Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (14)

2.

Лондон, Саут Док

Джейкъб и Герта излязоха от асансьора на жилищната сграда. В нощта проблясваха сини светлини. Без да разменят нито дума, те си проправиха път през нарастващата тълпа. Четирима униформени полицаи, застанали с лице към хората, държаха любопитните на разстояние от мястото, където двама мъже в костюми бяха коленичили до труповете на тротоара. Трето ченге записваше думите на възрастна жена.

Герта напрегна слух, за да чуе какво казва старицата.

— Един мъж избяга… Беше тъмно… Погледнах през прозореца, а после се обадих на полицията.

Герта насочи вниманието си към двете тела на земята.

По-близкият беше твърде едър, за да е Ланг. Другият лежеше по лице. Тя наруга зяпачите, които й пречеха да вижда, и ги разблъска.

— Ей, какво… — изръмжа през рамо един мъж. Той се обърна, видя ръста и изражението й и се отмести от пътя й, без да го е грижа колко от зрителите ще бъдат изблъскани.

Вкусът на кръв я изненада. Нямаше представа колко силно е прехапала устни. Не бе имала възможност да види труповете, защото инспекторът я беше заговорил и я бе принудил да се върне в апартамента на Джейкъб, преди да забележи колко е разстроена. Тревожеше се и искаше отново да излезе навън, за да се увери с очите си. Проклетият Ланг Райли! Дори не й беше казал довиждане, а очевидно се нуждаеше от помощ. Герта се замоли трупът на тротоара да не е неговият.

— Не е той — прошепна Джейкъб и я стресна.

Тя не съзнаваше, че той върви след нея.

— Откъде си сигурен?

— Тези двамата дойдоха в апартамента ми да го търсят. Ти правилно се усъмни, че не са полицаи. Изглежда все пак са го намерили.

Едва тогава Герта осъзна, че е затаила дъх.

— Gott sei danke!^[1] — промълви тя.

Зарадва се, че не гледа тленните останки на Лангфорд Райли, но от друга страна беше стъписана от мисълта, че той е убил някого. Агенцията го беше подготвила да се самоотбранява и дори да убива, но Ланг определено не беше убиец.

— Трябва да го намерим — прошепна тя и отмести поглед от труповете. — Някакви идеи?

Джейкъб потупа джобовете си, несъмнено търсейки лулата, която беше забравил в апартамента.

— Боя се, че нямам.

Герта затвори очи. Неколцина наблюдатели изтълкуваха жеста й като реакция на ужас към насилието по улиците в американски стил. По дяволите! Беше забравила цигарите в чантата си в жилището на Джейкъб. Ако запалеше…

3.

Лондон, Пикадили

Всекидневната на Нели приличаше на фоайе на хотел. Пред евтиния телевизор бяха наредени различни по форма и големина столове и разнебитени очукани масички. Навсякъде бяха разхвърляни списания. Там момичетата почиваха. Клиентите рядко виждаха тази стая.

Но дори да бяха старинни, мебелите пак нямаше да привлекат вниманието на Ланг. На тях се излежаваха млади, двадесетинагодишни жени. Всеки цвят на кожата, който светът можеше да предложи, беше показан с минимално покритие. Повечето бяха по къси нощници или по сутиен и бикини. Няколко бяха в по-екзотични облекла, като бродирани кимона или ризи в ярки африкански цветове. Нели беше събрала цялото етническо разнообразие на Лондон.

Момичетата отегчено погледнаха Ланг. Нищо не би наранило себелюбието на един застаряващ мъж повече от липсата на внимание от страна на група оскъдно облечени млади жени.

Нели се появи от коридора срещу него и присви очи, като видя мустаците и удебелените му бузи. Двамата се огледаха предпазливо като кучета на улицата. Ланг се изненада, че тя не се е променила. В черносинкавите й коси, искрящи в зелени и кехлибарени оттенъци, нямаше нито един сребрист косъм. Лицето й беше гладко, без бръчки, а брадичката заострена и неувиснала от възрастта. Единственото отстъпление пред изминалото време беше роклята до колене, вместо минижупите, които Ланг беше запомнил. Прасците й бяха тънки, добре оформени и без разширени вени.

Гърдите й не се бяха поддали на гравитацията и годините.

Ланг я прегърна и я целуна по бузата.

— Все още си същото младо момиче, Нели.

Тя му показа изкуствени зъби, чиято изработка вероятно беше платила обучението в университет на поне едно от децата на стоматолога.

— Правиш комплимент и на мен, и на моя невероятно скъпо платен пластичен хирург.

В гласа й все още се долавяше следа от родния й балкански език. Тя наклони глава на една страна, дръпна се назад и го огледа като лабораторен екземпляр в буркан.

— Но ти… ти не изглеждаш същият.

— Старостта не е благосклонна към всички.

Буйните й гъсти коси бяха най-съблазнителната й прелест — поне от онези, които Ланг можеше да види. Нели поклати глава и меките като коприна кичури погалиха раменете й.

— Нямам предвид това, любов.

Той докосна мустаците си и напомпаните бузи.

— Да речем, че ти си единственият човек в Лондон, който искам да ме познае.

Чувствените й устни се разтеглиха в усмивка.

— Мислех, че си напуснал работата в…

Ланг я пусна и огледа стаята, за да се увери, че няма човек, чието място не е там. Ако хората на „Пегас“ го чакаха, вече щеше да е мъртъв. Беше твърде заинтригуван от красавиците, за да забележи дали го дебне опасност. Смърт поради плътско желание.

Той отстъпи назад и затвори вратата.

— Да, но сега се крия от ченгетата.

Нели отново се усмихна.

— Полицаите ли, любов? Дошъл си където трябва.

— Надявах се да го кажеш.

Ланг отново огледа помещението, но не забеляза познати лица от миналото. Похабяването беше безпощадно в занаята на Нели.

— Бих искал да пренощувам тук — каза той. — И ако може, да се обадя по телефона.

Тя повдигна изящно оформените си вежди.

— Да пренощуваш и да се обадиш по телефона? Толкова ли са грозни моите момичета, че искаш да повикаш друга жена?

Той се ухили глуповато.

— Не. Трябва да говоря с един приятел в Щатите. Всъщност той е свещеник.

Нели се изсмя грубо.

— Свещеник? Знаем какво правят свещениците. Нищо чудно, че досега не си пожелал нито едно от момичетата ми.

Тя го каза достатъчно високо, за да привлече вниманието на няколко млади жени. Ако не беше толкова вглъбен в „Пегас“, Ланг би се изчервил.

Нели го хвана за ръката и го поведе към коридора, откъдето беше дошла. От двете страни имаше стаи като в хотел, само че без номера. Двамата спряха пред една от вратите и Нели бръкна в блузата си. Ланг се накани да подхвърли неприлична забележка, но тя извади ключ и отвори.

— Стаята на Сю Лий. Тя е на испанското крайбрежие с клиент — обясни Нели и сбърчи нос от лекия мирис, който Ланг не можа да разпознае. — Готви тук, когато не работи. Виетнамка е или японка, нещо такова. Ще свикнеш с миризмата. Сигурен ли си, че не искаш компания, любов?

Стаята приличаше на девическа спалня. В едната стена беше вградена тоалетка с огледало, обрамчено с лампи. Единствените други мебели бяха обикновен дървен стол, метален шкаф и единично легло. Определено не беше помещение, където скъпоплатена проститутка би прекарвала свободното си време.

Нели проследи одобрителния му поглед.

— Момичетата не забавляват клиентите в стаите си. Влизането и излизането би затруднило ченгетата да извръщат поглед. Използват хотелски стаи или имат собствени апартаменти. — Тя посочи вратата от другата страна на тоалетката. — Банята е свързана със съседната стая. Казвам ти го, за да не се изненадаш. Обади се от телефона тук.

— Благодаря.

Нели тръгна към вратата, но спря.

— Сигурен ли си, че не желаеш нищо?

— Не, благодаря — усмихна се Ланг.

Тя го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.

— Щом бягаш от властите, обзалагам се, че не си ял. Някои момичета си купуват риба и пържени картофи, а други китайска храна. Няма проблем да ти донесат нещо.

Думите й му напомниха, че не е ял нищо от предишната вечер, когато опита индийското ястие на Рейчъл, от което го присвиваше стомахът. Сигурно се беше оправил, защото изведнъж почувства такъв глад, че беше готов да излапа още една от гозбите й.

— Успя да ме убедиш — отвърна той и извади няколко банкноти от джоба си. — Изненадай ме.

Ланг най-после остана сам и протегна ръка към ефектния телефон с вид на антика от имитация на слонова кост и позлата. Вдигна слушалката и набра кода на Атланта и после „Справки“. Дотогава не беше обръщал особено внимание на монотонния глас от компютризираната служба за информация, който имаше американски акцент.

След поредица от изщраквания и бръмчене от другия край на линията се обади познат глас. Чуваше се толкова ясно, че сякаш говореха от съседната стая, а не отвъд Атлантическия океан.

— Ланг?

— Аз съм, Франсис, любимият ти еретик.

Отец Нарумба се засмя.

— Радвам се да те чуя, макар че прочетох много обезпокоителни неща в местната преса.

Ланг се изтегна на леглото. Разговорът щеше да бъде дълъг.

— Fama volat, отче, слуховете се разнасят бързо. Знаеш какви са медиите. Обвинен на първата страница, а после оправдан някъде между некролозите.

— Предполагам — унило отговори свещеникът. — Публикуват обвинения, но не и опровержения.

— Има ли кръв, привлича интереса. Трябва да повдигнат рейтинга си за новините в шест и да рекламират вестника.

— Не си помолил секретарката си да ме накара да чакам обаждането ти само за да ми кажеш, че не си убил никого, нали?

Ланг пое дълбоко въздух и издиша.

— Както обикновено имаш право.

— Осъзнал си, че си тръгнал по пътя към ада, и искаш да чуя изповедта ти?

Въпреки че умората беше започнала да замъглява съзнанието му, Ланг не можа да сдържи смеха си.

— Няма да ти стигне времето на този свят, за да изслушаш пълната ми изповед.

— Тогава търсиш пасторските ми умения и несравним интелект?

— Вие, свещениците, не полагате ли обет за скромност? Първо искам да ме изслушаш много внимателно. После ще те изпитам, за да проверя какво си разбрал.

В продължение на двадесет минути Ланг му обясняваше ситуацията. Спираше само от време на време, за да отговори на въпроси и да благодари на младата жена, която му донесе китайски пръчици за хранене, кутия с вдигащ пара ориз и още една, за чието съдържание Ланг не се опита да размишлява.

Той приключи едновременно и с яденето, и с разказа си.

— Тамплиери? — недоверчиво попита Франсис. — Над един милиард долара годишно от Ватикана?

Ланг облиза пръстите си, по-скоро в усилие да премахне мазнината, отколкото като неволен жест, че храната му е харесала.

— Предполагам, че не знаеш нищо за това?

— За парите на Ватикана? Едва ли биха споделили подобно нещо с обикновен енорийски свещеник като мен. Знам малко за тамплиерите и онзи район…

— Лангедок.

— Да, Лангедок и замъка, който монахът Пиетро описва. Някои смятат, че някъде там е скрит Свещеният граал.

Ланг забрави за мазните си пръсти.

— Свещеният граал? Чашата, използвана от Христос на последната вечеря?

— Така си я представят Рихард Вагнер и Стивън Спилбърг. Спомняш ли си операта и филма с Индиана Джоунс? Това е и чашата в легендата за крал Артур. Но може да е друго. Старинни предания описват граала като камък със загадъчни свойства, а някои учени смятат, че е свързан с кивота на завета, изчезнал от Ерусалим хиляда години преди Христа. Хитлер мислел, че е копието на Лонгин, пронизало Христос. Няма причина да не е „съдът“, за който Пиетро е прочел в гностическия документ.

— Но ти не мислиш, че такова нещо съществува, нали?

Франсис само подгряваше атмосферата. Винаги оставяше най-силния си довод за накрая.

— Не знам какво е мнението на Църквата по въпроса. Предполагам, че от неколкостотин години не им се е налагало да се занимават с тази тема. Защо да не го вярвам? Знам, че в района, за който говорим, е имало енорийски свещеник в малко градче на име Рен льо Шато. Убеден съм, че се е казвал Сониер и е живял някъде в средата или във втората половина на деветнадесети век.

— Помниш всичко това наред с катехизиса? Забележително е, че не си го забравил от всичките онези религиозни бръщолевения, които трябва да научиш наизуст.

— Няма да обърна внимание на забележката ти, макар че езическата ти душа може да се успокои, ако разбере, че преди две години ходих там, докато бях във Франция като участник в международен църковен събор. После пътувах няколко дни, докато успея да намеря евтин самолетен билет, за да се върна у дома. Сониер се е превърнал в туристическа атракция. Ако млъкнеш за малко, ще ти кажа защо.

— Мълча, мълча.

— Сониер е бил беден свещеник в бедна енория. Ремонтирал е сградата на църквата, защото не са имали пари да платят на специалисти. Част от олтара се срутила. Вътре имало стари свитъци. Той се развълнувал и ги показал на всички, но не позволил на никого да ги прочете. Но местните хора и без това не можели, защото текстовете били на латински или иврит. Може би това е бил гностическият документ, за който пише тамплиерът Пиетро. Почти веднага малката енория намерила средства да ремонтира църквата и построила пансион с размери на хотел. В Лангедок започнали да пристигат много пари и върволица от кардинали. Говорим за затънтено място, за което кардиналите не били чували допреди година. Стандартът на живот на Сониер рязко се повишил. Сдобил се с нови дрехи, с иконом и изба с вино, въобще с всичко, което можел да притежава един истински принц на Църквата.

— Както и малки момчета или любовници? — не се сдържа Ланг. Франсис беше твърде лесна мишена за дребните прегрешения на Църквата.

— Още някоя вулгарност от страна на неверника, и ще затворя и ще си кажа молитвата. Сониер така и не разкрил източника на внезапно сполетялото го богатство. Умрял при загадъчни обстоятелства. Икономът му също.

— Не ми казвай. Нека да отгатна. Умрял е при нещастен случай, вероятно в пожар.

Ланг усети, че Франсис е озадачен.

— Удавил се, когато малката му лодка се преобърнала. Никой не знае какво е правил насред реката. Защо?

— Пиетро споменава четирите древни елемента — огън, въздух, вода и земя. Продължавай.

— Местните хора смятат, че пергаментите са били карта за съкровище, но така и не са ги открили. След смъртта на Сониер потокът от пари и църковни сановници в района секнал.

Ланг се протегна, борейки се с желанието да заспи.

— Провървяло му е. Намерил е заровено съкровище или олтарът е бил пълен с печеливши лотарийни билети. Какво ми говори това за тамплиерите?

Той чу гърления смях на Франсис.

— Невернико! Историята продължава. През шестдесетте години на двадесетия век някой публикувал книга, в която се изказва предположението, че Сониер е намерил съкровище, принадлежащо на тамплиерите. Те действали в онази част на Лангедок и крепостта, която Пиетро описва, е една от техните. Сониер може да е намерил част от огромното богатство, оставено от тамплиерите, когато се наложило бързо да избягат.

— Богатство? Съкровище? Докато не прочетох превода на учения от Оксфорд, мислех, че тамплиерите са били монашески орден и са положили обет да живеят в бедност, безбрачие и други неприятни неща.

— Отначало наистина са били такива. Отишли в Светите земи, за да пазят поклонниците от мюсюлманите, и се включили в кръстоносните походи. Орденът е бил основан в началото на дванадесети век. И те са дали обет за бедност като другите монаси. През следващите двеста години обаче нещата се променили. Орденът забогатял неимоверно много. Никой не знае как и откъде. Европейските крале забелязали, че войнствените монаси са собственици на замъци, земи и дори кораби. След като паднал и последният християнски аванпост в Палестина и тамплиерите се завърнали в Европа, орденът представлявал нещо като самостоятелна държава. Мнозина владетели, френският крал Филип Хубави и папата ламтели за имотите им, но се страхували от тях. През 1307 година Филип накарал стражите си да превземат замъците на тамплиерите във Франция и да хвърлят рицарите в затвора. Папа Климент Пети добре знаел интересите си. Филип бил най-могъщият монарх в Европа и Климент бил наясно от коя страна на филията е маслото. Папата издал була и осъдил тамплиерите по множество измислени обвинения. Както се досещаш, повечето други крале и императори изгаряли от нетърпение да направят същото, за да си присвоят имотите на Ордена. Мнозина от братята били пленени и изтезавани, докато признали всевъзможни грехове — от хомосексуализъм до богохулство. Накрая изгорили на кладата заловените, поне във Франция. Английският крал Едуард II и немският крал Хайнрих не си падали по признания, изтръгнати с мъчения, и отнетото от тамплиерите там не било тъй богато като във Франция. Част от братята избягали, преди да бъде издадена папската була. Несъмнено са били предупредени. Флотата и съкровищата им обаче не били намерени.

Ланг се замисли.

— И се смята, че са оставили съкровището си в Лангедок?

— Хората, които сериозно се занимават с това, не са единодушни. Някои предполагат, че избягалите тамплиери отишли в Шотландия. Тамошният крал Робърт Брус бил отлъчен от църквата и естествено, не бил в особено добри отношения с Климент. Други са на мнение, че тамплиерите са взели със себе си съкровището и са отплавали към остров по крайбрежието на Нова Скотия. Трети не вярват, че е имало съкровище, а богатството на тамплиерите са били имотите им.

— А ти какво мислиш?

Франсис въздъхна.

— Нямам определено мнение. За мен тамплиерите са интересна част от историята, но нищо повече. А колкото до съкровището им, смятам, че може да направиш по-добра инвестиция във време и пари, като купиш репродукция на карта с пролива Лонг Айлънд, където капитан Кид е скрил съкровището си.

— Капитан Кид поне не е убивал хора.

— А тамплиерите са мъртви, макар че масоните и розенкройцерите твърдят, че имат връзка с Ордена. И двете организации крият тайни, които членовете им пазят с цената на живота си.

Ланг изсумтя презрително.

— Не мисля, че имам работа с момчета със смешни шапки или с откачалки и не съм чел за хора с прерязани гърла в твоя квартален масонски храм. Типовете от „Пегас“ имат сериозни намерения. Пазят някаква тайна, за която са готови да убиват. Обзалагам се, че това има нещо общо с парите от Ватикана и по някакъв начин е свързано с онова място във Франция, където Сониер е ударил джакпота.

— Може би — съгласи се Франсис. — А картината? Пастирите? Предполага се, че изобразеното там място е Аркадия в Гърция, а не във Франция. От друга страна обаче Аркадия се употребява в поезията като синоним за място с пасторална красота и спокойствие. Може да е метафора.

От разузнавателния занаят Ланг знаеше, че всички късчета от ребуса се подреждат само във филмите. Почти винаги имаше информация, която се оказваше несвързана с проблема и вероятно безполезна. Но в случая Пусен беше задействал механизъм за опазване на тайна, която „Пегас“ искаха да съхранят.

— Да, може да е навсякъде — отбеляза Ланг, — но Пиетро и твоят разказ ме насочват към Лангедок. Не съм сигурен къде се вмества картината на Пусен, макар че трябва да има връзка. Инак „Пегас“ не биха убивали, за да попречат на хората да разберат за значението й.

— Така е, но какво е то?

— Мисля, че може би има нещо общо с гностическата ерес и твърдението им, че Йосиф Ариматейски е брат на Христос, а Мария Магдалина е негова съпруга?

— Това са два отделни въпроса. Първо, Библията, поне признатите от Църквата евангелия, мълчат по темата дали Иисус е имал братя или сестри. Тъй като юдеите в библейските времена са имали големи семейства, по всяка вероятност той е имал братя и сестри. Винаги са съществували хипотези за съпруга. Юдейският закон изисква младите мъже, особено равините, какъвто Иисус трябва да е бил, да се оженят. Някои учени смятат, че сватбата в Кана, където той превърнал водата във вино, е неговата. Проблемът с братята, сестрите и съпругата повдига тревожни въпроси за косвените и преките потомци, с които Църквата предпочита да не се занимава. Преводачът доктор Уолф има право, че династията на Меровингите е управлявала онази област във Франция в продължение на един-два века след краха на Рим. Те претендират, че са потомци на Христос. По онова време това е бил огромен проблем за папата. Гностиците са били еретици, които вярвали, че Господ е създал Христос простосмъртен и след смъртта му не тялото, а духът му се е възнесъл на небето, противно на юдейското месианско пророчество. Няма физическо възкръсване, няма месия. Твърденията на гностиците били категорично отхвърлени на Никейския събор заедно с евангелиетата, които ги подкрепяли, както и цялата ерес, изповядваща тази доктрина.

Ланг кимна. Бореше се с умората. Челюстите му се разтегнаха в широка прозявка.

— Интересна църковна история, но не виждам какво общо има изобразеното на картината на Пусен. Ако изобщо означава нещо. „Пегас“ очевидно смятат, че има значение. Както и да е. Възнамерявам да разкрия загадката на картината или поне да разбера какво крият „Пегас“. Това е единственият начин да им отмъстя.

От другия край на линията се чу неодобрителна въздишка.

— Ланг, отмъщението може да има обратен ефект. Бих искал да оставиш полицията да се оправя.

— Мечтай си. Парижката полиция не разполага с никакви улики. Искам резултати, а не затворени неразкрити случаи. Изглежда забравяш, че хората на „Пегас“ се опитаха да ме убият в Атланта. Убеден съм, че онази вечер не искаха да побъбрят приятелски с мен. Освен това успяха да ми припишат две убийства. Бих казал, че имам много да им връщам.

— Трябва да се предадеш на полицията, преди да се наложи да убиеш още някого. Господ ще ти помогне.

— Слуховете говорят, че помага на онези, които сами си помагат, падре.

— Желаеш ли съвет от приятел, а не от свещеник?

— Целият съм в слух.

— Illigitimi non carborundum.

— Франсис, можеше да измислиш някакъв свободен превод на „Не позволявай на копелетата да те смажат“.

— Тогава си пази задника.

Въпреки проблемите си Ланг се усмихваше, когато затвори телефона. Водеше обречена на неуспех битка със съня, но намери сили и извади снимката на картината от портфейла си. Фигурите бяха загадъчни като надписа на латински.

Той се прозя отново и се запита дали скоро ще спи в леглото си. Мисълта за дома задейства сходна идея. Изпита желание да седи на балкона със сутрешното си кафе, да гледа града и да чете вестник.

Вестникът.

Ланг редовно решаваше игрословици с разбъркани букви. Ако се справеше, появяваше се познат израз. Ами ако надписът на латински беше като ребус във вестника, анаграма, в която привидно излишна дума предоставя букви, необходими за разчитането на посланието?

„ETINARCADIAEGOSUM.

ЕТ IN ARCADIA EGO (SUM).“

Изтощеното му тяло и съзнание запротестираха, когато стана от леглото, за да прерови шкафа, докато намери касова бележка от „Хародс“. По-нататъшното търсене откри къс молив за вежди върху тоалетката. Ланг се залови да пренарежда буквите, като започна с онази, която докосваше пръстът на пастира, така че във всеки вариант първата да е А.

Двадесет минути по-късно той се беше вторачил в написаното, забравил за съня. Правилно ли го четеше? Латинският му беше добър за състезания по афоризми, но трябваше да се увери, че този път правилно е разчел написаното.

Ланг отвори вратата толкова рязко, че стресна млада жена, която вървеше по коридора.

— Къде мога да намеря Нели? — попита той с такъв тон, сякаш светът зависеше от това.

Тя си възвърна самоувереността, изисквана от нейната професия, посочи и заговори с акцент, който Ланг не можа да определи.

— В кабинета в дъното на коридора.

Лицето на Нели беше неестествено бледо — отражение на синкавия компютърен екран на няколко сантиметра от очите й. Най-модерната технология в света вече служеше на най-древната професия.

Тя се обърна и столът й изскърца.

— Променил си решението си… По дяволите! Изглеждаш сякаш си видял призрак.

Ланг предположи, че по-рано кабинетът е бил килер. Вътре нямаше място за двамата, затова застана на прага.

— Имам странна молба.

Тя му се усмихна накриво и кимна заговорнически.

— Странните желания са част от занаята ми, любов. Кожени дрехи? Вериги?

— Още по-странно. Можеш ли да намериш латинско-английски речник по това време?

Нели се втрещи, вероятно за пръв път в кариерата си.

— Латински? Да не би да ръководя университет? — Тя се замисли. — До университета има книжарница, макар че едва ли е отворена.

Ланг беше твърде развълнуван, за да чака. Ако се окажеше прав… Вероятността засенчи трезвия му разум.

— Ще отида да проверя. Запази свободна стаята ми.

Нели сложи ръка на рамото му в опит да го спре.

— Не си прави труда, любов. Едно от момичетата ми е при клиент на „Блумсбъри“. Скоро ще се обади и ще я накарам да прескочи до Мюзиъм стрийт. Не е необходимо да рискуваш да попаднеш в ръцете на властите, нали?

На Мюзиъм стрийт имаше кафенета и магазинчета, където продаваха стари книги и други печатни издания. Много от тях работеха до късно.

— Благодаря.

Час по-късно Ланг остави окъсания латинско-английски речник с меки корици, стъписан от откритието, че се е оказал прав. Картината на Пусен вече не беше загадка, макар че щеше да бъде нужен олимпийски скок в религиозните убеждения, за да се повярва на посланието. „Пегас“ обаче бяха повярвали. И затова бяха готови да убиват.

Разказът и загадъчният надпис твърдяха едно и също, колкото и невероятно да беше. Сега Ланг само трябваше да отбягва ченгетата и някои неприятни хора, докато намери точното място и потвърди историята на монаха, умрял преди седемстотин години.

Заминаваше за Франция.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

5.

Така отлитаха дните, сякаш понесени на криле на соколи. Помагах на иконома на манастира като негов сенешал, смятах с абака и правех описи на продукцията, която крепостните селяни в храма произвеждаха^[2]. Крадях време от работата си и ходех в библиотеката, за да науча повече за гностиците и тяхното зловредно вероотстъпничество. Документите бяха толкова сквернословил и срамни, че единият беше скрит в куха колона. Съществуването му беше известно само на неколцина братя. Колко много искам да не бях един от тях! Не се забавлявах от непочтителността, показана към Светото писание, а по-скоро бях любопитен да разбера какво е съдържанието на съда, споменат в древните свитъци. Исках да узная и каква е причината папският престол да изпраща лепта на храм, чието единствено задължение е да пази Сер и Рен, две обикновени селища, които не са застрашени от опасност.

Гностическите документи ме изкушиха както змията Ева и ме накараха да търся оставени в забвение знания.

Един грях поражда друг и аз започнах да се отдалечавам от замъка. Пътешествията ми ме отведоха отвъд границите на феодалното владение на тамплиерите, покрай река Салс и в хълмовете и планините, и по-точно в Кардю. Избрах този път, защото беше най-сходен с описания в пергаментите на еретиците — древния римски път, по който бяха поели Йосиф Ариматейски и Мария Магдалина, когато бяха дошли по тези места^[3]. Уреждах напускането на задълженията си към моите братя и към Бога, като безсрамно лъжех по-висшите от мен и лицемерно твърдях, че обикалям границите на имението на тамплиерите. Извършвах още по-голям грях, защото търсех забранени знания.

Местните селяни не можеха да ме упътят, защото говореха на диалект, който не разбирах. Дори да знаеха франкски или латински, едва ли щяха да отговорят на въпросите, изпълнили главата ми. Бяха мръсни и кални и воняха на пот и на изпражнения и ми беше трудно да запомня, че и те са деца на Бога. Още по-смущаваща беше мисълта, че произхождам от такива като тях. Чистите дрехи, ястията с месо всеки ден и спретнатото легло нощем бяха породили у мен греха горделивост, който се беше вкопчил в душата ми като минога за злочеста риба.

В един октомврийски ден се връщах от поредното си пътешествие. Земята все още беше прашна и суха, защото зимните дъждове не бяха започнали. Овощните градини бяха отрупани с узрели плодове и есенни листа, а лозите представляваха само чепати вейки, тъй като гроздето вече беше обрано и сложено да се суши. От запад духаше студен вятър с дъха на първия сняг, който виждах на планините, известни като Пиренеи, в чието подножие свършва Лангедок и започва иберийската страна Каталуния. Тогава се запитах защо тамплиерите не освободят от езичниците земите от другата страна на планината^[4]. Спрях на склона на Кардю, за да благодаря на Бога за зрелищната гледка и да се възхитя на величието и великолепието, сътворено само за шест дни. Едва изрекох „Амин“, когато огромен заек, несъмнено затлъстял от изобилната храна през лятото за сметка на градините на Ордена, изприпка досами краката ми, а после спря малко по-нагоре и ме погледна дръзко.

Заекът прекъсна мислите ми за нашия Създател. Спомних си за летните месеци, преминали без вкусното месо, което виждах пред мен. Вдигнах кривака и предпазливо тръгнах към него.

На втората крачка не стъпих на твърда земя под храст боровинки, а в празно пространство, и паднах. Изправих се и докато посягах към тоягата, която бях изтървал, видях, че храстите прикриват отвор в земята, много по-голям от онзи, където бях хлътнал.

Не беше обикновена дупка на животно, а тунел или шахта в камъка. Беше бяла като далечния сняг и толкова хитро замаскирана, че ако не бях паднал, щях да я подмина, без да я забележа. На стените се виждаха следи от каменоделска работа. Следователно не беше естествен процеп или разсед в планината, а създадена от човешки ръце пещера. Ако не се бях обърнал и потърсил обяснение за откритието си, щях да посрещна в мир очакващата ме съдба. Сатаната обаче разпали любопитството, което ме поведе напред.

На светлината отвън видях, че се намирам в примитивно разширена пещера. Мракът не ми позволяваше да преценя точните й размери, но можех да стоя изправен и протегнатите ми ръце не докосваха нито стени, нито таван.

В средата на неравния под забелязах някакъв предмет, камък, голям колкото свитък^[5]. На него бяха издълбани букви. Не можах да разбера дали са юдейски, арамейски или латински. Прокарах пръсти по тях, защото нямаше достатъчно светлина, за да ги видя ясно. Структурата на камъка беше като на варовика в Лангедок, затова по всяка вероятност беше издялан там, където го бях намерил^[6]. Едва ли такъв тежък предмет беше донесен от Светите места. Нямаше да разбера това, без да прочета надписа, и бях изпълнен с желание за знания не по-малко страстно от онова, което кара мъжа да търси блудница.

Трябваше ми светлина, за да изследвам загадъчното си откритие. Храмът беше само на четвърт час път и се виждаше от входа на пещерата. Светлината на восъчната свещ щеше да уталожи жаждата ми за знания, по-силна, отколкото стомахът ми някога бе изпитвал за храна.

Побягнах, сякаш ме гонеше адът, както действително се оказа, и се втурнах през портите, поздравявайки едва-едва пазачите. Прекосих сводестата галерия и привлякох вниманието на всички. Не ме беше грижа за упреците, които щеше да предизвика подобно държане^[7]. Толкова много бързах, че забравих да се придържам към стените на галерията. Хукнах по средата, без да се съобразявам кои от братята ми щяха да бъдат принудени да се дръпнат. Влязох вътре и потиснах инстинктивното си желание да грабна първата запалена свещ. Намерих една в стаята си и спрях в параклиса, за да я запаля от постоянно горящите свещи там. В бързината едва не забравих да се поклоня и да се прекръстя на излизане.

Върнах се в пещерата по-бавно, отколкото я бях напуснал, защото ако ветрецът или някое рязко движение угасеше свещта, трябваше отново да ходя до храма, за да я запаля.

Коленичих до каменната плоча и доближих свещта. Латинският надпис беше на толкова стар диалект, че ми беше трудно да го разчета. Камъкът, на който беше издълбан, се беше изронил.

Докато съзерцавах надписа, сякаш леденостудената ръка на Сатаната стисна сърцето ми и пред очите ми се спусна мрак. Нямам представа колко време съм бил в безсъзнание, но когато се свестих, изпитах желание да не се бях събуждал. Дори сега не се осмелявам да назова какво имаше под камъка според надписа. Огънят, на който скоро ще бъда предаден, няма да бъде достатъчен, за да пречисти душата ми от издълбаното на камъка проклятие.

Бях втрещен и обезумял и не знаех какво да направя. Трябва да съм бил обладан от дявола, защото се опитах да отместя камъка. По Божията воля плочата беше дълбоко забита и не помръдна. Ако бях успял, със сигурност щеше да ме сполети участта на съпругата на Лот^[8], защото очите ми щяха да видят нещо много по-ужасяващо за Бога от края на Содом. Следващата ми мисъл беше да споделя откритието си с по-мъдри и по-отдадени на Бога от мен. Те вероятно щяха да го обяснят. Сега съзнавам, че това беше същото непреодолимо желание, с което Сатаната бе изкушил Ева, за да сподели греха си с Адам, разпространявайки болестта на греховните знания като чума^[9].

Знам, че не бях с ума си, защото оставих недогорялата свещ. Това разточителство беше един от по-малките грехове, които щях да извърша поради любопитството, което дяволът запали в душата ми.

Когато пред очите ми отново се появи храмът, аз видях, че оттам излизат на тълпи мъже на коне, повечето рицари, всички облечени като за сражение. Сред тях разпознах Гийом от Поатие, Тартус Германеца и други — най-опитните в изкуството на войната. Оръженосците водеха мулета, натоварени като за продължителен поход. Те отминаха, преди да стигна до крепостните стени, оставяйки облак задушаващ прахоляк.

Изненадах се, като видях, че портите са вдигнати и никой не ги пази, защото ако бяха тръгнали да прогонят нашественици, от които Светият престол се страхуваше, рицарите тамплиери със сигурност щяха да обезопасят източника си на провизии.

Вътре цареше бъркотия и смут. Свинете и воловете бяха отвързани и тичаха свободно из градините на манастира, а в краката ми пляскаха с криле и търчаха напосоки патки и кокошки. Не можах да намеря Филип и предположих, че е заминал с господаря си. Икономът беше в склада до трапезарията и замислено се взираше в разпръснатите на пода хранителни продукти и бъчви за вино с разкъсани обръчи.

Той беше възрастен човек и обичаше реда. Гласът му трепереше от тъга.

— Заминаха — каза икономът, преди да успея да го попитам каква е тази суматоха и бъркотия. — Пристигна ездач, изпратен от самия брат Жак дьо Моле^[10]. На всички незаети с друго братя беше заповядано да вземат свещените реликви, да изпразнят хазната и да се запасят с провизии за седем дни. Не знам с каква цел.

Това беше изключително странно. „Незаетите с друго братя“ бяха рицарите, обучени в изкуството на войната. Оставаха само отговарящите за прехраната. Ако отиваха да се сражават, рицарите със сигурност не биха получили заповед да изложат на риск свещените реликви и съкровището на Храма, като ги занесат на бойното поле. Мислех само за моето опасно и зловредно откритие и не обърнах голямо внимание на прищявката на Великия майстор на ордена. Питах се на кого бих могъл да се доверя.

Мъдростта на решението на Великия майстор се изясни след вечерня. Бяхме се събрали в дома, седяхме на издяланите в стените каменни пейки и обсъждахме малкото работа, останала след заминаването на рицарите. В монашеските си одежди криех мастило, паче перо и хартия, защото възнамерявах да се върна към задълженията си, когато съвещанието приключи, макар че всъщност съзнанието ми беше завладяно от откритието и не знаех дали ще мога да събера две и две. Нямах представа на кого да се доверя. Първата част на Правилника на Ордена беше прочетена^[11], когато вратата се отвори с трясък. На прага застана кралският наместник за Сер и Рен, придружен от тълпа въоръжени мъже.

— Какво желаете, братко? — попита икономът, който според правилника на Ордена като присъстващ старши брат поемаше задълженията на игумена.

— Не съм ви брат — отвърна кралският наместник.

Не знаех името му, но бях го виждал в храма. Малките му свински очички надничаха от тлъстото лице, сякаш беше търговец и се готвеше да предложи цена за топ плат.

— Какво означава това натрапване? — настоя икономът.

Кралският наместник се дръпна и помещението се изпълни с въоръжени мъже, които блокираха вратата. Единственият изход беше през килера на склада.

— В името на Филип, по Божията милост крал на французите, ви заповядвам да се предадете, защото сте арестувани и всичкото ви имущество е конфискувано.

Братята възнегодуваха.

— Не може да бъде! Ние сме служители на Църквата и сме неподвластни на законите на крал Филип!

Кралският наместник остана невъзмутим и се изсмя, същински кучешки лай, докато четеше от документ с кралския печат.

— Кралят ви обвинява в престъпленията идолопоклонничество, богохулство, разпътен живот и физически извращения като ласки и целувки на интимни места, изгаряне труповете на починалите братя, за да смесвате пепелта с храната на по-младите братя, изпичане на живи бебета, намазване на идолите с мазнина, извършване на тайни ритуали и мистерии с млади девици и редица други злодеяния, които са твърде ужасяващи и немислими, за да бъдат назовани^[12]. Отнемат ви се всички права да бъдете изслушани в църковни съдилища.

— Ще отговаряте пред Негово Светейшество! — обади се някой.

— Негово Светейшество се подчинява на крал Филип — отвърна наместникът.

След това заявление ние бяхме грубо изблъскани и измъкнати навън, качени на теглени от мулета каруци и откарани в нощ, осветена от бледа луна. Слабата светлина не разпръсна мрака в душата ми, защото отправените към нас обвинения бяха толкова далеч от истината, колкото клетвопрестъпничеството. Единствената ми утеха беше, че мнозина от братята очевидно са били предупредени днес следобед и аз бях станал свидетел на бягството им.

Не можех да не мисля дали хората на краля са намерили документа или все още е в безопасност в скривалището си. Притежанието на такива писания би осъдило на смърт всички ни.

Нямах представа къде ни водят, но не хранех надежда какво ще се случи с нас, когато пристигнем. Знаех какво правят с вещиците, магьосниците и еретиците. Най-мъчителна и болезнена беше мисълта, че изкуплението не е сигурно. Бях научил това в пещерата и дълбоко в душата си бях по-отявлен еретик, отколкото виновен по предявените обвинения.