Майкъл Крайтън
Джурасик парк (43)

Паркът

Преносимият генератор избръмча и отново заработи, а кварцовите прожектори блеснаха от разтегателните си стойки. Мълдун чу тихото бълбукане на реката няколко метра по на север. Обърна се към ремонтния камион и видя как от него слиза работник с голям електрически трион.

— Не, не — извика той. — Само въжетата, Карлос. Няма да се наложи да го режем.

Той се обърна и огледа оградата. Намериха трудно прекъснатия участък, защото едва се забелязваше. Върху оградата беше паднал нисък протокарпус. В тази част на парка бяха посадени няколко такива дървета, та кичестите им корони да скриват оградата от погледа на посетителите.

Но този протокарпус беше привързан към земята с телени въжета и винтов обтегач. Въжетата се бяха отскубнали от бурята, а металните винтови обтегачи се бяха ударили в оградата и бяха предизвикали късо съединение. Естествено, това бе недопустимо: до оградата работниците трябваше да използват въжета с пластмасово изолационно покритие и керамични обтегачи. Но така или иначе, беше станало.

Във всеки случай, не им предстоеше много работа. Трябваше само да вдигнат дървото от оградата, да махнат металните приспособления и да поставят знаци за градинарите, които сутринта щяха да оправят всичко. Нямаше да им отнеме повече от двайсет минути. И, слава Богу, защото Мълдун знаеше, че дилофозаврите обикновено се навъртат край реката. Макар че оградата отделяше работниците от реката, дилофозаврите можеха да плюят през нея и да ги стигнат с ослепяващата си отрова.

Един от работниците, Рамон, се приближи към него.

— Сеньор Мълдун, видяхте ли светлината?

— Каква светлина?

Рамон посочи на изток към джунглата.

— Забелязах я още когато излязохме. Ей там. Доста е слаба. Виждате ли? Прилича на светлина от автомобилни фарове, но не се движи.

Мълдун присви очи. Може би идваше от някой склад с храна. Нали захранването вече беше възстановено?

— Ще му мислим по-късно — каза той. — А сега да махнем дървото от оградата.

 

 

Арнолд беше в добро настроение. Още малко, и редът в парка щеше да бъде възстановен. Мълдун поправяше оградите. Хамънд беше тръгнал заедно с Хардинг да присъства при преместването на животните. Макар и уморен, Арнолд се чувстваше чудесно. Дори имаше настроение да отговаря на въпросите на адвоката Дженаро.

— Ефектът на Малкълм ли? — учуди се той. — За това ли се тревожите?

— Просто ми е интересно — каза Дженаро.

— Значи искате да ви обясня защо Малкълм греши?

— Да.

— Обясненията са технически — продължи Арнолд и запали цигара.

— Все нещо ще разбера.

— Добре — съгласи се Арнолд. — Теорията на хаоса описва нелинейни системи. Напоследък тя стана много всеобхватна и се прилага при изучаването на стоковата борса, разбунтуваните тълпи и мозъчните вълни по време на епилептичен припадък. Изключително модна е. Много е шик да се прилага към всяка комплексна система, където има вероятност за непредвидими промени. Дотук ясно ли е?

— Да.

— Иън Малкълм е математик, чиято специалност е теорията на хаоса. Много забавно и занимателно, но освен че се облича в черно, се занимава главно с това да прави компютърни модели на поведението на сложни системи. А Джон Хамънд много си пада по модните увлечения в науката. Затова покани Малкълм да разработи модел на системата на нашия Юрски парк. И Малкълм го направи. Всички модели на Малкълм представляват изображения на фазово пространство върху компютърния екран. Виждали ли сте ги?

— Не — отвърна Дженаро.

— Приличат на огънато корабно витло. Според Малкълм поведението на всяка система следва повърхността на витлото. Разбирате ли?

— Не съвсем — рече Дженаро.

Арнолд протегна ръка.

— Да кажем, че върху опакото на ръката ми има капка вода. Капката ще се плъзне. Може да се плъзне към китката ми. Може да потече към палеца или между останалите пръсти. Не зная със сигурност накъде ще тръгне, но зная, че ще се движи по повърхността на ръката ми. Неизбежно е.

— Да де — съгласи се Дженаро.

— Теорията на хаоса разглежда поведението на една сложна система — например движението на капка вода по сложно огънатата повърхност на корабно витло. Капката може да се спусне спираловидно надолу или да се плъзне навън към ръба. Но непременно ще се движи по повърхността на витлото.

— Дотук разбрах.

— В моделите на Малкълм обаче на повърхността се появява издатина или рязък наклон, при което скоростта на капката силно се увеличава. И той скромно нарича това ускорено движение „Ефект на Малкълм“. В този случай е възможно цялата система да се сгромоляса. И точно това каза ученият за Юрския парк. Че на системата е присъща вътрешна нестабилност.

— Вътрешна нестабилност — повтори Дженаро. — И какво направихте, когато получихте доклада му?

— Не се съгласихме с изводите и, естествено, не му обърнахме внимание — каза Арнолд.

— А разумно ли беше?

— Беше очевидно — отвърна Арнолд. — В крайна сметка тук става въпрос за една жива система. Паркът е жив. Тук компютърните модели не са приложими.

 

 

Ярките кварцови прожектори осветиха зелената глава на хипсилофодонта, която с изплезен език и мътен поглед безпомощно висеше на въжената примка.

— По-полека! По-полека! — изкрещя Хамънд, когато подемният кран започна да вдига товара си.

Хардинг изсумтя, освободи главата от въжето и тя увисна на кожените ремъци. Стараеше се да не притиска сънната артерия, за да не пречи на кръвообращението. Кранът със свистене вдигна животното във въздуха и го насочи към откритата платформа на камиона. Хипсилофодонтът беше дребен дриозавър, тежеше около двеста и петдесет килограма и беше дълъг два метра. Тялото му беше тъмнозелено, изпъстрено с кафяви точици. Животното дишаше с мъка, но иначе изглеждаше добре. Преди няколко минути Хардинг му беше инжектирал с пистолет успокоително и, изглежда, бе улучил дозата. Беше много притеснен, когато определяше дозите за тези големи животни. При по-малка доза динозавърът щеше да избяга в гората и упойката щеше да го повали някъде, където хората не можеха да го стигнат. Ако Хардинг превишеше дозата, можеше да предизвика спиране на сърдечната дейност. Този хипсилофодонт беше подскочил само веднъж и беше рухнал на земята. Явно Хардинг беше изчислил дозата съвсем правилно.

— Внимателно! По-полека! — крещеше Хамънд на работниците.

— Спокойно, господин Хамънд — каза Хардинг. — Моля ви.

— Но те трябва да внимават…

— Достатъчно внимателни са — рече Хардинг и се качи на платформата.

Кранът спусна динозавъра до него и Хардинг го завърза с ремъци. После му надяна нашийника с вграден уред за измерване на пулса и пъхна в дебелото му черво големия електронен термометър. След миг термометърът изписука: 36,5 градуса.

— Как е? — нервно попита Хамънд.

— Добре е — отвърна Хардинг. — Температурата е спаднала само с градус и половина.

— Но това е твърде много — каза Хамънд. — Прекалил си с дозата.

— Може би искате да се събуди и да скочи от камиона — сопна се Хардинг.

Преди да дойде в парка, Хардинг беше главен ветеринарен лекар в зоологическата градина в Сан Диего и най-добрият специалист в света по заболявания на птици. Пътуваше из целия свят и работеше като консултант за редките птици в зоопаркове в Европа, Индия и Япония. Отначало не бе проявил интерес, когато този странен дребосък му направи предложение да работи в частен резерват. Но когато разбра какви са животните в резервата… Невъзможно беше да откаже. Хардинг имаше научни амбиции и възможността да напише първия в света „Учебник по ветеринарна медицина. Вътрешни болести на динозаврите“ беше непреодолимо изкушение за него. В края на XX век ветеринарната медицина беше много напреднала. Най-добрите зоопаркове поддържаха клиники, които не се различаваха много от болниците за хора. За Хардинг като специалист от световна класа просто не бяха останали незавоювани територии. Но да бъде първият учен, който да се грижи за цял нов клас животни — това вече беше нещо!

Хардинг изобщо не съжаляваше за взетото решение. Беше натрупал значителен опит в грижите за тези животни. И сега не искаше да слуша съветите на Хамънд.

Хипсилофодонтът изпръхтя и потрепери. Още дишаше учестено и нямаше зрителен рефлекс. Но беше време да тръгват.

— Качвайте се — извика Хардинг. — Трябва да върнем това момиче където му е мястото.

 

 

— Живите системи — продължи Арнолд — не приличат на механичните. Живите системи никога не са в равновесие. Нестабилността им е присъща. Може да изглеждат устойчиви, но не са. Всичко в тях непрекъснато се движи и се променя. В известен смисъл те винаги са на ръба на разрухата.

— Но много неща не се променят — намръщено възрази Дженаро. — Телесната температура не се променя, всички други…

— Телесната температура се променя непрекъснато — рече Арнолд. — Непрекъснато. Тя се променя циклично на всеки двайсет и четири часа, най-ниска е сутрин, а най-висока — следобед. Освен това зависи от настроението, от здравословното състояние, от физическото натоварване, от външната температура, от храната. Тя непрестанно се колебае. Ако я представим графично, ще се получи зигзагообразна линия. Защото във всеки момент някои фактори покачват температурата, а други я смъкват. Нестабилността й е присъща. Същото важи и за всяка друга характеристика ма живите системи.

— Значи…

— Малкълм е поредният теоретик — прекъсна го Арнолд. — Както си е седял в кабинета, е разработил чудесен математически модел, без изобщо да му минава през ума, че онова, което той нарича дефекти, са неща, без които не може. Ще ви дам един пример. Когато разработвах ракети, се занимавахме с една категория, наречена „резонансно отклонение“. Това означава, че ако една ракета е макар и малко нестабилна върху опората си, от нея няма да излезе нищо. Тя неизбежно ще стане неуправляема и няма да може да бъде върната обратно. Това е характерно за механичните системи. Едно слабо трептене може да се усили до степен, че цялата система да рухне. Но същите тези слаби трептения са от първостепенно значение за живите системи. Те означават, че системата е здрава и реагира нормално. Малкълм така и не го разбра.

— Сигурен ли сте, че не го разбира? Изглежда, е съвсем наясно с разликата между живо и неживо…

— Вижте сам — пак го прекъсна Арнолд. — Доказателството е пред вас. — Той посочи екраните. — Нормалният ритъм в парка ще бъде възстановен за по-малко от час. Единственото, което ми остава да оправя, са телефоните. Още не проумявам защо са блокирани. Но всичко друго работи нормално. И то не само на теория. Това са факти.

 

 

Иглата потъна дълбоко във врата и Хардинг инжектира медрин на упоения женски дриозавър, който беше полегнал настрана на земята. Животното веднага се оживи. Започна да сумти и да рита с мощните си задни крака.

— Отдръпнете се — извика Хардинг и бързо стана. — Назад, всички, назад.

Динозавърът се изправи, като се олюляваше. После разтърси глава, огледа хората, застанали на разстояние под светлината на прожекторите, и примигна.

— Защо й текат лигите? — разтревожено попита Хамънд.

— Това е само временно — успокои го Хардинг. — Скоро ще престане.

Дриозавърът издаде звук, подобен на кашлица, после се обърна и тръгна по поляната в посока, обратна на прожекторите.

— Защо не подскача?

— И това ще стане — каза Хардинг. — След около час ще се възстанови напълно. Всичко е наред. — Той тръгна към колата. — Добре, момчета, а сега да вървим при стегозавъра.

 

 

Мълдун наблюдаваше как работниците забиват последното колче в земята. След това опънаха въжетата и изправиха поваления протокарпус. Мълдун забеляза черните овъглени следи по оградата там, където бе станало късото съединение. В основата й бяха изгорели няколко изолатора, които трябваше да се подменят. Но за да стане това, Арнолд трябваше да изключи тока по всички огради.

— Контрол. Обажда се Мълдун. Готови сме да започнем ремонта.

— Добре — отвърна Арнолд. — Изключвам вашия участък.

Мълдун погледна часовника си. Някъде в далечината чу крясък на птица. Приличаше на бухал, но той знаеше, че този звук издават дилофозаврите. Приближи се до Рамон и каза:

— Хайде да приключваме тук. Трябва да оправим още два участъка.

 

 

Повече от час Доналд Дженаро се взираше в прозрачната карта в контролната зала, докато точиците и цифрите примигваха и се променяха.

— Какво става сега? — попита той Арнолд, който работеше на главния пулт.

— Опитвам се да оправя телефоните, за да повикаме помощ за Малкълм.

— Не, питам ви за парка.

Арнолд хвърли поглед към картата.

— Изглежда, почти са приключили с животните и са оправили двата участъка. Както ви казах, паркът е под пълен контрол. Без катастрофалния Ефект на Малкълм. Всъщност остава само третият участък от оградата…

— Арнолд! — Обаждаше се Мълдун.

— Какво има?

— Виждал ли си тази проклета ограда?

— Момент!

На един от екраните Дженаро съгледа поляна с трева, разлюляна от вятъра. В далечината се виждаше нисък бетонен покрив.

— Това е складът в зоната на зауроподите — обясни Арнолд. — Една от помощните постройки, в които държим инструменти, хранителни запаси и така нататък. Такива сгради има из целия парк, във всяка от зоните. — Изображението на екрана се промени. — Сега камерата се обръща и се насочва към оградата.

Дженаро видя телената ограда, която блестеше на светлината на прожекторите. Един от участъците беше разкъсан и мрежата беше съборена на земята. До него беше спрял джипът на Мълдун и работният му екип.

— Хъм — изсумтя Арнолд. — Големият рекс май е влязъл в зоната на зауроподите.

— Тази вечер го чака богато угощение — каза Мълдун.

— Трябва да го измъкнем оттам — рече Арнолд.

— Как? — попита Мълдун. — Не разполагаме с нищо, за да му излезем насреща. Ще оправя оградата, но преди съмване няма да вляза в зоната.

— Хамънд няма да бъде очарован.

— Ще говоря с него, когато се върна — каза Мълдун.

 

 

— Колко животни ще убие тиранозавърът? — попита Хамънд, като крачеше напред-назад из контролната зала.

— Може би само едно — отвърна Хардинг. — Зауроподите са едри. Едно убито животно ще стигне на големия рекс за няколко дни.

— Още тази нощ трябва да излезем и да го приберем — каза Хамънд.

— Няма да стъпя там, докато не съмне — поклати глава Мълдун.

Хамънд се полюшваше на пръсти и на пети както винаги, когато беше ядосан.

— Случайно да си забравил, че работиш за мен?

— Не, господин Хамънд, не съм забравил. Но става дума за възрастен тиранозавър. Как смятате да се справим с него?

— Нали имаме пушки, които изстрелват упойващи вещества?

— Стрелите им са с обем двайсет кубически сантиметра — вметна Мълдун. — Предостатъчно за животно, което тежи двеста-двеста и петдесет килограма, няма що! Само че тиранозавърът тежи осем тона. Дори няма да ги усети.

— Поръчахте и по-мощни оръжия…

— Поръчах три броя, господин Хамънд, но вие намалихте заявката и получихме само едно. А и него го няма. Недри го отнесе заедно с джипа.

— И таз добра! Кой го е допуснал?

— Аз не отговарям за Недри, господин Хамънд — каза Мълдун.

— Тоест сега няма начин да спрем тиранозавъра?

— Точно така — потвърди Мълдун.

— Какви ги дрънкате! — възмути се Хамънд.

— Паркът е ваш, господин Хамънд. Не искахте скъпоценните ви динозаври да бъдат наранявани. Сега рексът е влязъл при зауроподите и вие не можете да направите нищичко, за да го спрете — каза Мълдун и напусна залата.

— Чакай, чакай — извика Хамънд и забърза след него.

Дженаро гледаше екраните и слушаше шумната караница в коридора.

— Струва ми се, че още не сте овладели напълно парка — обърна се той към Арнолд.

— Ами, не сме! — възрази Арнолд и запали поредната цигара. — Положението е овладяно. След няколко часа ще съмне. Може и да загубим няколко динозавъра, преди да измъкнем рекса оттам, но повярвайте, паркът е под пълен контрол.