Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,4 (× 8 гласа)

Информация

Корекция
artdido (2015)
Източник
genek.info

История

  1. — Добавяне

1.

Тълпата наближаваше…

Глъч, неразбираеми викове, размахани юмруци…

Човешко цунами, което помиташе по пътя си всеки, не успял овреме да се скрие зад огради или в близките улички…

Отпред, разбира се, бяха жени и деца. Типично за етноса и религията. Животът на мъжете беше по-ценен — те бяха бойците. Пушечно месо, но бойци…

Полицейският началник се вглеждаше разтревожено към техните редици. Стори му се, че зърна оръжие, обаче не беше сигурен. А това го безпокоеше — едно е да знае с какво има работа, друго е да очаква провокация или направо нападение…

И това момиче…

Полицаят отначало не се разтревожи. Изненада се малко. 19-годишна млада циганка, отишла с родителите, братята си, сестра си на плаж край езерото?

То… Не, че циганите не ходеха — ходеха. И на плажа, и на двата градски басейна. Ама обикновено стигаха до бараките и засядаха там. Някои се мятаха във водата — колкото да проявят „веселия“ си характер — да дръпнат сутиена на някое момиче, да сръгат някой младеж, да си устроят типичната махленска забава с побой на неколцина срещу един…

Само че момичето се удавило…

Хлътнали в подводна яма, бащата измъкнал момчетата, нея оставил накрая… И трябвало да я вадят…

После патолозите се заели в аутопсията. Иначе няма как да се направи смъртен акт. Още повече, че става дума за младо момиче — не е старица, която просто очакват да си угасне…

Главният лекар имал достатъчно акъл, та да нареди аутопсията да извърши доктор Йорданова. И изпратил с нея една сестра и една санитарка…

Предчувствие ли… Или е знаел, че семейството на Мемиш е мюсюлманско… И то не какъв да е мюсюлманин, а салафит… Тия, дето ги наричат уахабити или по тяхному — вахабийе…

Тоест — фанатик, смятащ се за избран, изживяващ се като господар на живота и смъртта на неверниците…

Имаше немалко в града. Бяха си направили цяло школо — и за възрастни, и за деца. Имамът беше техен. Млад, с голяма къдрава брада, остри очи, мълчалив и винаги някак си в позата на таралеж…

Местно момче — живееше на две пресечки от полицейския началник. Пращаха го да учи в Йордания, после бил в Саудитска Арабия… Губеха му се някъде година и половина. Нито той, нито близките му споменаваха къде е бил тия почти 18 месеца. Пролетта идваха двама от столицата, разговаряха дълго с полицая, предупредиха го да бъде нащрек. Смятаха, че имамът — а и още няколко млади цигани от града — са били на акция някъде по света. В Азия ли, в Русия ли, в Африка ли… Но бяха убедени в особената роля на младежа…

И ето го… Полицейският началник го видя. Към средата на шествието, заобиколен от неколцина като него — брадати младежи, стискащи под дългите наметала… Не, не тояги… Пушки!

Полицаят трепна…

Взе мегафона:

— Уважаеми съграждани!

Тълпата като че не чуваше… Пред нея беше рехавата редичка на местните полицаи. С шлемове, щитове, палки… Но — познати… И някак си откровено свити и безпомощни… Не сили на реда, а…

— Уважаеми съграждани!

Тълпата спря на няколко крачки пред редичката… Жените истерично крещяха, децата се радваха и мятаха камъни по свилите се зад щитовете полицаи. А мъжете отзад се скупчиха около имама… Как му беше името… Уф…

— Уважаеми съграждани! Според закона при такава нелепа и нещастна смърт е задължително да се направи аутопсия…

От първия ред се провикна дебела циганка с червени очи:

— Бе, майка й и баща й не щат да я режете! Що ще правите с момичето вие?

— Не ние — каза полицаят — Доктор Йорданова е извършила аутопсията. С нея са били още две жени. Никакви мъже не са допускани в моргата, към тялото на мъртвата са се отнесли с уважение…

Тълпата се разкрещя, камъните надскачаха полицейския кордон и един удари по мегафона…

— Разберете — има закони…

— Какви закони? Не ни интересуват законите ви…

— Наши закони… Български — викаше задъхано началникът…

— Какви български… Махайте се! Наша земя е това! Наша е била… Наша ще бъде…

Полицейският началник изтръпна. Само това му липсваше… Какво да каже, когато довечера му звъннат от столицата…

— Моля ви… Много ви моля… Изтеглете се… Нека дойдат само близките… Ето — доктор Йорданова ще им потвърди…

Обърна се. Доктор Йорданова — малка, слаба, тридесетинагодишна женичка гледаше обезумяла към тълпата…

И в тоя момент екна първият изстрел. Куршумът проби щита на един полицай и се впи в корема му. Оня се сгъна одве, после се търкулна, виейки от болка…

И тълпата се понесе напред…

Доктор Йорданова не разбра какво стана. Съдбата беше милостива към нея. Дебелата циганка стовари върху главата й носен кой знае откъде голям камък…

А и полицейският началник се размина с неприятния разговор с началството. Застреля го имамът. В последния момент полицаят се сети за името му…

Саид…