Георги Коновски
Фередже (3)

3.

Оказа се, че напразно Борко Методиев се боял от промените. Народът просто не им обърна внимание. То… Така и така трите области като че вече не бяха в държавата. Там и в общините, и на официални места, и в училищата дори се говореше турски.

Вярно, помаците от Чеча не знаеха езика. Пък и отде да го знаят. Прадедите им бяха приели под святкащия ятаган религията, обаче никога не пожелаха да говорят езика на мъчителите си…

Обаче… Близо тридесет години хаос, липса на държавност, безразличието на политиканите към родното, към вековното… И сега в Чеча хората бяха обучавани като малки деца от арабски емисари. Отначало бяха неделните училища, после станаха ежевечерни. Към всяка джамия бяха устроени школи за обучение на правоверните. Учеха ги на турски, караха ги да наизустяват Корана на арабски, обясняваха им какво е „правилен“ ислям…

А младите момчета бяха изпращани на учение или нейде в Ориента, или в няколкото висши учебни заведения, създадени с парите, идващи от Близкия Изток…

Промениха се хората и външно. Стабилните, сериозни планинци станаха мрачни, движенията им някак си сковани — като че се бояха да не престъпят някоя невидима забранителна черта…

Жените сложиха шалварите, наметнаха фереджета. Дори младите момиченца тръгнаха със забрадки…

Нямаше кой да ги спре…

Християни в региона не останаха. Хората предпочитаха да се разделят със земята, която е била на дедите им, и да се махнат от задаващата се буря…

А в Делиормана беше по-лесно. Там и без това населението си беше турско. Имаше много българи — вярно. Но постепенно и те разбраха, че вече нямат родни места. Най-напред започнаха да изпращат децата си да учат другаде, помагаха им да стъпят на крака в далечни региони. После и възрастните започнаха да се изселват…

Бизнес тук не се правеше… Какви ти пазарни условия… Основното беше ориенталският алъш-вериш. Само с познати и само с едноверци…

По-трудно се предадоха Източните Родопи. Кърджали беше смесен град. И за почти всички негови жители въпросът за религията или етноса на човека насреща беше ненужен, смешен, грозен…

Кърджалийци си живееха в смесени махали, комшулуваха, уважаваха ближния. Празнуваха заедно религиозните празници, почитаха и личните…

Но от север нахлуха тълпите от цигани — мюсюлмани. Търсеха препитание — нормално нещо по време на страшната икономическа криза. Заселваха се и заемаха все по-голяма територия. Учестиха се насилията — не толкова пиянски сбивания, колкото уж случайни, но целенасочени атаки срещу друговерците…

Районът потъмня. Изчезнаха цветните женски дрехи, появиха се не само фереджета, но и бурки, дори нихаби. Джамийските настоятелства поискаха да имат свои — джамийски — милиции. И те да поддържат реда.

От столицата разрешиха…

Градът изведнъж утихна…

А в столицата всичко си беше уж постарому…

В парламента продължаваха политическите борби. Които отдавна се бяха изкривили във вид на бандитски междуособици.

Националистически партии имаше — нямаха водачи. Защото изведнъж започна възраждането на 20-те години на миналия век. С политическото насилие и убийствата…

Пръв беше Виктор Хайдутов. Бивш фотограф, бивш журналист, бивш десен, сегашен националист… Майстор на истеричните речи, на провокационните конфликти…

Смешен и жалък на полето на истинската политика, но много, много ефективен в сегашната обстановка.

И все още харесван от немалко хора. Което означаваше — опасен…

Два месеца преди президентските избори, една вечер той се прибираше у дома си. Бяха го заобиколили няколко яки младежи — външно много внушителни, фактически неопитни и лесни за преодоляване. И, в момента, когато слизаше от колата си, снайперистът от насрещния жилищен блок натисна спусъка…

Главата на Хайдутов се разхвърча така, че се наложи за погребението да правят възстановка с изкуствени материали…

Яките младежи се завъртяха като пумпали, вадеха и прибираха пистолети, стреляха по посока на внезапно светнал прозорец, та едва не убиха любопитния столичанин…

Беше късно…

Да, веднага се намери заместник на Хайдутов в партията му, обаче — заместник. Който беше доволен и от мястото в парламента… За повече нямаше нито сили, нито смелост…

При катастрофа загина водачът на левите. Оказа се после, че спирачките са умело повредени, но никому не се искаше да признае истината…

Терорът започваше…

Удави се в спокойно море друг от водачите на левите — речовит противник на новата коалиция в парламента. От повреден контакт беше убита лидерката на малка, но влиятелна партия. Не беше опасна за новата власт, обаче имаше непомерни претенции. И се опитваше да играе ролята на народен трибун…

А в парламента под въздействието на новата коалиция — партията на Методиев и ПСЧП, полекичка, бавно, почти невидимо започнаха важни промени…