Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (19)

2.

Рим

Два часа по-късно

[email protected] беше адресът, който Джейкъб лесно намери. Продавачите в магазина за електроника много помогнаха за настройките на новия компютър, така че Ланг да може да използва местния сървър за интернет.

Седеше до масата в кухнята, а Герта и Джейкъб надничаха над раменете му, докато бавно написа съобщението, което тримата бяха измислили.

„Искам да се срещнем, за да обсъдим въпроси от взаимен интерес. Отговорете преди въпросите да са станали публично достояние.

Райли.“

Измина час. Ланг не беше в състояние да се съсредоточи и десетина пъти препрочете една и съща страница от петъчния брой на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Джейкъб дремеше пред прозореца, а Герта слушаше по радиото футболен мач на немски. Можеше да е и „Най-доброто от речите на Адолф“. Реакцията на публиката би била същата.

Краткият комикс не му се стори смешен. Ланг мислеше дали е възможно да се проследи съобщение по електронната поща до определена телефонна линия.

Изведнъж от компютъра се разнесе звук като гонг и на екрана се появи съобщение. По картинката с неразпечатан плик разбра, че има поща, и без да е необходимо да знае италиански.

„Определете час, място и условия.“

Това беше всичко — кратко и ясно. „Пегас“ очевидно не бяха отнесли въпроса до правния си отдел.

Ланг вече се беше посъветвал с Герта и Джейкъб как да отговори.

„Църквата «Сан Клементе», Виа ди Сан Джовани в Латерано, Рим. Триклиниумът на Митра. 15:30 ч. четвъртък. Да дойде само един човек.“

Герта беше предложила срок след четиридесет и осем часа. За това време Ланг можеше да стигне до Рим от всяка точка на земното кълбо и нямаше да се разбере откъде е изпратил имейла. Мястото беше идея на Джейкъб. „Сан Клементе“ е типична за Рим, защото отразява няколко исторически периода. Семплата фасада е от осемнадесети век, но църквата е действала още от дванадесети. Под красиво изваяния олтар и мозайките, изобразяващи удавянето на Свети Климент, има останки от християнско светилище от четвъртото столетие. Още по-надолу са руините на храма на Митра — култ от първи век към мъжката плодовитост, пренесен в Рим от Персия и станал популярен сред военните.

Ланг си спомни, че църквата се поддържа и проучва от седемнадесетото столетие от орден на ирландски доминикански монаси. Доколкото му беше известно, все още не бяха намерили уиски.

Предимствата на мястото при евентуално враждебна среща бяха няколко. Първо, малцина туристи знаеха за църквата. Второ, храмът на Митра се състоеше от тесни коридори, по които можеше да мине само един човек. И трето, църквата се намираше в подножието на стръмен хълм, откъдето Джейкъб щеше да наблюдава и да се обади на Ланг по мобилния телефон, ако усети, че му готвят клопка. А Герта със снайпера без проблеми щеше да пази единствения вход.

3.

Рим, Латерано

15:30 ч., четвъртък

Църквите в Рим се затварят в дванадесет и тридесет на обяд в делнични дни и се отварят отново след три и половина. В десет часа Джейкъб и Герта бяха отишли на втория етаж на склада на магазин за обувки на отсрещната страна на Виа ди Сан Джовани. По обичайния за италианците начин за търгуване, магазинерът прие шепа банкноти, без да задава въпроси, срещу разрешението да използват помещението. В края на краищата, омразните данъчни инспектори нямаше да разберат за тези пари.

С педантичност, нехарактерна за Рим, монах, облечен в кафяво расо, отвори вратата точно в три и половина. Затъкнал револвер в колана на гърба си, Ланг тръгна след него и мина край украсеното с богати дърворезби оградено място за хора вляво.

Монахът изчезна и той остана сам. Ланг се приближи до олтара и разгледа детайлно изобразените животни и листа на мозайките в апсидата.

На разстояние шест-седем метра една от друга на ниския таван светеха слаби крушки. Някъде долу се чуваше течаща вода — напомняне, че Рим е разположен върху стотици извори. От повечето фонтани течеше питейна вода. Квадратният тунел беше широк колкото да минат двама души и издълбан в скала, на която оскъдната светлина придаваше червеникав оттенък. От стенописите гледаха печални и мрачни лица. Повечето се бяха предали на времето, занемареността и влагата.

Таванът на храма от четвърти век беше малко по-висок. Ланг застана неподвижно и се вслуша в течащата вода. Всеки, който твърди, че тишината няма звук, не е ходил в слабо осветена древна руина и не се е ослушвал за стъпки на евентуален убиец.

До следващото ниво — на петнадесетина метра под улиците на града — водеше спирално метално стълбище. Останките от храма на Митра бяха осветени още по-слабо от горния етаж. Тясно пространство отделяше полуразрушените стени, които стигаха до кръста на Ланг. На всеки завой към ниския сводест таван се издигаха метални скелета. Ланг не беше сигурен дали са поставени от работниците, участващи в разкопките, или ги използват, за да крепят древната постройка.

Мястото определено не беше подходящо за страдащи от клаустрофобия.

През решетките на външните стени се виждаше бързотечаща вода, черна като петрол. Купчините тухли и строителни материали свидетелстваха, че се извършва реставрация, но нямаше работници. Мисълта, че е сам под многовековните развалини, засили хладината.

Най-после тясната пътека стигна до голямо помещение. В каменните стени бяха издялани дълги пейки. В средата имаше висок колкото шкаф блок от бял мрамор. На светлината на крушките на тавана изпъкваха барелефите на Митра, който убива бик.

Това беше триклиниумът — стаята, използвана за ритуални пирове. Ланг присви очи и погледна часовника си. Три и тридесет и седем минути. Седна на една пейка и зачака. Компания му правеха само енергичното ромолене на водата и духовете на пируващите римляни отпреди две хиляди години.

Не полъхваше ветрец, но въпреки това мракът сякаш изпълзяваше от ъглите и очертаваше силуетите на въображаеми чудовища по стените. Револверът в колана му вече не беше неудобство, а сигурност.

Ланг се накани отново да види колко е часът, когато чу друг шум, освен водата. Той се изправи и се обърна, за да определи посоката. Звукът стана по-ясен и Ланг разпозна стъпки по камъка.

Извади револвера, премести се в далечния край на помещението и застана зад олтара. Искаше му се Герта да беше имала време да му осигури по-добро оръжие, например автоматичен пистолет с по-голям калибър и пълнител, вместо револвер с шест патрона, но поне имаше предимството на изненадата.

Или поне така си мислеше.

Макар че мракът скриваше лицето на човека, Ланг позна посребрелите коси на тамплиера, който застана на входа.

— Хайде, господин Райли, не е необходимо да се криете. Ако исках да ви нараня, нямаше да преминете първото ниво.

Ланг хвана оръжието с две ръце и насочи дулото към гърдите му. Едва ли щеше да пропусне от това разстояние.

— Да, страдам от лека мания за преследване. Вие изпекохте тестисите ми. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам, и встрани от тялото си, пристъпете напред и сложете дланите си на олтара.

Тамплиерът се подчини. Ланг го претърси, но не намери оръжие.

— И след като се уверихте, че не представлявам заплаха, вероятно ще ми кажете защо поискахте да се срещнем.

Ланг посочи една от каменните пейки и седна така, че тамплиерът да бъде между него и входа.

— Ако някой влезе, свършено е с вас.

Мъжът въздъхна дълбоко.

— Пак ще повторя, че ако ви искахме мъртъв, нямаше да сте тук, господин Райли. Но може ли да зарежем заплахите и да започнем да разговаряме по въпроса? Предполагам, че искате нещо от нас, щом пожелахте да се свържем.

Той погледна Ланг в очите, бавно бръкна в джоба на сакото си, извади сребърната си табакера, взе цигара и я запали.

— Имате право — рече Ланг. — Изнудвате Църквата от седемстотин години. Сега е ваш ред да дадете пари срещу мълчанието ми.

Тамплиерът не се изненада. Очевидно очакваше това.

— Колко?

Ланг беше мислил дълго по този въпрос. Сумата трябваше да бъде достатъчно голяма, за да ги накаже, но не чак толкова, че да ги накара да се изкушат да го убият и да рискуват с писмото. Той беше подготвен да преговаря. Беше се научил от пазаренето с прокурорите, за да измоли по-снизходителни присъди за клиентите си. Но никога не беше преговарял за нещо толкова сериозно.

— Половин милиард годишно да се изплащат на фондация на името на Джанет и Джефри Холт.

Мъжът повдигна посивелите си вежди. Или беше изненадан, или се преструваше.

— Не съм чувал за нея.

Ланг кихна. Студът от камъка на който седяха, започваше да прониква в тялото му. Стана, без да откъсва поглед от изхода.

— Все още не съществува. Джанет Холт ми беше сестра. Вие я изгорихте жива заедно със сина й, когато запалихте онази къща в Париж.

Тамплиерът бавно кимна.

— Ще използвате фондация, за да насочвате средствата към…

— Не. Фондацията ще бъде истинска.

Ланг беше мислил много и по този въпрос, откакто Джейкъб го убеди, че разкриването на тайната на тамплиерите ще причини повече зло, отколкото добро. Първо му хрумна колко много пари може да поиска и какви къщи, яхти и джетове може да си купи. Простата и грозна истина беше, че идеята да прекарва отпуските си на едни и същи места беше почти толкова привлекателна, колкото и да страда от морска болест. Ужасът му от летене се засилваше обратнопропорционално на размерите на самолета. Любимият му автомобил беше „Порше“, живееше точно където искаше и си докарваше неприлично големи доходи от печелене на съдебни дела — и това му доставяше удоволствие. В живота му липсваше единствено Доун, но дори тамплиерите не можеха да му я върнат.

Освен това нямаше начин да запази в тайна такава голяма сума. Не се изискваше кой знае какво въображение, за да си представи ордите от търговски агенти, наредени на опашка, за да го затрупат с молби да закупи акции, съмнителни ценни книжа и още по-съмнителни дарения за благотворителни цели. Представяше си и как данъчните служби ще се облизват при перспективата да му вземат голяма част от парите, за да запушват постоянно отварящите се дупки в бюджета. Благотворителната фондация щеше да увековечи паметта на Джанет и Джеф и да му позволи да харчи огромни суми, там където те биха искали, например за деца като Джеф в бедни страни.

Среброкосият се усмихна хладно.

— Вие сте истински филантроп, точно като съгражданина ви Тед Търнър.

— По-голям. Не се ожених за Джейн Фонда.

Ланг забеляза, че тамплиерът не възрази срещу цената. Това беше сигурен знак, че е трябвало да поиска повече.

— Има и още нещо…

— Винаги има — иронично подхвърли среброкосият.

— Приписахте ми вината за убийство в Атланта и за още едно в Лондон. Искам да прочета в „Таймс“ и в „Атланта Джърнъл“, че убийствата са разкрити и извършителят е арестуван.

Мъжът потърси къде да хвърли цигарата си и накрая я стъпка на каменния под.

— Това може да се окаже трудно.

— Не твърдя, че ще бъде лесно. Имате хора, готови да скачат от прозорци, затова сигурно ще намерите кой да поеме вината.

Човекът кимна в потвърждение, че ще изпълни и това искане.

— И ще знаем ли у кого е писмото?

Ланг поклати глава.

— Не съм вчерашен, приятелю. Няма да кажа къде е писмото. Животът ми е твърде скъп. Пък и знаете, че няма да разкрия публично тайната ви, защото това ще сложи край на финансирането на фондацията.

— Всички ще умрем, господин Райли. Какво ще стане тогава?

— Ако фондацията ме надживее, същото ще се случи и с тайната ви. Ще трябва да поемете риска, че ще се погрижа да не застраша ежегодното финансиране на фондацията.

Тамплиерът се вторачи в него, сякаш се опитваше да вземе някакво решение.

— За половин милиард долара на година мисля, че имам правото да чуя точно как открихте гробницата, господин Райли. Знаем по-голямата част, но останалото… Няма да ми е приятно да давам още пари, ако някой друг…

— Напълно справедливо — прекъсна го Ланг. — Знаете за дневника на тамплиера. Там е посочено, че тайната се намира в югозападна Франция. Открих я с помощта на картината. В надписа „ETINARCADIAEGOSUM“ нямаше логика. Думите бяха твърде много. Предположих, че е игрословица, анаграма, и пренаредих буквите.

Ланг извади от джоба си карта на града и започна да пише в бялото поле.

„Et in Arcadia Ego (Sum)

Arcam Dei Iesu Tango

Arcam — гроб, винителен падеж.

Dei — Бог, дателен падеж.

Iesu — Иисус, притежателен падеж.

Tango — докосвам.“

— „Докосвам гроба на Бог Иисус.“ Докато картината на Пусен съществува, и други може да се досетят какво означава надписът.

— След като разкрихте тайната ни, всички копия на картината бяха унищожени. Оригиналът е в Лувъра.

— И аз бих искал да попитам нещо. Как тамплиерите са разбрали къде е гробът?

Среброкосият извади друга цигара.

— Когато владеехме Ерусалим, един от нас намери документи на арамейски, древен иврит, подобни на ръкописите от Мъртво море — молба, в която Йосиф Ариматейски и Мария Магдалина искат разрешение от Пилат да заминат за друга част на Римската империя и да вземат трупа на Иисус, за да го погребат повторно. На пергамента беше написано одобрение на латински. Братята ни от онова време познавали посочените места и реки и намерили гроба. Това би поставило в неудобно положение Църквата, тъй като според нея тленното тяло на Христос се било възнесло на небето. Ватиканът решил да ни плаща, за да пазим тайната.

— Защо Ватиканът не е унищожил гробницата и съдържанието й? — Ланг смяташе, че е отговорил правилно на същия въпрос, зададен от Герта, но искаше да бъде сигурен.

Тамплиерът погледна горящия край на цигарата си. Бяха по-тънки и по-дълги от фабричните марки, които Ланг беше виждал, и вероятно правени по поръчка. Преди да отговори, мъжът дръпна дълбоко дима.

— И да извърши най-голямото светотатство? По-добре понтифът да изрови Свети Петър и да го хвърли в Тибър. Не стига, че тялото на нашия Спасител не се е възнесло на небето, но и гностиците са се оказали прави. Освен това папата е видял само част от документите, които намерихме. Запазихме в тайна къде точно са отишли Йосиф и Мария.

Ланг не беше водил по-странен разговор. Седеше сред руините на древен храм и спокойно обсъждаше тези неща с човека, косвено отговорен за смъртта на семейството му — първият, когото съзнателно искаше да убие. Знаеше обаче, че няма да го направи.

— Оставили сте много улики за такава важна тайна. Обяснихте за картината на Пусен, но кръстът край пътя, който се намира на една линия със статуята?

— Тома е относително скорошна добавка и представлява знак само за онзи, който знае какво търси. Може би трябва да махнем единия или и двата ориентира.

Тамплиерът смени позата и отпусна ръце на коленете си в очакване на следващия въпрос. Негодникът изпитваше удоволствие да се хвали колко са умни членовете на ордена. Ланг искаше не просто да го убие, а да вкопчи пръсти в гърлото му и да гледа как животът се изцежда от арогантното му изражение.

Трезвият разум му подсказа, че е по-добре да научи каквото може.

— Организацията ви трябва да е доста голяма, след като проследихте картината от Лондон до Париж и Атланта.

По-възрастният мъж изпусна цигарен дим, обагрен в червено от светлината, създавайки илюзията, че издишва кръв. Стивън Кинг би харесал това.

— Не е голяма, но е изключително ефективна. Едва ли седем века ще опазиш в тайна международна организация, ако не е ефективна.

Тези хора съвсем не бяха изпълнени със смирение и скромност, както Пиетро правилно беше отбелязал преди седем столетия.

— Като мафията — подхвърли Ланг.

Устните на тамплиера се изкривиха надолу от презрение. Той се намръщи пренебрежително на сравнението, без да разбере иронията на Ланг.

— Моля ви, господин Райли! Мафията не е тайна организация, поне от четиридесет години. И повечето й членове са в затвора или скоро ще бъдат там. Не, господин Райли, ние сме много по-компетентни. Имаме братя във всички западни страни, влиятелни членове на своите общества. Двама държавни глави и видни политици. Преподаватели, търговци, бизнесмени, учени, изтъкнати специалисти във всички области. Достатъчно сме богати, за да купим половината държави в света, „Дженерал Мотърс“ и каквито други големи корпорации назовете. И политици. В Западния свят няма външна политика, която да не дирижираме. Предизвикваме конфликти, включително войни, когато това е изгодно за нас, и мир, когато не е.

Каква утешителна новина!

Човекът беше луд и страдаше от мания за величие, подсилена от стероиди. Или по-лошо — може би не беше луд. Но ако дори половината от твърденията му бяха верни, маниаците по световните конспирации всъщност се оказваха оптимисти.

Ланг беше забравил колко му е студено. Изправи се и се протегна, разкършвайки ставите, които бяха започнали да го болят от хлада и влагата.

— Веднага щом прочета статиите във вестниците, ще ви изпратя по електронната поща указания къде да изпратите парите. И ако имате хора в пресата и смятате да съчините някаква фалшива история, не го правете. Ако ме арестуват, тамплиерите ще станат сензацията на века, а може би и на хилядолетието.

Среброкосият също стана и угаси цигарата си, като я настъпи с подметката на скъпите си италиански обувки.

— Да ви изпратя ли документите?

— Ще предположа, че сделката ни е отменена, ако не ги получа до един месец.

Тамплиерът поклати глава и изцъка с език.

— Не си губите времето и не се церемоните, както се изразявате вие, американците.

— Казваме още „каквото повикало, такова се обадило“. И вие не се церемонихте много със сестра ми и племенника ми.

— Всъщност е елементарно, господин Райли. Въпрос на оцеляване. Няма нищо лично. — Той се усмихна любезно, сякаш оправдаваше дребно закононарушение.

Копелето говореше сериозно. Неподправената първична омраза разпръсна влагата с горещината си. Ланг отново потисна желанието си да го сграбчи за гърлото. Спря го единствено мисълта, че ако го убие, ще си остане беглец и Орденът на тамплиерите ще продължи да съществува.

— Беше ми приятно — каза Ланг и тръгна към изхода.

— Да, разговорът достави удоволствие и на мен — отвърна тамплиерът.

Ланг изсумтя. Вампир се разпознава, защото не се отразява в огледало, а тамплиерът — по липсата на чувство за хумор.

Той отстъпи пред любопитството и се обърна.

— Един последен въпрос.

Среброкосият кимна.

— Разбира се.

— Всички сте мъже. Как се…

Онзи се усмихна.

— Как си осигуряваме членове, след като нямаме потомци? Също като доминиканците, францисканците и всеки друг орден. Привличаме ги. Разликата е, че ние търсим и вербуваме най-умните в света. Но не забравяйте, че в Църквата през четиринадесети век обетът за безбрачие е бил по-скоро форма, отколкото истина. Дори папите са имали любовници и деца. Ние… Е, предполагам, че отговорих на въпроса ви.

Ланг искаше да му зададе още хиляди въпроси, но не възнамеряваше да му доставя удоволствието, че проявява интерес.

Сенките по Виа ди Сан Джовани бяха започнали да се удължават, когато Ланг излезе от „Сан Клементе“. Дори отслабващата светлина на късния следобед го накара да трепне след сумрака в подземието. Той погледна часовника си и се изненада, като установи, че е бил долу само половин час.

Имаше чувството, че е възкръснал от собствения си гроб.