Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Линли (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Suitable Vengeance, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пенка Стефанова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Елизабет Джордж. Неочаквано възмездие
Английска. Първо издание
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Недялка Георгиева
Художник: Борис Стоилов
Издателска къща „Хермес“, София, 1999
ISBN: 954–459–637–2
Формат 84/ 108/32, печатни коли 24,5
История
- — Добавяне
Шеста глава
— Саймън и Хелън също ще дойдат с нас — съобщи Сидни.
Само секунди преди това беше изровила кораловочервена рокля от дрехите, разпръснати безредно из стаята й. По принцип цветът не й отиваше, но в този случай модата имаше последната дума. Сидни беше увита в креп от раменете до средата на прасците и приличаше на облак по залез-слънце.
Двете с Дебора се бяха отправили през градината към парка, където лейди Хелън и Сейнт Джеймс вървяха заедно под дърветата. Сидни извика към тях:
— Елате да гледате как Деб ще ме снима! На заливчето. Как се показвам наполовина от една продънена лодка. Като съблазнителна русалка. Ще дойдете ли?
Никой от двамата не отговори, докато Дебора и Сидни не стигнаха до тях. Тогава Сейнт Джеймс каза:
— Ако се съди по това как извика поканата, несъмнено искаш там да се събере цяла тълпа и всички да очакват да видят каква точно русалка имаш предвид.
Сидни се засмя.
— Точно така. Русалките не носят дрехи, нали? О, добре. Уф! Ревнуваш, че поне веднъж аз ще бъда обект на Деб, а не ти. Но както и да е — призна тя, като се завъртя сред ветреца. — Трябваше да я накарам да ми обещае, че няма да ти прави повече снимки. Не че се нуждае от повече, ако питат мен. Сигурно вече има хиляди в колекцията си. Същинска биография: „Саймън на стълбището“, „Саймън в градината“, „Саймън в лабораторията“…
— Не си спомням някой да ме е питал дали искам да позирам.
Сидни тръсна глава и тръгна начело през парка.
— Това е доста неубедително извинение. Вече си имал възможността да се обезсмъртиш, Саймън, така че днес недей да се мяркаш пред обектива и да отнемаш моята.
— Мисля, че ще успея да се сдържа — отговори сухо Сейнт Джеймс.
— Аз пък се страхувам, че не мога да обещая същото, скъпи мои — каза лейди Хелън. — Възнамерявам без всякакви скрупули да се състезавам със Сидни за предно място във всички снимки, които Дебора направи. Със сигурност имам бъдеще на манекенка, само трябва някой да ме открие на моравата пред Хауенстоу.
Отпред Сидни се засмя и закрачи на югоизток, по посока на морето. Под огромните дървета в парка, където въздухът беше натежал от плодородния мирис на хумус, успя да намери безброй източници на вдъхновение. Кацнала на масивен клон, съборен от зимна буря, тя беше дяволитата Ариел, освободена от плен. С букетче ралици в ръка стана Персефона, току-що спасена от Хадес. До дънера на едно дърво с венец от листа в косите беше Розалинда, мечтаеща за любовта на Орландо.
След като изследва всички пози от древността пред апарата на Дебора, Сидни изтича нататък, стигна до края на парка и изчезна през старата порта на грубата каменна стена. След малко ветрецът довя радостния й вик.
— Стигнала е до мелницата — каза лейди Хелън. — Ще отида при нея, да не би да падне във водата.
Без да дочака отговор и без дори да погледне другите двама, тя забърза напред. След секунди също излезе през портата и изчезна в парка.
Дебора се зарадва на възможността да остане насаме със Саймън. Имаха да си кажат много неща. Не беше го виждала от деня на скарването им и когато Томи я уведоми, че и той ще дойде с тях за тържеството през уикенда, тя веднага осъзна, че ще трябва да каже или направи нещо, с което да се извини.
Но сега, когато тази възможност й се удаде, Дебора откри, че е немислимо да каже каквото и да било, освен най-безлични коментари. Знаеше много добре, че в Падингтън е скъсала и последните си връзки със Саймън и че няма начин да върне назад думите, извършили хирургическия разрез между тях.
Продължиха в посоката, накъдето беше поела лейди Хелън. Вървяха бавно заради походката на Сейнт Джеймс. В проточилата се тишина, нарушавана само от безспирните крясъци на чайките, стъпките му звучаха ненормално високо. Дебора най-сетне заговори, за да прогони този звук от ушите си, като порови безцелно в миналото за някой общ спомен:
— Когато майка ми умря, ти отвори къщата в Челси.
Сейнт Джеймс я погледна любопитно.
— Това беше много отдавна.
— Не беше длъжен да го правиш. Тогава не го знаех. Всичко изглеждаше толкова разумно за седемгодишния ми мозък. По ти не беше длъжен да го правиш. Не знам защо не го бях осъзнавала до днес.
Той отмахна стръкче бяла детелина от крачола на панталоните си.
— Такава загуба не може да се преживее лесно, нали? Направих каквото можах. Баща ти имаше нужда от място, където да забрави. Или ако не да забрави, то поне да успее да продължи нататък.
— Но не беше длъжен ти да го правиш. Можехме да отидем при някого от братята ти. И двамата живееха в Саутхамптън. Бяха много по-големи от теб. Щеше да бъде разумно. Ти беше… наистина ли беше само на осемнадесет? Какво, за бога, си си мислел, натоварвайки се с цяло домакинство на тази възраст? Защо го направи? Как изобщо се съгласиха родителите ти? — Дебора усети как всеки неин въпрос звучи по-напрегнато от предишния.
— Така беше правилно.
— Защо?
— Баща ти имаше нужда от нещо, с което да запълни празнотата. Трябваше да оздравее. Майка ти беше мъртва само от два месеца. Той се чувстваше опустошен. Страхувахме се за него, Дебора. Никой от нас не го беше виждал такъв. Ако си стореше нещо… Ти вече беше загубила майка си. Никой от нас не искаше да загубиш и баща си. Разбира се, ние щяхме да се грижим за теб. Изобщо не ставаше въпрос за това. Но нямаше да бъде същото като с истински родител, нали?
— Но братята ти. Саутхамптън.
— Ако беше отишъл в Саутхамптън, щеше да бъде излишният в едно установено домакинство, нямаше да има определена работа и щеше да усеща съжалението на всички. Но старата къща в Челси му даде занимание. — Сейнт Джеймс се усмихна. — Забравила си в какво състояние беше къщата тогава, нали? Отне му цялата енергия — както и моята, — за да я направи обитаема. Нямаше време да се терзае за майка ти, както преди. Наложи му се да изостави най-болезнената част от мъката. Трябваше да продължи живота си. Заедно с твоя и моя.
Дебора си играеше с каишката на апарата. Беше корава и нова, не като удобно протритата на стария, нащърбен никон, който беше използвала толкова много години, преди да замине за Америка.
— Затова дойде сега, нали? — попита тя. — Заради татко.
Сейнт Джеймс не отговори. През парка една чайка мина толкова ниско, че Дебора усети яростното размахване на крилата й във въздуха. Тя продължи:
— Усетих това тази сутрин. Страшно си внимателен, Саймън. Исках да ти го кажа още откакто пристигнахме.
Сейнт Джеймс пъхна ръце в джобовете на панталоните си и за момент протезата на левия му крак пролича по-ясно.
— Това няма нищо общо с вниманието, Дебора.
— Защо?
— Просто няма.
Продължиха нататък, минаха през тежката брезова порта и влязоха в горичката на един склон, който се спускаше към морето. Сидни крещеше неразбираемо някъде напред, а в думите й бълбукаше смях.
Дебора отново заговори:
— Винаги си мразел мисълта, че някой те счита за добър човек, нали? Сякаш чувствителността е нещо като проказа. Ако не те е довела тук загрижеността за татко, какво тогава?
— Лоялността.
Тя го изгледа със зяпнала уста.
— Към един слуга?
Очите му потъмняха. Колко странно, че беше забравила как се променя цветът им при изблик на чувства.
— Към един сакат? — отвърна той.
Думите му я сразиха; доведоха ги в пълен кръг до самото начало и до един край, който никога нямаше да се промени.
Застанала на една скала над реката, лейди Хелън видя как Сейнт Джеймс излиза бавно иззад дърветата. Оглеждаше се за него, откакто Дебора беше излязла забързано по пътеката няколко минути преди това. Докато вървеше, той захвърли настрани едно листато клонче, отчупено от изобилно растящите в горичката тропически растения.
Долу Сндни подскачаше в реката. Обувките си държеше в една ръка, а подгъвът на роклята й плаваше, нехайно забравен във водата. Наблизо, с нагласен апарат, Дебора оглеждаше воденичното колело, което вече не се използваше и стоеше неподвижно, обрасло с бръшлян и лилии. Тя се изкачи между скалите по брега на реката с апарата в едната си ръка, а другата беше протегнала настрани, за да пази равновесие.
Въпреки че фотографските качества на старата каменна сграда бяха очевидни дори за необученото око на лейди Хелън, Дебора оглеждаше воденицата с ненужно старание, сякаш бе твърдо решена да посвети цялата си енергия на определянето на правилните ъгли за апарата и дълбочината на полето. Явно беше ядосана.
Когато Сейнт Джеймс дойде при нея на скалата, лейди Хелън го изгледа любопитно. Засенчено от дърветата, лицето му не издаваше нищо, но очите му следяха Дебора по брега на реката и движенията му бяха резки. „Разбира се“, помисли си лейди Хелън и не за първи път се запита какви ли източници на добро възпитание трябва да използват, за да преминат успешно безкрайното гостуване.
Разходката им свърши на полянка с неправилна форма, която продължаваше до носа. Петдесетина крачки по-надолу, след стръмна пътечка, която лъкатушеше през шубраците и клоните, под жаркото слънце проблясваше заливчето на Хауенстоу, най-доброто място за прекарване на един летен следобед. От финия пясък на тесния плаж се издигаха видими вълни мараня. Варовикът и гранитът по ръба на водата задържаха локвите на прилива, населени с мънички ракообразни. Самата вода бе толкова бистра, че ако не бяха вълните, човек можеше да си помисли, че на повърхността й е поставено стъкло. Мястото не беше съвсем безопасно за сърфинг — имаше скалисто дъно и далечният излаз към морето бе пълен с рифове, — но прекрасно ставаше за слънчеви бани. Тримата души долу го използваха точно за тази цел.
Саша Нифърд, Питър Линли и Джъстин Брук седяха на скалите до самата вода. Брук беше без риза. Другите двама бяха голи. Кожата на Питър беше опъната върху гръден кош, по който не личеше да има нито сухожилия, нито тлъстина. Саша имаше повече маса, но тя висеше по нея безформена — особено гърдите й, които се люлееха отпуснато при всяко нейно движение.
— Разбира се, денят е чудесен за слънчеви бани — забеляза колебливо лейди Хелън.
Сейнт Джеймс погледна сестра си.
— Може би трябва да…
— Почакай — рече Сидни.
Докато гледаха, Брук подаде на Питър Линли малка кутийка, от която последният изтръска малко прах върху опакото на ръката си. Наведе се над него с такава страст, че даже от върха на скалата се виждаше как гръдният му кош се издува от старанието да вдиша всяка частица. Той облиза ръката си, посмука я и вдигна лице към небето, сякаш за да благодари на някакъв невидим бог. След това върна кутийката на Брук.
Когато видя това, Сидни избухна:
— Ти ми обеща! Проклет да си! Обеща ми!
— Сид! — Сейнт Джеймс сграбчи сестра си за ръката. Усети как слабичките мускули се напрягат от разлелия се по тялото й адреналин. — Сидни, недей!
— Не!
Сидни се отскубна от него, изрита обувките си и се заспуска по скалата, като се подхлъзваше в прахта, закачаше роклята си в скалите и през цялото време крещеше яростно проклятия към Брук.
— О, господи! — промълви Дебора. — Сидни!
Когато стигна до подножието на скалата. Сидни хукна през тясната ивица пясък. Тримата, излегнали се на слънце на скалата, я наблюдаваха зашеметено и изненадано. Тя се хвърли към Брук. Инерцията й го повали на пясъка. Сидни се стовари върху него и го заудря по лицето.
— Нали ми каза, че няма да го правиш повече! Лъжец! Проклет, гаден, мръсен лъжец! Дай ми това, Джъстин! Дай ми го! Веднага!
Сборичкаха се и тя бръкна с пръсти в очите му. Брук протегна нагоре ръце, за да се отбранява, и остави кокаина незащитен. Сидни го ухапа по китката и измъкна кутийката от ръката му.
След това се изправи на крака, отиде със залитане до водата, отвори капачката на кутийката и я метна — с уверената сила на мъжкарана — в морето. Брук изкрещя, сграбчи я през глезените и я събори на земята.
— Там ти е дрогата! — изкрещя тя. — Върви да я търсиш! Убий се! Удави се!
Над тях, на скалата, Питър и Саша се засмяха лениво. Джъстин се изправи, издърпа Сидни и започна да я влачи към водата. Тя го изподра по лицето и шията. Ноктите й оставяха по четири гневни кървави следи по кожата му.
— Ще им кажа! — кресна тя.
Брук се мъчеше да я удържи. Той я хвана за ръцете и ги изви злобно зад гърба й. Сидни нададе вик от болка. Джъстин се усмихна, застави я да коленичи, блъсна я напред, опря коляно на едното й рамо и потопи главата й под водата. Извади я едва когато тя започна да се гърчи от недостиг на въздух.
Сейнт Джеймс по-скоро почувства, отколкото видя лейди Хелън да се обръща към него. Цялото му тяло се беше вледенило.
— Саймън!
Името му никога не му бе звучало толкова ужасно. Долу Брук издърпа Сидни на крака. Сега обаче ръцете й бяха свободни и тя се хвърли безстрашно към него.
— Ще те… убия… — Сидни едва си поемаше дъх, но насочи един неуспешен удар към лицето му и се опита да го удари с коляно в слабините.
Той стисна в шепа късата й мокра коса, дръпна рязко главата й назад и я зашлеви. Този и следващите удари прокънтяха глухо горе на скалата. Сидни се хвърли към него, за да се защити, и успя да го сграбчи за гърлото. Пръстите й се впиха във възлестите му вени и се завъртяха. Брук успя да се освободи и я хвана за ръцете. Този път обаче Сидни реагира бързо и го ухапа по шията.
— Господи! — Брук я пусна, залитна по плажа, строполи се на пясъка и сложи ръка на ухапаното място. Когато погледна дланта си, беше почервеняла от кръв.
Вече свободна, Сидни излезе с мъка от водата. Роклята беше залепнала по тялото й като подгизнала втора кожа.
Останала без сили, тя кашляше и бършеше бузите и очите си.
Точно тогава Брук изруга дрезгаво, скочи на крака, сграбчи я и я хвърли на земята. След това я възседна, напълни шепата си с пясък и й натри косата и лицето. Питър и Саша ги наблюдаваха любопитно от мястото си.
Сидни се гърчеше под него, кашляше, плачеше и се опитваше безуспешно да го отблъсне.
— Грубо го искаш, а? — изръмжа той и натисна гърлото й с една ръка. — Наистина го искаш грубо. Ами хайде тогава да го направим.
Замъчи се с ципа на панталоните си и започна да разкъсва дрехите й.
— Саймън! — извика Дебора. След това се обърна към Сейнт Джеймс и не каза нищо повече.
Сейнт Джеймс разбра защо. Беше неспособен да се помръдне, вбесен и неуплашен, но най-вече сакат.
— Скалата — рече той. — Хелън, за бога! Не мога да се спусна по скалата!