Майкъл Крайтън
Джурасик парк (27)

Големият рекс

„Могъщите тиранозаври са се появили относително късно в сравнение с другите динозаври. Динозаврите господствали в света в продължение на сто и двайсет милиона години, а тиранозаврите са съществували само през последните петнайсет милиона години от този период.“

Автомобилите бяха спрели в подножието на един хълм. Оттам се виждаше гориста местност, която се спускаше надолу чак до лагуната. Слънцето се снижаваше на запад и потъваше в мъгливия хоризонт. Целият Юрски парк беше окъпан в мека светлина, под която сенките се удължаваха. Повърхността на лагуната се къдреше и образуваше розови полумесеци. Далеч на юг видяха източените шии на апатозаврите, които стояха на брега, а телата им се отразяваха в леко развълнуваните води. Тишината бе нарушавана само от тихото жужене на цикадите. За пътниците, загледани в този пейзаж, не беше трудно да повярват, че са се пренесли милиони години назад във времето на този изчезнал свят.

— Въздействащо, нали? — чуха те гласа на Ед Реджис по радиовръзката. — Понякога идвам тук надвечер. Харесва ми просто да си седя…

Грант не беше особено впечатлен.

— Къде е тиранозавърът? — попита той.

— Уместен въпрос. Тук често може да се види малкият рекс, долу в лагуната. Лагуната е зарибена и животното се е научило да хваща риба. Интересно е как го прави. Не я лови с ръце, а потапя цялата си глава под водата. Като птица.

— Малкият ли?

— Малкият рекс. Той е само двегодишен и е достигнал едва една трета от ръста си. Висок е около два метра и половина и тежи тон и половина. Другият е възрастен тиранозавър, но в момента не го виждам.

— Може би е отишъл да дебне апатозаврите — предположи Грант.

Реджис се засмя, гласът му прокънтя като метал по радиовръзката:

— Би отишъл, стига да можеше, повярвайте ми. Понякога застава на брега, загледан в онези животни, и размахва в безсилен гняв малките си лапи. Но периметърът му на движение е ограничен с ровове и огради. Нарочно сме ги скрили, но повярвайте ми, той не може да ходи където си иска.

— Къде е тогава?

— Крие се — отвърна Реджис. — Малко е срамежлив.

— Срамежлив ли? — повтори Малкълм. — Тиранозавърът рекс е срамежлив!?

— Ами обикновено се крие. Почти никога няма да го видите на открито, особено денем.

— Защо?

— Допускаме, че кожата му е доста чувствителна и се пази да не изгори на слънце.

Малкълм се разсмя.

— С този парк разсейвате много заблуди — въздъхна Грант.

— Едва ли ще останете разочаровани — каза Реджис. — Само имайте търпение.

До ушите им достигна тихо блеене. Насред поляната се появи малка клетка, вдигната изпод земята с хидравличен подемник. Преградите на клетката се плъзнаха надолу, а козата остана вързана в средата на поляната, издавайки жални звуци.

— Всеки миг ще се появи — каза Ед Реджис.

Всички се загледаха през прозорците.

 

 

— Вижте ги — рече Хамънд, вперил поглед в екрана в контролната зала. — Чак са се навели през прозорците от любопитство. Нямат търпение да го видят. Дошли са, защото опасността ги привлича.

— Точно от това ме е страх — каза Мълдун.

Въртеше на пръста си халка с ключове и напрегнато наблюдаваше двата автомобила. Това беше първата обиколка на посетители из Юрския парк и Робърт Мълдун, подобно на Арнолд, беше изпълнен с опасения.

Беше едър петдесетгодишен мъж със стоманеносиви мустаци и тъмносини очи. Израснал в Кения, той бе прекарал по-голямата част от живота си като водач на ловци на едър дивеч, какъвто беше и баща му. От 1980 година обаче бе работил главно в групи за опазване на застрашени видове и като консултант на строители на зоопаркове. Беше си спечелил известност. В една статия на лондонския „Сънди Таймс“ се казваше: „Каквото е Робърт Трент Джоунс за игрищата за голф, това е Робърт Мълдун за зоологическите градини — проектант с огромни познания и опит, каквито не притежава никой друг.“

През 1986 година бе нает от една компания в Сан Франсиско, която строеше частен резерват на северноамерикански остров. Мълдун бе очертал териториите на различните животни, пространството и естествената среда, необходима за лъвовете, слоновете, зебрите и хипопотамите. Бе казал кои животни могат да живеят заедно и кои трябва да бъдат разделени. По онова време този вид работа вече беше почнала да му омръзва. Малко по-интересна беше работата му в един индийски парк в Южен Кашмир, наречен „Светът на тигрите“.

Преди година му предложиха да стане управител на Юрския парк. Предложението съвпадна с желанието му да се махне от Африка. Заплатата беше отлична. Мълдун сключи договор за една година. Беше поразен, когато разбра, че в парка живеят праисторически животни, създадени с методите на генното инженерство.

Работата, разбира се, беше интересна, но от годините, прекарани в Африка, Мълдун се бе научил да възприема животните съвсем реалистично. В отношението му към тях нямаше романтика и той често влизаше в конфликт с ръководството на парка и особено с дребния тиранин, който сега стоеше до него в контролната зала. Според Мълдун едно бе да създадеш динозаври в лаборатория, а съвсем друго — да се грижиш за тях в резерват.

Именно Мълдун смяташе, че някои от динозаврите са прекалено опасни, за да живеят в естествената среда на парка. Опасността отчасти се дължеше на факта, че твърде малко познаваха тези животни. Никой например не подозираше, че дилофозаврите са отровни, докато не забелязаха особения начин, по който те ловяха местните плъхове — ухапваха гризачите, а после се дръпваха и ги чакаха да умрат. Дори и тогава никой не подозираше, че дилофозаврите могат да плюят, докато един от служителите в парка едва не ослепя от изплютата отрова.

След този случай Хамънд се съгласи да изследват отровата на дилофозаврите и се оказа, че тя съдържа седем различни токсични ензима. Откриха и че дилофозаврите могат да плюят на разстояние от около петнайсет метра. Някой от гостите на парка можеше да бъде ослепен, както си седи в колата. Ето защо ръководството реши да премахне торбичките с отрова. Ветеринарите направиха два опита с две животни, но без успех. Никой не знаеше къде се отделя отровата. И никой нямаше да разбере, докато не се направеше аутопсия на някой от дилофозаврите. Но ръководството не разреши едно от животните да бъде убито.

Мълдун се притесняваше още повече за велоцирапторите. Те бяха родени ловци и никога не изпускаха плячката си. Убиваха дори и когато не бяха гладни. Просто им доставяше удоволствие да убиват. Когато тичаха, бяха много бързи и правеха изненадващо дълги скокове. Имаха остри нокти на четирите си крайника, с които причиняваха смърт. С едно замахване на крайника можеха да изкормят човек. Освен това имаха и мощни челюсти, с които не просто хапеха, а направо разпаряха плътта. Бяха много по-умни от останалите видове динозаври и затова не им беше трудно да избягат от клетката си.

Всеки човек, работил достатъчно дълго в зоопарк, знае, че някои видове животни бягат от клетките си по-често от други. Маймуните и слоновете например като нищо отварят вратите на клетките. Глиганите проявяват невероятна съобразителност, като вдигат резето на вратата със зурлите си. Но кой би допуснал, че гигантският броненосец също принадлежи към животните, които бягат от клетки? Или американският лос? И все пак лосът си служи почти така умело с муцуната, както слонът с хобота си. Лосовете често успяват да избягат. Просто имат дарба за това.

Същото се отнасяше и за велоцирапторите.

Рапторите бяха умни поне колкото шимпанзета. Приличаха на шимпанзета и по това, че действаха много ловко с горните крайници и именно с тях отваряха вратите. За тях беше лесно да избягат. Опасенията на Мълдун се оправдаха: един раптор наистина избяга и преди да го върнат обратно в клетката, уби двама строителни работници и осакати трети служител. След този случай направиха поправки в проекта на хижата за гости, оградиха я със стена от дебели решетки, а на прозорците сложиха бронирани стъкла. Преустроиха клетката на велоцирапторите и монтираха електронни сензори, които да предупреждават за евентуално повторно бягство.

Мълдун настоя на острова да бъде доставено и оръжие. Поиска преносими ракетни установки. Всеки ловец знае колко е трудно да бъде повален африкански слон, който тежи четири тона. А някои от динозаврите на острова бяха десет пъти по-тежки. Ръководството изпадна в ужас и настоя, че в парка не бива да има оръжие. Но Мълдун заплаши, че ще напусне и ще уведоми репортерите за събитията в парка. Тогава бе постигнато споразумение и на острова пристигнаха две специално изработени преносими ракетни установки с лазерно насочване, които стояха заключени в помещение в сутерена. Единствен Мълдун притежаваше ключ от него.

Сега въртеше в ръце именно този ключ.

— Ще сляза долу — каза той.

Без да откъсва поглед от контролния екран, Арнолд кимна. Двата автомобила бяха спрели на хълма в очакване да се появи големият рекс.

— Хей — обади се Денис Недри от съседния пулт. — Така и така си станал, ще ми донесеш ли една ко̀ла?

 

 

Грант седеше в колата и безмълвно наблюдаваше сцената. Козата заврещя по-силно и както тичаше напред-назад, бясно задърпа връвта, на която беше вързана. Грант чу изплашения глас на Лекс по радиовръзката:

— Какво ще стане с козата? Ще я изяде ли?

— Мисля, че да — отвърна й някой и Ели изключи радиото.

Тогава усетиха миризмата, отвратителна воня на разложение, която се носеше откъм подножието на хълма.

— Той е тук — прошепна Грант.

— Тя — поправи го Малкълм.

Козата беше вързана в средата на поляната, на петнайсет метра от най-близките дървета. Вероятно динозавърът се беше скрил някъде в тях, но известно време Грант не виждаше нищо. После се досети, че гледа твърде ниско. Главата на животното бе на шест метра над земята, полускрита зад най-горните листа на палмите.

— Боже мой… — прошепна Малкълм. — Колкото къща е…

Грант се взираше в огромната четвъртита глава, дълга метър и половина и изпъстрена с червеникави и кафяви петна, а челюстите и зъбите бяха огромни. Тиранозавърът разтвори паст и пак я затвори, но не излезе от прикритието си.

— Колко още ще чака? — прошепна Малкълм.

— Три-четири минути. Може би…

Тиранозавърът безшумно се хвърли напред, като разкри грамадното си тяло. С четири огромни крачки стигна до козата, наведе се и прегриза врата й. Врещенето престана и настъпи тишина.

Наведен над жертвата си, тиранозавърът внезапно се поколеба. Масивната му глава се завъртя във всички посоки. Накрая се загледа втренчено в двата автомобила, спрели горе на хълма.

— Забелязва ли ни? — прошепна Малкълм.

— О, да — чу се гласът на Реджис по радиовръзката. — Да видим сега дали ще излапа плячката си пред нас, или ще се скрие заедно с нея.

Тиранозавърът се наведе и подуши тялото на козата. Наблизо изцвърча някаква птица и гигантът рязко вдигна глава, отново застанал нащрек. После внимателно се заоглежда във всички посоки, като правеше резки движения с главата си.

— Като птица — каза Ели.

— От какво се страхува? — запита Малкълм, тъй като тиранозавърът още се колебаеше.

— Може би от друг тиранозавър — прошепна Грант.

Големите хищници като лъвовете и тигрите често ставаха особено предпазливи, след като убият жертвата си, сякаш ги заплашва някаква опасност. През миналия век зоолозите смятали, че животното изпитва вина заради стореното. Но съвременните учени доказаха, че това се дължи на усилията, положени по време на убийството — дългите часове на търпеливо дебнене на жертвата, както и често неуспешните атаки. Представата, че в природата конфликтите винаги завършват с кървава разправа, е невярна. Най-често жертвата успява да избяга. Когато хищникът най-после я убие, той се опасява от появата на друг хищник, който би могъл да отмъкне плячката му.

Огромното животно пак се наведе над козата. С единия си заден крайник притисна мъртвото й тяло към земята и се зае да го разкъсва с челюсти.

— Ще остане тук — прошепна Реджис. — Чудесно.

Тиранозавърът пак вдигна глава с уста, пълна с късове кървящо месо. Загледан в двата автомобила, той започна да дъвче. Чуха противния звук на трошащи се кости.

— Уф! — възмути се Лекс. — Отвратително.

Накрая предпазливостта все пак надделя, тиранозавърът вдигна с челюсти остатъците от козата и безшумно ги отмъкна между дърветата.

„Дами и господа, Tyrannosaurus rex“ — каза гласът от записа.

Автомобилите потеглиха надолу по хълма през гъстата растителност.

— Невероятно — каза Малкълм и се облегна.

Дженаро избърса запотеното си чело. Беше пребледнял.