Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (19)

Осемнадесета глава

Утринното небе представляваше лазурен свод, под който към сушата се носеха кълбести облаци, и бе в пълно противоречие с бурята от предишния ден. Както и морските птици, които отново изпълваха въздуха с грозните си, натрапчиви крясъци. Все пак земята под тях напомняше за лошото време. Застанал на прозореца на спалнята си с чаша чай в ръка, Сейнт Джеймс наблюдаваше последиците от часовете дъжд и буря.

Аспидените плочки от покрива лежаха натрошени по алеята в южния двор, накъдето гледаше стаята му. Между тях беше паднал изкривен ветропоказател, несъмнено издухан от някой от покривите на страничните постройки, образуващи част от стената. Тук-там смачкани цветя приличаха на яркоцветни рогозки: пурпурни кампанули, розови бегонии, цели стръкове ралица и навсякъде листенцата на съсипаните рози. Парченца натрошено стъкло блещукаха като скъпоценности върху каменния паваж, а малкото, неизвестно как останало здраво стъкло на някой прозорец покриваше една от локвите като току-що образувал се лед. Градинарите и прислугата вече бяха започнали да оправят поразиите и Сейнт Джеймс чуваше от парка гласовете им, заглушавани периодично от рева на електрически трион.

На вратата се почука остро два пъти и в стаята влезе Котър.

— Открих това, дето ви трябваше — рече той. — Ама и съм малко изненадан.

Той прекоси стаята и подаде на Сейнт Джеймс плика, който бе взел от бюрото в офиса на имението по време на разговора си с лейди Хелън Клайд.

— Номерът е на доктор Тренъроу.

— Така ли?

Саймън остави чашата си на малката масичка, взе плика и го обърна замислено в ръцете си.

— Дори нямаше нужда да му звъня, господин Сейнт Джеймс — рече Котър. — Ходж го позна веднага щом му го показах. Изглежда, му е звънял много пъти през годините.

— Все пак позвъни ли, за да си сигурен?

— Да. На доктор Тренъроу е. И му казах, че отиваме.

— Някаква вест от Томи?

— Дейз каза, че се е обадил от Пентийн. — Котър поклати глава: — Не са намерили нищо.

Сейнт Джеймс се намръщи. Съмняваше се в ефикасността на плана на Линли, който упорито избягваше да забърква както бреговата охрана, така и полицията. Беше се отправил преди съмване заедно с шестима мъже към околните ферми, за да огледат бреговата линия от Сейнт Айвс до Пензънс. Бяха на две моторни лодки, като едната бе тръгнала от пристанището на Пензънс, а другата — от полуострова на залива Сейнт Айвс. Лодките бяха достатъчно малки, за да им позволят добра видимост до брега, и достатъчно бързи, за да могат да извършат поне повърхностен оглед за няколко часа. Но ако не видеха нищо, второто претърсване щеше да се проведе по суша. Това щеше да отнеме дни. И независимо от желанието на Линли, нямаше да може да се проведе без участието на местната полиция.

— Направо съм скапан от целия този гаден уикенд — забеляза Котър, докато поставяше чашата на Сейнт Джеймс обратно върху подноса на масичката до леглото. — Добре че Деб се върна в Лондон. Избяга от голямата каша, бих казал.

Звучеше така, сякаш му се искаше Сейнт Джеймс да отговори нещо, което да го насърчи да подеме разговор. Саймън обаче нямаше такова намерение.

Котър изтръска халата му и го окачи в гардероба. Прекара малко време в изправяне на спретнатата редица обувки вътре. Прибра с шумно тракане дървените закачалки на една страна и щракна ключалките на куфара на горната лавица. След това не можа да се сдържи:

— И какво ще стане с момичето? Между тях няма близост. Не е като с вас, нали? Не е като с вашето семейство. О, те са богати, страшно богати, ама Деб не я интересуват парите. Знаете не по-зле от мене. Знаете какво привлича момичето.

Красотата, съзерцанието, цветовете на деня, внезапната нова идея, гледката на някой лебед. Знаеше, винаги бе знаел. И имаше нужда да забрави. Вратата на спалнята му се отвори, обещавайки избавление. Сидни влезе, но вратата на гардероба я закриваше от Котър и той като че ли не забеляза, че вече не са сами.

— И не ми казвайте, че не чувствате нищо — продължи разпалено той. — По очите ви личи. И то от много отдавна, каквото и да казвате.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Сидни.

Котър затвори рязко вратата на гардероба. Погледна първо Сейнт Джеймс, после сестра му и накрая отново Саймън.

— Ще се погрижа за колата — каза рязко той, извини се и ги остави сами.

— За какво беше всичко това? — попита Сидни.

— Нищо.

— Не ми звучеше като нищо.

— Но беше.

— Разбирам.

Тя остана до вратата, с ръка на бравата. Сейнт Джеймс почувства загриженост при вида й. Изглеждаше зле, със синьо-черни кръгове под очите. Това бе единственият цвят по лицето й, а в самите й очи нямаше никакво изражение, просто отразяваха светлината. Носеше избеляла дънкова риза и прекомерно голям пуловер. Косата й изглеждаше несресана.

— Тръгвам — рече тя. — Дейз ще ме закара до гарата.

Това, което едва предишната нощ му бе изглеждало разумно, сега, когато видя сестра си на дневна светлина, му се стори немислимо.

— Защо не останеш, Сид? Мога да те закарам по-късно у дома.

— Така е най-добре. Наистина искам да тръгна. Това е най-доброто решение.

— Но гарата ще бъде…

— Ще хвана такси до дома. Ще се оправя. — Тя завъртя бравата разсеяно. — Разбрах, че Питър е изчезнал.

— Да.

Сейнт Джеймс й разказа какво се е случило, след като я е завел в стаята й предната сутрин. Тя слушаше, без да го поглежда. Докато говореше, Саймън усещаше нарастващото й напрежение и знаеше, че то идва от гнева й към Питър Линли. Не бе подготвен за промяна след покорството й предния ден, причинено от шока, макар да знаеше, че гневът й е истински, че има нужда да нанася удари и рани, за да може някой по някакъв начин да изпита част от болката й. Най-лошото на смъртта бе моментът, в който човек разбираше без всякакво съмнение, че независимо колко хора я споделят — били те семейство, приятели или дори цялата нация, — няма двама души, които да я усещат по един и същи начин. Затова винаги изглеждаше, че човек я понася сам. И колко по-зле за Сидни, която наистина я понасяше сама, която бе единствената опечалена от смъртта на Джъстин Брук.

— Колко удобно — рече тя, когато той завърши разказа си.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че той ми каза.

— Казал ти е?

— Джъстин ми каза, Саймън. Всичко. За това, че Питър е бил в къщичката на Мик Камбри. За кавгата между Мик и Питър. Каза ми. Каза ми. Е? Ясна ли съм?

Не се беше помръднала от вратата. Ако го беше направила, ако се бе втурнала в стаята, ако бе започнала да къса завеси и чаршафи, ако бе разбила единствената ваза с цветя в пода, Сейнт Джеймс щеше да се почувства по-спокоен. Такова държание щеше да бъде напълно в стила на Сидни. Но сегашното не беше. Само гласът свидетелстваше за състоянието на духа й, а и той бе почти овладян.

— Казах му, че трябва да съобщи на теб или на Томи — продължи тя. — Когато арестуваха Джон Пенелин, му повторих, че трябва да направи нещо. Не можеше да мълчи. Казах му, че е негов дълг. Трябваше да разкрие истината. Но той не искаше да се замесва. Знаеше, че ще направи мръсно на Питър. Но аз настоявах. Казах му, че щом някой е видял Джон Пенелин в Еъл Котидж, значи може да са видели и тях двамата с Питър, така че е по-добре да го съобщи сам, отколкото полицията да го научи от някой от съседите.

— Сид…

— Но той се тревожеше, защото беше оставил Питър с Мик. Тревожеше се, защото Питър бе започнал да откача без кокаин. Тревожеше се, защото не знаеше какво се е случило, след като ги е оставил сами. Но аз го убедих, че трябва да поговори с Томи. И той го направи. А сега е мъртъв. И колко е удобно, че Питър изчезна точно в момента, когато всички имаме толкова много въпроси към него.

Сейнт Джеймс прекоси стаята, отиде до нея и затвори вратата.

— От криминалния отдел смятат, че смъртта на Джъстин е била нещастен случай, Сид. Не разполагат с нищо, което да предполага убийство.

— Не го вярвам.

— Защо?

— Просто не вярвам.

— Той беше ли с теб в събота през нощта?

— Разбира се, че беше с мен. — Тя отметна глава назад и заяви, сякаш бе голяма чест: — Любихме се! Той го искаше. Той дойде при мен. Не съм го молила. Той дойде при мен.

— И каква причина ти изтъкна, че те напуска след това?

Ноздрите й се разшириха.

— Той ме обичаше, Саймън! Желаеше ме. Ние си пасвахме. Но ти не можеш да го приемеш, нали?

— Сид, не искам да спорим за…

— Нали е така? Нали?

Някъде в коридора две жени разговаряха и спореха меко коя да мине с прахосмукачката и коя да почисти ваните. За момент гласовете им станаха по-високи, след това заглъхнаха, когато жените заслизаха по стълбите.

— В колко часа те напусна?

— Не знам. Не забелязах.

— Каза ли нещо?

— Беше неспокоен. Каза, че не можел да заспи. Понякога бе такъв. Когато се любехме, не го свърташе на едно място. Даже понякога искаше да го направим пак веднага.

— Но не и в събота през нощта?

— Каза, че щял да заспи по-лесно в своята стая.

— Облече ли се?

— Дали се е… Да, облече се. — Сидни направи сама заключението: — Значи наистина е смятал да се срещне с Питър. Иначе защо щеше да се облича, след като стаята му е точно срещу моята? Но той се облече, Саймън. Чорапите, обувките, панталоните и ризата. Всичко без вратовръзката. — Тя стисна плата на полата си. — Питър не е спал в леглото си. Чух това тази сутрин. Джъстин не е паднал. Знаеш, че не е паднал!

Сейнт Джеймс не желаеше да спори с нея. Започна да разсъждава върху възможностите, които предполагаше едно толкова просто действие като обличането. Ако Питър бе желал да проведе съвсем невинен разговор с Брук, щеше да бъде по-разумно да се срещнат някъде в къщата. Ако, от друга страна, искаше да се отърве от Брук, щеше да бъде далеч по-хитро това да стане на място, където да изглежда като нещастен случай. Но ако бе станало така, защо, за бога, Джъстин щеше да се съгласи да се срещне сам с Питър, където и да било?

— Сид, това някак не се връзва. Джъстин не беше глупак. Защо ще се съгласи да се срещне с Питър на скалата? И то посред нощ? Доколкото му е било известно, след разговора с Томи Питър е можел да иска само смъртта му. — След това се сети за сцената в петък следобед на плажа. — Освен ако, разбира се, Питър не го е примамил там. С някаква стръв.

— Каква?

— Саша?

— Това е абсурдно.

— Тогава кокаин. Отишли са в Нанрънел, за да търсят. Може би това е била примамката, използвана от Питър.

— Нямаше да стане. Джъстин не възнамеряваше да употребява повече. Не и след това, което се случи между нас на плажа. Той ми се извини. Каза, че се отказва. Нямаше да взема повече.

Сейнт Джеймс не можа да сдържи скептицизма по лицето си. Видя как твърдостта в чертите й започва да се разпада, когато разчете реакцията му.

— Той ми обеща, Саймън! Ти не го познаваше, както аз. Не можеш да разбереш. Но той ми обеща, докато се любехме… особено когато… Имаше някои неща, които обичаше да му правя.

— Боже мой, Сидни!

Тя заплака.

— Разбира се! „Боже мой, Сидни!“ Защо пък точно ти ще започнеш да разбираш? Никога не си изпитвал нищо към никого. И защо ти е? Нали си имаш науката. Не ти е нужно да изпитваш страст. Можеш вместо това да се заемеш с работа. С проекти, конференции, лекции и насоки към всички бъдещи патолози, които идват да се кланят в краката ти.

Това бе нуждата й да наранява, която бе отбелязал и преди. И все пак идваше внезапно. Не я бе очаквал. И независимо дали нападката бе точна или не, той откри, че не може да й отговори.

Сидни прокара ръка по очите си.

— Отивам си. Само кажи на Питър, когато го намериш, че имам да обсъждам с него много неща. Повярвай ми, нямам търпение да ми се удаде такава възможност.

 

 

Къщата на Тренъроу се намираше съвсем лесно, тъй като бе разположена в самия край на Пол Лейн, в покрайнините на селото, и беше най-голямата сграда наоколо. За стандартите на Хауенстоу жилището бе съвсем скромно, но в сравнение с къщурките, струпани една до друга на склона под нея, вилата бе направо внушителна — с широки еркерни прозорци, които гледаха към пристанището, и групичка тополи за фон, на който стените отдялан камък и бялата дървения произвеждаха значителен ефект.

Шофираше Котър. Сейнт Джеймс зърна вилата още щом прехвърлиха последното възвишение на крайбрежния път и започнаха да се спускат към Нанрънел. Минаха, лъкатушейки, покрай пристанището, покрай селските магазини, покрай сградите с апартаменти за туристите. При „Котвата и розата“ свиха по Пол Лейн. Неравният асфалт беше покрит с останките от вчерашната буря: боклуци от кофите за смет, най-различни обвивки и консерви от храна, разнебитен знак, някога рекламирал чайове със сметана. Шосето се виеше и изкачваше над селото, където беше обсипано с шума, откъсната от живия плет и храстите. Дъждовните локви отразяваха небето.

Тясната алея, която се отклоняваше на север от Пол Лейн, беше обозначена с дискретна табелка с надпис „Вилата“. От двете си страни беше обградена с обички, увиснали тежко по каменната стена. Зад нея терасираната градина покриваше по-голямата част от склона, а внимателно замислена, лъкатушеща пътека водеше нагоре към къщата през лехи с флокс и немезия, камбанки и циклами.

Алеята свършваше със завой покрай едно глогово дърво и Котър паркира под него, на няколко метра от входната врата. Над нея имаше портал с дорийски колони, а от двете й страни — по една делва с яркочервено мушкато. Сейнт Джеймс огледа фасадата на къщата.

— Сам ли живее? — попита той.

— Така знам — отговори Котър. — Ама когато позвъних, се обади жена.

— Жена ли? — Сейнт Джеймс си помисли за Тина Когин и за номера на Тренъроу в апартамента й. — Да видим какво може да ни каже докторът.

Когато почукаха, не им отвори Тренъроу, а млада жена от Антилските острови. Когато тя заговори, Сейнт Джеймс разбра по изражението на Котър, че жената, отговорила на телефона, определено не е Тина Когин. Очевидно мистерията с нейното местонахождение не можеше да бъде обяснена с тайното й присъствие в дома на Тренъроу.

— Докторът не приема пациенти тук — каза жената, като погледна първо Котър, след това Сейнт Джеймс. Думите звучаха, като да са репетирани много пъти и изричани може би често и недотам любезно.

— Доктор Тренъроу знае, че ще го посетим — отговори Сейнт Джеймс. — Не става дума за преглед.

— Аха. — Тя се усмихна и показа големи зъби, които блестяха като слонова кост на фона на кожата й с цвят на кафе. След това отвори широко вратата. — Влизайте. В момента той се грижи за цветята си. Всяка сутрин ходи в градината, преди да тръгне за работа. Все едно и също нещо. Ще го извикам.

Въведе ги в кабинета, където Котър погледна многозначително Сейнт Джеймс и каза:

— Мисля, че и аз ще ида до градината.

След това направи път на жената да излезе. Сейнт Джеймс знаеше, че Котър ще научи всичко възможно затова коя е прислужницата и защо е тук.

Когато остана сам, се обърна и разгледа стаята. Беше от онзи тип кабинети, които особено харесваше — с лек аромат на стари кожени столове; библиотека, пълна догоре с книги; камина с току-що наредени и готови за запалване въглища. До големия еркерен прозорец с изглед към пристанището стоеше бюро, което, сякаш за да не се разсейва притежателят му, беше обърнато с лице към стаята. На него лежеше отворено списание, върху което имаше молив, сякаш читателят му бе прекъснат по средата на някоя статия. Обзет от любопитство, Сейнт Джеймс отиде да го разгледа и го затвори за момент.

„Изследване на рака“ — американско списание със снимка на жена-учен в бяла престилка на корицата. Беше се облегнала на голям работен плот, на който стоеше огромен електронен микроскоп. Под снимката беше напечатано „Клиника Скрипс, Ла Хола“, заедно с фразата „Изпитание за границите на биоизследванията“.

Сейнт Джеймс се върна на статията — бе монография за междуклетъчен протеин на име протеогликан. Въпреки богатите си познания в науката, не успя да проумее нищо.

— Не може да се нарече леко четиво, нали?

Сейнт Джеймс вдигна поглед. Доктор Тренъроу беше застанал на вратата. Носеше добре скроен костюм от три части. Беше забол малка розова пъпка на ревера си.

— Със сигурност е над моите възможности — отговори Сейнт Джеймс.

— Някакви вести за Питър?

— Още нищо, страхувам се.

Тренъроу затвори вратата и направи жест на Сейнт Джеймс да се настани на едно от креслата.

— Кафе? — попита той. — Започнах да откривам, че това е един от малкото специалитети на Дора.

— Не, благодаря. Тя ваша икономка ли е?

— Да, ако използваме думата във възможно най-свободния й вариант. — Той се усмихна за момент, но без хумор. Забележката сякаш му струваше прекалено голямо усилие, за да прозвучи безгрижно; усилие, от което той се отказа още със следващите си думи: — Томи ни каза снощи. За онова, дето Питър се срещнал с Мик Камбри в нощта на смъртта му. И за Брук. Не знам какво е вашето мнение по този въпрос, но аз познавам това момче от шестгодишната му възраст и той не е убиец. Неспособен е на насилие, особено на такова, което е приложено върху Мик Камбри.

— Познавахте ли добре Мик?

— Не толкова добре, колкото другите в селото. Само като негов хазяин. Дадох му под наем Гъл Котидж.

— Преди колко време?

Тренъроу понечи да даде механичен отговор, но след това челото му се сбърчи, сякаш внезапно се зачуди за естеството на въпроса.

— Преди около девет месеца.

— И кой е живял там и реди него?

— Аз. — Тренъроу се размърда рязко на стола. Промяната на положението му издаваше раздразнение. — Едва ли сте дошли на светско посещение по това време сутринта, господин Сейнт Джеймс. Томи ли ви изпрати?

— Томи?

— Несъмнено знаете фактите. Между нас от години съществува неприязън. Питате за Камбри. Питате за къщичката. Тези въпроси ваша идея ли са?

— Моя. Но той знае, че съм дошъл при вас.

— А за Мик?

— Всъщност не. Тина Когин е изчезнала. Смятаме, че може да е дошла в Корнуол.

— Кой?

— Тина Когин. Апартаменти „Шрюзбъри Корт“. В Падингтън. Телефонният ви номер беше между вещите й.

— Нямам и най-малка… Тина Когин ли казахте?

— Не е ли ваша пациентка? Или бивша пациентка?

— Аз не преглеждам пациенти. А, може би някой и друг безнадежден случай, който желае да стане доброволец в изпитването на лекарства. Но ако Тина Когин е била една от тях и е изчезнала… Извинете ме за лековатостта, но има само едно място, където може да е изчезнала, и то не би могло да бъде Корнуол.

— Тогава може да сте я виждали в различна светлина.

Тренъроу изглеждаше объркан.

— Моля?

— Може би е проститутка.

Очилата със златни рамки на Тренъроу се плъзнаха на милиметри надолу по носа му. Той ги намести обратно и каза:

— И е имала името ми?

— Не. Само номера ви.

— Адресът ми?

— Дори и това не.

Тренъроу стана от стола си и отиде до прозореца зад бюрото. Известно време изучава гледката отвън, после отново се обърна към Сейнт Джеймс:

— От година не съм стъпвал в Лондон. Може и повече. Но предполагам, че това не е от кой знае какво значение, след като тя е идвала в Корнуол. Може би прави посещения по домовете. — Той се усмихна мрачно. — Не ме познавате добре, господин Сейнт Джеймс, така че няма начин да знаете, че говоря истината. Но ми позволете да отбележа, че нямам навик да плащам на жена за секс. Съзнавам, че някои мъже го правят, без дори да трепнат. Само че аз винаги съм предпочитал интимните отношения да са продиктувани от страст, а не от алчност. А другото — първо преговорите и накрая размяната на пари — не е в стила ми.

— А било ли е в стила на Мик?

— На Мик ли?

— Бил е видян в Лондон да излиза от жилището й в петък сутринта. Всъщност дори може той да й е дал номера ви. Вероятно за някаква консултация.

Пръстите на Тренъроу отидоха до розовата пъпка на ревера и докоснаха леко подвитите й листенца.

— Възможно е — рече замислено той. — Макар обикновено такива пациенти да биват изпращани от личните си лекари, възможно е тя да е сериозно болна. Мик знаеше, че се занимавам с изследване на рака. Взе интервю от мен малко след като пое „Оратор“. Не е невероятно да й е дал името ми. Но Камбри и проститутка? Това би накърнило до голяма степен репутацията му. Поне от година баща му разправя наляво и надясно за неговата сексуална разюзданост. И, повярвайте ми, нищо в думите му не намеква, че на Мик му се е налагало да плаща за услугите на жена. Според Хари толкова много жени се натискали на горкото момче, че щом то успеело да си вдигне панталоните, пристигала следващата, стенейки да ги свали отново. Ако смъртта на Мик е в резултат от контакт с проститутка, за Хари ще настъпят тъжни времена. Струва ми се, че се надява да е извършено от дузина-две ревниви съпрузи.

— Или една ревнива съпруга?

— Нанси ли? — попита невярващо Тренъроу. — Не ми се струва способна да нарани някого, а на вас? И дори по някакъв начин да е била извадена извън релсите — все пак не беше тайна, че Мик се среща с други жени, — кога би могла да го направи? Не може да е била на две места едновременно.

— Нямало я е от будката за напитки в продължение на повече от десет минути.

— Време, достатъчно да изтича до дома, да убие съпруга си и да се появи отново, сякаш нищо не е станало? Тази мисъл е малко абсурдна, като се има предвид характерът на момичето. Някой би могъл да се справи с лекота, но Нанси не е актриса. Ако беше убила съпруга си онази вечер, съмнявам се, че щеше да е в състояние да го скрие от когото и да било.

Със сигурност съществуваха доказателства, които да подкрепят думите на Тренъроу. От началото до края реакциите на Нанси носеха недвусмисления знак на искреността. Шокът й, вцепеняващата й мъка, нарастващата тревога. Никое от тях не изглеждаше поне мъничко фалшиво. Като че ли не беше вероятно да е изтичала до дома си, да е убила съпруга си и по-късно да е изиграла ужас. При това положение Сейнт Джеймс се замисли за другите заподозрени. Джон Пенелин бе ходил в онзи район същата вечер, както и Питър Линли, и Джъстин Брук. Може би Хари Камбри също бе посетил къщичката. А и все още не се знаеше къде е ходил Марк Пенелин същата нощ. Само че мотивът за престъплението все още не беше ясен. Всеки един от съществуващите бе в най-добрия случай мъгляв. А повече от всичко трябваше мотивът да бъде определен ясно, за да могат да се разберат всички обстоятелства около смъртта на Мик Камбри.

 

 

Сейнт Джеймс забеляза Хари Камбри още когато Котър сви по Пол Лейн. Вървеше по нанагорнището към тях. Когато се приближиха до него, им махна енергично. Цигарата между пръстите му остави мъничко облаче дим във въздуха.

— Кой е този? — попита Котър, докато забавяше скорост.

— Бащата на Мик Камбри. Спри да видим какво иска.

Котър отби от едната страна на шосето и Хари Камбри се приближи до прозореца на Сейнт Джеймс. Наведе се и вкара в колата смесената миризма на бира и тютюнев дим. Външният му вид бе по-добър от събота сутринта, когато Сейнт Джеймс и лейди Хелън го бяха видели за последен път. Дрехите му бяха чисти, косата сресана и макар тук-там по бузите му да стърчаха забравени сиви косъмчета, лицето му беше обръснато.

Беше се задъхал и трепна, сякаш думите му причиняваха болка:

— Хората от Хауенстоу казаха, че сте тук. Елате в офиса. Имам да ви покажа нещо.

— Намерили сте бележки? — попита Сейнт Джеймс.

Камбри поклати глава:

— Не, ама разбрах какво е станало. — Сейнт Джеймс отвори вратата и Камбри се качи вътре. След това кимна на Котър, за да се представи. — За онези числа е, дето ги намерих. Ония от бюрото му. От събота насам си играя с тях. Знам какво значат.

Котър остана в кръчмата е госпожа Суон, за да си побъбрят дружелюбно на халба бира. Докато Сейнт Джеймс следваше Хари Камбри нагоре по стълбите към офиса, той и казваше:

— Не бих отказал едни яйца по шотландски.

За разлика от предишното им посещение в „Оратор“, тачи сутрин персоналът беше на работа. Всички лампи светеха и придаваха коренно различна атмосфера от предишния сумрак, а в три от четирите кабинки служители на вестника или чукаха по клавишите на пишещи машини, или говореха по телефона. Дългокосо момче оглеждаше няколко фотографии върху табло, а до него друг мъж беше зает със следващото издание върху повдигната под ъгъл зелена маса. Държеше между зъбите си незапалена лула и почукваше рязко с молив върху пластмасова кутийка с кламери. Пред компютъра до бюрото на Мик Камбри седеше жена, която набираше нещо. Имаше мека тъмна коса, прибрана назад, и — когато вдигна очи към тях — интелигентен поглед. Беше много привлекателна. Сейнт Джеймс реши, че това е Джулиана Вендейл. Почуди се как и дали задълженията й във вестника са се променили след смъртта на Мик Камбри.

Хари Камбри го поведе към една от кабинките. Беше оскъдно мебелирана. По стените висяха неща, които предполагаха, че този кабинет не само е негов, но и нищо не е било правено, за да бъде променен по време на възстановяването му от операция. Всичко говореше за факта, че независимо от желанието на Хари Камбри, синът му не е имал намерение да поема нито кабинета, нито работата му. Изрезки от вестници в рамки, пожълтели от времето, представяха най-сполучливите статии, на стареца: за катастрофален опит за спасяване в морето, при който двадесет от набедените спасители се бяха удавили; за нещастен случай, осакатил местен рибар; за спасяването на дете от шахта на мина; за свада по време на празненство в Пензънс. Бяха придружени и със снимки — оригиналите на онези, които бяха отпечатани със статиите.

На плота на прастаро бюро лежеше последният брой на „Оратор“, отворен на редакторската страница. Статията на Мик беше дебело оградена с червен маркер. На отсрещната стена висеше карта на Великобритания. Камбри заведе Сейнт Джеймс до нея.

— Не съм престанал да си мисля за тези числа — каза той. — Мик беше много систематичен за такива неща. Нямаше да запази някоя хартийка, ако не е била важна. — Попипа джоба на ризата си за пакета цигари. Извади една и я запали, преди да продължи: — Все още работя над тях, но съм на правилен път.

Сейнт Джеймс видя, че до картата Камбри е напечатал малко парче хартия. На него стоеше част от загадъчното съобщение, което беше намерил в бюрото на сина си. 27500–М1 Доставка/Транспорт и под него — 27500–М6 финансиране. На самата карта с червен маркер бяха проследени два от главните автомобилни пътища — Мl, който водеше на север от Лондон, и М6 — на северозапад под Лестър към Ирландско море.

— Погледнете това — каза Камбри. — И Мl, и М6 минават южно от Лестър. Само дето Мl върви до Лийдс, а М6 продължава. Свършва в Карлайл. На Солуей фърт.

Сейнт Джеймс се замисли върху това, но не отговори нищо. Камбри продължи развълнувано:

— Погледнете само картата. Погледнете тоя квадрат. М6 позволява достъп до Ливърпул, нали? Води до Престън, до Моркамб Бей. А всяко едно от тези проклети места…

— … Води към Ирландия — заключи Сейнт Джеймс, като си мислеше за уводната статия, която беше чел предната сутрин.

Камбри отиде до вестника и отново го сгъна. Цигарата заподскача между устните му, докато говореше:

— Знаел е, че някой прекарва оръжие за ИРА.

— Как би могъл да попадне на такава история?

— Да попадне ли? — Камбри свали цигарата, махна парченце тютюн от езика си и разтърси вестника, за да подчертае думите си. — Моето момче не попадаше! Той беше журналист, не глупак. Слушаше. Разговаряше. Учеше се да върви по следи. — Хари се върна при картата и използва сгънатия вестник като показалка. — Оръжието сигурно идва първо в Корнуол, а ако не в Корнуол, то в някое от южните пристанища. Превозва се от симпатизанти, може би от Южна Африка, Испания или дори Франция. Могат да влязат в страната през което и да било от южните ни пристанища — Плимут, Бърнмут, Саутхамптън, Портсмут. Превозват се в разглобено състояние. След това се превозват с камиони до Лондон и там се сглобяват. Оттам заминават нагоре по Мl и М6 към Ливърпул, Престън или Моркамб Бей.

— А защо изобщо да не се закарват с кораби направо в Ирландия? — попита Сейнт Джеймс, но знаеше отговора още докато задаваше въпроса. Чуждестранен кораб, акостирал в Белфаст, бе по-вероятно да събуди подозрения, отколкото ако плаваше под английски флаг. Щеше да премине през цялостна митническа проверка. Но един английски кораб щеше да бъде приет по съвсем друг начин. Че защо англичаните щяха да изпращат оръжие, за да подпомогнат въстание срещу самите себе си? — На хартийката пише и други неща, освен Мl и М6 — забеляза Сейнт Джеймс. — Тези допълнителни числа би трябвало да означават нещо.

Камбри кимна:

— Може да са някакви регистрационни номера, свързани с кораба, който са смятали да използват. Номерът на типа оръжие, който е щял да се доставя. Или някакъв код. Но едно нещо е сигурно: Мик е бил на път да го разкрие.

— И все пак не сте намерили други бележки?

— Това, което открих, е достатъчно. Познавам си момчето. Знам с какво се е бил заел.

Сейнт Джеймс погледна замислено картата. Помисли си за написаните от Мик числа. Забеляза факта, че уводната статия за Северна Ирландия е излязла в неделя — повече от тридесет часа след смъртта на Мик. Ако двете бяха свързани по някакъв начин, то тогава убиецът бе знаел за статията преди излизането й в неделя сутринта. Почуди се доколко бе възможно това.

— Пазите ли старите броеве от вестника си тук? — попита той.

— Проблемът не идва от стари броеве — рече Камбри.

— Все пак имате ли ги?

— Някои. Ей там.

Камбри го заведе до един шкаф вляво от прозорците. Когато го отвори, отвътре се показаха купчини стари вестници, натрупани по лавиците. Сейнт Джеймс ги огледа, извади първата купчинка от шкафа и погледна Камбри.

— Можете ли да ми дадете ключовете на Мик? — попита той.

Камбри изглеждаше озадачен.

— Тук имам резервен ключ от къщичката.

— Не, имам предвид всичките му ключове. Той има комплект, нали? За колата, за къщичката, за офиса. Можете ли да ги вземете? Предполагам, че са у Боскоуън, но все ще измислите някакво извинение. Искам ги за няколко дни.

— Защо?

— Името Тина Когин говори ли ви нещо? — попита в отговор Сейнт Джеймс.

— Когин?

— Да. Една жена от Лондон. Очевидно Мик я е познавал. Мисля, че е имал ключ от апартамента й.

— Мик сигурно е имал ключове от половин дузина апартаменти, доколкото го познавам — каза Камбри, извади една цигара и го остави при вестниците.

Едночасовото търсене из броевете от последните шест месеца не донесе нищо, освен чернилка от печатарско мастило по пръстите. Доколкото се виждаше, предположението на Хари Камбри за прекарването на оръжие бе толкова вероятен мотив за смъртта на сина му, колкото и всичко друго, което можеше да предложи вестникът. Саймън затвори вратите на шкафа. Когато се обърна, видя, че Джулиана Вендейл го гледа с чаша кафе, вдигната към устните. Беше оставила компютъра и стоеше до кафе-машината, която бълбукаше шумно в единия ъгъл на стаята.

— Нищо? — Тя остави чашата си на масата и отмахна дълга къдрица от едното си рамо.

— Изглежда, всеки смята, че е работил върху някаква статия — каза Сейнт Джеймс.

— Мик винаги работеше върху нещо.

— Отпечатваха ли се повечето от замислите му?

Тя сключи вежди. Между тях се появи лека гънка. Иначе по лицето й нямаше нито една бръчка. Сейнт Джеймс знаеше от предишния си разговор с Линли, че Джулиана Вендейл е в средата на тридесетте, може би малко по-възрастна. Но лицето опровергаваше възрастта й.

— Не зная — отговори тя. — Невинаги съм била запозната със замислите му. Но не бих се изненадала да разбера, че е започнал нещо и го е изоставил. Често изхвърчаше оттук, твърдо убеден, че е тръгнал по горещите следи на статия, която може да продаде в Лондон. След това обаче не я довършваше.

Сейнт Джеймс беше видял същото при прегледа си на вестниците. Доктор Тренъроу бе казал, че Мик е взел интервю от него за някаква статия, но никъде в предишните броеве на вестника не се виждаше някоя, свързана с разговора, който може би бяха водили. Сейнт Джеймс разказа за това на Джулиана Вендейл.

Тя си наля втора чаша кафе и заговори през рамо:

— Не съм изненадана. Вероятно Мик си е мислел, че ще се получи нещо като очерк за Майка Тереза — „Корнуолски учен посвещава живота си в спасяване на човешкия живот“, — но след това е открил, че доктор Тренъроу не е по-свят от всички нас.

„Или — помисли си Сейнт Джеймс — потенциалната статия е била най-вече трик, за да получи от Тренъроу информация и да я предаде, заедно с телефонния му номер, на нуждаещ се приятел.“

Джулиана продължаваше:

— Главно така действаше, откакто се върна в „Оратор“. Мисля, че виждаше в статията средство за бягство.

— Не искаше да стои тук?

— За него това бе крачка назад. Преди е бил журналист на свободна практика. Справял се е доста добре. След това обаче баща му се разболя и той е трябвало да зареже всичко, за да се върне и поддържа семейния бизнес.

— Вие не можехте ли да направите това?

— Можехме, разбира се. Само че Хари искаше Мик да поеме вестника. Още повече, доколкото усещах, искаше той да се върне за постоянно в Нанрънел.

Сейнт Джеймс си помисли, че вижда посоката, в която Хари Камбри бе възнамерявал да тръгнат нещата след завръщането на Мик в Нанрънел. Все пак попита:

— А вие как се вмествахте в тези планове?

— Хари се грижеше да работим заедно колкото бе възможно повече. Предполагам, че просто се е надявал да стане най-доброто. Имаше огромна вяра в чара на Мик.

— А вие?

Тя държеше чашката с кафето между дланите си, сякаш се мъчеше да ги стопли. Пръстите й бяха дълги, без нито един пръстен.

— Не го харесвах. Когато Хари видя това, започна по-често да вика Нанси Пенелин да води счетоводството в работните дни, а не в почивните.

— А колкото до развитието на вестника?

Жената посочи компютъра.

— Отначало Мик направи опит. Започна с ново оборудване. Искаше да осъвремени всичко тук. Но след това като че ли загуби интерес.

— Кога?

— Някъде по времето, когато Нанси забременя от него. — Тя сви грациозно рамене: — След като се ожениха, често отсъстваше.

— За да преследва някоя тема?

Тя се усмихна.

— За да преследва.

Вървяха по тясната уличка към пристанището. Беше време на отлив. Няколко души лежаха на тясната плажна ивица и се печаха. Близо до тях група дечица шляпаха с ръце и крака във водата и пищяха от възхищение, когато вълните ги плисваха.

— Намерихте ли това, което търсехте? — попита Котър.

— Парченца, нищо повече. Като че ли нищо не пасва. Не мога да открия връзката между Мик и Тина Когин, между Тина Когин и Тренъроу. Всичко е само предположения.

— Може Деб да е сбъркала. Може да не е видяла Мик в Лондон.

— Не. Видяла го е. Всичко свидетелства за това. Той е познавал Тина Когин. Но как и защо — не знам.

— „Как и защо“ изглежда най-лесната работа, ако се съди по думите на госпожа Суон.

— Тя не е почитателка на Мик, нали?

— Мразела го е, това е истината. — Котър погледа играещите деца. Усмихна се, когато едното — момиченце на около три-четири годинки, падна на дупето си и опръска другите с вода. — Но ако думите й за Мик Камбри и жените са истина, тогава ми се струва, че го е направил Джон Пенелин.

— Защо?

— Защото става дума за дъщеря му, господин Сейнт Джеймс. Един мъж трудно може да позволи на друг мъж да обижда дъщеря му. Не и ако успее да спре това по някакъв начин. Човек прави каквото може.

Сейнт Джеймс подуши стръвта и разбра, че според Котър разговорът им от сутринта не е приключил. Само че нямаше нужда да задава въпроса, който изискваше забележката на Котър: „А ти какво би направил?“ Знаеше отговора. Вместо това попита:

— Научи ли нещо от икономката?

— От Дора ли? Малко. — Котър се облегна на перилото на пристанището и сложи лакти върху металния прът. — Голяма почитателка на доктора е тая Дора. Скъсвал се от работа. Посвещавал живота си на изследванията. И когато не правел това, посещавал хората в някакъв възстановителен дом до Сейнт Джъст.

— Това ли е всичко?

— Май да.

Сейнт Джеймс въздъхна. Не за пръв път му се налагаше да признава, че неговата област е науката, оперативните огледи на сцената на престъплението, анализът на веществени доказателства, тълкуването на данни, подготвянето на доклади. Нямаше опит в областта, която изискваше проницателни връзки и интуитивни заключения. Още повече, не притежаваше нито вкуса, нито таланта за това. И колкото повече нагазваше в нарастващото блато от предположения, толкова по-объркан се чувстваше.

Той извади от джоба на сакото си парчето хартия, което Хари Камбри му бе дал в събота сутринта. Тази насока изглеждаше също толкова разумна, колкото и всички останали. „Когато си се загубил — помисли си язвително той, — все нанякъде трябва да се отправиш.“

Котър надникна през рамото му.

— МП? — рече той. — Министър-председател?

Сейнт Джеймс вдигна поглед.

— Какво каза?

— Буквите. МП.

— МП ли? Не…

Докато говореше, Сейнт Джеймс вдигна хартийката на светлината. Видя, че сумракът в офиса и собствените предубеждения са му попречили да разбере по-рано. Химикалката, която и на други места не бе пуснала мастило върху хартията, бе направила същото и с думите „доставка“ и „транспорт“. Така че в действителност Мl бе МП. След това мисълта му съвсем логично се прехвърли на М6 и той видя, че шестицата всъщност е набързо надраскано К.

— Боже господи!

Той се намръщи, като изучаваше числата. Когато прогони от ума си мисълта за прекарване на оръжие в Ирландия и всичко останало, не след дълго видя очевидното. 500. 55. 27500. Последното число се получаваше от умножението на първите две.

След това забеляза първата връзка в обстоятелствата около смъртта на Мик Камбри. Показа му го положението на „Дейз“, с носа към северозапад. Трябваше и по-рано да се придържа към тази мисъл. Тя му сочеше истината.

Помисли си за бреговата линия на Корнуол. Знаеше без никакво съмнение, че групата на Линли ще претърси всяко заливче от Сейнт Айвс до Пензънс и че това ще бъде толкова безполезно, колкото и обиколките на акцизните агенти, които патрулираха в същия район от двеста години насам. Брегът бе осеян с пещери и заливчета. Сейнт Джеймс го знаеше. Нямаше нужда да се катери по скалите и да се спуска надолу, за да види това, което вече знаеше твърде добре: че районът е прекрасно убежище за контрабандистите. Разбира се, за онези, които умееха да управляват лодка между рифовете.

Можеше да е дошла откъде ли не. От Портгуара до заливчето Сенън. Дори от Силис. Но имаше само един начин да разбере със сигурност.

— Какво ще правим сега? — попита Котър.

Сейнт Джеймс сгъна хартийката.

— Трябва да намерим Томи.

— Защо?

— За да прекрати претърсването.