Кейт Холмс
Пясъчни замъци (13)

13

Часове наред, след като Джуди си тръгна Алис се опитваше да накара ръцете и ума си да се концентрират върху работата, но дори и когато ръцете извършваха необходимите движения, умът й се въртеше около същото, затъваше в същата бразда.

Влюбена е в Джеръд. Влюбена, влюбена, влюбена.

Тази мисъл я караше да се хваща здраво за скулптурата като за спасително въже, но знак за спасение не се виждаше.

Джуди беше права, тя е последният човек на земята, който би попаднал в подобен капан.

Майка й бе живяла заради емоцията, наречена любов. А бе получила само върволица от мъже, които влизаха в живота й, после отново го напускаха, като я оставяха подтисната, самотна и отчаяна да търси някой друг, който да запълни пустотата.

Преди години, когато всичките й съученички от гимназията пропиляваха дните си в мечти по момчета, Алис съзнателно бе приковала вниманието си върху ученето и своето изкуство. В изкуството тя бе намерила утеха, удовлетворение и цел в живота, нещо, което липсваше на майка й. Тогава Алис не пожела да захвърли всичко това заради някое момче, независимо колко самотна се чувстваше понякога. Не искаше да го изгуби и сега.

Джеръд никога не би я наранил съзнателно, ако не в друго, поне в това бе сигурна. Но той бе мъж с опит. Тя нямаше никакъв. Въпреки сенките, които забелязваше в очите му, той притежаваше увереност, която й липсваше на самата нея. Имаше работа, която неизбежно щеше да го върне обратно към света, далеч от нея. Тя имаше изкуството си и своите привички, това бе всичко. Би било глупаво да рискува да ги загуби само заради един летен флирт, без значение какво се опитва да й каже сърцето.

Преследвана от съмнения и копнежи, които не можеше да подтисне, независимо от усилията си, Алис най-накрая реши да изостави всеки опит за работа. Преоблече се с тениска и къси панталони, грабна шапка, слънчеви очила и сандали и се запъти към плажа.

Имаше нужда от физически упражнения и свеж въздух, за да проясни ума си. Надяваше се слънцето да изгори и някои от тези нейни глупави идеи.

При добър късмет.

 

 

Половината от частите на Беки Сю бяха пръснати по палубата. Дланите на Джеръд бяха черни от смазката. Смазка се стичаше и по ръцете, към лактите. Беше му горещо, потеше се и бе кисел.

Преди няколко седмици би се зарадвал на тази работа, благодарен да има прости проблеми като остаряващ двигател и разнебитено оборудване. Точно сега, обаче, с радост би хвърлил гаечния ключ, който държеше, през борда, а после би запратил след него и останалите части на двигателя, ако това би го върнало по-скоро при Алис.

Мислено продължаваше да вижда изражението на лицето й при неговото тръгване, изражение, което беше смесица от смут, несигурност и копнеж, подобен на неговия.

Неочакваната поява на приятелката й не само разруши сладострастните му планове. Накара го да осъзнае, че сексуалното привличане не е и най-важното за него.

Макар и да бе лудост, той бе съвсем сигурен, че се влюбва в нея — това не бе похот, не беше и харесване. Любов.

Не е голям специалист, разбира се, но бе виждал свои приятели да се хващат в капана. Беше сигурен, че най-накрая и той е попаднал в него. Останалото, сексуалното желание и привличането, е просто част от цялото.

Но любовта означава да улегнеш, да се ожениш, после да имаш деца. А в момента той бе объркан относно собствената си цел в живота, поемаше рискове, прекалено големи дори и за него самия. Всъщност, беше истинска лудост.

И все пак, колкото повече мислеше за това, толкова по-привлекателно му се струваше. Той и Алис завинаги заедно.

Завинаги.

Джеръд седна рязко на палубата, беше изумен.

Всичко ставаше прекалено бързо. Преди минута му се струваше, че във връзката му с Алис може би се крие нещо повече от очевидното. А сега мислеше за любов, брак и две до четири деца в къща в предградието на града.

Той се вторачи невиждащо в гаечния ключ, който все още държеше. Вероятно отиваше прекалено далеч с тези две до четири деца и къща в предградието, но идеята за брак…

Поклати глава. Човек, толкова объркан относно бъдещето си, колкото него, не бива да мисли за брак.

Освен това може би Алис вижда нещата по различен начин. Доста по-различен, всъщност. По дяволите, за нея това може да не е нищо повече от летен флирт.

Едва ли е така. Алис Винсънт не беше жена, която се впуска във флиртове, летни или някакви други. Дори да не бяха правили любов, пак щеше да е сигурен. Като го пусна в живота си по този начин, като прави любов с него, Алис му предложи много повече, отколкото, на който и да е друг. Сигурен бе.

И все пак той усещаше и бариерите помежду им, стените, които бе издигнала между себе си и останалия свят преди много време и иззад които надникваше само понякога. Въпреки дивия им, необуздан секс предната нощ, тези стени все още стояха там — вероятно малко по-ниски, но продължаваха да се издигат.

Може би, само може би, ако успее да я освободи, той също ще получи своята свобода.

С неочаквана решителност захвърли гаечния ключ в кутията с инструментите и се изправи. Тъкмо бе прехвърлил крак и се готвеше да скочи на палубата, когато Стивън подаде глава от трюма.

— Свърши ли? — изненадан попита той.

— С това, да — отговори Джеръд и прехвърли и другия си крак.

Стивън се захили.

— Тя трябва да е наистина специална.

Джеръд замръзна, после погледна брат си и попита:

— Какво имаш предвид?

— Дочух за чернокосата красавица, която посещаваш напоследък. Трябва да е наистина много специална, за да те подлуди така.

— Така е — увери го Джеръд и скочи.

Вървеше към джипа си, когато Стивън подвикна след него:

— Добре е да я доведеш на вечеря някой ден. Мама е страшно нетърпелива да се запознаят.

Джеръд спря у дома си само за да хвърли мръсните работни дрехи, да си вземе душ и да грабне чисти дънки и фланелка. Видът на все още неоправеното легло бе достатъчен, за да го накара да скъси времето между своята къща и тази на Алис.

За негово голямо неудоволствие никой не отговори на ентусиазираните му чукания на вратата. Той сложи ръце до очите си и надникна през най-близкия прозорец. Стаята изглеждаше необичайно пуста.

Алис не се виждаше никъде. Колата й все още стоеше там, обаче, така че едва ли бе отишла далече, освен ако приятелката й Джуди не я бе измъкнала някъде. Тази мисъл го накара да се намръщи.

Все така намръщен той мина на предната тераса. С ръка направи сянка на очите си и започна да оглежда плажа, търсеше висока, изваяна като статуя брюнетка сред тълпата млади и стари, които бяха излезли да се насладят на прекрасния следобед.

Едва не я пропусна. Не очакваше да е облечена с тениска и къси панталони и застанала на колене да строи пясъчен замък.

Само мисълта за тези дълги, великолепни крака, обути в къси панталони, рязко ускори пулса му. Този път усмихнат, той заобиколи бързо обратно къщата, спусна се надолу по стълбите и забърза през пясъка по плажа към нея.

Тя бе на колене, с гръб към него, очевидно потънала в сериозен разговор с две момиченца относно пясъчния замък, който строяха. Изглежда трите достигнаха някакво споразумение, защото Алис внезапно се наведе напред, протегна се и опита да достигне нещо полузаровено в дълбокия ров, изкопан около пясъчните крепостни стени.

При това движение съвършеното й дупе се вдигна нагоре, късите панталони с цвят каки се опънаха и разкриха доста по-голяма част от краката й, отколкото тя вероятно предполагаше.

Тази гледка накара сърцето му да забие още по-учестено.

То заби още по-бързо, когато три момчета, на възраст като за колеж, спряха да се полюбуват на гледката. Той им хвърли един поглед с присвити очи, което ги накара да се разхилят и нагло да направят одобрителен жест за избора му.

Когато стигна до Алис, тя вече благоприлично седеше върху петите си, усърдно дълбаеше една от назъбените кули, а малките момиченца гледаха със сериозни изражения подобно на собственици на имот, които са решени да следят стриктно работника си, за всеки случай.

За миг Джеръд имаше странното усещане, че познава децата, но за нищо на света не можеше да си спомни имената им. Тогава по-голямото момиченце се наведе да вземе една от ярките пластмасови кофички, с които малчуганите толкова често играят, и той изведнъж се досети къде я е виждал преди — и тя, и сестричката й присъстваха в скиците на Алис, които бе преглеждал първия ден в нейната къща.

В онзи момент Джеръд си беше помислил, че Алис е успяла да даде живот на децата в рисунките си, но не бе осъзнал колко точни бяха онези бързо нахвърляни скици, включително малката трапчинка на бузката на по-малкото момиченце.

— Ето — каза Алис, като внимателно изхвърли последния пясък от прозореца, издълбан от нея на стената на замъка. — Какво мислите?

По-малкото детенце, къдрокоса чаровница на около пет годинки, погледна прозореца с подозрение и каза:

— Ужасно малък е. Как ще влезе принцът да освободи принцесата, ако е толкова малък?

— Няма да се изкачи през прозореца, глупаче! — Шестгодишното момиченце; вързано на опашка, възрази с презрителното превъзходство на по-голям и по-мъдър човек. — Помниш ли? Всички онези алигатори в езерото…

— Ров — поправи я Алис.

— Точно така — кимна момиченцето с опашката. — Онези алигатори ще го изядат, затова той трябва да мине през предната врата.

Според Джеръд ронливият пясъчен мост над натъпкания с алигатори ров около замъка изглеждаше съвсем малко по-рискован от наклонената порта, издълбана от предната страна на замъка, но и той би предпочел този маршрут. Дори въображаемите алигатори имаха големи зъби.

— И тогава принцът ще спаси принцесата? — попита къдрокоската.

— Да — отговори Алис.

— Не — сопна се опашлето. — Тогава той ще се бие с дракона, нали, и ще отреже главата на великана и…

— Ще грабне принцесата и ще я целуне — намеси се Джеръд, клекна до Алис и направи точно това.

Алис изписка, беше изненадана, и се изчерви до корените на косите си. Двете момиченца се вторачиха в него със зяпнали уста. По-голямото първо се съвзе, погледна го гневно и с неодобрение.

— Не исках да кажа това!

— Но такъв трябва да е краят на вълшебните приказки — увери я Джеръд, като плъзна ръка по талията на Алис и я притегли към себе си. — Нали?

Алис не се осмели да отговори, но и не можа да се сдържи и се облегна на него. Кръвта й бучеше в ушите и сякаш нямаше достатъчно въздух, за да могат дробовете й да работят нормално.

Тя трябваше да се бори с желанието си да се обърне, както бе в прегръдката му, и да си поиска още една дълга, страстна целувка.

Джеръд не й даде възможност. Без да я пуска той се наведе напред и протегна ръка към момиченцето с опашлето, което бе по-наблизо.

— Аз съм Джеръд.

Момиченцето сериозно се здрависа с него.

— Аз съм Линди Майкълс. А това е сестричката ми Мери. Малката ми сестричка.

Мери се приближи, очевидно бе очарована, но бе прекалено предпазлива, за да рискува малката й ръчичка да се изгуби в голямата лапа на Джеръд. Тя погледна към Алис.

— Мама каза, че си имаш приятел.

Това простичко съобщение накара Алис да ахне. Тя усети как Джеръд се сковава от изненада, но не се осмели да го погледне.

— Майка ти е казала, че имам приятел?

— Да. Освен това каза, че е време.

А Мери добави:

— Тате спомена, че това куче има късмет. Това означава ли, че имаш куче — попита тя, като се обърна към Джеръд. — Ние имаме куче. Казва се Франк.

— Съкратено от Франкфуртер, защото прилича на кренвирш, а Франкфуртер е вид кренвирш — поясни сестричката й с превъзходство в гласа.

— Франк е хубаво име — кимна Джеръд. — А, не, нямам куче.

— Защо тогава тате казва, че си…

— Искал е да каже, че съм късметлия да познавам госпожица Винсънт.

— Кого? — объркана попита Мери.

— Има предвид Алис, глупачке — осведоми я сестричката й и я сръга с лакът.

— О-о… — Момиченцето обмисли въпроса, после го заряза напълно. — Алис ни помага да направим нашия замък. Искаш ли и ти да се включиш?

— Не бих могъл…

Алис пъхна голяма, извита кухненска лъжица в ръката му и каза:

— Ровът около замъка трябва да бъде по-дълбок от другата страна. — Ако той е на безопасно разстояние от нея и с еднометрова купчина пясък помежду им, тя ще може да започне да диша нормално.

Джеръд закачливо я стисна.

— Но аз харесвам тази страна на замъка.

— Аз работя от тази страна.

Ръката му дискретно се плъзна нагоре, докато дланта му се притисна към гърдите й.

— Много обичам принцеси — избъбра той.

— Ами принцът? — възрази Линди. — И алигаторите.

— Има много алигатори — увери я Алис, като се опитваше да се освободи от обезпокоителното докосване. Но вместо това той я хвана по-стабилно.

— Кой го е грижа за алигаторите… — промърмори Джеръд и я целуна леко точно под ухото.

Линди се намръщи. Мери се премести, за да вижда по-добре. Преди да успеят да направят критика на това забавление, един вик отвлече вниманието им.

— Мери! Линди! Вечерята! — Майката на момиченцата стоеше на върха на ниските дюни, които разделяха плажа от редицата къщи. — Хайде! Тръгвайте!

— О, мамо! Само още няколко минути. Моля те…

— Не. Вечерята вече е готова.

Линди ритна пясък, беше недоволна.

Майка й помаха и извика:

— Благодаря, че ги погледа, Алис!

Алис помаха в отговор. Завладя я неочаквано, паническо чувство, че губи и последната си защита срещу Джеръд и нейните чувства към него, но не можеше да измисли нищичко, за да накара момичетата да останат.

— Хайде, деца! Вечерята ще изстине!

Алис се помъчи да се усмихне лъчезарно.

— По-добре да тръгвате. Не искам да си имам неприятности с майка ви. Иначе може да не ми разреши да ви помагам с пясъчните замъци.

Мери въздъхна тъжно.

— Водата ще го развали, преди да се върнем.

— Да — изрече и Линди също толкова тъжно. — А този е най-големият, който някога сме правили.

— Още известно време няма да има прилив — увери ги Джеръд. — Замъкът ще си е тук, когато се върнете. Макар че не мога да ви гарантирам, че Алис ще е тук.

Нещо в гласа му предизвика тръпки по гърба на Алис. Той звучеше почти… жаден. Мускулите на корема й се свиха на топка, но тя не бе сигурна дали от нерви или от също такава жажда. Вероятно и двете, смути се още повече.

— Момичета, ако не побързате, няма да има десерт!

Тази заплаха не бе изгубила силата си, независимо колко майки я бяха използвали през годините.

— Чао, Алис! — Мери се затича, здравите й крачета се вдигаха високо, докато си проправяше път колкото се може по-бързо през натрупания пясък.

— Да, чао! — Линди грабна лъжиците и кофичките и хукна след сестричката си.

— Е, сега знаем ценностите ви — подхвърли Джеръд усмихнат, като наблюдаваше тръгването им.

— По-ценно от вечерята, но не и от десерта — потвърди Алис. Този път тя успя да се освободи от ръката на Джеръд.

Или може би просто той я пусна. Не беше сигурна дали тази мисъл й допадна много.

Като съзнателно не поглеждаше към него, тя заобиколи, отиде пред замъка и започна да трупа още пясък около рушащия се мост.

— Правила си това и преди — отбеляза Джеръд, докато я гледаше. Не беше въпрос.

Тя кимна, но не погледна нагоре.

— Няколко пъти. Момиченцата са малко самотни. Приятелите им не са тук. Освен това не съм строила пясъчни замъци като дете. Предполагам, че трябва да наваксам за изгубеното време.

— Не си правила пясъчни замъци?

— Нито един. — Тя приглади с длан моста отгоре, изравни го. Краищата се разрониха от докосването й. Песъчинки залепнаха по пръстите й като захар, но не искаха да се слепят.

Подобно на мислите й, които отказваха да се съберат заедно, така че тя да може да ги улови. Трябваше да помисли, да изгради защитата си срещу Джеръд и собственото си своенравно сърце, а можеше да мисли само колко нежен и силен беше той, с каква готовност бе отговорила на целувките му и на ръката му, докосваща гърдите й.

— Пясъкът изсъхва. — Мъжът бързо се приближи и седна, очевидно не забелязваше въздействието си върху нея. Засмя се, когато част от моста се срути точно когато Алис се опитваше да го подпре с още пясък.

— Така принцът никога няма да може да мине по моста, камо ли пък да успее да спаси принцесата.

— Но принцесата е в безопасност в кулата си. Нали виждаш? Крепостните стени все още се държат.

— Горката принцеса…

Нещо в гласа му я накара да вдигне поглед към него. Той гледаше нея, не замъка.

— Какво искаш да кажеш с това горката принцеса!

Джеръд се наведе и нежно постави ръка на бедрото й, само няколко сантиметра под късите панталони. Сенките в очите му бяха изчезнали, заменени от наситена, изпълнена с въпроси светлина, която накара пулса й да забие учестено.

— Заключена е самичка на върха на кулата — тихо промълви той. — Може би ще иска да тръгне да посрещне принца, нали?

Дъхът й сякаш спря някъде над дробовете, точно над гръдната кост.

— Ами ако тя не иска да бъде спасена? Ако е доволна от положението на нещата такова, каквото е?

— Горката принцеса.

Той поглади с длан бедрото й, проследи извивката на мускула, изчисти пясъка. Скърцането на песъчинките и триенето на неговата кожа в нейната разбуниха кръвта й.

Гърлото й се сви. А ако принцесата излезе от кулата? Искаше й се да попита. Тогава какво!

Вместо това зададе въпроса:

— Принцът съвсем сигурен ли е, че желае да спаси принцесата?

Потрепналото съмнение, което прекоси лицето му, й даде отговора, който искаше.

Внезапно се ядоса на себе си и на него, изправи се рязко на крака. При това движение върхът на сандала й закачи вече полуразрушения мост и той се срути като миниатюрна пясъчна лавина.

— Ами това май решава проблема — избъбра Джеръд, като погледна опустошението.

— Май че да. — Алис се наведе да изтупа пясъка, полепнал по коленете й, като внимаваше да не го поглежда. — Гладен ли си?

Той скочи на крака, грациозен като котарак.

— Винаги съм гладен. За храна ли говорим? Или за нещо друго?

— Храна — решително отговори Алис. Тя се изправи, отчаяно се надяваше Джеръд да си помисли, че пламналото й лице е резултат от навеждането. — Определено говорим за храна.

— А-а, добре… — Той въздъхна пресилено, после небрежно постави ръка на раменете й и я придърпа към себе си. — И това ми харесва.