Джеймс Кър
Клиниката (26)

26.

Късно една вечер през април Питър излезе през задната врата на болница „Хеч“, уморен, възбуден и треперещ от студеното и смъртоносно напрежение от откритието, което бе направил тази вечер. Един час преди това, той се бе втурнал от масата за аутопсии, за да прегледа цялата подробна история на заболяването на пациента, на когото току-що беше направена дисекция от д-р Джо Пармилий. Беше помолил момичето на нощно дежурство да му направи фотокопие на цялата амбулаторна карта на човека през нощта, който да бъде готов преди следващата сутрин. Беше й казал, че това е случай, който би могъл да опише в дисертацията си.

— Ще дойда в шест часа сутринта, за да взема копията — рече й той.

Когато се отпусна върху седалката на колата си, с въздишка на успокоение си каза: „Ето, това е. Край“. В странното и неестествено психично състояние, в което се намираше — изтощен, но напрегнат и нащрек, неспокоен, но примирил се, чу глухия, трептящ гонг на камбаните на Методистката църква, които удариха дванайсет часа, както си вървеше по чакълената настилка покрай архивната сграда и излезе на улица „Либърти“. Зачуди се дали удрянето на дванайсетия час точно сега има някакво съдбовно значение. Дали не беше някаква поличба? Или просто показваше, че е станало дванайсет часа, а той полудяваше?

Беше чувал за синдрома на успеха, когато амбициозен служещ изведнъж получава поста на вицепрезидент, към който с всички сили и средства се е домогвал през последните петнайсет години и щом го получава, моментално се застрелва. Винаги в постигането на една цел съществува и известно обезсърчение. Защо да си мисли, че е постигнал нещо и същевременно да се чувства подведен? Просто защото смяташе, че макар да е намерил пациента, случая, с който можеше да уличи д-р Хеч, това не означаваше, че утре сутринта, следващата седмица или след месец всичко това нямаше да се обърне в негова вреда и той да излезеше виновен. Първият адвокат, към когото се обърнеше, спокойно можеше да му се изсмее в лицето, да му обясни колко е глупав, да му покаже очевидните недостатъци и пропуски в обвинението му, които всеки най-обикновен недодялан адвокат веднага би могъл да използва срещу него и да провали всичко.

Питър подкара бързо и разсеяно към къщи. Прибра се и бавно се съблече, като не преставаше да мисли за попадналия му случай, който внезапно го бе завладял. Преди четири дни г-н Луис Корти, трийсет и две годишен строителен предприемач и баща на три деца, беше постъпил в болницата, изпратен там директно от кабинета на д-р Хеч. Имаше силни болки в корема и създаваше клиничното впечатление, че има възпален холецистит, което означава остра инфекция на канала на жлъчния мехур. Веднага беше програмирана хирургична операция и в края на работното време същият този понеделник, 4 април, в пет и трийсет д-р Хеч дойде, изми си ръцете като ги изтърка, и заедно с Питър, в качеството на негов асистент, започна операцията.

Питър не бе имал възможност да види този човек преди това, но както обикновено, започна да се чуди каква ли патология щеше да се установи този път, ако изобщо имаше такава, вместо предсказанието на д-р Хеч. Изследването наистина показа, че е налице неоспоримо възпаление на канала на жлъчния мехур, въпреки че в органа имаше много сиви, слизести камъни. Д-р Хеч набързо се зае с дисекцията и премахването на жлъчния мехур. Питър, вече далеч по-уверен в отношенията си с него и с непрекъснато нарастващо недоверие към всяко негово движение от медицинска гледна точка, досега често бе успявал да намали този характерен замах в действията му или пък да го накара да реши да не изважда някой напълно безвреден, сраснал се сегмент на дебелото черво.

И сега, в началото на настъпващата априлска вечер, Питър отново му бе обърнал внимание да не прибързва, като му каза:

— Моля те, докторе, дай ми време да хвана тези три хемофилика.

Но той скоро трябваше да ходи на събрание. Д-р Хеч имаше да изнася реч в женския клуб тази вечер, за да разкаже за пътуванията си, така че Питър не успя да го накара да намали неистовата си скорост. Обикновеното изваждане на жлъчен мехур обикновено отнемаше около час. Този път д-р Хеч постигна рекордна бързина, извади го за точно трийсет и три минути, а операцията беше по-трудна от останалите. Докато правеше последните шевове на корема, д-р Хеч помоли Питър да превърже раната.

— Закъснявам вече — каза той. — Освен това трябва да се отбия в центъра на града да си взема диапозитивите при Жермин. Чакат ме. Така че ти напиши вместо мене предписанията, Питър. Сигурен съм, че всичко мина добре и човекът ще се оправи. Той е здрав младеж, строителен предприемач. Каза ми, че в момента има сключени договори за построяването на шест къщи и два магазина наведнъж. Може дори да го накарам да ни построи нов апартамент след година-две. До скоро.

След това се отдалечи със скоростта на светкавица от операционната маса, облече се и изхвръкна навън, като плесна по задника хирургичната сестра, докато излизаше.

Луис Корти изкара нощта добре. Питър моментално хареса едрия италианец, когато след операцията вече беше в състояние да говори, защото, дори и както беше болен и го болеше, успя да се усмихне, като показа два реда прекрасни перленобели зъби, отмахна с жест кичур от черната си коса от челото с грубата си ръка на строител и каза:

— Дошъл съм тук, за да се оправя, докторе, така че ще направя всичко, което кажете, с изключение на клизми. Само да няма клизми, а? Искам да кажа, ако се налага и няма друг изход, ще го преживея, разбира се, но ако може да се мине без тях, много ви моля да го направите. С това изключение, съм изцяло в ръцете ви.

Питър се засмя.

— Да не би да ми светнаха очите, като си помислих за клизма и да ми прочетохте мислите, г-н Корти? Между впрочем, казвам се Де Хаан, д-р Де Хаан, в случай, че не ми помните името.

— Познавам ви, докторе. Но, моля ви, наричайте ме Лу. Когато казвате „г-н Корти“, все имам чувството, че говорите за баща ми. Не, слушайте, наистина вече съм чувал за вас. Вие сте лекували лелята на жена ми, г-жа Аленде. Тя твърди, че сте й спасили живота, и сте я изправили на крака след операцията. Всъщност тя ме доведе тук, като ми стана зле. Жена ми Пеги, тя по баща е Баси, може да познавате семейство Баси, беше направо като ударена, а и нямаше на кого да остави децата.

— Колко деца имате?

Той отново се усмихна, като още веднъж показа алабастровите си зъби.

— Три, докторе, но при такива добри католици, каквито сме ние, не се и съмнявам, че скоро ще станат четири.

— Е, надявам се да е така.

— Тъстът ми казва, че ще ме прати да спя в гаража, ако се появят още деца. Той е голям образ, може и да се майтапи.

— Няма да коментирам по въпроса, защото докторът, който се шегува с пациентите си през първия им следоперативен ден и ги разсмива, рискува по този начин да скъса някой от шевовете им, което на никого не се отразява добре.

Лу Корти опита да се засмее, но вместо това простена.

— Разбирам какво искате да кажете — рече той, като се облегна и се настани удобно, докато Питър леко палпираше и почукваше по превързания му корем. Провери жлъчката, която се стичаше в пластмасовата торбичка от коремната му Т-образна тръбичка.

Като преслуша белите му дробове, Лу Корти запита:

— Колко камъка имах?

— Шшт, един момент, моля. Готово. О, седем или осем. Искате ли си ги?

— Какво значи това дали си ги искам?

— Някои хора обичат да си ги занасят вкъщи и ги пазят в бутилка. Или си ги слагат на часовниковата верижка или нещо подобно.

— А, не съм от тях. Хей, коя е нощната сестра на този етаж?

— Мисля, че снощи тук дежуреше г-жа Харис.

— Страхотна е. Истинска кукличка. Как може да не се оправя при такива добри лекари и толкова добри сестри? Не се усмихвайте, докторе, точно това искам да кажа.

Тази вечер Лу Корти продължи да се оправя, но на следващата сутрин започна да му се повдига и вдигна висока температура, 38 градуса.

— Просто днес не се чувствам особено добре, докторе. Мисля, че операцията започва да дава отражение.

— И аз така смятам. Първият ви ден вчера мина далеч по-добре, отколкото е обичайно при другите хора, така че не се изненадвам. Много ли ви боли?

— Не е непоносимо. Мога да кажа само, че се чувствам отвратително, това е всичко.

— Тази вечер ще дойда пак да ви видя и да проверя как сте, но междувременно, ако бях на ваше място, бих обърнал повече внимание на течностите и по-малко на другата храна, в това число дори и на крем карамела и желето, разбирате ли ме?

— Ще изпълня нарежданията ви, докторе. Ако смесвахме бетон, можех и аз да се обадя тук-там с някое и друго нареждане, но тук е както вие кажете.

Тази вечер Питър късно успя да отиде в стаята на Лу Корти и го намери с температура близо 40 градуса, като пациентът ежеминутно се влошаваше, въпреки че все още беше невъзможно да се установят някакви по-точни локални симптоми.

— Лу, как са стомашните болки?

— Естествено, че и там боли малко, докторе, но най-много ме боли от дясната страна, където ме рязаха, само че не зная дали болката е по-силна от нормалната или не.

— Чакай да видя колко е часът. Минава осем. Мисля, че е по-добре да извикам лаборанта ни, да ти направи кръвни проби и да ти изследва урината, просто, за да сме спокойни. Ще ти предпиша и малко антибиотици, в случай че имаш някаква инфекция в леглото на жлъчния мехур или в малките жлъчни вени. Това са малки жлъчни каналчета, които отиват в черния дроб от общия голям жлъчен канал, свързан с жлъчния мехур. Когато тези по-малки каналчета се възпалят, се получава холангит.

— Колингит или шмолингит, все ми е тая, докторе. Каквото и да е, оправете го, моля ви, и ще съм ви много благодарен, защото се чувствам адски зле.

— Лу, само за да проверя още веднъж искам да те попитам, в амбулаторната ти карта пише, че не си алергичен към лекарствата. Можеш ли да пиеш всички видове антибиотици против инфекция — неща като пеницилин, разни мицини, сулфамидни лекарства и всички останали?

— Така мисля. Давали са ми пеницилин, докато бях в армията, когато се разболях от пневмония и д-р Хеч винаги ми го предписва, когато се простудя. Единственото, към което съм алергичен, е работата — и клизмите, естествено, нали така, докторе?

Когато след час се отби при лаборанта, Питър го завари да бърза да приключи работата си, колкото се може по-скоро.

— Закъде си се разбързал така, Стийв? — запита той.

— Искам да гледам шоуто на Гордън Грифит, а то започва в девет и трийсет тази вечер.

Питър изведнъж проумя, че не е гледал телевизионно предаване, откакто си беше у дома за Коледа. Живееше в един свой свят, в който нямаше място за телевизията.

— Ето кръвната картина на Корти, д-р Де Хаан — рече Стийв. — Белите кръвни телца са малко, това е всичко. В момента правя изследването на урината, но в полето на зрението на микроскопа не се вижда голяма част от урината. Мисля, че серумът обаче, изглежда малко жълтеникав. От жълтеница ли е болен?

— Не съм забелязал. Имаше ли жлъчка в урината?

— Не съм проверявал за това и вече изхвърлих пробата.

— Е, добре, утре ще проверим.

— Бих могъл да взема още една проба и тази вечер, докторе, но наистина много ми се искаше да гледам шоуто на Гордън Грифин.

— Е, добре, тръгвай, Гордън Грифин — рече той и Стийв се засмя.

Питър се върна в стаята на Лу Корти, за да му погледне очните му ябълки.

— Спиш ли, Лу? — запита той.

— Не, докторе, по дяволите, не. Какво има?

— Нищо. Само искам да погледна в очите ти. Не запалвай лампата. Ще си използвам джобното фенерче. — Питър светна в очите на Лу Корти. Нямаше жълто.

— Какво става, докторе? Нещо не е наред ли?

— Няма нищо. Просто проверявах нещо. До утре сутрин. Лека нощ.

 

 

Питър изкара една безсънна нощ, още една от поредицата безсънни нощи напоследък. Няколко часа почивка, след това буден за около час, след това още няколко часа почивка. Измъкна се от леглото в шест часа, все още загрижен за Лу Корти и другите, подобни на него случаи. Като изпи чаша набързо сварено кафе, се поколеба, след това най-накрая, за втори път тази седмица, си взе една таблетка декседрин. Не искаше да влезе в категорията на Матю Хеч, т.е. от шест до осем таблетки на ден, но му се струваше разумно от време на време да си взима по едно хапче, за да може да устои на умората, поне да пази равновесие и да поддържа енергията си.

Стигна в болницата преди седем часа, прегледа набързо един предоперативен пациент, след това се отби при леглото на Лу Корти. Той вече беше буден и се усмихна, но Питър видя, че го тресе от студ.

— Тресе те, Лу — рече той, — зле ли се чувстваш?

— Май проблемът е, че се чувствам като че ли някой непрекъснато ми сипва вода в питиетата и имам страхотен махмурлук, същевременно и грип. Може ли да се окаже, че това ми е проблемът?

Питър се усмихна на нервния млад строител.

— Няма да е необичайно. Нека да видя колко ти е температурата. — Сложи термометър в устата му и му измери пулса. Беше значително по-слаб, което го изненада. След това му измери кръвното. Намръщи се и извади термометъра. Показваше 39.8.

— Вдигнал си по-висока температура тази сутрин, Лу. Ще трябва да ти сменя антибиотика.

— Да не е през устата, докторе. Не мога да преглъщам.

— Ще ти ги бием като инжекции.

След сутрешните операции, Питър помоли д-р Хеч да не минава заедно с него на визитация и отиде директно в лабораторията. Стийв го видя да влиза и се изправи.

— Д-р Де Хаан — обърна се към него той, — бялата кръвна картина на вашия човек Корти показва ненормален резултат. Общото количество на белите кръвни телца е само 7700, но има трийсет и девет процента сегменти, трийсет и четири процента са пръчкоядрени, два процента са млади и два процента са миелоцити плюс двайсет и три процента лимфоцити. Дали не е възможно да развива левкемия?

— Трябва да е някаква остра инфекция, не знам от какво обаче. Не знам и къде е, не мога да я локализирам.

— Билирубинът му е малко повишен, с 2.4. В урината му не намерих жлъчка, но има албумин. Амилазата му е нормална на осемдесет.

— Нормална амилаза, а? Е, това поне премахва варианта с панкреаса. Благодаря ти, Стийв, добре е. — Питър вдигна телефона и се обади на Норман Силвана. Отговори медицинската му сестра.

— Здравейте, г-жо Прок, обажда се д-р Де Хаан. Д-р Силвана там ли е? Ами, ще можете ли да го помолите от мое име да види един пациент за консултация? Става въпрос за Луис Корти, болнично отделение „Д“, в хирургията, стая двеста двайсет и две, първото легло. Един момент, по-добре кажете, че д-р Хеч и аз заедно го молим да види пациента. Точно така. И го помолете, ако може да отиде да го види колкото е възможно по-скоро. Спешно е.

Норман Силвана се обади на Питър точно в дванайсет на обяд.

— Току-що ходих да видя пациента ти Корти, Питър. Можеш ли да дойдеш при мен?

Питър намери Норман Силвана в отделението — чернокос и красив както винаги — да преглежда амбулаторния картон на Лу Корти.

— Този човек е наистина много болен. Трябва веднага да вземеш спешни мерки за него. Почти не мога да му доловя кръвно над петдесет. Температурата му е четирийсет градуса. И само бълнува неразбираеми неща, нищо свързано не може да чуе човек.

— Защо, по дяволите, сестрите не са ми съобщили? Помолих ги да му мерят кръвното и да ме уведомяват, ако има промяна.

— На картона му е отбелязано, че при последните две мерения е било под осемдесет.

— Явно е дежурна тази тъпанарка, Дора Бикърсън, тя нищо не разбира от работата си.

— Както и да е, със сигурност ще имаш нужда от кръвни култури, пикочни култури и всички антибиотици, за които можеш да се сетиш, мускулно и венозно. Не съм сигурен.

— Мисля, че има инфекция в жлъчните канали.

— Може да е холангит, това също е една от възможностите. Но когато го преглеждах, почувствах, че в горния десен квадрант има натрупана маса. По-голяма от обичайната следоперативна маса. Не зная дали става въпрос за черния дроб или какво друго. Сигурен съм, че не са фекалии.

— Не ми изглеждаше да има болки там.

— Мисля, че трябва да вземеш под внимание и възможността за перитонит, поради жлъчката — те са коварни, а така също и натрупване на абсцеси от дясната страна точно над черния дроб и под диафрагмата. Но същевременно е напълно възможно да има нещо, което да причинява сериозно увреждане на дейността на черния му дроб с остра невроза и смърт на черния дроб. — Приближи се по-близо до Питър и тихо прошепна, за да не ги чуе никой: — Нали го знаеш този ненормален Хеч какви ги върши. Човек изобщо не е в състояние да предположи какво може да се е случило на пациентите му.

— Веднага тръгвам, Норман. Смятам, че ще е най-добре да се обадя на съпругата му и да й кажа колко е зле.

— Между другото, Питър, струва ми се, че ще се наложи пак да му се отваря корема. Така че кажи на Баскервилското куче да внимава, за да надуши навреме плячката. — Норман тихо се засмя на собствената си шега, когато си тръгваше.

Питър постави на Лу Корти интравенозен катетър. Човекът, който същата тази сутрин бе изглеждал бодър и в настроение, въпреки че беше болен, сега успяваше единствено мъчително да се повдигне при процедурите. Антибиотикът срещу инфекциите и левофедът за повишаване на кръвното налягане започнаха лека-полека да капят през малката тръбичка във вената на дясната му ръка. Разтворът от кристална глюкоза във висящата бутилка беше пожълтял от тетрамицина, докато напомпваха чрез инжекция в хълбока му белия пеницилин и кехлибарения хлоромицетин. Когато кръвното му отказа да се повиши, започнаха да му дават кислород през носовата канюла и му инжектираха хидрокортизон директно в тръбичката, която водеше във вената за постигане на по-бърз ефект.

След половин час Лу Корти започна да дава признаци на живот и Питър тръгна, за да се обади на г-жа Корти. Тя беше очевидно като ударена от гръм от съобщението на Питър. Докато й обясняваше новите проблеми на съпруга й, той видя как д-р Хеч стихийно мина покрай него и влезе в стаята на пациента.

— Добре, г-жо Корти — рече най-накрая Питър, — радвам се, че можете веднага да дойдете. На всяка цена трябва да го направите.

Питър се върна до леглото на Лу, като ядът му към Матю Хеч продължаваше да нараства. По някакъв начин копелето му с копеле беше причинило всичко това, но как? Какво се бе случило? Операцията мина добре, но беше твърде бърза. Онази вечер не успя да намали темпото на д-р Хеч. Или просто този случай беше един пример за лошия късмет на някои хора с медицината. Случваше се понякога нещо да не върви както трябва, ставаше нещо, което никой не беше в състояние да предвиди или да избегне. Питър колебливо поклати глава, като за миг отблъсна инстинктивната си нарастваща с всеки миг омраза към сервилната според него същност на душата на д-р Хеч, за която изглежда нищо нямаше значение, освен собственото й удовлетворение.

Питър неотдавна бе стигнал до извода, че д-р Хеч проявява далеч по-голямо разбиране към характера на собствените си действия и постъпки, отколкото преди това бе допускал. Този възглед се зароди след посещението в клиниката на сестрата на д-р Хеч, висока привлекателна жена от Илинойс. Д-р Хеч я лекува от артрит, след това извика и Франк Луики да я види и Питър един ден подслуша разговора им за нея в коридора.

Д-р Хеч беше запитал:

— Значи мислиш, че определено има артрит в лактите и в ръцете?

— Така смятам. Естествено, артритът е разтегливо понятие. Бих казал, че е по-скоро хипертрофичен остеоартрит, но може да има и нещо на ревматична почва. Определено си вървят заедно и е напълно възможно да има и двете. Но със сигурност няма сериозно ревматично заболяване.

— Кажи ми какво мислиш за интравенозния хидрокортизон, нали знаеш, с пирамидон или салицилати, добавени към него, да кажем три пъти седмично в продължение на няколко седмици или месеци? Искам да кажа, става дума за сестра ми и искам да я лекувам както трябва. Обичам да съм сигурен в това, което правя. Чувал съм, че този вид лечение дава странични ефекти.

Лицето на Франк се бе зачервило и той беше промърморил:

— Е, смятам, че нещо от рода на аспирина или дори бутазолидина, приемани през устата биха могли да дадат по-трайни дългосрочни резултати.

След това, когато Матю Хеч си отиде, Франк беше избухнал пред Питър:

— Проклетият му кучи син! На всички, в това число и на кучето си, предписва кортизон със салицилати във вената, и от години добавя в него този скапан пирамидон, като всички ние не си затваряме устата да крещим за страничните му ефекти, а сега ме пита! Разбираш ли, взима по единайсет долара и деветдесет цента на инжекция, там е цялата работа! И сега изведнъж започва да се чуди дали това е правилният начин, по който трябва да постъпи, който, естествено, в случая не е, когато става дума за сестра му. Лицемерното му копеле с копеле.

Питър беше решил тогава, че Матю Хеч няма начин да не съзнава до голяма степен функционирането на своето тъмно като ада, кърваво, наистина не страдащо от шизофрения сърце и го бе намразил за всички прозрения, които бе възможно някога да е получавал. Имаше нещо подобно на двойствено мислене, но то със сигурност не се отнасяше за д-р Хеч.

Като влезе в стаята на Лу Корти, Питър установи, че е свил войнствено юмруци. Д-р Хеч изрече, без да вдига поглед:

— Питър, работата тук наистина изглежда много зле. В този младеж се развива явен процес на интоксикация, по всяка вероятност предизвикан от използваната анестетична комбинация, а може да е и инфекция. Не вярвам да има някакъв хирургичен проблем, а и без това е достатъчно зле, за да го отваряме наново.

Ноктите на Питър се впиха в дланите му.

— Не съм съгласен с вас. Мисля, че има голяма вероятност да се развива субдиафрагмален абсцес или да има възпалителен процес в леглото на жлъчния мехур, или дори в панкреаса, което би се изяснило в момента с една изследователска хирургична операция.

Матю Хеч се изправи и изненадано го погледна, като лицето му се стегна от яд и бързи пресмятания. Питър наблюдаваше как ръката му с форма на ръката на човек, който хвърля диск, се пъхва под сакото му и започва мъчително да търка нагоре-надолу по връхната точка на сърцето му, признак на явен размисъл. Заговори тихо и спокойно:

— Не смятам, че си виждал толкова много подобни случаи в практиката си, колкото съм виждал аз, Питър, и твърдя, че този човек не трябва да се подлага на хирургическа операция в момента. Винаги съм установявал в подобни ситуации, където инфекциите създават проблеми, че е необходимо да се дават антибиотици и пак най-различни антибиотици, докато човек не намери подходящия.

„Пълни глупости!“, помисли си Питър.

— Както казах, изцяло не съм съгласен с вас. Помолих и Норман Силвана да го прегледа и той е на същото мнение като мен или може би ще е по-правилно да кажа, че аз съм на неговото мнение.

— Наистина ли? — запита Матю Хеч. — Ти дори не си се консултирал с мене. Защо по-рано не ме уведоми за тази ситуация, Питър? Мисля, че трябваше да го направиш, а ти какво смяташ? — Говорът му се бе превърнал почти в шепот и едва се чуваше. Малко се позасмя, но Питър си помисли, че долавя гнева зад тихите спокойни думи и усмихващото се лице.

Питър замислено се изкашля, но не отговори нищо. Матю Хеч продължи да говори, вече по-високо, като очевидно сметна мълчанието му за признак на уплаха.

— Хайде да повикаме Норман Силвана тук и да изясним въпроса. — Обърна се към сестрата в стаята. — Обадете се на д-р Силвана и го помолете веднага да дойде. И искам непрекъснати първокласни грижи за този младеж. Моля те, кажи на г-ца Уест да се заеме с това.

Д-р Хеч бутна частично откъсналия се от раната бинт и отново опипа корема на Лу Корти, след което го покри.

Норман ги срещна след няколко минути в коридора. Питър стоеше мълчаливо, докато те двамата разговаряха. Д-р Хеч държеше амбулаторния картон в ръце и го четеше, като нахвърляше тук-там някоя и друга забележка по него. Норман започна разговора по типичния си характерен прям начин.

— Момчето трябва да се оперира, Мат.

— Това ще го убие — твърдо и доста високо отсече д-р Хеч.

— Е, хайде сега, Матю, той така и така ще умре, ако при хирургичната намеса не успееш да намериш нещо, което да оправиш.

Д-р Хеч заговори още по-високо, като явно загряваше и се подготвяше за предстоящата битка.

— Допускам, че проблемът му може да се дължи на токсичност, настъпила вследствие на упоителната смес — не се усмихвай, Норман, определено така виждам нещата, с широко разпространено просмукване на места от капилярите, увредени от упойката. Естествено, признавам, че може и да се окаже просто остър хепаторенален (чернодробно-бъбречен) синдром и не знам случай някой да е могъл да направи нещо, за да помогне при подобни ситуации. Хората или оздравяват, или не. Но да се оперира болен от хепаторенален синдром е все едно да отвърнеш на картечен огън с вятърна мелница.

Д-р Хеч изглеждаше много доволен от метафората си, но Норман безстрастно го гледаше право в лицето.

— Изглежда картината не ти е съвсем ясна, Мат. Защо да се заблуждаваме? И ти, и аз не знаем какво му е на този човек. Мисля, че нещо не е наред с черния му дроб, откровено казано, смятам, че е възможно да има остро чернодробно увреждане, остра жълта атрофия, но ако там вътре има абсцес, тогава очевидно само хирургическата намеса може единствено да му помогне.

Лицето на Матю Хеч изгуби част от радостния си щастлив блясък и се изостри от яд при думите на Норман.

— Нека аз сега да ти кажа. На този човек трябва само да му се духне малко азотен окис в лявото ухо и моментално ще се изправи на крака — рече той. — Операцията за него би била равносилна на убийство и аз няма да допусна подобно нещо. Не е нужно да ми казваш нищо повече по този въпрос. — Гласът му беше сърдит, след това омекна, когато започна отново да се владее. — Винаги съм установявал, Норман, че до известна степен следвам съветите на консултантите си и след това аз съм този, който взима решенията. Не трябва да забравяш, че отдавна съм в този бизнес, далеч по-дълго от тебе и доста случаи са ми минали през ръцете…

В този момент Норман направи крачка напред и доближи лицето си до това на д-р Хеч.

— Слушай, Мат, това момче може да има в корема си абсцес, който да се е перфорирал. Ако се изчисти, това може да спаси живота му. Да предположим, че е увреден черният му дроб. Защо и от какво? Може да е от някои сраствания, възпаление или нараняване, което се намесва и пречи на циркулацията. Ако се отстрани, може много да му помогне.

— Мисля, че малко кръвопреливане ще му бъде от полза — предложи Матю Хеч. — Може да е изпаднал в шоково състояние от кръвоизлив, от загуба на кръв или течности.

— Кръвопреливането със сигурност няма да му навреди, но той се нуждае от много повече — настоя Норман. — Това не е шоково състояние или кръвоизлив. При хеморагичен шок^[1] кожата се овлажнява и се намокря, а неговата е суха, освен това хематокритът^[2] и хемоглобинът му биха се понижили, а неговите всъщност се повишават. Това е студеният шок на токсичността, по всяка вероятност причинен от грамотрицателни микроорганизми инфекция.

— Винаги съм установявал, че има и практични неща, за които също трябва да помисли човек, Норм. Например, понякога не се вършат някои неща заради медикозаконната ситуация. Ако оперираме това момче, то ще умре директно на операционната маса, а тези неща ме плашат. Човек може да се окаже изправен пред съда.

— Дадох ти мнението си. Проблемът си е твой, ако не искаш да го вземеш предвид. — Лицето на Норман беше зачервено, а думите му се замазваха от яд.

Матю Хеч се усмихна, след това се засмя и постави ръка на рамото на Норман.

— Норм, уважавам мнението ти, просто този път го пренебрегвам и няма да го зачета, но по всяка вероятност следващия път ще го взема под внимание. Но и ти казваш, че малко кръв няма да му навреди, както и аз мисля, че кръвта е добро нещо, така че ще му прелеем малко кръв, ще му дадем много антибиотици и сигурно скоро ще установиш, че това момче ще изненада всички ни.

Норман Силвана въздъхна и сви рамене.

— Е, тогава постъпи както намериш за добре, Мат, и ме остави на мира. — Завъртя се на токовете си и излезе.

Матю отново се усмихна, пое си дълбоко въздух и се огледа при шума на стъпки зад себе си, които се оказаха на една санитарка от етажа.

— Д-р Хеч? — обърна се към него тя.

— Да, Мили, какво има? — с приятелски тон запита той, без никаква следа от нервност и раздразнителност в гласа.

— Тук е г-жа Корти.

Тя чакаше долу в коридора, беше тъмнокоса и красива жена, бледа, изплашена, с подути клепачи над бузи с изпъкнали скули. Беше облечена в кафяво кожено палто, а на главата си имаше син шал. Владееше се с явно усилие. Кимна и леко се усмихна на всеки от докторите.

— Д-р Хеч — рече тя, — какво не е наред? Ще се оправи ли?

— Много е зле, Пеги. Не знам дали ще можем да го спасим.

— Наистина ли е чак толкова зле? — беззвучно запита тя.

— Откровено казано, мисля, че няма да го бъде.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че точно вие казвате тези думи. Невъзможно е, искам да кажа, направо ми се струва нереално. Ще умре ли?

— Така мисля.

— Искам да го видя. Може ли да го видя?

— Можеш, въпреки че е в безсъзнание.

— Искам да вляза при него.

— Имам спешен случай, който ме чака в кабинета, Пеги, но д-р Де Хаан може да те заведе.

Като тръгна, г-жа Корти леко се заклати и Питър я задържа, като я хвана с ръка за лакътя.

— Извикахте ли свещеник? — запита тя.

— Не, но ще се погрижа за това.

— Моля, повикайте отец Маклафлин от църквата „Св. Георги“, ако успеете да го намерите.

— Ще се опитам — отвърна Питър, докато я водеше по коридора до стаята на съпруга й.

— Почакайте един момент — рече той, като влезе в стаята преди нея.

Лу Корти лежеше тихо, черната му къдрава коса се открояваше на бялата възглавница. Ръцете му бяха студени, като че ли са били заледени. Лицето и гърдите му бяха покрити с капчици студена пот, които се събираха във вдлъбнатината на врата му, като дъждовна вода в канавка.

— Как му е кръвното? — запита Питър специалната сестра.

— Много е ниско, докторе. Едва го долавям.

— Жена му е отвън в коридора. Ще я доведа.

— Току-що забелязах, докторе, че започна да диша неравномерно, както при Чейн-Стоксовото^[3] дишане.

— Може да му помогне аминофилинова свещичка.

— Направо се боя да го оставя дори и за миг сам, докторе.

— Ще доведа съпругата му и ще отида да ви донеса.

— Кръвта достатъчно бързо ли тече?

— О, вече сте започнали кръвопреливането? И без това няма нужда от него, но това обяснява защо му е толкова ниско кръвното. Пак трябва да му се дава левофед, както виждате, а в кръвта такъв няма. На шкафчето има една ампула левофед. Добавете я директно към кръвта.

Питър подаде глава през вратата и повика г-жа Корти. Тя влезе бавно и страхливо, но отиде право към леглото на мъжа си и го хвана за ръката.

— Лу, аз съм Пеги — по-високо изрече тя и той простена в отговор. — Отвори си очите и ме погледни. Ще се оправиш. — Тя нежно го погали по главата и очите му се отвориха за момент.

Той прошепна:

— О, Пеги! — И клепачите му отново се затвориха. Пак простена от болка, но повече не реагира по никакъв начин на молбите и целувките й.

Питър се запъти към коридора, за да вземе свещичката и бързо се върна в стаята. Г-жа Корти беше седнала в един стол близо до леглото му, като очите й също бяха затворени и го държеше за ръка.

— Оставете я няколко минути насаме с него — прошепна Питър на сестрата, — и след това вмъкнете това. Мисля, че трябва и тя да остане в болницата при него, така че ви моля да й го кажете.

След два часа, в края на работното си време, Питър се върна в стаята на Лу и намери Пеги Корти в същото положение, в което я беше оставил, облечена в палтото си. Продължаваше да го държи за ръката.

Следобедната сестра, която беше на смяна сега, г-жа Толандер, веднага заговори:

— Тъкмо се канех да ви се обаждам, докторе. Пациентът започнаха да го побиват студени тръпки преди няколко минути. — Извади ректалния термометър, избърса го, погледна го и го подаде на Питър. Показваше 42 градуса.

Питър погледна към Пеги Корти, която вдигна към него питащи очи.

— Ще излезете ли за момент навън с мене, г-жо Корти?

В коридора Питър се обърна към нея:

— Положението на съпруга ви е много лошо и се безпокоя дали ще изкара нощта. Исках да съм сигурен, че всички в семейството му са наясно какво е положението в действителност, в случай че поискат да го видят или просто трябва да знаят.

— Това ми каза и отец Маклафлин, така че сестра ми ще се обади на всички. Майка му е починала, разбира се, но ще уведоми баща му и сестра му.

— Влошава се и отслабва с всеки изминал момент. Температурата му е много висока. Четирийсет и два градуса. — Питър се почувства ядосан, изправен пред тази ситуация, победен, безпомощен в опитите си да намери начин да спаси живота на този мъж.

— О, боже, не зная какво ще правя, ако му се случи нещо — изстена г-жа Корти, като от очите й закапаха огромни сълзи.

Питър се упъти към шкафа за санитарни материали, за да й донесе хартиена носна кърпичка. Когато се върна, тя се бе поуспокоила.

— Трябва да има и още някой при вас — рече той, като гледаше размазаните следи от грим по бузите й.

— Ще се обадя на сестра си. Тя може да дойде, докторе. Благодаря ви, че сте толкова любезен. Знам, че правите всичко, което ви е по силите.

 

 

Питър механично изяде леката си вечеря, която му сервираха в кафенето и прекара вечерта, като влизаше и излизаше от стаята на Лу Корти. В седем и половина пациентът стана неспокоен и започна да вика неразбираеми думи. След това отново го побиха силни студени тръпки и изпадна в кома, като изобщо не реагираше на нищо до десет часа. За Питър това беше тъмна, изпълнена със светлини и сенки нощ, която остана в спомените му, оцветена в бели, черни и сиви краски, докато спеше и се събуждаше, разхождаше се нагоре-надолу, явяваха му се краткотрайни видения на стаята на Лу Корти с шепнещите сестри, нагласяваше тръбите, мереше кръвното му, включваше и рестартираше интравенозните кръвопреливания, след това заспиваше, събуждаше се и всичко се повтаряше отначало.

В осем часа на следващата сутрин Лу Корти получи силен конвулсивен апоплектичен удар. Питър изкара Пеги Корти и всички от семейството навън в коридора, вкара интубатор в пациента и поддържаше дишането му през тръбата до внезапното прекратяване на сърдечната дейност половин час по-късно. Питър постоя един миг в средата на стаята, като си мислеше за семейството отвън. Беше толкова трудно да се намери измерение на силата на човешката мъка. Сестрата на Лу Корти беше плакала, крещяла и стенала в стаята. С изключение на първата си реакция, Пеги Корти се държеше спокойно, разбиращо, почти не плачеше, като поздравяваше учтиво всички. Баща му се бе държал безстрастно. Как да им каже сега? На кого да каже първо? Всички чакаха в коридора обаче, и Питър им съобщи на всички заедно. Сестрата на Корти се свлече на земята със силно пукане в коленете, което го накара да се бои, че може да си е счупила капачките на коленете. Двама от по-младите мъже я занесоха в дневната стая. Пеги Корти влезе в стаята, отиде до леглото и продължително целуна челото на мъжа си за последен път, преди да си тръгне. Матю Хеч пристигна, докато Пеги беше още в стаята и тя му стисна ръка, като му благодари.

Питър усети, че му се повдига, докато слушаше как д-р Хеч произнася обичайната си за такива случаи реч:

— Направихме всичко възможно, Пеги, но този път нищо не помогна. Бързо свърши обаче, не е страдал много, ако това може да се яви като някаква утеха. — Питър се помъчи да задържи надигащата се в стомаха му отврат. — Още при хирургичната операция казах, че има нещо, което не е наред с тъканните му слоеве, и откровено казано съм убеден, че в случая става дума за ранен стадий на рак. Да го наречем интуицията на стария доктор. Естествено, ние вчера коментирахме дали да не го отворим още веднъж, но той изглеждаше твърде зле. Не смятам, че щеше да издържи дори и на най-слабата упойка.

— Мислите ли, че още един преглед сега ще ви помогне да разберете какво точно му се е случило, д-р Хеч? — запита Пеги Корти. — Това би ли помогнало на медицинската наука или пък на другите ви пациенти?

— Не вярвам, Пеги. И така разбрахме какво му е. Знаехме, че има остра инфекция след лошо инфектиран жлъчен мехур. След това последваха влошаване състоянието на черния му дроб и бъбречната дейност. И както казвам, зад всичко това може да се крие ранен стадий на рак.

„Колко е умен!“, помисли си Питър. Взима невежите хора, убива роднините и близките им, след това просто им внушава вълшебните думички „рак“, „инфаркт“, „удар“ или „бъбречни усложнения“ и това обяснява всичко. Можеха да кажат на приятелите си, другите си роднини, съседите си, че е получил инфаркт след хирургична операция, кръвоизлив, левкемия и така нататък. По този начин всичко ставаше разбираемо, грешките при поставянето на диагнозата и лечението чисто и просто се прикриваха. Питър го беше виждал вече толкова пъти при семействата на другите пациенти на д-р Хеч. Всичко минаваше гладко и като по вода. Никой не искаше да повярва, много малко хора бяха в състояние дори да допуснат и през ум да им мине мисълта, камо ли да повярват чудовищната истина, че любимият им съпруг, съпруга, баща, дъщеря или син, бяха починали поради медицинска небрежност или некомпетентност.

Както беше казал Джордж Бърнард Шоу: „Смъртта е начин да се повиши престижа на лекарите“. Ако починеха важни хора, лекувани от даден лекар, то на него му се обръщаха голяма доза внимание и коментар, като клиентелата му неизбежно се увеличаваше. Те разсъждаваха така: „Ако е бил достатъчно добър за г-н «Богаташко» или г-н «Политик», който почина миналия месец, трябва да е достатъчно добър и за мен“. Мислите на хората течаха по налудничав, непредсказуем и труден за разбиране начин.

Матю най-накрая си тръгна с поклащане на голямата си глава, косата му вече пораснала дълга отзад, подобно на гривата на лъв. Самата Пеги Корти се приготви да си тръгва и след това се отпусна на гърдите на Питър, като цялата затрепери и захлипа:

— Не мога повече да се сдържам. Не мога повече.

— Не се и опитвайте. Хубаво е да поплачете — успокои я Питър.

— Просто нямам сили да се прибера вкъщи и да се изправя лице в лице с децата.

— Може би ще мога да ви намеря нещо, което да ви помогне.

Тя се отдръпна и си издуха носа.

— Не искам лекарства за сън.

— Е, добре, слезте с мене и да поседнем заедно във фоайето за миг. И без това искам да ви питам нещо.

— Какво има? Защо не ме попитате сега?

— Нека първо да слезем долу.

Тя хвърли още един поглед назад, към вече покритото тяло на съпруга си, след това в асансьора отново заплака. Седна във фоайето, като се наведе напред, хванала главата си с две ръце и мълчаливо заплака.

— Г-жо Корти?

— Да? — запита след минута тя.

— Бих искал да получа разрешението ви да направим аутопсия на съпруга ви, за да се опитаме по-точно да установим причината за смъртта му. Вярвам, че това много би ни помогнало.

Тя го изгледа.

— Но аз запитах д-р Хеч и той не сметна това за необходимо.

— Чух какво каза, но… — Питър се поколеба. — Мисля, че само гледаше да се съобрази с чувствата ви и да не ви тревожи допълнително. Сигурен съм, че смята подобен преглед за необходим, но просто не е искал да ви причинява допълнителни страдания.

— Той е прекрасен човек, нали? Само като го погледнеш и веднага се вижда колко зле се чувства и колко му е мъчно. Никога не съм го виждала да изглежда толкова тъжен. Сигурна съм, че имаше сълзи в очите си, когато разговаряше с мене. Трябва да му е трудно да върши толкова велики дела и след това да се случват подобни нещастия. Както и да е, убедена съм, че в никакъв случай не бих могла да намеря по-добър лекар за Лу. Може това, което казвате, да е вярно. Не мога да разбера как е възможно да иска прегледа, а да не иска да ме нарани или да ме разстрои като го направи.

— Това е положението.

— Добре — рече тя доста напрегнато, — нямам никакви възражения срещу аутопсията. Сигурна съм, че и Лу нямаше да има нищо против. В миналото дори е казвал, че ако му се случи нещо, и медицинската наука може да използва за нещо очите му, сърцето му, тялото му, е съгласен да й ги предостави.

— Ще трябва да подпишете един документ, за да потвърдите съгласието си.

— Бих искала обаче да знам какво точно ще установите, независимо каква е истината.

— Естествено. Разбирате, нали, че ще бъдат необходими няколко седмици, за да се направят диапозитиви и всичко останало, преди да се даде окончателното заключение на експертизата, но предварителната диагноза и рапорт се правят на момента.

— Искам само да знам всичко, което установите.

— Добре. Ще отида да ви донеса документа, който трябва да подпишете и ще накарам сестрата да ви даде нещо успокоително.

По пътя си към стаята за спешни случаи, за да вземе разрешителното за аутопсия, Питър видя катафалката да се задава по задната алея и побърза към г-жа Корти да подпише документа, преди да отнесат тялото. Стигна до стаята на Лу Корти точно когато двама от гробарите го слагаха на носилката.

— Аз съм д-р Де Хаан — обърна се Питър към по-възрастния от тях, едър и червенолик. — Г-жа Корти току-що подписа това искане за извършване на аутопсия и искаше да ви го даде.

— Така ли? — отвърна мъжът, като тежко пухтеше от положените усилия. — Аз съм Дъг Редълман, докторе, от погребалното бюро „Редълман“. — Протегна пълната си ръка със зачервена длан, като му лъхна на уиски. — Не мисля, че съм ви срещал преди, докторе. Обичаме да сътрудничим при подобни случаи. Кога ще извършите аутопсията?

— Ще се обадя на д-р Пармилий и по всяка вероятност ще я направим късно този следобед или тази вечер.

— Сигурен бях, че смъртта на младия Лу ви е изненадала. Ние с него и баща му ходехме заедно на лов, когато беше дете. Беше най-точното дете стрелец на птици, което някога съм виждал. Естествено, ние се грижим за семействата на Корти и на Баси, когато някой от тях почине. Но, господи, колко изненадан останах, когато научих за смъртта на младия Луи. Говорих с него преди не повече от три седмици. Каза ми, че има сключени договори за близо половин милион долара. Дяволски лоша работа.

— Прав сте — отвърна Питър.