Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (15)

1.

Лондон, Пикадили.

05:30 ч.

Вътрешният часовник на Ланг го събуди. За миг изминалият ден му се стори мимолетен като съня, който вече не си спомняше. „Пегас“ и тамплиерите бяха само кошмар, който можеше да изчезне като дим. Джанет и Джеф бяха в дома си в Атланта и се приготвяха за работа и училище. Ланг трябваше да провери електронния си бележник, за да види какви са задачите му през деня.

Женското ухание в стаята и сладко-киселият вкус на мазната китайска храна от предишната вечер бяха по-осезаеми. Реална беше и болката в ръката му от удара в стомаха на мъжа.

Ланг беше заспал, без да си направи труда да се съблече. Раздърпаните му дрехи и наболата брада не показаха предпочитания от него образ, когато се погледна в огледалото над тоалетката. Той почука на вратата на банята между двете стаи. Никой не отговори. Едва ли някое от момичетата на Нели беше станало в този ранен час. Ланг заключи отсрещната врата и се съблече. Имаше усещането, че дрехите са се превърнали във втора кожа на тялото му. Пусна душа и нагласи температурата на водата. Ароматът на цветя на сапуна беше твърде силен за него, но въпреки това пречистващ и освежителен.

Докато горещата струя масажираше гърба му, Ланг състави план как да мине през Лондон, международната граница и френските градове и села. Беше готов да се обзаложи, че британските железопътни гари и летища се наблюдават.

Той се изкъпа и с лека погнуса се избърса с единствената хавлия, която вонеше по-лошо и от сапуна. В шкафчето над мивката намери малка розова самобръсначка. Опитвайки се да не мисли на кои места на тялото е била използвана, Ланг внимателно избръсна областта около мустаците си. Вече беше свикнал с тях, сякаш бяха негови.

После се облече и огледа резултата. Обикновен трудов човек в измачкано облекло. Нямаше да бъде зле, ако се беше осмелил да излезе и да си купи нови дрехи, но беше твърде рисковано.

Ланг излезе от стаята и провери дали някой друг е буден.

В малката кухня встрани от главния салон видя висока чернокожа жена в лъскава смарагдовозелена рокля. Тоалетът с дълбоко изрязано деколте и къса пола показваше, че току-що се е върнала от нощна смяна.

— Здрасти! — каза тя с дрезгав глас с акцент от Антилските острови. — Кой те доведе тук?

— Нели ми разреши да пренощувам.

Жената се обърна към него и учудено повдигна изящните си вежди.

— Неприятно ми е дори да си помисля колко ти е струвало това, скъпи.

— Трябва да отида в Манчестър — без предисловия заяви той.

Та изви стройното си тяло, за да напълни чаша с вдигащо пара кафе, и късата й рокля се вдигна с още десетина сантиметра. Ланг реши, че не го е направила неволно.

— Манчестър? — повтори проститутката. — Далеч си от дома си, скъпи. Съпругата ти сигурно знае, че ще се прибереш.

— Ще ти платя да ме закараш.

— Не съм такси, скъпи. Върнах се преди малко. Ще трябва да вземеш влака като всички останали — отвърна тя, но изглежда размисли, докато пиеше кафето си. — Жалко. Налага се да наема кола. Нели сигурно знае някоя агенция…

Очите й бяха същия цвят като кафето и го наблюдаваха изпитателно. Ланг имаше чувството, че е жребец, когото оценяват на селски панаир.

— Специален приятел ли си на Нели?

Той не устоя на аромата на прясно направеното кафе, взе чаша от плота и й я подаде.

— Може ли?

Жената леко поклати глава, без да откъсва очи от него.

— Налей си.

Ланг напълни чашата.

— Познавам я отдавна.

Тя изпи кафето си и млясна, сякаш опитваше нещо много вкусно.

— Колко би платил на някого да те закара до Манчестър?

Той сви рамене.

— Колко струва? Двеста?

Проститутката му се усмихна, показвайки ослепителнобели зъби.

— Чудесно. За двеста лири ти гарантирам най-забавното преживяване в живота ти.

Ланг не се съмняваше в това, но в момента не беше в необходимото настроение. Загатнатият му отказ изобщо не я притесни. Няколко часа по-късно тя го остави на терминала на „Бритиш Еъруейз“ в Манчестър. Едва когато колата потегли, Ланг осъзна, че не я беше попитал как се казва, нито тя него. Всъщност жената беше показала професионална липса на любопитство през целия път и не пророни дума, когато той я помоли да спре на един мост, откъдето хвърли пистолета в реката долу.

Използването на документите за самоличност и кредитната карта на Хайнрих Шнелер беше рисковано. Ланг предполагаше, че чадърът, който забрави в магазина на Дженсън, е проследен, но нямаше достатъчно пари за билет. Тъй като отиваше в страна от европейската общност, паспортът не му трябваше, но се нуждаеше от нещо, което да го идентифицира като гражданин на Обединеното кралство.

Ланг започна да наблюдава една сергия за вестници и внимателно избра жертвата, мъж на неговите години и с подобно телосложение. Човекът взе „Гардиан“ и пъхна портфейла в джоба на сакото си. Ланг го блъсна леко, извини се учтиво и се превърна в Едуард Рийс — името в шофьорската книжка на мъжа. Махна мустаците, купи си слънчеви очила и с тях се нареди на най-дългата опашка. Всеки продавач на билети би предположил, че лицето му ще съответства на снимката в шофьорската книжка, докато Ланг демонстрираше обичайното за пътниците нетърпение, като местеше тежестта си от крак на крак и поглеждаше часовника си.

Той се опита да не изглежда прекалено успокоен, когато красивата жена зад гишето му даде билета.

— Приятно пътуване, господин Рийс. Когато пристигнете в Лондон, обърнете се към нашия представител на изхода да ви обясни къде да се качите на самолета за Тулуза Бланяк.

Ланг седна на мястото си със смесица от обичайния си страх от летене и задоволството, че дотук всичко е минало безпроблемно. На летище „Гетуик“ щеше да се прехвърли от вътрешните на международните изходи, без да се налага да минава през охраната и полицията, която несъмнено го издирваше. Можеше дори да използва картата „Виза“ на Шнелер. Това беше причината да вземе този полет. Искаше да избегне „Хийтроу“, чието разположение би изисквало да влезе в залата за международни полети и да мине през детектори за метал, наблюдателни ченгета и камери.

2.

Лондон, Международно летище „Гетуик“

09:56 ч.

Ланг беше незабележим сред хората, пътуващи по работа, докато прекосяваше залата. Като мнозина други и той не носеше багаж.

Можеше да се усъмни, ако беше видял пътника зад него, който се шмугна в тоалетната, вместо да продължи към чакащите самолети за различни точки на Великобритания. Мъжът влезе в една от кабинките, затвори вратата и отвори мобилния си телефон.

— Той заминава — каза човекът.

3.

Лондон, Мейфеър

11:02 ч.

Герта седеше пред монитора и кимаше, сякаш изразяваше съгласие. Както беше предположила, кредитната карта „Виза“ представляваше неустоим източник на финансиране за Ланг. Тя се поздрави за логичното мислене. Мъжете наистина бяха предсказуеми.

Тулуза Бланяк? Лангедок беше споменат в документите от Оксфорд и се намираше някъде в югозападна Франция. Ланг беше казал това на Джейкъб и очевидно мислеше, че там ще открие тайната на „Пегас“, заради която едва не го убиха. Може би имаше право, но по всяка вероятност го очакваха неприятности.

Герта стана, излезе от компютърната зала, където пушенето беше забранено, спря в коридора и запали цигара. Трябваше да поиска още няколко услуги и да отиде при момчетата от Второ управление „Наука и технологии“, макар че не й беше необходимо нещо научно, нито високотехнологично.

Първо обаче трябваше да се обади по телефона. Пренебрегвайки погледите на непушачите, тя влезе в асансьора, без да угаси цигарата си, а когато излезе навън, забърза към най-близката метростанция и редицата телефонни автомати.

Герта набра номера и пусна монети, когато от другия край на линията отговориха.

— Ти позна. Той отива във Франция. Всъщност самолетът му би трябвало да се приземява в момента — без предисловия каза тя и после се заслуша. — Добре, ще те посрещна.

4.

Международното летище на Тулуза Бланяк

11:42 ч.

Ланг пристигаше от страна от Европейския съюз, затова нямаше причина двамата полицаи на вратата да го забележат. Те бяха съсредоточили вниманието си върху младата жена, която продаваше кроасани в малкото кафене. Гърдите й бяха истинско предизвикателство за производителите на сутиени.

Ланг се озова в голям модерен терминал и ако нямаше указания на различни езици, лесно можеше да помисли, че се намира в Бирмингам или в Пеория, Илинойс. Спътниците му от самолета се разпръснаха бързо, без да се интересуват от него. Заминаващите бяха отведени на борда, самолетът беше презареден и след няколко минути Ланг беше единственият човек в залата. Изглежда никой не го следеше.

Банята на Нели беше по-просторна от пежото „Джуниър“, което бе резервирал, преди да излезе от „Гетуик“. Добре че нямаше багаж, защото пространството беше твърде малко.

„Евро Кар“ разполагаха само с тази кола в момента, затова Ланг показа шофьорската книжка на Рийс, подписа договора, плати депозита в брой и седна зад волана. Когато откриеше, че портфейлът му е изчезнал, Рийс сигурно щеше да уведоми съответните власти първо за загубата на кредитните си карти и тогава да съобщи за кражбата на шофьорската книжка.

Пътят минаваше покрай еднакви съвременни небостъргачи и Ланг се запита защо модерните европейски жилища са неизменно грозни. Пътните знаци го насочиха към центъра на града, където средновековният камък и хоросанът замениха модерните блокове.

Той забеляза поне едно предимство в размерите на пежото, когато се вмъкна на свободно място за паркиране между старо дьошаво и рено. Над покрива на колата Ланг видя розовата тухлена кула на базиликата „Сен Сернин“ — само тя бе останала от манастира от единадесети век според пътеводителя, който беше купил от летището.

На площада като почти във всички европейски градове имаше катедрала, а самият площад беше превърнат в малък пазар. Временните сергии предлагаха изненадващо разнообразие от плодове толкова рано през пролетта. Имаше и цветя във всевъзможни багри. Уханието им се смесваше с миризмата на риба, раци и миди в тави с натрошен лед.

Жени държаха малки деца и се пазаряха с продавачите. Както и в Рим, на пазара имаше малко мъже.

Ланг тръгна по тясна калдъръмена улица да търси онова, което му трябваше, и мина край колбасарница. Над тлъстите наденици на витрината бяха окачени неоскубани птици и неодран дивеч. Прясно изпечените пайове и кейкове в съседната сладкарница бяха наредени до франзелите. Ланг погледна отраженията във витрините и видя само своето.

Той намери магазин с екипировка за къмпинг и според местонахождението му предположи, че е посещаван предимно от местни клиенти.

В края на краищата Лангедок беше малка селска провинция, сгушена в подножието на Пиренеите. Доколкото Ланг видя, областта привличаше малко туристи. Когато говореха за южна Франция, хората обикновено имаха предвид източната съседка на Лангедок — летният курорт за забавление на богаташите — Ривиера. Кан, Ница и Антибите бяха световноизвестни, докато малцина чужденци можеха да назоват друг град в Лангедок, освен Рокфор — родното място на синьото сирене.

Близките възвишения и планини обаче привличаха местни алпинисти и туристи, които коренно се различаваха от летовниците на Лазурния бряг. Планинарите бяха млади, любители на приключенията и нямаха пари за пътуване до по-далечните и престижни Алпи.

Всичко това вероятно обясняваше защо собственикът на магазина беше намръщен и неучтив. Както и фактът, че беше французин. Ланг не беше млад като повечето му клиенти и се надяваше, че изглежда по-заможен. Беше сигурен, че човекът не обича мръсотията, насекомите и непредсказуемото време в планината.

Ланг знаеше какво иска — туристически ботуши „Мефисто“, най-хубавите в магазина и със сигурност най-скъпите, съдейки по внезапното въодушевление на продавача, докато му ги показваше. Ланг избра и филцова шапка с кожена лента, каквато би харесал Индиана Джоунс, половинлитрова пластмасова манерка, две дебели памучни ризи, два чифта джинси, компас, сгъваема лопата и фенерче с резервни батерии. Накрая взе и въже, най-издръжливата и лека разновидност със стъклени нишки, предпочитана от сериозните алпинисти. Цената му вероятно се равняваше на седмичния приход от продажбите. Ланг плати и презрението на французина се замени с добронамереност.

Малко по-нататък по улицата Ланг купи евтин фотоапарат със светкавица, няколко филмчета и куфар от дебел картон за придобивките, които после едва напъха в малкия багажник на пежото.

Той излезе от града и се отправи на юг към Лиму. Двете тесни ленти на шосето лъкатушеха през терен, какъвто не беше виждал. Зелени хълмове се редуваха със заострени голи белезникави скали, същински гигантски кости, стърчащи от земята. Пиренеите вдясно бяха ефимерни като сън в далечната мъгла.

Движението не беше оживено. Имаше повече трактори, отколкото автомобили. Ланг мина покрай лозя, където напъпилите лози се бореха със скалистата почва. Овцете приличаха на валма памук, разпръснати по хълмовете. В много от нивите растяха слънчогледи и тютюн.

Колкото по̀ на юг отиваше, толкова повече развалини виждаше. Останките от няколко големи крепости и замъци избледняваха под лъчите на същото слънце, което бе топлило Пиетро преди седем столетия. Мисълта беше страшна — сякаш Ланг се връщаше във времето.

Той мина през Лиму. Според пътната карта в колата това беше последното достатъчно голямо селище преди крайбрежието, за да бъде обозначено като град. Ланг зави по ръба на дълбока пропаст. Далеч долу блещукаше вода. Там се виждаха и червените керемидени покриви на селата Еспераца и Кампан-сюр-Од. Испански звучащи имена го накараха да си спомни, че тази част на Лангедок е била област в Каталуния преди една от безкрайните войни, преначертали границите на Европа за две хилядолетия.

Дори да имаше знак за Рен ле Бен, Ланг го пропусна. Селцето се състоеше от купчина измазани с вар сгради с керемидени покриви. Беше твърде малко, за да има катедрала или дори площад. Ланг трябваше да намали скоростта, защото настигна трактор. И трактористът, и машината бяха виждали по-добри дни.

Въпреки облаците от мазен дизелов пушек Ланг навреме забеляза знака за странноприемница „Рен ле Бен“ и зави по черен път с разцъфнали плодни дървета от двете страни. На малкия хълм пред него се появи сграда, боядисана в розово. Според пътеводителя това беше единственият хотел в радиус от няколко километра.

Преди да слезе от колата, той отново си сложи мустаците. Подът на фоайето беше от варовик. Тъмната ламперия се издигаше до коридора на втория етаж. Над главата му беше окачен селски полилей с форма на колело от каруца. На чамовото бюро имаше месингова лампа, подвързан с кожа регистър и излъскан звънец. Дневната светлина струеше през сводест вход вляво, отвъд който се виждаше малката трапезария на хотела с един-единствен прозорец към долината на Од.

Ланг остави куфара си и отиде да разгледа. Жена миеше чиниите от обяда.

Тя се стресна, вдигна глава и го видя.

— Oui?

Френският му не беше по-добър от италианския.

— Chambre?^[1] — с надежда попита той и остана приятно изненадан, когато му отговориха утвърдително.

По време на единствения си престой в снобския парижки хотел „Бристол“ Ланг беше използвал английско-френски речник и се пребори със синтаксиса и трудното произношение, за да помоли да му донесат студена напитка. След няколко минути наистина получи нещо студено, само че беше мъртва риба. Случката промени мнението му за лингвистичните му способности и за французите. Не ценеше особено много и двете.

— Американец ли сте? — на съвършен английски попита жената.

— Германец — с подходящ твърд тевтонски акцент отвърна той.

Тя избърса ръцете си в престилката и се усмихна, сякаш да покаже, че разликата е незначителна.

— Имаме стая с изгледа, който виждате оттук — продължи жената на английски и посочи прозореца зад себе си.

Тя го заведе обратно във фоайето и отвори регистъра. Ланг с нежелание й даде паспорта и кредитната карта на Шнелер.

Ако му провървеше, данните от паспорта щяха да стигнат до полицейските компютри в Париж едва след няколко дни, и жената щеше да прокара кредитната карта през автомата чак когато Ланг плащаше и напускаше хотела. Тя изглеждаше разочарована. Записа номера на паспорта и направи ксерокопие на картата.

Ланг се опита да си спомни кога за последен път видя да правят ксерокопие на кредитна карта, вместо да я обработят електронно. Жената му я върна, взе ключ от таблото и тръгна към стълбите. Ланг трябваше да подтичва, за да върви редом с нея. Тя отвори една от вратите в коридора и мълчаливо му направи знак да влезе. Стаята не се отличаваше с нищо друго, освен с обещания изглед към Од. Туристическите списания биха описали въодушевено пейзажа — нещо като искрящи на слънцето диаманти и река, криволичеща сред варовикови скали.

Веднага щом жената излезе, Ланг отвори куфара и облече джинси и дебела риза. Ботушите бяха по-удобни, отколкото му се сториха в магазина. Той взе въжето и го закачи на колана си заедно със сгъваемата лопата.

После заключи, откъсна косъм от главата си и го залепи със слюнка между вратата и касата. Ако някой влезеше в стаята, той трябваше да знае.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

6.

След шест дни стигнахме до мястото, където ни водеха тъмничарите. Ако имах повече мастило и хартия, разказът ми щеше да бъде изпълнен с жестокостите и лишенията, които понесохме, но тези факти вече не са важни.

Не знам нищо за сградата, където ни държат, освен че е кралски замък с две кули на висок хълм с изглед към река. Всеки брат е в отделна килия, за да не можем да общуваме. Моята килия се намира под повърхността на земята, затова нямам прозорец. Стените са толкова дебели, че не чувам нищо, освен припкането на гризачи в сламата, която ми е легло и единствена мебел. По камъка се стича вода и влага, и мирише на гнило и разложение.

Веднъж дневно под вратата подават копаня с помия, каквато не бих дал и на свиня. Няма лъжица, нито нож и трябва да изпреварвам плъховете и после да ям като куче. След третия ден на затворничество се научих да благодаря на Бога и за малкото храна, която ми дават.

Когато ни арестуваха, не ни позволиха да вземем нищо, освен дрехите на гърба си. Ако не бях скрил в дрехите си материалите за работа след вечеря, нямаше да мога да запиша последвалите събития.

Първата сутрин след пристигането ни бях грубо завлечен в голяма стая и изправен пред огромен подиум. Там седеше човек, когото ми представиха като служител на Великата инквизиция в Париж. Той ми прочете обвиненията, вече отправени от кралския наместник. Отрекох ги и после ме поведоха към друга стая, откъдето се чуваха писъци и стенания.

Предположих, че там щяха да ме изтезават, за да призная лъжливите обвинения срещу братята от Храма в Ерусалим. Не знам кое беше по-лошо — да чакам, докато слушам страданията на другите, или да изтърпя мъченията.

Исках да се моля на Бога да ми даде сили да издържа, но мисълта за проклетата пещера ме лишаваше от набожността и вярата, защото не знаех на кого да се моля.

В помещението настъпи тишина и отвътре изнесоха осакатеното тяло на мъртвия стар иконом. Всъщност той беше един от онези членове на Ордена, на които им провървя.

Завързаха ме за желязна рамка в седнало положение, така че краката ми да са опънати към параван. От другата страна беше запален огън. Намазаха петите ми с масло, махнаха паравана и ги изпекоха като еленово месо над огнище. От време на време преместваха паравана, за да регулират горещината, и всеки път ми прочитаха възмутителните обвинения. Отричах, въпреки че усещах миризмата на изгорялата си плът. Заглуших слуха си с писъци и сетне пред очите ми падна благословен мрак.

Инквизиторите ме свестиха и започнаха отново.

На следващия ден ми извадиха два зъба, а на по̀ другия ме сложиха в стрападо — уред за изтезания чрез вдигане и спускане с въже.

Нямах представа откога лежа в сламата в окаяната си килия. Изгорената ми плът привличаше гризачи и други гадини, а разкъсаните мускули ме боляха, докато ги отблъсквах, когато пред мен се появи момче. Отначало помислих, че е видение, породено от агонията, от която често изпадах в безсъзнание. Момчето обаче беше изпратено да се грижи за нещастниците като мен и да смени сламата и позеленялата воняща вода във ведрото.

Името му е Стефан и ми носи новини. От него научих, че дори понтифът папа Климент V ни е изоставил и се е съюзил с крал Филип, за да унищожи Ордена на тамплиерите, въпреки обещанията на предшественика си. Негово Светейшество обявил всички тамплиери за вероотстъпници, имуществото им било конфискувано и Ордена забранен. Много рицари, голяма част от съкровищата и корабите им изчезнали безследно.

Братята, които откажат да се признаят за виновни по отправените срещу тях обвинения, щели да бъдат изгорени пред храма в Париж.

Двоумя се дали да извърша клетвопрестъпничество, като се призная за виновен — така ще се избавя от изтезанията, но ще обрека на вечно проклятие душата си — или да остана верен на истината, да търпя изтезанията и накрая да бъда изгорен на кладата. Бих избрал второто, ако все още вярвах, че ще ми донесе опрощение на греховете и спасение. Всъщност нямах избор. В планината Кардю бях научил, че няма спасение.

Ако бях останал смирен и скромен монах в Сицилия и не се бях полакомил за хубава храна и дрехи, сега нямаше да съм в това положение. Ако…

Принуден съм да прекратя писането и да скрия мастилото, пачето перо и хартията, защото ще ми ги вземат, ако ги открият. Мастилото почти свърши и го разредих с вода, за да мога да напиша още нещо. Изглежда ми остава малко да разказвам и кратко време да живея и чувствам силни болки, докато пиша, защото на раменете ръцете ми са извадени от ставите и пръстите ми са подути от изтръгването на ноктите.

Очаквах да ми причинят още страдания, но ме заведоха пред инквизитора и ми заповядаха да разкрия как съм приет в Ордена. Церемонията беше скромна и бе извършена в присъствието на Великия майстор Жак дьо Моле. Казаха ми, че ще бъде много трудно да служа на нашия Бог Иисус Христос и на вишестоящите в Ордена, ако не е по моя собствена воля. Поискаха да отговоря на няколко въпроса. Карал ли съм се с някого, имам ли дългове и дали съм женен. Като чухме последното, аз и неколцина братя при спомена за послушничеството ми в Сицилия се усмихнахме въпреки сериозността на въпроса. Имам ли телесни недъзи? После попитаха дали някой има възражения срещу посвещаването ми и след единодушния отрицателен отговор бях приет в Ордена на тамплиерите.

Инквизиторът се намръщи, докато писарите драскаха с перата, и ме попита какви клетви съм полагал. Отговорих искрено, че съм се заклел над Книгата и Кръста да бъда скромен, смирен и беден до края на живота си. Великият майстор ме целуна по устата и ме предупреди, че вече трябва да спя по риза, долни гащи и чорапи, завързани с връв, да не влизам в дом, където има бременна жена, да не присъствам на сватби, нито на раждане, да не вдигам ръка срещу друг християнин, освен при самоотбрана, и да не лъжа.

Дадох тези показания и ме върнаха в килията. По-късно Стефан ми каза, че думите ми били същите като на другите тамплиери, разпитани през деня, но въпреки това инквизиторът обявил всичко за лъжа.

Ако Стефан не ми беше доверил това, щях да повярвам на твърденията на инквизиторите, че всичките ми останали братя са направили пълни самопризнания. Новите мъчители бяха по-страшни от първите, защото неколцина проявиха състрадание, разридаха се от съдбата ми и ме придумваха да пречистя душата си от покварата и да се изповядам, докато предишните ме удряха в лицето, заплашваха ме и не ми позволяваха да изпразня пикочния си мехур или червата си на друго място, освен върху себе си.

Болката е преходна, но проклятието е вечно! Предпочетох да не давам лъжливи показания срещу моите братя и Ордена. Моля се Господ да вдъхнови екзекуторите да ме удушат, преди пламъците да погълнат тялото ми. Нещо по-важно — моля се времето ми в чистилището да бъде кратко, преди моя Господ и всичките му светци да ме приемат на небето. Моля се да ми бъде простен грехът горделивост. Възгордяването ме изкуши да напусна моя пръв манастир, накара ме да търся знания, каквито не трябваше да търся, и стана причина да се усъмня във вярата и да умра, измъчван от немислимо прозрение.

Нека онзи, който намери тези писания, също да се моли за мен, защото времето ми на тази земя и материалите ми за писане бързо свършват.

Заключение на преводача

Няма запазен пълен списък на тамплиерите, изгорени на кладата в Париж между октомври 1307 и април 1310 година, ако изобщо някога е съществувал подобен документ. Известно е, че Жак дьо Моле не е направил опит да избяга и до последно е вярвал, че името на Ордена ще бъде изчистено от несправедливите обвинения.

Възможно е да не е съществувал такъв списък и анонимността на жертвите да е била част от терора, който крал Филип е искал да насади сред колебаещите се да направят самопризнания. Да умреш без име, е означавало да се простиш с живота без последно причастие и погребение в християнски гробища и следователно без утеха и надежда за възкресение — ужасяваща перспектива в началото на XIV век.

Никога няма да разберем какво е намерил Пиетро в пещерата, което толкова силно е разклатило вярата му, но това няма значение. Най-важното е разказът за живота му като тамплиер, макар и не воин, за дните след отстъплението от Палестина.

Написаното от него ще представлява интерес за историците от идните поколения.