Кейт Холмс
Пясъчни замъци (18)

18

Джеръд почти извика на глас от облекчение, когато видя колата на Алис на обичайното й място. През последните три часа бе минавал оттук пет пъти, но не бе оставил съобщение на телефонния секретар. Не искаше да говори с машина. Искаше да говори с нея.

Изпод гумите му се разхвърчаха камъчета, когато спря на мястото за паркиране. Докато се качваше по стълбите — дори слоновете биха го направили по-тихо, но въобще не го беше грижа — той мислеше единствено за Алис.

За негова изненада никой не отговори на звъненето му на енергичното тропане. Погледна озадачено заключената врата, след това обиколи към предната тераса. На плажа е. Там трябва да е.

Дори и да беше, не можа да я види. Огледа брега и в двете посоки, закривайки очите си от слънцето. Никъде не се виждаше. Не беше на плажа, освен ако не бе отишла доста по-далеч от обикновено.

Къде, по дяволите, беше Алис?

Отново потропа. Като не получи отговор, той отвори мрежата и, поставяйки ръце около очите, надникна през стъклото на вратата. Стори му се, че видя някакво бързо движение, нещо като сянка, която да изчезва, но вероятно това бе само измама на светлината.

Не си беше у дома, макар и колата й да е отпред. Но проклет да е, ако си тръгне! Алис ще се появи рано или късно и той възнамеряваше да е тук, когато пристигне.

Ключът, който му бе дала, се плъзна леко в ключалката. Едва бе направил и три крачки в стаята, когато тя внезапно изскочи от кухнята.

— Какво си мислиш, че правиш? — изсъска яростно Алис, очите й блестяха. — Само защото ти дадох ключ за спешни случаи не означава, че имаш правото да влизаш тук по всяко време.

Джеръд спря изумен от неочакваната атака.

— Аз почуках, но…

— А аз не отворих, което трябва да ти е показало, че не искам да говоря с теб. Не видя ли колата ми?

— Да, но…

— Тръгвай си. Веднага!

Това го изкара от изуменото му объркване. Нямаше нищо против една добра кавга, но мразеше да го атакуват за нещо, което дори не знаеше, че е извършил.

— Така и ще направя — сопна се той. — Защо не ми отвори, когато почуках? Само трябваше да погледнеш през прозореца и да видиш, че съм аз. За какво става дума, все пак?

— Ти ме излъга!

Челюстта му увисна. Отново.

— Така ли? Искам да кажа, че не съм! Никога не съм те лъгал.

— Не си ли? Бях във фотото преди час. Чух коментарите на продавача относно снимките ти. Моите снимки, които ти направи.

— Какво? — Джеръд се опита да си спомни какво бе казал. — Аз само купих някои неща. Какво лошо има в това?

— Лъжец! Копирал си и някои снимки. Помниш ли? Хубави гърди, Джер.

При тези думи устните й се присвиха, сякаш току-що бе отхапала голямо парче от много кисел лимон.

На Джеръд му просветна.

— Хей, извинявай за Майк — изрече виновно. — Понякога е малко груб, но не е имал нищо лошо предвид. Не е знаел, че си там. А това наистина са едни чудесни снимки. Всеки мъж…

Сякаш бе запалил купчина динамит.

— Всеки мъж? Всеки мъж? Каза, че ти единствен ще гледаш снимките!

Алис беше толкова вбесена, че заекваше. Приближи се една крачка и с вдървен пръст го прободе в гърдите.

— Ти ме излъга!

Джеръд се отдръпна назад. Нямаше друг избор. Ако се приближеше още малко, щеше да стъпи на пръстите му, а в сегашното й настроение вероятно не би имала нищо против.

— Каза, че сам ще копираш снимките! — Пак го прободе, този път по-силно. — Не ми каза нищо за мъжете от фотото, които чудесно се забавляват като си предават снимките и ми се хилят похотливо, като че ли съм…

— Не биха направили подобно нещо!

— Не така ми звучеше на мен! Но не в това е въпросът.

Той се отдръпна още една крачка заради този твърд, обвинителен пръст. Още една стъпка и ще е извън вратата.

— Въпросът е — продължи тя безмилостно, — че ти ми обеща никой да не вижда снимките. Никога. Никой!

— Черно-белите! — започна да протестира той. — Нямам подходящо оборудване да проявявам сам цветни.

— Това не ми го каза!

— Но това имах предвид! Освен всичко друго — добави той, ставаше все по-ядосан — беше само един филм. Объркал се е с някои други.

Очите й се присвиха.

— Изщрака много повече цветни снимки, не само един филм. Какво направи с останалите?

Той отвори уста, после отново я затвори. Стив бе проявил всички цветни филми. Просто не му беше хрумнало, че тя би приела един професионален работник във фото за натрапник. Просто лош късмет, че е влязла в магазина по това време.

— А ти какво правеше в Камерен все пак? — попита той. Ако трябваше да се чувства виновен за нещо толкова глупаво, искаше да знае защо.

Въпросът бързо обагри бузите й в червено. Тя вдигна предизвикателно глава.

— Смятах да ти купя подарък. Преди да открия, че не си спазваш обещанията.

— Аз само… — Той прекъсна изречението си, преди да изрече нещо, за което да съжалява наистина. За какво спореха, все пак? Със сигурност не беше за някаква си тъпа лента.

Пое си с усилие въздух, после бавно го изпусна, опитвайки се да се овладее.

— Не съм те излъгал — произнесе твърдо. — Поне не съзнателно.

Погледът, който му хвърли, бе изпълнен с мълчаливо презрение.

— Виж — продължи той, като опита нов подход, — аз съм професионален фотограф. Използвам професионалисти да проявяват повечето от филмите ми. Всички цветни. Повечето от черно-белите дори, точно както ти използваш професионалисти да отливат бронзовите ти скулптури.

Тук уцели. Видя как тя потрепери от удара.

— Стив не е човек, който ще се разприказва. Пък и за какво да приказва? Просто няколко снимки на красива жена.

Зачервените бузи на Алис станаха алени.

Джеръд използва преднината си.

— Той вероятно е проявил хиляди снимки на красиви жени. Стотици хиляди!

Хоп! Напълно сбърка с това. Огънят в очите й беше така разпален, че можеше да опърли плътта му.

Джеръд бързо опита друго.

— Освен това дори наистина да харесва снимките ти, а защо не, няма да хукне наоколо и да го разправя.

— Ха! Чух добрия ти приятел Майк, помниш ли? Не ми приличаше на човек, който си държи устата затворена!

Не можа да отговори нищо на това.

За миг си помисли, че Алис ще го зашлеви, но вместо това тя прехапа долната си устна и се обърна рязко. Той забеляза неочаквания блясък на сълзи в очите й. Сърцето му се сви. Оправяше се в битките, но със сълзите, особено сълзите на Алис…

Преди тя да се отдръпне, той постави нежно ръце на раменете й, за да я спре. Мускулите й бяха напрегнати като здраво опънати жици. Тя вдигна глава, предизвикателно високо, но развали впечатлението, което искаше да създаде, като подсмръкна лекичко.

— Какво те безпокои в действителност? — тихо попита той, като се наведе по-близо и внимателно започна да масажира напрегнатите й мускули. — Нито Стив, нито пък моите грешки са истинския проблем, нали?

— Няма значение. — Гласът й беше напрегнат и строг също като раменете й. Опита се да се отдръпне, но той я придърпа обратно към себе си.

— О, не, недей. Първо ми дължиш обяснение.

Този път Алис не се опита да се освободи. Просто го удари с лакът в корема. Силно.

— Оох!

— Не ти дължа нищо! — Като отмъстителната фурия тя премина покрай него и широко отвори вратата — Тръгвай си! Веднага!

Искаше да си отиде, яростно увери тя себе си, искаше той да напусне къщата и живота й.

Джеръд беше прав, каза си Алис. Не беше само заради онзи простак от фотото или заради лъжите му — а те си бяха лъжи, независимо от думите му. Но тя в никакъв случай нямаше да му обяснява. И тя самата не разбираше всичко.

Едно нещо разбираше, все пак: беше глупаво да свали бронята си, така че той да може да се промъкне в сърцето й.

Джуди я беше предупредила. Да се позабавлява с някой летен флирт е едно нещо. Да загуби сърцето си — съвсем друго.

Най-сигурният начин да бъде наранена е да се заинтересува прекалено много от някого, да иска прекалено много, да обича прекалено много. Това я правеше уязвима, така че и най-лекото рязване можеше да стигне до кост. Преди много време майка й и беше дала този урок. Животът просто го бе затвърдил. Сега грешката й се състоеше в това, че не го помнеше.

Тя посрещна предизвикателно обезпокоения, ядосан поглед на Джеръд и избъбра ядно:

— Тръгваш ли?

Лицето му се скова и той отговори:

— Да, но само защото сега съм толкова ядосан, че не мога да мисля.

Тя затръшна вратата след него, не помръдваше, просто си стоеше с гръб до стената, слушаше стъпките му, рева на двигателя при запалването на джипа, свистенето на гумите при потеглянето.

Когато нямаше вече какво да слуша, освен настъпилата тишина, тя бавно се плъзна надолу по стената, докато се превърна в малка топка, свита в ъгъла. Отпусна глава върху коленете си, обви краката си с ръце и остави насъбралите се вътре в нея сълзи да се излеят в унищожителен потоп.

 

 

Джеръд не беше сигурен как бе стигнал до вкъщи. Тъй като по бронята на джипа нямаше следи от удар или кръв, предположи, че не е оставил трупове след себе си, но не можеше да си спомни нищо друго, освен яростта, изумлението си и вида на Алис, която стои на прага и му казва да напусне.

В едно нещо беше сигурен, това не беше заради някаква си фотолента или някоя глупава мъжка шега. Нещо друго се бе случило, че да е така разстроена. Случаят във фотото беше спусъкът, а пищовът, какъвто и да бе той, беше зареден и готов за изстрел много преди тя да влезе през вратата.

Но какво ли бе това? Джеръд обикаляше работния си кабинет, а мислите му се тълпяха.

Не можеше да е сърдита заради двуседмичното му отсъствие. Щеше да разбере по някакъв начин, ако бе така. Бяха си говорили доста често по телефона, за да пропусне предупредителните сигнали.

Друг мъж? Дали това не е нелепо извинение, за да скъса с него?

Не, със сигурност не е. Цялата идея беше абсурдна. Алис не би го направила, дори да беше намерила някой друг.

Джеръд изнамери още дузина обяснения, всяко от тях по-фантастично и невероятно от предишните, после ги отхвърли едно по едно.

Колкото по-дълго мислеше, толкова повече се ядосваше. Познаваха се повече от два месеца и почти от самото начало спяха заедно. Тя със сигурност го познаваше достатъчно добре и би трябвало да знае, че той никога няма да я нарани съзнателно, че може да му вярва, независимо от всичко.

Сигурно беше нещо от миналото й, някакъв страх от обвързване или отдаване. Алис почти никога не говореше за детството си и още по-малко за майка си, но той се бе вслушвал не само в думите й, а и в нейното мълчание.

Алис Винсънт носеше такива дълбоки рани на душата си, каквито той имаше по тялото си, и дори още по-зловредни. Тя бе израсла, заобиколена от всички предимства, които парите и семейното положение можеха да осигурят. Той бе израснал с всички онези неща, които имаха значение — любов, смях и убедеността, че принадлежи някому.

Той никога не бе имал съмнения кое е по-важно, кое е с по-голямо значение. Ако трябваше да избира, всеки път би избирал отново любовта и увереността, че принадлежи на някого.

Като че ли привлечен от невидима сила, Джеръд отиде до масата, където бе оставил снимките на Алис. Прелисти ги една по една, разгледа ги, търсеше жената, която познаваше, жената, с която възнамеряваше да прекара остатъка от живота си.

Някои снимки бяха по-добри от други, разбира се. Някои бяха произведения на изкуството, други просто приемливи, но всички я показваха в истинската й светлина — стеснителна, страстна, емоционална, с огромна способност за живот и обич, които невинаги можеше да скрие, независимо колко упорито се опитваше.

Започна да избутва всички хартии в единия край на масата, за да ги разстеле, после промени намерението си и отиде да потърси кутията с кабърчета. Не си даде труд дори да махне всичките стари листи от таблото, просто забождаше снимките отгоре. Когато свърши мястото на таблото, продължи да закачва снимките по стената, една след друга.

 

 

На Алис й бяха необходими шест дни да се престраши, за да отиде при Джеръд и да се извини.

Беше свършила с Ловеца и го бе оставила в ъгъла, тъй като не можеше да издържи да го гледа. Оставаше й само скулптурата на Стремлението. Дори не се опитваше да работи по нея. Нямаше желание. Освен това нямаше смисъл да се опитва да работи върху нещо, което не можеше да види, да разбере.

Без работата, обаче, на която да се уповава, тя бе изгубена, останала без кормило и компас. Изкара цял ден в пазаруване и накрая се прибра вкъщи с една книга с меки корици, но бързо я забрави.

Опита се да изчисти къщата, но установи как се разсейва. Когато се спъна в кофата, оставена в средата на кухнята, и разля сапунената вода по току-що изчистения под, Алис заряза всичко и остави праха и мръсотията да се трупат, без да им обръща внимание.

Не й провървя и да се прави на турист. Посети Кити Хок, прилежно разгледа всички изложби и всичките им експонати. Час по-късно не си спомняше нищо. Плажовете й се струваха горещи, претъпкани, безкрайни, а на пътуването с корабче, което спонтанно реши да предприеме, я хвана морска болест.

Алис избягваше Джуди, измисляше скалъпени извинения защо не може да се срещне с нея и се преструваше, че не е у дома, когато приятелката й идваше. Вероятно така се чувстват престъпниците, казваше си тя, спотайвайки се някъде в кухнята, където Джуди не можеше да я види, докато звънеше на вратата, отново и отново.

Най-накрая, когато не можеше да изкара още един ден, подобен на последните шест, Алис грабна ключовете и подкара колата към къщата на Джеръд.

Тази сутрин нито си бе взела душ, нито се бе сресвала. Облякла бе любимата си риза и широка пола. Знаеше, че в ъгълчетата на очите й се забелязват ситните бръчици на изтощението и че под тях кожата е опъната от недоспиването, но въобще не я бе грижа. Трябваше да се изправи пред него сега, днес, преди нищожното количество кураж да й изневери съвсем.

Не би й било трудно, ако само трябваше да се извини, независимо колко непростимо бе поведението й или колко се бе разсърдил той, но да скъса връзката си с него — ако предположим, че бе останала такава — беше наистина съкрушително.

Само мисълта да не го види никога повече караше гърлото й да се свива и сълзи да се появяват в очите й, но тя знаеше, че така е по-добре и за двамата. Джеръд заслужаваше повече, а тя…

Алис прогони мисълта от главата си, за да не се разплаче отново. Тъкмо щеше да завие обратно и да се върне у дома, когато видя джипа му. Може би трябваше да се обади, все пак. Или да му напише писмо, въпреки че писането на писма не беше най-силната й страна.

Но това би било страхливо и жестоко, а дори и тя да притежаваше наистина тези качества, не й се щеше той да я запомня по този начин — ако предположим, че я запомни, след като тя се отнесе така с него.

Със свит стомах се застави да излезе от колата и да изкачи стълбите.

Вратата беше отворена, но контрастът между слънчевата светлина навън и сумракът вътре беше толкова голям, че не можеше да види нищо. При натискането на старомодния звънец усети пръстите си леденостудени и непохватни. Чу как глухо отеква ръждясалата камбанка.

Единствено това. Никакъв друг звук не идваше от вътре.

С облекчение, подобно на осъден престъпник, избегнал примката, Алис тръгна надолу по стълбите. Беше опитала. Беше направила добросъвестен опит да му го каже лично. Няма вина, че го няма. Дори ще спомене това в писмото си.

Стигна до средата на стълбите, когато внезапно спря засрамена. Страхливка! Измамничка! Едно несмело позвъняване нямаше да я оправдае. Джеръд бе някъде наоколо. Джипът му бе тук, вратата бе отворена, значи не беше отишъл много далеч. Най-малкото, можеше да го изчака да се върне.

С натежали крака направи усилие да се върне. Може да седна на терасата и да наблюдавам минаващите хора, каза си Алис. Да наблюдаваш хората винаги е добро занимание, което разсейва неканените мисли.

Обиколи къщата и неочаквано спря, разтърсена от вида на шезлонга, където се бяха любили в мрака преди толкова много седмици.

Не, не на терасата.

Като се опитваше да си поеме въздух, тя се върна обратно. Ще седне на стълбите. Там няма да има проблеми — той никога не я е любил, никога не се е опитвал да я целува на това място.

Утринното слънце беше горещо, а старите дървени стълби — твърди и неудобни. След няколко минути започна да се поти и да се върти, опитвайки се да намери най-удобното положение, но все не успяваше, дори и да имаше такова.

Раздразнена, тя се изправи. Може би ще си тръгне все пак.

Погледна летящата врата и отворената дървена врата зад нея. Може пък да почака вътре, за да избегне слънцето.

Вътре се почувства по-зле. Леглото му беше там, чаршафите бяха смачкани след безсънна нощ, горният чаршаф се спускаше встрани, така че единият ъгъл се стелеше по пода и й напомняше миналите дни.

Обхвана я възбуда, толкова силна възбуда и копнеж, че краката й се подкосиха. Дори не трябваше да си затваря очите, за да си спомня нощите, прекарани с него; дългите, лениви следобеди, през които бяха правили любов върху същите тези смачкани чаршафи; телата им, овлажнели от пот и желание, докато лятната горещина ги обгръщаше като одеяло.

Алис си пое дълбоко въздух, опитваше се да се овладее. Всичко ли щеше да й напомня за Джеръд и за това, което бяха преживели заедно? Какво отхвърляше тя?

Водата от кухненското кранче не беше студена, но все пак реши да напръска лицето си. Помогна й малко. Джеръд сякаш нямаше кърпа, така че й се наложи да изтрие лице с края на размъкнатата си мъжка риза.

Ще го почакам в кухнята, каза си тя. Никога не бяха правили нищо тук, освен кафе от време на време. Никакви спомени нямаше да я безпокоят.

Нямаше какво да прави, нямаше нищо интересно за гледане. Неспокойна и все по-напрегната, Алис тръгна към кабинета на Джеръд. Може да си вземе няколко фотографски списания, за да се развлича, докато чака.

Едва бе направила три крачки в стаята, когато внезапно спря изумена. По целите стени бяха окачени нейни снимки.

Те покриваха стената от нивото на кръста й до около шест фута нагоре и бяха закачени една до друга, така че заемаха и четирите стени. Само прозорецът и вратата към тъмната стаичка правеха изключение.

Снимки имаше дори и върху таблото му. Е, беше оставил на мястото им снимките в рамка на Крайбрежието. Те почти се губеха сред стотиците нейни образи.

Със зяпнала уста и широко отворени очи Алис направи още няколко крачки, после спря и бавно се завъртя на пета, като се опитваше да възприеме всичко това. Дузини черно-бели Алиси я гледаха.

Едва поемайки си дъх, тя се приближи така, че да разгледа фотографските Алиси, без те да я затрупват.

Ето тук объркана се навеждаше над един лист за рисуване. Там се бе навела над скицника си, забравила за всичко друго, освен как рисунката й придобива очертания пред нея. На трета хапеше долната си устна, докато изучаваше грубата глинена скулптура, която стоеше предизвикателно пред нея и сякаш я подканваше да открие тайните й, скрити зад повърхностния слой.

Алис леко прокара пръст по снимката. Тя беше хладна и хлъзгава, цялата гладка, но когато вдигна ръката си, момичето можеше да се закълне, че хартията приема форма, структура и дълбочина, че моментът, който Джеръд бе уловил с фотоапарата си, е все още там в цялата си жива многообразност. Че тя все още беше там.

Или е съвсем друг човек? Май тази горда, напориста, красива жена не е Алис…

Все пак, тя се обличаше в развлечени, широки дрехи и не се грижеше да си прави прическа. Беше прекалено висока, прекалено голяма и непохватна, прекалено неуверена и стеснителна, нямаше светски обноски, не можеше да е жената, която Джеръд бе уловил тук.

Една по една, Алис разгледа редиците фотографии.

Трудно й бе да даде оценка. Погледът й на художник казваше, че са добри. Много, много добри. Няколко бяха дори великолепни, истински шедьоври на фотографското изкуство.

Но дори когато художникът у нея се радваше, жената тръпнеше, разкъсвана от различията между човека, който чувстваше, че е, и силното, страстно, загадъчно създание, разкриващо се пред нея в стотици пози, хиляди нюанси на светлина и сянка.

Колкото повече гледаше снимките, толкова повече се объркваше. Това със сигурност не беше една тромава и непохватна Алис Винсънт.

И все пак — лицето бе същото лице, което я гледаше сутрин от огледалото, дрехите бяха същите дрехи, които тя имаше. Скулптурата, която бавно, кадър след кадър, придобиваше по-ясни очертания, без съмнение беше нейният Ловец.

Алис се задъха. Сякаш гърдите й бяха притиснати, сякаш някой беше заварил железни обръчи около сърцето и дробовете й. Гърбът й раменете я боляха от напрежението, дори когато мускулите й тръпнеха от пламенната надежда, на която не искаше да се отдава.

И все пак, с всяка нова снимка, всяко парченце от мозайката на Джеръд, я обземаше едно стряскащо убеждение — това създание, тази жена, която той бе уловил в моменти и обикновени, и изключителни, тази жена беше обичана.

Признанието спря дъха й.

— Какво правиш тук? — Познатият глас преряза замаяното й учудване като с нож.

Алис се обърна бързо и видя Джеръд да стои на прага и да я наблюдава. Беше поставил юмруци на бедрата си, а любимите черти бяха яростно намръщени.

— Джеръд! Аз… аз…

Думите не искаха да излязат от гърлото й. Тя преглътна, опита да се овладее и усети как светът се плъзва под краката й и я оставя да виси над бездна.

Бръчките му станаха по-дълбоки, докато погледът му я обхождаше, набитото му око на фотограф улавяше всеки жалък детайл, всяка бръчка на умора, всеки кичур разбъркана, разпиляна коса.

— Изглеждаш ужасно — изрече глухо той, като прекоси стаята, все още смръщен. — Всъщност изглеждаш като че ли не си спала дни наред.

— Наистина не съм… — Алис си призна, преди да се усети.

— Не си спала?

— Не — тихо, едва чуто произнесе тя единствената дума.

Той беше толкова близо до нея, че тя трябваше да наклони глава назад, за да срещне погледа му. Сърцето й започна да бие толкова силно в гърдите, че вече беше сигурна — той го чува.

Само видът му ограбваше разума й.

За нейно изумление бръчката му изчезна и на лицето му бавно се появи усмивка, която накара разтуптяното й сърце да пропусне един-два удара.

— Добре.

— Добре? — неразбиращо повтори момичето.

Той кимна, очевидно доволен.

— Много добре. Не бих искал да съм единственият, който не е мигнал през последните няколко дни.

Джеръд протегна ръка и лекичко постави един разпилян кичур коса зад ухото й. Върховете на пръстите му докоснаха бузата й и разгориха огън у нея.

— Е — той се наведе по-близо, — какво те доведе тук, госпожице Винсънт?

Гласът му я галеше, тих и провокиращ, и безкрайно обезпокоителен за сетивата й.

Какво я беше довело тук? Алис се опита да си спомни.

— Аз… аз мисля, че е добре да не се виждаме повече. — Тя изрече бързешком последните думи, за да не заседнат в гърлото й.

Той се наведе още по-близо, толкова близо, че тя можеше да се удави в тези сини, сини очи.

— Така ли мислиш? — Имаше нотка на смях в тихия въпрос.

Алис кимна с глава — нагоре, надолу — подобно на кукла на конци, която не може да мисли самостоятелно:

— Да.

— А аз не — произнесе той толкова тихо, че тя едва го чу.

И после я целуна. Просто се наведе напред и арогантно си поиска целувка.

С лек вик на капитулация тя се отвори за него. Не можеше да направи нищо друго. Ръката й сама се вдигна и се притисна към бузата му, плъзна се нагоре, така че пръстите й се заровиха в косата му.

Той изстена и я привлече енергично към себе си, целувките му ставаха по-дълбоки, искаше нови и нови. Предлагаше… всичко.

— Обичам те, Алис — измърмори той. — Винаги ще те обичам, независимо от всичко. Знаеш го, нали?

Тя се задъха:

— Зная ли го?

Погледът му я обгръщаше, предизвикваше я да го отрече, ако смее.

— Знаеш го. Също както и ти ме обичаш.

— Да — каза тя учудена, гласът й беше тих, като за молитва. — Обичам те!

Подобно на камък, запратен към прозорец, тези две простички думи разбиха обръчите около сърцето й на хиляди парченца и я освободиха.

Тя се засмя, но смехът й премина в ридание:

— Да. О, да, обичам те, Джеръд Прескът! Но не мислех… Не смеех да вярвам…

— В какво? — Той внимателно й подсказа. — Че е възможно да те обичам? Е, грешала си. За много неща.

— Съжалявам, толкова съжалявам… — Сълзите я задавиха. — Не исках да кажа онези неща. Не биваше…

— Шшт — възпря я той и постави пръст на устните й. — Не сега. Не искам обяснения сега.

— Но аз ти дължа…

При тези думи Джеръд се усмихна.

— Така е. И аз имам намерение да измъкна истината от теб някой ден. Цялата истина. Но не сега.

Докато нежно махаше един паднал на лицето й кичур коса, погледът му се смекчи, разбираше я много добре.

— Сега няма значение — додаде тихо той.

— Не — съгласи се тя, почти не можеше да си поеме дъх, почти не се осмеляваше да се надява. — Не, сега наистина няма значение.

 

 

По-късно — доста по-късно, когато лежаха прегърнати на смачканите чаршафи, голите им тела влажни, но напълно удовлетворени — той й каза за решението си да напусне вестника.

— Но какво ще правиш? — стресна се тя, като се подпря на лакът. Беше изненадана.

Той се усмихна, ръката му лениво се плъзна по гърдите й и после надолу, като остана да лежи собственически върху извивката на бедрото й.

— Не зная — отговори. — Не съм сигурен. Но има хиляди неща, които съм искал да направя и никога не съм опитвал.

— Да се ожениш, например — подразни го тя и показа лявата си ръка. Диамантът на пръстена на средния й пръст блещукаше, искреше на светлината.

— Да се оженя например. — Той й се усмихна като човек, който току-що бе завладял света. — А ти? Какво планираш?

Алис тихичко се засмя:

— Освен да се омъжа?

Той кимна.

Мекият звук от допира на косата му до възглавницата предизвика гореща вълна у нея. Тя свали ръката си и я постави на гърдите му, наслаждавайки се на приятната му топлина, която все още извираше от цялото това чудо.

— Ловеца е готов — каза накрая.

— И, разбира се, е великолепен — подразни я той. — Също като модела му.

— Точно така.

Джеръд плъзна ръка надолу към талията й, като я измъчваше с небрежната интимност, после продължи:

— Значи ти остава скулптурата на Стремлението, нали?

Алис неволно се стегна.

— Да.

Това беше последното нещо, за което искаше да мисли точно сега.

Джеръд смръщи вежди и попита:

— Алис? Какво има?

— Нищо. — Тя го погледна, после отклони погледа си встрани. Той май нямаше да я остави да се измъкне. — Просто… Не зная какво да правя с нея. Мислих, мислих, но… — Момичето сви рамене. — Нищо. Изглежда просто нямам усет за тази.

Известно време Джеръд просто си лежеше, загледан в нея, замислен, с присвити очи. После внезапно я избута и седна в леглото.

— Хайде, облечи това — нареди й той, като изрови ризата й от купчината хвърлени на пода дрехи.

— Какво?

— Просто прави, каквото ти казвам — подкани я той, като грабна дънките си.

Джеръд не даде възможност да облече нищо друго, дори не я изчака да закопчае всичките си копчета, а я хвана за ръка и я заведе в кабинета си.

— Ето твоето Стремление — каза той, като направи кръг с ръка, за да покаже снимките, забодени на стените.

— Моето Стремление? — Алис се загледа в Джеръд, не в снимките.

— Точно така! — Той я хвана за раменете и решително я завъртя, така че да е с лице към далечната стена и снимките, разположени от единия до другия ъгъл. — Ти каза, че тя е сърцето и душата на цялата композиция, нали?

— Да. — Алис провлече думата, като се опитваше да го разбере. Беше й трудно да мисли, докато гледаше стотици свои изображения.

Не й помагаше и това, че той стоеше толкова близо зад нея, и това, че под ризата беше гола.

— Ами, ето я.

— Но… това съм аз.

— Точно така! — Той плъзна ръце около нея, преплете ги отпред, като че ли се страхуваше, че тя може да избяга. — Това си ти. И това е твоето Стремление.

И тогава тя видя. Не много ясно, не за дълго, но видението, което търсеше, беше там, скрито някъде във всички онези снимки.

Чувството беше подобно на онова, което изпитваше, когато гледаше рисунка с триизмерен образ, скрит в нея. В началото не можеше да види образа, но ако се взира, взира, ако погледне от правилния ъгъл, той неочаквано изникваше от фона, толкова ясен и ярък, че тя си мислеше как може да го докосне. Колкото повече гледаше, толкова по-лесно ставаше да го открие, докато накрая трябваше само да хвърли поглед на рисунката и да го види.

— Твоето Стремление винаги е било вътре в теб — каза Джеръд, като я придърпа нежно отново към себе си. — Винаги.

Винаги.

Алис затвори очи и се облегна на него, знаеше, че той ще е там. Винаги.

— Ако не ми вярваш — прошепна Джеръд в ухото й, — ще ти помогна да го откриеш.

Очите й се отвориха широко и, само за миг, тя отново видя своята скулптура на Стремлението. Каква би могла да бъде.

Образът изчезна така бързо, както се бе появил, но Алис нямаше нищо против. Ще го намери отново, Джеръд щеше да й помогне, да я придърпа обратно, когато тя тръгнеше по странична пътека.

Ръцете му все още я обгръщаха, Алис се обърна, за да бъде с лице към него и попита:

— Обещаваш ли?

— Обещавам — промълви Джеръд.

След това той нежно я придърпа към себе си и запечата обещанието си с целувка.