Георги Коновски
Фередже (5)

5.

Като малък направо намрази името си. Та само на тяхната улица бяха трима Иванчовци. И, както говореха хората, „Иване!“ да викнеш — поне двама се обаждат, а и някое куче се обръща…

Иван Иванов…

Стандартен човек… Завърши училище, записа се в някакво изнесено обучение на някакъв филиал, дадоха му някаква тапия, с която трябваше да доказва, че е висшист… И — толкова…

Нататък — спасявай се… Плувай, плувай — не е риба…

Работи по строежите, но беше хем трудно, хем не му харесваха парите. Отиде по Черноморието. За две години обиколи четири обекта — все тая. Чорбаджиите лъжат, заплатите ниски, живот мизерен, клиентите алкохолизиращи се прошляци…

Върна се в родния край. Макар майка му да го предупреждаваше, че няма смисъл. Убеди се…

Приятелите му бяха заминали кой накъдето му видят очите. Някои на запад, други дори в Русия. Както му каза майката на най-добрия му съученик — живот в Антоново вече нямаше. И жената сериозно говореше, че е поискала от дъщеря си да се закълне — умре ли, да я погребе в столицата. Хем ще може да посещава гроба на майка си, хем… Хем имаше все още вероятност столицата да запази християнските си ценности…

Защото в техния град ги нямаше. На входа беше сложена вече табелка: „Яйла кьой“ — някогашното име на селото тук, много отдавна, отпреди Освобождението…

И училища нямаше в града — имаше две малки, за турчетата и циганчетата. Гимназията закрита, който иска да учи… А искаха да учат само едно — някъде в някое арабско медресе…

Даже не преспа в старата им къща. Родителите му се бяха преселили в големия морски град, при брат му. А къщата просто не бяха продали. Комшиите даваха смешни пари за нея и за двора от два декара. Знаеха, че друг няма да я купи. И по-висока цена няма да предложи…

Хвана автобуса от столицата за морския град. Имаше места, разположи се сам на двете седалки, задряма. От време на време поглеждаше.

И не вярваше на очите си…

Покрай автобуса прелитаха селищата. И се виждаха ясно табелите — Хераз, Ески Джумая, Шумла…

Иван гледаше телевизионните новини, понякога дори вестници отваряше. И знаеше, че всичко си беше законно — местни референдуми, желание да се подкрепи историята, да се направи връзка между древната османска империя и модерната европейска държава…

А също така и уважение към религията на хората — не можеше мюсюлмани да живеят в селища с християнски названия. Обидно беше…

Понякога през прозореца зърваше местните. Или поне тези, които вече бяха местни…

Негрите не учудваха отдавна никого. Идваха, заселваха се в трите автономни области, живееха си спокойно. Ислямът не държи на народността или расата, хората ги сплотява религията.

Веднъж дори видя неколцина с тесни очи и плоски лица. Беше чул, че у нас са пристигнали и големи групи азиатски мюсюлмани — кой от Индонезия, кой от Китай, кой от Централна Азия…

Свобода и човешки права…

Евроатлантически ценности…

Иван отдавна се беше отказал да мисли защо евроатлантическите ценности поставят чужда за континента религия, религията на завоевателите и насилниците, по-високо от родната, извечната европейска…

Нито се питаше защо Църквата търпи това…

Нито пък имаше човек, който да му обясни как така родната уж Конституция е постоянно променяна и то все в ущърб на местните хора…

В късната нощ звънна на вратата на братовия си апартамент.

Оня му отвори, отзад надничаха децата му — със зачервени очи, плакали…

— Какво става?

— Братче, стягаме багажа… Вече съм взел билети, полетът е утре вечер. Отлитаме за Русия… Все по-добре ще е…

— Русия? Че защо?

— И нашите тръгват с мен… Ако искаш — остани тук, апартаментът някой трябва да го гледа. Ако, обаче, си умен — вземай си торбичката. И дали с нас, дали сам — заминавай…

— Какво, какво е станало? — нетърпеливо го прекъсна Иван.

— Ама ти не си ли чул? Снощи съобщиха. Ставаме ду… дуалистична държава. Два народа — ние и мюсюлмани…

— Момент! Какви мюсюлмани? Мюсюлманин не е народност, това е религия… Мюсюлмани…

— Да, обаче парламентът е взел решение. И президентът е подписал. Дуалистична държава, два езика, две писмености…

Иван седна на фотьойла в коридора. Целият му свят рухваше…

— Такаааа…

А после всичко стана бързо. Не щя да ходи в Русия. Харесваше си Франция — език, хора, природа. Гледаше филми за далечната страна, четеше справочници, мечтаеше да си намери работа там и се пресели в мечтания свят…

Изпрати родителите си и семейството на брат си, продаде с пълномощното апартамента и ето — седи сега на Терминал 1 и чака…

А наоколо — хора, хора, хора…

Всички с багаж, всички плачещи, всички поглеждащи за последно родната земя… Само най-романтичните оптимисти смятаха, че някога ще се върнат тук…

Територията се освобождаваше…