немислимо!

— Виждате ли? Казах ви, че няма какво да обсъждаме.

— Ама чакайте! Чакайте! Да не стигаме до крайности! Винаги има средно положение. Не можете да получите всичко. Ние не… хората не са готови за това. Не можете да очаквате да изкараме от релсите държавната машина. Трябва да съхраним системата. Но сме готови да я поправим. Ще променим всичко, което кажете. Не сме твърдоглави, теоретизиращи догматици, гъвкави сме. Ще направим каквото кажете. Ще ви дадем картбланш. Ще ви съдействаме. Ще направим компромис. Ще делим наполовина. Ние ще си запазим политическата сфера и ще ви дадем пълна власт върху икономиката. Ще ви предадем производството на страната, ще ви подарим цялата икономика. Вие ще я управлявате както решите, вие ще издавате заповедите и директивите, и ще имате организираната мощ на държавата на ваше разположение, за да приложите решенията си. Ще ви се подчиним, всички, от мен и надолу. В областта на производството ще правим всичко, което кажете. Вие ще сте… икономическият диктатор на нацията!

Голт избухна в смях. Именно простото веселие на смеха шокира господин Томпсън.

— Какво ви става?

— Значи това е вашата идея за компромис, така ли?

— Какво…? Не ми се смейте така! Май не ме разбрахте. Предлагам ви работата на Уесли Мауч — и няма нищо по-голямо, което някой да може да ви предложи! Ще бъдете свободен да правите каквото решите. Ако не ви харесват наредбите — оттеглете ги. Ако искате по-високи печалби и по-ниски надници — наредете. Ако искате специални привилегии за големите магнати — дайте ги. Ако не харесвате синдикатите — разпуснете ги. Ако искате свободна икономика, наредете на хората да бъдат свободни! Играйте както искате. Но подкарайте нещата. Организирайте страната. Накарайте хората отново да работят. Накарайте ги да произвеждат. Върнете хората си, тези с мозъците. Поведете ни към мирна, научна, промишлена епоха на просперитет.

— Под дулото на пистолет?

— Ама вижте, аз… Какво му е толкова смешното, по дяволите?

— Кажете ми само едно: ако вие можете да се преструвате, че не сте чули и една дума от това, което казах по радиото, какво ви кара да мислите, че аз ще съм готов да се преструвам, че не съм я казал?

— Не знам какво искате да кажете! Аз…

— Стига. Беше просто реторичен въпрос. Първата част от него отговаря на втората.

— А?

— Аз не играя такива игри, брат — ако ви е нужен превод.

— Да не искате да кажете, че отхвърляте предложението ми?

— Да.

— Но защо?

— Отне ми три часа по радиото, за да ви кажа защо.

— Ама това е само теория! Аз говоря за бизнес. Предлагам ви най-великата работа в света. Ще ми кажете ли какво не й е наред?

— Онова, което три часа ви разправях, беше, че няма да стане.

— Вие можете да направите така, че да стане.

— Как?

Господин Томпсън разпери ръце.

— Не знам. Ако знаех, нямаше да дойда при вас. Вие трябва да измислите. Вие сте индустриалният гений. Вие можете да разрешите всичко.

— Казах, че не може да стане.

— Вие можете да го направите.

— Как?

— Някак си. — Той чу кикота на Голт и добави: — Защо не? Просто ми кажете, защо не?

— Добре, ще ви кажа. Искате да бъда икономически диктатор?

— Да!

— И ще се подчините на всяка моя заповед?

— Безпрекословно!

— Тогава започнете с отмяната на всички данъци върху дохода.

— О, не! — извика господин Томпсън и скочи на крака. — Не можем да направим това! Това е… това няма нищо общо с производството. Това е в областта на разпределението. Как ще плащаме на държавните служители?

— Уволнете държавните си служители.

— О, не! Това е политика! Не е икономика! Не можете да се месите в политиката! Не можете да имате всичко!

Голт кръстоса крака на възглавницата и се настани по-удобно в брокатеното кресло.

— Искате ли да продължим разговора? Или разбрахте мисълта ми?

— Аз само… — той спря.

— Доволен ли сте, че аз разбрах вашата?

— Вижте — умолително каза господин Томпсън и седна обратно на ръба на стола си, — не искам да спорим. Не съм добър в дебатите. Аз съм човек на действието. Няма време. Знам единствено, че имате ум. Точно такъв, какъвто ни трябва. Можете да постигнете всичко. Можете да накарате нещата да работят, стига да искате.

— Добре, да го кажа по вашия начин: не искам. Не искам да бъда икономически диктатор, дори и колкото да издам заповедта хората да бъдат свободни, която всяко рационално човешко същество би хвърлило в лицето ми, защото би разбрало, че правата му не се държат, дават или получават по ваше или мое позволение.

— Кажете ми — каза господин Томпсън, гледайки го замислено — какво целите?

— Казах ви по радиото.

— Не разбирам. Казахте, че го правите за собствения си себичен интерес — това мога да разбера. Но какво можете да искате в бъдещето, което не можете да получите сега, от нас, на тепсия? Мислех, че сте егоист — и практичен човек. Предлагам ви празен чек за всичко, което поискате, а вие ми казвате, че не го искате. Защо?

— Защото зад празния ви чек не стои нищо.

— Какво?

— Защото нямате ценност, която да ми предложите.

— Мога да ви предложа всичко, което поискате. Само го назовете.

— Вие го назовете.

— Е добре, вие говорите много за богатство. Ако искате пари, за три живота не можете да изкарате толкова, колкото мога да ви предложа аз за минута, за тази минута, в брой. Искате ли един милиард долара — един цял милиард?

— Който аз ще трябва да произведа, за да ми го дадете?

— Не, направо от държавната хазна, в нови, чисти банкноти… или дори в злато, ако предпочитате.

— И какво ще си купя с тях?

— Ама вижте, когато страната се изправи отново на крака…

— Тоест когато аз я изправя на крака?

— Добре де, ако искате да управлявате нещата по вашия начин, ако търсите власт, аз ви гарантирам, че всеки мъж, жена и дете в страната ще се подчинява на заповедите ви и ще прави каквото пожелаете.

— След като аз ги науча да го правят?

— Ако искате нещо за своята банда — за всички онези, които изчезнаха — работни места, позиции, авторитет, данъчни изключения, всякакви специални услуги — само ги назовете и те ще ги получат.

— След като аз ги върна?

— Ама какво, за Бога, искате?

— А вие за какво сте ми?

— А?

— Какво можете да ми предложите и аз да не мога да го получа без вас?

В очите на господин Томпсън се появи друг поглед, сякаш беше приклещен, но все пак той за пръв път погледна право към Голт и каза бавно:

— Без мен няма да можете да излезете от тази стая.

Голт се усмихна.

— Вярно.

— Няма да можете да произведете нищо. Можете да умрете от глад тук.

— Вярно.

— Добре, не виждате ли? — пресилената приветливост се върна в гласа на господин Томпсън, сякаш намекът можеше спокойно да бъде забравен с хумор. — Това, което мога да ви предложа, е вашият живот.

— Това е нещо, което не можете да предлагате, господин Томпсън — меко каза Голт.

Нещо в гласа му накара господин Томпсън да го погледне стреснато, после да побърза да отклони поглед: усмивката на Голт изглеждаше почти дружеска.

— Сега — каза Голт — разбирате ли какво исках да кажа: че една нула не може да държи ипотека върху живота? Аз би трябвало да ви дам подобна власт — а аз няма да го направя. Отстраняването на заплахата не е заплащане, отрицанието на отрицанието не е награда, оттеглянето на въоръжените ви хулигани не е поощрение и предложението да не ме убиете не е ценност.

— Кой… кой е казал нещо за убиване?

— Че кой е говорил за друго? Ако не ме държахте тук под прицел, под смъртна заплаха, нямаше изобщо да имате шанс да говорите с мен. И оръжията ви могат да постигнат само това. Не плащам за отменяне на заплахи. Не откупвам живота си от никого.

— Това не е вярно — ведро каза господин Томпсън. — Ако си счупите крака, бихте платили на доктор да го оправи.

— Не и ако той го е счупил — той се усмихна на мълчанието на Томпсън. — Аз съм практичен човек, господин Томпсън. Не мисля, че е практично да работя с личност, чието единствено препитание е да ми троши костите. Не мисля, че е практично да се поддържа рекетът.

Господин Томпсън погледна замислено, после поклати глава.

— Не мисля, че сте практичен — каза той. — Практичният човек не пренебрегва фактите от реалността. Той не си губи времето с желания нещата да са различни или да се опитва да ги промени. Той приема нещата такива, каквито са. Държим ви. Това е факт. Независимо дали ви харесва, или не, това е факт. Трябва да се съобразите с него.

— Съобразявам се.

— Искам да кажа, че трябва да сътрудничите. Трябва да признаете съществуващата ситуация, да я приемете и да се нагодите към нея.

— Ако имахте отравяне на кръвта, щяхте ли да се нагодите към него, или щяхте да действате, за да го промените?

— О, това е различно! Това е физическо!

— Значи физическите факти могат да се коригират, а вашите капризи — не?

— А?

— Искате да кажете, че физическата природа може да се нагоди към човека, а вашите капризи са над природните закони и хората трябва да се нагаждат към вас?

— Искам да кажа, че предимството е на моя страна.

— И носи пистолет.

— Забравете пистолетите! Аз…

— Не мога да забравя факт от реалността, господин Томпсън. Би било непрактично.

— Добре тогава: аз държа пистолета. Какво ще направите?

— Ще се съобразя. Ще ви се подчиня.

— Какво?

— Ще направя каквото ми наредите.

— Наистина ли?

— Наистина. Буквално. — Той видя как нетърпението по лицето на господин Томпсън бавно се стопи под удивен поглед. — Ще извърша всяко движение, което ми наредите. Ако ми наредите да се преместя в кабинета на икономическия диктатор, ще се преместя. Ако ми наредите да седна на бюро, ще го направя. Ако ми наредите да издам директива, ще издам точно директивата, която ми наредите.

— Но аз не знам какви директиви да се издават!

— Нито пък аз.

Последва дълга пауза.

— Е? — каза Голт. — Какви са вашите заповеди?

— Искам да спасите икономиката на страната!

— Не знам как да я спася.

— Искам да намерите начин!

— Не знам как да го намеря.

— Искам да мислите!

— И как пистолетът ви ще ме накара да мисля, господин Томпсън?

Господин Томпсън го погледна мълчаливо и Голт видя в свитите му устни, в щръкналата брадичка, в стеснените очи израз на млад хулиган, който всеки момент ще произнесе философския довод, изразен с изречението: сега ще ти разбия зъбите. Голт се усмихна, погледна право в него, сякаш чуваше непроизнесените думи и ги подчертаваше. Господин Томпсън отклони очи.

— Не — каза Голт, — не искате да мисля. Когато насилвате човек да действа противно на собствения му избор и преценка, тъкмо мисленето му искате да потиснете. Искате да стане робот. Аз ще се подчиня.

Господин Томпсън въздъхна.

— Не разбирам — възрази той с искрена безпомощност. — Нещо не е наред, а аз не мога да го схвана. Защо търсите проблеми? С ум като вашия можете да надвиете всекиго. Аз не съм ви равностоен противник и го знаете. Защо не се престорите, че се присъединявате към нас, после да спечелите властта и да ме надхитрите?

— По същата причина, която ви кара да ми го предложите: защото вие щяхте да победите.

— А?

— Защото именно опитът на онези, които ви превъзхождат, да се преборят с вас по вашите правила е позволил на такива като вас да им се разминава векове наред. Кой от нас би успял, ако трябваше да се състезавам с вас за контрол върху биячите ви? Разбира се, можех да се престоря и нямаше да спася икономиката или системата ви, вече нищо не може да ги спаси — но аз щях да загина, а вие щяхте да спечелите онова, което винаги сте печелили в миналото, отсрочка, още едно отлагане на екзекуцията, още година или месец, купени с цената на последната надежда и усилия, които още могат да се изстискат от най-добрите човешки останки около вас, включително и от мен. Само това целите и дотолкова стига обхватът ви. Месец ли? Щяхте да се справите и за седмица заради неоспорваната даденост, че винаги ще има още жертви. Но сега попаднахте на последната си жертва — тази, която отказва да изиграе историческата си роля. Играта свърши, брат.

— О, това е само теория! — сопна се господин Томпсън, донякъде твърде остро; очите му обикаляха трескаво стаята, сякаш за да замести нервните си крачки из нея; погледна вратата с копнеж да се измъкне. — Казвате, че ако не се откажем, ще загинем?

— Да.

— Да, но тъй като ви държим, и вие ще загинете с нас?

— Възможно е.

— Не искате ли да живеете?

— Страстно — той видя искрицата в очите на господин Томпсън и се усмихна. — Ще ви кажа и нещо повече: знам, че искам да живея много повече от вас. Знам, че на това разчитате. Знам, че вие всъщност изобщо не искате да живеете. Аз искам. И защото го искам толкова много, аз няма да приема никаква подмяна.

Господин Томпсън скочи на крака.

— Това не е вярно! — викна той. — Не е вярно, че не искам да живея! Защо говорите така? — той застана леко присвит, сякаш внезапно беше застудяло. — Защо говорите такива неща? Не знам какво имате предвид — той се отдръпна на няколко крачки. — И не е вярно, че съм гангстер. Нямам намерение да ви наранявам. Нямам намерение да наранявам когото и да било. Никога не съм искал да наранявам някого. Искам хората да ме харесват. Искам да бъда ваш приятел… Искам да бъда ваш приятел! — викна той в празното пространство.

Очите на Голт го следяха безизразно, без да му подсказват какво виждат, освен че го виждаха. Господин Томпсън се раздвижи изведнъж, с хаотични и ненужни движения, сякаш бързаше нанякъде.

— Трябва да бягам — каза той. — Аз… имам толкова много срещи. Ще поговорим пак. Помислете си. Помислете на спокойствие. Не се опитвам да ви притискам. Просто се отпуснете, успокойте се и се чувствайте като у дома си. Можете да поискате всичко — храна, питиета, цигари, най-доброто от всичко — той махна към дрехите на Голт. — Ще наредя на най-скъпия шивач в града да ви направи някакви прилични дрехи. Искам да свикнете с най-доброто. Искам да се чувствате удобно и… Я кажете — попита той, донякъде твърде нехайно — имате ли някакво семейство? Роднини, които искате да видите?

— Не.

— Приятели?

— Не.

— Нямате ли си приятелка?

— Не.

— Просто не искам да сте самотен. Можем да ви позволим да приемате посетители, които искате ако има някой, когото да искате да видите.

— Няма.

Господин Томпсън спря за миг на вратата, обърна се да погледне Голт за миг и поклати глава.

— Не мога да ви разбера — каза той. — Просто не мога да ви разбера.

Голт се усмихна, вдигна рамене и отговори:

— Кой е Джон Голт?

* * *

Въртящ се облак от суграшица висеше над входа на хотел „Уейн-Фолклънд“ и въоръжените пазачи изглеждаха странно, отчаяно безпомощни в осветения кръг: стояха прегърбени, с наведени глави, прегърнали оръжията си, за да се стоплят, сякаш и да изхвърлеха цялата ярост на куршумите им срещу бурята, това нямаше да донесе уют на телата им.

От другата страна на улицата Чик Морисън, Блюстителя на морала, на път за конференция на петдесет и деветия етаж, забеляза, че редките, апатични минувачи не си дават труд да поглеждат пазачите, както не си даваха труд да четат и влажните заглавия на купчина непродадени вестници на щанда на един парцалив, треперещ продавач: „Джон Голт обещава просперитет“.

Чик Морисън поклати с безпокойство глава: шест дни истории на първа страница — за обединените усилия на водачите на страната, които работят с Джон Голт за оформянето на нови политики — не бяха дали резултат. Забелязваше, че хората се движат така, сякаш не виждат нищо наоколо. Никой не забелязваше съществуването му, освен една парцалива старица, която протегна мълчаливо ръка, когато се приближи към светлините на входа; той премина бързо покрай нея и само капчици от снежинки паднаха на голата й, кокалеста длан.

Именно споменът за улиците придаде острия тон на гласа на Чик Морисън, когато той заговори пред кръга от лица в стаята на господин Томпсън на петдесет и деветия етаж. Изразът на лицата беше същият като гласа му.

— Май не работи — каза той и посочи купчината доклади от следящите обществения пулс. — Всички съобщения на пресата за сътрудничеството ни с Джон Голт като че ли не постигат нищо. На хората не им пука. Не вярват и на една дума. Някои казват, че той никога не би си сътрудничил с нас. Повечето дори не вярват, че сме го хванали. Не знам какво им е станало. Вече на нищо не вярват — той въздъхна. — Онзи ден три фабрики са излезли от бизнеса в Кливлънд. Пет са затворени в Чикаго вчера. В Сан Франсиско…

— Знам, знам — тросна се господин Томпсън, докато стягаше шала около врата си: пещта на сградата беше повредена. — Нямаме избор: той трябва да отстъпи и да поеме нещата. Трябва!

Уесли Мауч погледна към тавана.

— Не ме карайте пак да говоря с него — каза той и потръпна.

— Опитах се. Не може да се говори с такъв човек.

— Аз… не мога, господин Томпсън! — извика Чик Морисън в отговор на спрелия върху му хищен поглед на господин Томпсън. — Ще напусна, ако ме накарате! Не мога да говоря с него отново! Не ме карайте!

— Никой не може да говори с него — каза доктор Флод Ферис. — Ще бъде загуба на време. Той не чува и дума от онова, което казвате.

Фред Кинън се захили.

— Искате да кажете, че чува твърде много, а? Че и по-лошо, отговаря ви.

— А ти защо не пробваш? — сопна се Мауч. — Май ти хареса. Защо не се опиташ ти го убедиш?

— Не съм толкова глупав — възрази Кинън. — Не се заблуждавай, брат. Никой няма да го убеди. Няма да се опитвам втори път… Да ми е харесало ли? — добави той учудено. — Ами… да, май ми хареса.

— Какво ти става? Да не си падаш по него? Да не си го оставил да те омае?

— Мене ли? — разсмя се безрадостно Кинън. — Каква полза би имало за мен? Аз ще бъда първият, който ще иде на вятъра, когато той победи… Само дето — той погледна с копнеж тавана, — само дето той е човек, който говори направо.

— Той няма да победи! — викна господин Томпсън. — Това е немислимо!

Последва дълга пауза.

— Има гладни бунтове в Западна Вирджиния — обади се Уесли Мауч. — А фермерите в Тексас…

— Господин Томпсън! — отчаяно каза Чик Морисън. — Може би… може би можем да го покажем на обществеността… на масово събитие… или може би по телевизията… просто да го видят, да повярват, че наистина е при нас… Това ще обнадежди хората, поне за малко… ще ни даде малко време…

— Твърде опасно е — намеси се рязко доктор Ферис. — Не му позволявайте да се доближава до обществеността. Няма граница за онова, на което е способен.

— Ще трябва да отстъпи — упорито повтори господин Томпсън. — Трябва да се присъедини към нас. Един от вас трябва…

— Не! — кресна Юджийн Лоусън. — Не аз! Аз изобщо не искам да го виждам! Нито веднъж! Не искам да се налага да вярвам!

— Какво? — попита Джеймс Тагарт, в гласа му имаше нотка на опасна, безмилостна подигравка, Лоусън не отговори. — От какво те е страх?

Презрението в гласа на Тагарт беше необичайно подчертано, сякаш гледката на нечий по-голям страх го изкушаваше да се изправи срещу собствения си.

— Какво те е страх да повярваш, Юджийн?

— Няма да го повярвам! Няма! — гласът му беше наполовина лай, наполовина хленчене. — Не можете да ме накарате да изгубя вярата си в човечността! Не трябва да позволявате съществуването на такъв човек! Безмилостен егоист, който…

— Що за сбирщина интелектуалци сте — насмешливо каза господин Томпсън. — Мислех си, че можете да говорите на неговия език, но направо ви е изкарал акъла. Идеи ли? Къде са ви идеите сега? Направете нещо! Накарайте го да се присъедини към нас! Спечелете го!

— Проблемът е, че той нищо не иска — обясни Мауч. — Какво можем да предложим на човек, който не иска нищо?

— Искаш да кажеш — каза Кинън — какво можем да предложим на човек, който иска да живее?

— Млъквай! — изкрещя Джеймс Тагарт. — Защо говориш така? Защо, а?

— А ти защо крещиш? — попита Кинън.

— Млъквайте всички! — заповяда господин Томпсън. — Бива ви да се боричкате помежду си, но когато трябва да се изправите срещу истински човек…

— И теб ли е омаял? — извика Лоусън.

— О, я кротко! — уморено каза господин Томпсън. — Това е най-коравото копеле, срещу което съм се изправял някога. Няма да разберете. Той е най-коравият… — в гласа му се промъкна нотка на възхищение. — Най-коравият…

— Има начини да се убедят коравите копелета — нехайно провлачи доктор Ферис, — както вече ви обясних.

— Не! — извика господин Томпсън. — Не! Млъквай! Няма да те слушам! Изобщо не искам да чувам! — ръцете му се движеха трескаво, сякаш се опитваха с всички сили да отблъснат нещо, което той не искаше да назове. — Аз му казах… че това не е истина… Че ние не сме… че аз не съм… — той разтърси глава, като че собствените му думи бяха някаква невиждана опасност. — Не, момчета, вижте, искам да кажа, че трябва да сме практични… и внимателни. Ама наистина внимателни. Трябва да се оправим мирно. Не можем да си позволим да му се противопоставим… или да го нараняваме. Не бива да си позволяваме никакви рискове… нещо да му се случи. Защото… ако той си отиде, си отиваме и ние. Той е последната ни надежда. Не си правете илюзии. Ако изчезне, загиваме. Всички го знаете — очите му преминаха по лицата наоколо: знаеха го.

Лапавицата на следващата сутрин падаше по статиите на първите страници, които разказваха как конструктивният, хармоничен разговор между Джон Голт и ръководителите на страната предния следобед е довел до Плана „Джон Голт“, който скоро щял да бъде обявен. Вечерта снежинките падаха по мебелите на жилищна сграда, чиято предна стена беше рухнала, и на тълпа от хора, които чакаха мълчаливо пред затвореното гише на касиера на фабрика, чийто собственик беше изчезнал.

— Фермерите от Южна Дакота — докладва Уесли Мауч на господин Томпсън на следващата сутрин — са тръгнали към столицата на щата, палят всяка правителствена сграда по пътя си и всяка къща на стойност повече от десет хиляди долара.

— Калифорния е на парчета — уведоми той вечерта. — Има гражданска война или нещо подобно, никой не е съвсем сигурен. Обявили са, че напускат съюза, но никой не знае кой е на власт. Има въоръжени сблъсъци из целия щат — между Народната партия на Ма Чалмърс и соения й култ на почитателите на Изтока, и нещо, наречено „Обратно към Бога“, водено от бивш собственик на нефтени полета.

— Госпожице Тагарт! — простена господин Томпсън, когато тя влезе в хотелската му стая на следващата сутрин в отговор на нареждането му. — Какво ще правим?

Питаше се защо някога се беше чувствал така, сякаш тя притежава някаква успокояваща енергия. Сега наблюдаваше празното лице, което изглеждаше спокойно, но спокойствието му ставаше обезпокоително, след като човек забележеше, че то оставаше непроменено минута след минута, без никакъв знак за чувство. Лицето й беше същото като на другите, само нещо в положението на устните намекваше за издръжливост.

— Вярвам ви, госпожице Тагарт. Имате повече ум от всичките ми момчета — умолително започна той. — Направили сте за страната повече от всеки от тях — вие го намерихте. Какво да правим? Всичко се разпада, той е единственият, който може да ни изведе от тази бъркотия, но няма да го направи. Отказва. Просто отказва да води. Никога не съм виждал нещо подобно: човек, който няма желание да управлява. Молим го да издава заповеди — а той отговаря, че иска да им се подчинява! Абсурдно е!

— Така е.

— Вие разбирате ли? Можете ли да се оправите?

— Той е арогантен егоист — каза тя. — Амбициозен авантюрист. Човек с безгранична дързост, който си играе с най-големите залози в света.

Лесно беше, помисли си тя. Щеше да е трудно в онова далечно време, когато беше гледала на езика като на инструмент на почтеността, който винаги трябва да се използва така, сякаш човек е под клетва — клетва да се съобразява с реалността и да уважава човешките същества. Сега беше само начин да се произвеждат звуци, нечленоразделни звуци, адресирани до бездушни предмети, несвързани с неща като реалност, човечност или чест. Беше лесно първата сутрин да докладва на господин Томпсън как е проследила Джон Голт до дома му. Беше лесно да наблюдава жадните усмивки и радостните му подвиквания „Браво, моето момиче!“, придружени с триумфални погледи към асистентите му — триумф на човек, чието решение да й повярва е било оправдано. Беше лесно да изразява бясна омраза към Голт: „Бях съгласна с идеите му, но няма да му позволя да разруши железницата ми!“ — и да чува как господин Томпсън казва: „Не бойте се, госпожице Тагарт! Ще ви защитим от него!“ Беше лесно да си придаде вид на студено лукавство и да напомни на господин Томпсън за наградата от петстотин хиляди долара, с ясен и режещ глас, като звук от касов апарат, който печата крайната сума на сметката. Тя беше видяла мигновеното стягане на лицевите мускули на господин Томпсън, после една още по-ярка и широка усмивка, като мълчаливо признание, че не го е очаквал, но е очарован да чуе напомнянето й, което напълно разбира.

— Разбира се, госпожице Тагарт! Естествено! Тази награда е ваша — изцяло ваша! Чекът ще ви бъде изпратен с пълната сума!

Беше лесно, защото тя се чувстваше така, сякаш беше в някакъв ужасяващ несвят, където думите и действията й вече не бяха факти, не отразяваха действителността, а бяха само разкривени образи от криви огледала, които проектират деформациите за сетивата на същества, чието съзнание не бива да се смята за съзнание. След това изпита една-единствена грижа, гореща, като огнен шип, като игла, която си пробива път: мисълта за неговата безопасност. Останалото беше безформен облак — наполовина киселина, наполовина мъгла.

Но в такова положение живеят те, помисли си с потръпване тя, всички тези хора, които тя никога не беше разбирала, това е положението, което искат, тая гумена реалност, тоя труд да се преструваш, изкривяваш, мамиш, а единствената ти цел и награда да е доверчивият поглед на паникьосаните очи на някой господин Томпсън. А тези, които искат такова състояние, искат ли да живеят?

— Най-големият залог в света ли, госпожице Тагарт? — притеснено питаше господин Томпсън. — Какъв е? Какво иска той?

— Реалността. Този свят.

— Не съм съвсем сигурен какво имате предвид, но… Вижте, госпожице Тагарт, ако мислите, че го разбирате, бихте ли… бихте ли се опитали да говорите с него още веднъж?

Тя като че чу собствения си глас, отдалечен на много светлинни години, който викаше, че би дала живота си, за да го види отново, но в тази стая чу гласа на непознат, който каза студено:

— Не, господин Томпсън, не бих. Надявам се никога да не ми се налага да го виждам отново.

— Знам, че не можете да го понасяте, и не мога да ви виня, но не можете ли само да се опитате…

— Опитах се да споря с него в нощта, когато го открих. Чух само обиди в отговор. Мисля, че ме мрази повече от всекиго другиго. Няма да ми прости за това, че аз го вкарах в капана. Аз ще съм последният човек, на когото да се предаде.

— Да… да, така е… Мислите ли, че изобщо ще се предаде?

Иглата в нея се разклати за момент, избирайки си накъде да прогори пътя си: дали да му каже, че няма да стане, и да види как го убиват? Или да му каже, че ще се предаде, и да види как го държат във властта си, докато унищожат света?

— Ще се предаде — твърдо каза тя. — Ще отстъпи, ако го третирате както трябва. Твърде амбициозен е, за да откаже власт. Не го оставяйте да избяга, но не го заплашвайте — и не го наранявайте. Страхът няма да свърши работа. Той е непроницаем за страха.

— Ами ако… така де, както се сриват нещата… ами ако издържи твърде дълго?

— Няма. Твърде практичен е за това. Между другото, споделяте ли му новини за състоянието на страната?

— Ами… не.

— Предлагам ви да му давате копия от секретните си доклади. Ще разбере, че нещата няма да траят още дълго.

— Това е добра идея! Много добра идея! Знаете ли, госпожице Тагарт — внезапно каза той с някаква отчаяна нотка в гласа си, — чувствам се по-добре всеки път, когато говоря с вас. Това е, защото ви вярвам. Не вярвам на никого около себе си. Но вие сте различна. Вие сте цяла.

Тя го гледаше, без да мига.

— Благодаря ви, господин Томпсън — каза тя.

Беше лесно, помисли си — докато не излезе вън на улицата и не забеляза, че под палтото блузата й е мокра и прилепнала за раменете й. Ако беше в състояние да чувства, мислеше си, докато вървеше към чакалнята на терминала, щеше да разбере, че тежкото безразличие, което чувства към железопътната компания сега, беше всъщност омраза. Не можеше да се отърве от чувството, че управлява единствено товарни влакове: за нея пътниците вече не бяха нито живи, нито хора. Струваше й се безсмислено да хаби такива огромни усилия да предотвратява катастрофи или да се грижи за безопасността на влакове, които возеха само неодушевени предмети. Тя гледаше лицата на терминала: ако той трябваше да умре, да бъде убит по правилата на тяхната система, за да могат тези да продължат да ядат, да спят и да пътуват — щеше ли тя да работи, за да им предоставя влакове? Ако тя извикаше за помощ, щеше ли и един от тях да се вдигне в негова защита? Искаха ли той да живее — те, които го бяха чули?

Чекът за петстотин хиляди долара беше доставен в кабинета й същия следобед; беше придружен от букет от господин Томпсън. Тя погледна чека и го пусна обратно: не значеше нищо, не я караше да чувства нищо, дори и намек за вина. Беше просто парче хартия, не по-важно от онези в кошчето за боклук. Дали можеше да си купи с него диамантена огърлица, всички боклуци в града или последната си храна, вече нямаше значение. Никога нямаше да бъде похарчен. Не носеше стойност и онова, което можеше да купи, не можеше да има стойност. Но това неодушевено безразличие, мислеше си тя, е постоянното състояние на хората наоколо, на хората, които нямаха нито цели, нито страсти. Това беше състоянието на душа без преценка — тези, които го избираха доброволно, искаха ли да живеят?

Светлините в жилищната сграда не работеха, когато се прибра същата вечер, вцепенена от изтощение, и тя забеляза плика в краката си чак когато запали лампата в коридора. Беше бял, запечатан плик, пъхнат под вратата. Тя го вдигна и само след миг се смееше беззвучно, коленичила на пода, без да мърда, вторачена в бележката, написана от позната ръка, ръка, която беше написала последното си послание на календара над града. Бележката гласеше: „Дагни, дръж се. Наблюдавай ги. Когато той се нуждае от помощта ни, обади ми се на OR 6–5693.Ф.“.

На другата сутрин вестниците приканваха обществеността да не вярва на слуховете за проблеми в южните щати. Поверителните доклади, изпратени на господин Томпсън, съобщаваха, че между Джорджия и Алабама е избухнал въоръжен сблъсък за собствеността върху фабрика за електрическо оборудване — фабрика, отрязана от сраженията и взривените железопътни линии от всякакви източници на суровини.

— Четохте ли секретните доклади, които ви изпратих? — простена господин Томпсън същата вечер, когато отново застана срещу Голт. Придружаваше го Джеймс Тагарт, който доброволно беше предложил да се срещне със затворника за пръв път. Голт седеше на стол с права облегалка, с кръстосани крака, и пушеше цигара. Изглеждаше едновременно изправен и отпуснат. Не можеха да разшифроват изражението на лицето му, ясно им беше само, че не показва и следа от притеснение.

— Да — отговори той.

— Не ни остава много време — каза господин Томпсън.

— Така е.

— Ще позволите ли такива неща да продължават?

— А вие?

— Как може да си сигурен, че си прав? — викна Джеймс Тагарт; гласът му не беше силен, но носеше напрежението на вик. — Как можеш да си позволиш в такова ужасно време да се придържаш към идеите си, с риск да разрушиш целия свят?

— Чии идеи трябва да приема като по-безопасни за следване?

— Как можеш да си сигурен, че си прав? Как можеш да знаеш? Никой не може да бъде уверен в знанията си! Никой! Ти не си по-добър от другите!

— Тогава защо ме искате?

— Как можеш да си играеш с живота на другите хора? Как можеш да си позволиш такъв себичен лукс, да се държиш на разстояние, когато хората имат нужда от теб?

— Искате да кажете, когато имат нужда от моите идеи?

— Никой не е напълно прав, нито греши напълно! Няма черно и бяло! Ти нямаш монопол върху истината!

Има нещо нередно в поведението на Тагарт, помисли си намръщено господин Томпсън, някакво странно, лично негодувание, сякаш не беше дошъл тук да разрешава политически въпрос.

— Ако изобщо имаше някакво чувство за отговорност — казваше Тагарт, — нямаше да посмееш да поемеш такъв риск, основан единствено на собствената ти преценка! Щеше да се присъединиш към нас и да обърнеш внимание и на други идеи, освен на собствените си, и да приемеш, че и ние може да сме прави! Щеше да ни помогнеш с плановете ни! Щеше…

Тагарт продължаваше да говори трескаво, но господин Томпсън не можеше да разбере дали Голт слуша: Голт беше станал и крачеше из стаята, но не неспокойно, а с нехайната походка на човек, който се наслаждава на движението на собственото си тяло. Господин Томпсън забеляза лекотата на стъпките, изправения гръб, плоския корем, отпуснатите рамене. Голт ходеше така, сякаш едновременно не съзнаваше тялото си, но осъзнаваше напълно гордостта си от него. Господин Томпсън погледна Джеймс Тагарт — немарливата поза на високата му фигура, сгъната грозно, и го улови да наблюдава движенията на Голт с такава омраза, че самият той се поизправи, уплашен да не би тя да се прояви някак. Но Голт не поглеждаше към Тагарт.

— … съвестта ти! — казваше Тагарт. — Дошъл съм тук, за да апелирам към съвестта ти! Как можеш да цениш ума си повече от хиляди човешки животи? Хората загиват, и… О, за Бога — сопна се той, — спри да ходиш!

Голт спря.

— Това заповед ли е?

— Не, не! — побърза да каже господин Томпсън. — Не е заповед. Не искаме да ви даваме заповеди… Спокойно, Джим.

Голт продължи да крачи.

— Светът се срива — каза Тагарт, а погледът му следваше непрекъснато Голт. — Хората мрат и само ти можеш да ги спасиш! Има ли значение кой е прав и кой не? Трябва да се присъединиш към нас, даже и да мислиш, че грешим, трябва да пожертваш ума си, за да ги спасиш!

— И как ще ги спася тогава?

— Кой си мислиш, че си? — викна Тагарт. Голт спря.

— Знаете кой съм.

— Ти си егоист!

— Така е.

— Осъзнаваш ли какъв егоист си?

— А вие? — попита Голт, гледайки право в него.

Бавното отдръпване на тялото на Тагарт в дълбините на креслото, очите му, които устояваха на погледа на Голт, накараха господин Томпсън да се уплаши несъзнателно от следващия момент.

— Я кажете — намеси се господин Томпсън с ясен, нехаен глас, — каква цигара пушите?

Голт се обърна към него и се усмихна.

— Не знам.

— Откъде я взехте?

— Един от вашите пазачи ми донесе един пакет. Каза, че някакъв мъж го помолил да ми го даде като подарък… Не се притеснявайте — добави той, — момчетата ви го прегледаха щателно. Няма скрити съобщения. Беше просто подарък от анонимен обожател.

Цигарата между пръстите на Голт носеше знака на долара.

Господин Томпсън стигна до извода, че Джеймс Тагарт не го бива в убеждаването. Но Чик Морисън, когото доведе на следващия ден, също не беше по-добър.

— Аз… просто ще се оставя на милостта ви, господин Голт — каза Чик Морисън с безумна усмивка. — Прав сте. Ще призная, че сте прав, и мога да призова единствено за вашето съжаление. Дълбоко в сърцето си аз не мога да повярвам, че сте пълен егоист, без жал към хората — той посочи куп хартия, пръсната по масата. — Това е молба, подписана от десет хиляди ученици, които ви умоляват да се присъедините към нас и да ги спасите. Това е молба от дом за инвалиди. Това е петиция, изпратена от свещениците на двеста различни религиозни течения. Това е призив от майките на страната. Прочетете ги.

— Това заповед ли е?

— Не! — викна господин Томпсън. — Не е заповед!

Голт остана неподвижен, без да се протегне за документите.

— Това са просто обикновени хора, господин Голт — каза Чик Морисън с тон, който трябваше да подчертае мизерното им смирение. — Те не могат да ви кажат какво да правите. Не знаят. Те просто ви умоляват. Може да са слаби, безпомощни, слепи, невежи. Но вие, който сте толкова интелигентен и силен, не можете ли да се смилите над тях? Не можете ли да им помогнете?

— Като изоставя интелекта си и последвам тяхната слепота?

— Може и да грешат, но те толкова могат!

— А аз, който мога повече, трябва да им се подчиня, така ли?

— Не мога да споря, господин Голт. Просто моля за вашата милост. Те страдат. Моля ви да се съжалите над тези, които страдат. Аз… Господин Голт — попита той, като видя, че Голт гледа някъде в далечината през прозореца и погледът му изведнъж е станал неумолим, — какво има? За какво мислите?

— За Ханк Риърдън.

— А… защо?

— Те изпитаха ли съжаление към Ханк Риърдън?

— О, ама това е различно, той…

— Млъквай — спокойно каза Голт.

— Аз само…

— Млъквай! — кресна господин Томпсън. — Не му се сърдете, господин Голт. Не е спал от две нощи. Уплашен е до смърт.

На следващия ден доктор Ферис не изглеждаше уплашен, но това беше по-лошо, помисли си господин Томпсън. Забеляза, че Голт остана мълчалив и не искаше изобщо да отговаря на Ферис.

— Май не сте проучили достатъчно въпроса за моралната отговорност, господин Голт — доктор Ферис говореше твърде провлечено, твърде лековито и твърде пресилено с нехаен, неформален тон. — Като че ли говорехте по радиото единствено за грехове на действието. Но има и грехове на бездействието. Да не бъде спасен един човек е също толкова неморално, колкото и да бъде убит. Последствията са същите, и тъй като трябва да съдим действията по техните следствия, моралната отговорност е същата… Например, с оглед на отчаяния недостиг на храна, се появи мнение, че може да се окаже необходимо да се издаде директива, която да нарежда всяко трето дете под десет години и всички възрастни над шейсет да се екзекутират, за да се осигури оцеляването на останалите. Не искате това да стане, нали? Можете да го предотвратите. Една дума от вас, и ще го предотвратите. Ако откажете и всички тези хора бъдат екзекутирани — това ще бъде ваша вина и ваша морална отговорност!

— Ти си луд! — изкрещя господин Томпсън, когато се осъзна след шока и скочи на крака. — Никой не ми е предлагал подобно нещо! Никой никога не е мислил за това! Моля ви, господин Голт! Не му вярвайте! Той не го мисли!

— О, напротив, мисли го — каза Голт. — Кажете на копелето да ме погледне, после да се погледне в огледалото и да се запита дали някога бих си помислил, че моята моралност зависи от милостта на неговите действия.

— Махай се! — викна господин Томпсън и изправи Ферис на крака. — Махай се! Да не съм чул и гък от теб! — той отвори със замах вратата и бутна Ферис в удивеното лице на пазача отвън. После се обърна към Голт, разпери ръце и ги отпусна изтощено и безпомощно. Лицето на Голт беше безизразно.

— Вижте — каза умолително господин Томпсън. — Няма ли някой, който да може да говори с вас?

— Няма за какво да говорим.

— Трябва. Налага се да ви убедим. Има ли някой, с когото да искате да говорите?

— Не.

— Мислех си, че може би… защото говори — така де, говореше — като вас, понякога… може би, ако пратя госпожица Дагни Тагарт да ви каже…

— Тая ли? Да, наистина говореше като мен. Тя е единственият ми провал. Мислех, че е на моя страна. Но ме предаде, за да запази железницата си. Продаде душата си заради железницата. Пратете ми я, ако искате да я зашлевя.

— Не, не, не! Не трябва да я виждате, ако мислите така. Не искам да губя повече време с хора, които ви настройват погрешно… Само… ако не е госпожица Тагарт, не знам кого да избера… ако… ако мога да намеря някого, на когото да обърнете внимание, или…

— Премислих — обади се Голт. — Има човек, с когото бих желал да говоря.

— Кой? — с готовност извика господин Томпсън.

— Доктор Робърт Стедлър.

Господин Томпсън подсвирна и поклати глава неспокойно.

— Този не ви е приятел — каза той с тон на честно предупреждение.

— Него искам да видя.

— Добре, щом искате. Щом казвате. Каквото кажете. Ще ви го пратя утре сутрин.

Същата вечер, докато вечеряше с Уесли Мауч в собствения си апартамент, господин Томпсън погледна ядосано чашата с доматен сок пред себе си.

— Какво? Няма сок от грейпфрут? — сопна се той. Лекарят му му беше предписал сок от грейпфрут срещу епидемията от настинки.

— Няма сок от грейпфрут — каза сервитьорът със странен оттенък в гласа.

— Работата е там — мрачно отбеляза Мауч, — че банда разбойници са нападнали един влак при моста на „Тагарт“ на Мисисипи. Взривили са линията и са повредили моста. Нищо сериозно. В момента го поправят, но целият трафик е задържан и влаковете от Аризона не могат да преминат.

— Това е смехотворно! Няма ли никакви други… — господин Томпсън спря, знаеше, че няма други железопътни мостове през Мисисипи. След миг продължи с насечен глас: — Нареди армейски подразделения да пазят моста. Денонощно. Кажи им да подберат най-добрите си хора. Ако нещо стане с този мост…

Той не довърши — седеше прегърбен и гледаше надолу към скъпите порцеланови чинии и изтънчените ордьоври пред себе си. Отсъствието на толкова прозаично нещо като сок от грейпфрут за пръв път го сблъска с реалността — че именно това ще се случи с град Ню Йорк, ако нещо стане с моста на „Тагарт“.

— Дагни — каза Еди Уилърс същата вечер, — мостът не е единственият проблем — той запали лампата на бюрото й, която тя беше забравила с настъпването на мрака, потънала в съсредоточена работа. — Нито един трансконтинентален влак не може да тръгне от Сан Франсиско. Една от воюващите фракции там, не знам коя, е завладяла терминала и е наложила „такса заминаване“ на влаковете. С други думи, държат влаковете за откуп. Управителят на терминала е напуснал. Никой не знае какво да прави.

— Не мога да напусна Ню Йорк — вдървено каза тя.

— Знам — меко отвърна той. — Точно затова аз ще отида там, за да оправя нещата. Поне да намеря човек, на когото да възложа отговорността.

— Не! Не искам да ходиш. Твърде опасно е. А и за какво? Вече няма значение. Няма нищо за спасяване.

— Това все още е „Тагарт трансконтинентал“. Аз ще остана в нея, Дагни, независимо дали ти ще си тръгнеш. Ти винаги ще можеш да построиш железопътна компания. Аз не мога. Дори не искам ново начало. Вече не. Не и след това, което видях. Ти трябва да го направиш. Аз не мога. Остави ме да направя каквото мога.

— Еди! Не искаш ли… — тя спря, осъзнала, че е безполезно. — Добре, Еди. Щом искаш.

— Тази вечер летя до Калифорния. Уредих си място на военен самолет… Знам, че ще напуснеш веднага, щом… щом можеш да напуснеш Ню Йорк. Може вече да те няма, когато се върна. Когато си готова, просто тръгвай. Не се притеснявай за мен. Не чакай, за да ми кажеш. Заминавай колкото се може по-бързо. Аз… ще се сбогувам сега.

Тя стана. Застанаха един срещу друг; в полумрака на кабинета портретът на Натаниел Тагарт висеше на стената между тях. И двамата виждаха годините след онзи далечен ден, в който се бяха научили да вървят по железопътната линия. Той наведе глава и остана така дълго време. Тя протегна ръка.

— Довиждане, Еди.

Той стисна ръката й здраво, без да поглежда пръстите си — гледаше лицето й. После се обърна и тръгна, но спря, извърна се отново към нея и попита тихо, но твърдо, без молба или отчаяние, просто като последен жест на съзнателна яснота, с който сякаш да затвори дебела книга:

— Дагни… знаеше ли… какво изпитвах към теб?

— Да — меко каза тя, осъзнавайки в същия този момент, че го е знаела мълчаливо от години, — знаех.

— Довиждане, Дагни.

Лекият трепет от влак под земята премина през стените на сградата и погълна звука на вратата, която се затваряше зад него.

На другата сутрин валеше сняг и топящите се снежинки бяха като ледено, прерязващо докосване по слепоочията на доктор Робърт Стедлър, докато вървеше по дългия коридор на хотел „Уейн-Фолклънд“ към вратата на президентския апартамент. Двама мускулести мъже вървяха от двете му страни. Те бяха от департамента по контрол на морала, но не си правеха труда да крият какви методи за контрол само чакаха възможност да използват.

— Просто помни заповедите на господин Томпсън — каза му презрително един от тях. — Едно погрешно крякване, и ще съжаляваш, братче.

Не беше заради снега по слепоочията му, а заради изгарящото напрежение, което изпитваше непрестанно — от онази сцена миналата нощ, когато беше изкрещял на господин Томпсън, че не може да види Джон Голт. Беше крещял в сляп ужас, умолявайки кръг от безчувствени лица да не го карат да го прави, беше хлипал, че ще направи всичко друго, но не и това. Лицата не бяха се смилили да спорят или дори да го заплашват: просто му бяха дали заповеди. Беше прекарал безсънна нощ, казвайки си, че няма да се подчини, но сега вървеше към вратата. Изгарящото напрежение в слепоочията и лекото гадене от чувството за нереалност произтичаха от факта, че не можеше да си върне усещането, че е доктор Робърт Стедлър.

Забеляза металическия отблясък на щиковете на пазачите при вратата и звука от обърнатия в ключалката ключ. Осъзна, че върви напред, а вратата се заключва зад него.

В другия край на дългата стая видя Джон Голт, седнал на перваза — висока, слаба фигура с панталон и риза, с един крак отпуснат на земята, другият сгънат, хванал коляното си с ръце, с просветваща на слънцето коса по главата му, вдигната към парче сиво небе — и изведнъж доктор Стедлър видя фигурата на момче, седнало на верандата на дома му, близо до кампуса на университета „Патрик Хенри“, с просветваща на слънцето светлокестенява коса по главата му, гледаща парче синьо лятно небе, и чу страстната сила на собствения си глас, който казваше преди двайсет и две години: „Единствената свещена ценност в света, Джон, е човешкият ум, неоскверненият човешки ум…“, и викна към фигурата на онова момче, през стаята и през всичките години:

— Нищо не можах да направя, Джон! Нищо не можах да направя!

Той се вкопчи в ръба на масата помежду им, колкото за да се подпре, толкова и като за защитна стена, въпреки че фигурата до прозореца не беше мръднала.

— Не аз те вкарах в това! — викна той. — Не исках! Нищо не можах да направя! Не това възнамерявах! Джон! Не можеш да ме обвиняваш! Не мен! Никога не съм имал шанс срещу тях! Те притежават света! Не ми оставиха място в него! Какво е разумът за тях? Какво е науката? Не знаеш колко са смъртоносни! Не ги разбираш! Те не мислят! Те са безмозъчни животни, движени от ирационални чувства — от алчните си, грабливи, слепи, безотговорни чувства! Те си присвояват всичко, което искат, само това знаят — че го искат, без значение какви са причините, резултатите или логиката — искат го, проклетите мръсни свине! Умът ли? Не знаеш ли колко безпомощен е умът срещу всички тия безумни орди? Нашите оръжия са толкова безпомощни, смешни, детински: истина, познание, разум, ценности, права! Силата е единственото, което те познават, силата, измамата и грабежът! Джон! Не ме гледай така! Какво можех да направя срещу юмруците им? Трябваше да живея, нали? Не го правех за себе си, а за бъдещето на науката! Трябваше да ме оставят на мира, трябваше да ме защитават, трябваше да се договоря с тях, няма друг начин да се живее, освен при техните условия, няма, чуваш ли, няма! Какво искаше да направя? Да прекарам живота си в просене на работа? Да прося от подчинените си средства и дарения? Да не искаш работата ми да зависи от милостта на главорези, които са се научили само да правят пари? Нямах време да се съревновавам с тях за пари, пазари или каквито и да е други мизерни материални стремежи! Това ли беше твоята идея за справедливост — те да харчат парите си за пиене, яхти и жени, докато безценните часове на моя живот се пилееха заради липса на научно оборудване? Убеждение ли? Как да ги убедя? Какъв език да говоря с хора, които не мислят? Не знаеш колко самотен бях, колко копнеех за някакъв проблясък на интелигентност! Колко самотен, уморен и безпомощен! Защо ум като моя да трябва да се пазари с невежи глупаци? Те не са допринесли и със стотинка за науката! Защо да не ги насилим? Не теб исках да насилвам! Този пистолет не беше насочен към интелекта! Не беше насочен към хора като теб и мен, само към безмозъчните материалисти! Защо ме гледаш така? Нямах избор! Нямах никакъв избор, освен да ги победя в собствената им игра! О, да, това е тяхната игра, те определят правилата! На какво разчитаме ние, малцината, които могат да мислят? Можем само да се надяваме да се промъкнем незабелязано и да ги излъжем да служат на нашите цели! Не знаеш каква благородна цел бяха моите възгледи за бъдещето на науката! Човешкото познание, освободено от материални вериги! Неограничено от средствата! Аз не съм предател, Джон! Не съм! Служих на каузата на разума! Онова, което виждах в бъдещето, което исках, което чувствах, не можеше да се измери в мизерните им долари! Исках лаборатория! Нуждаех се от нея! Какво ме интересува откъде е дошла или как? Можех да направя толкова много! Можех да стигна такава висота! Нямаш ли никаква милост? Исках я… Какво, като трябваше да ги насилваме? Така де, кои са те, че да мислят? Защо ги научи да се бунтуват? Щеше да проработи, ако не беше ги оттеглил! Щеше да проработи, казвам ти! Нямаше да е… така! Не ме обвинявай! Ние не можем да сме виновни… всички… векове наред… Не може да бъркаме изцяло! Не трябва да ни обвиняват! Нямахме избор! Няма друг начин да се живее на земята! Защо не ми отговаряш? Какво виждаш? Да не мислиш за онази твоя реч? Аз не искам да мисля за нея! Беше само логика! Човек не може да живее с логика! Чуваш ли? Не ме гледай! Искаш невъзможното! Хората не могат да живеят по твоя начин! Не позволяваш моменти на слабост, не разрешаваш човешки слабости или човешки чувства! Какво искаш от нас? Рационалност по двайсет и четири часа на ден, без измъкване, без почивка, без заобикаляне? Не ме гледай, дяволите да те вземат! Вече не ме е страх от теб! Чуваш ли ме? Не ме е страх! Кой си ти, че да ме обвиняваш, нещастен неудачник? Дотук те докара твоят път! Ето те, хванат, безпомощен, под стража, тия зверове ще те убият всеки момент — и смееш да ме обвиняваш, че съм непрактичен! О, да, ще те убият! Няма да победиш! Не могат да ти позволят да победиш! Ти си човекът, който трябва да бъде унищожен!

Доктор Стедлър рязко си пое дъх и сподави вика си, сякаш неподвижността на фигурата на перваза беше мълчалив рефлектор и изведнъж му беше показал пълното значение на собствените му думи.

— Не! — простена доктор Стедлър и започна да клати глава, за да избяга от неподвижните зелени очи. — Не! Не! Не!

Гласът на Голт носеше същата непреклонна строгост като погледа:

— Казахте всичко, което исках аз да ви кажа.

Доктор Стедлър започна да удря с всичка сила с юмруци по вратата, и когато тя се отвори, той избяга от стаята.

* * *

В продължение на три дни никой не влезе в апартамента на Голт, с изключение на пазачите, които му носеха храната. Рано вечерта на четвъртия ден вратата се отвори и пропусна Чик Морисън с двама придружители. Морисън беше с вечерно облекло, усмивката му беше нервна, но мъничко по-уверена от обикновено. Единият от придружителите му беше камериер. Другият бе мускулест мъж, чието лице сякаш контрастираше на смокинга му: беше каменно, със сънени клепачи, бледо, със стрелкащи се очи и чупен нос на професионален боксьор; черепът му беше обръснат, с изключение на няколко побелели руси къдрици на темето. Държеше дясната си ръка в джоба на панталона.

— Бихте ли се облекли, господин Голт? — подкани го Чик Морисън и посочи вратата на спалнята, където имаше гардероб със скъпи дрехи, които Голт не искаше да носи. — Бихте ли сложили вечерния си костюм? — И добави: — Това е заповед, господин Голт.

Голт влезе мълчаливо в спалнята. Тримата мъже го последваха. Чик Морисън седна на ръба на един стол, пушейки цигара след цигара. Камериерът танцуваше наоколо, помагайки на Голт да се облече, подаваше му копчета за ръкавели, държеше палтото му. Мускулестият мъж стоеше в един ъгъл с ръка в джоба. Никой не каза и дума.

— Бихте ли ни съдействали, господин Голт — каза Чик Морисън, когато Голт беше готов, и посочи вратата с вежлив жест. С такава ловкост, че никой не долови движението на ръката му, мускулестият мъж хвана ръката на Голт и допря невидимия пистолет в ребрата му.

— Не прави погрешни движения! — заповяда той с безизразен глас.

— Никога не съм правил такива — отвърна Голт.

Чик Морисън отвори вратата. Камериерът остана след тях. Трите силуета с вечерни костюми прекосиха мълчаливо преддверието и се качиха в асансьора. Вътре мълчаха, докато тихите звуци и проблясващите числа над вратата отчитаха слизането им. Асансьорът спря на мецанина. Двама въоръжени войници тръгнаха пред тях, двама други ги последваха, докато вървяха из дългите, мрачни коридори. Коридорите бяха пусти, с изключение на въоръжените пазачи на всеки ъгъл. Дясната ръка на мускулестия мъж беше сключена около лявата ръка на Голт; пистолетът оставаше невидим за всеки възможен наблюдател. Голт чувстваше лекия натиск на цевта на хълбока си; натискът беше точно преценен така, че да не го чувства като пречка, но и да не го забравя и за миг.

Коридорът водеше до широка, затворена врата. Войниците като че се стопиха в сенките, когато Чик Морисън докосна дръжката. Отвори вратата с ръка, но внезапният контраст от светлина и звуци създаде впечатлението, че вратата е пометена от експлозия: светлината идваше от триста крушки в блестящите полилеи на голямата бална зала на хотел „Уейн-Фолклънд“; звукът бе аплодисментите на петстотин души.

Чик Морисън го поведе към официалната маса, сложена на платформа, издигаща се над останалите маси, изпълнили залата. Хората като че знаеха, без да го обявява, че от двете фигури, които го следваха, именно високият, слаб човек със златисточервеникава коса е онзи, когото аплодират. Лицето му беше същото като гласа, който бяха чули по радиото — спокойно, уверено… и недостижимо.

Мястото, запазено за Голт, беше почетното, в центъра на една дълга маса, на която го чакаше господин Томпсън на мястото вдясно, а на това вляво се плъзна умело мускулестият човек, без да пуска ръката му или да отслабва натиска на цевта. Бижутата по голите рамене на жените пренасяха блясъка на полилеите по масите, подредени до далечните стени; строгото черно-бяло на мъжките фигури запазваше тържествения, почти царствен лукс на стаята от неравномерните проблясвания на новинарските фотоапарати, от микрофоните и от внушителното количество подредена телевизионна техника. Тълпата беше на крака и ръкопляскаше. Господин Томпсън се усмихваше и гледаше лицето на Голт с готовност и безпокойство — като възрастен, който следи за реакцията на дете към показно щедър подарък. Голт посрещаше овациите, без да ги игнорира, но и без да им отговаря.

— Аплодисментите, които чувате — крещеше един радиоговорител в микрофона в един от ъглите на помещението, — посрещат Джон Голт, който тъкмо зае мястото си на официалната маса! Да, приятели, лично Джон Голт, както онези от вас, които успеят да се доберат до телевизор, могат да видят със собствените си очи след малко!

Трябва да помня къде съм, мислеше си Дагни с юмруци, свити под покривката, в полумрака на една странична маса. Беше трудно да запази чувството за двойствена реалност в присъствието на Голт на десетина метра от нея. Чувстваше, че в света не могат да съществуват опасност или болка, докато можеше да вижда лицето му, и същевременно изпитваше леден ужас, когато погледнеше тези, които го държаха във властта си, когато си спомнеше сляпата ирационалност на събитието, което бяха нагласили. Бореше се да запази мускулите на лицето си стегнати, да не се издаде с щастлива усмивка или с вик на паника.

Чудеше се как очите му можаха да я намерят в тази тълпа. Беше видяла краткото спиране на погледа му, което никой друг не беше в състояние да забележи; погледът беше повече от усмивка, беше ръкостискане на одобрение и подкрепа. Той не погледна пак към нея. Тя не можеше да се насили да отклони очи. Беше удивително да го види във вечерно облекло, още по-удивително бе, че го носи толкова естествено; на него дрехите изглеждаха като почетна работна униформа, силуетът му й напомни онези банкети в далечното минало, където той би могъл да получи индустриална награда. Честванията, спомни си тя собствените си думи с внезапен копнеж, трябва да са само за онези, които имат какво да честват.

Извърна се. Бореше се да не го поглежда твърде често, да не привлича вниманието на сътрапезниците си. Стоеше на достатъчно видна маса, за да я вижда множеството, но и достатъчно отдалечена, за да е извън полезрението на Голт, заедно с тези, които си бяха спечелили неприязънта на Голт — доктор Ферис и Юджийн Лоусън.

Забеляза, че брат й Джим е на място, по-близо до платформата; можеше да види киселото му лице сред нервните фигури на Тинки Холъуей, Фред Кинън, доктор Саймън Причът. Измъчените лица, наредени по официалната маса, правеха неуспешни усилия да скрият факта, че изглеждат като хора, подложени на мъчение — спокойното лице на Голт искреше сред тях; тя се запита кой е затворникът и кой е господарят тук. Погледът й премина бавно по масата: господин Томпсън, Уесли Мауч, Чик Морисън, няколко генерали, неколцина членове на Конгреса и — абсурдно — господин Моуън, избран като подкуп за Голт, като символ на едрия бизнес. Тя се огледа из стаята, търсейки лицето на доктор Стедлър; него го нямаше.

Гласовете, изпълващи стаята, бяха като диаграма на температурата на болен: стрелкаха се твърде високо и рухваха в мълчание; случайните изблици на нечий смях избухваха, не стигаха докрай и привличаха нервното обръщане на главите от съседните маси. Лицата бяха изопнати и разкривени от най-очевидното и най-лишеното от достойнство напрежение: от пресилените усмивки. Тези хора, мислеше си, знаят не заради ума си, а благодарение на паниката, че този банкет е последният връх и голата същност на техния свят. Знаят, че нито техният Бог, нито оръжията им могат да придадат на това тържество значението, което се борят да претендират, че има то.

Тя не можеше да преглътне храната, сложена пред нея — гърлото й беше стегнато от конвулсия. Забеляза, че и другите на нейната маса само се преструваха, че ядат. Доктор Ферис беше единственият, чийто апетит изглеждаше непресторен.

Когато видя топка сладолед в кристална купа пред себе си, тя забеляза внезапната тишина в стаята и чу скърцането на телевизионното оборудване, което придърпваха напред. Ето сега — помисли си тя в очакване и осъзна, че един и същи въпросителен знак тегнеше над всеки ум в залата. Всички гледаха Голт. Неговото лице не помръдна. Никой не трябваше да призовава за тишина, когато господин Томпсън махна към един говорител: стаята сякаш дори не дишаше.

— Скъпи съграждани — викна говорителят в един микрофон — от тази страна и от всяка друга страна, която може да ни слуша, от голямата бална зала на хотел „Уейн-Фолклънд“ в Ню Йорк, предаваме пряко тържественото начало на Плана „Джон Голт“!

Правоъгълник от ярка синкава светлина се появи на стената зад официалната маса — телевизионен екран, на който да покажат на гостите картината, която цялата страна трябваше да вижда.

— Планът „Джон Голт“ за мир, просперитет и печалба! — викна говорителят, когато треперещ образ на залата се появи на екрана. — Зората на нова епоха! Резултат от хармоничното сътрудничество между хуманния дух на нашите водачи и научния гений на Джон Голт! Ако вашата вяра в бъдещето е била подкопана от злобни слухове, сега можете да видите сами щастливото, единно семейство на нашето ръководство! Дами и господа — телевизионната камера се спусна към официалната маса и сащисаното лице на господин Моуън изпълни екрана. — Господин Хоръс Бъсби Моуън, американският индустриалец! — камерата се премести върху стар набор от лицеви мускули, разтегнати в подобие на усмивка. — Армейски генерал Уитингтън С. Торп! — камерата, като полицейска шпионка, се местеше от едно съсипано лице на друго — съсипано от страх, увъртане, отчаяние, несигурност, самоненавист, вина. — Мажоритарният председател на конгреса, господин Лушън Фелпс! Господин Уесли Мауч! Господин Томпсън! — камерата се задържа върху господин Томпсън; той пусна една широка усмивка към народа, после се обърна и погледна вляво, извън екрана, с вид на триумфално очакване. — Дами и господа — тържествено каза говорителят, — Джон Голт!

Боже, помисли си Дагни, какво правят? От екрана лицето на Джон Голт гледаше нацията — лице без болка, страх или вина, неумолимо заради ведростта си, недостижимо заради самоуважението си. Това лице, мислеше си тя, има ли място сред другите? Каквото и да планират, няма да стане, нищо повече не може и не трябва да се прави — ето ги резултатите от единия и от другия кодекс, това е изборът, и всеки, у когото е останала човечност, ще го знае.

— Личният секретар на господин Голт — продължаваше говорителят, докато камерата размаза набързо следващото лице и продължи нататък. — Господин Кларънс Чик Морисън… Адмирал Хоумър Доули… Господин…

Тя погледна лицата около себе си и се запита: виждат ли контраста? Разбират ли го? Виждат ли него? Искат ли той да е истински?

— Този банкет — каза Чик Морисън, който беше поел нещата като церемониалмайстор — е в чест на най-великия човек на нашето време, най-способния производител, човекът, който знае как да се справи, новият лидер на нашата икономика — Джон Голт! Ако сте чули невероятната му реч по радиото, вече нямате съмнение, че той може да накара нещата да работят. Сега той е тук да ви каже, че точно това ще направи за вас. Ако сте били подведени от старомодните екстремисти, които твърдяха, че той никога няма да се присъедини към вас, че не е възможно никакво сливане между неговия начин на живот и нашия, че ще бъде или едното, или другото — тазвечерното събитие ще ви докаже, че всички могат да се помирят и да се обединят!

След като веднъж са го видели, мислеше си Дагни, могат ли да поискат да погледнат другиго? След като веднъж са разбрали, че той е възможен, че такъв може да бъде човекът, какво друго могат да искат? Могат ли да чувстват друго желание, освен да постигнат в душите си онова, което той е постигнал в неговата? Или пък ще бъдат спрени от факта, че разни хора по света — като Мауч, Морисън и Томпсън — са решили да не го постигат? Ще продължават ли да гледат на Мауч като на човек, а на него — като нещо невъзможно?

 

 

Камерата бродеше из балната зала, показвайки на екрана и на цялата страна лицата на видните гости, лицата на напрегнатите, внимателни управници и — от време на време — лицето на Джон Голт. Той гледаше така, сякаш проницателните му очи изучаваха хората извън тази стая, хората, които го гледаха из страната; не можеше да се разбере дали слуша, защото никаква реакция не променяше чертите му.

— Горд съм тази вечер да отдам чест — заяви председателят на Конгреса, следващият, който взе думата — на най-великия икономически организатор, който светът някога е виждал, на най-надарения администратор, най-блестящия плановик — Джон Голт, човекът, който ще ни спаси! Тук съм, за да му благодаря от името на народа!

Това, мислеше си Дагни, развеселена и с погнуса, е спектакъл от искреността на непочтените. Най-измамната част от измамата беше, че те наистина го вярваха. Те предлагаха на Голт най-доброто, което техните възгледи за съществуването можеха да предложат, опитваха се да го изкушат с онова, което беше собствената им мечта за най-върховното постижение в живота: простор от безмозъчно обожание, нереалността на тази огромна преструвка, одобрение без стандарти, почести без съдържание, чест без причина, възхищение без оправдание, любов без ценностен кодекс.

— Ние изоставихме всичките си дребни различия — казваше Уесли Мауч на микрофона, — всички партизански мнения, всички лични интереси и себични възгледи, за да служим под безкористното водачество на Джон Голт!

Защо го слушат? — мислеше си Дагни. Не виждат ли белега на смъртта по тези лица, както и белега на живота на неговото? Кое от двете биха си избрали? Кое биха избрали за човечеството? Тя погледна лицата из балната зала. Те бяха нервни и празни — не изразяваха нищо, освен непоносимата тежест на апатията и преумората от хроничен страх. Гледаха и Голт, и Мауч, сякаш неспособни да усетят каквато и да било разлика между двамата, или пък да ги е грижа дали такава разлика съществува — празният им, безкритичен, лишен от преценка поглед заявяваше: „Кой съм аз, че да знам?“ Тя потръпна, когато си спомни неговата фраза: че човекът, който заявява: „Кой съм аз, че да знам?“, всъщност казва, „Кой съм аз, че да живея?“ Дали им се живееше? Като че ли не искаха да положат усилия дори да зададат този въпрос… Видя няколко лица, на които като че ли им пукаше. Те гледаха Голт с отчаяна молба, с тъжно, трагично възхищение — а ръцете им лежаха отпуснато на масите пред тях. Това бяха хора, които виждаха какво представлява той, които живееха с безнадежден копнеж по неговия свят, но утре, ако видеха как го убиват пред тях, ръцете им щяха да висят все така отпуснато, а очите им щяха да бягат встрани с думите: „Кой съм аз, че да действам?“

— Единството на действието и целите — каза Мауч — ще ни доведе до по-щастлив свят…

Господин Томпсън се наведе към Голт и прошепна с приятелска усмивка:

— Ще трябва да кажете няколко думи на страната, по-късно, след мен. Не, не, няма нужда от дълга реч, просто едно-две изречения, не повече. Просто „здравейте, хора“ или нещо такова, за да познаят гласа ви — лекото усилване на натиска на цевта на „секретаря“ в хълбока му добави мълчалив подтекст. Голт не отговори.

— Планът „Джон Голт“ — говореше Уесли Мауч — ще потуши всички конфликти. Ще защити собствеността на богатите и ще даде по-голям дял на бедните. Ще намали товара на вашите данъци и ще ви даде повече услуги от правителството. Ще намали цените и ще увеличи заплатите. Ще даде повече свобода на индивида и ще усили връзките на колективните задължения. Ще комбинира ефикасността на свободното предприемачество с щедростта на планираната икономика.

Дагни забеляза няколко лица — трябваше да положи усилие, за да го повярва напълно, — които наблюдаваха Голт с омраза. Едното беше на Джим. Когато образът на Мауч изпълни екрана, тези лица се отпуснаха в отегчено доволство, което не беше удоволствие, а комфортът на разпуснатостта, на това да знаят, че от тях не се иска нищо и нищо не е стабилно или сигурно. Когато камерата улови за миг Голт, устните им се стегнаха и чертите им се изостриха заради напрежението на вниманието им. Изведнъж тя се почувства уверена, че ги е страх от прецизността на лицето му, от неотстъпчивата чистота на чертите му, от израза, който изразяваше неговата цялост и утвърждаваше съществуването. Те го мразеха за това, че е самият себе си — мислеше си тя с оттенък на леден ужас, сякаш естеството на душите им се беше въплътило пред нея — мразеха го заради способността му да живее.

А дали те искат да живеят? — запита се тя подигравателно. Въпреки вцепенението си спомни неговата реплика: „Желанието да не бъдеш нищо е желание да не бъдеш изобщо“.

Сега господин Томпсън беше този, който ревеше на микрофона с най-чевръстия си и дружелюбен глас:

— И ви казвам: ритнете ги в зъбите всички тия, дето се съмняват и разпръскват разединение и страх! Казали са ви, че Джон Голт никога няма да се присъедини към нас, нали? Е, да, ама ето го тук, лично, по свой собствен, свободен избор, на тази маса, начело на нашата държава! Готов с желание да служи на каузата на народа! Да не сте си и помислили да започвате да се съмнявате, да бягате или да се предавате! Утрешният ден е тук днес — и то какъв ден! С три хранения на ден за всеки по земята, с кола във всеки гараж, с безплатно електричество, произвеждано от някакъв двигател, подобен на който не сме виждали никога! И единственото, което трябва да направите, е да потърпите още малко! Търпение, вяра и единство — това е рецептата за прогреса! Трябва да останем единни помежду си, единни с останалата част от света, като едно голямо, щастливо семейство, и да работим за доброто на всички! Открихме водач, който ще надмине и най-богатото ни и действено минало! Неговата любов към човечеството го накара да дойде тук, за да ви служи, да ви защити и да се погрижи за вас! Той чу вашите молби и отговори на призива на общия ни човешки дълг! Всеки човек е пазач на брата си! Никой не е остров сам за себе си! А сега ще чуете гласа му, ще чуете собственото му послание! Дами и господа — тържествено каза той, — Джон Голт, пред обединеното семейство на човечеството!

Камерата се премести върху Голт. Той остана неподвижен за миг. После, с такова умело движение, че ръката на секретаря му не успя да го спре, той скочи на крака, наведе се настрани, разкривайки за миг скрития пистолет пред всички, после се изпъна с лице към камерата, погледна невидимите си зрители и каза:

— Махайте се от пътя ми, дяволите да ви вземат!