Айн Ранд
Атлас изправи рамене (19)

Глава XIX
Лицето без болка, страх и вина

Тишината в нейния апартамент и неподвижното съвършенство на предметите, които бяха останали точно така, както ги беше оставила преди месец, я поразиха с чувство на облекчение и мъка едновременно, докато влизаше във всекидневната си. Тишината й даваше илюзия за уединение и собственост; гледката на предметите й напомняше, че те съхраняват момент, който тя не можеше да си върне, тъй като не можеше да изтрие събитията, които се бяха случили след това.

Отвъд прозорците все още имаше остатъци от дневна светлина. Беше напуснала кабинета си по-рано, отколкото възнамеряваше, неспособна да съсредоточи усилията си над каквато и да е задача, която можеше да бъде отложена за следващата сутрин. Това беше ново за нея усещане, ново беше и това, че сега се чувстваше повече у дома в апартамента си, отколкото в кабинета.

Взе си душ и остана неподвижна в продължение на няколко дълги, празни минути, докато водата се стичаше по тялото й, но побърза да излезе, когато осъзна, че онова, което се опитва да отмие, не е прахът от карането по селските пътища, а усещането от кабинета. Облече се, запали цигара и влезе във всекидневната. Застана до прозореца, погледна града, също както беше стояла, загледана в пейзажа, в началото на същия този ден. Беше казала, че би дала живота си за още една година в компанията. Сега се беше върнала, но не изпитваше радост от работата, а единствено ясния, студен покой от постигнатото решение и спокойствието на непризнатата болка.

Облаците бяха обвили небето и бяха слезли като мъгла, за да обвият и улиците долу — сякаш небето поглъщаше града. Тя виждаше целия остров Манхатън — дълъг, триъгълен силует, прорязващ невидимия океан. Изглеждаше като нос на потъващ кораб — няколко високи сгради все още се издигаха над него, като комини, — но останалото изчезваше сред синьо-сиви спирали, които се слягаха бавно сред дима и празното пространство. Точно така са изчезнали и те, мислеше си тя, Атлантида, градът, който е потънал в океана, и всички останали царства, които са изчезнали и са оставили все същата легенда във всички човешки езици, и все същия копнеж.

Тя чувстваше — също както го беше чувствала в една пролетна нощ, просната на бюрото си в порутения офис на линията „Джон Голт“, до прозореца, обърнат към тъмна алея — видението на собствения й свят, който никога нямаше да достигне…

Ти, мислеше си тя, който и да си ти, когото винаги съм обичала и никога не успях да открия, теб, когото очаквах да видя в края на релсите отвъд хоризонта, ти, чието присъствие винаги усещах по улиците на града и чийто свят исках да построя, любовта ми към теб ме накара да продължа да се движа, любовта и надеждата ми да те намеря, желанието ми да бъда достойна за теб в деня, когато застана пред теб лице в лице. Сега знам, че никога няма да те намеря — че това не може да се достигне или преживее, — но каквото остава от живота ми, е още твое, и аз ще продължа в твое име, въпреки че това е име, което никога няма да науча, ще продължа да ти служа, въпреки че никога няма да мога да победя, ще продължа, за да бъда достойна за теб в деня, в който трябваше да те срещна, макар че това никога няма да се случи… Никога не беше приемала безнадеждността, но сега стоеше до прозореца, обърната към формите на мъгливия град и това беше нейното посвещаване на несподелена любов.

Звънецът на вратата иззвъня. Тя се обърна с безразличие и с учудване, за да отвори вратата, но знаеше, че трябва да го е очаквала, когато видя Франсиско д’Анкония. Не почувства шок или възмущение, единствено безрадостно спокойствие заради увереността си и изправи глава, за да го погледне, с бавно, решително движение, сякаш му казваше, че е избрала позицията си и че я е заела открито.

Лицето му беше сериозно и спокойно — щастливото изражение беше изчезнало, но веселостта на плейбоя не се беше върнала. Изглеждаше така, сякаш всички маски са свалени, гледаше прямо, строго, дисциплинирано, целенасочено, изглеждаше като човек, способен да познае искреността на действието — както тя някога очакваше той да изглежда — никога не е бил толкова привлекателен, както в този момент, си помисли и забеляза с удивление неочакваното си чувство, че той не е мъжът, който я е изоставил, а мъжа, когото тя е изоставила.

— Дагни, можеш ли да говориш за това сега?

— Да, ако искаш. Влизай.

Той хвърли един поглед из стаята, из дома, в който никога не беше влизал, сетне очите му се върнаха обратно на нея. Гледаше я внимателно. Изглежда знаеше, че спокойната простота на поведението й беше възможно най-лошият знак за целта му, че е като килим от пепел, където не може да се съживи и въгленче болка, че дори и болката би била някаква форма на огън.

— Седни, Франсиско.

Тя остана права пред него, сякаш му показваше съзнателно, че няма какво да крие, дори уморената си поза, цената, която беше платила за този ден и това, че тази цена не я интересуваше.

— Не мисля, че мога да се спра сега — каза той, — ако вече си направила избора си. Но ако е останал и едничък шанс да те спра, трябва да се възползвам от него.

Тя бавно поклати глава.

— Няма. А и за какво, Франсиско? Ти се отказа. Какво значение има за теб дали аз ще загина заедно с железницата или далеч от нея?

— Не съм се отказал от бъдещето.

— Какво бъдеще?

— Денят, в който мародерите ще загинат, а ние не.

— Ако „Тагарт Трансконтинентал“ трябва да загине заедно с тях, значи и аз ще изчезна.

Той не отмести поглед от лицето й и не отговори. Тя добави безстрастно:

— Мислех си, че мога да живея без нея. Не мога. Никога няма да се опитам отново. Франсиско, помниш ли? И двамата вярвахме в началото, че единственият грях на земята е да се правят нещата лошо. Още вярвам в това — в гласа й трепна първата нотка на живот. — Не мога да стоя и да гледам какво са направили в тунела. Не мога да приема това, което всички те приемат — Франсиско, та това е нещото, което и двамата смятахме за толкова чудовищно — вярата, че нещастията са естествената съдба на всеки, която трябва да се понася, а не да се борим с нея. Не мога да приема подчинението. Не мога да приема безпомощността. Не мога да приема отказването. Докато има железница за управляване, ще я управлявам.

— За да поддържаш света на мародерите?

— За да поддържам последното парче от своя собствен свят.

— Дагни — бавно каза той, — знам защо човек обича работата си. Знам какво означава за теб управлението на влаковете. Но няма да ги управляваш, ако са празни. Дагни, какво виждаш, когато си помислиш за движещ се влак?

Тя погледна града.

— Живота на способен човек, който можеше да е загинал в онази катастрофа, но ще преживее следващата, която аз ще предотвратя — човек, който има безкомпромисен ум и неограничена амбиция, и е влюбен в живота си… който прилича на нас двамата в началото. Ти се отказа. Аз не мога.

Той затвори очи за миг, а стискането на устните му се превърна в усмивка — усмивка, която заместваше стона на разбиране, радост и болка. Той попита сериозно и нежно:

— Мислиш ли, че още можеш да им служиш — на този тип хора, — като управляваш железницата?

— Да.

— Добре, Дагни. Няма да се опитвам да те спра. Докато мислиш така, нищо не може и не трябва да те спира. Ще спреш в деня, когато откриеш, че работата ти е поставена в услуга не на живота на онзи човек, а на неговото унищожение.

— Франсиско! — беше вик на учудване и отчаяние. — Ти разбираш, знаеш какво имам предвид, като говоря за този човек, ти самият го виждаш!

— О, да — просто и небрежно каза той, загледан някъде из стаята, почти сякаш търсеше истински човек, и добави: — Защо се учудваш? Каза, че някога и ние сме били такива. Още сме. Но един от нас го е предал.

— Да — сурово каза тя, — един от нас го направи. Не можем да му служим, като се отказваме.

— Не можем да му служим, като се сговаряме с разрушителите му.

— Не се сговарям с тях. Те имат нужда от мен. И го знаят. Ще им наложа моите условия.

— Като играеш игра, в която те извличат полза в замяна на това да те нараняват?

— Ако мога да съхраня „Тагарт Трансконтинентал“, това е единствената полза, която искам. Какво ме интересува, че ме карат да плащам откуп? Нека си вземат, каквото искат. Аз ще си имам железницата.

Той се усмихна.

— Така ли мислиш? Да не мислиш, че нуждата им от теб ще те защити? Да не мислиш, че можеш да им дадеш, каквото искаш? Не, няма да напуснеш, докато не видиш, със собствените си очи и по своята преценка, какво те наистина искат. Знаеш ли, Дагни, учили са ни, че някои неща принадлежат на Бога, а други — на Цезар. Може би техният бог би го позволил. Но човекът, на когото каза, че служим — той не го позволява. Той не позволява разделена вярност, война между ума и тялото, разрез между ценностите и действията или почит към Цезар. Той не позволява да има Цезаровци.

— В продължение на дванайсет години — меко каза тя — си мислех, че е немислимо, че може да дойде ден, когато да моля за прошката ти на колене. Сега мисля, че е възможно. Ако стане така, че се убедя в правотата ти, ще го направя. Но не и преди това.

— Ще го направиш. Но не на колене.

Той я гледаше така, сякаш виждаше тялото й, докато тя стоеше пред него, въпреки че очите му бяха насочени към лицето й и погледът му й казваше какво изкупление и отстъпление вижда в бъдещето. Тя видя усилието, което той направи, за да отклони очи, с надеждата, че не е видяла или разбрала погледа му, видя мълчаливата му битка, издадена от напрежението на няколко мускула на лицето му — лицето, което познаваше толкова добре.

— Дотогава, Дагни, помни, че сме врагове. Не исках да ти го казвам, но ти си първият човек, който почти е влязъл в рая и се е върнал на земята. Видяла си твърде много, така че трябва да го разбираш ясно. Ще се боря с теб, не с брат ти Джеймс или с Уесли Мауч. Теб трябва да победя. Дошъл съм да разруша всичко, което е най-ценно за теб в момента. Докато ти се бориш да спасиш „Тагарт Трансконтинентал“, аз ще работя за унищожението й. Не ме моли за помощ или пари. Знаеш причините ми. Сега можеш да ме мразиш — и дори би трябвало от твоята позиция.

Тя вдигна леко глава — в позата й нямаше доловима промяна, само дребен белег за това, че осъзнава тялото си и значението му за него, тя стоеше като жена, докато произнесе следващото изречение, а намекът за предизвикателство идваше само от леко подчертаните паузи между думите:

— А на теб какво ще ти причини?

Той я погледна с пълно разбиране, но нито изрази, нито отрече признанието, което тя искаше да изтръгне от него.

— Това засяга единствено мен — отговори той.

Тя беше онази, която омекна, но разбра, докато го казваше, че това е още по-жестоко:

— Не те мразя. Опитвах се, години наред, но никога няма да те намразя, независимо какво прави който и да е от нас.

— Знам — каза той тихо, така че тя да не чуе болката, но тя я усети в себе си сякаш направо от него.

— Франсиско! — извика тя в отчаян опит да го защити от самата себе си. — Как можеш да правиш това, което правиш?

— Благодарение на любовта си — към теб, казаха очите му — към човека — каза гласът му, — който не загина в твоята катастрофа и който никога няма да загине.

Тя остана неподвижна за момент, сякаш в израз на уважение и признание.

— Ще ми се да можех да ти спестя онова, през което ще преминеш — каза той, а нежността в гласа му казваше: не мен трябва да съжаляваш. — Но не мога. Всеки от нас трябва да премине по този път по собствените си стъпки. Но пътят е един и същ.

— Накъде води?

Той се усмихна, сякаш леко притваряше вратата пред въпросите, на които нямаше да отговори.

— Към Атлантида — каза той.

— Какво? — удивено попита тя.

— Не помниш ли? Изгубеният град, в който могат да влязат само душите на героите.

Връзката, която я порази внезапно, беше същата връзка, която я поразяваше от сутринта — като неясно безпокойство, което нямаше време да идентифицира. Знаеше го, но смяташе, че това е собствената му съдба, лично решение, смяташе, че действа сам. Сега си спомни за една по-обширна опасност и усети огромния, неопределен силует на врага, пред който беше изправена.

— Ти си един от тях — бавно каза тя, — нали?

— От кои?

— Ти ли беше в кабинета на Кен Данагър?

Той се усмихна.

— Не — но тя забеляза, че той не я попита какво има предвид.

— Има ли — трябва да знаеш, — има ли наистина разрушител, който върлува из света?

— Разбира се.

— Кой е той?

— Ти.

Тя потръпна, лицето й стана твърдо.

— Хората, които напуснаха… живи ли са още или не?

— Мъртви са, що се отнася до теб. Но в света ще настъпи второ Възраждане. Аз ще го чакам.

— Не! — внезапната ярост в гласа й беше личен отговор към него, към едно от двете неща, които той искаше да чуе в думите му. — Не, не ме чакай!

— Винаги ще те чакам, независимо от това какво прави който и да е от двама ни.

Звукът, който чуха, беше завъртането на ключа в ключалката на входната врата. Вратата се отвори и Ханк Риърдън влезе. Той спря за миг на прага, сетне влезе бавно във всекидневната, докато плъзваше ключа в джоба си. Тя знаеше, че е видял лицето на Франсиско преди още да види нейното. Той я погледна, но очите му се върнаха на Франсиско, сякаш това беше единственото лице, което можеше да види. Но тя се страхуваше да погледне именно лицето на Франсиско. Усилието, което направи, за да премести погледа си през разстоянието от няколко стъпки беше такова, сякаш теглеше товар, надвишаващ силите й. Франсиско беше станал на крака, без да бърза, по автоматичните правила на един д’Анкония, умел в етикета на вежливостта. Риърдън не можеше да прочете нищо по лицето му. Но онова, което тя виждаше в него, беше по-лошо от онова, от което се страхуваше.

— Какво правите тук? — попита Риърдън с такъв тон, сякаш е хванал мърляв прислужник в светския салон.

— Виждам, че нямам право да ви задам същия въпрос — каза Франсиско. Тя знаеше какво усилие е необходимо, за да се постигне ясния, безизразен тон на гласа му. Очите му продължаваха да се връщат към дясната ръка на Риърдън, сякаш още виждаше ключа между пръстите му.

— Тогава отговорете — каза Риърдън.

— Ханк, всичките ти въпроси трябва да бъдат насочени към мен — каза тя.

Риърдън сякаш не я виждаше или чуваше.

— Отговорете — повтори той.

— Има само един отговор, който имате право да изисквате — каза Франсиско, — така че ще ви отговоря, че не това е причината за присъствието ми тук.

— Има само една причина за присъствието ви в дома на която и да е жена — каза Риърдън. — И наистина имам предвид всяка жена — що се отнася до вас. Да не мислите, че сега вярвам на тая ваша изповед или на каквото и да е друго, което сте ми казвали някога?

— Давал съм ви поводи да не ми вярвате, но нито един от тях не включва госпожица Тагарт.

— Не ми казвайте, че нямате шанс тук, че никога не сте имали и няма да имате. Знам го. Но да ви намеря тук при…

— Ханк, ако искаш да ме обвиняваш… — започна тя, но Риърдън се обърна към нея.

— За Бога, Дагни, не! Но не трябва да те виждат да говориш с него. Не бива да имаш каквото и да е общо с него. Ти не го познаваш. Аз — да — той се обърна към Франсиско. — Какво целите? Да не се опитвате да я включите сред завоеванията си или…

— Не! — това беше неволен вик, който прозвуча безсилно, предлагайки като единствено доказателство страстната си откровеност, която и без друго щеше да бъде отхвърлена.

— Не? Тогава сте тук по работа? Да не залагате капан, както направихте с мен? Що за уловка й готвите?

— Целта ми… няма нищо общо… с работата.

— Тогава каква е?

— Ако още сте в състояние да ми повярвате, мога да ви кажа, че не е… каквото и да е предателство.

— Мислите ли, че още можете да коментирате предателствата в мое присъствие?

— Някой ден ще ви отговоря. Сега не мога.

— Не ви харесва да ви го напомнят, нали? Държите се далеч от мен оттогава, а? Не очаквахте да ме видите тук? Не искахте да се изправяте срещу мен?

Но той знаеше, че Франсиско се е изправил срещу него така, както никой не го правеше вече — видя очите, впити в неговите, сдържаните черти, без емоции, без защита, без призив, готови да посрещнат всичко; видя открития, незащитен смел поглед — това беше лицето на човек, когото беше обичал, на човек, който го беше освободил от вината, и той се впусна в битка срещу признанието, че това лице още го държи въпреки всичко, въпреки месеца му на нетърпение да види Дагни.

— Защо не се защитавате, ако нямате какво да криете? Защо сте тук? Защо се учудихте, когато ме видяхте да влизам?

— Ханк, стига! — гласът на Дагни беше вик и тя се отдръпна назад, осъзнавайки, че насилието е най-опасното, което може да се породи в този момент. И двамата се обърнаха към нея.

— Моля те да позволиш аз да отговоря — спокойно каза Франсиско.

— Казах ти, че се надявам никога вече да не го видя — каза Риърдън. — Съжалявам, че трябва да е тук. Не те засяга, но има нещо, за което трябва да си плати.

— Ако това… е целта ви — с усилие каза Франсиско, — не я ли… постигнахте вече?

— Какво става? — лицето на Риърдън беше ледено, устните му едва се движеха, но гласът му беше като кикот. — Това ли е вашият начин да молите за милост?

Мигът тишина, който последва, съдържаше огромното усилие на Франсиско.

— Да… ако щете — отговори той.

— Нима ми предложихте милост, когато държахте бъдещето ми в ръцете си?

— Имате право за всичко, което можете да си помислите за мен. Но тъй като това не засяга госпожица Тагарт… бихте ли ми позволили да напусна?

— Не! Да не искате да избягате като всички други страхливци? Искате да се измъкнете?

— Ще дойда където и когато кажете. Но бих предпочел да не е в присъствието на госпожица Тагарт.

— Защо не? Аз искам да бъде в нейно присъствие, тъй като това е единственото място, където нямахте право да идвате. Не ми е останало нищо, което да защитавам от вас, получихте повече, отколкото мародерите изобщо можеха някога да вземат, разрушихте всичко, до което се докоснахте, но има нещо, което няма да докоснете.

Той знаеше, че вкамененото отсъствие на емоция по лицето на Франсиско е най-силното доказателство за емоция, доказателство за някакво необичайно усилие за контрол — знаеше, че това е мъчение и че той, Риърдън, е подтикван сляпо от чувство, което приличаше на радостта на инквизитор, само дето не можеше да каже дали измъчва Франсиско или самия себе си.

— Вие сте по-лош от мародерите, защото предавате с пълно разбиране за онова, което предавате. Не знам що за падение е вашият мотив — но искам да научите, че има неща, до които не можете да се доберете, които са отвъд аспирациите или злобата ви.

— Няма за какво… да се боите от мен… сега.

— Искам да знаете, че не трябва да мислите за нея, не трябва да я поглеждате или да я доближавате. От всички хора на света вие сте единственият, който не може да се появява в нейно присъствие — той знаеше, че отчаян гняв го подтиква към собствените му чувства относно този човек, че чувството е още живо, че именно него трябва да преодолее и разруши. — Какъвто и да е мотивът ви, тя трябва да бъде защитавана от всеки контакт с вас.

— Аз… ви дадох думата си… — той спря. Риърдън се разсмя.

— Знам какво означават думите ви, убежденията ви, приятелството ви и клетвата ви в името на единствената жена, която някога… — той спря. Всички разбраха какво значи това — в същия миг, в който Риърдън го осъзна. Той пристъпи към Франсиско и го попита, сочейки Дагни, с тих глас, който не приличаше на неговия, сякаш нито идваше, нито беше насочен към жив човек: — Това ли е жената, която обичате?

Франсиско затвори очи.

— Не го питай за това! — изкрещя Дагни.

— Това ли е жената, която обичате?

Франсиско я погледна и отговори:

— Да.

Ръката на Риърдън се вдигна, замахна и зашлеви лицето на Франсиско. Викът дойде от Дагни. Когато отново беше в състояние да вижда, след миг на такова чувство, сякаш ударът беше по собственото й лице, ръцете на Франсиско бяха първото, което видя. Наследникът на д’Анкония стоеше изпънат до масата, сграбчил ръба й зад гърба си не за да се подпре, а за да спре ръцете си. Тя видя напрегнатото му и неподвижно тяло, тяло, което беше прекалено изпънато, но изглеждаше прекършено, с леки, неестествени извивки на талията и раменете, с ръце, плътно присвити до тялото и изпънати назад — той стоеше така, сякаш усилието да не мръдне обръщаше силата на яростта му срещу самия него, сякаш движението, на което се съпротивляваше, се разливаше из мускулите му като разкъсваща болка. Тя видя сгърчените му пръсти да се вкопчват по-силно в ръба на масата, учуди се кое ще се счупи първо — дървото на масата или костите на човека, и разбра, че животът на Риърдън виси на косъм.

Когато очите й се преместиха към лицето на Франсиско, тя не видя и следа от борба, само кожата на слепоочията му беше изпъната, а бузите му бяха дръпнати навътре и изглеждаха съвсем малко по-хлътнали от обикновено. Това караше лицето му да изглежда оголено, чисто и младо. Тя изпита ужас, защото виждаше в очите му сълзи, които не бяха там. Очите му бяха блестящи и сухи. Гледаше към Риърдън, но не го виждаше. Гледаше така, сякаш виждаше нечие друго присъствие в стаята и сякаш погледът му казваше: ако това искаш от мен, то това е твое — ти трябва да го приемеш, а аз — да го изтърпя, не мога да ти предложа нищо друго, но нека се гордея от това да знам, че мога да ти дам толкова много. Тя видя — с единствената вена, която пулсираше под кожата на гърлото му, с розовата пяна на ъгъла на устните му — изражение на запленена отдаденост, която беше почти усмивка, и разбра, че наблюдава най-великото достижение на Франсиско д’Анкония.

Когато почувства, че трепери и чу собствения си глас, той сякаш се сблъска с последното ехо от писъка във въздуха на стаята — и тя разбра колко кратък е бил изминалият момент. Гласът й се надигаше бясно, като да нанесе удар, и тя викаше на Риърдън:

— … да ме защитиш от него? Много преди изобщо ти…

— Недей! — Франсиско се обърна рязко към нея, резкият тон на гласа му изразяваше цялата сдържана ярост и тя разбра, че това е заповед, на която трябва да се подчини. Напълно неподвижен, с изключение на лекото извиване на главата си, Франсиско се обърна към Риърдън. Тя видя ръцете му да пускат ръба на масата и да се отпускат встрани. Сега той виждаше само Риърдън и по лицето му се четеше единствено изтощение от усилието, но Риърдън разбра изведнъж колко много го обича този човек.

— Съгласно това, което знаете — спокойно каза Франсиско, — вие сте прав.

Без да очаква или да позволи отговор, той се обърна да си върви. Поклони се на Дагни, като наведе глава по начин, който изглеждаше като просто сбогуване с Риърдън и жест на приемане към нея. После си тръгна.

Риърдън стоеше и гледаше след него, осъзнал — извън контекста и с абсолютна сигурност, — че би дал живота си за силата да не беше извършил онова, което беше сторил. Когато се обърна към Дагни, лицето й изглеждаше пресушено, открито и леко напрегнато, сякаш той не я разпитваше за думите, които тя беше прекъснала, а ги чакаше да дойдат. Тръпка на съжаление премина по тялото й и завърши в поклащането на главата й: не знаеше за кого от двамата мъже е предназначено съжалението, но то я лишаваше от дар слово и тя продължаваше да клати глава, сякаш отчаяно се опитваше да отрече някакво огромно, безлично страдание, което правеше и трима им свои жертви.

— Ако има нещо за казване, кажи го — гласът му беше безстрастен.

Звукът, който тя издаде, беше полукикот, полустон — не желание за отмъщение, а отчаяно чувство за справедливост подхранваше горчивината на гласа й, когато извика, хвърляйки съзнателно думите в лицето му:

— Искаше да знаеш името на другия мъж? На мъжа, с когото съм спала? Мъжът, който ме е имал пръв? Беше Франсиско д’Анкония!

Тя видя силата на удара, от който лицето му загуби всякакъв израз. Тя знаеше, че ако справедливост е била целта й, то тя я е постигнала, защото този шамар беше по-жесток от онзи, който той беше ударил. Почувства се изведнъж спокойна, осъзнала, че думите й не биваше да бъдат произнасяни в името и на трима им. Отчаянието на безпомощна жертва я напусна, тя вече не беше жертва, беше един от съперниците и искаше да поеме отговорността за някакво действие. Стоеше с лице към него и чакаше всеки отговор, който той решеше да й даде, чувствайки се така, сякаш е неин ред да бъде подложена на насилие. Не знаеше какво мъчение понася той, какво рухва в него, какво държи в тайна от другите. Нямаше и следа от болка, която да я предупреди — той изглеждаше така, сякаш е просто човек, който стои в средата на някаква стая и насилва съзнанието си да приеме факт, който то отказва да приеме. Сетне тя забеляза, че той не е променил позата си, че ръцете му са отпуснати встрани със свити пръсти, че стоят така от дълго време, струваше й се, че може да почувства тежката вкочаненост на кръвта, спряла в пръстите му — и това беше единственият израз на страданието му, който можеше да открие, но то й подсказваше, че онова, което той чувства не му оставя сили да почувства нищо друго — дори и съществуването на собственото си тяло.

Тя чакаше, а съжалението й изчезваше и се превръщаше в уважение. Сетне видя очите му да преминават бавно от лицето й надолу по тялото й и разбра що за мъчение е решил да изпита — погледът изразяваше нещо, което той не можеше да скрие от нея. Тя знаеше, че я вижда каквато е била на седемнайсет, вижда я със съперника, когото мрази, вижда ги заедно такива, каквито щяха да са сега — гледка, на която не може нито да устои, нито да се съпротивлява. Тя видя как лицето му се изплъзва от контрол, но за него нямаше значение дали ще й позволи да види лицето му живо и голо, защото сега в него можеше да се прочете единствено прикрита ярост, а някаква част от нея приличаше на омраза.

Той я грабна за раменете и тя усети, че е готова да приеме той да я убие или да я пребие до безсъзнание, и в мига, когато беше сигурна, че си го е помислил, тя усети как тялото й се залепва за неговото, устните му падат върху нейните — дори по-брутално, отколкото след побой.

Тя ужасено изви тялото си в опит да се съпротивлява — и едновременно с това ликуващо го обгърна, задържа го, позволи устните й да дарят топлина на неговите, осъзнавайки, че никога не го е желала толкова, колкото в този момент.

Когато той я хвърли на кушетката, тя разбра по ритъма от ударите на тялото му, че това е акт на победа над съперника му, но и на отстъпление пред него, акт на притежание, доведен до непоносима ярост от мисълта за мъжа, когото предизвикваше, акт на превръщане на омразата в удоволствие, което този мъж беше изпитал, в интензивността на собственото му удоволствие, победата над този мъж чрез нейното тяло — тя чувстваше присъствието на Франсиско чрез ума на Риърдън, чувстваше се така, сякаш се предава и на двамата мъже, на онова, което обожаваше и у двама им, онова, което беше общото у тях, онази същност на характера, която превръщаше любовта й към всеки един в акт на лоялност и към двамата. Тя знаеше също, че това е неговият бунт срещу света около тях, срещу обожанието на деградацията, срещу дългото изтезание на похабените му дни и безизходната му битка — тъкмо това искаше да утвърди и, сам с нея в полумрака, високо над потъналия в руини град, да задържи като последна своя собственост.

След това лежаха неподвижно, лицето му беше върху рамото й. Отражението на далечен електрически надпис продължаваше да пулсира с леки отблясъци по тавана над главата й. Той се протегна към ръката й и плъзна пръстите й под лицето си, устните му спряха върху дланта й за момент — толкова нежно, че тя по-скоро ги предугади, отколкото ги почувства.

След малко тя стана, посегна за цигара, запали я, после му я подаде с леко, въпросително махване на ръката; той кимна, все още наполовина излегнат на кушетката; тя сложи цигарата между устните му и запали друга за себе си. Чувстваше невероятно умиротворение между двама им и интимността на дребните жестове подчертаваше важността на нещата, които не си казваха. Всичко е казано, мислеше си тя, но знаеше, че това все още предстои да бъде признато.

Тя видя очите му да фиксират входната врата от време на време и да се задържат върху нея, сякаш още виждаше човека, който беше излязъл. Той каза тихо:

— Можеше да ме победи, като просто ми каже истината, по всяко време. Защо не го е направил?

Тя вдигна рамене, разтворила ръце в жест на безпомощна тъга, защото и двамата знаеха отговора. После попита:

— Той значеше много за теб, нали?

— Още значи.

Двете светещи точки от пламъчетата на цигарите бяха стигнали бавно до върховете на пръстите им, а леките проблясъци и мекото падане на пепелта бяха единствените движения в тишината, когато звънецът се обади. Знаеха, че не е човекът, за когото и двамата биха искали, но не можеха да очакват да се върне, и тя се намръщи, внезапно ядосана, когато отиде да отвори вратата. Отне й миг да си спомни, че безвредно вежливата фигура, която видя да й се покланя със стандартна усмивка за поздрав, беше заместник-управителят на сградата.

— Добър вечер, госпожице Тагарт. Толкова се радваме да ви видим. Тъкмо дойдох на смяна и чух, че сте се върнала. Исках да ви поздравя лично.

— Благодаря — тя стоеше на вратата и не се отместваше, за да го покани вътре.

— Имам писмо, което дойде за вас преди около седмица, госпожице Тагарт — каза той и бръкна в джоба си. — Изглеждаше важно, но понеже беше надписано „Лично“, очевидно не трябваше да бъде изпращано в кабинета ви, а и освен това те не знаеха адреса ви, така че, понеже не знаех къде да го препратя, го прибрах в сейфа и реших да ви го доставя лично.

Пликът, който й подаде, беше надписан: „Препоръчано. Въздушна поща. Специална доставка. Лично“. Адресът на подателя беше „Куентин Даниълс, Технологичен институт на Юта, Афтън, Юта“.

— О… Благодаря.

Заместник-управителят забеляза, че гласът й се снижи до шепот — възпитана маска за останали без дъх думи, — забеляза, че тя стои и гледа към името на подателя много по-дълго от необходимото, така че повтори благопожеланията си и се оттегли.

Тя разкъсваше плика, докато вървеше към Риърдън, и спря в средата на стаята, за да прочете писмото. То беше написано на машина върху тънка хартия — той можеше да види черните правоъгълници на абзаците през прозрачните листа, както и лицето й, докато ги четеше. Очакваше го в момента, в който я видя да привършва: тя скочи към телефона, той чу яростното завъртане на шайбата и треперещият й глас да казва настойчиво:

— Междуградски, моля… Оператор, свържете ме с Технологичния институт в Афтън, Юта!

Той се приближи и попита:

— Какво има?

Тя му подаде писмото, без да го поглежда, с очи, вторачени в телефона, сякаш можеше да го насили да отговори. Писмото гласеше:

Скъпа госпожице Тагарт,

Боря се от три седмици, не исках да го правя, знам, не това ще ви нарани и съм наясно с всеки аргумент, който можете да ми изложите, защото сам аз ги използвах срещу себе си, но трябва дави уведомя, че напускам.

Не мога да работя при условията на Директива 10–289, макар и не по причината, планирана от виновниците за нея. Знам, че отмяната на всички научни проучвания не осъжда мен или вас, и че ще искате да продължа. Но трябва да напусна, защото вече не искам да успея.

Не искам да работя в свят, който ме смята за роб. Не искам да бъда от полза за хората. Ако успея да възстановя двигателя, няма да ви позволя да го поставите в тяхна услуга. Няма да тормозя съвестта си, че нещо, което е било произведено от моя ум, ще бъде използвано, за да им донесе удобство. Знам, че ако успеем, те със сигурност ще са нетърпеливи да конфискуват двигателя. И поради тази перспектива ние трябва да приемем положението на престъпници, вие и аз, и да живеем под заплахата да бъдем арестувани във всеки един момент, по тяхна прищявка. А това е нещото, което не мога да приема, дори да можех да приема всичко останало: че за да им дадем неоценима полза, ние ще трябва да бъдем превърнати в мъченици на хората, които без нас нямаше да могат да я придобият. Можех и да простя другото, но когато си помисля за това, си казвам: проклети да са, по-добре да ги видя всичките как умират от глад, включително и аз, отколкото да им простя или да го позволя!

Ако трябва да съм честен, искам да успея, да разреша загадката на двигателя, повече от всичко. Така че ще продължа да работя по него единствено за собственото си удоволствие и доколкото мога. Но ако я разреша, тя ще си остане моя лична тайна. Няма да я публикувам за каквато и да е комерсиална употреба. Поради това и не мога да приемам повече парите ви.

И понеже комерсиализмът уж е ужасен, всички тия хора трябва напълно да одобряват решението ми, а на мен ми е омръзнало да помагам на тези, които ме презират.

Не знам колко време ще оцелея или какво ще правя в бъдеще. За момента възнамерявам да остана на работа в института. Но ако някой от представителите или наследниците му ми напомни, че по закон нямам право да напусна портиерското си място, ще се махна.

Дадохте ми най-големия шанс в живота ми и сега аз ви нанасям болезнен удар — може би трябва да ви моля за прошка, мисля, че вие обичате работата си толкова много, колкото и аз обичах своята, така че ще разберете, че решението ми не беше лесно, но и че трябваше да го взема.

Това е странно чувство — да пиша това писмо. Не възнамерявам да умирам, но се отказвам от света и усещането е като от предсмъртно писмо. Така че искам да кажа, че от всички хора, които съм познавал, вие сте единственият, за когото съжалявам, че оставям зад себе си.

Искрено ваш,

Куентин Даниълс.

Когато той вдигна поглед от писмото, я чу да казва, сякаш я беше чул сред думите от напечатаните редове, гласът й се издигаше все по-близо до отчаянието:

— Продължавайте да звъните, оператор! Моля ви, продължавайте да звъните!

— Какво можеш да му кажеш? — попита той. — Нямаш аргументи, които да му предложиш.

— Няма да имам и шанс да му кажа каквото и да е! Вече е заминал. Това е било преди седмица. Сигурна съм, че е тръгнал. Добрали са се до него.

— Кой се е добрал?

— Да, оператор, ще изчакам, продължавайте да се опитвате!

— Какво ще му кажеш, ако вдигне?

— Ще го умолявам да продължи да взима парите ми, без никакви ангажименти, без условия, просто за да има средства да продължи! Ще му обещая, че ако още сме в света на мародерите, когато и ако успее, няма да искам от него да ми предаде двигателя и дори да сподели с мен тайната му. Но ако по това време сме свободни… — тя спря.

— Ако сме свободни…

— Сега искам от него само да не се предава и да не изчезва, като… като всички останали. Не искам да позволявам да стигнат до него. Ако не е твърде късно — о, Боже, не искам да се доберат до него! Да, оператор, продължавайте да звъните!

— От каква полза ще ни е, дори да продължи да работи?

— Само за това ще го умолявам — просто да продължи. Може би никога няма да имаме шанс да използваме двигателя в бъдеще. Но искам да знам, че все някъде в света е останал един велик ум, който работи над велик опит — и че все още имаме шанс за бъдеще… Ако този двигател бъде изоставен отново, единственото, което ни чака, е Старнсвил.

— Да. Знам.

Тя държеше слушалката притисната до ухото си, с ръка, изтръпнала от усилието да не трепери. Продължаваше да чака и той чуваше в тишината безполезното звънене на обаждането без отговор.

— Заминал е — каза тя. — Стигнали са до него. Нямат нужда от цяла седмица. Не знам как разбират кога е правилният момент, но това — тя посочи писмото — е бил техният момент и те едва ли са го пропуснали.

— Кои?

— Агентите на разрушителя.

— Да не започваш да мислиш, че наистина съществуват?

— Да.

— Сериозно ли?

— Напълно. Срещнах един от тях.

— Кого?

— Ще ти кажа по-късно. Не знам кой е техният водач, но ще открия съвсем скоро. Ще открия. Проклета да съм, ако ги оставя да…

Тя спря и задържа дъха си — той видя промяната в лицето й в мига, преди да чуе щракването на далечна слушалка, която се вдигаше, и звука на мъжки глас, който казваше по линията:

— Ало?

— Даниълс! Ти ли си? Жив ли си? Там ли си още?

— Ама разбира се. Вие ли сте, госпожице Тагарт? Какво има?

— Аз… помислих, че си си тръгнал.

— О, съжалявам. Тъкмо чух телефона. Бях навън, в задния двор, берях моркови.

— Моркови? — тя се смееше с истерично облекчение.

— Имам си зеленчукова градина там. Някога беше паркингът на института. От Ню Йорк ли се обаждате, госпожице Тагарт?

— Да. Тъкмо получих писмото ти. Ей сега. Мен… мен ме нямаше.

— Аха — последва пауза, сетне той каза спокойно: — Нямам какво повече да добавя, госпожице Тагарт.

— Кажи ми, заминаваш ли?

— Не.

— Планираш ли да заминеш?

— Не. Че къде?

— Възнамеряваш да останеш в института?

— Да.

— Колко дълго? За неопределено време?

— Да, доколкото знам.

— Някой търсил ли те е?

— За какво?

— За това да напуснеш.

— Не. Кой?

— Слушай, Даниълс, няма да обсъждам писмото ти по телефона. Но трябва да говоря с теб. Идвам да те видя. Ще дойда колкото се може по-бързо.

— По-добре не го правете, госпожице Тагарт. Не искам да правите такова усилие, при условие, че е безполезно.

— Просто ми дай шанс, става ли? Не трябва да ми обещаваш да промениш мнението си, не трябва да се ангажираш с нищо — само да ме изслушаш. Ако съм решила да дойда, това е мой риск и го поемам. Има неща, които искам да ти кажа, и моля единствено за шанс да го направя.

— Знаете, че винаги ще ви дам този шанс, госпожице Тагарт.

— Тръгвам за Юта веднага. Тази вечер. Но има нещо, което искам да ми обещаеш. Ще ми обещаеш ли да ме изчакаш? Ще ми обещаеш ли да бъдеш там, когато пристигна?

— Ама разбира се, госпожице Тагарт. Освен ако не умра или не стане нещо, което не мога да предотвратя — но не очаквам нищо такова.

— Освен ако не умреш, ще ме чакаш ли, независимо какво може да стане?

— Разбира се.

— Даваш ли ми дума, че ще чакаш?

— Да, госпожице Тагарт.

— Благодаря. Лека нощ.

— Лека нощ, госпожице Тагарт.

Тя затвори слушалката, веднага пак я вдигна и бързо набра номер.

— Еди? Накарай ги да задържат „Комет“ за мен… Да, тази вечер. Нареди да прикачат вагона ми, след това ела тук, в апартамента ми, веднага — тя погледна часовника си. — Сега е осем и дванайсет. Имам един час. Не мисля, че ще ги задържа твърде много. Ще говорим, докато оправям багажа.

Тя затвори и се обърна към Риърдън.

— Тази вечер? — каза той.

— Трябва.

— Предполагам. Не трябва ли да идеш в Колорадо?

— Да. Мислех да тръгна утре вечер. Но мисля, че Еди може да се справи с грижата за кабинета ми, и е по-добре да тръгна сега. Отнема три дни… — тя си спомни — сега отнема пет дни, за да се стигне до Юта. Трябва да отида с влака, има хора, които трябва да видя по линията, и това също не може да се отлага.

— Колко време ще останеш в Колорадо?

— Трудно ми е да ти кажа.

— Пусни една телеграма като стигнеш, става ли? Ако има изгледи да е за дълго, ще дойда там, при теб.

Това беше единственият начин, по който можеше да изрази думите, които отчаяно искаше да й каже, за които беше чакал, беше дошъл тук да каже и сега искаше да произнесе повече от всичко, но знаеше, че това не бива да се казва тази вечер. Тя разбра от леко тържественото напрежение в тона на гласа му, че така той приема признанието й, това беше неговото отстъпление, неговата прошка. Тя попита:

— Можеш ли да напуснеш завода?

— Ще ми отнеме няколко дни да го уредя, но мога.

Той знаеше какво признават думите й, разбираше прошката в тях, когато тя каза:

— Ханк, защо не се видим в Колорадо след седмица? Ако дойдеш със самолета си, и двамата ще пристигнем там по едно и също време. И после ще се върнем заедно.

— Добре… скъпа моя.

Тя диктуваше списък с инструкции, докато крачеше из спалнята си, събираше дрехите си и ги подреждаше набързо в един куфар. Риърдън си беше тръгнал, Еди Уилърс седеше на тоалетната й маса и си водеше бележки. Работеше по обичайния си начин — ефикасно, без да задава въпроси, сякаш не забелязваше шишенцата с парфюм и кутийките с пудра, сякаш масичката беше бюро, а стаята — кабинет.

— Ще ти се обадя от Чикаго, Омаха, Флагстаф и Афтън — каза тя, докато хвърляше бельо в куфара. — Ако ти трябвам междувременно, обади се на който и да е оператор по линията и му нареди да спре влака.

— „Комет“ ли? — меко попита той.

— Естествено, че „Комет!“

— Добре.

— Не се колебай да се обаждаш, ако се налага.

— Добре. Но не мисля, че ще се наложи.

— Ще се справим. Ще работим по телефона, също както… — тя спря.

— … когато строяхме линията „Джон Голт“? — тихо попита той.

Те се спогледаха, но не си казаха нищо друго.

— Какъв е последният доклад от строителните екипи? — попита тя.

— Всичко е наред. Получих съобщение, точно след като ти напусна офиса, че терасиращите групи са започнали работа в Лоръл, Канзас и Джаспър, Оклахома. Релсите пътуват към тях от Силвър Спрингс. Всичко ще бъде както трябва. Най-трудно за намиране беше…

— Хората?

— Да. Хората, които да натоварим с това. Имахме проблеми на запад, по отсечката от Елджин до Мидланд. Всички, на които разчитахме, ги няма. Не можах да намеря и един, който да е в състояние да носи отговорност, нито по нашата линия, нито другаде. Опитах се дори да намеря Дан Конъуей, но…

— Дан Конъуей? — прекъсна го тя.

— Да. Него. Опитах. Помниш ли как полагаше по пет мили релси на ден точно в тази част от страната? Знам, че има причини да ни мрази и в червата, но какво значение има вече? Намерих го — живее в едно ранчо в Аризона. Обадих ме му лично и го помолих да ни спаси. Просто да се погрижи за една нощ да построи пет и половина мили коловоз. Пет и половина мили, Дагни, това е целият ни проблем, а той е най-великият железопътен строител в света! Казах му, че го моля да го направи като жест на снизхождение към нас, ако реши. Знаеш ли, мисля, че ме разбра. Не беше ядосан. Звучеше тъжно. Но каза, че няма да го направи. Каза, че човек не трябва да се опитва да връща хората от гроба… Пожела ми късмет. Мисля, че беше искрен… Знаеш ли, не мисля, че той е един от онези, които разрушителят посети. Мисля, че по-скоро се е пречупил.

— Да. Знам, че е така.

Еди видя изражението на лицето й и побърза да се овладее.

— Накрая намерихме един човек, който да работи в Елджин — каза той, насилвайки се да звучи уверено. — Не се притеснявай, коловозът ще бъде построен дълго преди да стигнеш там.

Тя го погледна с намек за усмивка, мислейки си колко често самата тя му беше казвала тези думи и за отчаяната смелост, с която той сега се опитваше да й ги каже. Не се притеснявай. Той улови погледа й, разбра, и леката усмивка в отговор беше смесена с притеснено извинение. Той се обърна обратно към бележника си, ядосан на себе си, осъзнавайки, че е нарушил собствената си неизказана заповед: не го прави по-трудно за нея. Не трябваше да й казва за Дан Конъуей, не трябваше да й казва нищо, което да напомня и на двамата за отчаянието, което щяха да почувстват, ако изобщо можеха още да чувстват. Чудеше се какво му става: струваше му се непростимо да открие, че дисциплината му се изплъзва само защото това е стая, а не кабинет. Тя продължи да говори, а той слушаше, вторачен в бележника си, отбелязвайки си по нещо кратко, от време на време. Не си позволи да я погледне отново.

Тя отвори рязко вратата на гардероба си, дръпна един костюм от закачалката и го сгъна набързо, докато гласът й продължаваше да диктува равномерно и акуратно. Той не погледна нагоре, осъзнаваше присъствието й само чрез звука: звука от ловките движения и от премерения й глас. Знаеше какво не е наред с него — не искаше тя да тръгва, не искаше да я губи отново, след толкова кратко време. Но да се отдава на личната си самота в момент, в който знаеше колко отчаяно компанията има нужда от нея в Колорадо, би било акт на нелоялност, който никога не беше допускал преди — и той почувства смътно, неутешимо чувство за вина.

— Изпрати нареждане „Комет“ да спира на всеки централен железопътен възел — каза тя — и всички управители да приготвят доклад за…

Той погледна нагоре, сетне погледът му спря и той не чу остатъка от думите. Видя мъжки халат да виси на отворената врата на гардероба, тъмносин халат с бели инициали ХР върху джоба на гърдите. Спомни си къде е виждал този халат преди, спомни си човека срещу себе си от другата страна на маса за закуска в хотел „Уейн-Фолклънд“, спомни си как този човек дойде без предупреждение в кабинета й късно през нощта в Деня на благодарността — и разбирането, че трябва да го е знаел, го порази като земетресение. Чувството го обзе с вик „не!“ и беше толкова безжалостно, че само викът, а не онова, което виждаше, срути всяка опора в него. Това не беше шок от откритието, а беше много по-ужасният шок от онова, което беше открил за самия себе си.

Той се вкопчи в една-единствена мисъл — че не трябва да й позволява да види какво му е причинило това. Изпитваше притеснение, усилено до степента на физическо мъчение — ужасът, че е нарушил личното й пространство два пъти: като е научил тайната й и като е разкрил своята собствена. Наведе се по-ниско над бележника и се съсредоточи върху непосредствената си цел: да спре треперенето на молива.

— … трябва да построим петдесет мили планински коловоз и можем да разчитаме само на материали, които имаме.

— Извинявай — каза той, а гласът му едва се чуваше — не чух какво каза.

— Казах, че искам доклад от всички управители за всеки метър релса и всяка единица оборудване, с които разполагат в отделите си.

— Добре.

— Ще говоря с всеки един от тях по ред. Накарай ги да дойдат във вагона ми на „Комет“.

— Добре.

— Изпрати съобщение — неофициално — че механиците трябва да наваксват спиранията, като се движат със седемдесет, осемдесет или сто мили в час, колкото искат и когато се налага, и че аз ще… Еди?

— Да. Добре.

— Еди, какво има?

Той трябваше да погледне нагоре, да се изправи лице в лице с нея, и да излъже отчаяно за първи път в живота си.

— Аз… притеснявам се от неприятностите, които ще си имаме със закона — каза той.

— Забрави за това. Не виждаш ли, че няма никакъв друг начин? В момента всичко е позволено, за всеки, който може да се измъкне, и засега тъкмо ние определяме условията.

Когато беше готова, той занесе куфара до едно такси, после го пренесе по перона на терминала на „Тагарт“ до служебния й вагон, последният, в края на „Комет“. Остана на перона, видя влака да подскача напред и изпрати с поглед червените сигнални светлини в задния край на вагона й, които изчезваха бавно от погледа му в дългия мрак на изходния тунел. Когато и те се изгубиха, той се почувства сякаш е изгубил мечта, за която не е подозирал, докато не я е изгубил.

На перона около него имаше малко хора, а и те сякаш се движеха внимателно и напрегнато, сякаш чувството за надвиснала катастрофа се промъкваше по релсите и по гредите над главите им. Той си помисли с безразличие, че след един век безопасност хората отново гледат на заминаването на влак като на събитие, което е хазартна игра със смъртта.

Спомни си, че не е вечерял. Не му се ядеше, но подземната столова на терминала на „Тагарт“ беше по-истински негов дом, отколкото празния куб, който смяташе за свой апартамент — така че тръгна към столовата, защото нямаше къде другаде да отиде. Беше почти празно, но първото нещо, което видя, беше тънко стълбче пушек, което се издигаше от цигарата на работника, който седеше сам на една маса в един тъмен ъгъл. Без да забелязва какво слага на подноса си, Еди го занесе до масата на работника, поздрави го, седна и не каза нищо друго. Гледаше сребристите прибори пред себе си, зачуди се за какво служат, после си спомни как се използва вилицата и се опита да извърши движенията на храненето, но откри, че това е отвъд силите му. След известно време погледна нагоре и видя, че очите на работника го проучват внимателно.

— Не — каза Еди — не, нищо ми няма… О, да, много неща станаха, но какво значение има вече? Да, върна се… Какво друго искаш да кажа? Откъде знаеш, че се е върнала? Е, хубаво, предполагам, че цялата компания е разбрала за десет минути… Не, не знам дали се радвам, че се върна… Естествено, ще спаси железницата, за още някой и друг месец или година… Какво искаш да кажа? Не, не ми каза на какво разчита. Не ми каза какво мисли или чувства… Добре де, как мислиш, че се чувства? За нея е ад — пък и за мен! Само дето моят ад си е по моя вина… Не. Нищо. Не мога да говоря за това. Да говоря ли? Не трябва дори да мисля. Трябва да спра, да спра да мисля за нея и… за нея, тоест.

Той замълча и се запита защо очите на работника — очите, които сякаш винаги виждаха всичко вътре в него — тази вечер го караха да се чувства неудобно. Погледна масата и видя много фасове сред останките от храна по подноса на работника.

— И ти ли си закъсал? — попита Еди. — О, просто си седял дълго тук тази вечер, нали? Заради мен? Защо пък да ме чакаш? Знаеш ли, никога не съм мислил, че те интересува дали ме виждаш или не, дали мен или някого другиго, изглеждаш толкова самодостатъчен, и точно заради това ми харесва да си говоря с теб, защото чувствам, че винаги разбираш, но нищо не може да те нарани, изглеждаш така, сякаш нищо никога не те е наранявало, и това ме кара да се чувствам свободен, сякаш… сякаш в света няма болка… Знаеш ли какво е странно в лицето ти? Изглеждаш така, сякаш никога не си се сблъсквал с болка, страх или вина… Съжалявам, че закъснях толкова тази вечер. Трябваше да я изпратя — тъкмо замина, с „Комет“… Да, тази вечер, преди малко… Да, тръгна… Да, беше внезапно решение — от последния час. Възнамеряваше да тръгне утре вечерта, но нещо неочаквано се случи и тя трябваше да тръгне веднага… Да, отива в Колорадо — после… Първо в Юта… Защото получи писмо от Куентин Даниълс, че напуска — а единственото нещо, от което няма да се откаже, от което няма да понесе да се откаже, е двигателят. Помниш двигателя, за който ти казах, за останките, които намери… Даниълс ли? Той е физик, който работи през последната година в Технологичния институт в Юта и се опитва да разреши загадката на мотора и да го възстанови… Защо ме гледаш така? Не, не съм ти казвал за него преди, защото беше тайна. Това си беше частен, таен неин проект, пък и с какво би могъл да те заинтересува? Предполагам, че мога да говоря за това сега, защото той е напуснал… Да, казал й е причините. Казал е, че няма да остави нищо, произведено от ума му, на свят, който го смята за роб. Казал, че няма да бъде превърнат в мъченик от хора, на които е дал в замяна неоценима полза… На какво се смееш? Стига. Защо се смееш така? Цялата тайна? Как така цялата тайна? Не е открил цялата тайна на двигателя, ако за това говориш, но изглежда се е справял добре, имаше добри шансове. Сега това е изгубено. Тя хукна към него, иска да му се моли, да го задържи, да го накара да продължи, но мисля, че е безполезно. Щом спрат веднъж, не се връщат обратно. Никой не го е правил… Не, не ме интересува, вече не, понесохме толкова много загуби, че започвам да свиквам… О, не! Не Даниълс е този, когото не мога да понеса, ами… не, остави. Не ме разпитвай за това. Целият свят се разпада, тя още се бори да го спаси, а аз седя тук и я съдя за нещо, което нямах право да знам… Не! Не е направила нищо осъдително, нищо — а и освен това няма нищо общо с железницата… Не ми обръщай внимание, не е вярно, не нея осъждам, а себе си… Слушай, винаги съм знаел, че обичаш „Тагарт Трансконтинентал“ също като мен, че за теб значи нещо специално, лично, и че заради това ти харесва да ме слушаш какво говоря. Но това — това, което научих днес — няма нищо общо с железницата. Едва ли ще е от значение за теб. Забрави го… Просто е нещо, което не знаех за нея, това е всичко… Израснах с нея. Мислех, че я познавам. Не съм я познавал… Не знам какво очаквах. Предполагам, че просто съм мислел, че няма никакъв личен живот. За мен тя не беше човек, нито… нито пък жена. Тя беше железопътната компания. И не мислех, че някой някога ще дръзне да я погледне по какъвто и да е друг начин… Е, така ми се пада. Забрави. Забрави го, казах! Защо ме разпитваш така? Това си е нейният личен живот. Какво значение може да има за теб? Зарежи го, за Бога! Не виждаш ли, че не мога да говоря за това? Нищо не е станало, нищо ми няма, просто… о, защо лъжа? Не мога да те лъжа, ти като че ли винаги виждаш всичко, по-лошо е, отколкото да се опитвам да излъжа себе си! Лъгал съм себе си. Не знаех какво съм изпитвал към нея. Железницата ли? Аз съм прогнил двуличник. Ако значението й за мен се заключаваше само в железницата, нямаше да ме удари така. Нямаше да чувствам желание да го убия! Какво ти става тази вечер? Защо ме гледаш така? Ох, какво ли ни става на всички? Защо не ни е останало нищо друго, освен нещастието? Защо страдаме толкова много? Не за това сме тук. Винаги съм мислел, че трябва да сме щастливи, всички, че такава е естествената ни съдба. Какво правим? Какво сме изгубили? Преди година нямаше да я осъдя, ако намери нещо, което иска. Но знам, че са обречени, и двамата, както и аз, и всички останали, а тя беше единственото, което ми е останало… Беше толкова невероятно да си жив, беше такъв чудесен шанс, не знаех, че обичам този шанс и че това беше нашата любов — нейната, моята, твоята, — но светът загива и ние не можем да го спрем. Защо се саморазрушаваме? Кой ще ни каже истината? Кой ще ни спаси? Ох, кой е Джон Голт? Не, няма полза. Сега вече няма значение. Защо да чувствам нещо? Няма да издържим още дълго. Защо трябва да ме интересува какво прави тя? Защо трябва да ми пука, че спи с Ханк Риърдън?… Боже! Какво ти става? Не си тръгвай! Къде отиваш?