Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (3)

2.

Атланта

Два дни по-късно

Ланг мислеше, че е изплакал сълзите си, когато Доун почина. Смяташе, че продължителното заболяване и агонията да гледа как жената, която обича, умира, са направили безчувствена душата му за други загуби.

Но грешеше.

Докато наблюдаваше как спускат двата ковчега в червеникавата глинеста почва на Джорджия, той изостави стоическата фасада, която южняшката традиция изискваше от мъжете, и се разрида. Първо очите му се навлажниха, а сетне по лицето му потекоха сълзи. Не си направи труда да ги избърше. По дяволите всеки, който си развали мнението за него, защото показва чувствата си. Разбира се, Ланг плачеше не само заради Джеф и Джанет, а и за себе си. Бяха си отишли и последните членове на семейството му. Мисълта го изпълни с чувство на самота, каквато не знаеше, че съществува.

И преди беше губил приятели и познати. Неколцина колеги загинаха заради рисковете на професията в предишната му работа. Беше се простил и с Доун, но с месеци бе очаквал неизбежното. Малката му сестра и племенникът обаче, му бяха отнети внезапно и по необясним начин.

Погребението имаше нереален вид и такава атмосфера, сякаш се състоеше единствено за него. Ланг имаше чувството, че е свидетел на тежката загуба на някой друг, вероятно във филм. Но в същото време не беше само зрител на мъката — тя го разкъсваше като звяр, който се опитва да прегризе решетката на клетката и да избяга на свобода.

Дупките в земята, където щяха да бъдат положени Джеф и Джанет, се намираха до мраморната плоча с името на Доун. Надписът все още не беше избледнял и беше ясен като усещането за необратима загуба, каквото изпитваше всяка неделя, когато слагаше цветя върху безучастната могила пръст. Щеше да идва на още два гроба, докато Джеф и Джанет споделяха с Доун вечността на същия хълм.

Вместо да слуша думите на Франсис, Ланг си припомняше видеоигрите, които беше играл с Джеф, и си представяше домашните му с оценка отличен. Липсваха му и двамата, но смъртта на дете винаги е заклеймяващо вселената доказателство, отричащо съществуването на милостив Бог.

Докато опечалените, предимно съседи и лекари, колеги на Джанет, и родителите на приятелите на Джеф поднасяха искрените си, макар и безполезни съболезнования, скръбта му се видоизмени в гняв. Извършителите щяха да си платят, при това с лихвата. Колкото и време да му отнеме и колкото и далеч да се наложи да пътува, Ланг щеше да ги открие.

Бяха се изгаврили с неподходящото семейство. Нямаше опит в издирването и залавянето на престъпници, но познаваше необикновени хора, които имаха достъп до информация, с каквато полицията не разполагаше. Ако се наложеше, щеше да се обади на всеки един от тях, за да намери негодниците.

Странно, но гневът го успокои, защото някак внесе ред в инак объркания свят. Ланг си представи вкуса на отмъщението, без да обръща внимание на нарастващото нетърпение на гробарите. Забавянето му край гробовете беше отлагане на затрупването с пръст на ковчезите, останали затворени по време на опелото.

Нечия ръка докосна рамото му. Мислите му се разпръснаха, когато Франсис го потупа по гърба. Ланг го беше помолил да извърши богослужението не само като свещеник, но и като негов приятел.

— Трябва да мислиш за Джанет и Джеф, а не за отмъщение.

Ланг въздъхна.

— Толкова ли е очевидно?

— За всеки, който погледне лицето ти.

— Не мога да го отмина току-така, Франсис. Как бих могъл да забравя какво се случи? Някой уби двама невинни. И не ми казвай, че такава е била Божията воля.

Свещеникът поклати глава, гледайки двата гроба.

— Предполагам, че ме помоли да отслужа опелото, защото искаш да включиш по-висша сила от себе си и…

— Глупости! — изръмжа Ланг. — Къде беше твоята висша сила, когато се нуждаехме от нея?

Той мигновено съжали за избухването си — резултат от мъката, гнева и двете безсънни нощи. Макар че не изповядваше определена религия, не беше необходимо да подценява и омаловажава вярата на другите.

— Прости ми, Франсис. В момента не съм на себе си и не знам какво говоря.

Дори да беше обиден, свещеникът не го показа с нищо.

— Разбираемо е, Ланг. Мисля, че се досещам и какво мислиш. Няма ли да е по-разумно да оставиш на френската полиция да разследва случая?

Ланг изсумтя презрително.

— Лесно ти е да го кажеш. За тях това са поредните две убийства. Искам справедливост. Незабавно.

Нарумба се вторачи в него. Големите му кафяви очи сякаш четяха мислите на приятеля му.

— Оцеляването ти в рискована професия не означава, че си подготвен да намериш извършителите.

Ланг не беше казвал на Франсис за предишната си работа. Свещеникът обаче беше умен и се досети, че адвокат, учил право на тридесет и няколко години и с празнота в биографията от почти десетилетие, вероятно има минало, което не желае да обсъжда. Франсис беше предположил каква е истината или нещо близо до нея.

— Подготвен или не, трябва да опитам — отвърна Ланг.

Нарумба кимна мълчаливо, отмести поглед и се втренчи в склона, а после изрече обичайните си думи на раздяла:

— Ще се моля за теб.

Ланг изкриви устни в гримаса, която не приличаше много на усмивка, и произнесе обичайния си отговор:

— Предполагам, че няма да навреди.

Докато наблюдаваше как Франсис слиза надолу по хълма, той осъзна, че се е зарекъл пред себе си. Това не беше обещание, родено от гнева, или решение, за да се почувства по-добре, което скоро щеше да бъде забравено, а обвързване.

Обаче нямаше представа как да го изпълни.

3.

Атланта

Час по-късно

След погребението Ланг отиде в жилището на Джанет.

Би го обявил за продан, макар че не му се искаше да го прави. Джанет беше работила усилено сама, за да може да даде дом на сина си. Къщата беше част от двамата и Ланг не желаеше да се разделя с нея.

Той тъжно забеляза, че тревата трябва да се окоси. Сестра му не би я оставила в това състояние. Ланг едва не се разрида, когато в задния двор видя люлката, която преди две години бяха сложили заедно с Джанет. Усилието им бе струвало почти един цял горещ летен следобед и хладилна чанта с леденостудена бира. Предишния месец Джеф беше признал на чичо си, че вече е голям за люлка за малки деца.

Ланг отключи вратата и усети, че въздухът в жилището е застоял, както става в необитаемите домове. Напомни си, че трябва да направи задълбочен оглед, разходи се на горния етаж и долу, а накрая влезе във всекидневната и се усмихна тъжно. Стаята беше много по-подредена, отколкото някога я бе виждал. На стените бяха окачени картини на Джанет — печални светци, мъченици с непреклонни мрачни лица и окървавени разпятия. Джанет колекционираше творби с религиозни сюжети. Ланг я беше запалил на тази тема.

Преди години политически емигрант от балканска страна бе донесъл част от колекцията си от произведения на изкуството с изображения, които несъмнено беше откраднал от някоя забранена от комунистите черква, и ги продаваше с въодушевление, каквото може да изпитва само новоизпечен капиталист. Ланг си спомняше, че платната изобразяваха окървавената току-що отсечена глава на Йоан Кръстител и друго окървавено тяло, пронизано със стрели. Предполагаше, че е на свети Себастиан. Цветовете бяха забележителни, стилът — ранновизантийски, а цената на търга в Лондон — съвсем приемлива. В светлината на неотдавнашното покръстване на Джанет в католицизма подаръците изглеждаха подходящи. Или поне повод за смях.

Картините оказаха по-голямо въздействие, отколкото Ланг очакваше, и разпалиха интерес, който щеше да продължи до края на живота й. Тя не беше особено набожна въпреки приемането на католицизма, но харесваше изображенията на светци в нещастието на мъченичеството им. Обясняваше, че това е единственият вид изкуство, който може да си позволи да купи. Импресионистите и съвременните им приемници далеч надвишаваха финансите й. На пазара се продаваха много религиозни картини и цените дори на някои по-стари бяха по джоба й.

Джанет изпитваше удоволствие и от невинаги успешните опити на Ланг да преведе латинските текстове по изображенията.

Той разбираше страстта към колекционирането. По време на пътуванията си дори беше успял да събере малка сбирка от предмети, свързани с класическия свят, на който се възхищаваше — римска монета с лика на Август Цезар, етруска обредна чаша, дръжка на македонска кама, може би принадлежала на някой от воините на Александър Велики.

Ланг вече заключваше външната врата, когато до тротоара спря пощенски камион. Пощальонът пусна нещо в кутията и замина.

Сара, секретарката на Ланг, беше идвала през последните няколко дни да събира пощата — предимно рекламни листовки, тръбящи, че за купувачите животът продължава, сякаш не се е случило нищо. Иронията, че съществуването на Джанет се свеждаше до включването й в списък от каталози за поръчки по пощата, беше горчива. Ланг беше изпълнител на завещанието й и възнамеряваше да плати някои сметки, преди да се сбогува от нейно име с кредитните карти „Американ Експрес“ и „Виза“.

В пощенската кутия имаше картичка с обява за разпродажба в „Нийман“, квартален вестник и плик с името „Галерия Ансли“. Воден от любопитство, Ланг го отвори и извади разпечатано на принтер писмо, което уведомяваше „драгия клиент“, че от галерията не са могли да се свържат с никого по телефона, но работата е свършена.

Галерия „Ансли“ се намираше в малко помещение на Шеста или Седма улица, на няколко минути път от дома на Джанет. Нямаше смисъл да кара Сара да ходи и там.

Девойката зад гишето имаше стърчащи яркочервени коси, подобно по цвят червило, татуирана на врата пеперуда и обеца на лявата вежда. Щом я видя, липсата на собствени деца изведнъж му се стори по-поносима. Тя погледна първо писмото и сетне Ланг. Челюстите й престанаха да мачкат дъвката в устата.

— Вие сте…

— Лангфорд Райли, братът на доктор Холт.

Момичето отново погледна писмото в ръката си и после него.

— Господи! Прочетох във вестника… Съжалявам! Доктор Холт беше приятна и добра жена.

На Ланг вече му бяха дотегнали съболезнованията, но все пак беше мило от страна на девойката.

— Благодаря. Аз се грижа за имуществото й, затова дойдох да взема…

Той посочи листа в ръката й.

— О, извинете! Ей сега ще я донеса.

Ланг проследи движенията й между лавиците зад гишето по мляскането с дъвката.

Момичето се върна с пакет, увит в кафява хартия.

— Доктор Холт я изпрати от Париж. Поръча ни да я сложим в рамка и да направим оценка, за да я застрахова. — Тя откъсна малък плик, прикрепен с лепенка за хартията. — Това е моментална снимка на картината и оценката. Пазете ги на сигурно място. И ще ни трябва копие. — Девойката сложи плика и пакета на гишето и погледна касовата бележка. — Двеста шестдесет и седем долара и петдесет и пет цента, включително таксата.

Ланг й даде кредитната си карта и пъхна плика във вътрешния джоб на сакото си. Какво щеше да прави с картина с религиозен сюжет? Не можеше да става и дума да я продаде. Джанет я беше купила в последните часове на живота си. Все щеше да й намери място някъде.

Той подписа касовата бележка от кредитната карта, сложи я в джоба си, стисна пакета под мишница и спря на прага, за да може очите му да се приспособят от сумрака в галерията към ярката пролетна светлина навън.

Нещо не беше наред.

Предишната обостреност на сетивата обичайно му помагаше да се ориентира в обстановката и се беше превърнала в част от него. Той вече не я забелязваше — нещо като инстинкт на елен, който се ослушва за звуци от хищник. Съзнанието му регистрира, че портиерът на отсрещната жилищна сграда стои от лявата, вместо от дясната страна на вратата, до някаква таратайка в богаташки квартал, пълен с мерцедеси и беемвета.

Едва след секунда Ланг осъзна, че е спрял и се е вторачил в улицата. Беше му необходима още една, за да проумее защо. Мъжът на отсрещната страна, скитникът, който дремеше, за да прогони демоните на евтиното вино в осеяния с хартии и стъкла вход на една от необитаемите сгради в квартала. Той седеше срещу Ланг, привидно затворил очи. Износеното му камуфлажно яке, дрипавите джинси и мръсните маратонки без връзки бяха съвместими с облика му. Човекът можеше да е някой от хилядите бездомници, обикалящи из града. Но колко от тях бяха гладко избръснати и с късо подстригана коса, която не висеше под плетената шапка? Дори да беше наскоро освободен от затвор, където държаха на личната хигиена, едва ли би се излежавал там по обед, когато църквата малко по-нататък по улицата раздаваше супа и сандвичи. Освен това беше заспал много бързо. Ланг беше сигурен, че скитникът не беше там, когато пристигна в галерията, но въпреки това си бе намерил подходящо място и бе задрямал след две-три минути. Дори разяждащата червата отрова, купена с долари, изпросени от амбициозни млади кариеристи с чувство за вина, не би го приспала толкова бързо.

Разбира се, Ланг може би грешеше. В квартала имаше много просяци и беше пропуснал да забележи този. Това обаче беше малко вероятно.

Той вдигна ръка, сякаш да засенчи очите си, и остави място между пръстите си, наблюдавайки мъжа, докато вървеше към мястото, където беше паркирал поршето си. Плетената шапка бавно се обърна. Човекът го следеше.

Ланг се качи в колата и обиколи квартала. Когато се върна, мъжът беше изчезнал.

Той си напомни, че параноята невинаги означава, че някой те следи.