Майкъл Крайтън
Джурасик парк (37)

Лекс

Беше се свила в голяма отточна тръба с диаметър един метър, която минаваше под пътя. Беше захапала бейзболната ръкавица и се люлееше напред-назад, като непрекъснато удряше главата си в тръбата. Вътре беше тъмно, но Тим ясно я видя през очилата. Изглеждаше невредима и брат й изпита огромно облекчение.

— Лекс, аз съм. Тим.

Тя не отговори. Продължи да блъска главата си в тръбата.

— Хайде, излез оттам.

Сестра му поклати глава. Тим разбра, че е много уплашена.

— Лекс — каза той, — ако излезеш, ще ти дам да си сложиш очилата за нощно виждане.

Момиченцето пак поклати глава.

— Виж какво имам — рече брат й и протегна ръка. Тя го изгледа недоумяващо. Сигурно вътре беше много тъмно и Лекс не виждаше. — Топката ти, Лекс. Намерих бейзболната ти топка.

— И какво от това?

Тим реши да опита по друг начин.

— Там сигурно ти е неудобно. И студено. Не искаш ли да излезеш?

Сестра му отново заблъска глава в тръбата.

— Защо не искаш?

— Навън има живонти.

Той се сепна. Лекс от години не беше казвала „живонти“.

— Живонтите си отидоха — успокои я брат й.

— Има едно голямо. Тиранозавър рекс.

— Отиде си.

— Къде отиде?

— Не зная, но го няма наоколо — рече Тим с надеждата, че е вярно.

Лекс не помръдна. Момчето отново чу как сестра му си удря главата. Настани се на тревата при отвора на тръбата, така че Лекс да го вижда. Земята беше мокра. Той прегърна коленете си и зачака. Не виждаше какво друго може да прави.

— Ще поседя тук — каза Тим. — Малко да си почина.

— Татко навън ли е?

— Не — смутено отвърна братът. — Той си е у дома, Лекс.

— Ами мама?

— Няма я, Лекс.

— А вън при теб има ли възрастни? — попита момичето.

— Още не. Но съм сигурен, че скоро ще дойдат. Сто на сто са тръгнали насам.

Тогава чу как сестра му се движи в тръбата. После излезе, разтреперана от студ, със засъхнала кръв по челото, но иначе невредима. Огледа се изненадано и попита:

— Къде е доктор Грант?

— Не зная.

— Но одеве беше тук.

— Така ли? Кога?

— Одеве — повтори Лекс. — Видях го, когато бях в тръбата.

— И къде отиде?

— Откъде да знам? — каза Лекс и сбърчи нос. После започна да вика: — Е-ей! Ехе-ей! Доктор Грант! Доктор Грант!

Тим се притесняваше от виковете й, можеха да привлекат тиранозавъра. Но след малко някой й отговори отдясно, откъм автомобила, край който момчето бе стояло преди броени минути. Тим с облекчение видя през очилата доктор Грант, който се приближаваше към тях. Изглеждаше невредим, само дето ризата му беше разкъсана на рамото.

— Слава Богу! — каза той. — Отдавна ви търся.

 

 

Разтреперан от студ, Ед Реджис се изправи на крака и избърса студената кал от ръцете и лицето си. Беше прекарал отвратително последния половин час, сврян сред големите камъни на склона на един хълм встрани от пътя. Знаеше, че скривалището му не е особено надеждно, но беше изпаднал в паника и не можеше да разсъждава трезво. Беше се проснал на това кално студено място и се бе опитал да си вдъхне кураж, но въображението му непрестанно рисуваше динозавъра. Динозавърът, който се приближава към него. Към колата.

Ед Реджис не си спомняше точно последвалите събития. Помнеше, че Лекс му е казала нещо, но той не е спрял, продължил е да тича, без да може да спре. След като се отдалечи от пътя, изгуби равновесие, търкулна се надолу по хълма и спря край някакви големи камъни. Реши, че може да пропълзи между тях и да се скрие. Имаше достатъчно място, затова постъпи именно така. Задъхан и ужасѐн, не мислеше за нищо друго, освен как да се избави от тиранозавъра. Накрая, когато се свря като плъх между камъните, той се поуспокои и бе обзет от ужас и срам, защото бе изоставил децата, просто беше избягал, за да отърве кожата си. Знаеше, че трябва да се върне горе на пътя, да се опита да ги спаси, нали открай време се смяташе за човек, способен да действа смело и хладнокръвно. Но колкото и да се мъчеше да се окопити, да си наложи да се върне там… все не успяваше. Изпадаше в паника, не можеше да си поеме дъх и не се помръдваше от мястото си.

Казваше си, че така или иначе положението е безнадеждно. Ако децата бяха още горе на пътя, беше изключено да оцелеят, Ед Реджис не можеше да направи нищо, абсолютно нищо за тях, така че най-добре да си стои в скривалището. Никой освен него нямаше да разбере какво се е случило. А той бе безсилен да им помогне. Затова продължи да лежи между камъните половин час. Бореше се със страха, мъчеше се да не мисли дали децата са умрели и какво би казал Хамънд, когато узнае за трагедията.

Онова, което най-после накара Реджис да помръдне, беше особеното усещане в устата. Бузата му гореше, беше като изтръпнала и той реши, че се е ударил по време на падането. Опипа лицето си и докосна голяма подутина на бузата си. Усещането беше странно, но той не изпитваше никаква болка. Тогава разбра, че подутината е пиявица, която наедрява от изпитата кръв. Тя бе буквално в устата му. Разтреперан от погнуса, Реджис откъсна пиявицата от бузата си и усети струята топла кръв в устата. Изплю се и я захвърли с отвращение в гората. Тогава видя още една пиявица, впила се в ръката му. Махна я от себе си и на мястото остана кървава диря. Божичко, сигурно целият беше покрит с пиявици, полепнали, докато се е търкалял надолу по хълма. Почвата в джунглата гъмжеше от пиявици, както и тъмните цепнатини по скалите. Какво казваха работниците в парка? Пиявиците пропълзявали под бельото. Обичали тъмни и топли места. Обичали да пълзят нагоре по…

— Е-ей!

Реджис застина. Беше глас, донесен от вятъра.

— Ехе-ей! Доктор Грант!

Божичко, беше момиченцето!

Реджис се опита да прецени как звучи гласът й. Детето не изглеждаше уплашено или наранено. Гласът му просто бе настойчив. Тогава Реджис бавно осъзна, че сигурно се е случило нещо друго, че тиранозавърът си е отишъл… или поне не ги е нападнал… и че хората горе вероятно са живи. Грант и Малкълм. Може би всички бяха живи. Той мигновено се окопити, както човек изтрезнява, ако полицаите спрат колата му. И се почувства по-добре, защото знаеше какво трябва да прави. Когато изпълзя измежду камъните, вече мислеше как да постъпи оттук нататък, представяше си какво ще каже, как ще се справи с положението.

Избърса студената кал от ръцете и лицето си — доказателството, че се е крил. Не че го беше срам, само трябваше да вземе нещата в свои ръце. Закатери се с усилие към пътя, ала щом се измъкна от гъсталака, за миг не можа да се ориентира. Колите не се виждаха никъде. Незнайно как Реджис се бе озовал в подножието на хълма. Автомобилите сигурно бяха горе на върха.

Заизкачва се по хълма към колите. Беше много тихо. Краката му затъваха в кални локви. Гласът на момиченцето вече не се чуваше. Защо ли беше спряло да вика? Както вървеше, Реджис започна да подозира, че с детето се е случило нещо. Значи не биваше да се връща горе. Може би тиранозавърът още се навърташе край колите. А Реджис беше тук, в подножието на хълма, тоест много по-близо до лагера.

А беше толкова тихо. Тишина, населена с призраци.

Ед Реджис се обърна и тръгна обратно към лагера.

 

 

Алън Грант прокара длани по краката и ръцете на Лекс, от време на време леко ги стискаше. Изглежда, не я болеше никъде. Беше невероятно. Ако не се брои раничката на челото му, момиченцето бе невредимо.

— Нали ви казах — рече то.

— Трябваше да проверя.

С момчето обаче нещата не стояха така. Носът на Тим беше подут и го болеше. Грант подозираше, че е счупен. Дясното му рамо беше силно натъртено и отекло. Затова пък краката му бяха здрави. И двете деца можеха да ходят. Това беше най-важното.

Самият Грант се чувстваше добре, освен че беше одран отдясно на гърдите, където тиранозавърът го беше ритнал. Раната го болеше при всяко вдишване, но не изглеждаше сериозна и не му пречеше да се движи.

Чудеше се дали от удара е изпаднал в безсъзнание, спомняше си съвсем смътно събитията преди момента, в който със стонове се огледа и видя, че се намира между дърветата, на пет метра от автомобила. Отначало раната на гърдите му кървеше, той обаче я покри с листа и кръвта скоро засъхна. После почна да обикаля и да търси Малкълм и децата. Не можеше да повярва, че е още жив. Припомняше си откъслечни картини и се опитваше да ги свърже. Тиранозавърът лесно можеше да ги убие всичките. Защо не го направи?

— Гладна съм — каза Лекс.

— Аз също — рече Грант. — Но първо трябва да се върнем към цивилизацията. И да съобщим за кораба.

— Само ние ли знаем за него? — попита Тим.

— Да. Трябва на всяка цена да се върнем и да им кажем.

— Тогава да тръгнем по пътя към хотела — предложи Тим и посочи надолу към хълма. — Така ще ги пресрещнем, ако идват да ни приберат.

Грант обмисли предложението. Спомни си тъмната сянка, пресякла пътя между двата автомобила още преди нападението на тиранозавъра. Какво ли беше това животно? Не можеше да бъде друго освен малкия тиранозавър.

— Не съм съгласен, Тим. От двете страни на пътя има високи огради. Ако някой от тиранозаврите е тръгнал по пътя, ще се озовем в капан.

— Тогава да почакаме тук — предложи Тим.

— Да — съгласи се Грант. — Нека изчакаме, докато дойде някой.

— Гладна съм — оплака се Лекс.

— Дано не чакаме дълго — рече Грант.

— Не ми се стои тук — каза Лекс.

В този момент откъм подножието на хълма чуха как някой кашля.

— Стойте тук — нареди Грант и изтича надолу да види кой е.

— Стой тук — повтори Тим и го последва.

— Не ме оставяйте, не ме оставяйте сама — извика Лекс и тръгна след брат си.

Грант затисна устата й с ръка. Момиченцето се опита да се отскубне, но той поклати глава и посочи към подножието на хълма.

 

 

Там видя Ед Реджис, който стоеше съвсем неподвижно. В гората около тях бе настъпила мъртва тишина. Монотонното жужене на цикадите и крясъците на жабите внезапно бяха заглъхнали. Чуваха се само лекото шумолене на листата и воят на вятъра.

Лекс понечи да заговори, но Грант я дръпна към ствола на най-близкото дърво и двамата се скриха сред дебелите чепати корени. Тим веднага дойде при тях. Грант сложи пръст на устните си, за да им покаже да мълчат, и бавно се огледа.

Пътят долу беше тъмен, само лунната светлина, която се процеждаше през разлюлените клони, хвърляше подвижна шарена сянка. Ед Реджис беше изчезнал. Грант го съгледа едва след няколко секунди. Той беше прегърнал ствола на голямо дърво и се притискаше към него. Беше абсолютно неподвижен.

Гората бе все така безмълвна.

Лекс нетърпеливо задърпа ризата на Грант, искаше да знае какво става. После съвсем наблизо чуха тихо хрипливо дихание, което почти се сливаше със свистенето на вятъра. Лекс сигурно също го бе чула, защото спря да мърда.

Звукът пак достигна до тях, тих като въздишка. Грант си помисли, че много прилича на дишането на кон.

Погледна към Реджис и видя подвижните сенки по ствола на дървото. После забеляза още една, по-голяма и неподвижна сянка — мощна извита шия и правоъгълна глава.

Пак се чу същото дихание.

Тим предпазливо се наведе да погледне, а след него и Лекс.

Чуха силния пукот на строшени клони и на пътеката се появи тиранозавър. Беше малкият рекс. На ръст беше два метра и половина и се движеше с тромавостта, присъща на малките животни, почти като кученце. Малкият тиранозавър повлече крака по пътеката, като спираше на всяка крачка да подуши въздуха. Отмина дървото, където се криеше Реджис, и по нищо не пролича, че го е видял, Грант забеляза, че Реджис се поотпусна, обръща глава и се опитва да погледне тиранозавъра от другата страна на дървото.

Животното се беше отдалечило по пътеката и не се виждаше. Реджис свали ръце от ствола на дървото, видимо успокоен. Но джунглата оставаше все така безмълвна. Реджис стоя до дървото още половин минута. След това отново се чуха звуците на гората — първо предпазливото крякане на дървесна жаба, бръмченето на една цикада и накрая целият хор. Реджис отстъпи от дървото и разкърши рамене, да се отърси от напрежението. После застана в средата на пътеката, загледан в посоката, където бе изчезнал тиранозавърът.

Малкият рекс го нападна от ляво.

Изрева, главата му се стрелна напред и повали Реджис на земята. Той изкрещя и бързо се изправи на крака, но тиранозавърът се втурна напред и явно го затисна със задния си крак, защото Реджис внезапно престана да мърда, само седеше на пътеката, крещеше на динозавъра и размахваше ръце към него, сякаш можеше да го прогони. Малкият динозавър изглеждаше озадачен от звуците и движенията на дребната си плячка. Любопитно наведе глава да я подуши, а Реджис заудря с юмруци по муцуната му.

— Изчезвай! Марш оттук! Иди си, махай се! — крещеше той с всички сили и динозавърът наистина се дръпна, като го остави да се изправи. Реджис продължаваше да вика: — Ето! Нали ме чу! Изчезвай! Да те няма! — като същевременно се отдалечаваше от динозавъра.

Малкият тиранозавър продължаваше любопитно да разглежда кресливото дребно същество пред себе си, но когато Реджис направи няколко крачки, подскочи и пак го повали.

„Играе си с него“, помисли Грант.

— Ей! — изкрещя Реджис, когато падна, ала вместо да го нападне, малкият динозавър го остави да се изправи.

Реджис скочи на крака и продължи да се отдалечава заднишком.

— Глупаво животно, назад! Назад! Не чуваш ли, назад! — дереше се той като дресьор на лъвове.

Животното изрева, но не го нападна, а Реджис се запромъква към дърветата и гъстата зеленина вдясно от пътеката. След няколко стъпки щеше да се скрие в джунглата.

— Назад, чуваш ли, назад! — извика той и тогава, в последния момент, динозавърът подскочи и го събори по гръб. — Спри! — изкрещя Реджис, но животното наведе глава и мъжът започна да пищи — без думи, само един пронизителен крясък.

Изведнъж писъкът секна и когато динозавърът вдигна глава, Грант видя разкъсаната плът между челюстите му.

— О, не — промълви Лекс.

До нея Тим бе извърнал глава, гадеше му се. Очилата за нощно виждане се изхлузиха от челото му и шумно паднаха на земята.

Главата на динозавъра рязко се вдигна и животното огледа върха на хълма.

Тим едва успя да грабне очилата. Грант хвана двете деца за ръце и тримата побягнаха.