Майкъл Крайтън
Джурасик парк (22)

Контролът

На връщане към контролната зала Малкълм се обади:

— Имам още един въпрос, доктор Ву. Колко вида динозаври сте създали досега?

— Не съм съвсем сигурен — каза Ву. — Мисля, че в момента броят им е петнайсет. Петнайсет вида. Ти знаеш ли, Ед?

— Да, петнайсет са — кимна Ед Реджис.

— Как така не сте сигурен? — запита Малкълм с подчертана изненада.

— Вече спрях да броя — усмихна се Ву. — След първите дванайсет. Нали разбирате, понякога си мислим, че сме създали някое животно както трябва, от гледна точка на ДНК, което е основната ни задача, и животното расте нормално половин година, а после се случва нещо непредвидено. Тогава си даваме сметка, че има някаква грешка. Някой освобождаващ ген не действа. Или не е бил освободен някой хормон. Или пък има някакъв друг проблем за развитието му. Тогава трябва да върнем въпросното животно пак на чертожната дъска, тъй да се каже. — Той се усмихна. — По едно време си мислех, че сме създали повече от двайсет вида. Но сега са само петнайсет.

— А един от тези петнайсет вида не е ли… — Малкълм се обърна към Грант. — Как му беше името?

— Procompsognathus — каза Грант.

— Правили ли сте прокомпсогнатуси, или както там се казват?

— О, да — веднага отвърна Ву. — Компитата са много характерни животни. От тях имаме особено голям брой.

— Защо?

— Желанието ни е Юрският парк да бъде възможно най-истинската, най-автентичната среда за животните… а през юрския период прокомпсогнатусите всъщност са се хранели с мърша. Нещо подобно на чакалите. Затова искахме да има достатъчно компита в парка, които да почистват.

— Тоест да разчистват труповете?

— Да, ако има такива. Но след като цялата ни популация възлиза на двеста и трийсетина животни, труповете не са много — каза Ву. — Основната ни цел беше друга. Всъщност компитата ни бяха нужни, за да разчистват съвсем друг вид отпадъци.

— А именно?

— На острова има няколко огромни тревопасни — уточни Ву. — Съвсем съзнателно се опитвахме да не създаваме най-големите зауроподи, но въпреки това има няколко животни, които тежат повече от трийсет тона, а също и много други с тегло между пет и десет тона. Това ни създаде два проблема. Единият е изхранването им и наистина се наложи на две седмици да докарваме храна на острова. Няма друг начин тези животни да се изхранят на такъв малък остров. Вторият проблем са отпадъците. Не зная дали някога сте виждали слонски изпражнения — каза Ву, — но ви уверявам, че размерите им са внушителни. Всеки екскремент е приблизително колкото футболна топка. А сега си представете изпражненията на бронтозавъра, който е десет пъти по-голям. Освен това най-едрите животни не смилат добре храната и поради това отделят големи количества. През шейсетте милиона години, откакто са изчезнали динозаврите, очевидно бактериите, способни да разграждат изпражненията им, също са изчезнали. Или поне изпражненията на зауроподите не се разграждат лесно.

— Това наистина е проблем — каза Малкълм.

— И то какъв! — съгласи се Ву, без да се усмихне. — Ужасно се измъчихме, докато го разрешим. Сигурно знаете, че в Африка има едно особено насекомо, торният бръмбар, който се храни със слонски изпражнения. Съществуват и други големи животни, чиито екскременти биват изяждани от животни. Накрая се оказа, че компитата могат да ядат изпражненията на големите тревопасни и да ги смилат отново. А изпражненията на компитата лесно се разграждат от съвременни бактерии. И така, създадохме достатъчно компита и разрешихме този проблем.

— Колко компита направихте?

— Не помня точно, но, мисля, че целта ни беше петдесет животни. Май достигнахме този брой или поне сме близо до него. На три партиди. Пускахме такава партида на всеки шест месеца, докато получим нужния брой.

— Петдесет животни — каза Малкълм — са твърде много, за да можете да ги следите.

— Тъкмо това е предназначението на контролната зала. Там ще ви покажат как се осъществява контролът над животните.

— Сигурно — рече Малкълм. — Ами ако някое от тези компита напусне границите на острова, ако просто избяга…

— Не могат да избягат.

— Зная, но да допуснем, че все пак някое избяга…

— Имате предвид животното, което са намерили на плажа? — каза Ву и повдигна въпросително вежди. — Онова, дето ухапало американското момиченце?

— Да, например то.

— Не мога да дам обяснение за това животно — отвърна Ву. — Но зная, че е невъзможно да е от нашите по две причини. Преди всичко, заради контролните средства: през няколко минути животните ни се броят от компютъра. Дори да липсва само едно, веднага ще разберем.

— А втората причина?

— Сушата е на повече от сто и петдесет километра оттук. Нужен е почти цял ден да се стигне дотам с лодка. А във външния свят нашите животни биха загинали за по-малко от дванайсет часа — поясни Ву.

— Откъде знаете?

— Взел съм мерки да стане точно така — каза Ву и най-после пролича раздразнението му. — Вижте какво, ние не сме глупаци. Даваме си сметка, че това са праисторически животни. Те са част от една несъществуваща екология — от сложна жизнена система, изчезнала преди милиони години. В съвременния свят няма животно, което да се храни с тях, няма начин да се попречи на растежа им. Ние не искаме те да оцеляват сред природата. Затова съм ги направил зависими от лизина. Вмъкнал съм един ген, който произвежда определен дефектен ензим, включен при метаболизма на белтъчините. В резултат животните не могат да произвеждат аминокиселината лизин. Трябва да я приемат външно. Ако не получават от нас заедно с храната големи количества екзогенен лизин под формата на таблетки, ще изпаднат в кома до дванайсет часа, след което ще загинат. С методите на генното инженерство сме създали тези животни така, че да не могат да оцелеят в действителния свят. Могат да живеят само тук, в Юрския парк. Те изобщо не са свободни. Всъщност са наши затворници.

 

 

— Ето я контролната зала — каза Ед Реджис. — След като вече знаете как са направени животните, сигурно желаете да видите контролната зала, от която се наблюдава паркът, преди да тръгнем на…

Той млъкна. През дебелите стъкла видяха, че залата е тъмна. Всички монитори бяха изключени освен три, по които пробягваха някакви цифри и се виждаше голям кораб.

— Какво става тук? — запита Ед Реджис. — О, по дяволите, тъкмо пристига корабът.

— Корабът ли?

— На всеки две седмици идва кораб с провизии от сушата. Едно от нещата, които липсват на този остров, е добро пристанище и дори добър док. При развълнувано море акостирането на кораба е малко рисковано. Сега може би ще отнеме няколко минути. — Той почука по стъклото, но двамата мъже вътре не му обърнаха внимание. — В такъв случай сигурно ще ни се наложи да почакаме.

— Преди малко казахте — обърна се Ели към доктор Ву, — че понякога животното отначало изглежда добре, но в процеса на растежа показва недостатъци…

— Да — отвърна Ву. — Едва ли може да се избегне. Можем да направим копие на ДНК, ала в процеса на развитие се изисква много точно синхронизиране и не сме сигурни дали всичко протича както трябва, докато не видим, че самото животно се развива правилно.

— А как разбирате дали се развива правилно? — запита Грант. — Никой преди вас не е виждал тези животни.

— Често съм мислил за това — усмихна се Ву. — Предполагам, че това е нещо като парадокс. В края на краищата, надявам се, че палеонтолозите, какъвто сте и вие, ще сравнят нашите животни с данните от разкопките, за да потвърдят правилността на развитието им.

— Но онова животно, което току-що видяхме, велоцираптора… казахте, че е mongoliensis? — запита Ели.

— Заради мястото, откъдето е взет кехлибарът — поясни Ву. — От Китай.

— Интересно — каза Грант. — Тъкмо вадехме един новороден antirrhopus. Има ли тук възрастни раптори?

— Да — без колебание отвърна Ед Реджис. — Осем възрастни женски. Женските са истински ловци. Както знаете, те ловуват на глутници.

— Ще ги видим ли по време на обиколката?

— Не — каза Ву с внезапно неудобство.

Последва неловка пауза. Ву хвърли поглед към Реджис.

— Все още не — бодро обясни Реджис. — Не сме им намерили подходящо място в парка. Засега ги държим в специално оградено място.

— А мога ли да ги видя там? — попита Грант.

— Ами да, разбира се. Всъщност, докато чакаме — и той погледна часовника си, — може да отидете да ги разгледате.

— Много бих искал — каза Грант.

— Непременно — рече Ели.

— И аз искам да дойда — нетърпеливо се обади Тим.

— Просто минете зад тази сграда, покрай помощните съоръжения, и ще видите оградата. Но не се приближавайте много. Искаш ли и ти да идеш? — обърна се той към момиченцето.

— Не — отвърна Лекс. Тя преценяващо огледа Реджис. — Защо да не поиграем малко? Само няколко топки?

— Да, няма проблеми — съгласи се Ед Реджис. — Нека двамата с теб слезем долу да поиграем, докато чакаме да отворят контролната зала?

 

 

Грант, Ели и Малкълм заобиколиха главната сграда, момчето вървеше малко по-назад. Грант обичаше децата — не можеше да не ги харесва, защото те споделяха неговия възторг от динозаврите. Грант обичаше да ги наблюдава в музеите, когато със зяпнали уста гледаха грамадните скелети, извисили се над тях. Чудеше се на какво се дължи възторгът им. Накрая реши, че децата обичат динозаврите, защото тези гигантски същества олицетворяват за тях неудържимата сила и безспорният авторитет. Те бяха нещо като символични родители. Прекрасни и заплашителни като родители. И децата ги обичаха, както обичаха родителите си.

Освен това Грант подозираше, че по същата причина даже и най-малките научават имената на динозаврите. Неизменно се удивляваше, когато някое тригодишно хлапе пронизително извикваше: „Стегозавър!“ Като произнасяха тези сложни имена, те сякаш се сдобиваха с власт над гигантите и ги управляваха.

— Какво знаеш за Velociraptor? — обърна се Грант към Тим. Приятно му беше да разговаря с момчето.

— Малък месояден динозавър, който ловувал на глутници, като Deinonychus — каза Тим.

— Точно така — съгласи се Грант, — макар че сега дейнонихусът се смята за един от велоцирапторите. А че са ловували на глутници, има само косвени доказателства. Това предположение отчасти се обяснява с външния им вид — били са бързи и силни, но доста дребни за динозаври. Всяко животно е тежало само между седемдесет и пет и сто и петдесет килограма. Предполагаме, че са ловували на групи, за да се справят с по-едра плячка. Има и някои археологически находки, при които скелет на едно голямо животно е заобиколен от няколко скелета на раптори. Освен това рапторите несъмнено са били с по-големи мозъци и са били по-умни от повечето динозаври.

— Колко умни? — запита Малкълм.

— Зависи с кого разговаряте — отвърна Грант. — След като ние, палеонтолозите, стигнахме до заключението, че динозаврите вероятно са били топлокръвни, мнозина започнахме да мислим, че някои динозаври може и да са били доста интелигентни. Но никой не знае със сигурност.

Отминаха зоната за посетители и скоро чуха високото бръмчене на генератори и усетиха слаб мирис на петрол. Минаха през малка палмова горичка и видяха ниска бетонна постройка с покрив от стомана. Изглежда, шумът идваше оттам. Приближиха се и огледаха постройката.

— Сигурно е генератор — каза Ели.

— Много е голям — рече Грант и надзърна вътре.

Всъщност електростанцията продължаваше на два етажа под земята: огромен комплекс от ръмжащи турбини и тръбопроводи, които се спускаха дълбоко под земята и се осветяваха от силни електрически крушки.

— Това е твърде много за курорт — каза Малкълм. — Тук се произвежда енергия, която би стигнала за един малък град.

— Може би им трябва за захранването на компютрите.

— Може би.

Грант дочу някакво блеене и направи няколко крачки на север. Видя кошара, в която имаше кози. Набързо ги преброи и реши, че са около петдесет-шейсет.

— Това пък за какво им е? — зачуди се Ели.

— Нямам представа.

— Сигурно с тях хранят динозаврите — предположи Малкълм.

Групата продължи нататък по тясна пътека през гъста бамбукова горичка. Излязоха от нея и стигнаха до ограда от два пласта дебела мрежа, висока четири метра и със спирали бодлива тел отгоре. Откъм вътрешния пласт се чуваше електрическо бръмчене. Зад оградата Грант видя гъст храсталак от големи папрати, високи около метър и половина. Чу някакъв звук, подобен на сумтене или пръхтене. След малко долови и пукота на листата — някой се приближаваше. После настъпи тишина.

— Нищо не виждам — най-сетне прошепна Тим.

— Шшшт.

Грант чакаше. Изминаха още няколко секунди. Чуваше се само бръмченето на мушици. Все още не се виждаше нищо.

Ели го докосна по рамото и посочи с пръст.

Най-сетне Грант видя сред папратите главата на животното. То стоеше неподвижно, отчасти скрито зад листата на папратите, и студено ги наблюдаваше с големите си тъмни очи.

Главата му беше дълга около шейсет сантиметра. От заострената муцуна започваше дълга редица зъби, която стигаше до отвора на слуховия канал, служещ за ухо. Напомни му глава на голям гущер или може би на крокодил. Очите не мигаха, животното не помръдваше. Кожата му беше груба, с грапава повърхност и с почти същата окраска, както при новороденото: жълто-кафява с по-тъмни червеникави ивици, като на тигър.

Докато Грант го наблюдаваше, животното много бавно повдигна предния си крайник, за да отмести папратите, които му пречеха да вижда. Грант забеляза силните мускули на крайника и трите извити пръста, всеки от които завършваше със закривен нокът. Животното бавно и полека отмести папратите, като с човешка ръка.

Грант потръпна, „Дебне ни“, помисли си той.

За човека, нали е бозайник, има нещо неописуемо чуждо в начина, по който влечугите дебнат плячката си. Нищо чудно, че хората мразят влечугите. Безшумното приближаване, студенината, темпото, всичко бе необичайно. Алигаторите или другите големи влечуги напомнят на човека един съвсем друг живот, друг свят, отдавна изчезнал от лицето на Земята. Разбира се, това животно не знаеше, че са го забелязали, че…

Нападението беше неочаквано, от ляво и от дясно. Рапторите прелетяха десетте метра до оградата и връхлетяха върху нея с ужасяваща скорост. У Грант остана замъгленият образ на мощните двуметрови тела, твърдите опашки, на които се опираха, крайниците с извити нокти, зиналите челюсти с редици остри зъби.

Животните се приближиха с ръмжене, скочиха във въздуха, като вдигнаха задните си крака с дълги, остри като кинжали нокти. После се блъснаха в оградата, като хвърлиха два снопа горещи искри.

Велоцирапторите паднаха по гръб на земята с шумно съскане. Хората пристъпиха напред очаровани. Едва тогава ги нападна третото животно, което скочи и се удари в оградата на метър височина. Тим изпищя от уплаха, когато около него се посипаха искри. Животните тихо ръмжаха — неприятен съскащ звук, какъвто издават само влечуги. После с подскоци се скриха отново сред папратите, оставяйки зад себе си слаб мирис на разложение и пластове лютив дим.

— Божичко! — възкликна Тим.

— Колко бързо стана — каза Ели.

— Ловци в глутница — рече Грант и поклати глава. — За тях засадата е инстинкт… Чудесно.

— Не бих казал, че са особено умни — отбеляза Малкълм.

Сред палмите от другата страна на оградата дочуха пръхтене. Над листата бавно се подадоха няколко глави. Грант ги преброи: три… четири… пет… Животните студено се взираха в тях.

Към групата тичешком се приближи един чернокож в работни дрехи.

— Добре ли сте?

— Нищо ни няма.

— Задейства се алармената система. — Човекът огледа хлътналото и обгорено място в оградата. — Нападнаха ли ви?

— Да, три от животните ни нападнаха.

— Непрекъснато го правят — кимна чернокожият. — Блъскат се в оградата, удря ги електричеството. Изглежда, никога няма да им омръзне.

— Не са много умни, не мислите ли? — запита Малкълм.

Чернокожият помълча и изгледа Малкълм малко накриво.

— Бъдете благодарен, че я има оградата, senor — каза той, обърна се и си тръгна.

Цялото нападение бе траяло не повече от шест секунди. Грант все още се опитваше да събере мислите си. Скоростта беше удивителна — животните бяха толкова бързи, че той едва бе успял да проследи движението им.

— Необикновено бързи са — обърна се към него Малкълм, когато тръгнаха обратно.

— Да — съгласи се Грант. — Много по-бързи от което и да е съвременно влечуго. Мъжкият алигатор може да се движи доста бързо, но само на малки разстояния от един-два метра. Големите гущери като четириметровия комодски варан от индонезийските острови развиват скорост петдесет километра в час. Тези гущери са доста по-бързи от човека и често нападат и убиват хора. Но според мен животните зад оградата са най-малко два пъти по-бързи.

— Колкото леопард — каза Малкълм. — Сто-сто и десет километра в час.

— Точно така.

— Но те просто се стрелнаха напред — рече Малкълм, — като птици.

— Да.

В съвременния свят само най-дребните бозайници като мангустата, която може да се пребори с кобра, имат толкова бързи реакции. Най-дребните влечуги и, разбира се, птиците — африканската птица секретар^[1], която се храни със змии, или казуарът^[2]. Всъщност велоцирапторът създаваше същото впечатление за внезапна смъртна заплаха, което Грант бе получил, когато за пръв път видя казуар, птицата с остри нокти, прилична на щраус от Нова Гвинея.

— Значи тези велоцираптори външно приличат на влечуги, имат кожа като на влечуги, но се движат като птици със скоростта, хищността и интелигентността на птици. Така ли? — запита Малкълм.

— Да — отвърна Грант. — Бих казал, че показват смесица от белези, характерни за различни животни.

— Това изненадва ли ви?

— Не особено — рече Грант. — Всъщност тези факти са доста близки до вярванията на палеонтолозите отпреди доста време.

Когато през двайсетте и трийсетте години на миналия век били открити първите огромни кости, учените се почувствали задължени да обяснят, че те са принадлежали на някаква гигантска разновидност на съвременно животно. Това се дължеше на убеждението, че никой вид не може да изчезне, тъй като Бог не би позволил някое от творенията му да загине.

Накрая стана ясно, че схващането за Бога е погрешно и че костите принадлежат на изчезнали животни. Но какви животни?

През 1842 година известният английски анатом Ричард Оуен ги нарекъл Dinosauria, което значи „страшни гущери“. Според Оуен динозаврите съчетавали характерни черти на гущери, крокодили и птици. По-специално, по задните си крака динозаврите приличали повече на птици, отколкото на гущери. А за разлика от гущерите много динозаври стояли изправени на задните си крака. Оуен смятал, че динозаврите са били бързоподвижни и енергични животни, и неговото гледище било възприето през следващите четирийсет години.

Но когато в земята били открити наистина огромни кости — на животни, тежали сто тона, — учените започнали да си представят динозаврите като глупави и трудноподвижни гиганти, обречени на изчезване. Представата за тромавите влечуги постепенно взела надмощие над представата за пъргавите птици. През последните години някои учени, между които и Грант, започнаха да се връщат към становището, че динозаврите са били по-енергични животни. Колегите на Грант смятаха, че концепцията му за поведението на динозаврите е прекалено крайна. Сега обаче той трябваше да признае, че даже и неговата представа не се покриваше с истинския вид на тези огромни и невероятно бързи хищници.

— Всъщност искам да ви попитам — каза Малкълм — дали видът на тези животни е убедителен за вас? Това истински динозаври ли са?

— Струва ми се, да.

— А какво ще кажете за съгласуваното нападение…

— Можеше да се очаква — каза Грант.

Според данните от разкопките глутница велоцираптори са били способни да повалят животни, тежки около половин тон, като например Tenontosaurus, който препускал бързо като кон. За това се искаха съгласувани действия.

— Как го постигат без помощта на езика?

— О, езикът не е нужен за съгласувано преследване на плячката — намеси се Ели. — Шимпанзетата също действат по този начин. Група шимпанзета може да дебне друга маймуна и да я убие. Общуват помежду си с погледи.

— А динозаврите наистина ли нападнаха нас?

— Да.

— И щяха ли да ни убият и изядат, ако можеха? — запита Малкълм.

— Така мисля.

— Питам ви, защото съм чувал, че едрите хищници като лъвовете и тигрите по рождение не ядат хора. Нали? Тези животни научават в процеса на развитието си, че е лесно да се убие човешко същество. Едва след това започват да нападат и убиват хора.

— Да, мисля, че е така — каза Грант.

— Тогава тези динозаври би трябвало да са още по-малко склонни към това в сравнение с лъвовете и тигрите. В края на краищата нали идват от време, когато хората или дори едрите бозайници изобщо не са съществували. Един Господ знае какво си мислят, като ни гледат. Затова се питам дали не са научили в процеса на развитието си, че хората са лесна плячка за тях?

Никой не продума. Групата вървеше мълчаливо.

— Във всеки случай — продължи Малкълм — сега изпитвам изключителен интерес към контролната зала.