Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (17)

Шестнадесета глава

— Господи, до какви низини успяхме да паднем! — рече лейди Хелън. Тя остави куфара, въздъхна и залюля унило чантичката на пръстите си. — Обяд на гарата в Падингтън. Такова осъдително държане, просто не мога да повярвам, че съм си го позволила!

— Все пак предложението беше твое, Хелън.

Дебора остави багажа на пода и огледа стаята си с доволна усмивка. Чувстваше необяснима радост, задето си е отново у дома, дори и този неин дом да бе една-единствена стая в Падингтън. Поне си беше нейна.

— Признавам се за абсолютно виновна. Но когато човек е измъчван от глад; когато смъртта е вероятното последствие от дори секунда епикурейски снобизъм, какво би трябвало да направи, освен да се хвърли към първото попаднало пред погледа му кафене? — Лейди Хелън потрепери, сякаш я връхлетя споменът за това, което бе намерила в чинията си. — Можеш ли да си представиш нещо по-отвратително, което да се направи на една наденица?

Дебора се засмя:

— Искаш ли нещо за възстановяване? Чаша чай? Дори имам рецептата на едно полезно питие, което може да ти хареса. Тина ми я даде. Нарече го „освежително“.

— Несъмнено именно нещо такова й е трябвало след срещата с Мик Камбри, ако се вярва на баща му — рече лейди Хелън. — Но засега ще се лиша от това удоволствие, ако нямаш нищо против. Искаш ли да се отбием у съседката, като вземем и снимката с нас?

Дебора я измъкна от чантичката си и поведе лейди Хелън нататък. Коридорът беше тесен, с врати от двете, страни, а от пода се разнасяше острата миризма на сравнително нов килим. Той заглушаваше стъпките им и сякаш за още по-голяма предпазливост, Дебора почука тихичко на вратата.

— Тина е… нощна птица, предполагам — обясни тя на лейди Хелън. — Така че може още да не е станала.

Очевидно беше така, защото не получиха отговор. Тя опита втори път, по-силно. След това трети, като извика:

— Тина?

В отговор отсрещната врата се отвори и една възрастна жена надникна навън. На главата си носеше голяма карирана кърпа, вързана под брадичката й като на руска бабичка. Служеше, за да покрива косата й, навита на огромен брой стегнати сиви къдрици.

— Не е тука. — Жената прибра на гърдите си тънкия пурпурен пеньоар на противни оранжеви цветя и длановидни листа, достатъчни, за да накарат човек завинаги да се откаже от пътуванията в тропиците. — Няма я от два дни.

— Колко неприятно — рече лейди Хелън. — Знаете ли къде е отишла?

— Много ми се иска да знам — отвърна жената. — Взе ми назаем ютията, пък много ми трябва.

— Несъмнено — каза лейди Хелън с дълбоко съчувствие, сякаш небрежното облекло на жената по средата на следобеда беше предизвикано именно от липсата на ютия. — Искате ли да видя дали не мога да ви я върна обратно? — Тя се обърна към Дебора: — Кой е управител на сградата?

— На партера има домакин — отвърна Дебора и прибави по-тихо. — Но, Хелън, не можеш…

— Тогава ще сляза направо долу.

Лейди Хелън й помаха с пръсти и тръгна към асансьора.

Възрастната жена бе наблюдавала разговора им с подозрение, а сега измери Дебора от глава до пети. Младата жена се усмихна нервно и се опита да измисли някаква нехайна забележка за сградата, за времето или каквото и да е, което да отклони вниманието на съседката от трогателното желание на лейди Хелън да върне ютията на една напълно непозната. Отказа се от усилието, защото нищо не й дойде наум. Затова се оттегли в апартамента си, където лейди Хелън дойде след по-малко от десет минути, размахвайки победоносно ключа от вратата на Тина.

Дебора се слиса.

— Как, за бога, успя?

Лейди Хелън се засмя:

— Не мислиш ли, че изглеждам поне мъничко като единствената сестра на Тина, която е изминала целия път от Ндиибург дотук, за да си побъбрят по сестрински няколко дни?

— И ти го убеди в това?

— Представлението беше толкова добро, че убедих и самата себе си. Е, отиваме ли?

Върнаха се пред апартамента. Дебора усети лека слабост при мисълта какво се кани да направи лейди Хелън.

— Това не може да е законно — рече тя. — Не е ли влизане с взлом?

— Влизане може би — отвърна радостно лейди Хелън, докато пъхаше ключа в ключалката без ни най-малко колебание. — Но едва ли може да се нарече взлом. Все пак имам ключа. Аха. Ето ни. Без дори да изскърцаме и да привлечем вниманието на съседите.

— Но аз съм един от съседите.

Лейди Хелън се засмя:

— Колко удобно!

Апартаментът беше подобен по размери и форма на Дебориния, макар да съдържаше повече мебели и всеки от тях свидетелстваше за значителни разходи. Никакви талашитени плоскости, масички втора ръка или евтини репродукции по стените. Стаята бе пълна с мебели от широколистна дървесина — дъб и махагон, розово дърво и бреза. Под тях лежеше ръчно тъкан килим, а гобленът на стената изглеждаше бродиран от изкусни ръце. Очевидно обитателката на стаята имаше вкус към лукса.

— Е — рече лейди Хелън, когато огледа всичко, — има какво да се каже за професията й. А, ето я и ютията. Да не забравим да я вземем, когато си тръгваме.

— Хелън, не си ли тръгваме веднага?

— Само след минутка, скъпа. Първо да понадникнем тук-там и да придобием някаква представа за жената.

— Но ние не можем…

— Ще трябва да кажем нещо на Саймън, когато му позвъним, Дебора. Както вървят нещата, ако Тина не се върне до довечера, няма да има какво да му докладваме, освен че сме почукали и никой не ни е отговорил. Каква загуба на енергия!

— Ами ако ни завари тук? Хелън! Моля те!

Дебора последва лейди Хелън до мъничката кухня, като всеки момент очакваше Тина да се върне и се чудеше какво ще й каже, когато ги завари да се разполагат най-безотговорно с вещите й. Наблюдаваше, разтреперана от нерви, как лейди Хелън отваря безгрижно шкафовете. Бяха само два и съдържаха най-необходимото във възможно най-малките количества: кафе, сол, захар, подправки и пакет пикантни бисквити, консерва със супа, друга с парчета грейпфрути, трета с овесена каша. На една от поличките стояха две чинии, две паници, две порцеланови и четири стъклени чаши. Под тях на плота имаше бутилка вино, отворена и две трети пълна. От другата й страна стояха тенекиено кафениче, нащърбен тиган, емайлиран чайник и това бе всичко в кухнята. Но то не даваше много информация за самата Тина. Лейди Хелън обобщи:

— Очевидно не готви тук, нали? Разбира се, на Пред Стрийт има дузина ресторанти, от които може да си вземе храна за вкъщи, и предполагам, че прави точно така.

— Но ако приема мъже?

— Това е въпросът, нали? Е, има бутилка вино. Може би само него предлага, преди с клиента да пристъпят към действие. Да видим какво друго имаме.

Лейди Хелън отиде до гардероба и го отвори. Показаха се редица вечерни и коктейлни рокли, половин дузина пелерини — една от които кожена — и под тях всевъзможни обувки на високи токчета. На горната лавица имаше колекция от кутии за шапки, а на средната — купчина сгънати копринени халати. Долната беше празна, но по нея нямаше прах и човек оставаше с впечатлението, че на това място обикновено стои нещо.

Лейди Хелън потупа бузата си с пръст и огледа набързо скрина.

— Само бельото й — каза тя на Дебора, след като надникна вътре. — Изглежда, е копринено, но не смятам да го опипвам. — Затвори чекмеджетата, облегна се със скръстени ръце на скрина и погледна намръщено към гардероба. — Дебора, има нещо… само за момент. Чакай да видя. — Тя тръгна към банята и извика през рамо: — Защо не се заемеш с бюрото?

Отвори се шкафче с лекарства, изскърца чекмедже, щракна ключалка, прошумоля хартия. Лейди Хелън си мърмореше нещо под нос.

Дебора погледна часовника си. Бяха изминали по-малко от пет минути от влизането им в апартамента, но й се струваха като час.

Отиде до бюрото. Отгоре му нямаше нищо, освен телефон, телефонен секретар и купчина хартия. Дебора се чувстваше като пишман детектив, но нямаше по-добра идея какво да прави, затова вдигна хартията към светлината, за да види дали на нея не се е отпечатало нещо от писаното на предишния лист. След като не видя нищо, освен една вдлъбнатина, оставена от точка, продължи с чекмеджетата, но две от тях се оказаха празни. В третото имаше спестовна книжка, папка от кафява хартия и една-единствена визитна картичка. Дебора я вдигна.

— Странно — каза лейди Хелън от вратата на банята. — Според съседката ти я няма от два дни, а е оставила тук всичките си гримове. Не си е взела вечерните дрехи, но всякакви ежедневни, които би могла да притежава, липсват. И в банята има комплект от онези ужасни изкуствени нокти, дето се лепят. Защо, за бога, е трябвало да си отлепя изкуствените нокти? Толкова трудно се слагат.

— Може би тези са й резервните — отвърна Дебора. — Може да е отишла в провинцията. Сигурно е някъде, където няма да носи луксозни дрехи, а изкуствените нокти само ще й пречат. Например в Лейк Дистрикт. Или на риболов в Шотландия. Или на гости на роднини в някоя ферма.

Дебора усети накъде води тази следа. Лейди Хелън довърши.

— В Корнуол — рече тя и кимна към визитката. — Какво намери?

Дебора огледа картичката.

— Два телефона. Може единият от тях да е на Мик Камбри. Да ги препиша ли?

— Да. — Лейди Хелън се приближи и надникна над рамото й. — Започвам да й се възхищавам. Погледни мен, толкова съм привързана към външния си вид, че не мога и да си помисля да тръгна нанякъде без поне една кутия, пълна догоре с козметика. А виж нея. Всичко или нищо. Или съвсем обикновена, или облечена убийствено — Лейди Хелън млъкна.

Дебора вдигна поглед. Устата й пресъхна.

— Хелън, не може да го е убила!

И все пак, още докато го изричаше, притеснението й нарасна. Какво изобщо знаеше за Тина? Всъщност нищо, освен разговора, разкрил единствено слабост към мъжете, афинитет към нощния живот и страх от старостта. Все пак човек можеше да надуши злото в околните, независимо от опитите им да го прикрият. Или пък потенциала им за ярост. А у Тина нямаше нищо такова. Ала след като се замисли за смъртта на Мик Камбри и самото му присъствие в живота на Тина Когин, Дебора трябваше да си признае, че не е толкова сигурна.

Тя посегна слепешката към папката, сякаш в нея се съдържаше доказателство за вината на Тина. На етикета беше написано: Възможни. Вътре имаше няколко листа, закрепени с кламер.

— Какво е това? — попита лейди Хелън.

— Имена и адреси. Телефонни номера.

— Списък на клиентите й?

— Едва ли. Виж. Има поне сто имена. На мъже и на жени.

— Списък с адреси?

— Може и така да е. Има и спестовна книжка. — Дебора я извади от найлоновата опаковка.

— Кажи ми всичко — рече лейди Хелън. — Начинът й на живот доходен ли е? Трябва ли да си сменя професията?

Дебора прочете списъка на вноските и обърна на името. Почувства прилив на изненада.

— Книжката не е нейна — рече тя. — На Мик Камбри е. И с каквото и да се занимава, то е страшно доходоносно.

 

 

— Господин Олкорт-Сейнт Джеймс? За мен е удоволствие. — Доктор Алис Уотърс се надигна от стола си и отпрати лаборантката, въвела Сейнт Джеймс в кабинета й. — Стори ми се, че ви познах в Хауенстоу тази сутрин. Но моментът едва ли беше подходящ за запознанства. Какво ви води в моята бърлога?

Изборът на думата беше уместен, защото кабинетът на пензънския съдебен патолог представляваше кутийка без прозорци, почти изцяло запълнена от лавици с книги, прастаро бюро с извит сгъваем капак, учебен скелет е противогаз от Втората световна война и купища стари медицински списания. На пода беше останала свободна само една пътечка от вратата до бюрото. До него имаше стол — съвсем не на място, изкусно резбован с цветя и птички, по-подходящ за трапезарията на селска къща, отколкото за отдел по съдебна медицина — и след като се ръкува хладно, но крепко със Сейнт Джеймс, тя му махна с ръка да седне на него и рече:

— Заемете трона. Около 1675 година. Добра възраст за стол, ако човек няма против малко повече орнаменти.

— Колекционерка ли сте?

— Това ми помага да се разсейвам от работата.

Доктор Уотърс се отпусна на стола си — екземпляр от протрита кожа с набръчкана и напукана повърхност — и порови между книжата на бюрото, докато намери малка кутия с шоколадови бонбони, която му поднесе. Когато Сейнт Джеймс направи избора си — процес, който бе наблюдаван с голям интерес, — тя също си взе един и отхапа от него с удоволствието на изискан гастроном.

— Миналата седмица прочетох статията ви върху А–Б–0 секреторите — рече тя. — И през ум не ми е минавало, че ще имам удоволствието да се срещна с вас. Да не би да сте дошли заради онази работа в Хауенстоу?

— Всъщност заради смъртта на Камбри.

Веждите на доктор Уотърс се повдигнаха зад големите очила в рамки. Тя дояде шоколадовия бонбон, избърса пръсти в ревера на бялата си престилка и извади една папка изпод саксия с виолетки, която, изглежда, не бе поливана от месеци.

— Никаква дейност от седмици, а неочаквано за по-малко от четиридесет и осем часа ми се стоварват два трупа.

Тя отвори папката, почете малко и я затвори. След това посегна към черепа, който им се хилеше от лавиците, и извади кламер от очната му кухина. Черепът очевидно бе служил за демонстрация при много предишни обяснения, защото беше целият нашарен с точици от химикалка, а точно върху слепоочната му кост бе изрисуван голям червен X.

— Два удара в главата. По-силният е в теменната област. В резултат се е получила фрактура.

— Имате ли някаква идея за оръжието?

— Не бих го нарекла оръжие, по-скоро източник. Паднал е върху нещо.

— Може ли да е бил ударен?

Тя си взе още един бонбон, поклати глава и посочи към черепа.

— Погледнете къде би била фрактурата, добри ми човече. Той не е бил прекалено висок, но трябва да е седял, че да може някой да го удари с достатъчно сила, за да го убие.

— Може ли убиецът да се е промъкнал зад гърба му, докато е седял?

— Не, не е възможно. Ударът не е дошъл отгоре. Но дори и така да е, убиецът е щял да застане на място, където Камбри да го вижда с периферното си зрение. А той щеше да направи някакъв опит да блокира удара и щяхме да имаме следа от това по тялото. Ожулване или синина. А нямаме нищо такова.

— Убиецът може да е бил прекалено бърз за него.

Тя обърна черепа.

— Възможно е. Но това не би могло да обясни втория удар. Още една фрактура, по-лека, в дясната фронтална област. При вашия сценарий убиецът го е ударил в задната част на главата, помолил го е любезно да се обърне и го е ударил отпред.

— Тогава може би говорим за нещастен случай? Камбри да се е спънал, да е паднал и след това някой да е дошъл в къщата, да е намерил трупа и да го е обезобразил заради самото удоволствие от кастрацията.

— Едва ли. — Тя постави черепа на мястото му и се облегна назад. Светлината от тавана намигваше срещу очилата и проблясваше в косата й, която беше къса, права и боядисана в синьо-черно. — Ето сценария, който измислих. Камбри е стоял и е говорел с убиеца. Разговорът е прераснал в спор. Получил е страшен удар в челюстта — има голяма синина на долната челюст и тя е единствената значителна по трупа, — който го отхвърля назад върху друг предмет, на може би четири и половина крачки от вратата.

Сейнт Джеймс си помисли за дневната в Еъл Котидж. Знаеше, че и самата доктор Уотърс е била там. Сигурно в петък през нощта бе ходила там да прави предварителен преглед на трупа. И независимо от намеренията си да чака резултатите от аутопсията, сигурно още със зърването на трупа бе започнала да прави предположения.

— Полицата над камината?

Тя го посочи потвърдително с пръст.

— Тежестта на Камбри е увеличила скоростта на падането. В резултат се получава първата фрактура. След удара в полицата над камината пада отново, но този път леко на една страна. И удря фронталната част на черепа си в друг предмет.

— Самата камина?

— Най-вероятно. Втората фрактура не е толкова голяма. Умрял е за секунди от първата. Вътрешночерепен кръвоизлив. Не е можел да бъде спасен.

— Обезобразяването е извършено след смъртта, разбира се — рече замислено Сейнт Джеймс. — Практически няма никаква кръв.

— Ала бъркотията от туй по-мъничка не става — забеляза поетично доктор Уотърс.

Сейнт Джеймс се опита да си представи събитията според нейния сценарий — разговора, прерастването му в кавга, преминаването на яда в ярост, самия удар.

— Колко време е отнело обезобразяването по ваша преценка? Ако някой е бил обезумял, изтичал е до кухнята, намерил е нож, а може би ножът вече е бил…

— Изобщо не става дума за обезумяване. Поне не когато е станала кастрацията. — Сейнт Джеймс видя, че е забелязала объркването му. Тя отвърна, сякаш нямаше търпение да чуе въпросите му: — Обезумелите хора обикновено кълцат и мушкат многократно. Нали знаете как стават тия работи. Шестдесет и пет рани. Постоянно виждаме такива неща. Но в този случай е имало само два бързи разреза. Сякаш убиецът не е мислел за нищо друго, освен да каже нещо посредством тялото на Камбри.

— С какъв вид оръжие?

Тя отново се позабави над кутията е бонбоните. Ръката й се поколеба, но след това я бутна настрани, едновременно със съжаление и решимост.

— С каквото и да било острие. От месарски нож до хубави ножици. Оперативната група още работи в къщичката. Имат богато въображение. Обработват всичко — от кухненските ножове до безопасните игли, използвани за пелените на бебето. Претърсват и селото, ровят из кофите за боклук и цветните градини; мъчат се да си изкарат заплатата. Чиста загуба на време.

— Защо?

Доктор Уотърс посочи с палец над рамото си, сякаш се намираха в селото, а не на няколко мили разстояние, в Пензънс:

— Зад нас има хълмове. Пред нас — море. Имаме брегова линия, цялата надупчена с пещери. Имаме изоставени мини. Имаме пристанище, пълно с рибарски лодки. Накратко казано, имаме безброй места, където човек може да изхвърли един нож и десетилетия да не го намери никой. Само си помислете за рибарските ножове. Колко от тях се търкалят наоколо?

— Значи убиецът може дори да е отишъл подготвен за това.

— Може би. А може би не. Няма начин да знаем.

— И Камбри не е бил завързан?

— Според оперативната група, нищо не свидетелства за това. Няма частички от коноп, найлон или нещо подобно. Всъщност Камбри е бил в доста добра физическа форма. Колкото до другия — онази работа в Хауенстоу днес сутринта, — нещата стоят другояче.

— Наркотици?

Доктор Уотърс веднага се заинтригува.

— Не бих могла да кажа. Направили сме само предварителен преглед. Има ли нещо…

— Кокаин.

Тя си записа това на едно листче.

— Не бих се изненадала. Какви неща само си вкарват в тялото хората в името на възбудата… Глупаци! — За момент сякаш потъна в размишления относно употребата на наркотици в страната, но след това се окопити и продължи: — Направихме му тест за алкохол. Бил е пиян.

— Дееспособен?

— Ограничено, но да. Достатъчно, за да отиде дотам и да падне. Счупени са четири прешлена. Гръбначният стълб е бил прекъснат. — Тя си свали очилата и си потърка носа там, където кожата се беше зачервила и разранила. Без тях изглеждаше странно беззащитна и сякаш без маска. — Ако беше оживял, щеше да бъде напълно парализиран. Така че се чудя дали няма да е правилно, ако кажем, че е имал късмета да умре. — Погледът й се спусна несъзнателно към недъгавия крак на Сейнт Джеймс. Тя се отдръпна леко назад в стола. — Ужасно съжалявам! Твърде много часове работа.

Не особено съвършен живот в сравнение с никакъв живот. Това бе вечният въпрос и Сейнт Джеймс неведнъж си го беше задавал през годините след катастрофата. Той прие извинението й, като го пренебрегна напълно:

— Паднал ли е? Или е бил бутнат?

— Оперативната група оглежда щателно както трупа, така и дрехите, за да види дали не се е боричкал с някого. Но доколкото мога да кажа в момента, си е било чисто падане. Бил е пиян. Намирал се е на върха на опасна скала. Времето на смъртта е около един през нощта. Значи е било тъмно. А снощи имаше и гъсти облаци. Бих казала, че спокойно може да се приеме като нещастен случай.

„Какво облекчение би изпитал Линли, ако можеше да чуе това“, помисли си Сейнт Джеймс. Но доктор Уотърс още не бе доизрекла мнението си, когато той почувства неохота да го приеме. На пръв поглед определено изглеждаше като нещастен случай, но независимо от фактите, самото присъствие на Брук там посред нощ говореше за тайна среща, довела до смърт.

 

 

Извън трапезарията малката лятна буря от сутринта се беше усилила. Вихрушки виеха около къщата, а дъждът пердашеше по прозорците на гневни откоси. Завесите бяха спуснати, така че шумът идваше малко приглушен, но от време на време някой порив разтърсваше стъклата достатъчно силно, за да звъннат зловещо, а това не можеше да бъде пренебрегнато. Сейнт Джеймс откри, че мислите му не са насочени към смъртта на Мик Камбри и Джъстин Брук, а към изчезването на „Дейз“. Знаеше, че Линли е прекарал остатъка от деня в безплодни усилия да намери брат си. Само че бреговата линия бе неравна и до нея трудно се достигаше по суша. Ако Питър бе хвърлил котва в някое естествено пристанище, за да се спаси от бурята, Томас нямаше да го намери.

— Не се сетих да променя менюто — казваше в този момент лейди Ашъртън по повод огромното разнообразие от храна на масата. — Толкова много неща се случиха, че не бях в състояние да мисля трезво. Трябваше да сме поне деветима. Десет, ако беше останала Огъста. Слава богу, че си замина снощи. Ако беше тук тази сутрин, когато Джаспър намери трупа…

Тя си поигра с парче броколи, сякаш внезапно осъзна колко накъсано са прозвучали забележките й. Светлините на свещите и сенките танцуваха върху тюркоазената й рокля и смекчаваха линиите на тревога между веждите и около устата, които с напредването на деня бяха станали по-дълбоки. Откакто й бяха казали, че Питър е изчезнал, не бе споменавала името му.

— Хората трябва да се хранят, Дейз, и това е всичко — рече Котър, който, подобно на другите, също не бе докоснал храната си.

— Но като че ли не ни се яде много, нали?

Лейди Ашъртън се усмихна на Котър, но тревогата й бе осезаема. Личеше си в припрените й движения и в бързите погледи, които хвърляше към седналия наблизо по-голям неин син. Линли се беше върнал едва десет минути преди вечеря и ги бе прекарал в телефонни разговори в офиса на имението. Сейнт Джеймс знаеше, че не е говорил с майка си за Питър, а и нямаше вид на човек, който възнамерява да споменава сега брат си. Сякаш съзнавайки това, лейди Ашъртън се обърна към Сейнт Джеймс:

— Как е Сидни?

— Сега спи. Иска утре сутринта да се върне в Лондон.

— Това разумно ли е, Сейнт Джеймс?

— Не изглежда склонна да се съгласи на нещо друго.

— Ти ще заминеш ли с нея?

Той поклати глава, повъртя столчето на винената си чаша и се сети за краткия разговор със сестра си само преди час. Главно за отказа й да говори за Джъстин Брук. „Не ме моли, не ме карай — каза тя с болнав вид, а косата лепнеше на мокри от трескавия сън къдрици върху главата й. — Не мога, не мога. Не ме карай, Саймън. Моля те.“

— Казва, че ще се справи достатъчно добре, ако сама хване влака.

— Може би иска да говори със семейството му. Полицията обадила ли им се е вече?

— Не знам да има семейство. Изобщо не знам много за него. — „Освен това — прибави наум той, — дето се радвам, че е мъртъв.“

Съвестта му изискваше това признание през целия ден, още от момента, когато взе сестра си в прегръдките си на върха на скалата, погледна надолу към трупа на Брук и усети въодушевление, което се коренеше в нуждата от отмъщение. „Ето че има справедливост — помисли си тогава. — Ето че има възмездие.“ Може би ръката на съдбата се беше позабавила малко след гаврата на Брук над сестра му на плажа. Но жестокостта му бе довела до разплата. И то пълна. Сейнт Джеймс се радваше. Чувстваше облекчение, задето Сидни най-сетне се е освободила от Брук. И силата на неговото облекчение — тъй чужда на цивилизованата реакция към смъртта на друго човешко същество — го безпокоеше. Знаеше без съмнение, че ако е имал възможност, може би лесно е щял да свърши сам с Джъстин Брук.

— При всяко положение — рече той — си мисля, че е по-разумно да се махне. Никой не я е помолил да остане. Официално, става дума.

Видя, че другите са го разбрали. Полицията не бе поискала да говори със Сидни. Що се отнасяше до тях, смъртта на Брук бе настъпила при случайно падане.

Останалите още размишляваха върху това, когато вратата на трапезарията се отвори и влезе Ходж.

— Търсят господин Сейнт Джеймс по телефона, милейди. — Ходж умееше да съобщава вестите с интонация, която говореше най-малко за обреченост: телефонно обаждане от съдбата, Хеката на линията. — В кабинета на управителя. Обажда се лейди Хелън Клайд.

Сейнт Джеймс се изправи веднага, благодарен на повода да излезе.

Атмосферата в трапезарията беше натежала от прекалено многото неизречени въпроси и стотиците теми, които трябваше да се обсъдят веднага. Но сякаш всеки бе твърдо решен да избягва разискванията, като предпочитаха нарастващото напрежение пред риска да се изправят пред потенциално болезнената истина.

Той последва иконома към западното крило на къщата по дългия коридор, който водеше към кабинета на управителя. На бюрото гореше само една лампа, която хвърляше ярко овално петно светлина, в центъра, на което лежеше телефонната слушалка.

— Изчезнала е — каза лейди Хелън, когато чу гласа му. — Изглежда, е заминала на обикновена ваканция, защото ги няма всекидневните й дрехи — за разлика от шикозните — и в апартамента липсва куфар.

— Влязла си вътре?

— Само един дързък бърз разговор и ключът беше мой.

— Сбъркала си си професията, Хелън.

— Знам, скъпи. От мен би станал удивителен мошеник. Само че пропилях младостта си в завършване на най-различни школи, вместо на университет. Съвременни езици, декоративни изкуства, лицемерие и уклончивост. Бях сигурна, че един ден ще ми бъдат полезни.

— И нямаш представа къде може да е отишла?

— Оставила си е гримовете и ноктите, така че…

— Ноктите ли? Хелън, за какво говориш?

Тя се засмя и му обясни за изкуствените нокти.

— Не са нещо, което човек носи, когато ходи на излет, нали разбираш. Или пък да се шляе насам-натам. Или за изкачване на скали, плаване или риболов. Такива неща. Така че според нас е заминала някъде в провинцията.

— Тук, в Корнуол?

— И на нас това ни беше първата мисъл и като че ли намерихме едно доста солидно доказателство. Тук е спестовната книжка на Мик Камбри — с доста тлъсти вноски между другото — и два телефонни номера. Единият е в Лондон. Обадихме се и телефонният секретар ни уведоми, че е някаква фирма на име „Айлингтън“ Лтд, след което ни даде работното време. Утре сутринта ще отида да проверя там.

— А другият номер?

— Корнуолски, Саймън. На два пъти се опитахме да се свържем, но никой не отговори. Помислихме, че може да е на Мик Камбри.

Сейнт Джеймс извади един плик от страничното чекмедже на бюрото.

— Опита ли с телефонния указател?

— Да го сравня с телефона на Камбри ли? Страхувам се, че номерът му не е отбелязан там. Чакай да ти го продиктувам. Може би ти ще успееш да направиш нещо повече.

Той записа номера на плика и го пъхна в джоба си.

— Сид се връща утре в Лондон. — Разказа на лейди Хелън за Джъстин Брук. Тя го изслуша мълчаливо, без въпроси или забележки. Сейнт Джеймс не пропусна нито една подробност. Накрая заключи: — А сега и Питър е изчезнал.

— О, не! — възкликна тя.

Сейнт Джеймс чуваше смътно фона от тиха музика. Концерт на флейти. Прииска му се да е в дневната й на Онслоу Скуеър, да разговарят лениво и безцелно, без да мисли за нищо друго, освен за анализи на нишки или косми от хора, който не познаваше и никога нямаше да срещне. Лейди Хелън каза:

— Горкият Томи. Горката Дейз. Как са сега?

— Справят се.

— А Сид?

— Тя го прие зле. Ще се погрижиш ли за нея, Хелън? Утре вечер? Когато се върне?

— Разбира се. Не се притеснявай. Изобщо не мисли за това. — Лейди Хелън се поколеба за момент. Музиката отново прозвуча в слушалката, нежна и неуловима, като ухание във въздуха. След това каза: — Саймън, желанието не може да предизвиква събитията, нали знаеш.

Колко добре го познаваше.

— Когато го видях на плажа, когато разбрах, че е мъртъв…

— Не бъди толкова суров към себе си.

— Можех да го убия, Хелън. Бог ми е свидетел, че исках.

— Кой от нас може да каже, че никога не е изпитвал същото? Някога, към някого? Това не означава нищо, скъпи мой. Имаш нужда от малко почивка. Всички имаме нужда. Преживяхме ужасни неща.

Усмихна се на тона й. Майка, сестра, любяща приятелка. След това прие ефимерното й опрощение:

— Права си, разбира се.

— Така че върви да си лягаш. Със сигурност можем да разчитаме, че до утре сутринта нищо повече няма да се случи.

— Да се надяваме.

Той остави слушалката и остана за момент загледан в бурята. Дъждът пердашеше по прозорците. Вятърът дърпаше клоните на дърветата. Някъде се отвори и затръшна врата. Саймън излезе от офиса.

Помисли си дали да не се качи по югозападното стълбище, за да прекара остатъка от вечерта в стаята си. Чувстваше се изтощен, неспособен да мисли. Нямаше никакво желание да води учтив разговор и нарочно да избягва темите, които стояха на първо място в ума на всички. Питър Линли. Саша Нифърд. Къде бяха? Какво бяха направили? Знаеше обаче, че Линли ще очаква да чуе какво е казала лейди Хелън, затова се отправи обратно към трапезарията.

Когато приближи кухнята, гласовете, които долитаха от северозападния коридор, привлякоха вниманието му. Близо до стаята на прислугата Джаспър стоеше и разговаряше с грубоват на вид мъж, от чиято непромокаема шапка капеше вода по пода. Когато зърна Сейнт Джеймс, Джаспър му махна да отиде при тях.

— Боб е намерил наш’та лодка — каза той. — Разбила се е на Криба Хед.

— „Дейз“ е, дума да няма — намеси се другият мъж. — Не мога да я сбъркам.

— Има ли някой…

— Не изглежда да има някой. Не виждам как би могло. Не и в това състояние на лодката.