Елизабет Джордж
Неочаквано възмездие (1)

Пролог

Тина Когин знаеше как да използва най-добре и малкото, което притежаваше. Искаше й се да вярва, че това й е вродено.

Няколко етажа над грохота от нощното движение голият й силует рисуваше гротескни фигури по стената на полутъмната стая. Тя се усмихна, докато сянката трепваше и постоянно сътворявате нови форми на черно върху бяло, като в тест на Роршах^[1]. „И то какъв тест само! — помисли си тя, докато правеше знак «ела по-насам». — Каква гледка за някой психопат!“

Засмя се на умението си да се самоиронизира, отиде до скрина и огледа с любов колекцията от бельо. Престори се, че се колебае, за да удължи насладата, след това посегна към привлекателен комплект от черна коприна и дантели. Сутиен и гащички, произведени във Франция, с хитро замислени, ненатрапващи се подплънки. Облече и двете. Пръстите й се движеха тромаво, несвикнали с фините дрехи.

Затананика си тихо — гърлен звук с неопределима мелодия. Той бе като химн на вечерта, на трите денонощия неограничена свобода, на вълнението от скитането из улиците на Лондон, без да знае какво точно ще изплува от меките летни обещания на нощта. Пъхна дългия си лакиран нокът под етикета на пакет чорапи, но когато ги извади, те се закачиха на кожата й, която бе по-загрубяла от работа, отколкото й се искаше да признае. Позволи си ругатня, освободи чорапа и огледа пораженията — пусната бримка на вътрешната част на бедрото. Трябваше да бъде по-внимателна.

Докато обуваше чорапите, спусна клепачи и въздъхна от удоволствие. Материята се плъзгаше тъй леко по кожата й. Наслади се на усещането — беше като ласка на любовник — и увеличи удоволствието, като прокара длани от глезените по прасците, бедрата и ханша си. „Стегнато — помисли си тя, — хубаво.“ Поспря се, за да се полюбува на фигурата си, преди да извади от скрина черна копринена фуста.

Роклята, която избра от гардероба, беше черна. Яката бе висока, а ръкавите — дълги, и я беше купила единствено заради това, че прилепваше по тялото й като втора кожа. Талията й бе пристегната от колан; множество черни мъниста украсяваха корсажа. Беше модел на „Найтсбридж“, чиято цена — прибавена към останалите тежести върху бюджета й — най-сетне я бе лишила от удоволствието да пътува с такси през останалата част на лятото. Но това неудобство наистина нямаше значение. Тина знаеше, че някои неща в крайна сметка се изплащат.

Пъхна краката си в черни обувки с високи токчета и запали лампата до канапето-легло, за да освети обикновената стаичка — спалня-дневна, чийто единствен лукс бе самостоятелната баня. При първото си пътуване до Лондон преди всичките онези месеци — младоженка, търсеща убежище — беше направила грешката да наеме стая на Едуард Роуд, където делеше банята с цял етаж ухилени гърци, всичките умиращи от желание да наблюдават с най-малки подробности как се къпе. След тази случка споделянето дори на мивка с друго човешко същество й се струваше немислимо. Макар отначало допълнителните разходи по самостоятелна баня да й бяха дошли множко, бе успяла да се справи.

Направи последен оглед на грима си и одобри правилно поставените на очите сенки, за да се подчертае цветът и коригира формата им; потъмнените и извити на дъга вежди; скулите с изкусно поставен руж, за да се смекчи иначе правоъгълното й лице; устните, очертани с молив и червило, за да изразяват чувственост и привличат вниманието. Отметна косата си назад — коса, черна като роклята — и докосна изтънения бретон, който падаше на челото й. Усмихна се. Щеше да се справи. Бог й бе свидетел, щеше да се справи.

След като огледа стаята за последен път, вдигна черната чантичка, захвърлена, на леглото, и я отвори, за да се увери, че вътре има само пари, ключове и двете малки найлонови пликчета с дрогата. Беше завършила подготовката си и излезе от стаята.

Няколко секунди в асансьора и се озова извън сградата. Вдиша смесените ухания на градската нощ — наситения букет от автомобилни и човешки миризми, характерен за тази част на Лондон. Както винаги, преди да се насочи към Пред Стрийт, тя погледна с обич гладката каменна фасада на сградата и очите й се плъзнаха по надписа „Апартаменти Шрюзбъри Корт“ над двойните входни врати. Зад тях бе нейното скривалище и пристанище; единственото място на земята, където можеше да бъде самата себе си.

Обърна се и тръгна към светлините на гара Падингтън, където хвана електричката за Нотингхил Гейт, а оттам за Тотнъм Корт Роуд със замайващото му зловоние от автомобилни газове и блъскащите се в петъчната вечер тълпи.

Тръгна бързо към Сохо Скусър. Редовните клиенти на близките пийпшоута се мотаеха наоколо и гласовете им звъняха във всички възможни акценти, споделяйки неприлични коментари за омайващите гледки на гърди, бедра и други работи, които бяха видели. Представляваха вилнееща маса от похотливи търсачи на усещания и Тина знаеше, че друг път би погледнала на един или повече от тях като на възможност за забавно прекарване. Но тази нощ беше различна. Всичко си беше на мястото.

На Бейтмън Стрийт, съвсем близо до площада, видя надписа, който търсеше. Люлееше се над един смрадлив италиански ресторант. „Кетс Кредъл“, гласеше той, със стрелка, сочеща към съседния неосветен вход. Правописът беше нелеп — един от опитите на хората да се правят на умни, които Тина намираше за особено отблъскващи. Но не тя беше избрала мястото на срещата, затова се отправи към входа и слезе по стълбите, които, подобно на уличката отвън, бяха мръсни и миришеха на алкохол, повръщано и обратни води.

За нощните клубове този час беше ранен, затова клиентите в „Кетс Кредъл“ бяха малко, главно по разпръснатите маси около мъничкия дансинг. От едната му страна музикантите започваха меланхолично парче джаз на саксофон, пиано и барабани, а певицата стоеше облегната на един стол, пушеше мрачно и изглеждаше доста отегчена, докато чакаше подходящия момент да изреве нещо в близкия микрофон.

Залата беше доста тъмна, осветена само от слаб синкав прожектор, насочен към оркестъра, свещите по масите и лампата на бара. Тина се насочи към него, седна грациозно на един стол, поръча на бармана джин с тоник и призна пред себе си, че въпреки всичката си мръсотия, мястото наистина вдъхва доверие — най-доброто, което Сохо можеше да предложи за среща, която да остане незабелязана.

Започна да оглежда тълпата с чаша в ръка — пръв поглед, който не събра никаква информация, освен впечатлението за тела, тежък облак цигарен дим, проблясване на бижута и присветване на запалки или кибритени клечки. Разговори, смях, размяна на пари, полюляващи се на дансинга двойки. Точно тогава го видя — младеж, сам на маса, възможно най-далеч от осветените места. Тина се усмихна.

Беше точно в стила на Питър да избере такова място, където да е в безопасност от възможността да го види някой от семейството или помпозните му приятели. В „Кетс Кредъл“ не носеше никакъв риск от порицание. Не се страхуваше от неприятности, от неразбиране. Беше го избрал добре.

Тина го наблюдаваше. Стомахът й вреше от нетърпение, докато чакаше да я зърне през дима и танцуващите. Само че той не забелязваше присъствието й. Гледаше само към вратата и прокарваше нервно пръсти през късо подстриганата си руса коса. Няколко минути Тина го наблюдава с интерес, видя го да си поръчва и изпива на екс две питиета едно след друго. Забеляза как устата му се свива и той поглежда часовника си, докато нуждата му нарастваше. Беше доста зле облечен за брат на граф — с протрито кожено яке, джинси и тениска с избелял надпис „Хардрок Кафе“. На ухото му висеше златна обица и от време на време посягаше към нея, сякаш му бе някакъв талисман. Постоянно си гризеше ноктите на лявата ръка. Десният юмрук удряше конвулсивно хълбока му.

Група буйни германци влезе в клуба и той се изправи рязко, но седна отново, след като видя, че човекът, когото чака, не е с тях. Измъкна от якето си пакет цигари, изтръска една и порови из джобовете си, но не извади оттам нито запалка, нито кибрит. Минути по-късно бутна стола си назад, стана и тръгна към бара.

„Право към мама“, помисли си Тина и се усмихна вътрешно. Някои неща в живота бяха абсолютно предопределени.

 

 

Докато приятелят й провре „Триумф“-а в мястото за паркиране на Сохо Скуеър, Сидни Сейнт Джеймс вече усещаше колко силно са опънати нервите му. Цялото му тяло беше напрегнато. Дори ръцете му стискаха кормилото с крехко самообладание, което бе на косъм да се срути. Все пак се стараеше да го прикрива от нея. Признаването на нуждата бе стъпка към признаването на пристрастеността. А той не беше пристрастен. Не и Джъстин Брук, учен, бонвиван, ръководител на проекти, автор на планове, носител на награди.

— Оставил си фаровете светнати — каза ледено Сидни. Той не отговори нищо. — Казах фаровете, Джъстин!

Той ги изключи. Сидни по-скоро го усети, отколкото видя да се обръща към нея, и секунди по-късно почувства пръстите му на бузата си. Прииска й се да се отдръпне, когато се плъзнаха надолу и проследиха леката извивка на гърдите й, но почувства мигновения отговор на тялото си, което се приготвяше за него, сякаш бе отделно същество, извън нейната власт.

След това усети как ръката му потреперва леко от нетърпение и разбра, че ласката му е фалшива — кратко омиротворяване преди гадната малка покупка. Сидни го отблъсна.

— Сид.

Джъстин успя да придаде на гласа си прилична чувственост, но Сидни знаеше, че умът и тялото му са насочени към лошо осветената уличка в южния край на площада. Трябваше да внимава, за да скрие това, и той се наведе към нея, сякаш да й покаже, че в момента най-главното е не нуждата му от дрога, а желанието му да я притежава. Сидни се стегна, за да посрещне докосването му.

Устните, а след това и езикът му се плъзнаха по шията и рамото й. Ръката му обхвана гърдата й. Палецът му започна да гали бавно зърното. Гласът му мълвеше името й. Обърна я към себе си. Както винаги, усещането приличаше на огън, на потъване, на внезапно изоставяне на всякакъв здрав разум. Сидни желаеше целувката му. Устните й се разтвориха.

Джъстин изстена и се притисна до нея, като я галеше и целуваше. Тя плъзна ръка нагоре по бедрото му, за да отговори на ласката. Тогава разбра.

Това бе рязко връщане в реалността. Тя се отблъсна от него и го изгледа гневно на мъждивата светлина на уличните лампи.

— Прекрасно, Джъстин! Да не би да си си мислил, че няма да забележа?

Той извърна поглед. Гневът й нарасна.

— Просто върви си купи скапания стаф. Затова дойдохме, нали? Или трябваше да си мисля нещо друго?

— Ти искаше да дойда на това парти, нали? — попита Джъстин.

Това бе опит за контраатака, стар като света, но този път Сидни отказа да се включи в играта.

— Не ми излизай с тоя номер! Мога да отида и сама.

— Тогава защо не го направиш? Защо ми се обади, Сид? Или може би този следобед на телефона оная с медения език, дето умираше да бъде чукана в края на вечерта, не беше ти?

Сидни остави думите му да увиснат във въздуха, понеже знаеше, че са истина. Всеки път се кълнеше пред себе си, че й е писнало, но продължаваше да се връща. Мразеше се, презираше се, но пак се връщаше. Сякаш не й бе останало желание, което да не е свързано с него.

И какво, за бога, представляваше той? Не беше сърдечен. Нито хубав. Нито лесен характер. Нито каквото и да било, за което някога си бе мечтала да я заведе в нечие легло. Просто едно интересно лице, по което сякаш всяка от чертите се бореше с останалите за власт над кокалестия череп под тях. Тъмна, мургава кожа. Загадъчни очи. Тънък белег по линията на челюстта. Нищо, нищо… освен онзи начин, по който я гледаше, докосваше и правеше слабоватото й, почти момчешко тяло чувствено, красиво и кипящо от жизненост.

Почувства се смазана. В колата бе станало горещо и душно.

— Понякога си мисля да им кажа — рече тя. — Нали разбираш, разправят, че това е единственият начин за лечение.

— За какво, по дяволите, говориш? — Сидни видя как пръстите му се свиват.

— Важните хора в живота на употребяващия разбират. Семейството му. Работодателите му. И той удря дъното. След това…

Ръката на Джъстин се стрелна, хвана китката й и я изви.

— Не си и помисляй да кажеш на когото и да било! Не си го и помисляй! Кълна се, Сид, ако го направиш… ако го направиш…

— Престани! Не можеш да продължаваш така! По колко харчиш сега за това? Петдесет лири на ден? Сто? Повече? Джъстин, дори не можем да отидем на парти, без да…

Той пусна рязко китката й.

— Тогава се махай. Намери си някой друг. Обирай си крушите и ме остави сам!

Това бе вечният отговор. Но Сидни знаеше, че не може да го направи и мразеше факта, че може би никога няма да се реши.

— Просто искам да ти помогна.

— Тогава си затваряй човката, става ли? Остави ме да мина по скапаната уличка, да купя и да се изпаряваме оттук.

Той бутна вратата и я затръшна след себе си.

Сидни го проследи, докато измина половината уличка, и отвори вратата от своята страна.

— Джъстин…

— Стой там.

Гласът му звучеше по-тихо, но не защото се чувстваше по-спокоен. Беше петък вечер и площадът бе пълен с обичайната за Сохо тълпа, а Сидни знаеше, че Джъстин не е от хората, които правят сцени на публично място.

Без да обръща внимание на думите му, тя го настигна с широки крачки, като потисна мисълта, че последното нещо, което би трябвало да прави, е да му помага да се снабдява със стаф. Вместо това си каза, че ако не е там, за да наблюдава, могат да го арестуват, измамят или нещо по-лошо.

— Идвам — рече тя, когато го настигна.

Внезапното изопване на лицето му й показа, че вече нищо не го интересува.

— Както искаш — рече той и се отправи към зейналата тъмнина на уличката в другия край на площада.

Там имаше строежи и това правеше устието й още по-тъмно и тясно от обикновено. Сидни направи гримаса на отвращение, когато усети вонята на урина. Беше по-лошо от очакванията й.

От двете им страни се мержелееха сгради, неосветени и без надписи. По прозорците им имаше решетки, а входовете им приютяваха неясни стенещи фигури, занимаващи се с онзи вид незаконна търговия, която нощните клубове от района толкова настоятелно рекламираха.

— Джъстин, къде смяташ да…

Брук вдигна предупредително ръка. Малко по-нагоре се чуха мъжки псувни. Идваха от другия край на уличката, където тухлената стена се извиваше от едната страна на нощен клуб и образуваше защитена ниша. Там две фигури се гърчеха на земята. Но това не беше любовна игра, а борба, и фигурата отдолу беше на облечена в черно жена, която не можеше да се противопостави на ръста или силата на своя нападател.

— Ти, мръсна…

Мъжът — рус, както изглеждаше, и подивял от гняв, ако се съдеше по тона му — удряше с юмруци жената по лицето, ръцете и корема.

Когато видя това, Сидни тръгна към тях. Брук се опита да я спре, но тя само извика:

— Не! Това е жена — и се затича към края на уличката.

Чу яростната ругатня на Джъстин зад гърба си, който я настигна на по-малко от три метра разстояние от въргалящата се двойка.

— Стой настрани. Аз ще се погрижа — рече грубо той.

Брук сграбчи мъжа за рамото и впи пръсти в коженото му яке. Когато го дръпна назад, ръцете на жертвата се освободиха и тя инстинктивно ги вдигна, за да предпази лицето си. Брук блъсна мъжа назад.

— Идиоти! Да не искате да ви пипне полицията?

Сидни го изблъска и застана до тях.

— Питър! — извика тя. — Джъстин, това е Питър Линли!

Брук погледна първо младежа, после жената. Тя лежеше на една страна с раздърпана рокля и чорапи, които висяха на парцали. Джъстин клекна и хвана лицето й, сякаш за да огледа пораженията по него.

— Мили боже! — промърмори той. След това я пусна, стана, поклати глава и се засмя кратко и дрезгаво.

Жената се изправи с мъка на колене, посегна към чантата си и за момент й се повдигна.

Накрая — доста странно — също започна да се смее.