Джеймс Кър
Клиниката (19)

19.

Независимо от това половин час по-късно Питър седеше с Маршъл в един бар в центъра на града, за да си пийнат по „едно последно“ преди лягане. Маршъл казваше:

— По дяволите, Пийт, не знам защо Франк не иска да погледне фактите в очите?

— Смяташ ли, че Глория е от този тип жени, които биха легнали да спят следобед?

— Какво?

— О, нищо. Знаеш ли, че не ми хареса много, когато те видях за пръв път?

— Да.

— Но си добър човек. Много си умен. Мисля, че си умен.

— Вярвай ми, доста съм поживял и съм се пооглеждал какво става наоколо. Преди да започна да се занимавам с анестезия, си имах известно време собствена практика. Ти си още много млад и неопитен. Дай си още няколко години и цялата тази бъркотия ще започне малко по малко да ти се изяснява, което е нужно и на Франк. Понякога адски ме дразни и ми става досаден, толкова е предпазлив и консервативен. Някои от вас, момчета, трябва наистина да седнете и да поговорите малко по-грубо и искрено с д-р Хеч, ама наистина грубиянската. Мисля, че би могло да се постигне някакъв резултат по този начин.

— Така ли? Не съм сигурен. Знаеш ли, например, че непрекъснато пуска разни гадни намеци по твой адрес?

— Идиот. Всъщност, това не ме изненадва.

— Знаеш, че с него лесно се работи.

— Сега да, въпреки че преди не беше така, но доста се е поуспокоил.

— Изглежда, че никога не досажда на никого в клиниката. Почти никога никого не уволнява и все пак изисква пълна лоялност от служещите си, като взима присърце всяко изключение от това правило и дълбоко се засяга.

— Бих казал, че сърцето му е добро и меко като на воден бивол. И още нещо, може би не знаеш, но изкарва страшно много пари от вас, момчета. Защо да не ви плаща добре? По мои изчисления си докарва около двеста и петдесет или триста хиляди долара годишно. От тях поне сто хиляди идват от лабораторията и рентгена.

— Не се съмнявам. Но нали знаеш, опитвам се да го разбера малко по-добре, да разбера какво го кара да постъпва така…

— Откажи се, докторе. Не можеш да анализираш подобен тип.

— Не си ли объркан по отношение на него?

— Ни най-малко, приятелю. Съдя единствено по това, което директно знам и виждам. Не слушам разни препоръки и празните думи на благодарни пациенти. Мисля, че пет пари не струва като лекар, хирург или човек. Той е един проклет мегаломан. Смята се за Господ. Мисля, че ако го обесят, това ще е равносилно на помилване.

Питър помълча една минута, докато Маршъл разговаряше със сервитьорката. След като тя се отдалечи, каза:

— Опитвам се да проумея какво точно му е спечелило такъв голям успех и стигнах до извода, че са няколко неща. Първо, предписва на пациента всичко, което смята, че той иска, транквилизатори, витамини, дава им медицински, за да не ходят на работа, каквото и да е. Освен това никога не признава грешките си. И никога не признава оплакванията им, че са невротици. По-скоро е готов да оперира корема на шестнайсетгодишно момиче, което има емоционален проблем, отколкото да й окаже съдействие да се справи с емоционалния си проблем, който пък й причинява болките в корема.

— Ако не може да му направи рентгенова снимка или да го изреже, той или престава да съществува, или предписва инжекции.

— Точно така. Разбирам, че има и други дипломирани лекари по хуманитарна медицина, които са некадърни, но този като че ли е от най-лошия вид, който мога да си представя.

— Не попадна на добро място, Питър, да си кажем истината. Трябва да се ориентираш към другите болници в града. Те не изкарват толкова много пари, но са пълни с добри и компетентни хора.

— По всяка вероятност към края на годината ще напусна, Марш. Точно сега се чувствам като хванат в капан, с този нисък банков баланс, а и семейството ми бедствено се нуждае от финансова помощ. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Естествено. Поне си честен в подхода си. Това, което ме изкарва извън релси е, че повечето лекари не са честни в начина си на мислене. Например, запазването на отношенията между лекар и пациент. Пациентите трябва да имат пълна свобода сами да избират лекарите си. Трябва да се освободят от разните там социалистически предразсъдъци и ограничения, които биха могли да попречат на свободния американец сам да избере лекаря, който да го лекува. Това си е направо чисто лицемерие. Повечето лекари и пет пари не дават за свободата на пациентите си, в сравнение с усилията, които полагат, за да запазят собствената си свобода и собствения си доход. И заради този си начин на мислене и говорене в продължение на десетилетия, накрая ще завършат с „Медикеър“, който ще им види сметката. Това наричам справедливост.

— Изглежда направо невъзможно нещо да се промени, имам предвид, хората или нещо друго.

— Да, така е.

— Марш, знаеш ли, аз май се напих. Идва ми да заспя направо тук. Главата ми се върти и само това ме държи все още изправен, защото знам, че като легна, ще ми стане още по-зле.

— По-добре е да те заведа у дома.

— Колата ми е отвън.

— Е, можеш да я оставиш тук. Ще те закарам у вас, а след това ще ти докарам и колата, Пийт.

— Как ще го направиш, след като и ти си с кола?

— Е, да допуснем, че това е моя грижа.

— Добре. Ти добре ли си?

— Дявол да го вземе, да, добре съм. Никога не се напивам. Да тръгваме, приятелю.

 

 

На следващата сутрин Питър се чувстваше далеч по-добре, отколкото беше предполагал. Отиде в болницата, след като изяде чиния с праскови, изпи чаша мляко и взе два аспирина. Минаваше единайсет часа, но Франк Луики също сега правеше сутрешните си визитации, като очите му изглеждаха подути и имаше уморен вид.

— Хей, вие, момчета, наистина ме напихте снощи — рече той.

— Гледай право напред и стой изправен. Аз гледам единствено към бъдещето и се преструвам, че нямам минало — като снощи.

— Звучиш доста бодро — унило рече Франк.

— Наистина не се чувствам зле. Очаквах да прекарам поне една седмица на легло. Не знам дали знаеш, но ние с Марш си пийнахме по още три-четири в „Бялата котка“ или „Бялата птица“ или дявол знае как се казва този бар, след като си тръгнахме от вас.

Франк завъртя очи в агония.

— Наистина ли? Господи! Трябва да е от възрастта.

На обяд Питър се отби да вземе Ан от дома й. Беше облечена в дрехи за тенис, а в косата си имаше широка бяла лента.

Победи Питър, както обикновено, но не с много точки. Предната вечер даде отражение върху пъргавината на краката му още преди да е свършил първият сет и той едва успя, със сетни усилия, да спечели втория.

След като свършиха, отидоха да хапнат по един сандвич на терасата на клуба.

— Ще пийнеш ли нещо преди обяд? — го запита Ан.

— Не искам и да чувам думата „алкохол“.

— Какво има?

— О, снощи направо се отвратих от всичко в клиниката и се напих като свиня в къщата на Франк.

— А аз си мислех, че нарочно ми даваш преднина на тенис корта.

Поговориха си за махмурлука, тенис кортовете и старите тенис турнири по време на обяда. Докато ядяха кейк със сирене за десерт, Ан вдигна поглед и запита:

— Между другото, как е Мишелин Лонг? Нещо не я споменаваш.

— Почина в четвъртък.

— О, Питър, наистина ли?

— Да. Това е едната причина, поради която се напих снощи. Бях ужасно депресиран.

— Много съжалявам да го чуя. Тя имаше две деца, нали?

Питър внезапно изпита нужда да прочисти гърлото си.

— Нямаше ли две деца?

— Да. Хайде да говорим за нещо друго, искаш ли?

Ан погледна лицето му и замълча.

След обяда тръгнаха по един заден път към града, като спряха на един хълм с изглед към Сан Маршъл, за да поседнат и да се насладят на изгледа за известно време. Ан се доближи към него и го целуна.

— Скъпи, безпокоя се за теб.

— Не би трябвало.

— Не зависи от мен, бебчо.

Никога досега не бе използвала тази дума. Дали не се чувстваше майчински настроена, заради сълзите, които видя в очите му, зачуди се Питър.

— Питър, прегърни ме.

Той го направи.

— Ще останеш ли при мен тази нощ? Трябва — помоли я той.

— Не мога. Няма какво да кажа. Татко си е вкъщи.

— Измисли нещо, каквото и да е.

— Бих могла да дойда за няколко часа.

— Моля те. Нали знаеш, че искам да се оженя за теб?

— Наистина ли?

— Да, разбира се. — За миг не можеше да повярва на думите си, но явно говореше истината. — Да, разбира се, че ще се оженим. Следващият юни. Преди да напусна. Трябва да сме вече женени тогава. Ако искаш. Искаш ли да се омъжиш за мен?

— О, скъпи, нали знаеш, че искам! Не знаех дали и ти се чувстваш по същия начин, но не може да не знаеш, че много искам да се омъжа за тебе.

След това бавно потеглиха с колата към Сан Маршъл, и двамата притихнали и щастливи, чувствайки се добре заедно на следобедното слънце, докато поглъщаха с очи новия си свят.

 

 

На следващата сутрин Питър отиде в операционната след единайсет часа и беше зает в кабинета си до малко след шест. Г-жа Бопри му бе казала сутринта, че днес ще изписват г-жа Клара Гард, така че преди да излезе да вечеря се отби в стаята й, за да си вземе довиждане с нея. Когато стигна до късия коридор, който водеше към вратата й, от нея излезе Матю Хеч.

— Там вътре има една добра дама, Питър — рече той, усмихнат до уши. — Никога досега не съм срещал друга като нея.

Питър установи, че и г-жа Гард говори с възхищение за д-р Хеч.

— Той е истински мъж, д-р Де Хаан. Трудно е да се повярва, че е толкова чувствителен, че в него е скрита толкова богата душевност. Знаете ли, всеки понеделник, когато съм в болницата му, ми изпраща букет червени рози и никога не е забравил да ми изпрати картичка, когато е пътувал някъде.

Опитай се само да го разбереш, този д-р Хеч, помисли си Питър. Направо е невъзможно. Беше човек с разцепен на две образ, с многостранни качества, призматичен, калейдоскопичен. Понякога схватлив и все пак, по детински самозаблуждаващ се; от време на време нежен, внимателен и „чувствителен“ и все пак мегаломан, пресметлив „хирург за правене на пари“. Силата на личността му бе очевидна. Беше жизнерадостен, колоритен, с чувство за хумор, предразполагащ, приятен, дори сърдечен и мил. Хората го харесваха. Но от ставите му по всички подове се стичаха кървавочервени стърготини.

Д-р Хеч явно не одобряваше употребата на алкохол и цигари и все пак, по време на обяда този понеделник, фармацевтът Дийн Мейсън потвърди твърдението на Марш за това как понякога е злоупотребявал с капсулите декседрин.

— Трябва да взима шест или осем от големите на ден — рече Мейсън, — а след това вечер преди лягане пие секонал, за да може да заспи.

Но Мейсън намекна, че това е било само когато се е опитвал преднамерено да отслабне.

Питър излезе от стаята на г-жа Гард объркан, готов да се откаже от борбата с Матю Хеч и от собствените си усилия да оправи нещата.

Същият този понеделник вечерта го извикаха в стаята за спешни случаи, за да види един пациент, изпратен от „Беренда“ с болки в корема. Възрастният доктор Хогарт от „Беренда“ очевидно скоро бе ходил на някакъв медицински семинар, помисли си Питър, защото изпращаше този млад млекар в болницата с диагноза за вероятна порфирия.

Питър набра телефона на Франк Луики, за да му зададе един въпрос.

— Франк, старият д-р Хогарт е изпратил тук едно момче в стаята за спешни случаи със силни болки в корема, които ми приличат на прост гастроентерит. Дори и жена му е имала подобни болки преди няколко дни. Но какъв е лесният тест, който може да се направи, за да се види дали няма порфирия? Той го препраща с тази диагноза, затова предполагам, че трябва да я изключим.

— Това, което имаш предвид, Питър, е тестът на Уотсън-Шварц за порфобилиноген.

— Точно така. Ще попитам лабораторията дали могат да го направят.

— Разбира се, че могат.

— Това исках да знам. Благодаря ти.

— Хей, относно случилото се със съпруга на онази Мишелин Лонг. Твоята пациентка, която почина в четвъртък.

— Какво се е случило?

— Тази вечер писаха за това във всички вестници. Не си ли видял?

— Какво са писали? Днес не съм чел никакви вестници.

— Скочил е от моста „Бей“.

— Не може да бъде. Майтапиш се.

— Говоря абсолютно сериозно. Да се майтапя ли? Та това изобщо не е за майтап, дявол да го вземе.

Питър видя как светлината в коридора трепкаше от един голям молец, който обикаляше около лампата.

— Още ли си там, Питър?

— Да.

— Според вестниците, отишъл на моста директно от някакъв бар в Сан Франциско, след като го затворили, спрял до първата кула и скочил. Извадили са тялото му преди обяд и са го идентифицирали.

— Горките деца, Франк, горките нещастни дечица!

Трескава тъга обхвана Питър в леглото тази нощ. Как можа той, дори и само в мислите си, да нарече д-р Хеч „колоритен, с чувство за хумор, приятен, сърдечен и мил човек“? Хеч, месарят. Хеч, сервилният раболепен мазен убиец. Това бяха далеч по-подходящи за него имена. Маршъл беше прав. Бесилката щеше да е прекалено добра за него и нещо наистина трябваше да се направи по този въпрос.