Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (9)

2.

Старият собственик на пансиона наблюдаваше през пролуката между завесите на прозореца. Колко странни бяха германците! Мъжът не само плати за стая в скромното жилище, за да чука курвата, но и караше беемве на стойност два-три пъти повече от заплатата на средния италианец. Къде ли държеше скъпия мотоциклет? Определено не беше дошъл с него. Мъжът и жената очевидно бяха свикнали да се возят заедно. Имаха еднакви кожени дрехи. Съпругата на германеца трябваше да знае какво прави мъжът й и сигурно беше готова да плати за информацията.

Трябваше да узнае самоличността на мъжа. Вероятно в стаята му имаше документи… Важното е да бъде предпазлив. У наемателя имаше нещо неискрено и лицемерно, а суровият му поглед предупреждаваше, че не трябва да го ядосват.

Някой припряно почука на външната врата. Нека да чака. Трите стаи бяха заети и нямаше причина хотелиерът да бърза, за да отпрати някого. Тропането стана още по-настойчиво и старецът затътри крака да отвори.

Мъжът на прага беше облечен в работен комбинезон, униформата на европейската трудова класа. Можеше да е водопроводчик или шофьор на камион. Едва ли искаше стая.

— Si?

Работникът го блъсна, вмъкна се вътре, затвори вратата и извади снимка. Хотелиерът позна германеца.

— Виждал ли си този човек? Американец? — попита непознатият. Акцентът му не беше столичен, вероятно дори не беше италианец.

— Да не съм бюро „Справки“? — презрително се усмихна старецът. Като всяка друга стока и информацията имаше цена и не трябваше да се дава безплатно. Може би човекът работеше за съпругата на госта на пансиона. — Изчезвай. Иди да задаваш въпросите си другаде или ми покажи полицейска значка.

Непознатият бръкна в горния джоб на работния си комбинезон, извади пистолет и го насочи към главата му.

— Ето я значката, дъртако. А сега питам още веднъж преди жалкият ти мозък да се разплиска във входа: виждал ли си този американец?

Старецът се уплаши. Беше виждал такива неща в американските филми по телевизията. И този човек може би беше американец. Нещо по-лошо, съдейки по начина, по който осакатяваше езика, можеше да е с италиански произход. При всеки случай да умре заради тайната на госта не влизаше в наема. Ако непознатият го оставеше жив и здрав и се разкараше, хотелиерът щеше да каже сто пъти благодарствена молитва в църквата.

Той кимна и посочи снимката на госта.

— Мислех, че е германец.

— Не ми пука какво мислиш — ядосано каза странникът. — Тук ли е сега?

Старецът усети, че пикочният му мехур се изпуска. Топлата урина се стече по краката му и изстина, когато попи в панталоните. Надяваше се, че мъжът с пистолета не е забелязал това. Щеше да отиде да се помоли в „Свети Петър“, макар че коленете го боляха от артрита — само този човек да се махне.

— Излезе няколко секунди преди да дойдеш. С жена.

Хотелиерът почувства, че премалява от облекчение, когато мъжът прибра оръжието в джоба на работния си комбинезон.

— Двойката на мотоциклета?

Собственикът на пансиона трескаво закима.

— Да, да. Те бяха. Тръгнаха към Флоренция.

Непознатият го изгледа подозрително.

— Откъде знаеш?

Ако не се беше вцепенил от страх, старецът би се сритал, че е казал нещо, което би задържало натрапника. Щеше да се затътри до „Свети Петър“ веднага щом този лош тип се махнеше.

— Видях цвета по краищата на пътната карта, която жената гледаше. Там беше показана само северната област между Рим и Флоренция.

Странникът присви очи.

— Имаш добро зрение за възрастта си.

Хотелиерът беше убеден, че е казал твърде много. Щяха да го намерят мъртъв в пансиона, където бяха вложени дългогодишните му спестявания. Не само щеше да се довлече до „Свети Петър“, но и щеше да вземе всичките пари, платени от проклетия американец, и да ги пусне в кутията за подаяния за бедните като благодарност за спасението си!

Мъжът с пистолета се завъртя на петите на работните си ботуши и остави стареца да гледа след него. Беше пощаден. И това беше хубаво. Ако негодникът беше стоял още малко, собственикът щеше да бъде принуден да му отнеме оръжието и да го застреля като американския полицай, когото беше видял във филма по телевизията. Какво каза ченгето? А, да. „Хайде, направи деня ми приятен.“

3.

Умбрия

Два часа по-късно

Докато се движеха по магистралата, Герта и Ланг минаха покрай група мотели, каквито имаше навсякъде във вътрешността на Америка, следваха върволица от камиони през модерната част на Орвието и накрая излязоха от главния път и поеха по-бързо.

Старата крепостна стена се намираше на равния връх на скално образувание, геоложко явление, което всеки жител на югозападна Америка би определил като високо планинско плато със стръмни стени. Движението не беше оживено. Туристите все още не бяха открили мястото, макар че огромният празен паркинг под главния площад издаваше стремежите на гражданите на Орвието.

Завивайки по тесните улици, Ланг подкара по Виа Маурицио и Пиаца Думо, където се извисяваше катедрала. Слънчевите лъчи танцуваха по фасадата на пищната сграда, образец на италианската готика. За разлика от по-известния град Тоскана на север, на площада имаше малко коли. Ланг спря и Герта преметна дългите си крака над седалката, за да слезе.

Двамата влязоха в нартекса на църквата и спряха на входа, докато очите им привикнат към сумрака. Пламъкът на свещите в страничните параклиси потрепваше и стенописите сякаш оживяваха. Някъде зад мястото на хора — подиумът, където напречният неф пресичаше централната част на катедралата — блестеше сияние.

На богато украсения олтар бяха наредени още свещи. На мъждукащата им светлина Христос сякаш се гърчеше на разпятието. Вдясно имаше ярко осветен параклис. Електрическите прожектори изглеждаха не на място в многовековната обстановка. Подът беше покрит с найлони. Навсякъде бяха разпръснати четки, ножове за маджун и шишета с боя, но дори бъркотията не можеше да отвлече вниманието от разкошно оцветените фигури, премятащи се надолу към ада — любимият на италианската стенопис Ден на Страшния съд.

Независимо дали беше рисуван от Микеланджело, Бернини или някой друг художник, сюжетът винаги напомняше на Ланг за късен петъчен следобед в бар за несемейни.

На скелето по средата на стената с изтерзаните души, осъдени на вечни мъки, или да спят сами, стояха трима мъже и разглеждаха едната фигура. Двамата бяха облечени в работни комбинезони, а третият беше в изпръскано с боя свещеническо расо.

— Отец Марчени? — извика Герта.

Мъжът в расото се обърна. Приличаше на някой от светците, изобразени в катедралата. Розовият му скалп беше увенчан с бели коси, които блестяха като ореол на ярката светлина. Той беше дребен, може би колкото собственика на пансиона, и горе-долу на същите години.

— Si?

— Говорите ли английски? — попита тя и засенчи очи, когато погледна към горната част на скелето.

Монахът поклати глава.

Герта заговори на италиански.

Марчени се усмихна и отговори, посочвайки някъде зад гърбовете им.

— Каза, че ще слезе след една-две минути, и с удоволствие ще разговаря с нас. Трябва да се наслаждаваме на изкуството в тази великолепна църква, докато чакаме.

Ланг не се интересуваше от религиозно изкуство, затова вместо да пусне монети в кутиите, където събираха средства за осветление на стенописите в параклисите, започна да се забавлява, като разчиташе епитафите на латински на паметните плочи на прелати и благородници, направили щедри дарения за катедралата. Гробовете на бедните несъмнено бяха забравени отдавна.

Може би смирените някога щяха да наследят земята, но тя няма да си спомня за тях.

Ланг се вгледа в малката стъкленица, вградена в олтара, и се опита да отгатне каква свещена реликва се съхранява там. Гвоздей от Светото разпятие или пръстът на Свети Павел?

Никога нямаше да разбере.

Герта го хвана за ръката.

— Отец Марчени идва. Ще пием кафе на площада.

Монахът предпочете вино.

Тримата седнаха в заведение само на няколко метра от масивните врати на катедралата. Герта и Марчени си размениха изтърканите клишета, характерни за началото на разговор между непознати.

Възрастният монах направи знак на сервитьора да му донесе втора чаша вино, а после каза нещо на Герта и погледна Ланг.

— Той иска да види снимката, която носиш — преведе тя.

Ланг му я даде.

— Кажи му, че искам да знам какво изобразява.

Марчени се вторачи във фотографията и после отговори.

Ланг нетърпеливо чакаше превода.

— Трима пастири гледат надгробен камък.

Ланг не се беше замислял за такова обяснение на загадъчната каменна структура.

— Коя е жената?

Старият монах изслуша превода на Герта и отговори, като се прекръсти.

— Светица, вероятна самата Дева Мария — каза Герта. — Наблюдава пастирите край гроба на Христос, преди Той да се възнесе.

Страхотно! Ланг беше дошъл чак дотук, за да чуе тълкувание на религиозен сюжет на картина, въпреки че гробът на Христос винаги се изобразяваше като пещера, от която може да бъде отместен камък. Разликата обаче едва ли си заслужаваше пътуването.

Той си спомни вица за двамата оцелели корабокрушенци, които плавали със спасителна лодка в мъглата. Изведнъж видели суша и човешки силует. „Къде се намираме?“ — попитал го единият. „В морето, близо до брега“ — отвърнал човекът. „Представяш ли си? — рекъл вторият в лодката. — Попаднахме на адвокат.“ — „Как разбра, че е адвокат?“ — учудил се спътникът му. „Ами отговорът му беше абсолютно точен и не означаваше нищо.“

Също като отговора на монаха.

Отец Марчени сигурно долови разочарованието му, защото извади лупа от расото си, присви очи, вторачи се в снимката и после отново се обърна към Герта.

— Надписът на надгробния камък е на латински и между думите няма разстояние, както са ги изписвали древните римляни.

— Това го разбрах и аз. — Ланг отново се почувства като в морето.

— „Et in Arcadia ego sum“ — бавно прочете отец Марчени с треперещ глас.

— Какъв е смисълът! — каза Ланг. — И „sum“, и „ego“ са в първо лице. „Sum“ означава „аз съм“, а „ego“ е местоимение в първо лице.

Герта го погледна сякаш му беше израснала втора глава.

Той сви рамене извинително.

— Латинският ми е нещо като хоби.

— Не знаех.

— Не беше свързано с връзката ни. Обикновено общувахме с пъшкания и стенания. Попитай добрия отец дали „sum“ и „ego“ не означават едно и също.

Герта го погледна гневно и продължи да разговаря с монаха. Той ръкомахаше оживено, сякаш ръцете му можеха да разкрият загадката.

Най-после Герта кимна и преведе.

— Втората употреба на първото лице единствено число е вероятно за подсилване на смисъла. Изразът може да се преведе като „аз съм също“ или „аз съм дори“ и в Аркадия, но значението е специфично. Може би художникът се е изразил алегорично, сякаш иска да каже „Аз съм и тук“, тоест, че смъртта присъства дори в Аркадия.

— Гробът на Христос е в Канада или в Гърция? Попитай го дали е възможно.

Преди да отговори на въпроса, монахът направи знак на сервитьора да му донесе още една чаша вино и се засмя, като отново размаха ръце.

— Художникът е французин, а французите прекалено се занимават с жени и вино, за да отдават значение на географската точност. Освен това Аркадия често е символ на пасторална идилия.

„Или на нещо друго“ — помисли Ланг.

Той пиеше кафе, защото трябваше да кара мотора обратно по тесния лъкатушещ път. Кафето му беше изстинало и той махна на сервитьора. Отец Марчени извади ъгломер и се залови да измерва снимката. Той я обърна на една стана и после наопаки, а накрая кимна и заговори на Герта.

— Това е не само снимка, но и карта.

Ланг забрави, че иска да притоплят кафето му.

— Карта? На какво?

Отново последваха размяна на реплики и жестикулации от страна на монаха.

— Много от старите картини представляват и карти. Пастирите държат тоягите си под ъгли, които образуват равностранен триъгълник. Виждаш ли? — Тя посочи. — Ако начертаем и третата страна, гробът ще бъде в центъра. Това означава, че картината или картата насочва наблюдателя към гроба, където и да се намира.

— Сигурен ли е?

Марчени закима енергично и постави ъгломера върху една от осите на снимката, а после върху друга.

— Сигурен е. Тоягите на пастирите, войнишките мечове и други линейни предмети често се използват като знаци. Не може да е случаен фактът, че двете страни на триъгълника са под геометрично правилни ъгли.

— Гроб между тоягите на двама пастири? — недоверчиво попита Ланг.

Герта поклати глава.

— Не. Виждаш ли дърветата, които се извисяват от планината на заден план? Ако продължиш линиите им, те също ще стигнат до гробницата. И онази назъбена дупка в планината е оградена с дървета. Отец Марчени твърди, че ако се намираш на това място и продължиш по права линия нагоре, както е показано на картината, ще стоиш там, където е гробът.

Монахът я прекъсна.

— Много е важно да се отбележи, че фонът не е същият, какъвто той си го спомня. Различен е от картината на Пусен, която добре познава. По онова време е било обичайно художникът да нарисува няколко подобни творби.

Всичко това не звучеше приемливо за Ланг.

— Иска да каже, че картината е нещо като карта за гроба на Христос в Гърция?

Герта отново заговори на италиански. Старият монах поклати глава, прекръсти се и посочи снимката, небето и накрая себе си.

— Не. Светият гроб се намира в Ерусалим и е празен от третия ден след разпъването на кръста, когато Христос е станал и се е възнесъл на небето. Гробницата на картината може да означава всичко — съкровище или място, където на някой му се е явило видение. Когато е бил рисуван оригиналът, символизмът е бил на мода, както и скритото значение, загадките и тайните карти. Ако знаеш къде са тези планини, вероятно в Гърция, може да разбереш какво символизира гробът.

Това вече беше малко по-конкретно от отговора, че си в морето.

— Ето защо са загинали сестра ми и момчето — каза Ланг. — Някой е искал да изключи възможността те да се досетят, че са видели карта, водеща към съкровище или към нещо, за което си заслужава да убиеш.

— Или да умреш — добави Герта. — Като онзи, който е скочил от балкона ти.

Тримата се умълчаха. Ланг се опитваше да проумее за какво би си струвало да се самоубиеш.

Марчени погледна с копнеж празната си чаша, стана и се поклони.

— Време е да се връща на работа — преведе Герта. — Мързеливите мазачи нямало да свършат нищо, ако не е там.

Ланг се изправи.

— Кажи му, че един еретик искрено му благодари.

Старият монах се усмихна, като чу превода, а после се обърна и прекоси площада.

Ланг седна и изпи остатъка от студеното си кафе.

— Някой полага големи усилия никой да не живее достатъчно дълго, за да разбере смисъла на картината.

Герта тревожно огледа площада.

— По-добре си гледай задника, както се изразявате вие, американците. — Тя се намръщи. — Между другото, как го правите, без да си изкълчите кръста?

4.

Орвието

Мотоциклетът се спускаше надолу по хълма. Тесният планински път се виеше отпред като черна лента. Беемвето оставаше стабилно, докато Ланг удряше спирачки, сменяше скорости и подаваше газ на завоите. Съчетанието от прецизната инженерна изработка и мястото, където можеше да изпробва възможностите на мотора, погълна вниманието му. Дори забрави, че Герта е увила ръце около него и е притиснала гърди до гърба му.

Край шосето нямаше предпазни перила. Тук-там вдясно се виждаха върхове на дървета и покривите на града далеч долу. Гледката към умбрийската долина беше ясна и приличаше на шарена черга от различни оттенъци на зеленото, простираща се до мъгливите възвишения на хоризонта. Голяма птица с разперени крила се спусна над нивите и топлите минерални извори. Ланг си помисли, че в момента е волен като нея.

Вляво Орвието постепенно чезнеше зад крепостни стени. Накрая от града не се виждаше нищо, освен облак прахоляк и камъни.

Нямаше представа какво помрачи удоволствието от деня, пейзажа и компанията. Знаеше само, че се изненада на една от правите отсечки на пътя, когато видя голям камион в огледалата за обратно виждане на мотоциклета. Товарът зад кабината беше покрит с брезент, чиито краища се развяваха на вятъра.

Откъде се беше появил? Или Ланг беше погълнат в шофирането, или камионът се движеше твърде бързо по криволичещия път с много завои.

Ланг навлезе в десен завой и се приготви за следващата остра извивка наляво. Камионът се приближаваше. Каросерията се наклони силно и едва не се преобърна. Не се чу изсвирване на спирачки. Може би шофьорът беше пиян или спирачките бяха отказали. Никой трезвен и разумен човек не би рискувал да излети от пътя, където разстоянието между асфалта и бездната беше толкова малко.

Ланг потърси отбивка или по-широко място между шосето и планинския склон, но не видя. Вдясно зееше пропаст, а вляво се издигаше отвесна скала. Нямаше къде да избяга.

По гърба му полазиха ледени тръпки. Камионът настигаше мотора.

Беемвето направи десен завой, пое по права отсечка, дълга около двеста метра, и се отдалечи от камиона. В огледалото за обратно виждане Ланг забеляза емблемата на „Пежо“ на решетката му. Въпреки свистенето на въздушната струя той чу, че шофьорът превключи на по-висока скорост.

Кретенът нямаше намерение да намалява.

Ланг потупа Герта по крака и посочи назад. Тя изруга на немски и се вкопчи по-силно в него.

Неочаквано калникът изтрещя и мотоциклетът се разтресе. Ланг сви мускули, реагирайки на удара. Копелето възнамеряваше да ги прегази!

Как го бяха открили? Как беше възможно да разберат, че е отишъл с мотор до Орвието? Ланг прогони въпросите от съзнанието си. В момента трябваше да внимава да не ги блъснат и да ги изхвърлят от пътя.

Ако стигнеше пръв до следващия завой, камионът или щеше да бъде принуден да намали скоростта, или да рискува да излети от шосето поради центробежната сила. Жалко, че Ланг не караше по-бърз мотор.

Той усети, че масивната предна броня на пежото е на сантиметри от задното колело на беемвето, и рязко свърна, за да навлезе в завоя под права линия. Скоростта изтласка мотора към лявата лента, далеч от осевата линия. Ако насреща идваше нещо, щяха да се сблъскат челно. Налагаше се обаче да поеме този риск, ако не искаше камионът да ги смаже.

Те профучаха през сянката на хълма и с облекчение чуха свистене на въздушни спирачки, когато отново излязоха на слънчевата светлина. Бяха се отдалечили стотина метра.

Ланг пак увеличи скоростта. Ръкохватките се навлажниха от потта му и ръцете му се плъзгаха. Съжали, че не беше намерил ръкавици.

В огледалата за обратно виждане само след секунда грозната муцуна на камиона се появи зад завоя като звяр, дебнещ плячка. Ланг се опита да си припомни пътя и колко остава до равнината. Ако успееха да стигнат до равна отсечка, пежото щеше да изгуби инерцията си по склона и щяха да го оставят далеч назад.

Ако.

Камионът отново ги настигна. Двигателят му победоносно бълваше пушек. Мотоциклетът не можеше да се движи по-бързо.

Герта се размърда. Сигурно знаеше, че движението й ще наруши равновесието на мотора и може да ги запрати в празното пространство. Ланг изпита желание да се обърне и да й изкрещи да седи мирно, но не можеше да си позволи дори за миг да откъсне очи от пътя.

Той усети, че ръката й се вкопчва в гърдите му — тя изглежда се навеждаше. Господи, сега ли намери да рови в чантите на седалката и да търси нещо, което може би е забравила да вземе!

В периферията на едното огледало Ланг видя как тя се изправи на задните стъпенки и се обърна към камиона. Нарушаването на аеродинамичната форма на беемвето и допълнителното съпротивление на изправеното й тяло предизвикаха вибрации в предната част на мотоциклета. Ако не трябваше да се бори да овладее управлението, Ланг би рискувал и би махнал едната си ръка от кормилото, за да я накара да седне.

Не че това имаше значение. Решетката на камиона приличаше на хромирана уста, готова да се отвори и да ги погълне. И Ланг не можеше да направи абсолютно нищо.

Изведнъж се разнесе двукратен пукот, заглушен от силния вятър и от каската му. Спукана гума! Той предположи, че мигновено ще загуби контрол върху управлението при високата скорост, но се чуха още три приглушени звука, наподобяващи плясване с ръце. Беемвето се клатеше, защото Герта се беше изправила на пътя на въздушната струя.

Той погледна в огледалата и видя, че камионът бързо изостава. Слънцето се отразяваше в милиони искри върху строшеното предно стъкло. Ланг гледаше изумено как пежото описва все по-широки кръгове, докато накрая с пронизително изсвирване на гуми излетя от пътя като огромна ракета. За миг сякаш увисна в празното пространство, и после носът му се насочи надолу и бездната го погълна като душите на фреската в катедралата в Орвието. На Ланг му се стори, че шосето се разтресе от поредицата удари в скалата, докато камионът падаше.

Герта седна и уви ръка около кръста му. Ланг усети мирис на кордит, който вятърът отнесе след миг, и разбра какво се е случило.

Склонът постепенно се изравни и пътят се разшири. Ланг отби встрани, спря и извади ключа от стартера на мотора. Нито той, нито Герта помръднаха или казаха нещо. Горещината от цилиндрите се просмукваше в кожените им дрехи, докато двигателят се охлаждаше с припукване.

Ланг най-после свали каската си и се обърна към Герта, която разкопча нейната.

— Бях забравил, че през осемдесет и седма спечели състезанието по стрелба в Агенцията. Доколкото си спомням — и с пистолет, и с пушка.

Тя се усмихна престорено скромно, сякаш й беше направил комплимент за нов тоалет.

— И през осемдесет и осма, и през осемдесет и девета. След това престанах да се състезавам.

— Къде е пистолетът?

— Хвърлих го долу заедно с Schweinhund^[1] в камиона. Когато полицаите намерят останките, ще започнат да разпитват всички в района. В предното стъкло има дупки от куршуми. Не исках да имам оръжие в себе си.

— Чист ли е пистолетът?

Герта се наведе и огледа грима си в огледалата на мотоциклета по-скоро като девойка преди първия си бал, отколкото като човек, който току-що е стрелял по-добре и от Джеймс Бонд.

— На Агенцията е. С ръкавици съм и не оставих отпечатъци, нито следи от барут по ръцете си, които може да бъдат открити с парафин. Трябва само да се отърва от резервния пълнител в чантата на седалката.

— Да се върнем ли да видим какво е станало с шофьора?

Тя се обърна и унило погледна напуканото фибростъкло на задния калник на беемвето.

— И властите да довтасат, докато се мотаем там? Мисля, че едва ли ще повярват на обясненията на международен беглец.

Ланг се замисли.

— Може да разберем кой е бил.

— Ако съблечеш кожените си дрехи и ги сложиш в багажника, аз ще отида сама. Ченгетата няма да свържат жена с такава стрелба. В края на краищата, те са италианци. Ще решат, че е опит за отвличане. Ще видя дали шофьорът има документи за самоличност и ще се погрижа да не каже на никого какво се е случило.

Герта потегли. Докато я гледаше, Ланг си помисли, че Киплинг трябва да е познавал някого като нея, след като е написал, че при някои видове женските са по-смъртоносни от мъжките.

5.

Магистрала Умбрия

Тридесет минути по-късно

Ланг чакаше на едно от местата за почивка, с които беше осеяна магистралата. Островите с бензиностанции, кафенета и тоалетни бяха същите като по пътищата в щата Ню Йорк или по Флорида Съншайн Стейт Паркуей. Защо Америка изнасяше само лошият вкус? Той имаше теория, че някой ден цяла Европа ще прилича на Канзас или по-лошо — на Калифорния. При тази перспектива как беше възможно някой да е привърженик на глобализма?

Ланг се замисли за нещо друго, случило се през деня. Капучиното пред него беше входният му билет, цената, която трябваше да плати, за да седне в бара. Кофеинът не го зареди достатъчно с енергия, защото се загуби в прилива на адреналин, който едва сега започваше да спада. Как беше живял толкова дълго без тръпката, предизвикана от опасността? Макар че работата му в Агенцията не включваше рисковани ситуации, престрелки и скоростни преследвания, все пак беше вълнуващо да планира тайното прехвърляне на политически имигрант през охранявана граница. Дори предугаждането на следващия ход на шахматната дъска на Европа носеше трепет преди червеният цар и пионките му да бъдат изметени от игралното поле.

След това очакваше само словесни дуели в съдебната зала — стилизирано като представление на театър Кабуки. В момента играта му липсваше повече, отколкото предполагаше. Бързото развитие на събитията и предизвикателството бяха избледнели в спомен, обагрен в носталгия, докато се занимаваше с потискащото еднообразие на юридическото образование и практика. Навремето промяната изглеждаше повече от плавна. Беше сигурен, че ще се прибира у дома всяка вечер, вместо непрекъснато да дава неизпълнени обещания на съпруга, обезумяла от тревога при поредната новина, че ще отсъства за неопределено време.

Доун вече не беше жива и Ланг беше въвлечен в игра с по-висок залог, отколкото би предпочел. Дори червените, онези заплашващи света орди от безбожници комунисти, причината за съществуването на Агенцията, не бяха фанатици. Е, поне онези, които познаваше. Не беше чувал за противников агент, изгарящ от нетърпение да умре за марксизма, като муджахидин, готов да пожертва всичко в името на Аллаха. Членовете на неизвестната групировка или „те“, както несъзнателно беше започнал да ги нарича, бяха фанатици като опасани с експлозиви арабски терористи. Мъжът, който искаше да го убие, се беше втурнал, за да скочи през балкона и да се срещне със създателя си, вместо да рискува да го заловят. Шофьорът на камиона не можеше да очаква да оцелее при високата скорост по виещия се път. Единствената му надежда беше да вземе със себе си двамата мотористи там, където мислеше, че си заслужава да отиде.

Защо? В името на какво?

За Ланг подобен фанатизъм загатваше за религия или по-вероятно секта. Историята беше пълна с мрачни примери. Исмаилитският орден на асасините или хашишините, които бяха посрещнали кръстоносците с ножове през нощта, индийската религиозна секта на тайните удушвачи на имперска Англия, японските камикадзе, умиращи за техния император бог.

Обясненията на отец Марчени му подсказаха идея защо „те“ може да искат картината и да убиват заради нея. Някъде можеше да е скрито съкровище и Пусен беше нарисувал ключа към местонахождението му. Ланг обаче не беше чувал за мъченици, в името на материално богатство. Хората умираха за каузи, идеи или отмъщение. Но за земно богатство, което никога нямаше да притежават?

От друга страна, старият монах не беше казал, че картината е карта за пиратско злато, заровено съкровище или нещо подобно. Но защо инак си заслужаваше да убиеш заради картина, която дори не пресъздава точно оригинала? Дали беше идеология?

Какво? Свещеният граал?

Ланг беше сигурен за някои факти. Преследвачите му искаха картината и възнамеряваха да премахнат всеки, който можеше да научи тайната им, по всяка вероятност свързана с местонахождението на нещо изключително ценно за тях. Той беше заинтригуван какво би могло да представлява това. Разкриването му можеше да го доведе до убийците на Джанет и Джеф и до онези, които се опитаха да убият и него. Сега, след като знаеше, че картината крие някаква тайна, Ланг трябваше да разбере кой пази истината. И защо.

Той имаше план.

В препълненото помещение настъпи тишина, когато Герта влезе и седна на свободното място до него. Високата метър и осемдесет красавица в кожени рокерски дрехи очевидно не беше обичайна гледка. Без да обръща внимание на очите, които следяха всяко нейно движение, тя запали цигара и направи знак на бармана, посочвайки чашата на Ланг — и Герта искаше капучино.

Ланг беше готов да се обзаложи, че барманът не е обслужвал никого толкова бързо.

Разговорите се подновиха и той се усмихна.

— Появата ти беше смайваща.

Герта дръпна дълбоко от цигарата и отговори през мъглата от тютюнев дим.

— Ще го преживеят.

Ланг нетърпеливо зачака да му разкаже какво е открила. Тя отпи от кафето.

— Е?

Герта бръкна в джоба си и извади сребърна верижка със същия медальон, какъвто Ланг беше видял в Атланта — четири триъгълника, които се срещат в центъра на кръг.

— Нямаше документи, нито портфейл.

— Предполагам, че е бил…

— Мъртъв. Знакът говори ли ти нещо?

— Същият носеше и мъжът, който нахлу в апартамента ми.

Герта угаси цигарата и прибра верижката в джоба си.

— Би било по-лесно да използва пушка, отколкото камион. Имаш ли предположения защо се опита да ни прегази, вместо да ни застреля иззад някое дърво?

Ланг не изгаряше от желание да поставя под съмнение мъдростта на решение, благодарение на което бяха останали живи.

— Може би е имало причина да загинем в пътно произшествие.

Тя сви рамене, сякаш въпросът нямаше значение.

— Мъртвите са си мъртви. Но ние не сме. Какво ще правим сега?

— Трябва да напусна Италия и да отида в Лондон.

— Няма да е лесно. Снимката ти сигурно вече е в ръцете на всички полицейски сили в Европа.

Герта имаше право.

— След въвеждането на Общия пазар по границите няма охрана. — Ланг направи знак на бармана да им даде още две кафета. — Ако мога да се кача на самолет на летище, където не пристигат и не заминават полети извън Европа, там няма да има проверки на митническите и имиграционните власти. Ще трябва да се тревожа само да не ме познае някое ченге на летището и малко по-свястна маскировка ще реши проблема.

— Но ще трябва да покажеш паспорта си, за да се качиш на самолета.

— Мисля, че се сещам за някой, който…

Тя се огледа, опасявайки се да не чуят разговора им.

— Да, гравьорът зад бижутерския магазин на Виа Гарибалди. Ако сме двамата, маскировката ти ще бъде още по-убедителна. Полицията не търси двойка.

— Благодаря, но не искам да те излагам на риск.

— Риск! — Герта повдигна вежди в недоумение. — А какво беше онова на пътя? Английско чаено парти?

— Ако искаш да ми помогнеш, виж дали не познаваш някой в „Наука и технологии“, който може да ми направи маскировка.

„Наука и технологии“ беше Второ управление в Агенцията и екипираше агентите шпиони с всичко — от радиопредаватели, които се събират в тока на обувката, до чадъри, изстрелващи отровни стрели.

Герта се вторачи в чашата си.

— Или ще дойда с теб, или няма да получиш помощ от мен. Няма да ти съдействам да те убият.

Ланг се замисли върху новото развитие на нещата. Герта не беше невинна млада дама, изпаднала в беда, за която постоянно трябваше да се тревожи. Беше го доказала. И все пак…

— Гравьорът е в затвора за фалшификации — прекъсна мислите му тя, сякаш отгатна, че той преценява възможностите си за избор.

— Много си убедителна. Можеш ли да получиш помощ от „Наука и технологии“, ако все още правят такива неща?

Герта изпи остатъка от кафето си и направи гримаса от горчивината на утайката.

— Да, хората в отдела могат да ти осигурят такава маскировка, че и родната ти майка не би те познала. Но едва ли ще помогнат на бивш техен служител да се укрие от полицията. Освен това трябва да се попълват формуляри за реквизита, за разрешение…

Като всеки клон на правителството, Агенцията се управляваше с усърдно писане на доклади и бюрокрация. На служителите като Ланг се разрешаваше да се оттеглят без правото отново да заемат предишната си длъжност. Изключение правеше Първо управление „Администрация“, където бюрократите бяха в изобилие като хлебарки. И също като насекомите, служителите там оцеляваха от всичко — съкращения на бюджета или ядрена атака. Чиновниците изискваха безкрайни формуляри, за да оправдаят съществуването си.

— Не си заслужава труда — съгласи се Ланг. — Все още си спомням как да се маскирам така, че да не ме познаеш.

— С или без дрехи?

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Ще ми трябват пари. Всъщност доста, защото не мога да използвам кредитната си карта. Тегленията от сметката ми лесно може да бъдат проследени. Ще се нуждая и от дрехи и други лични принадлежности, тъй като моите неща са в пансиона. Няма да е разумно да се върна там. Остават паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти и така нататък. Можеш ли да набавиш всичко това?

— Стига да проумееш, че ще дойда с теб.

— Бива те да се пазариш!

— Правя го заради твоята безопасност. Както казах, не можеш да си видиш задника.

— И ще тръгнеш ей така?

— Периодът на отпуските наближава.

Ланг знаеше кога е претърпял поражение и каква е цената на стратегическото отстъпление.

— Добре. Иди в квартирата си в Рим и вземи каквото ни трябва. Само не забравяй, че съм те предупредил. Това не е военна игра.

Герта се усмихна мило и заговори с мелодичен южняшки акцент, имитиран предимно от хора, които не са ходили по̀ на юг от Вашингтон.

— Ах, скъпи, това е най-любезната покана, която съм получавала!

Той дори не се опита да отгатне какво би отговорил Рет Бътлър от „Отнесени от вихъра“.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

2.

Още преди слънцето да достигне зенита си, жегата принуди Гийом от Поатие да махне наколенниците и металните пластини на краката си^[2] и да остане само по нагръдник и налакътници^[3] над ризницата. Над всичките му бойни доспехи беше бялата мантия, която се развяваше около него като облак.

Той не показа неудобство, докато ни разказваше за трудностите в сраженията с ненавистните турци и за запустелите, безводни и необитаеми земи. Там Гийом от Поатие и другарите му не намерили манната небесна, с която Господ дарявал юдеите в дивата пустош, а бодливи растения с малко влага и хранителни качества. Изяли няколко от конете си и затова оставили катапулта^[4], тарана, обсадните стълби и други бойни принадлежности в пясъка.

Оръженосецът му, млад мъж, няколко години по-голям от мен, се казваше Филип. И той не помнеше семейството си, защото от малък беше отгледан от рицарите тамплиери.

Влачехме се върху тежко натовареното муле в прахоляка след жребеца на Гийом от Поатие. Филип ме забавляваше с разкази за екзотични земи, за каквито не бях чувал. Той беше заедно с господаря си от пребиваването им в Кипър и беше споделял трудностите на пътуването оттам. Два пъти ги бяха обсаждали пирати от Африка и два пъти ги бяха спасявали вярата им и вятърът, изпратен от Бога.

Рискувайки да си навлека греха лакомия и ненаситност, аз разпитвах Филип отново и отново за храната и жилищните условия. Той потвърди думите на господаря си. Два пъти на ден поднасяли месо и братята — независимо дали били рицари, оръженосци или други — спели на дюшеци, напълнени със слама, която сменяли всяка седмица. Наблизо имало поток, където се къпели, ако времето е хубаво. Вероятно тогава се увлякох толкова много по разкоша, който ме чакаше, че едва не забравих задачата си да служа на Бога, а не на личните си желания. И сигурно за това трябва да бъда наказан.

Поехме нагоре по планината Сан Джулиано — името предвещаваше добро, защото на местния диалект беше почти същото като на нашия рицар^[5]. На върха се намираше град Ерис, ограден от крепостни стени, построени от норманските крале^[6]. Там пренощувахме в манастир, подобен на онзи, който бях напуснал. Бях толкова омаян от обещанията за предстоящото, че останах разочарован както никога дотогава през живота си.

Местата за богослужение и размисъл ми опротивяха и с нетърпение очаквах повечерието да свърши, за да се приближим с още един ден до Бургундия. Отново потеглихме по тъмно.

Утрото все още не беше достатъчно ярко, за да освети пътя надолу по планината. Пътеката беше тясна, криволичеше и беше невъзможно да се види следващият завой. Радвах се, че яздя муле — то далеч превъзхождаше трудноподвижните коне, които трябваше да водим внимателно, за да не стъпят накриво и да паднат в долината.

Бяхме изминали едва дузина фурлонга^[7] от градската порта, когато на един завой срещнахме мъже. Дори на утринната светлина видяхме тоягите^[8] в ръцете им. Въпреки уединения си живот аз знаех, че по пътищата мъже без животни или жени по всяка вероятност са злосторници, а не обикновени пътници.

Сграбчих броеницата на врата си и започнах да се моля за намесата на Свети Кристофър, защото макар да нямах нищо за крадене, бях чувал, че такива хора обикновено оставят жертвите си мъртви или полуживи. Всъщност не е ли това поуката от притчата на нашия Бог за добрия самарянин?

Оскъдната светлина и коварният път попречиха на разбойниците да видят, че сред нас има рицар в пълни бойни доспехи.

Докато те се приближаваха, Гийом от Поатие обърна белия си жребец и в тръс се върна при нас. Беше спокоен, сякаш отричаше, че му предстои да влезе в бойна арена^[9]. Той извади големия си меч от багажа, завързан на гърба на един от конете, които едва-едва се влачеха зад нас, и вдигна щита си. И така — с меча в едната ръка и щита в другата — Гийом от Поатие обърна коня и препусна към злосторниците.

— Да бъде Божията воля! — извика той, докато трополеше надолу по тясната пътека.

Както след малко щях да се уверя, пешаците, въоръжени само с тояги и къси ножове, изобщо не са достоен съперник на рицар на кон.

Негодниците предугадиха каква ще бъде съдбата им и се разпръснаха, обречени от собствения си избор на място за нападение. Нямаше къде да избягат, освен надолу по пътя или да скочат в пропастта и да намерят смъртта си.

Нашият рицар се изправи на стремената, замахна с огромния си меч и отсече главата и раменете от тялото на единия мъж, който направи една-две крачки и се строполи в море от собствената си кръв. Следващият сподели участта на другаря си. Другите двама се хвърлиха в бездната, за да не бъдат заклани като прасета.

Бях виждал хора да умират от треска или просто по Божията воля, но не бях гледал как душите си отиват от този живот с толкова много кръв. Въпреки че мъжете ни мислеха злото, аз се терзаех, че наблизо няма свещеник, който да им даде последно причастие. Измънках някаква молитва за разбойниците с надеждата да предпазя душите им от вечни мъки — отмъщение, каквото никой християнин не желае дори за злите си врагове. В края на краищата, всички ние сме деца на нашия Бог Иисус на небето.

Ако в главата на Гийом от Поатие се въртяха подобни мисли, той не го показа с нищо, а отново се изправи на стремената и ни направи знак с меча да се приближим.

— Добре ли сте, милорд? — попита Филип.

Гийом от Поатие се изсмя и му подаде с дръжката напред окървавения си меч.

— Слава богу, колкото добре може да се чувства човек, който току-що е изпратил негодници на полагащото им се място в ада. Трябва да побързаме да намерим и останалите, защото бивакът им сигурно е наблизо.

Нямам представа защо мислеше така, а и не беше моя работа да оспорвам преценката на Божи рицар. Когато земята стана равна, усетихме мирис на пушек. В небето, вече яркосиньо от пълната утринна светлина, се виждаше струя дим. В края на пътя Гийом от Поатие ни направи знак да не вдигаме шум и ни поведе в гора, която беше толкова гъста, сякаш отново беше паднал здрач.

Скоро стигнахме до поляна. Няколко мизерни колиби от клони бяха скупчени около огъня в средата, където се печеше сърна, открадната от местния земевладелец. Разбойниците се хранеха много по-добре от Божиите служители.

Около огъня седяха и няколко жени. Някои кърмеха бебета. Мъжете бяха стари или сакати, несъмнено в резултат от разбойническия живот. Щом видяха нашия рицар, те се разпръснаха като ято яребици и се прибраха в грубоватите си подслони.

Гийом от Поатие реши, че е под достойнството му да хукне да ги гони. Той се наведе, взе горяща главня от огъня и подпали копторите. Докато се отдалечавахме, ние чувахме писъците на обхванатите в пламъците хора.

— Сър — рекох аз, — разбирам защо прогонихте онези, които искаха да ни ограбят, но не е ли нехристиянско да запалвате онези, които не ни сториха зло?

Той наклони глава на една страна и потърка брадичката си.

— Невинните помагат на злодеите. Те са зли същества, крепостни селяни, избягали от господаря си, и правят пакости на пътници като нас. Унищожаването им не е нищо повече от убиването на вредители в хамбар.

Думите му не съответстваха на моето разбиране за Божието учение, че сме братя дори с най-низшите от нас. Но аз бях млад и невеж и се намирах в компанията на човек, сражавал се и раняван за Христос, затова смених насоката на въпросите си.

— Но, сър, вие не погледнахте в очите им! — продължих аз, спомняйки си неговата забележка за раната му. — Те умряха в колибите си. Опекоха се като погачи.

Той кимна и се усмихна.

— Имате добра памет, братко. Но всяко правило има изключения. Хората в колибите умряха от огън, един от четирите Божи елемента.

Знаех, че четирите елемента са огън, вода, въздух и земя, но нямах представа какво общо имат с убиването. Бях се отдал на греха възгордяване и се засрамих да призная невежеството си.

След няколко часа влязохме в град Трапани. На гръцки името означава „сърп“ заради пристанището с форма на полумесец. Както споменах, дотогава не се бях отдалечавал на повече от един ден път от родното си място. Разбира се, бях чувал за морето, но съвсем различно е да го видиш. Бях мислил за водите, по които е вървял Иисус и където са ловили риба апостолите му, но не знаех какво точно представлява. Срамувам се да го призная, но въображението ми явно беше толкова бедно, че не можех да си представя нещо толкова наситено синьо, бурно и огромно. Бях свикнал с хълмовете и планините, дърветата и потоците, но сега сякаш видях самия край на земята.

За пръв път видях и кораби, грамадни каруци, плаващи по водата с големи бели платна — достатъчно плат, за да се увие манастирът, където бях живял. Стори ми се, че има хиляди плавателни съдове, наредени гъсто един до друг, докато се издигаха и снишаваха с всеки дъх на необятното море^[10]. Казаха ми, че безчислената флота принадлежи на тамплиерите. Те платили откуп на венецианците да напуснат Свещената земя и решили да си купят собствени кораби^[11]. Рицарите, които не го бяха сторили, се бяха събрали там, за да потеглят към храмовете си.

Няколко дни чакахме попътен вятър, за да ни заведе на север по крайбрежието на Италия, към Генуа, и после до бреговете на Бургундия. Но дори размерите на корабите в сравнение с безкрайността на морето и моята вяра не ме спасиха от притеснения. Признавам за своя слабост и недостатък, че не бях в състояние да се утеша с мисълта, че Божията воля ще пребъде.

Докато бяхме в Трапани, аз установих, че не само Гийом от Поатие е различен от бедните монаси в манастира, който бях напуснал. Всичките му братя тамплиери живееха добре. Макар че не е работа на човека и единствено Бог може да съди, аз забелязах, че скромността и бедността не бяха сред техните качества. Тамплиерите изпиваха огромни количества неразредено с вода вино, което бързо осъждаха като по-лошо от вината, произведени в други региони, и бяха безпътни и разпуснати в навиците си. Хазартните игри бяха нещо обичайно за тях като молитвите, както и разказването на истории, в които главен герой беше разказвачът, и всеки се изкарваше по-голям храбрец от другия.

Научих, че много от правилата на папската власт не важат в Ордена на тамплиерите. Очевидно в това се коренеше изпадането им в немилост, което беше пагубно, макар и не толкова зрелищно като падението на Сатаната от небето.