Кейт Холмс
Пясъчни замъци (6)

6.

Дори след като майка му затвори вратата след себе си, Джеръд не помръдна от мястото си, мислеше за своето семейство. Това, което тя каза, беше истина. Той никога не търсеше съвети от другите, решаваше сам собствените си проблеми. Но знаеше, че ако му потрябва, семейството му е там, приема го такъв, какъвто е. Обича го.

Беше забравил колко голямо значение има това. Всъщност, не обръщаше внимание, докато една жена с ръце, които създаваха вълшебства, не сподели, че тя е трябвало да си изгражда въображаемо семейство чрез лицата на деца на улицата.

Джеръд реши да се върне до малката, очукана от времето къща, която бе наследил от дядо си, по брега, а не по пътя. За първи път от много, много време брегът го приканваше, вместо да го отблъсква, с пустотата си:

Беше тиха нощ. Луната осветяваше всичко в оловни оттенъци, омекотяваше формите, замъгляваше сенките. Дори океанът изглеждаше покорен, заливаше пясъка и се отдръпваше с равномерен, успокоителен ритъм, който го караше да забавя стъпките си, за да съответстват на древния ритъм на водата.

За негова радост, тази вечер нямаше много хора, които да ограбват спокойствието му със своето присъствие. Жълта светлина блестеше в прозорците и отворените врати на къщите нагоре и надолу по брега, но музиката, долитаща от някои от тях, не беше толкова силна, че да го дразни.

Без съмнение много от летовниците, които наемаха къщите за няколко дни или седмици, бяха излезли, за да изследват сравнително бедния нощен живот, който тази част от Крайбрежието предлагаше. Те бяха посрещани с удоволствие. Джеръд предпочиташе морето и тишината.

Вървеше по сбития пясък, където вълните се плискаха. Там беше по-гладко, по-стабилно, по-лесно за ходене. Лекият бриз, който идваше от океана, беше прохладен, а самотата — опасно изкусителна.

Вероятно поради умората или прекалено многото орехов пай след добро похапване, но на него изведнъж му се стори, че висока жена с ясни очи върви боса по пясъка до него, лицето й бе вдигнато нагоре, за да улови ветреца.

Спря объркан. Въображението му бе извикало нейния образ, нищо повече, но за един кратък миг той можеше да се закълне, че две стъпки бяха очертани на пясъка зад него. Когато затвори очи, за да се отърси от фантазията си, видя звездите, отразени в очите й.

Джеръд се помъчи да си отвори очите. Нямаше никой. Беше сам на брега, а звездите бяха прекалено високо, за да ги достигне.

Върви, каза си той строго.

Крачките му забързаха. Можеше да вземе джипа и да отиде до нейната къща. Не е далеч и беше достатъчно рано, че всички, освен най-непоколебимите чучулиги, да са още будни, а нощните сови тъкмо започваха своето бдение.

Каква ли е тя, зачуди се той. Чучулига или сова?

Той беше чучулига като дете, но годините, прекарани в пътувания и неопределени часове за работа, го принудиха да се промени, да се научи да се адаптира към всичко. Вече не беше сигурен какъв е.

Каква ли програма имаше един скулптор?

Джеръд се усмихна при мисълта за нея. Тя бе толкова неубедителна в усилията си да го държи на разстояние… Обаче по някаква причина се бе отворила пред него, въпреки своята резервираност; историята за въображаемите й братя и сестри не би разказала на кой да е. Беше готова да си отхапе езика, веднага щом думите се изплъзнаха от устата й, но кой знае защо му разказа това, въпреки природната си сдържаност. Малкото признание беше като дар, много ценен, крехък дар, който тя инстинктивно бе решила да му поднесе.

Необходимостта да я види отново, да чуе гласа й изведнъж стана толкова непреодолима, че той ускори крачка.

След това започна да тича.

 

 

Алис обичаше нощта. Често свършваше най-добрата си работа, когато врявата на деня утихнеше и светът се простираше само до края на осветеното пространство.

Тази вечер, обаче, не успяваше да намери успокоение в самотата. Беше прекалено неспокойна, за да се съсредоточи върху работата си, прекалено неспокойна дори за да чете или гледа телевизия. Разнасяше скицника си от стол на стол, опитваше различни химикали, после моливи, после пак химикали, нагласи ъгъла на светлината десетки пъти.

Нищо не ставаше. Тръсна голяма буца глина върху платформа за моделиране, но след половин час на безполезно дълбаене, дърпане и изрязване я смачка отново и я остави във ваната за съхранение.

Искаше й се да рисува единствено Джеръд. Не нейния Ловец, а него. Накъдето и да погледнеше, виждаше него. Ако затвореше очи, би се заклела, че усеща присъствието му съвсем наблизо.

Докато ръката й се плъзваше по листа, нервите й се изопнаха, напомняйки й как неговите ръце държаха нейните. Под ръцете й глината, която се опитваше да извайва, бе станала топла, мека и гъвкава и тя откри, че й идват опасни мисли.

Два пъти излиза на широката тераса, навеждаше се над перилата и се взираше в морето. Нощният ветрец подухваше закачливо, като развяваше покрай лицето й отделни кичури коса, галеше кожата й със своето нежно, влажно докосване. Почти пустият бряг я приканваше, но тази вечер мисълта да се разхожда сама въобще не я привличаше.

Живееше със самотата, откакто се помнеше. Дори в училище не можа да се приспособи, защото беше стеснителна, ученолюбива и толкова по-висока от другите деца. Майка й не обичаше у тях да идват приятели на дъщеря й, те създават проблеми и повече работа за всички, казваше тя, като удобно забравяше разрухата след собствените й буйни купони.

В училището по изкуствата беше по-добре. Някои от младите момчета най-накрая настигнаха и надминаха шеметната й височина. Но до този момент другите вече знаеха всички тайни на любовните срещи и секса. Тя все още беше девствена, държеше се сковано в повечето случаи и бе пълен провал при истинска среща.

Ранният й успех като скулптор не й помогна много. Някои съученици съзнателно я отбягваха, мърморейки за продажбите и нарастващата й репутация. Други я обвиняваха, че използва парите и връзките на майка си за получаването на поръчки.

Алис беше прекалено горда, за да признае, че майка й не дойде на нито една нейна изложба, че пред приятелите си се подиграваше на цапаниците на дъщеря си и без съмнение би отказала да помогне на образованието й. Парите, които Алис бе наследила от дядо си и баба си, направиха помощта на майка й ненужна.

Джуди обаче й остана вярна. Джуди, висока пет фута и три инча, не се плашеше никога от нищо и никого, тя бе взела в гимназията високата, неопитна Алис под своето крило и от тогава насам я защитаваше, окуражаваше и насърчаваше.

За съжаление Джуди не бе свободна тази вечер. Обади се по-рано вечерта да подложи на строг разпит Алис как бе минал сеансът със Сексапилния мъж. Алис бе принудена да си признае, че бе пренебрегнала съвета на приятелката си относно дрехите. Джуди я сгълча, после въздъхна и я покани да излезе с нея и последното й гадже на вечеря и да пообиколят нощния живот по Крайбрежието. Алис не се поколеба да откаже.

Почти й се искаше да бе приела. Дори да е нежелания трети, щеше да е по-добре от това неспокойствие, тази самота в къщи, когато въображението й настойчиво твърдеше, че висок, рус фантом я чака в сенките.

 

 

Дори в тъмното Джеръд без проблем намери къщата на Алис. Излишно губене на време бяха притесненията му дали тя ще си е у дома. Светеше. Мека жълта светлина минаваше през високите прозорци, които опасваха три страни на къщата, така мястото изглеждаше подобно на подарък, опакован със златисти ленти.

През деня тези прозорци й даваха панорамен изглед към брега от двете страни и на самия океан, който вечно се люлееше отпред, но тази вечер те приличаха на невидима бариера, създадена да пази Алис от света на сенките, да остане невредима и далечна в малкото си царство на светлината там, горе, на върха на стълбите.

Джеръд застана в сянката на отсрещната къща, в която не живееше никой, и се загледа в тази златиста лента. Чудеше се дали може да бъде наречен изключително любопитен човек, въпреки че не виждаше нищо от неговия ъгъл, освен очертанията на подобния на маргаритка вентилатор на тавана.

Искаше му се Алис да мине пред един от прозорците. Имаше нещо толкова измамно изкусително в мисълта да я наблюдава, без тя да знае, че той се зачуди дали не полудява. Никога не е харесвал твърде ролята на Ромео под балкона на Жулиета, дори и в презаредената с хормони младост, но за първи път в живота си се зачуди дали Шекспир не е уловил нещо съществено все пак.

Не се бе изкачил и до средата на стълбите, когато тя неочаквано се появи на вратата с широко отворени очи и напрегнати от предпазливост рамене.

— Кой е там? — извика Алис, като включи външното осветление. — Джуди, ти ли си?

— Джер е — отговори той.

Тя засенчи очи с ръка, опитвайки се да привикне с тъмнината навън, и надникна през мрежата на вратата.

— Джер?

— Джеръд Прескът.

Алис махна резето и отвори.

— Какво правиш тук?

Наслаждавам се на гледката. Джеръд преглътна, като се опита да се освободи от внезапно появилата се буца в гърлото.

Тя беше облечена със същата дълга рокля, както и онзи ден, но този път на него му хареса доста повече — светлината зад нея минаваше през материята и ясно очертаваше извитите бедра и дълги, красиви крака.

Усети неочаквано напрежение под ципа на дънките и бе доволен, че стои в сянката.

— Джеръд? — изрече тя, очевидно се чувстваше неудобно от неговото мълчание, изпълнено с благоговение.

Той се прокашля.

— Извинявай. Не исках да те стресна. — Насила накара краката си да изкачат последните няколко стъпала и се надяваше тя да не е забелязала особената напрегнатост в гласа му.

— Почти десет часа е. Някакви проблеми?

— Не… нищо… — Освен че идеята да я покани на разходка по плажа внезапно бе станала много настойчива и доста по-чувствена.

— Тогава… какво?

Тя все още държеше вратата отворена. Джеръд изведнъж си представи как я държи в ръцете си, как целувките им подлудяват и двамата, как с олюляване минават през прага и отиват в спалнята й, оставяйки дрехи след себе си.

В този миг той си пое въздух, за да отрезви мозъка си и избъбри единствената мисъл в главата, която не бе замъглена.

— Искаш ли да се разходим по плажа?

Ако, която и да е от изтънчените жени, с които бе излизал през последните няколко години, можеше да го види сега, тя би се заляла от смях. Той се прокашля и опита отново.

— Искам да кажа, че нощта е красива, аз се разхождах и си помислих, че вероятно би желала да дойдеш с мен. На разходка. По брега.

— Разходка? — Алис погледна към пустия бряг, после пак към него и си пое дълбок дъх, продължително.

— Да.

— Не е толкова късно — побърза да я увери той. — И не е студено. Има звезди и… — Спря. Премигна. Преглътна с мъка. — Да?

Усмивката на Алис стана по-широка. Никога до сега не бе успявала да обърка мъж, със сигурност не и толкова самоуверен като Джеръд Прескът. Това бе замайващо чувство.

— Да! Ще си взема обувките.

Преди да изгуби самообладание, момичето се втурна вътре, взе сандалите си и ключовете на къщата, после се върна обратно на терасата. Докато заключваше вратата след себе си и поставяше ключовете на колана на кръста, настойчиво усещаше погледа му върху себе си. Когато се обърна, откри за своя изненада, че той бе застанал по-близо, толкова близо, че трябваше да наведе главата си назад, за да го гледа.

— Аз… — промълви тя. Това бе всичко. Не можеше да си спомни какво друго възнамеряваше да каже.

— Това не ти трябва. — Той взе сандалите от ръката й.

Смътно дочу звука от падането им на терасата при захвърлянето им настрани, но не можа да издаде протест. В един необуздан миг на надежда си помисли, че ще я целуне, но той само грабна ръката й.

— Хайде! — Запъти се надолу по стълбите. — Ще те нося по каменистите места.

— Не можеш… — Тя не успя да довърши. Или трябваше да го последва, или щеше да бъде повлечена.

Той не й даде възможност да се възпротиви и когато стъпиха на земята, просто я вдигна на ръце, сякаш беше лека като перце.

Откакто се нанесе тук преди месец тя бе минавала стотици пъти по покритата с чакъл алея за коли и по едрия пясък, и по тревата, които отделяха къщите от брега, но този път сърцето й биеше силно. Усещаше раменете му силни и набити, а гърдите му като стена. Би се заклела, че топлината му преминава през памучната й рокля и изгаря кожата й.

— Ето — изговори той леко задъхан. — Казах ти.

Пусна я да стъпи на краката си и тя видя как й намигва в това време.

— Рамото ти! Казах ти да не ме носиш. Трябваше да ме послушаш. Аз…

— Не… — Той направи гримаса и разтри рамото си. — Бях… ранен преди няколко месеца. Смятах, че мястото е заздравяло, но…

Джеръд присви рамене. Тя можеше да усети гнева му, но почувства, че е насочен към самия него, а не към нея.

— Хайде — подкани мъжът, без да я поглежда. — Да вървим.

— Но ти не си бос.

Той спря, погледна към краката си, като че ли изненадан да ги види там, после се засмя:

— Права си. Не съм.

Наведе се да отвърже гуменките, след това ги изхлузи и ги захвърли настрани така небрежно, както бе захвърлил нейните сандали. Чорапите му ги последваха.

Алис се засмя.

— Никога няма да ги намериш в тъмното, ако ги хвърляш така.

— Кой има нужда от чорапи? — хвана ръката й. — Хайде.

Стори й се напълно естествено да обвие ръка около неговата, съвършено нормално да се приближи, да нагоди крачката си към неговата.

А те си подхождаха добре. Рамото й почти достигаше неговото. Почти, вместо да е по-високо с няколко инча. Дългите й крака лесно вървяха редом с него.

Не че се бе запътил бързо на някакво определено място, просто някъде по брега, но без да бърза да стигне до там.

Тази вечер океанът беше спокоен, плискаше се към брега, после се отдръпваше, подобно на заспала твар, чието дишане се бе успокоило, докато броди из неведомите си сънища.

Тя също бе попаднала в царството на сънищата, или поне така й се струваше — усещаше ръката му, топла и силна, близостта му. Алис можеше да се закълне, че чувства топлината на тялото му, толкова близо вървяха един до друг.

Той не я бе погледнал нито веднъж откакто си призна за раната на рамото, но тя не се чувстваше изолирана или забравена. По-скоро като че ли той бе така спокоен в нейната компания, че можеше да се отпусне, без да е задължен да я забавлява или да я уверява, че не е забравил за нея. Тя не бе свикнала да е така несмущавана в присъствието на мъж, но със сигурност, с абсолютна сигурност, й харесваше.

— Радвам се, че се отби — изрече тя, като събра кураж да заговори.

При тези думи той наведе глава към нея. Лека усмивка смекчи чертите на лицето му.

— Аз също. Радвам се, че си беше у дома.

— Значи сме двама… — За нищо на света не би признала, че по което и време да бе дошъл, която и нощ, все щеше да я намери у дома.

— Хубава нощ.

Тя вдъхна от влажния, солен въздух и каза:

— Красива.

— Тиха.

— Да… — Въобще не можеше да измисли нещо интелигентно да отговори. Само миг на безумие можеше да обясни защо бе приела поканата му. Никога не бе имала таланта за свободен, непринуден разговор, особено в интимни обстоятелства като тези.

Погледна към него, внезапно напрегната.

Погледите им се срещнаха, известно време не откъсваха очи един от друг. В неговите тя видя неувереност, подобна на нейната, като че ли мислите им някак си бяха влезли в крачка, също като стъпките им.

И двамата избухнаха в смях.

— Страхувам се, че не съм много по леките разговори — призна той кисело.

— Нито пък аз.

Ъгълчетата на устните му се извиха:

— Искаш ли тогава да говорим за политика?

— Не.

— За философия?

Тя поклати глава.

— Международната икономика?

Момичето се засмя:

— Дори не го и предлагай.

Може би само във въображението й, но за миг й се стори, че той се поколеба, като че ли мислено спореше със себе си. Нещо в нейното изражение вероятно го окуражи, защото се приближи половин крачка, обгърна с ръце раменете й и нежно я придърпа към себе си.

— Така е по-добре — промълви той толкова тихо, че тя едва чу думите му.

— Да… — Въздухът излезе от дробовете й, когато плъзна ръце около гърба му.

— Много по-добре… — Той спря внезапно.

Алис погледна нагоре и видя тъмните му очи да се взират в нея. Тя наклони назад глава в неизречен въпрос, точно когато той се наведе и я целуна нежно.

— Много, много по-добре — промърмори Джеръд, с такова благоговение, сякаш се молеше.

Усещаше устните му меки и топли по нейните. Целувката беше нежна, не настойчива, но голямата жар прониза тялото й, разпали го.

Тя се отвори за него и този път той се обърна лекичко, колкото да я вземе в прегръдките си, да я притисне силно до гърдите си, докато задълбочаваше целувката.

Устните му се разтвориха, приканвайки я да му отвърне. Езиците им се докосваха, опитваха, отдръпваха се и после се срещаха отново, все по-настойчиво.

Ако той не я държеше здраво, Алис мислеше, че може да се сгромоляса от разпалеността и желанието, от настоятелния глад, който я пронизваше, караше я да иска, да моли за още. Дочу стон и не бе сигурна дали идва от нея или от него.

Ръцете й бяха обвили врата му, макар тя да не можеше да си спомни как или кога. Тя сляпо се притискаше до него, ясно усещаше високото му, здраво тяло до своето, как те си подхождат като че ли са две половинки от едно цяло.

Чувстваше твърдата издутина да се притиска към корема й. Вместо да се стресне или да се раздразни, както при малкото предишни подобни целувки, тя се чувстваше силна, непобедима, желана. Това бе едно замайващо чувство — толкова непознато, но все пак много, много убедително.