Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (10)

2.

Атланта, кабинетът на Арнолд Краузе, доктор по медицина

Морс мразеше да посещава лекарски кабинети, дори когато не беше пациент. Изпокъсаните стари списания и евтините мебели бяха неприятни като думите на жената в приемната „Лекарят ще ви приеме след малко“ — неизменно и бодро дадено обещание, което рядко се изпълняваше. Морс имаше теория, че някъде съществува училище, където рециклират пациенти с лоботомия, за да работят в лекарски приемни.

Полицейската му значка обаче промени нещата. Едва му остана време да седне и да вземе брой на „Пийпъл“ отпреди един месец, когато го поканиха в кабинет, облепен с дипломи и сертификати.

— Арнолд Краузе. — В стаята влезе нисък мъж в бяла престилка, заобиколи го, застана зад бюрото и протегна ръка. — Разбрах, че се интересувате от медицинския картон на господин Райли.

Морс усети нервността, която повечето хора изпитват при среща с полицаи.

— Точно така, докторе. В Джорджия няма конфиденциални отношения между лекар и пациент…

Краузе се настани на кожения стол зад бюрото и плъзна кафява папка и голям плик по лакирания махагон.

— Знам, но не даваме медицинските картони без призовка по съдебно дело. Ако обаче разследват някого от пациентите…

Детективът седна на креслото срещу бюрото и започна да прелиства папката.

— Благодаря ви, че не държите на формалностите.

— Опитваме се да съдействаме на органите на реда — отвърна лекарят, изпитателно наблюдавайки къде Морс е насочил вниманието си.

Морс прочете бележките за прегледа през есента. Здравето на Райли изглеждаше цветущо. Той нетърпеливо отвори плика и изсипа на бюрото рентгенови снимки. Вдигна ги една по една към светлината от единствения прозорец в кабинета, докато намери онази, която търсеше, и я даде на Краузе.

— Това е вратът, нали?

Лекарят завъртя стола си и сложи снимката на вграденото в стената светлинно табло. Неоновата светлина примига и се включи.

— Да, долната част на шийния дял. Снимката е на гръдния кош.

Беше очевидно, че Краузе едва сдържа желанието си да попита защо Морс иска да знае това.

Детективът не обърна внимание на неизречения въпрос.

— И в шийния дял на господин Райли няма заседнали чужди тела, нали?

Лекарят се намръщи.

— Чуждо тяло? Например…

— Куршум.

Краузе видимо пребледня.

— Куршум?

Морс се наведе напред.

— Да, ако там има куршум, щяхме да го видим, нали?

Краузе кимна.

— Със сигурност. Но защо…

— При прегледа на господин Райли не сте виждал белег? Следа от огнестрелна рана или от изваждане на куршум?

Лекарят поклати глава.

— Не, нищо. Но защо…

Морс стана и протегна ръка.

— Много ми помогнахте, докторе.

Краузе предпазливо пое протегнатата ръка, сякаш мислеше, че може да се счупи.

— Смятате, че господин Райли е бил прострелян във врата?

— Някой наистина мисли така — отвърна детективът и тръгна към вратата.

3.

Атланта, паркингът на медицинския център „Пиедмонт“

Морс даде няколко банкноти и вратата за излизане от паркинга се вдигна. Беше един от редките мигове, когато не преброи рестото. Мислеше за раната, която беше вписана в служебното досие на Райли, но не бе отбелязана при прегледа.

Нямаше нищо против човек да си измисли военна кариера. Мнозина го правеха и лъжеха, че са участвали в сражения, а всъщност не се бяха приближавали до враг, нито дори до офицерски клуб. Или твърдяха, че са били на военна служба, а не бяха носили униформа от дните си на бойскаути. Никога обаче не беше виждал самите военни да фалшифицират досиета.

Защо биха го сторили?

Морс замислено си играеше с климатика на служебния форд без опознавателни знаци и направи гримаса, когато от отдушниците започна да повява топъл въздух. Той въздъхна и смъкна стъклото.

Биха го сторили, защото господин Райли не е бил морски пехотинец, дори не е служил във Флотата, и някой предпочиташе миналото му да не бъде разглеждано подробно.

Това беше единственото обяснение, до което стигна детективът.

Той отново направи гримаса, този път при мисълта, че е отворил кутията на Пандора. Ако някой безименен безлик бюрократ беше скалъпил фалшиво минало на Райли, истинското му минало по всяка вероятност се криеше под огромния и неясно очертан чадър, известен като национална сигурност. С една дума, господин Райли беше привидение.

В такъв случай не му е била нужна причина да убива Халвърсън, нито да изхвърля през балкона другия тип. Някой във Вашингтон може би беше решил, че портиерът е агент на терористична клетка, и му бе заповядал да го убие. Или че предполагаемият крадец е зет на Осама бен Ладен.

Морс удари спирачки. Едва не мина на червен светофар.

Национална сигурност или не, хората не се измъкваха безнаказано, ако са извършили убийство. Не и когато Морс работеше по случая. Смяташе да докладва за подозренията си на федералните власти, за да ги накара да бъдат по-бдителни в международен мащаб. Вероятно те щяха да съумеят да изкопчат нещо от агентите под прикритие и шпионите, да разберат кого познава Райли в Рим и къде може да се крие.