Кейт Холмс
Пясъчни замъци (16)

16.

Три дни се изнизаха така лесно, както пясъкът изтича през пръстите. Нямаше нищо против. Работата й върху Ловеца вървеше добре. Повече от добре. Тази скулптура беше най-хубавата от цялата серия. След ден-два ще свърши.

Трябваше да отдели няколко дни и да отлети до леярната, където отливаха първите три статуи в бронзови скулптури с естествена големина.

Времето не можеше да бъде избрано по-подходящо. Вече две седмици Джеръд го нямаше, замина с екипа на документалния филм, с който се бе свързал относно спешния проект, загубил обичайния си оператор. Снимаха кратък материал за въздействието, което развитието на Крайбрежието има върху опазването на околната среда на региона. В началото Джеръд бе колеблив, безпокоеше се, че продуцентът има лични политически цели. Но колкото повече навлизаше в работата, толкова по-ентусиазиран ставаше.

Алис бе усетила промяната в гласа му, възторга. Преди тя бе виждала сенките у него, но те бяха толкова често затъмнявани от почти съкрушителната сила на мъжа, че лесно забравяше за тяхното присъствие.

Докато слушаше телефонните му разкази какво са видели и правили през този ден, тя осъзна, че тъмните нотки в гласа му бяха изчезнали, бяха заменени с нещо живително и удивително жизнерадостно. Дори животът й да зависеше от това, не би могла да посочи разликата, но знаеше, че я има.

Той й се обаждаше всяка вечер. Говореха с часове за работата си, какво бяха правили през деня — за нищо особено, в действителност, макар че тя ценеше всяка дума.

Не й се искаше да го признае, но Джеръд ужасно й липсваше. Липсваше й дори фотоапаратът му. Така бе свикнала с него, че престана да го забелязва — докато той не изостави правенето на нейни снимки и не започна да работи с видеокамера.

Джеръд би полудял тук, помисли си тя, като се огледа в оживената леярна. Накъдето и да се обърне, имаше нещо, което просто плачеше за снимка.

Тази мисъл я накара да се засмее. Неговите страсти започваха да преливат в нея.

Думата страст зачерви бузите й и накара кръвта във вените й да се раздвижи по-бързо.

Всеки ден, в който той отсъстваше, й се струваше по-дълъг от предишния. Предната нощ се бе будила два пъти от някакъв сън и бе протягала ръка да го докосне, но откриваше, че е сама в легло, което й се струваше прекалено голямо и празно за един човек.

Искаше й се Джеръд да бе снимал как нейните скулптури придобиват форма тук. Собственикът на работилницата, Джим Дейвис, винаги гледаше да направи снимки на този процес, но неговите аматьорски усилия като фотограф не можеха да се сравнят с фотографиите, които би направил Джеръд.

Рибаря беше почти готов. Стоеше на пода под висок прозорец, където утринното слънце го обливаше сякаш с разтопена светлина, която блестеше върху метала така, като че ли той гореше със съвсем собствен огън. Алис прокара ръка по рамото му, наслаждавайки се на допира си до метала, до солидната форма, която нейното видение бе приело.

Имаше нещо едновременно чудесно и тъжно да види уверените очертания на проект като този. Чудесно, защото образите, които бе видяла в своето въображение, най-накрая бяха станали истински, бяха нещо, което може да докосва, нещо, около което може да се разхожда, солидно като скала. И тъжно, защото е дошъл краят и без значение колко усилено бе работила, за да придаде форми на видението, с което бе живяла толкова дълго, то никога не оправдаваше напълно очакванията й. Винаги имаше една пропаст между мечта и действителност.

Винаги.

След едно последно, нежно потупване по гърба на Рибаря, тя се отдалечи.

Нито Майката, нито Детето бяха отлети, но съвсем скоро и това щеше да стане. Доволна от прекрасната работа по Рибаря, Алис с готовност даде одобрението си да започнат работа по тях.

Тя погледна към другия край на работилницата, където майсторите наливаха разтопен метал в отливката на друг скулптор. Трябваше да подпише няколко последни документа, преди да може да си тръгне, но Джим бе отишъл да нагледа отливането, оставяйки я да се забавлява сама за известно време.

Един от мъжете погледна случайно встрани и срещна очите й. Той бързо отмести погледа си, като че ли смутен, че са го хванали да шпионира.

Този почти потаен поглед я смути. Много й харесваше работата, която вършеха тук, но трябваше да си признае, че интересът, който предизвикваше присъствието й, я… тревожеше. Това не бе обичайното любопитство към непознат. Сигурна бе в това. Не беше и враждебност или негодувание. Все пак имаше нещо обезпокоително, макар че не можеше да разбере защо.

Ако идеята не беше толкова абсурдна, би казала, че някои от мъжете дискретно й хвърлят влюбени погледи.

Нямаше как да предизвиква подобен интерес. Не беше гримирана, косата й бе хваната в строга прическа с една пластмасова шнола, облечена бе с дънки и памучна риза, достатъчно широка, че да скрие и камила отдолу. Нямаше нищо секси или предизвикателно у нея.

Просто твоето въображение, решително си каза тя. Вероятно заради напрежението от работата. Толкова много неща могат да се объркат при отливането на големи бронзови скулптури, че всеки нормален скулптор ставаше нервен.

И все пак, можеше да се закълне, че когато се обърна към групата мъже, тя видя как един друг мъж я наблюдава.

Раздразнена, Алис се обърна отново да огледа своя Рибар.

Наистина беше добър. Повече от добър.

Тя бе постигнала значителен успех с предишните си скулптури, но тези тук бяха най-добрите й произведения. Нямаше търпение да види Детето и Майката в завършен вид. Като приключат с тях, Ловеца й също ще оживее на това място.

Оставаше само Стремлението й. Тази фигура започна да я преследва, откакто Джеръд я попита.

Алис отхвърли мисълта. Няма смисъл да се безпокои сега. В края на краищата ще намери правилния подход.

Внезапно почувства как не я свърта на едно място и се приближи към майсторите, които почти завършваха отливката.

При приближаването й Джим я погледна и каза:

— Почти приключваме, госпожице Винсънт. Защо не отидете в стаята за почивка и не си налеете чаша кафе? Няма да се бавим.

— Хей, шефе? — Един от майсторите изглеждаше угрижен. — Кафето сигурно е станало ужасно, тъй като отдавна седи там в кафемашината. Може би е по-добре да почака в твоя офис, а вие пуснете Сам да отиде да свари ново кафе.

— С удоволствие ще го направя — отзова се мъж, вероятно Сам, с доста повече ентусиазъм от необходимото.

Джим се намръщи:

— Вие просто довършете започнатото тук.

— Не се тревожете за мен. Ще се оправя. Наистина — увери ги Алис, чувстваше се неудобно заради внезапното внимание.

Докато се оттегляше, усещаше тръпки да полазват по гърба й и би се заклела, че я наблюдават хиляди очи.

Стаята за почивка беше едно безлично помещение, каквото имат повечето компании — няколко маси със стандартни, евтини столове, пръснати наоколо; табло на стената със закачени юридически съвети, разни листчета и карикатури; малко кухненско ъгълче с мивка, шкафове, микровълнова печка и бюфет, върху който се мъдреше голяма кафемашина.

Би могло да бъде и приятна стаичка, ако някой отдели време да я почисти малко. Масите и бюфетът бяха зацапани с разлято кафе и следи от предни обяди; чешмата беше почти пълна с мръсни кафейни чаши и чинийки; кошчето за боклук беше препълнено с кутии от замразени храни и смачкани книжни салфетки. Очевидно домакинстването не беше приоритет тук.

Кафето бе дори още по-силно, отколкото я бяха предупредили, но с голяма доза захар и сметана на прах стана почти поносимо. Поне бе горещо и имаше достатъчно кофеин, че да събуди тялото й.

Тъй като не й се стоеше на едно място, а и нямаше какво да прави, че да запълни времето си, докато Джим се освободи, Алис започна да прелиства купчина стари списания за изкуство, пръснати по масата. Нищо интересно. Пък и беше чела повечето от тях.

С кафе в ръка тя се приближи към таблото на стената. Хвърли поглед на обява за маратон, за да се съберат пари за научни изследвания на рака, огледа карикатурите, прескочи съобщенията за продажба на кола и фирма за поддържане на градината и замръзна в шок при вида на няколко снимки, откъснати от списание за изкуство, снимки, които тя познаваше прекалено добре.

Всичките бяха от първата й изложба, онези, на които носеше прилепнала черна вечерна рокля без презрамки, за която майка й бе казала, че прилича на евтина проститутка. Но изрезките не бяха най-лошото. Някой — вероятно този, който ги бе намерил в старите списания — бе добавил бележка.

Хей, момчета! — пишеше там. — Не ви ли се иска да опитате да направите отливка на това? Който го бе написал, бе нарисувал и стрелка, сочеща към гърдите й — едва прикрити от силно изрязаното деколте — на най-лошата, най-ужасно разкриващата снимка.

Стомахът на Алис се разбушува. Стаята сякаш се завъртя около нея. Обзеха я ярост, срам и шок.

Искаше й се да свали със замах цялата проклета дъска и да накъса изрезките на парченца, големи колкото конфети. Още повече й се искаше да избяга от стаята и да тича, да тича…

И все пак не можеше да направи друго, освен да стои и да се взира ужасена.

Нещо горещо я опари и извади от шока. Тя погледна, все още прекалено изумена, за да може да мисли правилно. Ръката й трепереше толкова много, че кафето й бе преляло през ръба на чашката.

С усилие на волята започна да диша дълбоко, опита да успокои треперенето на ръката си и разбунения си стомах. Обърна се и прекоси стаята, за да изхвърли в мивката остатъка от отвратителното кафе.

Изплакна ръката си, после няколко пъти наплиска лицето си със студена вода, докато треперенето й престана и настойчивото желание да избухне в сълзи попремина.

Грубите хартиени салфетки й помогнаха. Тя изтърка лицето си, направи го нарочно грубо, борейки се с яда и обидата. Очите й смъдяха от неизплаканите сълзи на ярост и срам.

Не можеше да си тръгне сега, дори не можеше да се върне в работилницата — лицето й щеше да я издаде.

Колкото и да й се искаше, не можеше да откъсне снимките от таблото — това само щеше да предизвика още смях зад гърба й.

Оставаше й само едно нещо.

Когато Джим най-накрая подаде глава на вратата, тя седеше на масата, с гръб към таблото, и се преструваше, че чете едно от списанията.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — жизнерадостно изрече той. — Знаеш как е.

После погледът му обхвана стаята и той продължи:

— Божичко, каква бъркотия. Трябва да накарам момчетата да поддържат по-голяма чистота. Ако знаех, че е толкова зле, щях да ти предложа да ме чакаш в офиса, макар и той да е малък като кибритена кутийка.

— Не използваш ли тази стая? — опитвайки се да звучи небрежно попита тя, докато излизаше след него.

Джим се усмихна:

— Аз ли? Не. Прекалено зает съм. Имам си собствена кафемашина. Когато искам кафе, си правя прясно. И след като видях бъркотията — добави той, като отвори широко вратата на офиса си и после се отдръпна, за да може тя да мине първа, — за извинение ще ти направя ново кафе.

— Чудесно — кимна Алис, макар че й се искаше единствено да подпише и последните формуляри и да се измъкне оттук, колкото е възможно по-бързо.

Още един ден и Алис ще се върне. Всъщност, още двадесет и седем часа и тридесет и три минути, ако предположим, че пристигне от летището направо у дома, без да попада на никакви задръствания. Но кой може да разчита на това?

Джеръд извади мръсна тениска от чантата си и я хвърли върху нарастващата купчина мръсно пране на пода в средата на предната стая.

Двадесет и седем часа, в които да приключи с последните неща за договорения филмов проект, да измете пода, да измие чиниите — откакто започна работата, той само изплакваше някои от тях, — да изхвърли боклука, да изпере дрехите си и да смени чаршафите на леглото.

О, да, и да остави за проявяване последната цветна лента. Това бе един от последните филми на Алис, но току-що го бе намерил заровен в ъгъла на фотографската чанта.

Двадесет и седем часа, за да преживее някак си, тогава ще може да грабне Алис, да я завлече до леглото и да я люби, докато и двамата се срутят от изтощение.

Само мисълта за това накара кръвта му да закипи.

Той измъкна топка мръсно бельо, което бе натъпкал в закопчания с цип джоб в края на чантата. Тъкмо щеше да я хвърли върху купа и се поколеба. Може би трябва да запази най-чистото за всеки случай, тъй като въобще не беше сигурен дали има друго останало.

Да посрещне Алис с рециклирано бельо?

Смачканото бельо падна върху купчината за пране.

Джеръд се намръщи, гледайки купчината. Май ще трябва да я занесе в местната пералня. Чисти дрехи — майка му хранеше всички свои деца, които се появяха у дома, но бе сложила границата пред прането. Ако го види да пристига с толкова много неща, ще залости вратата и ще насъска кучето.

Може да използва пералнята и сушилнята на Алис. В промеждутъците на любовните им приключения, де.

Вече две седмици не бяха спали заедно и той полудяваше от липсата й. Разбира се, говореха си по телефона поне веднъж на ден през този период, но това не беше същото като да я вижда. По дяволите, със сигурност не беше същото като да я държи в прегръдките си, да слуша смеха й или да заспива нощем до нея, топла и нежна.

Това бе лудост, тъй като не му беше за първи път в живота да изкара няколко седмици без жена. Имаше моменти, в които насред някоя бурна авантюра трябваше да си приготви багажа и да прекара три месеца в бог знае какво място, и не можеше да си спомни нито един случай, в който сексът или жената, с която е бил обвързан, да са му липсвали толкова много, колкото му липсваше Алис сега.

Дори когато бе изпитвал липсата, винаги си бе мислил за секса, никога за жената. С Алис той доста си мислеше за секс — кой нормален мъж не би го правил, — но имаше и толкова много други неща между тях.

При тази мисъл той престана да рови в пътната си чанта и се загледа през прозореца. Ако не внимава, ще започне да звучи като някой, излязъл направо от въпросника на някое от онези женски списания.

Джеръд направи гримаса. Ами! На куково лято, може би. Но не и дотогава.

И все пак би бил най-големият лъжец, ако се преструва, че не харесва всички онези неща, които въображаемите мъже от въпросниците се предполагаше, че харесват: дълги разходки по плажа, гушенето, да я държи в прегръдките си на заспиване, да правят бавна, упоителна любов на сутринта.

Божичко, нямаше жив мъж, който да не харесва нещата, които правеха с Алис…

Само мисълта друг мъж да докосва Алис, така както той я докосваше, да я целува така, както той я целуваше, го разяри.

Внезапно ядосан, той изправи чантата и сърдито изпразни съдържанието й. Четка за зъби, паста за зъби, шампоан, сандали, оръфана книжка с меки корици — всичко това се изсипа върху леглото. Той разтърси чантата още веднъж и небрежно я захвърли настрани.

Липсваше му усмивката й, по дяволите! Липсваше му малката бръчица, която набраздяваше челото й, когато се съсредоточаваше върху работата си. Липсваха му безсмислените спорове, дългите разходки по плажа на залез-слънце, учудването и насладата, които грейваха на лицето й всеки път, когато намираше красиво камъче или парче мида.

Тя му липсваше. Толкова е ясно.

С тази скорост на развитие до четвъртък ще е паднал на колене и ще я моли да се омъжи за него.

Мисълта го накара рязко да вдигне глава.

Брак с Алис.

Думите се преобръщаха в главата му, премятаха се, докато изчистиха всяка друга мисъл и запълниха всички празни малки ъгълчета на душата му.

Не за първи път мислеше за това, разбира се. Неведнъж бе откривал, че се спира на средата на това, което прави, и си представя какъв би бил животът, ако може да се събужда до края на дните си с Алис до него.

Винаги до сега бе успявал да отблъсне мисълта, но винаги бе знаел, че тя пак ще се върне, по-силна и по-жива от преди.

Този път, обаче, не желаеше ни най-малко да отхвърли мисълта.

Брак с Алис.

Изпусна дъха си с дълга, тиха въздишка на почуда, после бавно се отпусна на ръба на леглото.

Миг по-късно стана отново, за да захвърли диска. С недоволно ръмжене го запрати на масата, но не си даде труда да го вдигне, когато той удари оставената там чаша кафе, плъзна се към ръба и падна на пода.

Брак с Алис.

Отново се отпусна на леглото. Този път дори да бе седнал върху нещо, не го забеляза. Беше прекалено зашеметен от виденията, които се въртяха из ума му, за да се безпокои от подобни дреболии.

Този път виденията изглеждаха толкова ярки, толкова абсолютно правилни, че дори не започна да се бори срещу тях, не се опита да извади дузина причини и да обясни защо тази мисъл е такава глупава фантазия.

Две седмици без Алис и всичко се подреди на мястото си, точно и ясно.

Това иска той. Алис и цял живот да бъде с нея.

Деца.

Примигна при тази мисъл, после се усмихна. Съвсем определено иска деца. Цяла сюрия, може би.

Деца и дом като този, в който бе израснал, със смях, любов и, добре, някоя препирня от време на време, за да подържа интереса.

А работата? В края на краищата работата му като фотожурналист бе всичко за него за един дълъг, дълъг период от време.

Е, почти всичко. Смешното бе, че точно сега не му се виждаше толкова важна.

Последните две седмици работа над филма, осъзна той внезапно, му бяха дали един изцяло нов аспект на въпроса кой е той и какво трябва да прави с остатъка на живота си. Бяха му показали, че има много други неща за откриване, предизвикателства, за които дори не си бе помислял.

Може би не точно филмите бяха това, но той беше ентусиазиран да опита. И ако не стане, ще пробва нещо друго.

В едно нещо бе сигурен все пак — през август Франк ще трябва да си търси друг фотограф.

Не, две неща — ще отиде да купи годежен пръстен.

Погледна към купчината мръсно пране на пода пред него.

Веднага след като мине през Чисти дрехи.