Кейт Холмс
Пясъчни замъци (5)

5

Някой бутна една голяма чаша под носа й. Алис подскочи и изпусна молива си.

— Какво е това?

— Кафе, каквото пият цивилизованите хора.

Джеръд разлюля ароматичното питие под носа й. Пак беше облечен с дънките и старата, ленена риза, а тя за нищо на света не можеше да си спомни кога е излязъл от стаята.

Погледна го гневно.

— Нямам нужда от кафе. Работя.

— Забелязах. — Преди тя да успее да възрази, той решително взе скицника от ръцете и й даде чашата. — Работиш повече от два часа, а последните тридесет минути забрави дори за моето съществуване.

— Аз… — Протестът й замря неизречен. Прав е. Съсредоточена в преработването на някои скици, очертаването на образа, тя наистина забрави, че той е при нея.

Джеръд се захили:

— Много мъдро. Никога недей да спориш с някой, за който знаеш, че е прав.

Алис се усмихна глуповато.

— Извинявай… Това, което правя, така ме поглъща, че забравям всичко друго… — Тя предпазливо отпи малка глътка от кафето си. — Ммм. Хубаво е. Благодаря.

— Винаги ли се задълбочаваш толкова много в работата си? — попита Джеръд, като седна на страничната облегалка на стария, отрупан стол.

— Обикновено. Ако нещата потръгнат добре.

— Сякаш днес вървяха добре. — Изглеждаше доста самодоволен, докато изричаше думите.

Тя се засмя:

— Да. Не си спомням кога си излязъл да се преоблечеш, а ето те тук, с панталон и риза, отново почтен гражданин.

— Така се чувствам доста по-удобно.

— Но не беше толкова лошо, колкото очакваше.

Джеръд си помисли за нея, как се бе навела над работата си, и за собственото си силно желание да я фотографира.

— Не — кимна той, — не беше толкова лошо, колкото очаквах.

Наблюдаваше я как се плъзва от високия си стол и се протяга, подобно на котка, за да отпусне схванатите си мускули. Тя постави ръце на кръста си и се изви назад, а после бавно и грациозно, от ляво надясно и обратно.

Споменът за това как бе прокарал ръка по гърба й и бе усетил с дланта си нежната, мека кожа, го накара да обвие здраво пръсти около чашата, която държеше. Почти усети как мускулите й се движат под пръстите му.

Дори и само споменът бе опасен, но кожата му настръхваше при мисълта да я докосне, да я усети как се движи под ръцете му.

Искаше да погледне какво е нарисувала, но не беше напълно сигурен, че иска да види себе си на тези скици, да види себе си така, както тя го виждаше.

— Дотук доволна ли си? — попита той след малко.

Дали е доволна? Алис се изправи, после погледна надолу към скицника, като си мислеше за десетките рисунки, които съдържаше, как никоя от тях не бе цялостна. Ръка, крак, бързо пресъздаване на линията на раменете или извивката на тялото при движение.

Кимна бавно.

— Да, доволна съм. — Но някак си думите звучаха сякаш неточно. — Това е началото, все пак.

— Толкова ли е трудно да се намери? Началото, имам пред вид…

Алис внимателно обмисли отговора си.

Колебанието й не се дължеше на стеснителност, осъзна Джеръд неочаквано. Това бе искреност, необходимостта да бъде напълно честна относно работата си. Можеше да опита да скрие мислите си, да прикрие чувствата си, но не можеше да лъже за изкуството си.

— Да — каза накрая. — Понякога е много трудно да се намери. Понякога е невъзможно. Изоставяла съм проекти, защото не мога да открия откъде да започна. А понякога намирам, но не е това, което съм очаквала.

Една усмивка изви ъгълчетата на устните й, озари чертите й.

— Не очаквах да те открия, но ти стоеше там, точно този, когото търсех.

Джеръд не можа да се сдържи и се засмя. Не успя да подтисне и неочакваната гореща вълна, която премина през него.

— Аз ли?

Дори и той чу тъмното, изкусително предположение в тези две думи. То го сепна толкова много, колкото шокира нея.

— Нямах това предвид! — Очите й се разшириха.

Той смутен присви рамене. Винаги бе мислил, че е по-хладнокръвен, особено с толкова желана жена, както Алис Винсънт, но все пак въпреки всичко жаждата се бе промъкнала в гласа му.

— Зная, че е така — избъбра той, като се опита да звучи небрежно. — Не трябваше да те дразня. Да хвърлим вината върху факта, че бях средното измежду седемте деца в семейството. Закачките бяха единственото ми средство на защита.

— Седем деца?

Той кимна:

— Три момичета, четири момчета. Понякога у дома ставаше доста бурно.

— Звучи… чудесно.

Джеръд си помисли, че долавя нотка на копнеж в гласа й. Почака, но тя не предложи никаква информация за собственото си семейство.

— А ти? — попита той, нямаше да я остави да разбере, че е проучил миналото й.

Алис си помисли за кънтящата къща, в която бе израсла, за постоянното перчене на майка й с любовници и съпрузи, всеки от тях така лесно отхвърлян, както и предишния, за самотата и за избавлението, което бе намерила в изкуството си.

— Нямам братя и сестри, макар наистина да исках да имам — призна тя. — Понякога рисувах карини на деца, които срещах на улицата, и се преструвах, че са мои братя или сестри, но всъщност бяхме само аз, майка ми и нейните… съпрузи.

Веднага щом изрече тези думи и съжали. За какво мислеше? На никого до сега не бе разказвала за въображаемото си семейство. Звучеше уязвима, самотна и патетична. Последното нещо, което търсеше от Джеръд Прескът, беше съжаление.

— Но едва ли ще искаш да слушаш за това — добави бързо, смутена.

Наведе се да вземе захвърления скицник, разпилените рисунки, които бе откъснала и хвърлила настрана в устрема си да хване следващата поза на хартия. Струпа всичко отгоре върху купчината на работната маса, бъркотията се разрасна.

Проявявайки внезапно усърдие, тя започна да рови сред листите в друга купчина, като се преструваше, че търси нещо — каквото и да е, само да не трябва да се обръща и да го поглежда в очите.

Чувстваше се в по-голяма безопасност, когато ги разделяше половината стая.

Видя един формуляр в друг куп и намери чудесното извинение да увеличи емоционалното разстояние между тях, да даде ясно да се разбере, че отношенията им са чисто професионални.

— Тук имам един формуляр за отказване от права на моделите — издърпа един лист от купа. — Имаш ли нещо против да го подпишеш, така всичко ще е ясно в нашите взимоотношения.

Джеръд отиде и застана до нея. Много близо.

— А какви са нашите взимоотношения? — попита мъжът, тихият му глас беше като милувка и по гърба й преминаха тръпки.

Той искаше да я докосне, да я увери, че няма да я нарани, че не е необходимо да издига бариери между двамата.

Вместо това просто си стоеше там, толкова близо, че можеше да усети едва доловимото ухание на билки от косата й и по-неустоимия, с дъх на мускус, парфюм на кожата. Едва се сдържаше да не я придърпа към себе си и да я целува, докато и двамата се замаят така, че да не могат да стоят повече на краката си.

Алис продължаваше да се взира в ръцете си и в листа, който държеше. Не й се щеше да е толкова близо до него, но и не можеше да се отдръпне. Стисна по-здраво формуляра.

— Отношенията ни са много прости — смънка тя, като гледаше все така надолу. — Аз съм скулптор. Ти си модел за скулптурата, върху която работя.

— Това ли е всичко?

Можеше да се закълне, че усеща гласа му в нервните си окончания. Кимна, не знаеше дали може да се довери на гласа си. Нещо в гърдите я стягаше, сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.

Той се наведе по-близо и попита още по-тихо:

— Не можем ли да бъдем приятели?

Приятели? Алис се опита си представи какво е да си приятел с някой мъж като него.

Езикът й бързо навлажни внезапно пресъхналите устни. Как може да бъде приятел с някой, който й отнема цялата способност да говори само като стои близо до нея? Приятел на мъж, който я караше да се чувства така смутена, толкова… неудобно? Неудобно ли беше думата, която търсеше?

— Виж какво — каза той, — ще подпиша формуляра, но само ако и ти ми подпишеш един.

Тя вдигна глава. Погледите им се сблъскаха.

— На теб?

Той се усмихна.

— Помниш ли нашето споразумение? Аз ти позирам, ти ми позираш. Ако на теб ти трябва договор, значи вероятно и на мен ми трябва.

— Бях забравила. — Стягането в гърдите й беше почти болезнено.

— Няма да позираш гола — увери я той, почти дързък в своята увереност. — Няма дори да си по бански. Просто ще снимам как работиш.

Очите му станаха по-топли и потъмняха, като синьото на спокойни, дълбоки, приканващи води. Достатъчно дълбоки, че да се удави в тях. После клепачите му се спуснаха и погледът му се насочи надолу.

Преди да разбере намеренията му, той хвана свободната й ръка. За миг просто стоеше така, взираше се в нея, след това нежно я обърна с дланта нагоре, така че да я обхване. Прокара палци по двете страни на ръката й и бавно накара пръстите й да се отпуснат. Устните му се присвиха, сякаш преценяваше бъдещето й по линиите и извивките, които лежаха пред погледа му.

Тръпки като от електричество преминаха нагоре по ръката й и достигнаха до тялото, като предизвикаха появяването на малка гореща точка на възбуда дълбоко в нея. Сякаш от разстояние, тя усети как другата ръка стиска здраво и мачка формуляра, който държеше.

Все едно. Докосванията му, неочакваната напрегнатост в погледа докато изучаваше дланта й, накараха сърцето й да пропусне един удар, а после да започне да бие лудо в гърдите й.

Докосването му беше като пролетен вятър, той погали ръката й с върха на пръста си, започна от показалеца, после надолу, потапяйки се в чувствителната извивка между показалеца и средния пръст, после пак нагоре и пак надолу.

Тя неясно осъзнаваше нуждата си да диша, но й се струваше невъзможно, когато сетивата й бяха така напрегнато съсредоточени върху замайващите, разпалващи я усещания, предизвикани от неговото бавно проследяване на контурите на ръката й.

— Имаш интересни ръце — изрече тихо той и вълшебният му пръст премина през чувствителния център на дланта й. — Силни, уверени ръце, които са създали красота в света. — Той изтри едно петънце от молив с палеца си. — Ето какво искам да снимам. Тази сила.

Алис потръпваше от допира, дори когато възбудата в нея отслабна и замря.

— Искаш да снимаш ръцете ми? — попита тя, гласът й бе напрегнат, малко задъхан. — Само ръцете ми?

Той вдигна поглед, беше сепнат, сякаш думите й го бяха изтръгнали от един далечен свят. Устните му се извиха в усмивка, която пропъди среднощните сенки в очите му.

— Не само — произнесе сухо и я пусна. — Но с това ще започна.

— Предполагам, че трябва да съм благодарна, че не меката част на ухото ми те е привлякла — отговори рязко момичето, внезапно жегнато.

Усмивката му стана още по-широка.

— И то ми харесва. Особено дясното — добави закачливо, като леко го докосна с върха на пръста си.

Алис затаи дъх при пронизващата, неочаквана реакция на това бегло докосване. Кой би си помислил, че меката част на ухото може да бъде толкова еротична?

Докато тя се опитваше да се овладее, той измъкна листа от ръката й, която не се съпротиви, намери химикалка измежду разхвърляните боклуци на масата и със замах написа името си.

Докато мъжът се подписваше, Алис тайно изтри длани в полата си. Едва се удържа да не докосне дясното си ухо.

Джеръд се изправи и й подаде подписания формуляр. Беше толкова близо, че почти усещаше дъха му на кожата си. Веднага щом тя го взе, той отстъпи назад и остави пространството между тях студено и пусто.

— Утре по същото време? — попита я.

Тя си помисли да отговори не, но езикът й се бе залепил за небцето и думите не можеха да излязат.

Той очевидно прие мълчанието й, за да, защото небрежно се наведе и залепи една бърза целувка на устните й.

— До утре тогава.

Затръшването на летящата врата след него я извади от транса й. Изтича през стаята, но той вече бе стигнал средата на пътеката, която излизаше на пътя.

За миг тя просто си стоеше там и го гледаше как върви, погледът й бе така прикован към него, сякаш мрежата на вратата вече не съществуваше.

Чак след като се бе скрил зад къщата, Алис осъзна, че подръпва дясното си ухо.

 

 

— Двигателят на Беки Сю вече работи добре, тате. — Красивият, русоляв великан седна до Джеръд, после се усмихна широко на другите, насядали около масата за вечеря на семейство Прескът няколко дни по-късно. — Добре, че аз съм наоколо. Само някой с моя талант можеше да го оправи, след като Джеръд човърка из мотора.

Джеръд се засмя.

— Само някой с моя талант можеше да го върне на пристанището, след като това старо желязо се предаде, братле.

— Джеф е поръчал нов двигател, Стивън. Просто трябва да внимаваме да не включваме Беки в дълги пътувания, докато не получи новите си чаркове. — Въпреки че Бил Прескът говореше тихо, боботещият му глас се чуваше без проблем сред шума, който вдигаше жена му, докато събираше чиниите от масата.

— Бях оставила вечерята ти на топло, Стивън — каза Сюзън Прескът на път за кухнята с куп чинии, — не бях сигурна дали ще се върнеш, преди да свършим.

— Ще изям и едно голямо парче сладкиш, ако има останал след Джеръд — подвикна Стивън на майка си. Той погледна голямото парче орехов пай в чинията на брат си. — Когато си наоколо, Джер, аз трябва да се прибирам рано или не остава нищо за ядене.

— Тогава се радвай, че не вечерям всяка вечер тук — каза Джер, като се залови с ентусиазъм с пая си.

Откакто се завърна на Крайбрежието преди два месеца, той от време на време работеше за семейния бизнес с рибарски лодки, но съзнателно не се отбиваше редовно за обеди и вечери.

По-безопасно бе да сложи малка дистанция между своя живот и шумната близост на семейството си, особено след като нямаше намерение да заема цялото си време със семейния бизнес, без значение колко много желаеха това братята и баща му. Независимостта си имаше своята цена, все пак. Замразените вечери и полуготовата храна за вкъщи не можеха да се сравнят с ястията на майка му.

— Не забелязах да се безпокоиш особено за късното си прибиране снощи, Стив — подметна най-малката Прескът, Джулия, петнадесетгодишна, обожаваната и глезена сладурана на семейството. Зелените й очи блестяха въпреки усилието й да изглежда загрижена. — Кое те привлече? Храната в хана или червенокосата сервитьорка?

— Червенокоса, а? Мислех си, че все още се вижда с момичето на Смитсън. — Бил Прескът се облегна удобно назад в стола и потърка все още плоския си корем, очевидно доволен от семейството си и от живота като цяло.

— Не казвай и думичка, сестричке! — Стивън се втренчи предупредително в сестра си, очите му се присвиха закачливо заплашително. — Спомняш ли си какво направих с твоята кукла Барби, когато беше на пет и издайничеше за мен?

Докато най-малкият му брат и сестричка се припираха добродушно пред развеселения поглед на баща им, Джеръд приключи с пая си, като изяде с наслада всяка вкусна хапка.

Въпреки че животът около къщата на Прескът беше по-спокоен от преди, и сега винаги ставаше нещо. Джулия и Стивън, двадесетгодишен, живееха все още у дома. Джеф, най-големият син, помагаше за семейния бизнес и живееше наблизо с жена си и трите деца. Те често наминаваха, както и Роб и съпругата му. Роб беше третото дете, ветеринар в град недалеч от острова. Той и съпругата му очакваха скоро първото си дете. Дениз, най-голямото момиче и само с една година по-малка от Джеф, живееше със съпруга си и децата във Вирджиния, където имаха ферма, а Шарлийн, родена пет години след Джеръд, работеше като корпоративен адвокат в Манхатън и организираше предстоящата си сватба.

Мисълта за собственото буйно семейство накара Джеръд да се зачуди какво ли е да си единствено дете, да имаш много пари — често недостатъчни при семейство Прескът, — но нищо друго. Без баща. Без истинска майка. Без братя и сестри. Без семейни пикници, без караници чий ред е да измие чиниите. Няма към кого да се обърнеш, когато имаш нужда да поговориш с някого, няма някой, на когото можеш да разчиташ.

Джеръд потръпна при тази мисъл. Не би заменил в никакъв случай своето детство за това на Алис.

Той се наведе през масата да дръпне опашлето на сестричката си. Под прикритието на грачещия й протест прибута парчето пай на Стивън пред себе си. Успя да изяде една трета от него, преди Стивън да забележи.

Когато най-накрая стана да си ходи, го бе обзело такова спокойствие, каквото не бе изпитвал от месеци наред. Пожела на всички лека нощ, а майка му го изненада, като дойде с него до верандата.

— Хубава нощ, нали? — Тя наклони глава, за да погледне звездите.

— Да. Приятна и тиха. — Джеръд се загледа в нощта, чакаше.

Майка му никога не се намесваше в живота на децата си, но когато имаше да каже нещо, то винаги си заслужаваше да се изслуша, дори да не му е приятно да чуе и дума.

— Винаги съм харесвала нощта — додаде тя.

— Да. Жалко само, че напоследък светлините от всички тези нови предприятия поглъщат блещукането на някои от звездите.

Тя сведе очи от нощното небе надолу и се загледа в него. Дори в падащия здрач Джеръд можеше да забележи загрижеността, изписана на лицето й.

— Баща ти и аз се безпокоим за теб, Джер — каза тя, — откакто се върна от Африка.

— И преди са ме ранявали, мамо — изрече нежно той, макар да знаеше, че тя не говори за физическите му рани.

— Зная. Рисковете, които поемаш, винаги ме плашат, но не се безпокоим за това. Става въпрос за твоята… тъга. — Тя поклати глава. — Не, не тъгата. Ти не си се смял истински откакто се върна у дома, а и не съм те виждала с фотоапарат. Нито веднъж. Преди трябваше да го изтръгвам от ръцете ти. Заклевам се, че щеше да спиш с него, ако те оставех.

— Е, хайде. Не бях толкова лош!

— О, да, беше. А ето те сега. Всъщност вече си тук от почти два месеца, а нямаш фотоапарат. — Погледът й още веднъж премина по далечното, спокойно, нощно небе. — Не си се задържал толкова дълго на едно място, откакто излезе от вкъщи.

— Мамо, аз…

— Зная. Не искаш да говориш за това. — Тя въздъхна. — Дори когато беше малък, ти се справяше с проблемите си по свой собствен начин, никога не разчиташе на друг, без значение колко бихме искали да ти помогнем аз и баща ти. Предполагам, че е така при децата, които имат и по-големи, и по-малки братя и сестри. Научават се да се справят сами, без значение дали го искат или не.

Джеръд се размърда неспокойно.

— Добре ли мина риболовът миналата седмица?

Неочакваната промяна на темата го изненада и той попита:

— Искаш да кажеш, когато Беки Сю се счупи? Добре беше. Нищо специално.

— Изглеждаш ми по-щастлив през последната седмица. Мислех си, че е заради излизането с приятелите ти от Ню Йорк.

Сюзън Прескът се поколеба, после поклати глава.

— Няма значение. Сега си доволен. Всичко, което искаме за теб, което винаги сме искали за всички вас, е да сте щастливи. Но ако поискаш да се върнеш у дома, истински да се върнеш, завинаги… — Гласът й стана толкова тих, че той едва я чуваше. — Това ще направи баща ти много щастлив, нали знаеш…

— Зная.

— И аз искам да се върнеш, но само ако това е мястото, където ти искаш да бъдеш.

Нямаше какво да отговори на това.

Тя нежно потупа ръката му — малко тъжна бе, помисли той, — после тихо мина през верандата и отвори кухненската врата. Златиста светлина заля нощта и го накара да примигне.

— Ще намериш своя път, синко — тихо додаде тя. — Винаги е било така.

Джеръд не помръдна от сянката, в която стоеше, но когато майка му пристъпи прага, я повика:

— Мамо? — И когато тя се обърна, той добави простичко: — Благодаря.