Майкъл Крайтън
Джурасик парк (44)

Зазоряването

Грант се събуди от силен стържещ звук, последван от металическо потракване. Отвори очи и видя, че край него се плъзга бала сено, задвижвана от лентов транспортьор нагоре към тавана. След нея се плъзнаха още две бали. После тракането спря внезапно, както беше започнало, и в бетонната постройка пак стана тихо.

Грант се прозя, протегна се сънливо и примижа от болка. После седна на сеното.

От прозорците нахлуваше мека жълта светлина. Беше съмнало. Значи бе спал цялата нощ! Бързо погледна часовника си. Пет часът сутринта. Все пак разполагаше с почти шест часа, за да се върне в лагера, преди корабът да стигне на сушата. Пак се отпусна по гръб и простена. Главата му се цепеше от болка. Усещаше тялото си като пребито. Иззад ъгъла чу някакво скърцане като от ръждясало колело, а после и кикота на Лекс.

Грант бавно се изправи и огледа постройката. На дневната светлина се убеди, че това е склад с купища бали сено и сечива. На стената видя сива метална кутия, на която пишеше: „ЗАУРОПОДИ. ПОМОЩНА СГРАДА /04/.“ Значи се намираха в зоната на зауроподите, както си беше помислил още снощи. Отвори кутията и в нея намери телефонен апарат, но когато вдигна слушалката, чу само съскане. Явно телефоните още не работеха.

— Дъвчи хубаво — чу той гласа на Лекс. — Не яж като прасе, Ралф.

Грант зави зад ъгъла и видя Лекс, която стоеше до решетките на вратата и подаваше през тях шепи сено на животно, застанало отвън. Животното приличаше на голямо розово прасе и издаваше пронизителните звуци, които Грант беше чул преди малко. Всъщност бе новороден трицератопс, голям колкото пони. Новороденото още нямаше рога на главата си, а само извита костна яка, разположена зад големите му влажни очи. То навираше муцуната си през решетките и не изпускаше от поглед Лекс, която продължаваше да го храни.

— Ето така е по-добре — похвали го Лекс. — Не се притеснявай, има много сено. — Тя потупа животното по главата. — Обичаш сено, нали, Ралф? — После се обърна и видя Грант. — Това е Ралф — представи животното Лекс. — Той ми е приятел и обича сено.

Грант пристъпи напред, спря и примижа от болка.

— Не изглеждате добре — отбеляза Лекс.

— Защото не се чувствам добре.

— Тим също. Носът му е ужасно подут.

— Къде е Тим?

— Отиде да чишка — отвърна тя. — Искате ли заедно да храним Ралф?

Малкият трицератопс огледа Грант. Дъвчеше сено, което се подаваше от устата му и падаше на земята.

— Голям мърльо е — обясни Лекс. — И е много гладен.

Трицератопсът спря да преживя и се облиза. После отвори уста в очакване на още храна. Грант огледа дребните му остри зъби и горната му челюст, която приличаше на папагалски клюн.

— Ей сега, чакай малко — каза Лекс и се наведе да вземе още слама от пода. — Честна дума, Ралф, хората ще си помислят, че майка ти те държи гладен.

— Защо си го кръстила Ралф?

— Защото прилича на Ралф. От нашия клас.

Грант се приближи и леко докосна кожата на врата му.

— Не се бойте, можете да го погалите — подкани го Лекс. — На него му харесва, нали, Ралф?

Кожата беше суха и топла, а повърхността й беше леко грапава като на футболна топка. Докато Грант го галеше, Ралф тихо изписука и от удоволствие размаха дебелата си опашка.

— Той е много кротък. — Ралф продължи да яде, като поглеждаше ту към Лекс, ту към Грант, без да проявява страх. Това напомни на Грант, че динозаврите не се плашат от хората, както останалите животни. — Дали мога да го пояздя? — каза Лекс.

— По-добре недей.

— Бас държа, че ще ми позволи — рече момиченцето. — Сигурно е забавно да яздиш динозавър.

Грант се загледа през решетките към широката поляна на зауроподите. Ставаше все по-светло. Помисли си, че трябва да излезе и да задейства някой от сензорите на поляната. Може би щеше да мине цял час, докато хората от контролната зала дойдат тук. А това, че телефоните още не работеха, никак не му харесваше…

Чу силно сумтене, все едно пръхтеше гигантски кон, и малкият трицератопс внезапно се раздвижи. Опита се да издърпа главата си от решетките, но ръбът на яката му се закачи и той записука уплашено.

Пръхтенето се чу пак. Този път идваше по-отблизо.

Ралф продължаваше да се дърпа, застанал на задните си крака, като отчаяно се мъчеше да се освободи от решетките. Извиваше глава на всички страни, а кожата на врата му се триеше в решетките.

— По-спокойно, Ралф — каза му Лекс.

— Избутай го навън — посъветва я Грант.

Улови Ралф за главата и я натисна с всичка сила настрани и назад. Най-после ръбът на яката се откачи, динозавърчето загуби равновесие и се строполи на земята от другата страна на решетките. След миг върху него падна сянка и Грант видя крак, по-дебел от ствол на дърво. Завършваше с пет извити нокътя и приличаше на слонски.

Ралф погледна нагоре и изписука. Голямото животно наведе глава и Грант и Лекс я видяха. Беше дълга около два метра и имаше три дълги бели рога — по един над всяко око и един по-малък рог на върха на носа. Беше възрастен трицератопс. Животното огледа Лекс и Грант, като примигваше бавно. После се обърна към динозавърчето и го облиза с език. Ралф изписука и доволно потърка тялото си в големия крак.

— Това майка му ли е? — попита Лекс.

— Май да — отвърна Грант.

— Дали да не нахраним и нея?

Но големият трицератопс вече побутваше Ралф с муцуната си и го отдалечаваше от решетките.

— Няма нужда.

Малкото обърна гръб на решетките и се отдалечи. От време на време майката го тикаше с муцуна и го насочваше. Двете животни тръгнаха по поляната.

— Довиждане, Ралф — извика Лекс и помаха с ръка.

От дъното на склада се появи Тим.

— Знаете ли какво — каза Грант, — ще се кача горе на хълма да задействам сензорите за движение, за да дойдат да ни приберат. Вие двамата стойте тук и ме чакайте.

— Не — отсече Лекс.

— Защо? Останете тук. Тук сте в безопасност.

— Няма да ни оставяте сами — каза тя. — Нали така, Тими?

— Точно така — съгласи се брат й.

— Добре — рече Грант.

Тримата се провряха през решетките и излязоха навън.

 

 

Беше тъкмо преди зазоряване.

Въздухът беше топъл и влажен, а небето бе обагрено във всички оттенъци на розовото и лилавото. Белезникава мъгла се стелеше ниско над земята. На известно разстояние Грант и децата видяха майката трицератопс и нейното новородено. Те се приближаваха към стадо големи хадрозаври с патешки човки, които се хранеха с листата на дърветата близо до лагуната.

Някои от хадрозаврите бяха нагазили във водата. От време на време се навеждаха да отпият, плоските им глави се отразяваха в спокойната й повърхност. После се изправяха и се озъртаха. Едно от малките животни се осмели да нагази във водата, изписука уплашено и бързо се заклатушка назад, а възрастните снизходително го наблюдаваха.

Малко по на юг други хадрозаври се хранеха с по-ниски растения. Понякога се изправяха на задните си крака, а предните опираха на стволовете на дърветата, за да стигнат листата по високите клони. А още по-далеч над дърветата се издигаше огромен апатозавър с малка глава, която се въртеше на дългата шия. Всичко беше толкова спокойно и на Грант му беше трудно да допусне, че ги дебне някаква опасност.

— Ау! — изпищя Лекс и се сниши. Над тях избръмчаха две гигантски водни кончета с размах на крилете около два метра. — Какво беше това?

— Водни кончета — отвърна Грант. — През юрския период насекомите са били огромни.

— Хапят ли?

— Мисля, че не — каза Грант.

Тим протегна ръка и едно от водните кончета кацна на нея. Той усети тежестта на огромното насекомо.

— Ще те ухапе — предупреди го Лекс.

Но водното конче само бавно размаха прозрачните си криле с червени жилчици и отлетя, щом Тим помръдна ръката си.

— Накъде ще вървим? — попита Лекс.

— Натам.

Тръгнаха напряко през поляната. Стигнаха до една черна кутия, закрепена върху тежък метален триножник. Грант застана пред нея и размаха ръце, но не се случи нищо. Щом не работеха телефоните, може би и сензорите бяха извън строя.

— Ще опитаме с някой друг — каза той и посочи следващата кутия.

Някъде в далечината се чу страховитият рев на голямо животно.

 

 

— По дяволите! — изруга Арнолд. — Не мога да го намеря, и туйто.

Сръбна глътка кафе и впери зачервени очи в екрана. Беше изключил всички видеоекрани. Седнал на главния пулт в контролната зала, той претърсваше компютърния код. Беше изтощен. Бе работил непрекъснато в продължение на дванайсет часа. Обърна се към Ву, който току-що бе дошъл от лабораторията.

— Какво не можеш да намериш?

— Телефоните още не работят. Не мога да ги оправя. Според мен Недри има пръст в тая работа.

Ву вдигна един от телефоните и чу съскане.

— Прилича на модем.

— Прилича, но не е — каза Арнолд, — защото одеве слязох в сутерена и изключих всички модеми. Това, което чуваш, е бял шум^[1], който прилича на прехвърляне на данни чрез модем.

— Значи телефонните линии са блокирани?

— Всъщност, да. Недри се е постарал хубавичко да ги задръсти. Въвел е някаква команда за монополно използване в програмния код и сега не мога да я намеря. Нали дадох онази команда за възстановяване и тя изтри част от програмите. Въпреки това командата да се изключат телефоните явно още е в паметта на компютъра.

— Ами тогава го върни в изходно положение — сви рамене Ву. — Изключи системата и ще изчистиш паметта.

— Никога не съм го правил — каза Арнолд. — И не ми се ще да го правя. Възможно е всички системи да се върнат в изходно положение, но е възможно и обратното. Не разбирам много от компютри. Нито пък ти. Или поне не колкото трябва. А без телефон няма как да се свържем с истински специалист.

— Ако командата се намира в оперативната памет, тя няма да се появи в кода. Можеш да направиш копие на съдържанието на оперативната памет и да потърсиш командата в него, но не знаеш какво точно търсиш. Според мен единственият начин е да върнеш системата в изходно състояние.

В залата се втурна Дженаро.

— Още сме без телефон.

— Работя по въпроса.

— Работите по въпроса от полунощ. А състоянието на Малкълм непрекъснато се влошава. Има нужда от лечение.

— Това значи, че трябва да изключа системите — каза Арнолд. — Не мога обаче да съм сигурен, че после всичко ще проработи.

— Слушайте — тросна се Дженаро. — В хижата има болен човек. Ако не повикаме лекар, той ще умре. А без телефон не можем да извикаме лекар. Четири души може би вече са загинали. Хайде, изключете системите и оправете телефонните линии!

Арнолд се поколеба.

— Е? — попита Дженаро.

— Ами… системите за безопасност не позволяват изключването на компютъра и…

— Тогава изключете тези шибани системи за безопасност! Не проумявате ли, че той ще умре, ако не му се помогне?

— Добре — каза Арнолд.

Стана и отиде при главното табло. Отвори го, свали капака с металните фиксатори на аварийните прекъсвачи и ги изключи един по един.

— Поискахте да го направя — рече Арнолд — и го направих.

Накрая изключи и главния прекъсвач.

Контролната зала потъна в мрак. Всички екрани потъмняха. Тримата мъже стояха в тъмното.

— Колко ще чакаме? — попита Дженаро.

— Трийсет секунди — отвърна Арнолд.

 

 

— Пфу! — гнусливо каза Лекс, докато прекосяваха поляната.

— Какво има? — попита Грант.

— Мирише гадно! — каза Лекс. — На гнило.

Грант се поколеба. Загледа се в далечните дървета в другия край на поляната в очакване да забележи някакво движение. Нищо не помръдваше. Само лекият ветрец едва полюшваше клонките. Ранната утрин беше тиха и спокойна.

— Май само си въобразяваш — каза Грант.

— А, не…

Тогава той чу крясъка. Идваше от стадото хадрозаври с патешки човки, останало зад тях. Първо изпищя само едно животно, после второ, трето, докато накрая цялото стадо започна да кряска в хор. Хадрозаврите бяха уплашени, озъртаха се на всички страни, бързаха да излязат от водата и заставаха в кръг около малките, за да ги защитят…

„И те са усетили миризмата“, помисли Грант.

Тиранозавърът изскочи от прикритието си сред дърветата със страшен рев. Беше на петдесетина метра от тях, при лагуната. Бързо тръгна с огромни крачки през поляната. Без да обръща внимание на Грант и децата, се устреми към стадото хадрозаври.

— Нали ви казах! — изпищя Лекс. — Никой не ме слуша!

Хадрозаврите в далечината побягнаха с писъци. Грант усети как земята се разтърсва под краката му.

— Да бягаме, деца!

Сграбчи Лекс през кръста и я вдигна от земята. После заедно с Тим побягна през високата трева. От време на време хвърляше поглед назад към лагуната, където тиранозавърът нападаше хадрозаврите, а те размахваха огромните си опашки да се защитят и кряскаха високо и уплашено. Сетне чу шум от трошене на клони и когато пак погледна назад, видя как хадрозаврите се устремяват към тях.

 

 

В тъмната контролна зала Арнолд погледна часовника си. Трийсетте секунди бяха изтекли. Досега паметта трябваше да се е изчистила. Той включи главния прекъсвач.

Нищо.

Стана му лошо. Той изключи прекъсвача и пак го включи. Отново нищо. По челото му изби пот.

— Какво става? — попита Дженаро.

— По дяволите! — изруга Арнолд.

После си спомни, че трябва да включи отново аварийните прекъсвачи, преди да възстанови захранването. Щракна трите аварийни прекъсвача и затвори капака с металните фиксатори. После затаи дъх и включи главния прекъсвач.

Лампите в залата светнаха.

Компютърът изписука.

Екраните забръмчаха.

— Слава Богу — каза Арнолд и бързо се приближи до главния монитор. На екрана се виждаха множество обозначения:

Дженаро посегна към телефона, но не чу нищо. Този път нямаше дори и съскане — нищо, и толкоз.

— Защо стана така?

— Един момент — каза Арнолд. — След връщане в изходно състояние всички системни модули трябва да се включат ръчно.

— Защо ръчно? — поинтересува се Дженаро.

— По дяволите, ще ме оставите ли да работя?

— Изобщо не е предвидено тази система да се изключва — обясни Ву. — А ако все пак бъде изключена, тя решава, че някъде има повреда. Налага се всичко да се включи на ръка. В противен случай, ако някъде има късо, системата ще се включи автоматично, ще изключи, след това пак ще се включи, ще изключи и така до безкрай.

— Добре — каза Арнолд. — Готов съм.

Дженаро вдигна слушалката, започна да набира и внезапно спря.

— Божичко, вижте — каза той, като сочеше един от екраните.

Но Арнолд не го слушаше. Взираше се в картата, на която при лагуната бяха започнали да се движат множество точки. Носеха се ужасно бързо, като вихър.

— Какво става? — попита Дженаро.

— Хадрозаврите — глухо каза Арнолд. — Рексът ги е нападнал.

 

 

Хадрозаврите препускаха учудващо бързо, огромните им тела се движеха съвсем близо едно до друго. Чуваха се крясъците на възрастните, ревът на тиранозавъра и писукането на малките, които се пазеха да не ги стъпчат. Стадото вдигна голям жълт облак прах. Грант вече не виждаше тиранозавъра.

Хадрозаврите се носеха право към тях.

С Лекс на ръце Грант побягна заедно с Тим към голяма оголена скала, край която растяха високи иглолистни дървета. Бягаха с всички сили и усещаха как земята се тресе под краката им. Шумът от наближаващото стадо беше оглушителен, като рев на реактивни самолети. Той изпълваше въздуха, ушите им писнаха. Лекс крещеше нещо, но Грант не я чуваше. Най-после се покатериха на скалата и стадото ги обкръжи отвсякъде.

Грант видя огромните крака на първите хадрозаври, които препускаха край тях. Всяко животно тежеше поне пет тона. След малко бяха обвити от такъв гъст облак прах, че не виждаха нищо. Само чуваха тътена, предизвикан от огромните тела и гигантските крайници, ужасни ревове от болка, докато животните се блъскаха и се въртяха панически край скалата. Един от хадрозаврите откърти голям скален отломък, който се търкулна покрай тях и се стовари долу на поляната.

Сред гъстия облак прах те не виждаха почти нищо освен скалите. Притискаха се към големите камъни, заслушани в писъците и крясъците и в смразяващия кръвта рев на тиранозавъра. Лекс впи пръсти в рамото на Грант.

Друг хадрозавър удари скалата с огромната си опашка и остави диря гореща кръв. Грант изчака, докато шумът от битката се премести малко наляво, после бутна децата да се покатерят на най-голямото дърво. Катереха се бързо, като опипом намираха клоните, а животните препускаха около тях, вдигайки облаци прах. Изкачиха се шест метра и Лекс задърпа Грант за дрехата — не можеше да продължи. Тим също се беше уморил и Грант реши, че вече са достатъчно високо. Оттук въпреки прахта успяха да видят широките гърбове на животните, които кряскаха и се въртяха под тях. Грант се облегна на грапавата кора на ствола, закашля се от прахта, затвори очи и зачака.

 

 

След като стадото се отдалечи, Арнолд нагласи камерата. Облакът прах бавно се разсея и той видя, че хадрозаврите са се разпръснали, а тиранозавърът вече не ги гони, което означаваше, че е убил някой от тях. Сега се намираше при лагуната. Арнолд внимателно огледа екрана и рече:

— Намерете Мълдун и го пратете да иде и да провери какви са последствията.

— Ще му кажа — отвърна Дженаро и излезе от залата.