Кейт Холмс
Пясъчни замъци (15)

15

Освежен с кафе и портокалов сок, изкъпан, избръснат и, след като си закопча ризата, прилично облечен, Джеръд реши, че е почти готов да се изправи пред света… и Алис.

Когато се събуди сутринта и откри празното място до себе си, го обзе паника. Седна изправен в леглото, пулсът му заби учестено, чудеше се какво й се е случило, къде е отишла…

После долови тихите й движения в предната стая и се отпусна обратно в леглото, разтърсен от интензивността на моментния си страх.

Просто обичайното му ранно утринно объркване, опита се да убеди себе си. Дори можеше и да си повярва на това, ако не я бе докоснал. В мига, в който обви ръце около нея, разбра истината. Колкото и да се опитваше да се бори, трябваше да признае, че животът без Алис започва да му се струва толкова невъзможен, колкото да му поникнат крила и да полети.

Предната вечер тя бе малко стеснителна в началото. Резервирана, би казал, ако не я познаваше така добре. Това не смути семейството му.

Както си и знаеше, те я посрещнаха сърдечно в своята среда. На нея сякаш наистина й хареса миенето на чиниите, въпреки добродушните препирни на Стивън и Джулия. Той знаеше, че й хареса бурната игра на Монопол с правилата на семейство Прескът.

По време на цялата игра Джеръд я изучаваше, забравяше собствените си ходове само заради удоволствието да я наблюдава. В забавлението й се долавяше една свежа, почти детска наивност, сякаш никога не бе играла тази игра. Не като тях, във всеки случай, с пълно незачитане на правилата и страстно посветени на идеята да се веселят. Тя така и сподели после в колата, на път към дома…

В колата на път към дома.

Думите му дойдоха като удар под пояса.

Дом.

Простичка дума, но с такъв заряд.

Той винаги бе свързвал дома с къщата, където бе израснал. Другите места — различните апартаменти, старата къща, наследена от дядо му, хотелските стаи по целия свят, където бе държал четката си за зъби и бельото — на всички тези места той просто живееше. Дом за него означаваше семейството му и живота, който имаха в голямата дървена къща на брега на Атлантическия океан.

Не сега…

Погледът му обхвана малката стаичка. Къщата на Алис беше лятна наета вила, стара, но добре поддържана, удобна и анонимна, вила, подобна на стотиците други нагоре и надолу по Крайбрежието. Но някак си за няколко седмици Алис бе успяла да я превърне в неповторимо своя.

Дължеше се на дребните неща, наистина — неоправеното легло; дългите й, свободни, ефирни рокли, които висяха на кукички на отворената врата на гардероба; шкафът с разпръснатите по него миди и малки богатства, спасени от пясъка; коприненият халат, небрежно хвърлен върху единствения стол в стаята. Един сандал лежеше на пода, каишката му се простираше върху килимчето. Другият не се виждаше наоколо.

Всичките малки лични вещи, баналните дреболии изглеждаха нещо повече от обичайните следи на нечие присъствие. Това бяха малки парченца от нея, те му напомняха колко лесно бе влязла тя в неговия живот и той в нейния… и какво би загубил, ако я пусне да си отиде.

 

 

Алис бе потънала в работата си, когато той най-накрая се появи. Пред нея телта на арматурата, която строеше, приличаше на мъж, висок, с широки рамене, смело крачещ напред към непознатото. Подробностите трябваше да почакат, докато добави глината, но контурите вече бяха там.

Джеръд се усмихна. Тя бе така съсредоточена в работата си, че не го бе чула.

С тихи стъпки, за да не я безпокои, той отново отиде в спалнята. Когато се появи, носеше фотоапарата, но вече зареден с черно-бял филм.

Предния ден бе оставил цветните ленти за проявяване във фото Камерон. Днес щеше да се занимава по-сериозно.

При първото изщракване на затвор, тя стреснато вдигна поглед.

— Не ми обръщай внимание — промълви той, като направи още една снимка.

Ръката й замръзна, пръстите й обвиха телта. Той я снима и в тази поза. Не, не поза. Не по начина, по който той й позираше. Това бе Алис. Неговата Алис. Жената, която щеше да опознава през останалата част от живота си.

— Връщай се към работата си — каза й той нежно и се усмихна окуражително.

След моментно колебание тя отново се наведе над арматурата. Няколко минути по-късно бе напълно забравила за неговото съществуване, беше прекалено погълната в своето видение, за да забелязва движенията му из стаята или да чува тихото щракане и бръмчене на фотоапарата, докато той работеше.

Чудесен ден за снимки. Мекото утринно слънце нахлуваше през прозореца и я къпеше в светлина.

Той улови прекрасен момент — нейната сянка, преплетена с телената сянка на недовършения мъж, който тя градеше от желязо и глина. Снима я как се мръщи, докато се бори с едно упорито парче тел, хвана накланянето на главата и решителната извивка на брадичката, докато се трудеше да даде живот и форма на своето видение.

Открития и тайни, сянка и светлина, всичко това бе част от нея, част от това, което най обичаше в нея. Бавно, кадър след кадър, той обхващаше това, което виждаше, това, което обичаше, в магията на собственото си изкуство. Това бе неговото видение.

Докато работеше, знаеше, че може да изкара цял живот така и никога да не я обхване цялата, никога да не престане да вижда нещо ново, свежо и различно. Но това не означаваше, че няма да опита.

 

 

Алис приглади върху арматурата последната грапава буца глина, после бавно изправи рамене, изпъна гръбнака си. Мускулите й, след дългите часове, в които бе седяла приведена над работата си, възроптаха срещу усилието и я накараха да изстене тихичко при това остро отпускане. Тя слезе от столчето, беше схваната и тромава след толкова много време, прекарано почти без всякакво движение. С ръце отзад на кръста се изпъна назад, наслаждавайки се на отпускането.

Тихото щракване и жужене на фотоапарата я стресна. Обърна се и видя Джеръд, кацнал на фотьойла срещу нея, с широка усмивка на лицето.

— Тъкмо започвах да се чудя дали ще изкараш остатъка на деня в транс — подметна той и остави фотоапарата си.

С леката грациозност на някой, който не бе изкарал последните няколко часа в едно и също положение, той се изправи от стола си и се приближи към нея.

За Алис не беше необходимо да поглежда, за да усети всяка негова стъпка. Той бе нейният Ловец… и все пак не съвсем.

Тази мисъл неочаквано я изплаши. Беше лесно да овладее изкуството и видението си. Дори когато нещата не вървяха, тя винаги знаеше, че накрая все пак ще успее да го улови, да му придаде завършеност. Но Джеръд…

Преди да довърши мисълта си, той вече я държеше в прегръдките си. Устните му се притискаха жадно към нейните, от което сърцето й се разтуптя и повече не можеше да мисли логично.

Гореща вълна премина през нея и тя се притисна към него, неочаквано се почувства жадна за него, имаше нужда от силата му и предлагаше своя огън в замяна.

Когато той се отдръпна накрая и двамата бяха задъхани.

— Оле! — усмихна й се Джеръд. — Ако винаги, когато работиш цяла сутрин, се разпалваш така, ще трябва да се навъртам наоколо, за да съм тук за почивките ти.

Алис се засмя, но не се опита да се освободи. Усещането как се притиска към силното му тяло я караше да се чувства… жива.

— Не съм сигурна, че е безопасно. По-скоро съм раздразнителна.

— Ако това се казва раздразнителност — избъбра той, като се наведе за нова целувка, — ще се опитам да пробвам по-често.

Този път след края на целувката тя се измъкна от ръцете му.

— Трябва да завия творението си. Ако глината изсъхне прекалено много, ще трябва да започвам отначало.

Джеръд хвана ръката й, преди тя да завие с първото влажно парче плат работата си.

— Чакай.

Тя го погледна озадачено.

— Бях толкова зает да наблюдавам теб, че всъщност не съм погледнал изкуството ти — обясни той, като я накара да се изчерви от удоволствие и мъничко смущение.

Той обиколи и огледа работата й от всеки ъгъл.

— Признавам, че виждам къде отиваш, но… — Джеръд сви рамене. — Не съм художник, май.

— Не, фотограф си — тихо каза Алис. — Виждаш нещата такива, каквито са.

— Не го ли правят всички?

— Не. — Тя никога не се бе замисляла преди, но изведнъж разбра, че е права. — Не, невинаги. Не всеки има… куража да се вгледа в света и да го види такъв, какъвто е.

Тя си помисли за въздействащите, натрапчиви снимки на стената в неговото студио. Темите бяха обикновени — небе, море, вода, пясък, трева, парченца миди, нищо повече — но все пак Джеръд ги бе видял ясно. Виждайки ги, той ги бе направил някак си по-истински. Ето защо тези снимки бяха печелили награди преди години. Те помагаха на хората да виждат.

— Остава ти само една скулптура след Ловеца, нали?

Той прокара върха на пръста си по грапавото рамо на фигурата, очевидно се опитваше да види резултата, който накрая ще се получи от суровата глина.

Въпросът я върна отново в настоящето.

— Да. Моето… моето Стремление. — Стремлението, което я тревожеше, символът на човешкото сърце. Това, което все още й убягваше.

Мисълта я бодна, накара я да подскочи. Тя погледна към Джеръд, зачуди се дали е забелязал. Но той гледаше към Ловеца.

— Намерила ли си модел за последната скулптура?

Като внимаваше да не среща погледа му, тя започна да покрива Ловеца и отговори:

— Не, все още не.

Както и да е, не скулптурата я тревожеше. Не точно.

Сега най-голямо безпокойство й създаваше собственото й, изпълнено с прекалено човешки чувства сърце. Фигурата на Стремлението й просто трябваше да почака.

 

 

Джеръд се появи от тъмната стаичка чак в късния следобед. Главата го болеше, гърбът го болеше, краката го боляха… И никога не се бе чувствал по-добре.

Снимките на Алис се оказаха по-хубави, отколкото очакваше.

Той хвърли изсъхналите на масата — имаше още, които се сушаха в тъмната стая — и тръгна към кухнята. На връщане от Алис спря да си купи един пакет с ленти и да вземе цветните снимки, които бе оставил за проявяване.

Възнамеряваше първо да разгледа цветните снимки, но бе толкова ентусиазиран да прояви лентата от тази сутрин, че не искаше да губи и минутка за нещо друго.

След толкова много часове работа все пак заслужаваше една бира. И докато я пиеше, щеше да погледне снимките.

Разстла ги на кухненската маса. Обикновено караше Стив от фото Камерон да му направи само пробни копия на снимките, така че той да избере най-хубавите от групата — проявяването беше доста скъпо, така че нямаше нужда да плаща за фотографии, които накрая щеше да изхвърли — но този път извади всички пози.

Видът на много Алиси пръснати по масата беше наистина впечатляващ. Дори и лошите снимки не бяха толкова лоши, освен онази ужасната навътре в ноздрите й.

Той се засмя. Никога не е зле да има нещо настрани, в случай че се наложи изнудване.

С бира в ръка, Джеръд събра снимките и се върна в кабинета си. Този път хвърли цветните снимки на масата и взе черно-белите — и за тях не бе отделил време да направи пробни копия.

Бавно, една по една разгледа купчината. Една или две захвърли настрани. Тази беше прекалено тъмна; не харесваше ъгъла на другата, сенките на онази, баланса на другата.

Но дори и след прочистването останаха доста. Разстла ги на масата и започна да ги разглежда. Нито една не е съвършена, нито една не е велика, но във всички имаше по мъничко от нея, мъничко истина.

Намръщен, той погледна таблото над масата си, отрупано с пластове и пластове бележки, снимки, хвърчащи листчета, изрезки, стари задачи и какво ли още не. Не можеше да си спомни и половината от тях за какво са или защо ги е запазил.

Прелисти ги, изрезка от вестник с една от неговите снимки, после друга изрезка с един от материалите на Джим. Серията, с която спечели Пулицър, се криеше някъде под всичко това, но не беше сигурен къде точно.

Все още намръщен, той се вторачи в бъркотията, после грабна бирата и наклони стола си дотолкова назад, че остана да балансира на два крака.

Преди шест месеца вида на всички тези изрезки би го запратил да работи осем часа по разнебитените части на Беки Сю. Сега…

Тъкмо приближаваше бутилката с бира към устните си и се спря. Бавно наклони стола обратно, за да стъпи на четири крака.

Да гледа тази смесица от отминали усилия беше точно като да гледа старите гимназиални годишници — връщаше спомени, но не му въздействаше. Край, приключено е, няма вече.

Джеръд поклати глава, после пийна една голяма, студена глътка бира, с която изпразни бутилката. Беше изморен, това е всичко. Не бе спал много предишната нощ и бе изкарал часове наред в тъмната стаичка. Освен това, като си помисли, не бе хапвал нищо. Сякаш за да му напомни, стомахът му избра точно този момент да закъркори силно.

Явно липсата на сън и гладът бяха размътили ума му, след като смяташе, че може да остави лесно всичко това зад себе си, особено като нямаше и най-малката представа какво ще прави с живота си, ако не се върне при вестника.

Тъкмо щеше да остави празната бирена бутилка на масата, когато осъзна, че няма място. Бутна купчина фотографски списания, но под тях се откриха купчина други. Бог знае и какви още вестници имаше наоколо. Джеръд ги запрати настрани и видя забравения си телефонен секретар.

Дни наред не му беше обръщал никакво внимание. Червената светлинка, която показваше, че го чакат нови съобщения, блестеше ядно, изискваше внимание.

Неохотно, проклинайки нахлуването на съвременните технологии, натисна бутона, за да чуе съобщенията си. Пропусна онези от посредниците по недвижими имоти, които се надяваха, че той иска да продаде къщата си; онези от компаниите с кредитни карти, които му предлагаха изгодна сделка, ако действа веднага; от майка си, която се чудеше дали ще дойде за лазанята.

Единственото, което привлече вниманието му, бе роптаенето на редактора му, който му казваше да се обади, по дяволите.

За миг Джеръд се поколеба. Нямаше отговор за Франк. Божичко, та той нямаше отговор за себе си, тогава защо да хаби доста пари за безсмислен разговор?

Натисна бутона за изтриване и започна да се изправя, но после бавно се отпусна отново на стола. Ако не друго, дължеше на този мъж поне едно телефонно обаждане. Франк бе чешит, но беше негов шеф… и приятел. Ако има късмет, Франк няма да е в стаята си. Може просто да остави съобщение на телефонния секретар и така да приключи наравно.

Франк вдигна телефона след първото позвъняване. Не му даде възможност да довърши дори своето здрасти.

— Е, Джер — изрева той в телефонната слушалка, — готов ли си да се върнеш вече?

Грубоватият глас на редактора му стържеше ушите както винаги, но този път, по някаква причина, на Джеръд му се стори доста по-трудно да слуша, отколкото преди. Въздъхна, и на него му се искаше да има отговор.

— Не, Франк. Не съм готов да се върна. Не съм сигурен дали някога ще бъда готов за завръщане. Поне не при това, което ти ми предлагаш.

— Какво?

Джеръд примигна и отдалечи слушалката от ухото си.

— Слънцето там да не е изпепелило мозъка ти? — попита Франк, достатъчно високо, че Джеръд да може да го чува, макар и слушалката да беше на повече от два фута от ухото му. — Ти не можеш да зарежеш тази работа, както и аз не мога, Джер, така че престани да дрънкаш глупости. Кога се връщаш?

Нивото на децибелите бе спаднало до нормалното за Франк, така че беше поносимо. Джеръд внимателно приближи малко слушалката до ухото си.

— Виж, Франк… Имам нужда от още време. Тук се занимавам с нещо и…

— Ха! Знаех си, че не можеш да стоиш настрани, независимо какво говориш!

Настъпи моментна тишина — Джеръд си представи как рошавите вежди на Франк се присвиват над месестия нос така ясно, като че ли седеше срещу него на бюрото — после попита:

— Какво точно имаш? Можем ли да го използваме тук?

— Не. — Изрече го доста по-остро, отколкото възнамеряваше. После продължи по-меко: — Нищо, от което да се заинтересуваш, Франк. Само малко от проклетото изкуство, което мразиш.

— Направил си снимки на онази скулпторка, нали? — попита Франк. В думите му вече се долавяше триумф. — Знаех си, че ако някой може да го направи, то това си ти! Не е от обичайните ти занимания, но…

— Не, не художничката. Нещо друго е.

Дори майка му, която би простила някоя случайна мръсна дума, излязла от устата на децата си, но би изтъркала яростно устата им, ако ги хванеше да лъжат, в този случай би простила лъжата.

— О-о — малко обезкуражен произнесе Франк. — Е, каквото и да е, вероятно ще можем да го използваме някъде. Голям вестник като този…

— Едва ли ще се заинтересуваш, Франк. Вярвай ми.

Франк замълча за миг, но дори и той трябваше да се предаде накрая.

— Добре, Джер. Този път ще трябва да ти повярвам, но това не може да продължи безкрайно. Ако не се върнеш скоро, ще трябва да дам работата ти на някой друг.

— Разбира се, Франк. Разбирам.

Тишината, която получи в отговор, беше по-зле и от шумните му протести.

— Е, по дяволите — произнесе с мъка Франк накрая. — Надявах се, че няма да ми се наложи да ти го казвам.

— Да кажеш какво? — подкани го Джеръд, когато гласът по линията замлъкна.

— Крайният ти срок е първи август. Заповед на шефа. Ако не се върнеш до тогава…

Той не довърши заканата. Нямаше нужда.

Джеръд знаеше, че накрая щеше да се стигне до там. Не беше очаквал само колко малко ще го разтревожи това.

— Не бих искал да те изпусна, Джер — додаде Франк толкова извинително, колкото изобщо бе способен. — Не забравяй, че има милион добри фотографи, наредили се на опашка навън, за да грабнат работата ти.

Джеръд се засмя.

— Две дузини най-много. Дори и да ги наемеш, ще намериш начин да ме вземеш обратно на работа, Франк. Дяволски добър съм, че да може да ме замениш така лесно.

— Адски прав си — изсумтя Франк и Джеръд чу как той хлопна слушалката.

Джеръд затвори телефона малко по-внимателно, после прокара ръка през косата си, сипейки тихичко проклятия.

Без значение колко не му се искаше да си го признае, Франк беше прав. Не може да продължава така завинаги. И макар да не се тревожеше за намирането на работа — наградата Пулицър, която бе спечелил преди три години, може да му отвори много врати, — работа като тази, която имаше в момента, не се намираше на всеки ъгъл.

Раздразнен, той прелисти снимките на Алис. Едно нещо е да прави серия, свързана с изкуството, като снимките на Алис, или снимки на природата, както когато беше дете, но той не е художествен фотограф и никога няма да бъде.

Само че снимките на Алис не са нещо случайно и той бе сигурен в това. Но не беше сигурен какво точно са.

Да се влюби — ако това му се бе случило — не означаваше, че може да прекара остатъка от живота си като поправя двигателя на Беки Сю и прави снимки на Алис.

Което не означаваше, че е готов да се върне на места като онова проклето селце в Африка, където той и Джим едва не бяха умрели.

Неспокоен, той започна да обикаля стаята, оправяше купчините с пробни копия, изтриваше ъглите на покритите с прах маси, местеше книги от тук-там и отново обратно. Намери отдавна забравена чаша кафе с плесенясала пяна вътре. Направи физиономия, после остави чашата настрани и бързо я забрави.

Нищо не можеше да задържи вниманието му за много дълго.

Спря пред таблото на стената. Доста боклуци — бележка за концерт преди повече от две години, меню от китайски ресторант с храна за вкъщи, който бе затворил миналата зима. Скъса ги, после откъсна и миналогодишния календар и го захвърли настрани.

Докато се навеждаше да забоде кабърчето обратно на таблото, визитката на Том Спиър привлече вниманието му.

Тъкмо щеше да изхвърли и нея, когато в последния момент се спря. Повдигна леко крайчето й няколко пъти, обмисляше нещо, после внимателно я издърпа от прикрепящото я кабърче.

Беше изучавал операторски техники при правенето на филми, разбира се, дори беше работил с няколко студенти приятели върху един кратък документален филм и още по-кратък художествен филм, който никога не бе излъчен. Би харесал повече дългия формат, възможността да улавя нещо повече от един миг, завинаги замръзнал във времето, но никога не се бе смятал за свързан с филмовата индустрия.

И все пак…

Не, той беше фотограф. Някои хора можеха да мислят, че е лесно да се премине от едната на другата страна, но грешаха. Не беше.

Въпреки всичко имаше предимства при работата с филми. Възможността да правиш нещо ново. Малко повече разнообразие, може би. Доста повече независимост.

По-голямата независимост носеше със себе си по-малка финансова стабилност, разбира се, поне в началото. От друга страна, никога не бе имал огромна нужда от пари и имаше прилични спестявания — повече от достатъчно, за да преживее няколко години, докато се устрои, ако е внимателен.

Освен това тази по-голяма независимост означаваше, че ще успее да уреди нещо с Алис. Той може да се премести във Вашингтон. Дори могат да си намерят някое местенце заедно, може би…

Не, нелепо е дори да го обмисля. Аз съм фотожурналист, напомни той на себе си.

Хвърли визитката във вече препълненото кошче и си наложи да се отдалечи от него. Ще трябва да намери нещо друго.

След пет минути се върна и се опита да я изрови от боклука.

До сега вероятно вече си бяха намерили друг човек или пък търсеха някой по-опитен. А дори и по някаква случайност мястото да е все още незаето, той не се ангажира с нищо.

Само телефонен разговор, все пак…