Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ланг Райли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pegasus Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Грег Лумис. Тайната на „Пегас“

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2006

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954-585-704-8

История

  1. — Добавяне

Втора глава

1.

Рен льо Шато

Рен льо Шато се намираше само на няколко минути път с кола. Шосето беше тясно и криволичеше спираловидно. На върха на хълма се бяха вкопчили купчина каменни къщи, измазани с хоросан. Франсис имаше право. Сониер наистина се беше превърнал в нещо като туристическа индустрия. Две-три двойки, окичени с фотоапарати, се разхождаха по тесните безлюдни улички. Малкият туристически център беше пълен с картички с лика на Сониер и книги на множество езици за вероятностите какво може да е открил. Знаци на три езика напомняха на посетителите, че законът забранява да се копае на държавна собственост. Откритието на свещеника очевидно беше породило легенди за заровено съкровище.

Малката църква в римски стил не беше по-голяма от другите сгради в градчето. Единствената й забележителна особеност беше позлатената ивица в долната част на вратата. В пътеводителя пишеше, че това е църквата „Мария Магдалина“, построена през 1867 година.

Църквата на Сониер.

Ланг влезе вътре и мигновено се изненада от злобното лице на изваян в камъка дявол. Изкривеното му тяло беше боядисано в червено и приведено под тежестта на бокал със светена вода. Сводестият таван беше висок шест-седем метра и богато украсен с разноцветни фигури. Църквата беше правоъгълна. Централната пътека разделяше осем пейки. Единственото помещение едва ли би побрало стотина души, но въпреки това всеки детайл беше изящно изпълнен като в огромна катедрала.

На тавана беше изваян ангел, застанал до празна пещера.

Откритието, че Христос е излязъл от гроба.

Уместно.

Накъдето и да погледнеше, Ланг виждаше доказателства за майсторството на най-добрите художници по онова време. Намерението на Сониер очевидно е било да направи красива и величествена църква, но без излишна показност. Свещеникът не беше възнамерявал да се превръща в духовническо парвеню.

Ланг обиколи помещението за втори път. Остана поразен от художествената изработка на дърворезбите на дъбовия парапет на олтара и стъпалата към амвона. На белия мраморен олтар беше гравиран триптих на рождението и разпъването на Христос и отново ангел в празна гробница. Беше странно, но сцената беше изобразена в центъра, вместо да бъде последна според хронологичния ред на събитията.

На стените бяха нарисувани части от разпятието. Обикновена католическа църква. На четиринадесетата сцена носеха увития в плащаница Христос към гробницата, но имаше нещо… над фигурите. Луната. Ланг беше сигурен, че юдейският закон изисква погребенията да се извършват преди залез-слънце в петък преди Шабат. В такъв случай хората не носеха Христос към гробницата!

Още едно послание от мъртвия свещеник.

Ланг изпитваше съмнения за откритието на Сониер, но тази църква ги разсея.

Той излезе, остави колата на близкия паркинг, разходи се из градчето и обядва хляб, сирене и салам, докато съзерцаваше фасадата на църквата.

После се качи в малкото пежо, спусна се надолу по хълма и отиде от другата страна на Рен ле Бен. Пътят нагоре беше стръмен и после се разклоняваше. Ланг отби встрани и провери картата, която обаче беше твърде малка и не хващаше необходимия му район, затова погледна в едната посока и после в другата, сякаш отговорът можеше да се появи по пътя.

И наистина стана така. Той вече обръщаше глава, когато забеляза каменен кръст вляво, забит на няколко метра нагоре по хълма. Такива разпятия бяха нещо обичайно за пейзажа в католическите страни, но този не беше единственият. Зад него имаше статуя на Христос и това също не беше необикновено, но Ланг не си спомняше някъде да е виждал двете заедно. Пък и статуята се различаваше от другите. Вместо да гледа към минаващите пътници, скулптурата се издигаше перпендикулярно на шосето и беше обърната към синкавата мъгла в далечината.

Ланг слезе от колата и се изкатери до кръста. Нямаше име и традиционните INRI[1]. И годините бяха почти заличени от времето и се четяха трудно. Статуята беше с човешки ръст и монтирана върху плинт, сякаш за да може Христос да вижда по-добре хълмовете и долините. Някога беше сочил към нещо, ако се съдеше по протегнатата ръка, счупена в лакътя.

Ланг се надигна на пръсти, така че каменните рамене да бъдат на нивото на очите му, погледна натам, където сочеше осакатената ръка, и забеляза възвишение, малко по-високо от останалите. Той изчисли, че гледа Кардю — склона където Пиетро беше попаднал на откритието си.

Дали статуята беше следа или просто една от светините по пътищата?

Ланг се върна при кръста. Горната му част се издигаше малко по-високо от главата на Христос. На няколко крачки нагоре по склона Ланг погледна в права линия между кръста и статуята. Кардю не се отличаваше от околните хълмове и представляваше могила от бял варовик с разпръснати тук-там дървета, упорито вкоренени в скалистата почва.

Ланг погледна компаса и видя, че сочи седемдесет и пет градуса на североизток. Опитвайки се да не променя посоката, той заобиколи статуята, застана пред нея, присви очи и се вторачи в неясната изписана година. Вероятно беше 1838.

А може би беше математическият еквивалент на игрословицата от картината на Пусен.

1838

8-1=7

8-3=5

Седемдесет и пет. Показания на компас или година? Преди седмица Ланг не би съзрял шифровано послание в година на кръст. От друга страна обаче и през ум не би му минало, че и картините може да представляват карти или анаграми на латински.

Магнитният север, разбира се, не само се различаваше от истинския север, но и се преместваше по малко на всеки няколко години. Седемдесет и пет градуса по времето на Сониер не е било съвсем същата посока като днес. Освен това всеки компас имаше своя уникална вградена степен на грешка. Тъй като Ланг не разполагаше с картата за коригиране, приложена към компасите на корабите и самолетите, нямаше как да разбере какво е отклонението в показанията на уреда. Или дали изобщо имаше отклонение.

Той се върна при пежото, взе фотоапарата и направи няколко снимки на кръста и статуята на фона на Кардю.

След това се спусна по стръмния склон, премина Од там, където се разклоняваше Салс и се отправи на изток. Вляво се виждаха тъмните очертания на крепостта Бланшфор.

Достъпът до стария замък беше труден. Ланг поема два пъти по черни пътища, виещи се към върха на хълма, но единият свършваше до селски двор, чиито обитатели се вторачиха в него. Вторият се оказа по-коварен, защото водеше към старата крепост на тамплиерите, но после завиваше надясно и се сливаше с пътя за чифлика.

Ланг си спомни думите на Доун, че човек ще отиде в ада, ако не спре да поиска напътствия. Той беше отвърнал, че последният, поискал напътствия, е бил един от влъхвите, който попитал цар Ирод къде е родено детето Христос. Въпросът имал фатални последици за много местни бебета и оттогава хората не питат. Ланг обаче би помолил да го упътят, ако беше видял някого.

Третият път трябваше да му провърви.

Колкото и бавно да караше, белия прахоляк се виеше на кълба зад колата. Когато спираше да погледне картата, своеволният вятър вкарваше задушливия парлив облак през смъкнатите стъкла на пежото. Пътят постепенно се превърна в пътека и неравностите предизвикаха механичните протести на двигателя. Пътеката свърши на равно място на стотина метра от върха.

Ланг спря, остави колата на скорост и дръпна ръчната спирачка. Ако пежото потеглеше само, чакаше го дълго ходене. В рохкавата почва имаше следи от гуми, но стари, размазани и почти заравнени от вятъра. Той започна да се катери по стръмния склон към старата крепост, като с всяка крачка разпръскваше водопад от буци пръст и камъчета надолу по хълма.

Върхът беше увенчан от единствената кула, която беше видял отдолу. Белите й камъни се извисяваха на тридесетина метра и после завършваха с ръждясало метално скеле. Отдавна изоставен проект за реставрация.

Ланг беше разочарован.

Очакваше нещо повече, поне следи от мястото, където се бяха издигали зидовете и постройките. Той си представяше добре поддържан манастир зад огромни порти, неколцина рицари и може би самия Пиетро.

Но вместо това видя разпръснати камъни, вероятно от местните жители, които бяха търсили материали за построяването на къщите си. Издяланите и оформени камъни бяха твърде ценни, за да ги пренебрегнат. Кулата, или по-скоро останките й, бяха запазени, защото беше трудно да стигнеш до огромните камъни на върха и да ги откъртиш. Съдейки по засъхналите бели изпражнения, използваните презервативи и графитите, вътрешността на кулата беше служила на птици, любовници и политически критици.

Ланг се усмихна, като си помисли каква би била реакцията на Пиетро и братята му към трескавите прелюбодеяния, които очевидно бяха ставали там.

Във вътрешната стена на кулата бяха издялани изтъркани от столетията малки стъпала. Някога постройката е била пететажна, както личеше от издълбаните в камъка правоъгълни дупки, където бе имало напречни греди.

Ланг гледаше внимателно къде върви. Една погрешна стъпка би имала нещастни последици.

Подът горе също беше изчезнал отдавна. Стъпалата свършваха на около метър и половина под назъбените бойни кули. Ланг се подпря на студения камък, обърна се и се огледа.

Вляво се виждаха червените керемиди на къщите на Рен льо Шато. На североизток се намираше градът, обозначен на картата като Сер.

Рен и Сер.

Пиетро имаше право. Бланшфор не беше позиция за отбрана на двете населени места. Войската, изпратена от крепостта, трябваше да премине реката, по всяка вероятност охранявана от вражеска армия. Рен, сега Рен льо Шато, беше твърде далеч, за да се види какво става там. Първото предупреждение за атака към защитниците на Бланшфор би бил пушекът от вече нападнатия и горящ град.

Щом не беше построена да отбранява Сер и Рен, тогава на каква цел бе служила старата крепост?

Кардю беше наблизо и се виждаше ясно. Ланг не беше сигурен, но му се стори, че гледа страната, която се намираше на една линия с кръста и статуята. Сега беше много по-близо и забеляза място, където хълмът беше равен, осеян с бели сипеи.

Подпирайки се с едната си ръка на стената, той извади фотоапарата и направи още една серия снимки. Беше му трудно да смени компаса с апарата, докато се подпираше, но успя, макар че здравата се уплаши, когато ръката му се плъзна няколко сантиметра. Отново седемдесет и пет градуса. Магнитната стрелка показваше, че кръстът, статуята и крепостта са подредени в една линия и сочат към едно и също място в склоновете на Кардю.

Трябваше да слезе. Нямаше място да се обърне.

Сянката на кулата се беше удължила значително. Дневната светлина нямаше да бъде достатъчна, за да изследва Кардю. Ланг погледна склона още веднъж и се върна при колата.

2.

Кардю

16:49 ч.

Снайперистът спусна оръжието едва когато миниатюрното пежо се скри надолу по хълма. За пръв път откакто Ланг излезе от крепостта, телескопичният мерник и късото дуло с монтиран искрогасител се отмести от него.

Стрелецът се изправи, протегна краката си, които се бяха схванали и отмалели, и остави на земята произведената в Израел „Галил“. Пушката не беше традиционно оръжие за далекобойна стрелба. Лекотата й я правеше идеална за носене, но електронно усъвършенстваният мерник „Леополд M1 Ултра“ трудно се държеше на мястото си за по-дълги периоди от време. Оръжието изискваше повече съсредоточеност и контрол, отколкото по-тежката еднозарядна голямокалибрена „Барет“, предпочитана от повечето снайперисти въпреки дължината от почти метър и половина и теглото от петнадесет килограма. Но дори ако „Галил“ беше подпряна на двунога, от снайпериста пак се изискваха умения и търпение.

Придружителят му свали бинокъла, който увисна на врата му, и се ухили.

— Никога няма да ти се предостави по-добра възможност.

Стрелецът сгъна приклада на пушката, отвинти дулото, извади пълнителя за двадесет патрона и сложи всеки компонент на мястото му в изработено по поръчка дипломатическо куфарче.

— Късно е да съжаляваме — отвърна той, отвори вратата на опел с парижки регистрационен номер и внимателно сложи куфарчето на задната седалка. — Но и утре е ден.

3.

Лиму

19:57 ч.

Стъмни се, докато Ланг намери магазина с червено-жълтия знак на „Кодак“ в Лиму. Повече с жестове, отколкото с думи, той успя да изтръгне обещание, че филмът ще бъде промит след два часа или поне докато затвореха в двадесет и един. В Южна Европа магазините бяха отворени до късно, защото отваряха късно следобед.

Той влезе в малко, задимено и шумно бистро и рискува с надрасканото на черната дъска меню. Провървя му и се нахрани добре с гъста яхния, допълнена с евтино стипчиво вино.

В пощата нямаше работници и клиенти. Само един млад мъж ядосано мърмореше по телефона. Ланг пусна няколко монети в автомата и получи плик с марка за Съединените щати, а после взе лист от гишето и написа дълго писмо.

Той приключи точно когато младият мъж тресна слушалката, изруга и гневно излезе. Ланг предположи, че става дума за жена или за пари, или и за двете, и се приближи до стара копирна машина. Пускането на монетите предизвика протестно бръмчене и изщраквания, сякаш ксероксът не искаше да го безпокоят в този късен час. Ланг преснима изписаните страници и ги пъхна в джоба си, а оригиналът сложи в плика и го пусна в пощенската кутия за чужбина.

Той взе снимките от фотоателието, хвърли им бегъл поглед и се върна в хотела, където ги разгледа внимателно. Поради разликата в разстоянието между двете позиции от които ги беше направил, беше трудно да се определи дали двете групи снимки показват едно и също място на склона на Кардю. Трудно, но не и невъзможно. Петното зеленина на снимките, направени от пътя, можеше да е горичката от ниски кедри, които се виждаха на фотографиите от крепостта. Бялата ивица на по-далечния изглед съвпадаше с реката от натрошени изпопадали бели скали. Ланг се вторачи в снимките, направени от кулата — търсеше нещо симетрично или с правилни очертания.

Разочарова се, когато не забеляза нищо, което да не е създадено от вятъра, дъжда и рушенето на скалите през вековете, и реши на следващия ден да изследва Кардю.

4.

Международното летище на Тулуза Бланяк

23:30 ч.

Терминалът на летището беше затворен за нощта. По график следващият редовен пътнически полет беше чак в осем и двадесет и четири от Женева. С изключение на отегчения пазач, който съсредоточено гледаше портативен телевизор и не обърна голямо внимание на частния самолет, никой друг не видя „Гълфстрийм IV“, когато гумите му изсвириха на пистата и двата му реактивни двигателя намалиха оборотите, докато рулираше по настилката. Никой не забеляза и как от сенките се измъкна лъскав черен ситроен, същински ястреб, устремен към плячката си. Вратата се отвори и по стълбата слязоха четирима мъже.

Тримата бяха по-млади и носеха малки куфари. Държаха ги внимателно и съдейки по грижовността, с която се отнасяха към багажа си, някой наблюдателен очевидец би стигнал до извода, че куфарите не съдържат чисти ризи.

Най-възрастният слезе последен от самолета. На ръката му беше преметнат шлифер. Имаше властния вид и държането на човек, свикнал да му се подчиняват. Дългите му до раменете сребристи коси отразяваха слабата светлина. Единият от първите трима почтително му отвори вратата на ситроена.

Двамата пилоти сковано стояха на най-горното стъпало, докато по-възрастният мъж ги отпрати, като им махна с ръка. Вратата на самолета се затвори и моторите забръмчаха. Ситроенът мина през отворените порти на охраната на летището, а „Гълфстрийм“ се извиси в тъмното небе, направи остър завой на запад и се скри в мрака. Примигващите му светлини постепенно избледняха като изгарящи комети.

По-възрастният мъж седна отпред, до жената зад волана, а другите трима се настаниха на луксозната задна седалка.

— Къде е той? — попита по-възрастният на френски без акцент.

— Спи в стаята си — отвърна собственичката на странноприемницата в Рен ле Бен.

Бележки

[1] Iesus Nazarenus Rex Iudaeorum (лат.). Иисус от Назарет, цар на юдеите. — Б.пр.