Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (24)

Двадесет и трета глава

Дебора удържа на думата си. Когато Сейнт Джеймс се върна у дома си, Котър му каза, че е пристигнала само час преди това. После прибави натъртено, че е дошла с куфар за една нощ.

— Приказваше, че има цяла камара работа, че приготвяла някакви нови снимки, ама аз си мисля, че момичето смята да остане тука, докато се чуе нещичко за госпожица Сидни.

Сякаш очаквайки, че Сейнт Джеймс ще се намеси в плановете й при пристигането си, Дебора беше отишла направо в тъмната стаичка, където червената лампичка над вратата показваше, че не иска да бъде безпокоена. Когато Сейнт Джеймс почука и я повика по име, тя каза жизнерадостно, че ще излезе след мъничко, и продължи да трополи с някак ненужна енергичност. Той слезе в кабинета си и се обади до Корнуол.

Намери доктор Тренъроу вкъщи. Не успя да каже нищо повече освен името си, когато Тренъроу го попита за Питър Линли с пресилено спокойствие, което показваше, че очаква най-лошото, но се преструва, че всичко в крайна сметка ще се оправи. Саймън се досети, че лейди Ашъртън е с него. Имайки предвид това, той даде на Тренъроу само оскъдна информация:

— Намерихме го в Уайтчапъл. В момента Томи е с него.

Тренъроу попита:

— Добре ли е?

Сейнт Джеймс потвърди колкото можеше по-косвено и остави настрана подробностите, като знаеше, че съобщаването им на Тренъроу или на когото и да било друг бе право единствено на Томас. Продължи с обясненията за истинската самоличност на Тина Когин. Отначало Тренъроу бе облекчен, че през цялото време телефонът му е бил притежание на Мик Камбри, а не на неизвестна лондонска проститутка. Но това облекчение се оказа мимолетно и се стопи в нещо като неудобство, след това в подозрение, когато му станаха известни всички страни на двойствения живот на Мик Камбри.

— Разбира се, че не съм знаел за това — отвърна той на въпроса на Сейнт Джеймс. — Сигурно би пазил такова нещо в абсолютна секретност. Споделянето на подобна тайна в село като Нанрънел би означавало смъртта на… — Той замълча внезапно. Сейнт Джеймс можеше да си представи процеса на мислите му. Те със сигурност не бяха извън обсега на възможното.

— Проследихме посещенията на Мик в „Айлингтън-Лондон“ — каза Сейнт Джеймс. — Вие знаете ли, че Джъстин Брук е работел там?

— В „Айлингтън“ ли? Не.

— Чудех се дали посещенията на Мик там по някакъв начин не произлизат от интервюто му с вас преди месеци.

От другата страна се чу звън на порцелан, сякаш нещо се наливаше в чаша. Минаха няколко секунди, преди Тренъроу да отговори:

— Нищо чудно. Той подготвяше статия за изследването на рака. Аз му казах за работата си. Несъмнено съм споделил как работи компанията „Айлингтън“, така че със сигурност лондонският клон е бил споменат в разговора.

— А онкозимът може ли също да е бил споменат?

— Онкозимът? Вие знаете… — Шумолене на хартия. Аларма на часовник. Беше изключена веднага. — По дяволите, само за момент! — Отливане на чай. — Трябва да е бил споменат. Доколкото си спомням, обсъждахме редица нови лечения, всичко от моноклонови антитела до напредъка на химиотерапията. Онкознмът с пръв във втората категория. Съмнявам се, че може да е бил пропуснат.

— Значи вие самият сте знаели за онкозима, когато Мик с взимал интервюто от вас?

— Всички в „Айлингтън“ знаеха за онкозима. Наричахме го Бебето на Бъри. Клонът в Бъри Сейнт Едмъндс го създаде.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Това е онкоген. Спира възпроизводството на ДНК. Знаете какво представлява ракът: клетките се възпроизвеждат и убиват човека, като голяма част от функциите на тялото се объркват тотално. Антионкогенът слага край на това.

— А страничните ефекти от онкогена?

— Това е проблемът, нали? В химиотерапията винаги има странични ефекти. Косопад, гадене, загуба на тегло, повръщане, треска.

— Но все пак тези са стандартните, нали?

— Стандартни, но въпреки това неудобни. Често опасни. Повярвайте ми, господин Сейнт Джеймс, ако някой успее да създаде лекарство без странични ефекти, научният свят ще бъде наистина възхитен.

— Ами какво ще стане, ако едно/лекарство е ефективен онкоген, но за нещастие причинява по-сериозни странични ефекти?

— Какъв вид имате предвид? Нарушаване функциите на бъбреците? Унищожаване на някой орган? Нещо подобно?

— Може би нещо по-лошо. Например тератоген^[1].

— Всяка форма на химиотерапия е тератоген. При нормални обстоятелства не бива никога да бъде използвана при бременни жени.

— Тогава нещо друго? — Сейнт Джеймс обмисли възможностите. — Нещо, което да увреди клетките за възпроизводство?

Настъпи доста дълга пауза, която доктор Тренъроу най-сетне прекрати, като се покашля.

— Искате да кажете лекарство, което да причинява генетични дефекти с голям обсег както у мъже, така и у жени. Не виждам как би било възможно. Лекарствата се тестуват твърде добре. Все някъде би трябвало да излезе. В нечие изследване. Не може да остане скрито.

— Да предположим, че е останало — каза Сейнт Джеймс. — Би ли могъл Мик да се натъкне на него?

— Вероятно. Би могло да проличи като несъответствие в резултатите от тестовете. Но откъде може да ги е получил? Дори и да е отишъл в лондонския офис, кой би му ги дал? И защо?

Сейнт Джеймс си помиели, че знае отговорите и на двата въпроса.

След десет минути, когато влезе в кабинета, Дебора ядеше ябълка. Беше нарязала плода на осем части, които бе наредила върху чиния заедно с половин дузина неравно нарязани парчета сирене. Тъй като сегашното й действие беше свързано с храна, Пийч и Аляска, — домашните куче и котка — я следваха плътно по петите. Бдителният поглед на Пийч сновеше между лицето й и чинията, докато Аляска, която очевидно считаше откритото просене под котешкото си достойнство, скочи върху бюрото на Сейнт Джеймс и се заразхожда между писалките, моливите, книгите, списанията и кореспонденцията.

— Свърши ли със снимките? — попита Сейнт Джеймс.

Седеше на кожения стол, където бе прекарал времето след разговора с Тренъроув размисъл, загледан в незапалената камина.

Дебора седна срещу него на канапето и кръстоса крака. Закрепи чинията с ябълката и сиренето на коленете си. Голямо петно от химикал минаваше от прасеца до глезена на дънките й, а на няколко места по ризата й имаше влажни петна от работата в тъмната стаичка.

— Засега. Дадох си почивка.

— Тази нужда да правиш снимките дойде малко внезапно, не мислиш ли?

— Да — отвърна спокойно тя. — Наистина е така.

— За изложба ли ще бъдат?

— Възможно с. Вероятно.

— Дебора.

— Какво? — Тя вдигна поглед от чинията и махна косата от челото си. В ръката си държеше парче сирене.

— Нищо.

— А! — Тя отчупи парченце от сиренето и го предложи, заедно с резенче от ябълката, на кучето. Пийч излапа и двете, помаха с опашка и излая за още.

— След като ти замина, го отучих да проси така — рече Сейнт Джеймс. — Отне ми поне два месеца.

В отговор Дебора даде на кучето още едно парче сирене. След това го потупа по главата, подръпна меките му уши и вдигна невинен поглед към Саймън.

— То просто моли за това, което иска. В това няма нищо лошо, нали?

Сейнт Джеймс усети провокацията в думите й и стана от стола. Смяташе да се обажда за Брук, за онкозима; трябваше да открие къде се намира сестра му; имаше поне половин дузина изследвания, несвързани със смъртта на Камбри, Брук и Нифърд, които очакваха вниманието му в лабораторията, както и половин дузина други причини да напусне стаята. Само че той не го направи.

— Би ли махнала проклетата котка от бюрото ми? — Саймън отиде до прозореца.

Дебора стана, взе котката и я сложи на стола на Сейнт Джеймс.

— Нещо друго? — попита тя, докато Аляска търкаше въодушевено протритата кожа.

Саймън гледаше как котката се настанява удобно като за дълъг престой и ъгълчето на Деборините уста потрепва насмешливо.

— Дяволица! — каза той.

— Инат! — отвърна Дебора.

На улицата се затръшна врата на автомобил. Сейнт Джеймс се обърна към прозореца.

— Томи е тук — каза той и Дебора отиде да отвори входната врата.

Виждаше се, че Линли не носи добри новини. Походката му беше бавна, без обичайната грация. Дебора отиде при него навън и поговориха малко. Тя го докосна по ръката. Той поклати глава и посегна към пръстите й.

Сейнт Джеймс се отдръпва от прозореца и отиде до библиотеката. Избра напосоки един том, издърпа го и го отвори на произволна страница! „Бих искал да знаеш, че ти си последната мечта на душата ми — прочете той. — Не съм толкова деградирал, но гледката на вас двамата с баща ти и на този дом, и на това, че този дом е направен дом от теб, разбуди стари сенки…“ Мили боже! Той захлопна рязко книгата. „Приказка за два града. Страхотно“, помисли си Саймън.

Пъхна книгата при останалите и помисли дали да избере нещо друго. „Далеч от побеснялата тълпа“ изглеждаше обещаваща, малко душевно страдание заедно с Гейбриъл Оук.

— … След това се обадих на майка — казваше в този момент Линли, докато двамата с Дебора влизаха в кабинета. — Тя не го понесе добре.

Сейнт Джеймс го посрещна с малко уиски, което Томас прие с благодарност и се отпусна на канапето. Дебора приседна до него на облегалката за ръце и го докосна с пръсти по рамото.

— Очевидно Брук е казал истината — започна Линли. — Питър е бил в Гъл Котидж, след като си е заминал Джон Пенелин. И са се карали с Мик. — Той им разказа информацията от срещата си с Питър. Прибави и историята със Сохо.

— И през ум не ми е минавало, че в уличката с Питър може да е бил Камбри — рече Сейнт Джеймс, когато Линли свърши. — Сидни ми каза, че ги е видяла. Описанието като че ли съвпадаше — прибави той, като по този начин отговори на ненаказания въпрос, изписал се по лицето на Томас. — Така че ако Питър е разпознал Камбри, има доста голяма вероятност и Джъстин Брук да го е познал.

— Брук ли? — попита Линли. — Как? Знам, че е бил заедно със Сидни в уличката, но какво значение има това?

— Те са се познавали, Томи. Брук е работел за „Айлингтън“. — Сейнт Джеймс разказа това, което беше научил за поста на Брук в „Айлингтън-Лондон“, за посещенията на Камбри в Двадесет и пети отдел, за онкозима и възможността да е събирал информация за статия.

— И как се вмества Родерик Трейъроу във всичко това?

— Той е първоизточникът. Дал е на Мик Камбри ключова информация. Камбри я е използвал, за да преследва темата си. Дотук като че ли свършва участието му. Знаел е за онкозима. Споменал е за него на Мик.

— И след това Мик умря. Трейъроу е бил наблизо същата нощ.

— Той няма мотив. Томи. А Джъстин Брук е имал. — Сейнт Джеймс обясни по-нашироко. Теорията му, резултат от минутите самотен размисъл в кабинета му, беше съвсем проста. Включваше обещанието за кокаин в замяна на ключова основна информация от безименен източник, която да се развие до важна статия за потенциално опасно лекарство. Сделката между Камбри и Брук се бе провалила, стигайки до критичната си точка в нощта, когато Джъстин и Питър бяха отишли в Гъл Котидж.

— Но това не обяснява смъртта на Брук.

— За която полицията още от самото начало каза, че е нещастен случай.

Линли извади табакерата от джоба си и се втренчи замислено в нея, преди да проговори. Отвори запалката, но не я използва веднага.

— Кръчмата — рече той. — Питър твърди, че Брук не е бил в „Котвата и розата“ в петък вечерта, Сейнт Джеймс.

— След като е напуснал Гъл Котидж?

— Да. Питър отишъл в кръчмата. Бил е там от десет без петнадесет нататък. Брук изобщо не се е появявал.

— Значи пасва, така ли?

Дебора се обади:

— Джъстин Брук знаел ли е, че Питър го води да се срещнат с Мик Камери? Питър споменал ли е Мик, преди да тръгнат за селото? Или просто с казал, че отиват при някого в Нанрънел?

— Едва ли е знаел предварително — каза Сейнт Джеймс.

— Със сигурност не би отишъл, ако знаеше, че Мик Камбри е човекът, от когото Питър възнамерява да вземе пари назаем. Нямаше да иска да се изложи на такъв риск.

— Изглежда, Мик е бил в по-голям риск от Джъстин Брук — рече Дебора. — Кокаинът, обличан в женски дрехи, вторият му живот в Лондон. Едип господ знае на какво още може да се натъкнем.

Линли запали цигарата и заговори с въздишка, придружена от струя дим:

— Освен това имаме и Саша Пифърд, Може Брук да е убил Камбри и след това да е загинал сам при падането, но какво е станало със Саша?

Саймън се опита да изглежда безпристрастен и си наложи да попита:

— А какво казват от Скотланд Ярд за Саша?

— Било е ерготамин и хинин. — Линли извади бял плик от вътрешния джоб на сакото си и го подаде на Сейнт Джеймс. — Изглежда, помислила си е, че е хероин.

Саймън прочете краткия доклад, като изведнъж му се стори трудно да асимилира техническата информация, която трябваше да му бъде като естествен втори език. Линли продължаваше да говори и да излага факти, които самият Сейнт Джеймс знаеше от години.

— Голямата доза свива всички артерии. Кръвоносните съдове в мозъка се спукват. Смъртта е мигновена. Но ние видяхме това, нали? Иглата все още беше в ръката й.

— Полицаите не наричат това „нещастен случай“.

— Точно така. Все още разпитваха Питър, когато си отидох.

— Но ако не е било нещастен случай — рече Дебора, — не означава ли тогава, че…

— Има и втори убиец — заключи Линли.

Сейнт Джеймс отново се приближи до библиотеката. Беше сигурен, че движенията му, резки и тромави, го издават.

— Ерготамин — рече той. — Не съм напълно сигурен… — Остави гласа си да заглъхне, като се надяваше да е изразил естествено любопитство — реакция на типичен човек на науката. Но през цялото време страхът и фактът, че знаеше, се процеждаха през кожата му. Той извади една медицинска книга.

— Това лекарство се купува само с рецепта — казваше в този момент Линли.

Саймън прелисти страниците. Ръцете му пипаха тромаво. Мина на Ж и З още преди да се усети. Започна да чете безцелно, без да вижда нито една дума.

— За какво е? — побита Дебора.

— Главно против болки при мигрена.

— Наистина ли? За мигрена? — Сейнт Джеймс усети как Дебора се обръща към него и я замоли безмълвно да не задава въпроса.

Но тя го направи съвсем невинно:

— Саймън, ти не го ли вземаше за твоята мигрена?

Разбира се, разбира се. Знаеше, че го пие. Всички знаеха. Той никога не броеше таблетките. А шишенцето беше голямо. Значи тя беше отишла в стаята му, взела това, от което се нуждаеше, стрила хапчетата, смесила ги и забъркала отровата. След това я беше дала на Питър, но вместо това бе убила Саша.

Трябваше да им каже нещо, за да ги насочи отново към Камбри и Брук. Той почете още малко, кимна, сякаш в дълбок размисъл, и затвори книгата.

— Трябва да отидем в Корнуол — рече решително Сейнт Джеймс. — Офисът на вестника би трябвало да ни даде определената връзка между Брук и Камбри. Точно след смъртта на Мик Хари търсеше някаква статия. Само че търсеше нещо сензационно: прекарване на оръжие в Северна Ирландия, посещения на проститутки при премиери. Такива работи. Нещо ми подсказва, че сигурно не е обърнал внимание на онкозима. — Не добави, че напускането на Лондон на другия ден ще му даде още време; че няма да е налице, когато полицията се обади да го разпитва за сребърното шишенце от Джърмин Стрийт.

— Мога да се справя с това — рече Линли. — Усбърли беше достатъчно добър да ми удължи отпуската. А и това ще възстанови репутацията на Питър. Ще дойдеш ли с мен, Деб?

Сейнт Джеймс видя, че Дебора го наблюдава внимателно.

— Да — отвърна бавно тя. — Саймън, има ли…

Не можеше да й позволи да зададе въпроса.

— Сега, ако и двамата ме извините, имам няколко доклада в кабинета си. До утре трябва попе да съм ги започнал.

 

 

Не слезе за вечеря. Дебора и баща й най-сетне вечеряха сами в девет в трапезарията. Писия, аспержи, картофи, зелена салата. Чаша вино с храната. След това кафе. Не разговаряха. Само че през няколко минути Дебора хващаше баща си да я наблюдава.

От завръщането й от Америка насам във връзката им бе настъпило известно отчуждение. Някога бяха разговаряли свободно, с голяма любов и доверие, а сега се държаха нащрек. Много теми бяха табу. Тя искаше да е така. Толкова бе бързала да се изнесе от къщата в Челси в началото, за да избегне да се довери на баща си, защото той я познаваше по-добре от всеки друг. И бе най-вероятният човек, който можеше да мине през настоящето и изследва миналото. Все пак неговият залог бе най-голям. Обичаше и двамата.

Тя стана от стола си и започна да събира чиниите. Котър също се изправи.

— Радвам се, че си тук тази вечер, Деб — каза той. — Като в старите времена е. Ние тримата.

— Двамата. — Тя се усмихна, както се надяваше, едновременно с обич и очевидно желание да прекрати темата. — Саймън не слезе за вечеря.

— Исках да кажа, ние тримата в къщата — отвърна Котър и й подаде подноса от бюфета. Тя сложи чиниите върху него. — Много работи господин Сейнт Джеймс, нали? Страх ме е да не се съсипе от работа.

Беше застанал хитро до вратата. Дебора не можеше да избяга, без да направи очевидно това си желание. А със сигурност баща й нямаше да изпусне тази възможност. Затова тя се включи в играта с думите:

— Наистина е отслабнал, нали, тате? От пръв поглед се вижда.

— Дума да няма. — След това ловко използва пролуката. — Тия три години хич не бяха лесни за господин Сейнт Джеймс, Деб. На тебе ти се струва, че са били, нали? Да, ама бъркаш.

— Ами, разбира се, в живота на всички ни настъпиха промени, нали? Предполагам, че едва когато заминах, е забелязал, че не снова из къщата. Но с течение на времето е свикнал. Личи си, че…

— Знаеш ли какво, миличко — прекъсна я баща й. — През живота си не си говорила фалшиво. Жал ми е да гледам, че сега почваш.

— Да говоря фалшиво? Не ставай смешен. Че защо ще го правя?

— Отговора го знаеш. Както на мене ми се струва, Деб, вие двамата с господин Сейнт Джеймс много добре знаете отговора. Само трябва единият да събере достатъчно кураж да го каже и другият да събере достатъчно кураж да престане да живее в лъжа.

Той постави винените чаши на подноса и го взе от ръцете й. Дебора знаеше, че е наследила височината на майка си, но беше забравила, че по този начин на баща й му е по-лесно да я погледне право в очите. Той го направи. Ефектът беше смущаващ. Принуди я да се довери, макар тя да избягваше това.

— Зная как искаш да бъде — рече Дебора. — Но не може, тате. Трябва да го приемеш. Хората се променят. Порастват. Разделят се. Разстоянието прави разни неща с тях. Времето кара важността им един за друг да избледнява.

— Понякога — каза той.

— Този път. — Видя го как премигва бързо от решителния й тон. Дебора се опита да смекчи удара. — Бях просто малко момиченце. Той ми беше като брат.

— Такъв беше. — Котър се отдръпна, за да й позволи да мине.

Почувства се като смазана от реакцията му. Най-силно от всички искаше той да я разбере, но не знаеше как да обясни положението по начин, който да не разруши най-скъпата от мечтите му.

— Тате, трябва да разбереш, че с Томи е по-различно. За него не съм малко момиченце. Никога не съм била. Но за Саймън винаги… и винаги ще бъда…

Котър се усмихна нежно.

— Няма нужда да убеждаваш мене, Деб. Няма нужда. — Той повдигна рамене. Тонът му стана енергичен. — Трябва поне да му занесем малко храна. Ще качиш ли горе един поднос? Той е още в лабораторията.

Това бе най-малкото, което Дебора можеше да направи. Последва го долу в кухнята и го гледа, докато той приготви табла със сирене, студено месо, пресен хляб и плодове. После ги отнесе горе в лабораторията, където Сейнт Джеймс седеше на една от работните маси и наблюдаваше серия снимки на куршуми. В ръката си държеше молив, но той стоеше неизползван между пръстите му.

Беше светнал няколко лампи разпръснати тук-там в просторната стая. Те образуваха малки локвички светлина сред огромните кухини от тъмнина. В една от тях бе скрито лицето му.

— Татко иска да хапнеш нещо — каза Дебора от вратата. След това влезе в стаята и сложи подноса на масата. — Още ли работиш?

Не работеше. Дебора се съмняваше, че е направил и едно нещо през всичките си часове в лабораторията. До снимките лежеше някакъв доклад, но на първата страница дори нямаше следа от прегъване. И макар, под молива в ръката му да лежеше лист хартия, на него не беше написано нищо. Значи това бе обичайното му поведение — осланяше се на работата като средство за бягство.

Всичко беше заради Синди. Дебора видя лицето му, когато лейди Хелън му каза, че не може да я намери. Видя го и когато дойде в нейния апартамент и започна да звъни като луд, опитвайки се сам да открие, сестра си. Всичко, което правеше от онзи момент: пътуването до „Айлингтън-Лондон“, обсъждането на смъртта на Мик Камбри с Томи, създаването на сценарий, който да приляга на фактите на престъплението, нуждата му да се върне да работи в лабораторията — всичко това бе опит да се разсее, да избяга от грижата, в чиято сърцевина бе Сидни. Дебора се запита какво ли ще почувства Сейнт Джеймс, какво ли ще си позволи да почувства, ако някой е сторил нещо лошо на сестра му. Отново откри, че иска да му помогне по някакъв начин; да му вдъхне спокойствието, което като че ли му убягваше.

— Просто малко месо и сирене — рече тя. — Малко плодове. Хляб. — Всичко това беше очевидно. Подносът лежеше в полезрението на Сейнт Джеймс.

— Томи отиде ли си? — попита той.

— Отдавна. Върна се при Питър. — Тя придърпа един от лабораторните столове до масата и седна с лице към него. — Забравих да ти донеса нещо за пиене. Какво ще искаш? Вино? Минерална вода? С татко пихме кафе. Искаш ли и ти, Саймън?

— Не, благодаря: Това ми стига. — Но не започна да яде, само се протегна на стола и разтри мускулите на врата си.

Тъмнината страшно променяше лицето му. Острите ъгли се бяха смекчили. Линиите бяха изчезнали. Годините се бяха стопили, отнасяйки със себе: си доказателството за болката му. Изглеждаше по-млад и далеч по-уязвим. Изведнъж й се стори толкова по-близък, като мъжът, на когото някога бе казвала всичко, без да се страхува от присмех или отблъскване, сигурна, че винаги ще я разбере.

— Саймън — рече тя и го зачака да вдигне поглед от чинията, за която знаеше, че така и няма да докосне. — Томи ми каза какво си се опитал да направиш днес за Питър. Много мило от твоя страна.

Лицето му помрачня.

— Това, което се опитах…

Тя протегна ръка през масата и хвана леко неговата.

— Каза, че си се канел да вземеш шишенцето, за да не бъде там, когато, пристигне полицията. Томи е страшно трогнат от тази приятелска постъпка. Щеше да ти каже нещо днес следобед в кабинета, но ти излезе, преди да е имал възможността.

Дебора видя, че очите му са насочени към пръстена й. Смарагдът блещукаше като прозрачна течност на светлината. Ръката му беше много студена. Докато Дебора го чакаше да отговори, тя се сви в юмрук и се дръпна. Тя прибра своята, слисана за момент. Чувстваше, че всяко безразсъдно кривване от предпазливостта, всеки опит да го достигне с простичко приятелство винаги е обречен на провал. Той се обърна настрани. Сенките по лицето му станаха по-дълбоки.

— Господи! — прошепна той.

От тази дума и изражението му пролича, че отдръпването му няма нищо общо с нея.

— Какво има? — попита тя.

Сейнт Джеймс се наведе към светлината. Линиите отново се появиха и всеки техен ръб изглеждаше като току-що наточен. Главните кости сякаш дърпаха кожата към черепа му.

— Дебора… Как бих могъл да ти кажа? Не съм героят, за когото ме мислиш. Не съм направил нищо за Томи. Не съм си и помислял за Томи. Не ме беше грижа за Питър. Не ме е грижа за Питър.

— Но…

— Шишенцето е на Сидни.

Дебора усети как се отдръпва при последното изречение. Устните й се разтвориха, но за момента не направи нищо, само го гледаше невярващо. Накрая успя да промълви:

— Какво се опитваш да кажеш?

— Тя смята, че Питър е убил Джъстин Брук. Искаше да си разчисти сметките. Но по някакъв начин, вместо Питър…

— Ерготамин — прошепна Дебора. — Ти го вземаш, нали?

Той бутна подноса настрана, но това като че ли бе единствената реакция, която желаеше да си позволи. Думите му — ако не техният подтекст — прозвучаха съвършено спокойно:

— Чувствам се като идиот. Не мога да измисля какво да направя, за да помогна на собствената си сестра. Дори не мога да я намеря. Това е нелепо. Извратено. Аз съм абсолютно безполезен и целият този ден свидетелства за това.

— Не вярвам — каза бавно Дебора. — Сидни не би… не е… Саймън, не мисля, че си вярваш!

— Хелън търси навсякъде, обажда се къде ли не. Аз също. Без полза. А те до двадесет и четири часа ще разберат чие е шишенцето.

— Как? Дори и отпечатъците й да са на…

— Тук отпечатъците нямат нищо общо. Използвала е шишенцето си за парфюм. Купено е от Джърмин Стрийт. Полицията няма да има никакви трудности. Ще бъдат тук до четири часа утре следобед. Мога да се обзаложа за това.

— Парфюмът й… Саймън, не е Сидни! — Дебора стана бързо от лабораторния стол, заобиколи масата и отиде при него. — Не е Сидни. Не би могла да бъде. Не си ли спомняш? Тя дойде в стаята ми вечерта преди официалната вечеря. Използва моя парфюм. Каза, че нейния го нямало. Някой бил оправял стаята й. Не можела да намери нищо. Не си ли спомняш?

За момент Сейнт Джеймс изглеждаше напълно слисан. Очите му бяха насочени към нея, но като че ли изобщо не я виждаше.

— Какво? — прошепна той и продължи, вече по-високо. — Това беше в събота вечерта. Преди Брук да умре. Някой още тогава е планирал да убие Питър.

— Или Саша — рече Дебора.

— Някой се опитва да натопи Сидни. — Той стана от стола, отиде до края на работната маса, завъртя се рязко и се върна обратно. Направи същото втори път, но още по-бързо и с нарастващо вълнение. — Някой е влязъл в стаята й. Може да е бил всеки. Питър — ако Саша е била набелязаната жертва, — Тренъроу или някой от семейство Пенелин. Мили боже, дори и Дейз!

Истината се сглоби за секунда.

— Не — каза Дебора, — Джъстин е бил.

— Джъстин?

— Така и не можах да проумея защо е отишъл в стаята й в петък вечерта след всичко, което се случи между тях същия следобед. Той беше ядосан на Сидни. Заради кокаина, сборичкването, заради Питър и Саша, които им се смяха. Смяха се на него.

— Затова той е отишъл в стаята й — рече бавно Сейнт Джеймс, — любил се е с нея и после е взел шишенцето. Сигурно така е било. В ада да се провали дано!

— А в събота, когато Сид не можа да го намери през по-голямата част от деня — нали си спомняш, тя ни го каза, — трябва да е взел ерготамина и хинина. Направил е сместа и я е дал на Саша.

— Химик — каза замислено Сейнт Джеймс. — Биохимик. Кой би могъл да познава лекарствата по-добре?

— Но кого е искал да убие? Питър или Саша?

— Винаги е бил Питър.

— Заради посещението при Мик Камбри?

— Стаята беше претърсена. Компютърът беше включен. Навсякъде по пода бяха разпръснати тетрадки и снимки. Питър трябва да е видял нещо, когато е бил там с Брук; нещо, за което Брук е знаел, че Питър може да си го спомни след смъртта на Камбри.

— Тогава защо е дал дрогата на Саша? Ако Питър умреше, тя щеше да каже на полицията откъде са я взели.

— Ни най-малко. Тя също е щяла да бъде мъртва. Брук е бил абсолютно сигурен в това. Знаел е, че и тя е наркоманка. Затова й е дал дрогата, като се е надявал с Питър да я използват заедно и да умрат в Хауенстоу, Когато е разбрал, че този план няма да свърши работа, се опита да се отърве от Питър по друг начин: като ни каже за посещението им при Камбри, така че Питър да бъде арестуван и да не му се пречка. Само дето не е можел да знае, че Питър и Саша ще заминат, преди да го арестуват в Корнуол, и че пристрастеността на Саша е по-силна от тази на Питър. Изобщо пък не е можел да знае, че Саша ще скрие дрогата и ще я употреби сама. Нито пък че Питър е отишъл в „Котвата и розата“ и са го видели дузина и повече хора, които да му осигурят алиби за времето на смъртта на Камбри.

— Значи е бил Джъстин — рече Дебора. — За всичко е бил Джъстин.

— Бях заслепен от факта, че той умря преди Саша. Изобщо не помислих, че преди това може да й е дал дрогата.

— А неговата смърт, Саймън?

— Ами нещастен случай.

— Защо? Как? Какво е правел на скалата посред нощ?

Сейнт Джеймс я погледна през рамо. Беше оставила предупредителната лампичка над вратата на стаичка светната. Тя хвърляше зловещ кървавочервен блясък по тавана. Това му даде отговора.

— Фотоапаратите ти — рече той. — Ето къде се е отървал от тях.

— Защо?

— Изтривал е всяка следа от връзката си с Камбри. Първо самия Камбри. След това Питър. След това…

— Моята лента — каза тя. — Снимките, които ти направи в къщичката. Каквото и да е видял Питър, и ти трябва да си го снимал.

— Което означава, че разхвърлянето на дневната е само прикритие. Не е търсел нищо. Не е взел нищо. Каквото и да е искал, е било твърде голямо, за да бъде махнато.

— Компютърът? — попита Дебора. — Но дори и така да е, откъде изобщо би могъл да знае, че си правил снимки?

— Знаел е, че в петък вечерта си взела фотоапаратите със себе си. Госпожа Суини се погрижи за това на вечерята в събота. Той знае с какво се занимавам. Сидни сигурно му е казала. Трябва да е знаел, че Томи работи в Скотланд Ярд. За него е било риск да разчита, че ще се натъкнем на сцена на убийство и няма да направим нищо друго, освен да се обадим на полицията. И защо да поема този риск, след като нещо в тази стая — нещо на лентата — би могло да го свърже с Камбри?

— Но полицията рано или късно щеше да открие, нали?

— Вече бяха арестували човек. Пенелин едва не си призна, че той го е извършил. Единственото нещо, от което Джъстин се е страхувал, е било, че някой друг, някой извън местната полиция, няма да приеме Пенелин за убиец. Точно което се случи след по-малко от двадесет и четири часа след смъртта на Камбри. Ние си пъхахме носовете наоколо. Задавахме въпроси. Трябвало е да предприеме нещо, за да се предпази.

Дебора зададе последния въпрос:

— Но защо цялата ми апаратура? Защо не само лентата?

— Не е имал време. Било му е по-лесно да вземе цялата кутия, да я пусне от прозореца ти, а след това да изприпка долу в дневната при нас с Томи, за да ни каже всичко за Питър. По-късно е занесъл апаратите в заливчето. Отишъл е до самата вода и ги е хвърлил вътре. Изкачил се е обратно на скалата. И тогава е паднал.

Тя се усмихна с облекчение. Сейнт Джеймс изглеждаше така, сякаш от раменете му бе паднал огромен товар.

— Чудя се дали не бихме могли да докажем нещо от това.

— Можем. В Корнуол. Първо — и заливчето, за да намерим фотоапаратите, а след това — в офиса на вестника, за да открием какво е писал Мик Камбри за онкозима. Утре.

— А лентата? Снимките?

— Те ще бъдат последната капка в чашата.

— Да ти ги проявя ли?

— Би ли го направила?

— Разбира се.

— Тогава да се захващаме веднага, птиченце. Време е да поставим Джъстин Брук на мястото му.