Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (8)

Седма глава

Лейди Хелън хвърли само един поглед към Сейнт Джеймс, преди да хване Дебора за ръката.

— Побързай!

Дебора не се помръдна. Стоеше, впила безпомощно очи в Сейнт Джеймс. Когато той понечи да извърне лице от тях, тя протегна ръка, сякаш искаше да го докосне.

— Дебора! — Лейди Хелън сграбчи апарата, й и го пусна на земята. — Няма време. Бързо!

— Но…

— Веднага!

Паниката в гласа й накара Дебора да се размърда. Двете се втурнаха надолу по пътеката, без да обръщат внимание на облаците мръсотия и прах, които вдигаха.

Долу на пясъка Сидни се съпротивляваше на Джъстин Брук с нови сили, породени от страха, но той започваше да я надвива и предишната му ярост се превръщаше в сексуална възбуда и садистично удоволствие. Очевидно в съзнанието му Сидни щеше да получи това, което искаше.

Лейди Хелън и Дебора стигнаха едновременно до него. Той не беше дребен, но не можеше да надвие и двете, особено когато лейди Хелън бе толкова разярена. Те се нахвърлиха върху него и схватката продължи по-малко от минута. Когато всичко свърши, Брук остана проснат на земята, задъхан и стенещ след няколкото яростни ритника в бъбреците. Разплакана, Сидни се отдръпна от него, като ругаеше и дърпаше разкъсаната си рокля.

— Ау-ау-ау! — промърмори Питър Линли и намести главата си върху корема на Саша. — Малко спасение. А, Саша? Тъкмо беше започнало да става интересно.

Лейди Хелън вдигна рязко глава, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше цялата изпоцапана. Тялото й трепереше толкова силно, че не беше сигурна дали ще може да върви.

— Какво ти става, Питър? — прошепна дрезгаво тя. — Какво е станало с теб? Това е Сидни. Сидни!

Питър се засмя. Саша се усмихна. Двамата се наместиха по-удобно, за да се наслаждават на слънцето.

 

 

Лейди Хелън подслушваше до тежката врата на спалнята му, но не чуваше нищо. Не беше съвсем сигурна какво е очаквала. Всичко, освен мрачното усамотение, щеше да бъде нехарактерно за него, а Сейнт Джеймс не беше от хората, които действаха в разрез с навиците си. И сега не го правеше. Зад вратата цареше такава абсолютна тишина, че ако не го беше видяла в същата тази стая два часа преди това, щеше да е в състояние да се закълне, че в нея не живее никой. Но знаеше, че е там и се е обрекъл на усамотение.

„Е — помисли си тя. — Оставих му достатъчно време за самобичуване. Време е да го измъкна.“

Лейди Хелън вдигна ръка да почука, но Котър отвори вратата, видя я и излезе в коридора. Хвърли бърз поглед назад в стаята — лейди Хелън успя да зърне, че завесите са спуснати, — затвори и скръсти ръце на гърдите си.

Ако имаше склонност към метафори от митологията, точно в този момент лейди Хелън щеше да го нарече Цербер. Но понеже нямаше такава склонност, само изправи рамене и си обеща, че Сейнт Джеймс няма да успее да й се изплъзне, като постави Котър да пази на вратата.

— Вече е станал, нали? — попита нехайно тя със съвсем приятелски тон, като нарочно не обръщаше внимание на факта, че завесите са спуснати и Сейнт Джеймс очевидно нито е станал, нито има намерение скоро да го направи. — Томи е планирал едно приключение в Нанрънел. Саймън едва ли ще иска да го пропусне.

Котър стегна ръцете си.

— Помоли ме да ви предам извиненията му. Тоя следобед малко го боли главата. Нали знаете какво е.

— Не!

Котър премигна. Лейди Хелън го хвана за ръката и го дръпна в другия край на коридора, до редицата прозорци с изглед към задното дворче.

— Котър, моля те! Не му позволявай да прави това.

— Лейди Хелън, трябва да… — Котър направи пауза. Търпеливото му държане показваше, че възнамерява да я убеди. Но лейди Хелън не желаеше това.

— Знаеш какво се случи, нали?

Котър избегна да отговори, като извади носна кърпа от джоба си, издуха си носа и се загледа в камъните и фонтана долу на двора.

— Котър! — настоя лейди Хелън. — Знаеш ли какво се случи?

— Да. От Деб.

— Тогава знаеш, че не можем да му позволим да се измъчва повече.

— Но нарежданията му бяха…

— По дяволите нарежданията му! Хиляди пъти досега си ги пренебрегвал и си правил каквото си искаш, когато е за негово добро. А знаеш, че това сега е за негово добро. — Лейди Хелън направи пауза, за да измисли план, който да го устройва. — И така. Трябва да отидеш в дневната. Всички ще се срещнат там на шери. Не си ме виждал целия следобед, така че не си могъл да ме спреш да не се нахвърля върху господин Сейнт Джеймс и да не се погрижа за него както намеря за добре. Става ли?

Макар на устните на Котър да не се появи усмивка, той кимна одобрително:

— Става.

Лейди Хелън го наблюдава, докато изчезна към главното крило, после се обърна към вратата и влезе в стаята. Видя фигурата на Сейнт Джеймс на леглото, но той се размърда при затварянето на вратата, следователно не спеше.

— Саймън, скъпи — съобщи тя, — ако ми простиш ужасното използване на алитерации, тази вечер се налага да си повдигнем културното съзнание с едно приключение в Нанрънел. Бог ми е свидетел, че ще трябва да се подкрепим с по седем или осем силни шерита — може ли шерито да бъде силно, — ако искаме да оцелеем. Мисля, че Томи и Дебора са доста напреднали с пиенето, затова ще трябва да побързаш, ако искаш да наваксаме. Какво ще облечеш? — Докато говореше, тя прекоси стаята, отиде до прозорците и дръпна завесите. Подреди ги спретнато — повече, за да печели време, отколкото да се погрижи за добрия им вид — и когато вече не можеше да намери причина да се суети с тях, се обърна към леглото и откри, че Сейнт Джеймс я наблюдава. Изглеждаше развеселен.

— Колко си прозрачна, Хелън!

Тя въздъхна облекчено. Разбира се, нито за момент не бе предположила, че Сейнт Джеймс ще започне да се самосъжалява. По-скоро можеше да се намрази. Но сега видя, че май и това се е стопило след времето, прекарано с нея на скалата, докато Дебора отвеждаше Сидни в къщата.

— Дали Брук щеше да я убие, или само да я изнасили — попита тогава Сейнт Джеймс, — докато аз наблюдавах оттук като безполезен воайор? На сигурно място, без да се забърквам. Без да поемам никакъв риск, нали така? Целият ми живот изглежда такъв.

В думите му нямаше гняв, само унижение, което беше много, много по-лошо. Лейди Хелън му кресна:

— Никого не го е грижа за това! Никого, освен теб!

Казваше самата истина, но тя не можеше да направи нищо, за да смекчи факта, че собственото му непрощаващо отношение към това нанася траен белег върху крехката повърхност на самоуважението му.

— Какво има? — попита я той сега. — Турнир по мятане на стрелички в „Котвата и розата“?

— Не. Нещо по-добро. Със сигурност ужасно изпълнение на „Много шум за нищо“, поставено от селските актьори на сцената в началното училище. Всъщност тази вечер представлението е извънредно, по случай годежа на Томи. Или поне така, според Дейз, е казал проповедникът, когато е дошъл днес следобед на гости с безплатни билети в ръка.

— Това да не е същата трупа…

— Която постави „Колко е важно да бъдеш сериозен“ преди две лета? Скъпи Саймън, да. Съвсем същата.

— Господи! Как би могла тази продукция да достигне галантния поклон на Нанрънел към Оскар Уайлд? Преподобният господин Суини става все по-словоохотлив в ролята на Алджърнън с останки от сандвич с краставици, залепнали по небцето му. И то без да споменаваме кифличките.

— Тогава какво ще кажеш за господин Суини като Бенедикт?

— Само един глупак би могъл да приеме такова нещо.

Сейнт Джеймс посегна към патериците, изправи се, постоя така за момент, за да възстанови равновесието си, и оправи дългата си нощница.

Лейди Хелън извърна очи, като използва претекста да вдигне три розови листенца, паднали от цветарника до прозореца. Бяха като малки парченца мъхест сатен на дланта й. Тя погледна към кошчето за боклук и по този начин избегна да признае открито първобитната суета на Сейнт Джеймс, нуждата му да крие болния си крак, за да изглежда колкото може по-нормален.

— Някой виждал ли е Томи?

Лейди Хелън прочете скритото под въпроса на Сейнт Джеймс значение.

— Той не знае какво се е случило. Успяхме да го избегнем.

— И Дебора ли е успяла?

— Тя беше със Сидни. Погрижи се за банята й, накара я да си легне и й занесе малко чай. — Засмя се кратко и невесело. — Чаят беше моят дълбок принос. Не съм сигурна какъв ефект се очакваше от него.

— Ами Брук?

— Можем ли да се надяваме на късмета да се е върнал в Лондон?

— Съмнявам се. А ти?

— Доста. Да.

Сейнт Джеймс стоеше до леглото. Лейди Хелън знаеше, че трябва да излезе от стаята, за да може той да се облече, но нещо в държането му — старателно самообладание, твърде крехко, за да бъде правдоподобно — я накара да остане. Твърде много неща бяха недоизказани.

Познаваше добре Сейнт Джеймс, по-добре, отколкото когото и да било друг мъж в живота си. Беше прекарала последното десетилетие, опознавайки сляпата му преданост към съдебната медицина и твърдата му решимост да създаде основа, върху която да си построи репутацията на експерт. Беше свикнала с непоклатимата му склонност към самонаблюдение, желанието да постига съвършенство и самобичуването, когато не постигнеше целта си. Говореха по тези въпроси по време на обедите и вечерите; в кабинета му, когато дъждът барабанеше по прозорците; по пътя към Олд Бейли; по стълбите, в лабораторията. Само за недъга му не бяха разговаряли никога. Той бе нещо като полюсен район в психиката му, който не търпеше ничие натрапвано. До днес, на върха на скалата. Но дори и тогава, когато и бе дал тъй дългоочакваната възможност, думите й, се бяха сторили недостатъчни.

И какво можеше да му каже сега? Не знаеше. Не за пръв път се запита каква ли връзка е можела да се получи между тях, ако преди осем години не беше напуснала болничната му стая само защото той я бе помолил за това. Тогава й се стори далеч по-лесно да му се подчини, отколкото да рискува и да навлезе в непозната област.

Сега обаче не можеше да си отиде, без да му каже нещо, което поне малко да му вдъхне увереност.

— Саймън.

— Лекарството ми е на рафтчето над мивката, Хелън — рече Сейнт Джеймс. — Би ли ми донесла две таблетки?

— Лекарството ли? — Хелън усети загриженост. Не смяташе, че е разбрала погрешно причината му да се затвори в стаята си за следобеда. Въпреки предупреждението на Котър, той не се държеше така, сякаш чувства болка.

— Само предпазна мярка. Над мивката. — Той й се усмихна. В момент по лицето му пробяга искрица, която веднага изчезна. — Понякога го вземам така. Преди, вместо по време на, кризата. Действа също толкова добре. И ако тази вечер ми се налага да понасям господин Суини в ролята на актьор, трябва да бъда добре подготвен.

Тя се засмя и отиде да му донесе таблетките, като извика към спалнята:

— Всъщност идеята не е лоша. Ако тазвечерното представление е като предишното, още преди края на вечерта всички ще гълтаме обезболяващи на поразия. Може би ще трябва да вземем шишенцето с нас.

Тя донесе таблетките в спалнята. Сейнт Джеймс стоеше до прозореца, облегнат напред на патериците, и гледаше южния изглед на имението. Но докато наблюдаваше профила му, лейди Хелън бе сигурна, че очите му не виждат нищо.

Видът опровергаваше думите, учтивото съдействие, лековатия му тон. Лейди Хелън осъзна, че дори усмивката му е средство да я изолира напълно, за да съществува, както винаги, сам. Но тя не желаеше да приеме това.

— Можеше да паднеш — рече лейди Хелън. — Моля те! Саймън, миличък, пътеката беше прекалено стръмна! Можеше да се убиеш.

— Наистина — отвърна той.

Приличната на пещера дневна на Хауенстоу не притежаваше онези качества, които караха човека да се чувства като у дома си, докато се разхожда из нея. Беше с размери на възголям тенискорт, а мебелите — сбор от антики, разположени в групи, които като че ли разговаряха — стояха върху хубав плюшен килим. С портретите на дворцови управители и придворни и колекцията от фин порцелан, в нея хората се страхуваха да се движат бързо. Сега, когато беше останала там сама, Дебора се отправи предпазливо към голямото пиано, за да разгледа фотографиите върху него.

Представляваха истинска история в картини на службата на семейство Линли като графове на Ашъртън. Петата контеса с изправен като бастун гръб я гледаше с неприязън, така характерна за фотографиите от деветнадесети век; шестият граф беше възседнал голям кон и гледаше надолу към глутница хрътки; сегашната лейди беше в официални дрехи и мантия за коронацията на кралицата; Томи, брат му и сестра му лудуваха в юношество на богатство и привилегии.

Липсваше само бащата на Томи, седмият граф. Когато проумя това, Дебора осъзна, че никъде в къщата не е забелязала образа му — нито на фотография, нито на портрет — обстоятелство, което намираше за доста странно, защото беше виждала няколко негови снимки в къщата на Томи в Лондон.

— Искам да ми обещаеш, че когато те снимат, за да те сложат тук, ще си усмихната — каза лейди Ашъртън, която се приближи до нея с чаша шери в ръка. Изглеждаше хладна и красива в приличната си на облак бяла рокля. — Някога исках да се усмихна, но бащата на Томи настоя да не правя това и се страхувам, че се подчиних доста безгръбначно. Такава бях в младостта си. Ужасно податлива.

Тя се усмихна на Дебора, отпи от шерито, отдръпна се от пианото и седна до кръглия като амбразура прозорец зад него.

— Прекарах страшно приятен следобед с баща ти, Дебора. През цялото време не млъкнах, но той се държа така благосклонно, сякаш всичко, което казвах, бе върхът на остроумието и разума. — Тя завъртя чашата в дланта си, като че ли гледаше как светлината минава през шарката, гравирана в кристала. — Ти си много близка с баща си.

— Да — отговори Дебора.

— Така е понякога, когато детето загуби единия си родител, нали? Многоликата благословия на смъртта.

— Разбира се, аз бях много малка, когато майка ми почина — каза Дебора, опитвайки се да си обясни отчуждеността, която не бе могла да не забележи между Томи и майка му. — Предполагам, че е било съвсем естествено между нас с татко да се получи по-дълбока връзка. Все пак той изпълняваше двойни задължения — едновременно баща и майка на едно седемгодишно дете. И нямах братя или сестри. Е, имах Саймън, но той ми беше повече като… Не съм сигурна. Чичо? Братовчед? По-голямата част от възпитанието ми падна върху раменете на татко.

— И в резултат двамата станахте като едно цяло. Какъв късмет си имала!

Дебора не можеше да каже, че връзката с баща й е резултат от някакъв късмет, а по-скоро от времето, родителското търпение и желанието за общуване. Ангажиран с дете, чийто буен характер изобщо не приличаше на неговия, в постоянното си старание да я разбере Котър бе успял да приспособи собственото си мислене към нейното. И ако сега между тях съществуваше преданост, тя се дължеше само на годините, в които бяха посадени и отглеждани семената на бъдещата връзка.

— С Томи не сте особено близки, нали? — попита импулсивно Дебора.

Лейди Ашъртън се усмихна, но изглеждаше ужасно изморена. За момент Дебора си помисли, че изтощението може да стопи резервираността й и да я накара да каже нещо за корените на неприятностите между нея и сина й. Но лейди Ашъртън каза само:

— Томи спомена ли ти за пиесата довечера? Шекспир под звездите. В Нанрънел. — От коридора към тях долетяха гласове. — Трябваше да го оставя той да ти каже, нали? — После насочи цялото си внимание към прозореца, откъдето лекият ветрец донесе в стаята солено ухание на корнуолско море.

— Ако се стегнем достатъчно, ще го преживеем с почти невредим разсъдък — казваше Томас, докато влизаха в стаята.

Той отиде право към барчето и наля три шерита от една гарафа, наредена заедно с други в полукръг отгоре. Подаде едната чаша на лейди Хелън, другата на Сейнт Джеймс и гаврътна своята. Точно тогава зърна Дебора и майка си в другия край на стаята и попита:

— Каза ли на Дебора за нашите роли на Тезей и Иполита гази вечер?

Лейди Ашъртън повдигна едва-едва ръка от скута си. Подобно на усмивката, движението й носеше всички признаци на умора.

— Реших, че е най-добре да оставя това на теб.

Линли си наля втора чаша.

— Правилно. Да. Ами… — това вече към Дебора с усмивка — … имаме задължението да гледаме една пиеса, скъпа. Ще ми се да можех да ти кажа, че ще отидем късно и ще изчезнем в антракта, но преподобният господин Суини е стар семеен приятел. Ще бъде съкрушен, ако не присъстваме на цялото представление.

— Дори и това представление да бъде ужасно — прибави лейди Хелън.

— Мога ли да правя снимки, докато сме там? — предложи Дебора. — Искам да кажа, след пиесата. Ако господин Суини е толкова близък приятел, вероятно ще му хареса.

— Томи със състава — рече лейди Хелън. — Господин Суини направо ще се взриви. Каква чудесна идея! Винаги съм казвала, че мястото ти е на сцената, нали, Томи?

Линли се засмя и отговори нещо. Лейди Хелън продължи да бърбори. През това време Сейнт Джеймс взе чашата си и отиде до големите китайски вази от двете страни на вратата към балкона, който, стоеше над източния край на дневната. Прокара пръсти по гладкия порцелан на едната и проследи особено изкусна шарка в глечта. Дебора забеляза, че макар да вдига от време на време чашата до устните си, той не отпи нито веднъж. Изглеждаше твърдо решен да не гледа към никого.

Дебора и не очакваше нещо друго след следобедната случка. Всъщност, ако пренебрегването на останалите можеше да й помогне да забрави всичко, и на нея й се искаше да си позволи същото държане, но знаеше, че няма да успее да забрави толкова скоро.

Беше достатъчно лошо да откъсне Брук от Сидни, като знаеше, че постъпката му не е породена нито от любов, нито от похот, а от гняв и желание да я подчини с бой. Беше още по-лошо да помага на Сидни да се изкачи по скалата, да слуша истеричния й плач и да я придържа, за да не падне. Лицето й бе разкървавено и започваше да се подува. Думите, които ридаеше, излизаха нечленоразделни. На три пъти се спира и отказваше да се движи, само плачеше. Беше истински кошмар. Но след това стигнаха на върха до Саймън, който беше застанал до едно дърво и ги гледаше. Лицето му почти не се виждаше. Дясната му ръка се беше впила в кората на дървото толкова силно, че кокалчетата изпъкваха.

Дебора искаше да отиде при него. Поради каква причина и защо — не можеше да отговори. Единствената й разумна мисъл в момента бе, че не може да го остави сам. Но Хелън я спря, когато направи крачка към него, и я бутна заедно със Сидни по пътеката към къщата.

Това връщане, изпълнено със залитания и спъвания, бе вторият кошмар. Всяка част от него бе запечатана в паметта й. Срещата с Марк Пенелин в горичката; нечленоразделните извинения за Сидни и ужасното й състояние; приближаването на къщата с нарастващия страх, че някой може да ги види; промъкването покрай оръжейната стая и старата зала на слугите, за да търсят северното стълбище, за което Хелън бе настоявала, че се намира близо до килера; завиването в погрешна посока, когато изкачиха стълбите, и отиването в неизползваемото западно крило на къщата; постоянният страх, че Томи може да ги срещне и да започне да задава въпроси. През това време Сидни бе преминала от истерия през ярост и най-сетне бе потънала в мълчание. Но то не беше нормално и плашеше Дебора повече от предишния несдържан гняв на Сидни.

Всичко това далеч надминаваше понятията й за ужасно, но когато Джъстин Брук влезе в дневната, облечен за вечерта, сякаш не се бе опитвал да изнасили жена пред петима свидетели същия следобед, Дебора едва се сдържа да не нададе писък и да не се нахвърли върху него с нокти и зъби.