Майкъл Крайтън
Джурасик парк (4)

Пунтаренас

— Мисля, че вече е добре — каза доктор Крус, като спусна пластмасовия капак на кислородната палатка, в която спеше Тина.

Майк Боуман седеше до леглото край дъщеря си. Според него на доктор Крус можеше да се разчита. Английският му беше отличен, тъй като той бе специализирал в Лондон и Балтимор. Доктор Крус излъчваше професионална компетентност, а клиниката „Санта Мария“, модерна болница в Пунтаренас, беше безупречно чиста и добре оборудвана.

И въпреки всичко Майк Боуман се безпокоеше. То оставаше и да не се тревожи: единствената му дъщеря бе тежко болна, а те се намираха далеч от дома.

Когато Майк пръв дотича при Тина, тя пищеше като обезумяла. Лявата й ръка бе окървавена чак до рамото и бе изпохапана. Раните бяха с размерите на отпечатък от палец. По тях имаше някаква лепкава пяна, подобна на пенеста слюнка.

Той я понесе на ръце по плажа. Ръката й веднага започна да се зачервява и подува. Майк нямаше скоро да забрави шеметното завръщане към цивилизацията. Мощният ландровер се хлъзгаше и буксуваше нагоре по калния път между хълмовете, докато дъщеря му пищеше от болка и страх, а ръката й все повече отичаше и се зачервяваше. Още преди да излязат от резервата, отокът се пренесе и по шията и Тина започна да диша трудно…

— Ще се оправи ли? — попита Елън, загледана в дъщеря си през пластмасовата палатка.

— Би трябвало — отвърна доктор Крус. — Дадох й още една доза стероиди и сега диша много по-леко. Освен това, както виждате, отокът по ръката й доста спадна.

— Ами ухапванията? — запита Майк Боуман.

— Още не сме установили от какво са — отвърна лекарят. — Не съм виждал досега подобни ухапвания. Но както забелязвате, изчезват. Вече почти не се забелязват. Добре, че ги заснех за епикризата. Освен това промих ръката и взех проби от лепкавата слюнка. Едната ще анализираме тук, втората ще изпратим в лабораторията в Сан Хосе, а третата ще замразим и ще я запазим, в случай че потрябва. У вас ли е рисунката й?

— Да — каза Майк Боуман и подаде на доктор Крус скицата, която Тина бе нарисувала в отговор на въпросите на лекаря, приел я в болницата.

— Значи това животно я е ухапало — каза доктор Крус, загледан в рисунката.

— Да — потвърди Майк Боуман. — Обясни, че бил зелен гущер, голям колкото пиле или врана.

— Не съм чувал за такъв гущер — рече лекарят. — Нарисувала го е изправен на задните крака…

— Точно така — отвърна Майк Боуман. — Каза, че ходел на задните си крака.

Доктор Крус сбърчи вежди и погледа рисунката още малко.

— Не съм специалист. Помолих доктор Гутиерес да ни посети. Той е старши изследовател в резервата „Карара“ оттатък залива. Може би ще ни помогне да разберем кое е това животно.

— А няма ли човек от „Кабо Бланко“? — попита Боуман. — Нали именно там я ухапа гущерът?

— За жалост, не — отвърна доктор Крус. — „Кабо Бланко“ няма постоянен персонал и от известно време там не работят изследователи. Вероятно вие сте били първите хора, стъпили на този плаж през последните няколко месеца. Но съм сигурен, сами ще се убедите в широките познания на доктор Гутиерес.

Доктор Гутиерес беше брадат мъж, облечен в риза и къси панталони цвят каки. За тяхна изненада се оказа северноамериканец. Когато го представиха на семейство Боуман, той каза с мек южняшки акцент:

— Как сте, господин и госпожо Боуман? Приятно ми е да се запознаем.

После обясни, че бил завършил биология в Йейл, но от пет години работел в Коста Рика. Марти Гутиерес направи пълен преглед на Тина, внимателно вдигна ръката й, огледа отблизо всяко от ухапаните места, като ги осветяваше с мъничко като писалка фенерче, и накрая ги измери с джобна линийка. След малко се дръпна и закима умислен, все едно си бе изяснил нещо. Сетне разгледа моменталните снимки и зададе няколко въпроса относно слюнката, за която доктор Крус му каза, че още се изследва в лабораторията. Накрая се обърна към Майк Боуман и съпругата му, които напрегнато чакаха.

— Мисля, че Тина ще се оправи. Просто искам да си изясня някои подробности — обясни той и грижливо започна да си води бележки. — Дъщеря ви казва, че е ухапана от зелен гущер, висок приблизително трийсет сантиметра, който се придвижвал изправен по плажа и излязъл от мангровия гъсталак.

— Да. Точно така.

— И гущерът издавал някакви звуци?

— Тина каза, че й заприличало на цвърчене или писукане.

— Като мишка, така ли?

— Да.

— Е, тогава — заключи доктор Гутиерес — знам що за гущер е било. — Той обясни, че от шестте хиляди вида гущери по света не повече от десетина ходели изправени. А от тях само четири се срещали в Латинска Америка. Ако се съди по окраската, гущерът, ухапал Тина, можел да бъде само един от четирите. — Сигурен съм, че е бил Basiliscus amoratus, игуаноподобен гущер на ивици, който се среща тук, в Коста Рика, а също и в Хондурас. Когато застанат на задните си крака, понякога достигат и до трийсет сантиметра.

— Отровни ли са?

— Не, госпожо Боуман. Ни най-малко. — Гутиерес обясни, че подуването на ръката на Тина било алергична реакция. — В специализираната литература съм чел, че четиринайсет на сто от хората са силно алергични към влечугите — уточни той, — а дъщеря ви сигурно е от тях.

— Тя пищеше, казваше, че много я боли.

— Сигурно е било така — съгласи се Гутиерес. — Слюнката на влечугите съдържа серотонин, който предизвиква много силна болка. — Той се обърна към Крус. — Кръвното й налягане спадна под действието на антихистамини, нали?

— Да — отвърна Крус. — И то много бързо.

— Серотонин — рече Гутиерес. — Без съмнение.

И все пак Елън Боуман не се успокои.

— Но защо я е ухапал?

— Ухапванията от гущер не са рядкост — обясни Гутиерес. — Често се случва на служителите в зоопарка. Само преди ден-два чух, че някакъв гущер бил ухапал новородено в креватчето му в Амалоя. Това е на около сто километра от мястото, където сте били. Така че не може да се каже, че е изключение. Само се чудя защо дъщеря ви е ухапана толкова пъти. Какво е правила, когато е станало?

— Нищо. Каза, че седяла съвсем неподвижно, защото не искала да го плаши.

— Съвсем неподвижно — повтори Гутиерес и се намръщи. После поклати глава. — Така или иначе, не смятам, че ще разберем как точно е било. Дивите животни имат непредсказуеми реакции.

— А какво ще кажете за пенестата слюнка по ръката й? — запита Елън. — Все си мисля да не е бяс…

— Не, не — възрази доктор Гутиерес. — Влечугите не пренасят бяс, госпожо Боуман. Дъщеря ви просто е алергична към ухапване от тропически гущер. Това е всичко.

После Майк Боуман показа на Гутиерес рисунката на Тина. Той кимна.

— Наистина прилича на базилиск — каза той. — Разбира се, малко е пообъркала подробностите. Шията е прекалено дълга, а на задните крака е нарисувала само три пръста вместо пет. Опашката е твърде дебела и повдигната прекалено високо. Иначе може да се приеме за гущер от вида, за който говорим.

— Но Тина специално наблегна, че шията била дълга — настоя Елън Боуман. — И твърдеше, че имал три пръста на краката.

— Тина е доста наблюдателна — обади се Майк Боуман.

— Сигурен съм, че е така — усмихна се Гутиерес. — И все пак мисля, че дъщеря ви е била ухапана от обикновен базилиск и е показала остра херпетологична^[1] реакция. Обичайният курс на лечение с медикаменти трае дванайсет часа. Утре сутрин тя ще бъде съвсем здрава.

 

 

В модерната лаборатория в сутерена на клиника „Санта Мария“ пристигна новината, че доктор Гутиерес е разпознал животното, ухапало момичето, и това било безопасен тропически гущер. Анализът на слюнката незабавно беше прекратен, макар че предварителното фракциониране показа наличието на няколко вида протеини с изключително високо молекулно тегло и с неизвестна биологична активност. Нощният лаборант обаче беше много зает и остави пробите със слюнка на специална поставка в хладилника.

На другата сутрин лаборантът от дневната смяна свери съдържанието на поставката с имената на изписаните пациенти. Щом видя, че Боуман, Кристина Л., е изписана същата сутрин, изхвърли пробите със слюнка. В последния момент забеляза, че на една от пробите има червен етикет, което означаваше, че трябва да бъде занесена в университетската лаборатория в Сан Хосе. Той измъкна епруветката от кошчето за боклук и я изпрати където трябва.

— Хайде! Кажи благодаря на доктор Крус — рече Елън Боуман и побутна Тина напред.

— Благодаря ви, доктор Крус — каза Тина. — Вече съм много по-добре. — Тя протегна ръка и се здрависа с доктора. После отбеляза: — Днес сте с друга риза.

За момент доктор Крус изглеждаше озадачен, после се усмихна.

— Точно така, Тина. Когато работя цяла нощ в болницата, сутринта си сменям ризата.

— Но не и вратовръзката?

— Не, само ризата.

— Майк ви каза, че е наблюдателна — обади се Елън Боуман.

— Несъмнено — пак се усмихна доктор Крус и тържествено стисна ръката на момиченцето. — Пожелавам ти приятна ваканция в Коста Рика, Тина.

— Благодаря.

Семейство Боуман вече бе готово да си тръгне, когато доктор Крус се сети нещо.

— Ей, Тина, спомняш ли си гущера, който те ухапа?

— Ъхъ.

— А помниш ли как изглеждаха краката му?

— Ами да.

— Имаше ли пръсти?

— Да.

— И колко пръста имаше?

— Три — отвърна тя.

— Откъде знаеш?

— Погледнах — отвърна детето. — Пък и всички птици на плажа оставяха следи в пясъка с три пръста, ето такива. — Тя разпери широко трите пръста на ръката си. — Гущерът също оставяше такива следи.

— Значи оставяше следи като птица?

— Ъхъ — потвърди Тина. — И ходеше като птица. Клатеше си главата ей така, нагоре-надолу.

Тя направи няколко крачки, като клатеше глава.

След заминаването на семейство Боуман доктор Крус реши да предаде разговора на Гутиерес в биологичната база.

— Трябва да призная, че разказът на детето доста ме изненада — поде Гутиерес. — Направих някои проверки. Вече не съм толкова сигурен, че е ухапана от базилиск. Изобщо не съм сигурен.

— Какво може да е тогава?

— Е, хайде да не правим прибързани заключения — каза Гутиерес. — А, между другото, да си чул за други подобни случаи в болницата?

— Не, защо?

— Ако чуеш, непременно ми се обади, приятелю.