Джеймс Кър
Клиниката (24)

24.

Пет дни по-късно, в понеделник на трети януари, Питър чакаше Матю Хеч на стола в приемната на кабинета му. Ан се чувстваше по-добре след петък и събота, прекарани в силни болки, но вече беше на крака и можеше да се движи. Бе отслабнала, но прекрасна, като тъмните гъсти мигли, които очертаваха тъмнокафявите й очи, правеха лицето й по-живо, подчертани от слабостта и бледността му. Изглеждаше щастлива, че е с него, и Питър се чудеше дали значимостта на случилото се в пълна степен бе достигнала до съзнанието й. Възможно беше това да стане по-късно и тогава цената, която щеше да заплати за това разкритие, щеше да бъде ужасна. Или така щеше да стане, или Ан щеше да се окаже по-силна, отколкото я мислеше.

Както и да е, той бе взел решение относно клиниката и сега чакаше д-р Хеч, за да поговори с него за това. Дори и като седеше в приемната и го чакаше, въпреки че вече бе решил какво да прави и се бе успокоил, чувстваше се уморен и знаеше, че изглежда уморен. Освен това се притесняваше как ще протече разговора с д-р Хеч. Трябваше всичко да мине както трябва. Най-малко десетина пъти бе премислил това, което щеше да му каже, за да бъде сигурен, че ще има желания резултат. Сега, докато слушаше равномерното тиктакане на златния часовник върху ъгловата маса, чу почуквания с токове по покрития с линолеум коридор и д-р Хеч влезе.

— Здравей, Питър — рече той и го покани в кабинета си. — Влизай. Разбрах, че си искал да ме видиш.

— Да.

Д-р Хеч се обърна към секретарката си:

— Джоси, би ли ни оставила за малко насаме, ако обичаш?

Тя им се усмихна и излезе. Д-р Хеч се настани на стола зад голямото абаносово бюро, изработено във формата на полумесец.

— Д-р Хеч, идвам при вас, защото искам да ви се извиня за начина, по който се държах. Нали разбирате, много ми се струпа наведнъж. Първо смъртта на баща ми, след това проблемът с Ан, бях направо изваден от релси. Сега вече по-ясно виждам нещата и чувствам, че сбърках, като ви говорих по този начин.

— Няма нищо, Питър, напълно те разбирам. Радвам се, че дойде да си поговорим и не се изненадвам, напротив, много съм доволен.

— Наистина ценя това, което направихте за Ан, а и тя вече се оправя.

Добре вървеше, значи не се оказа толкова трудно, колкото очакваше, а и Матю Хеч изглежда се хвана на номера. Питър въздъхна, като усети как стомахът му се отпуска. В края на краищата нямаше да бъде толкова трудно да направи това, което искаше, нали?

— Очаквах, че ще се оправи бързо. И аз също съжалявам, че избухнах пред теб онзи ден. Вярвай ми, подобно поведение изобщо не е в стила ми. Сигурно се дължи на факта, че и аз имах някои неприятности в личния си живот напоследък, които не може да не ми са се отразили и съответно да са ме изкарали от равновесие.

— Исках да ви кажа, че ако е възможно, бих искал да се върна на работа, колкото се може по-скоро — рече Питър. — Надявам се единствено да бъдете така любезен да приемете извиненията за поведението ми онзи ден.

— Естествено, Питър, и дума не може да става за това, приемам ги с удоволствие. Ценя, че дойде при мен. Сигурен съм, че не ти е било лесно да го направиш. Смятам, че на нас с теб ни предстои голямо бъдеще и ще ми е много приятно да се върнеш веднага на работа. Предварително знаех как ще реагираш на случилото се и не се излъгах.

Питър се изправи заедно с по-възрастния лекар.

— Благодаря ви, д-р Хеч — отвърна той, като си мислеше: „Ето, значи стана, номерът мина, не беше толкова трудно, стратегията беше правилна, тактическите действия вече са в ход“.

— Мисля, че по-добре от самия теб следя развитието и реакциите ти. Виждаш ли, собствената ми майка се разболя и почина преди две години и никога дотогава не се бях разстройвал толкова. — Обиколи бюрото си и хвана Питър за лакътя, а той усети през ръкава на сакото колко топла е ръката му. — Лично се грижех за нея. Мисля, че ако някой друг бе поел тези грижи вместо мен, и аз като теб щях да се вбеся. Разбира се, при майка ми ставаше въпрос за кръвоносни съдове, които не подлежаха на лечение, но аз непрестанно обвинявах себе си за смъртта й и не идвах на работа две седмици. Не можех да погледна човек, без да се появят сълзи в очите ми. Така че много добре те разбирам, далеч по-добре, отколкото допускаш.

Питър си спомни, че е чувал от Франк и Норман за смъртта на старата г-жа Хеч. Очевидно, д-р Хеч не искал да признае, че е починала, а продължил да прелива кръв и лекарства в тялото й, след като животът вече я бил напуснал. Норм беше казал, че се наложило г-ца Уест и той да изключат интравенозните системи, да вземат спринцовките от ръцете му и най-накрая да го изведат от стаята.

— Д-р Хеч — рече Питър, — също така имах възможност доста да помисля за бъдещето си, и реших да се ориентирам към хирургията. Мога да остана известно време при вас, после да кандидатствам като лекар-резидент за три години, за да натрупам опит и след това да се върна на работа в клиниката.

— Това е мъдро решение, Питър — с усмивка изрече д-р Хеч. — И нали знаеш, че с радост ще ти помогнем да осъществиш всички свои планове. Възможно е, ако искаш, отново да те взема като свой асистент, когато Хари го няма или е твърде зает.

Питър се върна на работа тази сутрин, като главата му гъмжеше от най-различни планове, а вътрешностите му бяха изпълнени с гняв и яд. „Трябва да продължавам опитите да спечеля доверието му, да намаля, да премахна съпротивата му — мислеше той, — да намеря слабото му място и да задълбая в него.“

Чудеше се дали ще съумее да претвори плана си в действие, докато емоциите му бяха до такава степен възбудени и пресилени. „Може да си докарам някоя язва — помисли си той. — Цялата тази киселинност и жлъчка, които изпълват болния ми, отвратен стомах може да ми докарат някой регионален илеит или улцерозен колит; не е изключено да свърша и в ръцете на психиатър. Възможно е също да установя, че съм достатъчно силен, за да издържа. Като нищо. Най-трудно ми е, че не мога да споделя с Ан това, което правя. Дори да се досети от действията ми, от начина, по който разговарям с нея, че има нещо, което тя не може да разбере, не трябва никога да научи какво е то. Никога не бива да узнае защо не може да има деца и че ако беше попаднала на друг лекар, можеше да роди едно, две или три, но д-р Хеч не ни даде възможност да имаме дори и едно.“

На обяд отиде в стаята на Ан и я намери неподвижно седнала на стола.

— Изглеждаш уморен. Така ли е? — запита тя.

— О, малко. Днес се връщам пак на работа.

— Скъпи, би ли затворил за малко?

— Разбира се. Защо, какво има?

— Искам да поговоря с теб насаме. Питър, последните два дни не приличаш на себе си и мисля, че се досещам защо. Просто трябва да си изясня нещата. — Кафявите й очи потъмняха от разширението на зениците й, докато говореше.

— Какво искаш да кажеш с това, че не приличам на себе си? — запита Питър.

— Знам, че за всеки мъж е голям шок да установи, че никога няма да може да има деца.

— Какво намекваш?

— Знам, че всеки мъж иска да има деца и може да загуби интерес към жената, която не е способна да му ги даде. — Сега говореше бързо и възбудено, а гласът й леко трепереше. — Знам, че си много мил и добър, както и колко трудно ще ти е някога да ми кажеш нещо, с което да ме нараниш. Но, Питър, моля те, трябва да знам, ако няма да си в състояние да ме обичаш така, както досега, защото няма да мога да имам деца. Всъщност, ще те разбера. Ако бях на твое място, сигурно и аз щях да се чувствам по същия начин. Така че моля те да ми кажеш, ако смяташ, че сега, при това развитие на събитията, няма да можеш да се ожениш за мене и… — Ан спря, на прага да избухне в сълзи, загледана втренчено в Питър.

— О, скъпа — рече той, — ти си едно малко глупаче. Не мога да спра да те обичам и няма да го направя. Ти означаваш толкова много за мен и никога не бих се отказал от тебе, за нищо на света. Разбира се, че искам да имам деца. Предполагам, че досега не съм бил наясно колко много ми се е искало това. Но искам теб, повече от всичко друго на този свят и ако трябва, ще си осиновим деца, за да сме щастливи, ще го сторим, без да се колебаем, нали? Ще си намерим добри деца и ще се забавляваме с тях, като ги възпитаваме да израснат добри и силни. Смятам, че нищо не ни пречи да продължим да бъдем заедно и да се оженим. Достатъчно ясно ли се изразих?

— Питър, обичам те повече от всичко на света! Целуни ме, не леко, а силно и с чувство! Сега излез оттук и ме остави да се наплача на воля.